Византия

 

Глава VIII

 

ГАСНЕЩИ НАДЕЖДИ

 

Въпреки последните си успехи султанът не направи никакъв опит да превземе града с пристъп. Временно той предпочете да тормози и изтощава защитниците. Обстрелването на градската стена откъм сушата не престана нито за миг. Всяка нощ сборни групи от граждани трябваше да идват и да възстановяват каквото могат. Топовете от новите понтонни платформи стреляха по Влахернския квартал. От време на време турските кораби се приближаваха през Златния рог, като че искаха да атакуват стената над пристанището. Византийските и венецианските кораби трябваше да бъдат нащрек, за да им попречат, но рядко се стигаше до едно сражение седмично. Не се даваха и жертви. Самият град сега бе изправен пред други проблеми. Храните бяха на привършване. Мъжете, на пост върху стената, постоянно искаха позволение да отидат до града и потърсят храна за своите жени и деца. През първите дни на май оскъдицата бе така изострена, че императорът се принуди да прибегне до събиране на суми от черквите и частните дарители и с парите да купи каквото можеше да се намери. Учредена бе комисия, която да се грижи за правилното разпределение на помощта. Въпреки че дажбите бяха малки, всеки получи по нещо и никой вече не се оплакваше. Но зеленчуковите градини разполагаха с извънредно малки количества за сезона, а риболовните лодки не можеха да се движат безопасно по море дори и в самия Златен рог. Броят на говедата, овцете и свинете в града никога не е бил голям, а сега бързо намаляваше заедно с останалите храни. Ако не дойдеше навреме помощ, войниците и гражданите щяха да се предадат от глад.

При това положение императорът свика венецианските първенци, както и своите благородници, пред които изтъкна, че трябва да се изпрати един бърз кораб от пристанището на Дарданелите с цел да потърси флотата, която Миното беше обещал да изпратят от Венеция. Още на 26 януари Миното беше писал до венецианското правителство с молба за помощ, но оттогава нямаше никакъв отговор. В Константинопол не знаеха нищо за многобройните отлагания във Венеция. Въпреки че писмото на Миното беше в ръцете им още на 19 февруари, изминаха точно два месеца, докато се стигне до отплаването на корабите. Императорът имаше голямо доверие във великия капитан Лоредан, за когото бе чувал, че е смел военачалник. Но той не знаеше нищо за инструкциите, дадени на адмирал Алвизо Лонго на 13 април: да отплава със своята флота колкото се може по-бързо за Тенедос, спирайки се само за един ден в Модон за провизии; в Тенедос да остане на котва до 20 май, като събере сведения за силата и движението на турската флота. На тази дата към него щяха да се присъединят великият капитан със своите галери и с галерите на Крит. Тогава цялата флота щеше да отплава за Дарданелите и оттам да пробие път до обсадения град. В Константинопол също не знаеха, че на Лоредан бе заповядано да напусне Венеция едва на 7 май. Той трябваше да тръгне за Корфу, където галерата на управителя на острова щеше да го изчака и да го придружи до Негропонт. Там две критски галери щяха да го посрещнат и всички заедно да отплават за Тенедос. В случай че Лонго тръгне преди това за Константинопол, Лоредан трябваше да остави една галера назад, за да го информира и придружи през Проливите. Но не трябваше да предизвиква турците до пристигането си в Константинопол, където щеше да се постави под разпореждането на императора, подчертавайки пред него голямата жертва, която Венеция прави, като се притичва на помощ. Ако Константин е вече сключил мир с турците, великият капитан трябваше да отплава за Морея и употреби сила, за да застави деспот Тома да възвърне някои села, незаконно анексирани от него. На 8 май сенатът взе допълнителни решения. Ако по време на пътуването Лоредан научи, че императорът не е сключил мир, да вземе мерки Негропонт да бъде добре защитен. Освен това той трябваше да бъде придружен от посланика Бартоломео Марчело, който да се отнесе веднага до султана и го увери в миролюбивите намерения на републиката: великият капитан и неговите сили са дошли с единствената задача да ескортират обратно търговските кораби, ангажирани в търговията с източното Средиземноморие и да пазят законните интереси на Венеция. Султанът трябваше да бъде убеден да сключи мир с императора, а императорът — да приеме известни разумни условия. Но ако Мехмед иска да продължи войната, посланикът не трябваше да настоява, а само да докладва за това обратно на сената.

Инструкциите на сената бяха добре обмислени, но те можеха да имат резултат, ако имаха на разположение неограничено време. Никой във Венеция не бе още разбрал твърдоглавия характер на султана, нито предимствата на неговите оръжия. Всички знаеха за заплахата, която виси над Константинопол, но вярваха, че силно укрепеният град ще се държи някак си за неопределено време.

Папата въпреки своята загриженост беше още по-бавен. Едва на 5 юни, цяла седмица след като всичко се свърши, неговият представител, архиепископът на Рагуза, уведоми венецианския сенат за желанието на негово светейшество да заеме пет галери за спасяването на града; щяха да бъдат изплатени 14 000 дуката, които да покрият заплатите на екипажа за четири месеца. Но това не беше достатъчно. Архиепископът се върна в Рим с искането папата да заплати и част от разноските по въоръжаването на корабите, а междувременно галерите щяха да се готвят за път.

Константинопол се намираше в пълно неведение относно тези отлагания. С надежда да влязат скоро в контакт с венецианската флота те приготвиха за път една венецианска бригантина от флотилията в Златния рог с дванадесет доброволци на борда, всички преоблечени като турци, която изтеглиха до плаващата преграда привечер на 3 май. Посред нощ веригата бе вдигната и бригантината излезе навън. Развявайки турско знаме при благоприятен северен вятър, тя прекоси необезпокоявана Мраморно и стигна Егейско море.

В самия град напрежението и умората се отразиха зле върху нервите на защитниците. Мълчаливата вражда между венецианци и генуезци избухна в открити разпри. Венецианците обвиняваха генуезците за нещастието от 28 април. Генуезците разправяха, че всичко било станало поради прибързаността на Коко. Те също обвиняваха венецианците, че бързали да изпратят корабите си на сигурно място. Венецианците отвърнаха, че кормилата на корабите им били свалени и заедно с платната оставени в града. Защо генуезците не направели същото? Генуезците казаха, че те нямат намерение да намаляват ефикасността на своите кораби, а освен това повечето от тях имали жени и деца в Пера, за които трябвало да държат сметка. Когато венецианците упрекнаха генуезците за поддържане на връзки с лагера на султана, последните отговориха, че преговорите стават със знанието на императора, защото неговите интереси се покриват с техните. Взаимните обвинения се водеха така настървено, че императорът беше принуден да събере водачите на двете страни и да ги помоли да запазят мир помежду си. „Войната отвън нашите врати е достатъчна — каза той. — В името на бога не започвайте война помежду си." Неговите думи имаха ефект. Поне външно сътрудничеството се възстанови, но натрупаната зла воля остана да тлее.

Твърде вероятно е през тези дни императорът да се е опитал да влезе във връзка със султана. Изглежда, генуезците от Пера правеха пробни опити от негово име. Но решението на султана остана непроменено. Градът трябваше да се предаде безусловно; тогава той лично ще гарантира живота и имуществата на гражданите. Императорът, ако иска, може да се оттегли в Морея. Условията бяха явно неприемливи. Всички в града, независимо от политическите си убеждения, бяха против унизителното предаване и никой нямаше доверие в милосърдието на султана. Но между съветниците на императора имаше и такива, които смятаха, че е по-добре Константин да напусне града, защото би могъл да организира с по-голям успех една кампания срещу турците отвън, отколкото отвътре. Неговите братя и многобройни симпатизатори от Балканите, а може би и храбрият Скендербег биха се стекли под знамената му. Императорът трябваше да накара Европа да изпълни своя дълг. Константин с твърдост и спокойствие отказа да ги чуе. Той се страхуваше, че ако напусне града, отбраната ще се разпадне; ако градът трябва да загине, той ще загине заедно с него.

Генуезците от Пера имаха достатъчно основание да желаят мир. На 5 май турците започнаха да обстрелват християнските кораби, закотвени по плаващата преграда. Те целеха венецианците, но една граната, тежка петдесет килограма, попадна в генуезки търговски кораб, натоварен със скъпа коприна, и го потопи. Той принадлежеше на търговец от Пера и стоеше до самата стена. Градската община отправи веднага оплакване до султана, като изтъкна колко полезен е за него неутралитетът на Пера. Неговите министри приеха делегацията разгневени. Техните топчии не са знаели, казаха министрите, че този кораб не е неприятелски „кораб-пират", дошъл да помогне на врага. Ако собственикът обясни случая пред султана, веднага след като бъде превзет Константинопол, той ще го разгледа и молителят ще получи пълна компенсация.

На 6 май големият топ, бездействащ в първите дни на месеца, бил поправен и бомбардировката на крепостната стена откъм сушата започнаха с нова сила. През това време турските кораби очевидно се бяха подготвили за нова битка. Отбраната с основание подозираше, че тя е определена за следващия ден и от своя страна извърши необходимото. Нападението започна на 7 май, четири часа след залез-слънце, но бе насочено само срещу стената откъм сушата, в участъка на Месотехион. Многобройната турска войска, въоръжена, както обикновено, със стълби за прикачване на куки, прикрепени към копията, нахлу през запълнения ров и запълзя към стената. Завърза се ожесточен бой, който трая около четири часа. Нападателите не успяха да проникнат през полуразрушените стени и насипи. Един гръцки войник на име Рангабе показа чудеса от храброст; за него се говорело, че разсякъл на две султанския байрактар Амир бей, но после и той бил обкръжен в убит.

Въпреки че турската флота не атакува тази нощ, положението вътре в Златния рог изглеждаше тъй несигурно, че на следния ден венецианците решиха да разтоварят всички военни материали от корабите си и да ги пренесат на склад в императорския арсенал. На 9 май те решиха всички техни кораби, без тези на стража до преградата, да бъдат прибрани в малкото пристанище, известно под името Неорион или Просфорианус, точно до преградата, под Акропола, а екипажите да бъдат изпратени в помощ на Влахернския квартал. Там стените бяха тежко повредени от огъня на понтонните оръдия. Някои от моряците отначало показаха нежелание да се подчинят и едва на 13 май тези размествания привършиха. Главната им задача беше да се опитат да възстановят стената, която пазеше този квартал. Те пристигнаха късно. Предишната нощ турците бяха предприели голяма атака, този път на височината близо до мястото, където Влахернската стена се съединява с Теодосиевата. Нападението започнало около полунощ. Защитниците ги отблъснали и турците отменили атаката. Стените бяха все още здрави.

Султанът остана доволен от придвижването на венецианците. То показваше, че сега неговите кораби не са застрашени от нападение и на 14 май той измести батареите си от хълмовете зад Долината на изворите, като ги изнесе пред новия мост. Той беше построен наскоро с цел да бъде обстрелвана Влахернската стена в тази ѝ част, където тя започваше да се изкачва нагоре по възвишението. Топовете причиниха незначителни повреди и след ден-два отново бяха вдигнати и присъединени към главните батареи в долината Ликус. Султанът се убеди, че най-подходящото място за атакуване е точно тук. Отсега нататък стрелбата по останалите участъци се поддържаше само от време на време, а тук след увеличаването на топовете тя продължи без никакво прекъсване.

На 16 и 17 май главната турска флота вдигна котва от Двата стълба и извърши маневри срещу преградата на Златния рог. Преградата се оказа все още добре защитена и в двата случая корабите се върнаха без никаква стрелба. Подобна маневра се извърши и на 21 май. Цялата флота пристигна под звуците на тъпани и зурли. Гледката беше толкова застрашителна, че камбаните в града започнаха да бият и всичко се постави в пълна бойна готовност. Няколко пъти флотата мина напред-назад покрай преградата и след това се отправи обратно към базата си. Това бе последният опит да се застраши преградата. Изглежда, духът на моряците, малцина от тях по рождение турци, беше много нисък, а нито султанът, нито неговият адмирал искаха да се излагат на унижение чрез един нов неуспех.

Междувременно наред с операциите около града се правеха опити за прокопаване на проходи под стената. Султанът нареди за подобни работи още в първите дни на обсадата, но по онова време липсваха способни миньори. Сега Заганос паша намери измежду своите бойци голям брой професионални миньори от сребърните мини в Ново бърдо, Сърбия. Заповядаха им да прокопаят тунел под стената близо до Християнската врата, където почвата се смяташе за най-подходяща. Започнаха да копаят далеч в тила с надежда да не бъдат забелязани. Но работите под дълбокия ров вървяха много трудно и прокопаването беше изоставено. После започнаха да подкопават единичната Влахернска стена наблизо до Калигарийската врата. Но на 16 май защитниците откриха тази операция. Мегадуксът Лукас Нотарас, чиято задача бе да се справя с подобни извънредни положения, се отнесе до услугите на инженера Йоханес Гранд. По негово искане Йоханес се зае с прокопаването на противоположен тунел и успя да влезе в турските изкопи, където подпали дървените подпори. Целият покрив пропадна и много от турските миньори загинаха. Този неуспех обезкуражи турците в продължение на няколко дни. На 21 май те започнаха нови подземни проходи на различни места до стената, като се концентрираха главно до Калигарийската врата. Работите по насрещните тунели се ръководеха от самия инженер Гранд. На едно място ромеите успяха да задимят с пушек турските проходи, а на друго да ги наводнят с вода от каналите.

Султанът реши да опита друго изобретение. На 18 май защитниците с ужас забелязаха встрани от стената на Месотехион една огромна кула на колела. Тя беше сглобена от турците през нощта и се състоеше от дървено скеле, защитено от един слой волски и камилски кожи, а отвътре имаше стълби, които водеха до най-горната платформа, висока колкото външната стена. Върху платформата се виждаха натрупани стълби, които щяха да се употребят при доближаването на самата стена, но първоначалното ѝ предназначение бе да закриля хората, заети със запълване на канала. Последните опити за нападение върху крепостната стена доказаха на султана, че ровът е все още значителна пречка и през него трябваше да се прокара солиден път. Целия ден на 18-и хората му правеха прохода през рова, докато бойницата стоеше над тях до края на трапа, срещу една от крепостните кули, полуразрушена от непрекъснатата артилерийска стрелба. На мръкване, въпреки ожесточената съпротива на защитниците, турците изпълниха задачата си. Те запълниха част от рова с нападалата зидария, земя и клони от дървета. След това самата бойница се придвижи върху насипа, за да изпита здравината му. През предишната нощ обаче защитниците бяха успели да допълзят и да поставят бъчви с барут. Призори се чу страшна експлозия и дървената бойница се запали. На сутринта ровът бе отчасти разчистен, а стената и насипът — възстановени. Другите бойници, изградени от турците, имаха почти същата участ. Някои бяха разрушени, а други изтеглени.

Подобни успехи поддържаха духа на християните. На 23 май те изживяха последното окуражително събитие. Този ден, както и дните преди това, турците се опитваха да прокопаят проход под Влахернската стена, но гърците успяха да обградят и заловят значителен брой миньори, включително и един висш офицер. При изтезанията той разкри къде се намират всички останали проходи на турците. През следващите два дни за Гранд стана лесно да ги разруши един след друг. Последният от тях имаше умело замаскиран вход посредством една от дървените кули на султана. Ако не знаеше плана, Гранд никога нямаше да го намери. Оттогава турците престанаха да се занимават с прокопаване.

Но независимо от всичко, те добре знаеха, че напрежението и умората всред защитниците напоследък са в тяхна полза. От страна на християните имаше малко убити, но много ранени и почти всички страдаха от безкрайна умора и глад. Запасите от оръжия и по-специално от барут бързо намаляваха, а храната беше много оскъдна. На 23 май, деня на миньорската победа, надеждите на християните претърпяха страшен удар. Следобед защитниците забелязаха една лодка откъм Мраморно море и турски кораби, които я преследваха. Тя едва успяваше да се изплъзне. Под прикритието на тъмнината преградата беше бързо отворена и лодката успя да влезе вътре. Първо смятаха, че това е един пратеник на флотата, която идва на помощ. Но тя се оказа същата бригантина, която бе отплавала преди 20 май да търси венецианците. Кръстосала беше всички острови на Егейско море, без да намери нито следа от венецианските кораби. И когато станало ясно, че е безполезно да се търси повече, капитанът решил да пита моряците какво е тяхното желание. Един от тях отговорил, че било глупаво да се завърнат обратно в град, който вероятно се намира вече в турски ръце. Но другите го заставили да млъкне. Дългът им повелява, заявили те, да се върнат обратно и да докладват на императора, независимо дали е жив или мъртъв. Когато моряците бяха доведени пред Константин, той със сълзи на очи им благодари. Никаква християнска флота не се намираше на път да приобщи усилията си в защита на християнството. „Градът трябва сега — каза императорът — да се уповава само на Христос и неговата майка."

Но и тази вяра бе подложена на изпитание. Говореше се за знамения, според които самите небеса се били обърнали срещу града. През тези дни всички отново си спомниха за пророчеството, според което империята щяла да загине. Първият християнски император бил Константин, син на Елена; последният щял да носи същото име. Някои хора помнеха много добре преданието, че градът нямало да падне никога, докато луната на небето се увеличава. Това даваше кураж на защитниците, когато през изминалата седмица те посрещаха нападенията. Но на 24 май луната щеше да бъде пълна и, при намаляването и опасността щеше да дойде. По стечение на обстоятелствата през нощта на пълнолунието луната бе затъмнена в продължение на цели три часа. Може би точно на следния ден всички граждани научиха безнадеждните известия, донесени от бригантината. Лунното затъмнение като злокобна поличба доведе до невероятно спадане на духовете. Хората отправиха последна молитва към божията майка. Нейната свята икона беше понесена върху раменете на вярващите, по улиците на обречения град. Всички, които можеха да напуснат градските стени, се присъединиха към процесията. Както се движеха бавно и величествено, иконата внезапно се изхлузи от платформата, върху която бе поставена. Когато се спуснаха да я вдигнат, тя като че бе направена от олово. Необходимо беше голямо усилие, за да я поставят на мястото ѝ. Процесията отново потегли, но страшна буря, придружена с гръмотевици, разтърси града. Стана невъзможно да се устои на градушката. Поройният дъжд заливаше улиците и просто помиташе децата. Процесията се разпръсна и всеки тръгна да се спасява. На следния ден, като че ли досегашните знамения не бяха достатъчни, целият град потъна в гъста мъгла. Това никога не беше се случвало по тези земи през месец май. Тъмен облак забули самата божествена резиденция — патриаршията, за да прикрие, както християните казваха, нейното отстъпление от вярата. Тази нощ, след като мъглата се вдигна, хората забелязаха, че странна светлина играе около купола на голямата църква „Света София". Тя се виждаше и от лагера на турците. Те също се разтревожиха, но мъдреците успокоиха султана и изтълкуваха това като доказателство, че светлината на истинската вяра скоро ще озари тази свещена сграда. За ромеите и техните италиански съюзници не съществуваше подобно утешаващо тълкуване.

От градските стени бяха също забелязани някакви светлини, мъждеещи далеч във вътрешността зад лагера на турците, където не можеше да има хора. Някои наблюдатели, изпълнени с надежда, заявиха, че това са лагерните огньове на войниците, които идват с Ян Хуниади, за да избавят обкръжения християнски град. Но никаква армия не се показа. Странните светлини изобщо не получиха обяснение.

Сега министрите отново отидоха при императора, за да го помолят да избяга, докато все още не е късно и да организира отбраната на християнския свят от по-сигурно място, където би могъл да намери съдействие. Константин бе толкова уморен, че докато му говореха, изпадна в безсъзнание. Когато се съвзе, повтори още веднъж, че не може да напусне своите хора и ще умре заедно с тях.

Месец май бе към своя край. Навред из градините и живите плетища цъфтяха рози. Луната ставаше все по-малка. И жителите на Константинопол, древната столица, чийто символ бе това светило, се подготвяха да посрещнат страшното изпитание, надвиснало над тях.