Византия

 

Глава IV

 

ЦЕНАТА НА ЗАПАДНАТА ПОМОЩ

 

Владетелят на Трапезунд не бе единственият, който си отдъхна с облекчение, когато научи за смъртта на Мурад. На Запад изпитваха същия оптимизъм. Посланиците, посетили напоследък двора на Мурад, бяха донесли за фиаското на ранното царуване на Мехмед. Този негоден младеж, мислеха те, не е в състояние да застраши християнския свят. Скоро илюзията бе подхранена и от приятелската готовност на новия султан да потвърди всички договори, сключени от неговия баща. Рано през лятото на 1451 година, когато новината за неговото възкачване проникна в Европа, поток от делегации се стече към Адрианопол. На 10 септември Мехмед прие една венецианска мисия и поднови формално мирния договор с републиката, подписан от баща му преди пет години. Десет дни по-късно бе подписан пакт за примирие с представителите на Ян Хуниади за срок от три години. Мисията на рагузанците бе приета с особени почести, защото тя донесе предложението да увеличи данъка, плащан от града ежегодно, с петстотин златни монети. Пратеници на великия господар на рицарите в Родос, на княза на Влахия и на владетеля на Лесбос и Хиос, всички натоварени с щедри подаръци, предадоха уверения за добра воля. На сръбския деспот освен да получи обратно дъщеря си бе позволено да си възвърне няколко града по горното течение на Струма. Дори пратениците на император Константин, по-добре осведомени за характера на султана, пристигнаха първи, изпълнени с опасения. Но любезният прием ги насърчи и успокои. Пред тях султанът се закле в Корана, че ще зачита целостта на византийската територия и обеща да плаща на императора по три хиляди аспри годишно от доходите, получавани от някои византийски градове край долна Струма. Градовете по закон принадлежаха на османския княз Орхан и тия пари щяха да бъдат употребени за неговата издръжка, докато трае престоят му като почетен заложник в Константинопол. Дори манастирите в Атон, които от благоразумие признаха османския сюзеренитет още по времето след завземането на Солун от Мурад, сега бяха уверени, че ще останат автономни.

Изглеждаше, че новият султан се намира под влиянието на стария Мурадов министър Халил, за когото се знаеше, че споделя мирната политика на своя покоен господар. Самите византийски дипломати грижливо използваха приятелството на Халил и бяха поласкани от усилията му. Но един проницателен наблюдател лесно би разбрал, че миролюбивите жестове на Мехмед не бяха искрени. Всичко това трябваше да осигури мир около неговите граници, докато подготви една голяма кампания. Самото влияние на Халил не бе така голямо, както мислеха християните. Всъщност Мехмед никога не му прости за неговото участие в събитията от 1446 година. А неговият съюзник Исхак паша сега се намираше далеч в Анадола. Заганос паша, назначен за втори везир, също се скара с Халил и се сприятели с Шехабеддин, евнух, защитник на войната и довереник на Мехмед.

Вътрешните интриги на османския двор обаче бяха известни на Западния свят. В Европа се зарадваха, когато научиха от Венеция и Будапеща за приятелското разположение на султана. След пораженията при Никопол и Варна никоя западна сила не възнамеряваше да влезе във война с турците. Много по-приятно за вярване беше, че това не е необходимо. Всъщност сега на Запад никой не можеше да предприеме каквато и да било акция; всички страдаха от някакви неуредици. В Средна Европа Фридрих III Хабсбургски беше зает с грижата по коронясването си в Рим за император, което бе определено за 1452 година и за което четиринадесет години преди това бе пожертвана независимостта на германската църква. Той се домогваше и до троновете на Бохемия и Унгария и затова никога не би се сдружил с Хуниади, регент на неговия враг, непълнолетния Владислав V. Крал Шарл VII Французки имаше достатъчно грижи по възстановяването на страната си след Стогодишната война, а освен това негов васал беше опасно силният му братовчед Филип Добрият, бургундски дук, чиито земи и богатства бяха далеч по-големи от неговите. Филип се представяше за рицар, но дори да би рискувал да напусне владенията си, той не можеше да забрави нещастната история с баща си Йоан, взет в плен от турците при Никопол. Англия, отслабена от войните си с Франция и управлявана от един благ и почти малоумен крал, не бе в състояние да изпраща войски навън. Нито някаква помощ, нито дори проява на интерес можеше да се очаква от тъй отдалечените монарси като скандинавските крале, краля на Шотландия или пък кралете на Португалия и Кастилия, които трябваше да се бият с неверниците близко до своите граници. Единственият монарх, който имаше известни интереси към Източното Средиземноморие, бе Алфонс V Арагонски, който се възкачи на неаполитанския трон през 1443 година. Той наистина изяви готовност да организира един поход на Изток, но не скри амбициите си към императорския трон в Константинопол. Затова тази готовност беше съмнителна, а и едва ли имаше полза от нея.

Дори в двореца на папата вярваха, че Мехмед е един незначителен владетел. Но там гръцките изгнаници настояваха да се премине към действие, докато новият султан още не е придобил опитност в управлението. Техен изразител стана италианецът Франческо Филелфо от Толентино, който беше женен за дъщерята на ромейския професор Йоан Хрисоларис и чиято тъща живееше в Константинопол. Той написа един прочувствен апел до френския крал. Филелфо избра именно него поради водещата роля, която по-рано Франция игра в кръстоносните походи. Той апелира пред краля да се организира една армия, която да бъде изпратена бързо на Изток, защото смяташе, че турците няма да могат да окажат каквато и да било съпротива. Кралят не даде никакъв отговор. Папа Николай V, който наследи Евгений IV в 1447 година, бе учен и човек на мира. Негова най-голяма заслуга бе основаването на Ватиканската библиотека. Приятелството му с Висарион, от чието учение той се възхищаваше, го изпълни със симпатии към ромейската кауза. Но той не знаеше на какви светски сили може да разчита, нито бе в състояние да изпраща помощ на един град, който все още отказваше да изпълни условията на съюза, сключен с неговия император във Флоренция.

Константин бе добре запознат с тези трудности. През лятото на 1451 година той изпрати на Запад Андроник Вриений Леонтарис, който първо посети Венеция, за да получи позволение за събирането на стрелци от Крит за армия на императора. След това се отправи за Рим с приятелско послание от Константин до папата и писмо от един комитет на противниците на унията. Те назоваваха себе си „синаксисти", тъй като думата синод не можеше да бъде законно употребена по отношение на едно тяло, действащо в отсъствието на патриарха. Императорът упражни натиск върху тях за изпращането на този апел вероятно по съвета на Лукас Нотарас. Синаксистите предлагаха свикването на нов събор с източните патриарси, този път в Константинопол, който щял да бъде вселенски и с участието на една римска делегация, намалена по брой. Този апел бе подписан от много противници на унията, при все че Георги Схоларий отказа да го подпише, убеден, че от това няма никаква полза. Той беше прав. Папата не бе подготвен да пренебрегне събора във Флоренция, нито да се съгласи с оплакванията на разколниците, още повече, че в момента, когато Вриений се намираше в Рим, патриархът Григорий Мамас пристигна от Константинопол в доброволно изгнание. Неговите оплаквания съвсем не допринесоха за примирие с Николай. Никакъв отговор не бе изпратен до синаксистите, а императорът бе уведомен, че Рим разбира добре положението, пред което е изправена империята, но според папата трудностите в провеждането на унията видимо се преувеличават. Необходими са решителни действия. Трябва да повикат и възстановят патриарха, а онези гърци, които не искат да разберат догмите на унията, да се изпратят в Рим за превъзпитание. Папското писмо продължаваше: „Ако Вие, Вашите благородници и народът на Константинопол възприемете принципите на унията, винаги ще получавате от нас и нашите почтени братя, кардиналите на светата римска църква, най-усърдна защита на честта Ви. Но ако Вие и народът Ви отхвърлите тези принципи, ще ни заставите да вземем мерки, необходими за Вашето спасение и нашата лична чест."

Този ултиматум съвсем не улесни задачата на императора. Вместо това влиянието на Генадий всред опозицията се засили. Няколко месеца по-късно в Константинопол пристигна пратеникът на хусиската църква в Прага. Той се казваше Константин Платрис с прякор „Англичанина", син на лолардски¹ беглец от Англия. Платрис изложи публично своето верую, което предизвика всеобщ ентусиазъм. После го изпратиха в Прага с писмо, подписано от членове на синаксиста, включително и Генадий, в което се атакуваха пратениците на папата. Възбуждението в града се засили още повече, когато всички щастливи илюзии, че Мехмед е негоден управник, бяха разбити.

Самият император имаше вина за влошаването на отношенията с турците. През есента на 1451 година караманският емир Ибрахим бей, който като князете на Запад вярваше в некомпетентността на новия султан, организира едно общо въстание в наскоро подчинените емирства на Айдън и Гермиан и емирството Ментеше. Младите князе бяха изпратени да искат своите фамилни тронове, а самият Ибрахим нахлу в османска територия. Местният османски командир Иса бей бе мързелив и бездеен. Исхак паша като управител на Анадола помоли султана да дойде и потуши бунта. Внезапното явяване на Мехмед в Азия оказа силен ефект. Съпротивата бе пресечена. Ибрахим бей поиска прошка, докато Исхак паша поведе един полк, за да окупира територията на Ментеше. Когато султанът потегли за Европа, в някои еничарски полкове, където искаха по-високи заплати, възникнаха безредици. Мехмед отстъпи пред техните искания, но понижи командира им и зачисли към полковете голям брой от своите водачи на кучета и соколи, принадлежащи към ловджийските поделения, защото можеше да разчита на тяхната лоялност.

Окуражен от затрудненията на султана, Константин изпрати до него хора с оплаквания, че парите, определени за издръжката на княз Орхан, не били изплатени. Те трябваше да му намекнат, че е добре да не забравя за османския претендент във византийския двор. Когато делегацията се яви пред султана, вероятно в Бруса, Халил паша се обърка и ядоса. Той познаваше достатъчно добре господаря си, за да си представи каква ще бъде реакцията от това нетърпение. Цялата политика на миролюбие, която везирът защищаваше, бе застрашена, а и собственото му положение — изложено на изпитание. Халил паша избухна пред самата делегация, а Мехмед отговори хладно, че ще се занимае с работата, щом се завърне в Адрианопол. Той не можеше да се оплаче от това оскърбително и безплодно искане; то щеше да му послужи за оправдание, ако наруши клетвата за ненападение на византийската територия. Мехмед възнамеряваше да се върне на европейския бряг през Дарданелите, но като чу, че една италианска ескадра кръстосва Проливите, се отправи към Босфора и заедно с армията си премина морето от двореца на Баязид в Анадолу Хисар. Земята на европейския бряг беше официално византийска, но Мехмед не намери за необходимо да поиска императорското разрешение за дебаркиране. Вместо това неговото проницателно око забеляза колко полезно ще бъде да се изгради една крепост на това място, върху теснините срещу Анадолу Хисар.

Веднага след завръщането си в Адрианопол Мехмед заповяда да изпъдят ромеите от градовете по долна Струма и да конфискуват всички доходи. След това през зимата на 1451 година той издаде заповед за събиране на хиляда опитни зидари и други работници из всички владения, необходими за строежа на новата крепост. Строежът трябваше да започне рано пролетта на избраното място в теснините на Босфора, точно зад селото, наричано тогава Асоматон, сегашния Бабек, където един хребет се издава в самия залив. Преди да свърши зимата, започнаха земните работи, придружени с разрушаването на църквите и манастирите, от които се вземаше полезният материал.

Заповедите на султана предизвикаха ужас в Константинопол. Стана ясно, че това е първата стъпка към обсадата на града. Императорът побърза да изпрати посланици до него да му кажат, че това е нарушение на един тържествен договор, и да му напомнят, че султан Баязид на времето бе искал разрешение от император Мануил, преди да изгради крепостта Анадолу Хисар. Пратениците се върнаха, без да бъдат изслушани. На 15 април, събота, работите по изграждането на крепостта започнаха. Константин нареди да бъдат задържани всички турци, намиращи се в Константинопол, но после видя, че тази мярка е безполезна, и ги освободи. Вместо това той изпрати делегация с подаръци, която да се застъпи за сигурността поне на селата около Босфора. Султанът не обърна никакво внимание на всичко това. През юни Константин направи последно усилие да получи от Мехмед уверение, че изграждането на крепостта не означава близко нападение на Константинопол, но Мехмед затвори и обезглави пратениците. Това беше фактически обявяване на война.

Крепостта, известна под името Боаз Кесен, секач на пролива или секач на гърлото, наричана сега Румели Хисар, беше окончателно завършена във вторник, 31 август 1452 година. Мехмед прекара няколко дни в нейните околности и потегли с войската си направо към стените на Константинопол, където внимателно разучи укрепленията. Сега вече беше ясно какви са намеренията му. Междувременно той издаде заповед, според която всеки кораб, когато влиза в Босфора, трябва да спира при крепостта за инспекция, а ако не се подчини, да се потопи. За изпълнение на заповедта му върху една от кулите, близо до водата, бяха поставени три грамадни топа, невиждани дотогава. Това не бе само празна заплаха. В началото на ноември два венециански кораба, идващи от Черно море, отказаха да спрат. Топовете бяха обърнати срещу тях, но те успяха да избягат без повреда. Два дни по-късно трети кораб последва примера им, но беше потопен от едно гюлле. Капитанът Антонио Ризо и екипажът бяха взети в плен и закарани в Димотика, където се намираше резиденцията на султана. Той нареди екипажът да бъде незабавно обезглавен, Ризо — набит на кол, а трупът му изложен на пътя.

Снимка: Xabier Armendaritz Лиценз: CC BY 3.0

 

Съдбата на венецианските моряци сложи край на всички илюзии, които Западът хранеше относно характера и амбициите на султан Мехмед. Венеция се оказа в трудно положение. Тя притежаваше свой квартал в Константинопол, търговските й привилегии бяха потвърдени от Константин още през 1450 година, но тя търгуваше успешно и с османските пристанища. Някои венецианци дори вярваха, че завземането на Константинопол от турците би довело до по-голяма стабилност и разрастване на търговията в източното Средиземноморие. От друга страна обаче, завладял веднъж Константинопол, султанът навярно ще хвърли око и на останалите венециански колонии в Гърция и Егейско море. При дебатите в сената в края на август само седем гласа бяха в полза на предложението Константинопол да бъде оставен на собствената си съдба; 74 сенатори бяха на друго мнение. Все пак какво можеше да направи Венеция? По това време тя водеше скъпа война в Ломбардия. Отношенията й с папата не бяха сърдечни; още повече че папата не плати галерите, наети в 1444 година. Разбирателство с Генуа беше напълно изключено. Тогава венецианският посланик в Неапол отиде да иска помощ от крал Алфонс. Дойде само един неясен отговор. Венецианската флота беше ангажирана в колониите, а да се превръщат търговските кораби във военни струваше скъпо. Честта на републиката изискваше скъсване на дипломатическите връзки със султана. Но венецианските управители в източното Средиземноморие получиха само двусмислени нареждания: да защищават християните, но да не нападат и предизвикват турците. Междувременно венецианците разрешиха на императора да набере стрелци и моряци от остров Крит.

Генуа се намираше в същата безизходица и реагира по-необмислено; тя имаше неприятности в Европа и сама се нуждаеше от кораби, за да защищава своите води и източните си колонии. Правителството й публикува две възвания до народите на християнския свят да изпратят помощ срещу турците, но то самото не можеше да направи това. На генуезките граждани беше разрешено да постъпят, както намерят за добре. Най-много грижи им създаваха Пера и колониите в Черно море. Управителят на Пера получи нареждане да сключва каквито иска съглашения с турците, като се смяташе, че дори и да падне Константинопол, колонията ще бъде пощадена. Подобни инструкции получи и Махоната — комитет, който управляваше остров Хиос. В никакъв случай турците не трябваше да бъдат провокирани без нужда.

Рагузанците, подобно на венецианците, бяха получили напоследък привилегии от императора. Но и те водеха търговия с турските пристанища и нямаха намерение да рискуват малкото си кораби, освен може би като част от една голяма коалиция.

Въпреки всичките си недоразумения с византийците папа Николай искрено се разтревожи от действията на султана и накара Фридрих III по време на коронацията му в Рим през 1452 година да изпрати строг ултиматум до него. Но това беше една празна надутост — всеки знаеше, че Фридрих няма нито сила, нито желание да премине към действие. Алфонс, крал на Неапол, с интереси и претенции в Гърция, се включи малко по-дейно. Католиците, които търгуваха в Константинопол, бяха негови поданици. Той беше щедър на обещания, но изпрати в егейски води флота само от десет кораба, за които папата заплати по-голямата част от разходите. Ядосан обаче на генуезците, кралят я изтегли няколко месеци по-късно, когато се съюзи с венецианците срещу Франциско Сфорца от Милано. Николай и Висарион напразно търсеха помощ. Нито техните посланици, нито тези на Константин получиха какъвто и да е отговор на апелите за помощ. Сега папата се стремеше да направи каквото може за императора, още повече че получи писмо от Константин скоро след като султанът привърши строежа на Румели Хисар с уверение, че императорът ще приложи унията.

През май 1452 година Исидор, отхвърленият митрополит на Киев и цяла Русия, а отскоро кардинал на римската църква, бе изпратен при императора като папски легат. На път за Константинопол той спря в Неапол, където със средства на папата събра войска от двеста стрелци, а в Митилини към него се присъедини архиепископ Леонард Хиоски, генуезец по рождение. На 26 октомври Исидор пристигна в Константинопол. Неговият ескорт, макар и малък, беше признак, че папата ще изпрати истинска помощ на тези, които признават неговата власт. Този жест не отиде напразно. Не само императорът посрещна Исидор c голямо внимание, но и всред народа се забелязваше значителен ентусиазъм. Императорът побърза да се възползва от това. Бяха съставени комитети от простолюдието и от благородниците в подкрепа на унията. Народните комитети действаха и тогава, когато противниците на унията отказваха да присъстват в тях. Комитетите на благородниците, където разискванията бяха по-задълбочени, предложиха един компромис, според който името на папата „трябва да се споменава в литургията", но действителното обявяване на унията да се поотложи. Императорът, подтикнат от Исидор отхвърли това предложение. Лукас Нотарас, който водеше преговорите, действаше много тактично, без да получи благодарност за това. Генадий и всички крайни противници на унията го обвиниха в предателство на каузата им, а Исидор и латинците се усъмниха в неговата искреност. Те бяха прави дотолкова, доколкото той защищаваше ползата от Икономията² — една важна доктрина на ортодоксалната църква, която разрешаваше известни отстъпки в името на по-висшите интереси на Християнската общност. Освен това той навярно беше намекнал, че целият проблем може отново да се разгледа, след като свърши кризата. Генадий горчиво се разочарова. Преди пристигането на Исидор той беше написал страстно обръщение, в което призоваваше хората да не изоставят вярата на бащите си заради надеждата за материална помощ, защото тя имала незначителна стойност. Но присъствието на Исидоровите войници разколеба народа. Тогава Генадий се затвори в килията си в манастира Пантократор, а на манастирската врата закачи гневен протест, в който предупреждаваше всички, че напускането на истинската вяра е престъпно безумие. Лукас Нотарас му писа, че тази опозиция е безсмислена. Не след дълго обаче влиянието на Генадий започна да се чувства. Из улиците избухнаха антилатински бунтове. И като минаха седмици, без да пристигнат нови войски от Запада, враговете на унията възвърнаха силата си.

Кардинал Исидор, сам грък, се държеше търпеливо и тактично. Самият императорски довереник Сфранцес каза, че ще бъде по-мъдро именно той да бъде посочен за патриарх на мястото на отсъстващия Григорий Мамас, но императорът знаеше, че Исидор никога няма да се съгласи на това. Архиепископ Леонард с всичката си латинска ненавист към византийците беше крайно недоволен. Той искаше от императора да задържи водачите и да ги изправи пред съд. Това, разбира се, бе глупав съвет, който би създал само нови мъченици. Константин се задоволи да събере в двореца на 15 ноември последователите на синаксистите и да им изложи своите възражения. По негова молба те се оттеглиха и подписаха документ за причините, по които не приемат унията. В него повториха теологическото възражение за формулата на Светия дух и желанието си да се свика нов събор, на който да присъстват начетени представители от всички европейски църкви. Единствената пречка за това според тях е нежеланието на латинците. Те с готовност биха приели и патриарх Григорий, ако той е съгласен да приеме тяхната вяра. Не е известно дали Генадий е присъствал на тази среща с императора. Между подписите на документа неговият подпис липсва, а те бяха: петима епископи, трима високопоставени свещеници в съвета на патриарха и седем игумени и монаси. Тяхното становище бе аргументирано, защото унията наистина можеше да предизвика схизма между църквата в Константинопол и другите православни църкви. Но един политически съюз със Запада, който можеше да донесе материална помощ, имаше преимущество пред съюза, с източните църкви, които не можеха да дадат нищо.

Няколко дни по-късно топовете на Румели Хисар потопиха отново един венециански търговски кораб. Нова вълна от паника премина през града; нуждата от западна помощ стана по-необходима от когато и да било. Униатската партия, печелеше нови привърженици. Генадий се страхуваше, че желанието за помощ може да се разпростре като горски пожар, и издаде ново послание. В него се казваше, че западната помощ влече след себе си унията и че той най-малко би позволил неговата вяра да бъде опетнена чрез надеждата за помощ, чиято ефикасност е съмнителна. Думите му се четяха и предаваха от човек на човек.

На 12 декември 1452 година в катедралата „Света София" в присъствието на императора и целия двор бе отслужена тържествена литургия. Папата и отсъстващият патриарх бяха споменати в молитвата, след което се прочетоха принципите, приети на събора във Флоренция. Кардинал Исидор в желанието си да покаже, че неговите ромейски приятели са постигнали победа, обяви тържествено, че църквата се обединява. Отсъстваха само Генадий и осем други монаси. Останалите членове на партията му не бяха никак ентусиазирани. Отсега нататък малко хора щяха да престъпват прага на катедралата, където служеха само униатски свещеници. Според Леонард самият император изглеждал равнодушен и нерешителен в усилията си да наложи унията, а Нотарас бил неин открит враг. И ако последният бе наистина казал често цитираните му думи, че предпочита султански тюрбан пред кардиналска шапка, той без съмнение е бил ядосан на непреклонността на такива латинци като Леонард, които не разбират усилията му за разбирателство.

След като бе провъзгласена унията, вече не съществуваше открита опозиция. Генадий мълчеше в килията си. Множеството послушно прие свършения факт, но посещаваше онези църкви, където служеха „непокорните" свещеници. Много от самите поддръжници се надяваха, че щом градът бъде спасен, догмите на унията ще бъдат прекроени. Ако след обявяването на унията бяха дошли кораби и войници от Запад, нейните практически предимства можеха да доведат до всеобща поддръжка. Ромеите, вярвайки в своята доктрина, сигурно мислеха, че отстъпките им от религиозната лоялност ще бъдат компенсирани със запазването на християнската империя. Но те платиха за помощта от Запад, а после бяха измамени.

 

¹Лоларди — поддръжници на Уиклиф, които подобно на хуситите се борят за демократична реформа в църквата. — Бел. ред.
²Така се нарича благоразумното интерпретиране на някои положения в теологията. — Бел. ред.