Индекс на статията
Глава III
ИМПЕРАТОРЪТ И СУЛТАНЪТ
Покойният император Йоан VIII бе най-старият от шестте сина на Мануил II и императрица Елена, дъщеря на сръбски княз. След него по възраст идваха Теодор, Андроник, Константин, Димитър и Тома. Теодор и Андроник умряха преди баща си, Андроник беше болнав и безхарактерен, а най-важната му проява се състоеше в продажбата на Солун на венецианците през 1423 година. След това той се оттегли в манастира Пантократор в Константинопол под монашеското име Акаки и умря там през март 1428 година. Теодор бе по-забележителна фигура. Той притежаваше интелектуалните интереси на баща си - беше чудесен математик. Понякога можеше да бъде меланхоличен и нервен, друг път — енергичен и амбициозен, а след това жаден да напусне света заради свещения покой на манастира. В 1407 година, още дете, той наследи чичо си Теодор I и стана деспот в Морея. Няколко години наред баща му се опитваше да възстанови реда в деспотството и построи голямата крепост, позната под името Хексамилион. Тя ограждаше Коринтския провлак и беше разрушена от турците през 1423 година. Теодор беше добър управник, доколкото му позволяваха неговата меланхоличност и амбиция. През 1421 година се ожени за италианската принцеса Клео Малатеста, племенница на папа Мартин V. Нейният живот не беше лесен поради особения темперамент на мъжа й. Тя прие православната религия въпреки волята на папата, който обвини Теодор за това, но по всяка вероятност тя сама бе поискала. Теодор и Клео поддържаха в Мистра един строг и изискан дворец, чийто блясък доста намаля след смъртта на императрицата през 1433 година. Най-важната фигура в двореца беше Плетон, дълбоко предан и на двамата. Теодор се смяташе за наследник на императора; тъй като беше по възраст след Йоан и през 1443 година, когато беше ясно, че Йоан не може да има деца, той размени деспотството си срещу владението на град Силиврия в Тракия, на 40 мили от столицата, за да бъде наблизо, в случай че Йоан почине. Но съдбата му попречи. През 1448 година той заболя от чума и умря през юли, три месеца преди императора, а единственото му дете, дъщеря му Елена, от десет години бе омъжена за краля на Кипър — Йоан II.
Двамата по-млади братя Димитър и Тома не се отличаваха с нищо. Димитър бе непримирим, амбициозен, но безпринципен. Той се смяташе за борец на гръцката вяра срещу латинизиращите тенденции на брат си Йоан, когото беше придружил на събора във Флоренция. След като се ожени за принцеса от видната фамилия на Асеновците против волята на нейните и своите родители, през 1442 година той се опита да нападне Константинопол с помощта на турските си приятели. Императорът се спаси само благодарение на бързата помощ на брат си Константин, а после му прости тази волност и му разреши да живее в Константинопол. След смъртта на Теодор Димитър го наследи в Силиврия.
Тома бе сравнително по-стабилен, но твърде малодушен. Като млад го изпратиха да помага на братята си в Морея. Там се ожени за Катерина Захария, наследница на последния франкски княз на Ахея и получи в зестра част от фамилните й земи. До края на живота си Тома остана лоялен на брат си император Константин.
Константин бе най-способният от братята. Роден в 1404 година, още съвсем млад той стана владетел на Силиврия и съседните тракийски градове. През 1427 година в Пелепонес помогна на брат си Йоан VIII при завладяването на последните франкски земи. Taкa неговото присъствие беше станало особено необходимо, тъй като брат му Теодор не скриваше намеренията си да се оттегли в манастир. Впоследствие Теодор измени решението си, но междувременно през март 1428 година Константин сключи един политически брак с племенницата на Карло Токо, владетел на Епир и Западна Гърция. Като зестра получи земите на Токо в Пелопонес. Въпреки че младата принцеса Магдалена, преименувана Теодора, умря бездетна две години по-късно, Константин задържа нейните земи и направи от тях база,, от която възнамеряваше да покори остатъка от полуострова. Отношенията му с Теодор бяха често обтегнати. Теодор се обиди много, когато Йоан извика Константин да го замести, докато той беше на събора в Италия, защото това показваше, че Йоан възнамерява да направи наследник Константин. Приятелството им не беше възстановено, докато Константин не прие да размени своите тракийски владения и претенциите си за престола срещу Мистря и деспотството. След това Константин се установи като деспот на Мистра, а Тома отиде в Кларенца на западния бряг, за да си осигури тила. Покоряването на Пелопонес с изключение на четирите венециански града — Аргос, Навилия, Корон и Модон — беше завършило през 1433 година. Сега Константин смяташе да присъедини Атика и Беотия. В 1444 година, окуражен от новините за успеха на Хуниади в Сърбия, той потегли на север от Коринт, докато неговият най-способен военачалник — Йоан Кантакузин, премина от Патрас до Фокида. Скоро цяла Гърция чак до Пинд беше в ръцете му, с изключение на Акропола в Атина, чийто дук Нерио II поиска помощ от турците. За нещастие турците дойдоха веднага. Докато Константин се изтегли от Беотия, султан Мурад бе спечелил своята победа при Варна и през 1446 година сам поведе цяла армия към Гърция. Константин се оттегли в крепостта Хексамилион, която сам бе укрепил. Но Мурад беше докарал тежка артилерия и след силна бомбардировка войските му нахлуха в крепостта. Константин и Тома едва спасиха живота си. Наемните войници, особено албанците, се държаха страхливо и без всякаква лоялност. Султанът разруши стените на крепостта и се отправи за Патрас и Кларенца, подлагайки на клане населението, през където минаваше. Той се оттегли, след като отново подчини васалите си и ги задължи да му плащат данък.
Деспотствата бяха напълно опустошени. Константин не можеше вече да предприеме каквито и да било акции. Вместо това той мислеше да се защити чрез мрежа от външни съюзи и през 1441 година се ожени за втори път. Съпругата му Катерина бе дъщеря на Дорино Гатилуси, владетел на Лесбос, от генуезката династия. Нейният основател Франческо се бе оженил за сестрата на император Йоан V и династията беше изцяло погърчена. Но на следната година съпругата почина бездетна. Сега Константин търсеше нова жена със зестра и полезни връзки. Той поиска ръката на Изабела Орсини, сестра на владетеля на Торонто. Посланикът му в Неапол разпитваше за инфантата на Португалия. Венецианският посланик го съветваше, че дъщерята на дожа Франческо Фоскари ще бъде най-сполучливият избор. Никоя принцеса обаче не искаше да сподели този несигурен трон, нито пък можеше да се сключи здрав съюз с някоя западна сила. Междувременно верният му секретар и приятел Сфранцес, който не гледаше с доверие на Запада, побърза да отиде в Трапезунд, за да осигури на господаря си ръката на някоя от дъщерите на великите Комнини. Вярно, бащата нямаше сила, но беше все още богат със сребърните си мини и търговията в столицата му. Съпругата сигурно би донесла богата зестра, а принцесите от Трапезунд бяха прочути със своята красота. Лелята на една от тях, жената на Йоан VIII, била известна като най-обожаваната жена на времето си, въпреки че де ла Брокиер говори за нейната прекомерна употреба на грим. Мисията на Сфранцес обаче не успя. Между това Константин изпрати племенницата си Елена, най-голямата дъщеря на Теодор, за жена на сина на Георги Бранкович, деспот на Сърбия, но дори и Бранкович внимаваше да не предизвика гнева на турците чрез един съюз с деспотите на Морея.
Когато Йоан VIII умря, Константин се намираше в Мистра, а Тома беше на път за столицата. Тома пристигна точно навреме, на 13 декември 1448 година, две седмици след смъртта на императора, тъй като брат му Димитър, току-що дошъл от Силиврия, вече претендираше за трона. Той разчиташе на подкрепата на враждебно настроените към черковната уния, но съгласно старата конституционна практика при липса на коронован император властта се упражнява от императрицата. Старата императрица-майка употреби властта си в полза на Константин, най-големия й жив син. Общественото мнение бе на нейна страна. Надеждите на Димитър пропаднаха. И когато дойде Тома, той се призна за победен и подкрепи Константин. Императрицата изпрати Сфранцес, който по това време се намираше в Константинопол, където беше умрял един от синовете му, да обяви пред султан Мурад възкачването на сина й. Султанът даде любезно своето одобрение. Двама високопоставени чиновници — Алекси Ласкарис Филантропен и Мануил Палеолог заминаха за Мистра с императорската корона. Там на 6 януари 1449 година Константин бе коронясан в катедралата на местния митрополит. Това бе първата коронация от хиляда години, освен през никейския период, която не се извърши в Константинопол и при която не участва патриархът. При все че никой не оспори властта на Константин, съществуваха известни съмнения относно законността на церемонията. Все пак всички смятаха за необходимо предаването на властта да стане колкото може по-бързо, а коронацията в Константинопол щеше да се уреди много трудно, тъй като действителният патриарх Григорий Мамас беше бойкотиран от по-голямата част от духовенството.
На 12 март с каталонска галера Константин пристигна от Морея в императорската столица заедно със свитата си. Няколко дни по-късно той обяви, че братята му Димитър и Тома стават деспоти на Морея. На Димитър се даваше Мистра и югоизточната половина от полуострова, а Тома получаваше северозападната с Кларенца и Патрас. На тържествената церемония в присъствието на императрицата-майка и сановниците от империята двамата засвидетелстваха верността си към императора и непоклатимата дружба помежду си. Въпреки че те щяха често да нарушават клетвата си за дружба, отдалечаването им от Константинопол само по себе си затвърдяваше властта на новия император.
Константин бе вече на около 45 години. Ние не притежаваме пълно описание на външността му, но изглежда е бил висок и слаб, със строги, правилни черти, присъщи на фамилията му, и тъмен тен. Той не проявяваше особен интерес към духовните науки — философия и теология, въпреки че беше благосклонен към Плетон от Мистра и последната му грижа, преди да замине за Константинопол, беше да уреди известни имуществени интереси в полза на Плетоновите синове. Имаше славата на отличен войник и компетентен администратор, безукоризнено честен, великодушен и търпелив при постоянните спорове, предизвиквани от братята му. Приятелите и подчинените му бяха предани дори когато не се съгласяваха с него. Той притежаваше дарбата да събужда почит и уважение всред всички свои поданици.
Константин се нуждаеше от тази привързаност в изпълнения с огорчения и унижения град. Омразата към официалната уния с римската църква още не беше стихнала, но той се чувстваше обвързан от братовите си съглашения във Флоренция и отначало не взе никакви драстични мерки. Това сигурно се дължеше и на влиянието на майка му, защото императорът разчиташе много на нея. Смъртта й на 23 март 1450 година беше за него голяма загуба. Той опита да се разбере с министрите от всички партии. Пръв министър — мегадукс и велик адмирал на флотата — беше Лукас Нотарас, също противник на унията, но не фанатизиран. Йоан Кантакузин, близък приятел още от Пелопонес и усърден поддръжник на унията, бе назначен стратопедарх. Великият логотет Метохит и протостраторът Димитър Кантакузин по всяка вероятност споделяха необходимостта от унията, но бяха готови да следват политиката, която щеше да възприеме императорът. Неговият секретар Сфранцес, най-доверен от всички, беше на същото мнение. Патриарх Григорий се разочарова от липсата на поддръжка от страна на новия император. През август 1451 година той се оттегли в Рим, където го ценяха повече и където изля своето недоволство от равнодушието на новия императорски режим.
Константин все още търсеше съпруга. Вероятно по съветите на майка си и с цел да не изостря антилатинските настроения на своя народ той реши да потърси жена в православния свят. През 1450 година верният Сфранцес бе отново изпратен в дворовете на Грузия и Трапезунд. Според него грузинските принцеси бяха най-подходящи. Ала той трябваше да се откаже, когато крал Георги му заяви, че в неговата страна обичаят бил съпрузите да дават зестра на жените си, а не обратното. Но все пак негово величество добави, че не съществуват специални предписания относно обичаите в различните страни, като посочи за пример Британия, където една жена има няколко съпрузи и един мъж няколко жени. Той обеща да бъде щедър и дори предложи да приеме собствената дъщеря на Сфранцес.
По време на престоя си в Грузия Сфранцес узна за смъртта на султан Мурад. Когато пристигна в Трапезунд и обсъди новината с крал Йоан, той научи, че вдовицата на султана, християнката Мара от Сърбия, племенница на трапезундската императрица, била изпратена обратно у дома на своя баща, придружена с почести и подаръци. На Сфранцес веднага дойде една чудесна идея — да пише незабавно на Константин, че това е най- сполучливият избор за него. Султанката е твърде млада, при това богата и много популярна всред турския двор, говори се още, че имала влияние върху заварения син — новия султан. Той посочи по-нататък, че за един император не е унизително да се ожени за вдовицата на владетел неверник, тъй като самата баба на Константин, майката на императрица Елена, е била съпруга на турски благородник и дори му родила деца, преди да се ожени за сръбския си съпруг. Сфранцес побърза да се върне обратно, за да настоява за своето предложение. Императорът беше заинтересован, но се оплака, че всички министри му дават друг съвет. Майка му, която би могла да вземе решението, беше мъртва, а близкият му приятел — Йоан Кантакузин, бе починал неотдавна. Скоро самата султанка осуети плановете, като обяви, че била под клетва, според която ако някога се освободи от харема на неверниците, ще посвети остатъка от живота си в безбрачие и добри дела. Тогава Константин избра грузинската принцеса. Той изпрати специална мисия да сключи контракта и доведе момичето в Константинопол. Работата обаче се забави и преди да отпътува, булката научи, че е вече твърде късно.
Владетелят на Трапезунд не скри радостта си от новината за Мурадовата кончина. Но Сфранцес не мислеше така. Според него Мурад беше човек на мира и не желаеше напрежение и война, а за новия султан се знаеше, че е враг на християнството още от своето детство и сигурно ще се опита да нападне и унищожи християнската империя в лицето на Константинопол, както и Трапезунд. Опасенията на Сфранцес се споделяха и от самия Константин. Доносите на византийските агенти в турския двор съдържаха обилни потвърждения за опасността.
Новият султан Мехмед, роден в Адрианопол на 30. III. 1432 година, беше вече на 19 години. Детството му бе протекло в нещастия. Майка му Хума Хатум беше робиня, почти сигурно туркиня, при все че една по-късна легенда, неотричана изцяло от самия Мехмед, я превръща във френска девойка от високо потекло. Неговият баща му обръщаше малко внимание, защото предпочиташе синовете от по-благородните си съпруги. Мехмед беше прекарал ранното си детство в Адрианопол с майка си и дойката, забележителната и набожна туркиня, известна под името Дайе Хатум. След като по-големият брат Ахмед почина внезапно в Амасия през 1437 година, а вторият Аляеддин бе убит по мистериозен начин в същия този град шест години по-късно, Мехмед още единадесетгодишен остана единствен наследник на трона и единствен жив княз от цялата османска династия, освен султана и един далечен братовчед — султан Сюлеймановия внук Орхан, който живееше като изгнаник в Константинопол. Мурад прибра детето в двора и остана поразен от неговото невежество. Цяла армия от наставници, възглавявана от забележителния кюрдски учен Ахмед Курани, бяха натоварени с образованието му. Те употребиха изключително старание и Мехмед се подготви отлично по философия, четене на ислямска и гръцка литература. Освен турски той научи да говори свободно гръцки, арабски, латински, персийски и еврейски език. Скоро баща му го запозна и с изкуството да управлява.
Мехмед бе на 12 години, когато Мурад след подписването на примирието с крал Владислав беше решил да се оттегли от активния живот, оставяйки върху сина си тежестите на управлението. Но, първо, трябваше да се потушат размириците в Анадола, а когато дойдоха новините за християнския поход към Варна, Мурад бе все още там. Везирът Халил паша го извика да се върне бързо в Европа, още повече че държането на младия Мехмед го тревожеше. Мурад имаше намерение синът му да управлява под авторитета на Халил, който беше стар и верен приятел. Ала детето изведнъж показа склонност да управлява на своя глава. Едва султанът замина за Анадола, избухна кризата около еретическия персийски дервиш, с когото Мехмед се сприятели и когото Халил като мохамеданин и син и внук на везир силно презираше. Мехмед беше заставен най-после да предаде еретика на главния мюфтия Фаредин, който накара простолюдието да иска изгарянето на нещастника. Този мюфтия беше толкова усърден в поддържането на кладата, че от постоянното доближаване до нея изгори собствената си брада.
Въпреки всичко, когато се завърна от победата при Варна, Мурад все още беше решен да се оттегли. Той остави Мехмед да управлява империята под опеката на Халил. Но за втори път опитът се оказа опасен. По това време се водеше война на границите с Албания и Гърция. Мехмед се отнесе с ярост към своите опекуни, когато те отхвърлиха неговия несъстоятелен план да се атакува Константинопол. Арогантните му маниери и високомерието му предизвикаха страшно раздразнение в двора и сред населението. Във войската избухна недоволство. За да предотврати военния бунт, Халил убеди Мурад да се завърне в Адрианопол и да поеме управлението. Пристигането му през есента на 1446 година се посрещна с радост и облекчение. Мехмед бе изпратен в Маниса, където до това време бе пребивавал баща му.
Навярно Мурад е мислил да обезнаследи Мехмед, защото сега той имаше съпруга от благородно потекло — дъщерята на емира Ибрахим Чендерлиоглу, една фамилия, отдавна свързана с османския двор, а тя скоро щеше да му роди син. След двегодишно изгнание изпратиха Мехмед да вземе участие в кампанията срещу Хуниади, която завърши с победата при Косово. В началото на същата година робинята Гюлбехар, дъщеря на Абдула, вероятно потурчен албанец, беше родила на Мехмед син — Баязид. Но Мурад не одобри тази връзка. В 1450 година той нареди Мехмед да се ожени за дъщерята на богатия тюркски бей Сюлейман Зюлкадорооглу, владетел на Малатия. Сватбата беше придружена с големи тържества. Обаче Мехмед не се привърза към Сит Хатун, наложена му от неговия баща, и тя прекара остатъка от живота си отхвърлена и бездетна в царския харем в Адрианопол.
До края на Мурадовото царуване към Мехмед се отнасяха с по-голямо внимание. От време на време той се показваше в двореца и в един-два похода придружи султана. Най-често прекарваше в палата си в Маниса. Когато майка му умря през август 1450 година, той присъства на тържественото й погребение в Бруса и постави надпис, в който едва се споменава името на Мурад. Когато самият Мурад почина от апоплектичен удар на 13. II. 1451 година, Мехмед пак се случи да бъде в Бруса.
Никой вече не изказа съмнение, че Мехмед е законният наследник на трона. Едно запечатано писмо, изпратено от Халил паша, го накара бързо да потегли от Маниса. Щом премина Дарданелите, той бе напълно сигурен, че никой не може да оспори трона му; затова прекара два дни в Галиполи, докато се организира посрещането в Адрианопол. И на 18 февруари пристигна там. Всички високопоставени сановници на държавата начело с великия везир излязоха на коне вън от града да го посрещнат. На една левга от градските врати всички слязоха от конете и тръгнаха пеша към града в процесия, а отпред яздеше само той. След пристигането в двореца Мехмед даде прием. Бащините му министри стояха неспокойно зад него, докато той не нареди на Шехабеддин, главния евнух, да ги покани да заемат своите постоянни места. После Мехмед утвърди главния везир в заемания от него пост. Вторият везир — Исхак паша, най-близкият приятел на покойния му баща, получи управлението на Анадола, един почетен пост, който едновременно го отдели от съюзника му Халил. Саруджа паша и Заганос паша и двамата предани на Мурад, но не толкова близки на Халил, станаха помощници на везира заедно с Шехабеддин. Скоро след това вдовицата на баща му, дъщерята на Ибрахим бей, влезе, за да предаде съболезнованията си за смъртта на Мурад и поздравленията си за възкачването на Мехмед. Докато траеше любезното й приемане, Мехмедовите слуги бързаха за харема да удушат малкия й син в банята. После посъветваха осиротялата майка да се омъжи за Исхак паша и да се оттегли с него в Анадола. Както Сфранцес бе информирал в Трапезунд, Мурадовата християнска съпруга Мара от Сърбия бе изпратена при баща си с големи почести.
След като установи административния апарат и подреди двореца, младият султан се залови да начертае своята политика. Външният свят знаеше за него само това, че е един неопитен младеж, чиято ранна кариера е за оплакване. Но онези, които го виждаха сега, оставаха с най-добри впечатления от неговата приветливост. Той имаше среден ръст и здраво телосложение. Лицето му бе изразително, с пронизващи очи под извити вежди и тънък, извит нос, надвесен над уста с въздебели бърни. По-късно, като остаря, чертите му напомняха папагал, който се готви да яде узрели череши. Маниерите му бяха благородни и по-скоро въздържани, освен когато се напиеше, а той имаше тази фамилна слабост към алкохола. Държеше се учтиво и дори сърдечно, особено към учените и начетени събеседници; обичаше да участва в компании на артисти и беше изключително потаен. Нещастните случаи през неговото детство го бяха научили да не се доверява никому. Изключено беше да се разбере какво мисли. Никога не се стремеше да стане любимец — не изпитваше желание за популярност. Но интелигентността, енергията и решителността му будеха уважение. Всички, които го познаваха, бяха уверени, че този необикновен млад човек не би позволил да бъде отклонен от целите, които си е поставил, а първата и най-важна от всички беше покоряването на Константинопол.
