Византия

 

Глава VII

 

ЗАГУБАТА НА ЗЛАТНИЯ РОГ

 

През първите две седмици на април непрекъснато духаха силни ветрове. Трите генуезки галери, наети от папата и натоварени с оръжие и храни, продължаваха да стоят поради бурите на остров Хиос. На 15 април вятърът изведнъж задуха от юг и корабите потеглиха незабавно към Дарданелите. Когато наближиха Проливите, към тях се присъедини и големият имперски транспорт, натоварен с жито, закупено от пратениците на императора в Сицилия, командван от опитния моряк Флатанелас. Дарданелите не се охраняваха, тъй като по това време цялата турска флота беше на път за Константинопол. Корабите преминаха бързо през Мраморно море. На сутринта, петък, 20 април, наблюдателите от градската стена откъм морето забелязаха, че наближават града. Те бяха съгледани и от турските постове, които побързаха да уведомят султана. Мехмед се качи веднага на коня и се прехвърли оттатък хълмовете, за да даде заповед на Балтоглу. Адмиралът бе инструктиран или да залови корабите, или да ги потопи. В никакъв случай те не трябваше да стигнат града. Ако не успее, да не се връща жив.

Балтоглу незабавно се подготви за път. Той реши да не взема платноходните съдове, тъй като те не можеха да се движат срещу южния вятър; всички останали кораби потеглиха. Освен това султанът му изпрати няколко от своите най-добри бойци. Те се качиха на по-големите кораби, някои от които бяха снабдени с топове, а други съоръжени със защитни средства и брони. За два-три часа голямата турска армада потегли, движена от хиляди гребла, със задача да вземе в плен беззащитните жертви. Тя напредваше с пълна увереност в победата си под звуците на тъпаните и оглушителните писъци на зурлите. В града всички незаети със защитата на стените се събраха по склоновете на Акропола или на възвишението до древния Хиподром и с тревожен поглед наблюдаваха приближаващите християнски кораби, докато султанът и неговият щаб наблюдаваха това необикновено зрелище от бреговете на Босфора, точно до стените на Пера.

В ранния следобед, когато турците пристигнаха, християнските кораби се намираха вече до югоизточния край на града. Балтоглу, който беше на първата трирема, извика с висок глас към тях да свалят платната си. Те отказаха и продължиха да се движат по същото направление. Тогава първите турски кораби се насочиха право към тях. Точно в този момент морето стана бурно, а в същото време вятърът духаше срещу Босфора. В такова време беше извънредно трудно да се маневрира с триреми и двуреми. Освен това височината на християнските кораби и тяхното въоръжение имаше безспорно преимущество. От високите палуби, носове, кърми и наблюдателни кабини моряците можеха да отправят безброй стрели, копия и камъни върху турските кораби под тях, а те не можеха да предприемат почти нищо, освен да опитат да се прехвърлят на борда или да подпалят корпуса. В продължение на един час християнските кораби продължиха своето плаване при непрестанните безрезултатни налитания на турците. Едва когато корабите бяха вече на път да заобиколят Акропола, вятърът утихна и платната увиснаха бездейно. На това място един ръкав от морското течение, южно от Босфора, среща съпротива и извива на север към брега на Пера, като скоростта му доста се увеличава, особено след южен вятър. След като успяха почти да докоснат стените на града, християнските кораби, попаднали в това течение, започнаха бавно да се носят по посока на самото място, където султанът очакваше да стане битката.

Сега Балтоглу мислеше, че лесно ще пипне своите жертви. Обаче той не беше забравил опасността от огъня на християните в близък бой. Затова с помощта на по-големите кораби обкръжи неприятеля от известно разстояние, за да може оттам да ги обстрелва и хвърля копия с горящи предмети, като смяташе да затвори кръга, щом съпротивата отслабне. Усилията му бяха напразни. Лекият топ не даде добър прицел и опитният екипаж на противника успяваше бързо да изгаси всеки възникнал пожар. Тогава Балтоглу заповяда да се прехвърлят на борда на християнските кораби, а сам той взе за прицел имперския транспорт — най-големия и най-слабо въоръжен кораб. Той насочи своята трирема към задната част на кораба, докато другите се опитаха да се вкопчат в него посредством специални железа и куки за захващане по котвените вериги. В този момент от стените видяха как един от генуезките кораби бе вече обграден от пет или шест триреми; друг — от около тридесет фусти,, и трети — от около четиридесет парандарии, натоварени с бойци. Но в създадената бъркотия никой отстрани не би могъл да каже какво точно става. На християнските кораби се пазеше строга дисциплина. Генуезците бяха отлично въоръжени и снабдени предварително с обилни количества вода за гасене на пожари и брадви, с които безмилостно режеха ръцете и главите на онези, които се опитваха да се покатерят върху борда на кораба. Имперският транспорт, въпреки че не беше твърде пригоден за водене на бой, носеше варели с възпламенителна течност, известна под името „Гръцки огън", оръжие, спасявало Константинопол в много морски битки през последните 800 години. И сега то показа своя унищожителен ефект. На турците им пречеха повече греблата. Едни се заплитаха с тези на съседните кораби, а други бяха изпочупени от предметите, хвърляни отгоре. Но щом един турски кораб излезеше от строя, друг заемаше мястото му.

Около имперския кораб битката се водеше с нечувана жестокост. Балтоглу налиташе със страшна ярост, но без успех. Вълна след вълна неговите хора се опитваха да се покатерят, на кораба. Флатанелас и неговият екипаж успяваха да ги отблъснат, но оръжието им беше недостатъчно. Генуезките капитани въпреки своите трудности не пропуснаха да забележат затрудненото им положение. Те се опитаха да ги доближат и скоро четирите кораба се свързаха в едно. За наблюдателите от брега сега те представляваха една огромна крепост, съставена от четири бойни кули, които се издигаха сред обърканата турска флота.

През целия следобед жителите на града наблюдаваха сражението от стените на кулите с растяща тревога. Мехмед също се взираше от брега и от време на време подвикваше ту с насърчителни думи, ту с ругатни или инструкции, които Балтоглу се правеше, че не чува. Макар да ценеше морската сила, султанът нямаше никакво понятие от мореплаване. В своето нетърпение той пришпори коня си в морето и започна да язди из плитчините, докато мантията му се намокри с вода, като че по този начин искаше да се намеси сам в сражението.

Когато вечерта наближи, вече изглеждаше, че християнските кораби не ще могат да се задържат за дълго. Те бяха причинили големи загуби на неприятеля, но турците разполагаха с нови сили и кораби, които чакаха реда си да атакуват. Съвсем неочаквано при залез-слънце северният вятър започна да духа отново с голяма сила. Грамадните платна на християнските кораби се надуха и корабите се понесоха напред, като успяха да си пробият път през турските редици към спасителната морска преграда на Златния рог. В падащия мрак Балтоглу не можеше да прегрупира корабите си и под нестихващата глъчка на султанските заповеди и проклятия заповяда на флотата да се оттегли на котва при Двата стълба. Когато падна нощта, морската преграда бе вдигната и трите венециански галери под командата на Тревизано преминаха под звуците на тръбите, за да помислят турците, че ще ги атакува цялата флота, и да останат в отбрана. След това победоносните кораби бяха ескортирани и пуснаха котва на сигурно място в Златния рог.

Това беше една голяма и насърчителна победа. Християните със задоволство изчислиха, че турските загуби възлизат на десет или дванадесет хиляди убити, а те самите не бяха дали жертви освен двама-трима моряци, починали от раните си няколко дни по-късно. Според по-трезво изчисление турските загуби бяха малко повече от сто убити и около триста ранени, а християните имаха двадесет и трима убити и почти половината от екипажа бяха ранени по един или друг начин. Но независимо от всичко това корабите увеличаваха живата сила на отбраната и докараха ценни припаси от оръжия. Те показаха също и несъмненото превъзходство на християнското корабоплаване.

Султанът се вбеси. Въпреки че загубите не бяха големи, унижението и накърненият дух сред турците се смятаха за нещо много сериозно. В едно писмо, написано до него веднага след това от един от главите на мюсюлманската църква в лагера Шейх Ак Шемседин, се казва направо, че хората го порицават за неговите погрешни преценки и липса на авторитет и твърдо му се заявява да накаже отговорните за това провинение, иначе има опасност да възникнат не по-малки отстъпления и сред сухопътните сили. На другия ден Мехмед повика Балтоглу и пред всички го заклейми като предател, страхливец и глупак и заповяда да бъде обезглавен. Нещастният адмирал, тежко ранен в окото от камък, хвърлен от собствения му кораб, бе спасен само благодарение застъпничеството на офицерите му, които подчертаха, че той винаги е бил смел и упорит войник. Накрая Балтоглу бе лишен не само от адмиралския си сан и управлението на Галиполи (дадени веднага на един от приближените на султана — Хамза бей), но и цялото му частно имущество бе отнето и разпределено между еничарите. След това го биха по петите и го пуснаха да прекара остатъка от живота си в сиромашия и неизвестност.

След първия неуспех на турските кораби да преминат преградата на Златния рог Мехмед непрекъснато мислеше как да спечели контрола в този пролив. Тежкото поражение го накара да действа незабавно. След морската битка от 20 април бомбардирането на стената не престана нито за миг. На следния ден то стана по-безмилостно от всякога. През този ден голямата кула близо до долината на Ликус, известна под името Бактатинион, беше превърната в развалини, а голяма част от външната стена под нея беше срината. И ако в този момент турците предприемеха една обща атака, защитниците не биха могли да ги задържат. Но този ден султанът не присъстваше там и нямаше кой да даде заповед за атака. След като се стъмни, разрушенията бяха отчасти поправени с греди, пръст и чакъл.

Мехмед прекара деня при Двата стълба. Неговият находчив ум се занимаваше с отговора на възникналите напоследък проблеми. По всяка вероятност не друг, а един италиански инженер го беше посъветвал да прехвърли корабите по суша. В една от последните си войни с Ломбардия венецианците бяха прекарали успешно цяла флотилия по суша върху платформи на колела от реката По до езерото Гарда. Там обаче теренът е равен, а да се пренесат корабите от Босфора до Златния рог през хълм, който се издига на не по-малко от сто метра над морското равнище, беше несъмнено по-тежка задача. Но на султана не липсваха нито хора, нито материали. През ранните дни на обсадата неговите инженери прекараха път, който, изглежда, е водил от Топхането през степната долинка и е излизал до сегашния квартал Таксим; после е завивал малко наляво и слизал под сегашната английска легация до ниския терен край Златния рог. По онова време византийците го наричаха Долината на изворите, а сега се нарича Касъм паша. Ако моряците от Златния рог и гражданите от Пера са забелязали строежа на това шосе, те сигурно са помислили, че султанът чисто и просто желае да направи един по-лесен проход към морската си база при Двата стълба. Скоро стовариха купища греди за построяването на специални рами на колела за корабите, наподобяващи трамвай. Наоколо бяха разхвърлени металически колела, докарани бяха безброй чифтове волове. В същото време по протежение на Долината на изворите турците доставиха много топове.

На 21 април работите се ускориха. Докато хиляди занаятчии и работници привършиха последните приготовления, султанът заповяда оръдието, което стоеше зад Пера, да обстрелва непрекъснато морската преграда с цел да бъдат разпръснати корабите, които стояха на стража, а черните облаци от дим да затъмняват гледката към Босфора и да отвлекат вниманието от онова, което ставаше там. Вследствие на умишлената грешка някои от снарядите трябваше да попадат върху самите стени на Пера, за да държат гражданите настрана, та да не могат да наблюдават онова, което става близо до тях.

В неделя, 22 април, при първите лъчи на слънцето една странна процесия от кораби се показа на сушата. Дървените люлки бяха прекарани до водата и корабите — натоварени върху тях. След това с помощта на една макара ги изтеглиха върху брега. Отпред бяха впрегнати множество волове, а още по-голям брой хора вървяха отстрани и помагаха при височините и трудните места по пътя. Във всеки кораб гребците стояха по местата си, като движеха греблата във въздуха, докато офицерите вървяха напред-назад и даваха направление на движението. Корабните платна стояха вдигнати, като че корабът се намираше в морето. Знамената се развяваха, тъпаните биеха, зурлите и свирките пищяха с невъобразима сила, докато корабите се нижеха по протежение на хълма като на фантастичен карнавал. Една малка фуста водеше шествието. Щом като тя успешно преодоля първия стръмен склон, другите 70 триреми, двуреми, фустии парандарии я последваха бързо.

Рано преди това християнските моряци от Златния рог както и наблюдателите от градската стена над пристанището забелязаха с голям ужас необикновеното шествие от кораби в подножието на отсрещния хълм през Долината на изворите. В града настъпи неописуема паника. Преди последният кораб да се спусне във водата, управителят на венецианската колония отиде да се съветва с императора и Джустиниани, По тяхно нареждане всички венециански капитани се събраха на тайно съвещание, където Джустиниани беше единственият външен човек. Там се обсъдиха най-различни предложения. Едно от тях бе да накарат генуезците от Пера да се присъединят към една обща атака срещу турската флота в пристанището. С помощта на техните кораби, които до този момент не бяха взели участие във войната, турците ще могат лесно да бъдат бити в открита битка. Но не беше лесно да се убедят генуезците да изоставят своя неутралитет, а освен това трябваше да се изгуби много време в преговори. Друго предложение предвиждаше да се стоварят войници на отсрещния бряг с цел да разрушат топовете на турците в Долината на изворите и да направят опит да подпалят корабите им. Но в града не разполагаха с достатъчно хора за подобна рискована операция. Накрая един капитан на галера, пристигнала от Трапезунд, на име Джиакомо Коко предложи да се направи опит още същата нощ, да подпалят корабите на неприятеля. Той лично се нае да проведе тази експедиция. Неговата идея беше възприета от съвещанието, което реши да действа, без да уведомява генуезците в града. Акцията трябваше да се държи в пълна тайна. Венецианците бяха готови да дадат необходимите кораби.

Планът на Коко предвиждаше да се спуснат напред два големи транспорта, като стените им бъдат предпазени срещу снарядите посредством бали с памук и вълна. Две големи галери ще следват първите със задача да отстраняват всяка съпротива. Скрити между тези кораби две малки фусти, движени от гребци, ще се промъкнат незабелязано сред турските кораби, за да прережат котвените им въжета и да ги подпалят. Но за голямо разочарование на Коко съвещанието реши да се изчака до нощта на 24 април, за да се подготвят венецианските кораби. За нещастие акцията не остана в пълна тайна. По някакъв начин генуезците от града научиха всичко и се разгневиха, че ги изключват от този план. Те смятаха, че венецианците мислят да присвоят за себе си славата на тази битка. За да се постигне помирение, беше решено генуезците да дадат един от корабите. Но те не бяха готови и настояха да се отложи тръгването до 26 април. Това отлагане беше фатално. Турците непрестанно увеличаваха броя на оръдията в Долината на изворите, а освен това извършените приготовления не останаха незабелязани. Новината стигна до Пера, а следователно и до онези генуезци, които работеха за султана.

В събота, 28 април, в два часа преди разсъмване два големи транспорта, единият венециански, а другият генуезки, добре предпазени с бали отстрани, се промъкнаха покрай стените на Пера. Придружаваха ги други две венециански галери, всяка с 40 гребци, под командата на самия Тревизано и помощника му Захария Гриони. След тях идваха три леки фусти, всяка със седемдесет и двама гребци начело с Коко, който се намираше в първата, а също и няколко по-малки лодки, носещи възпламенителни материали. Когато се отправиха на път, моряците забелязаха, че някаква ярка светлина блести върху една от кулите на Пера. Те се питаха да не би това да е сигнал за турците. Но като доближиха турската флота, всичко изглеждаше спокойно. Тежките транспорти и галерите се движеха бавно през тихата вода. Коко стана нетърпелив; той знаеше, че неговият кораб може лесно да ги задмине. И така, обладан от желание да действа и да спечели слава, той отклони фустата от останалите и я насочи право към турските кораби. В този момент се чу страшен рев от неприятелските оръдия по брега, които откриха огън. Турците бяха предупредени. Корабът, с който плаваше Коко, бе улучен още с първите изстрели. Няколко минути по-късно, ударен в средата, той потъна. Малцина от моряците можаха да доплуват до брега, а по-голямата част, между които и самият Коко, загинаха. Другата фуста, както и по-малките лодки с нея, търсеха защита между галерите. Но докато успеят да се доближат, турските оръдия не преставаха да ги обстрелват, като намираха целта си с помощта на светлината от сигналните огньове. Предните два транспорта бяха улучени, но накачените отстрани бали ги спасиха от по-сериозни повреди. Екипажите им бяха толкова заети с потушаване на пожарите, причинени от изстрелите, че не можеха с нищо да помогнат на малките лодки около тях и повечето от тях потънаха. Турците концентрираха вниманието си върху галерата на Тревизано. Два снаряда, изстреляни от брега, я удариха много силно и тя започна да се пълни с вода. Тревизано и екипажът му трябваше да се качат на лодките си и да я изоставят. След този успех призори турските кораби преминаха в атака. Но християните успяха да се измъкнат. След час и половина и двете ескадри се прибраха на котва по местата си.

Четиридесет от християнските моряци доплуваха до брега, който бе в турски ръце. През деня ги изклаха пред очите на целия град. За отплата византийците докараха 260 пленници, заловени преди това, и ги обезглавиха пред стените на града.

Последната морска битка показа, че християните превъзхождат турците по качеството на своите кораби и като мореплаватели. Все пак те понесоха доста тежки загуби — бяха лишени от една галера, една фуста и около 90 от най-добрите моряци. Турците загубиха само един кораб. В града настъпи тревога. Стана ясно, че не могат да прогонят турците от Златния рог. Вярно, те нямаха абсолютна власт над него — християнската флота стоеше още там, но самото пристанище не беше вече в безопасност и дългата градска стена срещу него можеше всеки момент да се атакува. За ромеите, които си спомняха, че кръстоносците бяха влезли в града през 1204 година точно през тази стена, перспективите изглеждаха отчайващи. Императорът и Джустиниани вече се чудеха откъде да вземат хора за отбраната на града.

Мехмед спечели голяма победа, като вкара половината от своята флота в Златния рог и не позволи на християните да изтикат неговите кораби. Той, изглежда, все още вярваше, че градът може да бъде превзет единствено през задната стена откъм континента. Сега обаче имаше възможност да държи в постоянна заплаха самата пристанищна стена и в същото време да разположи отвън морска преграда с достатъчно кораби, които да поддържат блокадата на града. Освен това, ако една помощна флота пристигне и се опита да форсира блокадата, тя не ще може да разчита на закрила в самото пристанище. Новото положение му даде и по-здрав контрол над Пера. Играта, която разиграваха там генуезците, беше безсрамно двулична. Правителството на Генуа беше предоставило на местната управа пълна свобода на действие, като по всяка вероятност я съветваше да пази неутралитет. Официално тя следваше този път. Симпатиите обаче на колонията бяха в полза на християните оттатък пристанището. Някои граждани се бяха присъединили към Джустиниани. Търговците от колонията продължаваха да търгуват с града, като изпращаха стоките, които можеха да отделят. Други водеха търговия и с турците. Те действаха като шпиони и носеха на Джустиниани сведения от турския лагер. Местните власти също поставиха в опасност неутралитета, като позволиха да бъде закачена на тяхната стена плаващата преграда на Златния рог. При все че техни кораби не участваха в сраженията, моряците правеха известни услуги на корабите от преградата. И все пак за един генуезец бе трудно да симпатизира на един грък и още по-малко на един венецианец. Известни героични бойци като Джустиниани и братята Бочиардо се отдадоха от все сърце на борбата, но в Пера, където средният човек не беше непосредствено застрашен, подобен героизъм изглеждаше нелеп.

Старата омраза на генуезците към ромеите и венецианците отново се съживи. Въпреки искреното възхищение от Джустиниани готовността им да следват заповедите му и похвалите, които изказваха по повод смелостта на някои генуезци, Пера стана гнездо на предатели на цялото християнство. Нямаше никакво съмнение, че султанът има там свои шпиони. Това показа и историята с последната битка. Смята се за положително, че някои от Пера са знаели за приготовленията на султана да придвижи корабите си по шосето под самите градски стени. Положителен е и фактът, че макар това нещо да не можеше да се предотврати, беше достатъчно да се изпрати едно предупреждение през пристанището. Архиепископ Леонард, сам генуезец, пише с известно стеснение за поведението на своите съотечественици.

Но ако християните от Константинопол бяха недоволни от гражданите на Пера, султанът също бе недоволен. Той не можеше да мисли сериозно за окупиране на колонията, докато траеше обсадата на Константинопол. Едно нападение изискваше повече хора и машини, отколкото той можеше да отдели в момента. Всяко движение срещу колонията вероятно би докарало генуезката флота от източното Средиземноморие и турците щяха да изгубят свободното движение по море. А сега, когато корабите му се намираха в Златния рог, той всъщност бе обградил Пера. Нейните търговци не можеха вече така лесно да прехвърлят стоките си през пристанището на Константинопол, пренасяйки заедно с това последните информации от лагера на турците. Докато Пера нарушеше своя неутралитет, тя не беше в състояние да окаже голяма помощ на християнската кауза. Ето защо султанът изглеждаше доволен от сведенията на агентите си, че колонията не е склонна да поема подобен риск.

Мехмед имаше вече възможност да подобри съобщенията си с армията на Заганос паша, която бе разположена по височините над Пера, и с главната морска квартира на Босфора. До този момент единственият път правеше дълъг обход около блатистия край на Златния рог, въпреки че там имаше едно скъсяване през неудобния брод на най-горния край. Сега под прикритието на корабите в Златния рог султанът успя да изгради един мост през пристанището точно пред градските стени. Това беше понтонен мост върху стотина винени бъчви, свързани здраво помежду си по двойки. Върху бъчвите бяха поставени греди и по тях наковани дъски. Можеха да вървят пет души един до друг едновременно и да преминават тежки каруци. С понтона бяха свързани плаващи платформи, всяка от тях достатъчно здрава, за да понесе тежестта на един топ. По този начин войските можеха да се придвижат лесно от брега на Пера до градската стена под прикритието на оръдията, докато самите оръдия щяха да обстрелват под нов ъгъл стената на Влахернския квартал.

Християните продължаваха да държат корабите си на самата преграда с цел да не допуснат съединяването на двете турски флоти и да посрещнат всяка помощна флота. Турците, от своя страна, не се решаваха да атакуват. Но тяхното присъствие там не можеше да прикрие факта, че отбраната на града вече е изгубила контрола над Златния рог.