Византия

 

Глава V

 

ПОДГОТОВКА ЗА ОБСАДАТА

 

През последните месеци на 1452 година султанът размишляваше и правеше планове. Никой, дори и първият министър, нямаше представа какво точно възнамерява да предприеме. Беше ли Мехмед доволен от това, че неговата крепост Румели Хисар му осигурява пълен контрол върху Босфора и му дава възможност да блокира Константинопол така, че след време градът неминуемо да се предаде? Султанът имаше планове и за построяването на нов, великолепен дворец в Адрианопол, върху един остров на Марица. Но означаваше ли това, че в момента той няма намерение да премести управлението си в древната имперска столица? На това се надяваше везирът Халил, който независимо дали получаваше подаръци от гърците, не одобряваше идеята за поход срещу Константинопол. Обсадата щеше да бъде изтощителна и скъпа, а ако пропаднеше, спадането на османския престиж щеше да доведе до голяма опасност. Още повече, че Константинопол в сегашното си положение бе политически безсилен и удобен за тяхната търговия. Халил имаше поддръжници сред старите везири от времето на Мурад. Но напоследък срещу него бе създадена силна партия, водена от войници като Заганос и Турхан паша, зад които стоеше евнухът Шехабеддин, а точно те имаха достъп до ухото на султана.

През тази зима Мехмед прекара много безсънни нощи, размишлявайки върху своя план. Говореше се, че го виждали посред нощ да скита из улиците на Адрианопол облечен като прост войник и всеки, който го познаел  и го поздравявал, бивал веднага убиван. Една нощ по време на втората стража той внезапно заповяда да му доведат Халил. Старият везир дойде разтреперан от страх да чуе заповедта за своето уволнение. За да умилостиви своя господар, той носеше със себе си една паница, набързо напълнена с жълтици. „Какво е това, учителю мой?" — попита султанът. Халил промърмори, че такъв бил обичаят за везирите, повикани внезапно пред господаря си. Мехмед запрати настрана златните монети. Той не се нуждаеше от такива подаръци. „Само едно нещо искам аз — извика султанът, — дай ми Константинопол!" Тогава той му разкри, че е взел окончателно решение да нападне града колкото може по-скоро. Халил, объркан и паднал духом, обеща своята лоялна поддръжка.

Няколко дни по-късно, към края на януари, султанът събра всички свои везири и произнесе дълга реч, в която им напомни завоеванията на техните прадеди. Но той заяви, че турската империя не може да бъде сигурна, докато не завладее Константинопол. Византийците може да са слаби, но те са показали вече колко изкусни са в устройването на заговори с враговете на империята; а освен това поради своята слабост те могат да предоставят града в ръцете на съюзници не дотам слаби и безсилни. Константинопол не е непревземаем; по-раншните обсади са пропадали поради извънредни причини. Сега моментът е назрял. Градът се раздира от религиозни разпри. Италианците са неблагонадеждни съюзници и много от тях са предатели. Още повече, че напоследък турците вече са владетели на морето. За себе си той заяви, че или ще управлява едно царство, което да обхваща Константинопол, или изобщо няма да управлява.

Всички бяха развълнувани от думите му. Дори съветниците, които по-рано не одобряваха намеренията му, не посмяха да дадат гласност на опасенията си. Везирите единодушно гласуваха за война.

Веднага след като бе взето решение за обявяване на войната, султанът заповяда на военния управител на европейските провинции Дайъ Караджа бей да събере армията и да нападне византийските градове по брега на Тракия. Градовете на Черно море — Месемврия, Анхиало и Виза — се предадоха незабавно, за да избягнат грабежи. Някои от градовете на Мраморно море, като Силиврия и Перинтус, се опитаха да се съпротивяват, но бяха превзети с щурм и плячкосани, а укрепленията им сринати. Още предишния октомври Турхан паша и синовете му бяха завладели Коринтския провлак, за да могат да нападнат Пелопонес и по този начин да изолират братята на императора, лишавайки ги от възможността да му помогнат.

В речта си пред съвета султанът бе подчертал, че има вече контрол над морето. Предишните опити срещу града били правени само по суша. Византийците са можели да се снабдяват по вода, докато турците до скоро бяха наемали християнски кораби за пренасяне войските си между Европа и Азия. Сега Мехмед реши да премахне това положение. През целия месец март на 1453 година в Галиполи пристигаха кораби от всички видове. Част от тях бяха стари, поправени и изкърпени, но повечето бяха нови, набързо построени през последните месеци в корабостроителниците на егейския бряг. Имаше триреми, при които, за разлика от стария тип, пейките бяха на едно ниво. Всяка от редиците стоеше под малък ъгъл към борда на кораба и имаше по трима гребци. Всеки от тях имаше отделна къса лопата с отделна вилка, но и трите излизащи от един и същ отвор. Корабът бе двумачтов и лежеше ниско във водата, а платната се използваха при благоприятен вятър. Имаше биреми — едномачтови, малко по-малки от корабите, в които гребците седяха по двойки от двете страни. „Фустите" бяха дълги лодки, по-леки и по-бързи от биремите. Гребците пред мачтите бяха по един, а отзад — по двойки. Имаше също и галери, наименование, което обикновено даваха на всеки по-голям кораб, безразлично дали е бирема, трирема или плаваща лодка, неприспособена за гребци. Технически те представляваха големи плавателни съдове, които стояха високо във водата и имаха единични места за дълги лопати. Имаше още и парандарии — тежки лодки, използвани за транспорт. Големината на тази султанска армада е описвана най-различно. Сведенията, които ни дават византийските историци, са извънредно преувеличени; но от свидетелствата на италианските моряци, намиращи се по това време в Константинопол, изглежда, че тя е включвала шест триреми и десетина биреми, около петнадесет галери с гребла, около 75 фусти и 20 парандарии заедно с известен брой едномачтови слупери и катери, служещи за съобщения.

За командир на флотилията бе назначен управителят на Галиполи, потурченият българин Сулейман Балтоглу. Повечето от гребците и моряците бяха пленници или роби, но имаше и доброволци, подмамени от високите възнаграждения. Лично султанът прояви интерес при назначаването на офицерите, като придаде на флотата по-голямо значение, отколкото на армията. Към края на март новосформираната армада се отправи през Дарданелите в Мраморно море. Това предизвика неописуем ужас сред християните — ромеи и италианци. До този момент те нямаха никаква представа за морската сила на султана.

Докато флотата кръстосваше Мраморно море, турската армия се събра в Тракия. Както във флотата, така и тук султанът сам прегледа снаряжението. През цялата зима оръжейниците от всички негови владения  бяха вдигнати на работа; ковяха щитове, шлемове, ризници, малки копия за хвърляне, саби и стрели, докато инженерите конструираха балисади и стенобойни машини. Мобилизацията се извърши набързо, но беше пълна. Бяха свикани войскови поделения от всяка провинция. Бяха събрани всички войници, пуснати в отпуск, и хиляди нередовни бойци. За защита на границите и вътрешността на империята оставиха само гарнизонните войски и силите, които Турхан паша държеше в Гърция. Големината на армията предизвика изумление. Ромеите научиха, че в лагера на султана са събрани триста или четиристотин хиляди души. Дори по-въздържаните венецианци говореха за сто и петдесет хиляди. Ако съдим по турските източници, редовните войски наброяваха около осемдесет хиляди, без да се смятат нередовните, башибозукът, с които общото число порастваше с още двадесет хиляди и няколкото хиляди нестроеви тиловаци. Гордостта на това множество представляваха еничарските полкове. От времето на тяхното реорганизиране от султан Мурад II преди двадесет години те наброяваха над двадесет хиляди, от които малка част бяха занаятчии, чиновници и специални части — сенбан, които Мехмед беше прибавил сам. По това време еничаринът беше от християнски произход, но възпитан още от детинство във вярност към Мохамед, той считаше своя полк за свое семейство, а султана за предводител и баща. Малко еничари помнеха семействата си и мислеха за тях. Верският им фанатизъм беше безспорен, а дисциплината — над всичко. По-рано те не обичаха твърде Мехмед, но сега посрещнаха с ентусиазъм похода срещу неверниците.

Самата армия бе внушителна, а още по-страшни бяха новите машини, с които бе снабдена. Решението на Мехмед да предприеме нападението срещу Константинопол през пролетта на 1453 година се дължеше до голяма степен на постиженията на неговите изобретатели-артилеристи. Вече стотина години в Западна Европа се използваше топът, откак един германски монах на име Шварц бе конструирал оръдие, чиито снаряди се изхвърляха с барут. Скоро всички видяха значението на топа при обсадната война, но опитите на германците при обсадата на Кивидал в Северна Италия през 1321 година и на англичаните при Кале през 1347 година не бяха особено насърчителни. Топовете не показаха достатъчна сила в разрушаването на една солидна зидария. През следните сто години новото оръжие беше употребявано главно за разпръскване на неприятелски войски на бойното поле или за разрушаване на леки барикади. Венецианците опитаха да употребят топа при морската битка срещу генуезците в 1377 година. Но по онова време корабите не бяха в състояние да носят тежки машини, а при това изстреляните гюллета не можеха да потопят кораб, макар че му причиняваха значителни повреди. Султан Мехмед, чийто интерес към науките беше стимулиран от неговия лекар, италианския евреин Джакомо ди Гаета, отдаваше голямо значение на артилерията. Още в началото на царуването си той заповяда леярите му да направят опити за производство на по-големи топове.

През лятото на 1452 година един унгарски инженер на име Урбан пристигна в Константинопол и предложи услугите си на императора да създаде артилерия. Константин не бе в състояние да заплати предложената заплата, нито да достави необходимите сурови материали. Урбан напусна града и се обърна към султана. Инженерът бе веднага пуснат в двореца и подложен на разпит.

След като той тържествено заяви, че може да конструира топ, който да събори дори стените на Вавилон, дадоха му заплата, четири пъти по-голяма от тази, която искаше, като му предоставиха цялата необходима техническа помощ. За три месеца той построи огромния топ, който султанът постави върху стените на своята крепост Румели Хисар и който потопи венецианския кораб, опитал да премине блокадата. Тогава Мехмед му заповяда да направи нов топ, два пъти по-голям от първия. Той беше отлят в Адрианопол и завършен през януари. Дължината на цевта му се изчисляваше на четиридесет спании, което прави 26 фута и 8 инча¹. Дебелината на бронзовата цев бе една спания или 8 инча², а обиколката на цевта представляваше четири спании в задната част, където бе зареден барутът, и дванадесет спании за предната половина, където се поместваха снарядите. Смяташе се, че снарядите тежат по триста килограма. Когато топът бе вече готов, седемдесетте души, на които беше поверен, го поставиха върху една кола, теглена от петнадесет чифта волове. С големи усилия те го изтеглиха близо до двореца на Мехмед, където трябваше да изпитат силата му. Жителите на Андрианопол бяха предупредени, че ще има страшен гръм и че не бива да се плашат. Наистина, когато фитилът бе възпламенен и първият снаряд — изстрелян, екът се чу на сто стадии³, а снарядът, запратен на една миля, се зарови два метра в земята. Мехмед бе възхитен. Той изпрати двеста души да изравнят пътя, който водеше за Константинопол, и да подсилят мостовете. През март топът се отправи за своето местоназначение, теглен от шестдесет вола, а двеста души охраняваха превоза му. Междувременно под ръководството на Урбан леярите изляха още един топ, макар и не така грамаден и прочут, колкото първото чудовище.

През целия месец март голямата армия на султана се придвижваше на части през Тракия към Босфора. Не беше лесно да се задоволят всички нужди на такова грамадно множество, но всичко беше грижливо планирано, дисциплината отлична, а духът на войниците — много висок. Всеки мохамеданин вярваше, че самият Пророк ще предложи специално място в рая на онзи войник, който пръв успее да влезе в древната християнска столица. „Те ще покорят Константиния" — гласяло древното предание. „Слава на този владетел и тази армия, която ще постигне това." Друго предание, приспособено от проповедниците за случая, разказваше, че Пророкът питал своите ученици: „Чули ли сте за града, който от една страна лежи на сушата, а от другите две — на море? Часът на справедливостта не ще удари, докато седемдесет хиляди синове на Исак не го завладеят." Колкото за ентусиазма на султана нямаше никакво съмнение. Неведнъж го слушаха да говори с непоколебима увереност, че той именно е владетелят, който трябва да постигне тази върховна победа за исляма. На 23 март Мехмед напусна Адрианопол, а на 5 април пристигна с последните войскови части пред стените на града.

В самия Константинопол атмосферата бе много по-различна. Гледката на огромната турска флота, която кръстосваше Мраморно море, и многобройните топове начело с Урбановото чудовище, приближаващи се към градските стени, показваха ясно на гражданите какво ги очаква. На всичко отгоре станаха няколко слаби земетресения, придружени с проливни дъждове, които бяха изтълкувани по недвусмислен начин като злокобни поличби и знамения. Те караха мъжете и жените да си спомнят за всички стари пророчества, предсказващи края на империята и идването на Антихриста. И въпреки всичко всред чувството на отчаяние не липсваше и смелост. Дори и онези мъдреци, които се чудеха дали в края на краищата поглъщането им от турската империя няма да е по-малка беда за византийския народ, отколкото сегашното положение на несъгласия, бедност и безсилие, сега се присъединиха от все сърце, към подготовката за решителна отбрана. Още през зимните месеци, окуражавани от императора, мъже и жени поправяха стените и изчистваха рововете. Всички оръжия в града бяха събрани и разпределени там, където имаше нужда. Беше основан специален фонд за посрещане на извънредните разходи, към който бяха задължени не само държавата, но и черквата и манастирите, както и частни лица.

Градът все още разполагаше със значителни богатства. Някои италианци смятаха, че по-богатите ромеи могат да дадат още пари. Но сега парите не бяха най-необходимото. Трябваше човешка сила, оръжие и храна. А те не се купуваха вече с пари.

Императорът направи всичко, каквото можа. През есента на 1452 година в Италия бяха изпроводени пратеници да молят за незабавна помощ. Отговорът бе отчайващ. Нова делегация беше изпратена до Венеция; на 16 ноември сенатът отговори, че бил действително дълбоко потресен от новините от Изток и ако папата и другите сили решат да действат, те с готовност ще се присъединят. Венецианците още не бяха научили какво се бе случило с галерата на капитан Ризо предишната седмица, но нито тази новина, нито тревожните съобщения от колонията им в Константинопол биха ги накарали да предприемат по-решителни мерки. Една делегация, изпратена през същия месец в Генуа, получи обещание за отпускането на един кораб и правителството се задължи да апелира за по-голяма помощ от краля на Франция и Флорентинската република. Обещанията на арагонския крал бяха още по-мъгляви, но той даде разрешение на византийските пратеници да съберат жито и други храни от Сицилия. Когато започна обсадата, те бяха заети с тази работа, но вече никога не можаха да видят своята родина.

Папа Николай искаше да помогне, но нямаше желание да се обвързва, докато не бъде сигурен, че унията е успешна, а едва ли можеше да направи нещо без венецианците. Вниманието му бе отвлечено и от избухналия през януари 1453 година бунт в Рим. Докато градът не се успокоеше, папата не можеше да мисли за друго.

Писмата, които се размениха между Рим и Венеция, бяха едно жалко четиво. В тях се говореше, че венецианците не могат да забравят сумата, която Ватиканът им дължи срещу наетите галери от 1444 година, а папата проявяваше недоверие към добрата воля на венецианците. Едва на 19 февруари 1453 година венецианският сенат под влияние на последните новини от Изток неочаквано гласува да се изпратят в Константинопол два транспортни кораба с по четиристотин войници на борда и да се екипират други петнадесет галери за същата цел. Пет дни по-късно сенатът прокара закон, установяващ специални такси върху търговията с източното Средиземноморие, с цел да се посрещнат разходите по тази флотилия. В същия ден бяха изпратени писма до папата, западния император и до кралете на Унгария и Арагон, в които се предупреждаваше, че ако не изпратят помощ, съдбата на Константинопол е решена. Но и на 2 март сенатът все още продължаваше да разисква организирането на флотилията. Беше решено да предоставят, командването на Алвизо Лонго под върховната власт на генералния капитан на флотата Джакомо Лоредан. След седмица сенатът взе решение да се бърза. Дните си отиваха, а нищо не се правеше. Рано през април най-сетне се получи едно писмо от Рим, което съобщаваше за намерението на папата да изпрати пет галери на Изток. В отговора на венецианците от 10 април кардиналите бяха поздравени за това решение, но им се напомняше за предишните дългове, които папата не беше успял да изплати. Добавяше се, че според последните информации от Константинопол сега хранителните припаси там са по-необходими, отколкото хората, и напомняха на Рим, че корабите трябва да стигнат Дарданелите преди 31 март, тъй като след това преобладаващите северни ветрове правят преминаването на Проливите много трудно. Най-после определиха отплаването на венецианската флотилия за 17 април, но след това отново го отложиха. Когато най-после корабите напуснаха Венеция, Константинопол бе вече четвърта нощ в обсада.

Папа Николай бе искрено разтревожен от това бавене. На свои разноски той закупи един товар с храни и оръжия и го изпрати за Константинопол с три генуезки кораба, които отплаваха към края на март. Никоя друга страна не обърна внимание на апелите на императора. С надежда да съблазни генуезките търговци за доставяне на храни на града той обяви, че вносът ще бъде освободен от всякакви мита. Но не последва отговор. Генуезките власти предпочитаха политика на пълен неутралитет. Имаше надежда великият християнски боец Ян Хуниади, регент на Унгария, да се възползва от изтеглянето на почти всички турски войски от Дунава. Но унгарците лекуваха раните си от поражението по времето на Мурад. Самият Хуниади се намираше в трудно положение, защото неговият повереник крал Ладислав бе станал на 14 години и бе отхвърлил настойничеството му. Нито един от православните крале не можа да даде помощ. Великият руски княз беше много далеч, зает със свои грижи; апелите към него също отидоха напразно. Освен това Русия беше дълбоко потресена и недоволна от обявяването на унията между църквите. Князете на Молдавия Петър III и Александър II водеха борба помежду си. Князът на Влахия Владислав II беше васал на султана и не можеше да се вдигне срещу него без помощта на Унгария. Георги, деспотът на Сърбия, бе още по-лоялен васал и дори изпрати едно поделение войска за армията на Мехмед. Сърбите се сражаваха храбро за султана въпреки симпатиите, които изпитваха към своите братя по религия в Константинопол. В Албания Скендербег все още беше трън във владенията на султана, но беше в лоши отношения с венецианците и турците подтикнаха съперниците му да се борят срещу него. Егейският лорд на рицарите на ордена Св. Йоан в Родос не можеше да се намеси освен като участник в коалиция. Деспотите на Морея бяха пазени добре от Турхан бейовите войски. Царят на Грузия и господарят на Трапезунд едва успяваха да защитят собствените си граници. Емирите от Анадол, много от които мразеха султана, още не бяха забравили неговата сила и не се решаваха да действат.

Въпреки че повечето владетели се отдръпнаха, отделни хора бяха готови да се бият за християнството и Константинопол. Венецианската колония в града предложи щедро поддръжката си. На събранието, на което присъстваха Константин и съветниците, а също и кардинал Исидор, управителят на венецианците Джироламо Миното заяви, че те ще поемат изцяло своя дял в защитата на града и ще вземат мерки нито един венециански кораб да не напусне пристанището без разрешение. Миното даде гаранции, че ще бъде изпратена цяла флотилия от Венеция, и веднага писа за ускоряване на работата. Двама капитани на търговски кораби Габриел Тревизано и Алвизо Диедо, чиито кораби се намираха в Златния рог при връщането им от Черно море, обещаха също да се присъединят към борбата. Други шест венециански кораба и три от колонията в Крит бяха задържани в пристанището със съгласието на капитаните им и бяха преустроени във военни кораби „в името на бога и цялото християнство", както тържествено заяви пред императора самият Тревизано. Измежду венецианците, които дадоха обет да защитават великия град, плячкосан преди два и половина века от техните деди, имаше мнозина, които носеха прочутите имена на републиката, като Корнаро, Мосениго, Контарини и Вениер. Всички те впоследствие са описани със своите подвизи от морския лекар-хирург Николо Барбаро, чийто неподправен дневник ни дава може би най-достоверната картина на обсадата.

Венецианците предложиха помощта си, тъй като при започването на войната се намираха в Константинопол и бяха твърде честолюбиви и горди, за да избягат. Някои генуезци също се засрамиха от нерешителността на правителството и дойдоха нарочно от Генуа да се сражават за християнството. Между тях бяха Маврицио Катенео, двамата братя Джеронимо и Леонардо ди Ланагаеко и тримата братя Бочиардо, които дойдоха въоръжени и доведоха на свои разноски малка група войници. На 29 януари 1453 година градът бе зарадван от пристигането на прочутия генуезки войник Джовани Джустиниани Лонго, млад мъж, принадлежащ към една от най-големите фамилии на републиката и сродник на могъщия дом Дориа. Той доведе със себе си седемстотин бойци, 400 от Генуа и 300 от Хиос и Родос. Императорът го посрещна със задоволство и му предложи управлението на остров Лемнос, ако турците бъдат изтикани от там. Лонго имаше репутация на опитен защитник на укрепени градове, поради което бе назначен за управител на цялата област на градските стени откъм сушата Той не щадеше времето си в изпълнение на възложените му задачи и внимателно проверяваше укрепяването на стените. Въпреки че беше трудно да се убедят венецианците да работят заедно с генуезците, неговата обаятелна личност успя да спечели тяхното сътрудничество.

По негово искане Тревизано наново откри и прочисти земния ров, започващ от Златния рог пред стените на Влахерния, до там, дето започваха възвишенията. Много жители на Пера се присъединиха към отбраната, убедени, както пише по-късно техният Подеста, че падането на Константинопол ще означава край на тяхната колония.

 

Схема на Теодосиевата стена

Графика: Glz19, with modifications by Furfur  Лиценз: CC BY-SA 4.0

 

Малко бяха бойците, дошли от по-далечни земи. Каталонската колония в града бе организирана от консула Пере Джулио, а към нея се присъединиха и някои каталонски войници. От Кастилия пристигна един смел благородник на име дон Франциско де Толедо, който се представи за потомък на династията на Комнините и нарече императора свой братовчед. В компанията на Джустиниани имаше един инженер на име Йохан Гранд, обикновено описван като германец, но всъщност може би шотландски авантюрист, който дойде от Германия през Леванта. Османският претендент Орхан, който живееше от детинство в Константинопол, предложи своята помощ на императора заедно с приближените си.

Но не всички италианци от града бяха смели като Миното и Джустиниани. През нощта на 26 февруари седем кораба, шест от Крит и един от Венеция, под командата на Пиетро Даванцо се измъкнаха от Златния рог със седемстотин италианци на борда. Бягството им нанесе тежък удар на отбраната. Никой друг ромей или италианец не последва примера им.

Когато обсадата започна, защитата разполагаше всичко с двадесет и шест кораба, екипирани с бойни съоръжения. Те се намираха в Златния рог, отделно от някои по-малки търговски кораби на генуезците от Пера, които бяха пуснали котва зад стените на колонията. Пет бяха венециански, пет генуезки, три критски, по един от Анкона, Каталония и Прованс и десет на императора. Почти всички бяха високодънни съдове, без гребла и само с платна. Това представляваше твърде малка флота в сравнение с турската армада. Неравенството в човешка сила на бойното поле бе още по-голямо.

В края на март, когато турската армия се придвижваше през земите на Тракия, Константин изпрати секретаря си Сфранцес с нареждане да извърши преброяване на всички мъже в града заедно с монасите, годни да носят оръжие. Когато Сфранцес изготви списъка, видя, че има само четири хиляди деветстотин осемдесет и трима ромеи, годни за оръжие, и по-малко от две хиляди чужденци. Константин бе ужасен от цифрите и заповяда на Сфранцес да ги запази в тайна. Но италианските сведения водеха до същите заключения. Срещу армията на султана, наброяваща над осемдесет хиляди души редовни и още няколко хиляди нередовни войници, великият град със защитни стени от четиринадесет мили трябваше да се отбранява с по-малко от седем хиляди души.

 

¹Приблизително 8 м. — Б. пр.
²Приблизително 20 см. — Б. пр.
³Древногръцка мярка за дължина, равна на 186 м. — Б. пр.