Византия

 

ГЛАВА I

 

ЗАГИВАЩАТА ИМПЕРИЯ

 

В 1400 година, на връх Коледа, крал Хенри IV Английски даде банкет в двореца си Елтъм. Посрещането на светия празник не бе единствената му цел. Той искаше да приеме един виден гост — Мануил II Палеолог император на гърците, както обикновено го наричаха на Запад, макар някои да си спомняха, че той е законният император на всички ромеи. Императорът беше пътувал през Италия и беше останал за кратко време в Париж. Кралят, Шарл VI Французки, беше наново украсил едно крило на Лувър, за да го подслони, а професорите от Сорбоната имаха удоволствието да срещнат един монарх, който можеше да разисква с ерудиция и изтънченост, равна на тяхната. В Англия всички бяха възхитени от неговото изпълнено с достойнство държане и от безукорно белите мантии, които той и неговите придворни носеха. Но въпреки високите му титли домакините бяха изпълнени със състрадание към своя гост; той бе дошъл като жалък просител, който отчаяно търсеше помощ срещу неверниците, обкръжили империята му. Според думите на Адам от Ъск, сановник по юридическите дела в двореца на Хенри, човек изпитвал състрадание, като го гледа. „Аз си представях — пише Адам — колко мъчително е за този велик християнски владетел да бъде принуден от сарацините да пътува от най-далечния Изток до най-крайния западен остров, за да търси помощ срещу тях..." „О, господи — добавя той, — какво направи ти от древната слава на Рим."

Наистина древната римска империя беше станала много по-малка. Мануил бе законният приемник на Август и Константин, но бяха изминали много столетия от времето, когато императорите можеха да управляват зависимия римски свят от резиденцията си в Константинопол. Сега за западния свят те представляваха само едни обикновени владетели на гърците, недостойни съперници на императорите, появили се напоследък в Европа. До XI век Византия беше една превъзходна доминираща сила — бастион на християнството срещи атаките на исляма. Византийците водеха борбата с енергия и успех, докато в средата на този век, с нахлуването на турците от Изток, започна ново мохамеданско проникване, и то по време, когато Западна Европа бе заета с отблъскването на норманите. Византия бе ангажирана във война на два фронта в момент, когато се намираше пред вътрешни и династически затруднения. Норманите бяха отблъснати въпреки загубата на византийските владения в Италия. Но Византия трябваше завинаги да остави на турците земите, откъдето се снабдяваха повечето ѝ войници и където се намираха голяма част от хранителните ѝ ресурси. Това бяха високите полета на Анадола. Отсега нататък Империята оставаше затворена между два огъня и това междинно положение бе усложнено от движението, което наричаме Кръстоносни походи. Като християни, византийците симпатизираха на кръстоносците. Но дългият им политически опит ги бе научил да проявяват известна търпимост към неверниците и да се примиряват със съществуването им. За тях свещената война, както я разбираха на Запад, изглеждаше опасна и нереалистична. В същото време те се надяваха да извлекат известни облаги от събитията. Но човек, намиращ се между враждуващи сили, може да се чувства сигурен само ако е силен. Византия продължаваше да играе ролята на велика сила, докато всъщност нейната мощ бе вече подкопана. Загубата на анадолските области в момент на непрекъснати военни действия заставяше Империята да зависи от чужди съюзи и наемници; а за това трябваше да се плаща в пари и търговски концесии. Изпитанието дойде в момент, когато вътрешната икономика на империята беше разстроена от загубата на анадолските житни полета. През XII век Константинопол изглеждаше толкова богат и великолепен, императорският дворец толкова величествен, пристанищата и пазарите тъй препълнени със стоки, че императорът все още бе считан за един от най-могъщите владетели на тогавашния свят. Но той не получаваше от мохамеданите благодарности за усилията си да ограничи ентусиазма на кръстоносците, а самите кръстоносци бяха засегнати от неговото безразличие към свещената им война. При това религиозните различия между източното и западното християнство, заседнали дълбоко в неговия произход и раздухвани от политиците през целия XI век, непрекъснато се усложняваха, докато в края на XII век църквите на Рим и Константинопол изпаднаха в схизма.

Кризата дойде, когато една кръстоносна армия, подмамена от амбициите на своите предводители, от безмерната лакомия на техните венециански съюзници, а също и от омразата, която по това време мнозина на Запад изпитваха към църквата на Византия, се насочи към Константинопол. След като го завладя и оплячкоса, тя установи върху развалините му известната Латинска империя. Този четвърти кръстоносен поход от 1204 година сложи край на старата Източна Римска империя като многонационална държава. След половинвековно заточение в Никея, на северозападния край на Мала Азия, императорите си възвърнаха Константинопол и Латинската империя се разпадна. Тогава изглеждаше, че Византия се намира пред нова ера на величие. Но империята, възобновена от Михаил Палеолог, не представляваше вече господстваща сила в християнския Изток. Наистина тя все още пазеше нещо от стария си мистичен ореол. Константинопол беше отново Новият Рим — свещената, древна столица на православния свят, а императорът, поне в очите на Изтока — ромейски император. В действителност обаче той бе останал само един княз всред другите князе, еднакво силни или дори по-силни от него. Имаше и други гръцки владетели. По това време на Изток се намираше Трапезундската империя, царството на великите Комнини, забогатели от сребърните мини и търговията, която минаваше през старите пътища от Табриз и далечна Азия. В Епир се намираше деспотството на владетелите от династията на Ангелите, някогашни съперници на никейците в превземането на столицата, но сега вече загубили силата си. На Балканите бяха България и Сърбия и всяка от тях се стараеше да господства на полуострова. Навред из територията на Гърция и островите имаше франкски владения и италиански колонии. За да изтикат венецианците от Константинопол, византийците бяха повикали на помощ генуезците, на които за отплата беше дадена колонията Пера или Галата, точно срещу Златния рог, но те бяха заграбили и по-голямата част от търговията на престолния град. Отвред възникваше опасност. В Италия неспирно се подклаждаше огънят на отмъщението заради падането на Латинската империя. Славянските царе на Балканите жадуваха за императорската титла. В Азия тюрките от известно време мируваха; без този мир Византия трудно би оцеляла. Но след време, под предводителството на едно племе с блестящи вождове като Осман и неговите приемници, те също се раздвижиха. Възстановената Византийска империя със своите сложни ангажименти в Европа и постоянни заплахи от Запад и Изток се нуждаеше от повече пари и хора, отколкото самата притежаваше. Те се въздържаха на източните граници, ала беше вече твърде късно — османските турци бяха пробили отбраната в тези райони.

Разочарованието дойде. За Византия XIV век е период на политически нещастия. Десетки години наред изглеждаше възможно уголеменото сръбско кралство да погълне цялата империя. Цели провинции бяха опустошавани от въстанали наемнически банди. Изнизаха се дълги поредици от граждански войни, започнали от лични и династически кавги в двореца и превърнати после от обществените и религиозните партии в жестоки разпри. Императорът Йоан V Палеолог, който управляваше петдесет години, от 1341 до 1391 година, и беше детрониран не по-малко от три пъти: веднъж от втория си баща, после от своя син и след това от внука си — накрая умря на своя трон. Заредиха се една след друга чумни епидемии. Една от друга по-ужасни. „Черната смърт" през 1347 г., появила се в разгара на гражданската война, изтреби почти една трета от населението на империята. Турците се възползваха от тези беди на Византия и Балканите, за да преминат в Европа и да започнат своето проникване все по-навътре и по-навътре, докато в края на века армиите на султана стигнаха Дунава. Византия беше окончателно обкръжена от неговите владения. Всичко, което остана от империята, бе Константинопол, няколко градове, пръснати по Тракийския бряг на Мраморно и Черно море до Месемврия, Солун и неговите предградия, няколко малки острови, включително и Пелопонес, където деспотите от Морея, принцове от императорското семейство, бяха успели да си възвърнат земи от франките. Някои латински владения и колонии в Гърция и гръцките острови бяха едва запазени, Флорентинският дук все още управляваше в Атина, а веронските принцове — в Егейския архипелаг. Навсякъде другаде турците успяха да вземат всичко.

По каприза на историята този период на политически упадък бе съпътстван от един културен живот, по-трескав и продуктивен от кое да е друго време в миналото на Византия. В интелектуално и артистично отношение ерата на Палеолозите е изключително важна. Мозайките и фреските на ранния XIV век в черквата „Хора" в Константинопол показват жизненост, свежест и красота, която прави италианските творби от това време да изглеждат примитивни и недодялани. Произведения със същите качества се работеха навсякъде в столицата и в Солун. Но тези изящни творби струваха скъпо. Парите не достигаха. В 1347 година бе отбелязано, че скъпоценните камъни по диадемите, употребени при коронацията на Йоан VI и неговата императрица, са направени от стъкло. До края на века малко работи бяха направени; само в провинциите, в Мистра, Пелопонес и Атон бяха издигнати нови черкви, и то оскъдно украсени. Интелектуалният живот обаче, който е по-малко зависим от финансовите средства, продължаваше да се развива блестящо. В края на XIII век университетът в Константинопол бе възобновен от един велик логотет — Теодор Метохит, човек с чудесен усет и ученост, на чието покровителство се дължи украсата на църквата „Хора". Той вдъхнови забележителното поколение учени, което дойде след него. През XIV век най-важните интелектуални фигури, като Никифор Григора — историк, Григорий Палама — теолог, Никола Кабазилас — мистик, философите Димитър Кидон и Акиндин, бяха учили в университета по едно и също време и се намираха под влиянието на Метохит. Този умствен елит бе също подпомаган и окуражаван от неговия приемник Йоан Кантакузин, при все че някои от тях трябваше да скъсат с Кантакузин, след като той узурпира трона. Всеки от тези учени притежаваше индивидуална мисъл; споровете им бяха така живи, както и приятелството им. Те спореха, както бяха спорили гърците от две хиляди години насам, върху съперничещите заслуги на Платон и Аристотел, върху семантиката и логиката и техните аргументи неизбежно докосваха теологията. Ортодоксалната традиция бе движещият нерв на тогавашната философия. Дори добри свещеници вярваха на философското обучение. Те употребяваха термините на Платон и методиката на Аристотел, Но тяхната теология бе апофатична: те твърдяха, че философията е неспособна да разрешава божествените проблеми, тъй като бог стои отвъд човешкото знание. Трудността, възникна в средата на XIV век, когато някои от философите, повлияни от западната схоластика, атакуваха традиционната черковна теория за мистицизма и нейните поддръжници трябваше да формулират своята доктрина и своята вяра в „несътворените сили на бога". Това предизвика ожесточени спорове, раздели приятели и партии. Учението „за превъплъщението на силите" намери главните си поддръжници между монасите, които клоняха към известен анти интелектуализъм. Главният им представител Палама с чието име често се нарича самата доктрина, бе учен с голям ум, но без симпатии към хуманизма. Към неговите съмишленици спадаха и такива хуманисти като Йоан Кантакузин и Никола Кабазилас. Но тяхната победа не беше, както често се изтъква, победа на мракобесието.

По това време възникна един първостепенен въпрос, който засегна не само теолозите и философите, но и политиците. Това бе въпросът за съюз с Римската църква или т. нар. уния. Схизмата бе станала пълна и триумфът на Палама задълбочаваше пропастта. За много византийски държавници стана ясно, че империята не би могла да оцелее без помощта на Запада. Но ако подобна помощ можеше да се получи само с подчинение на Римската църква, тогава гърците трябваше да се подчинят. Михаил Палеолог се опитваше да осуети западните планове за възстановяване на Латинската империя и на Съвета в Лион извърши обединяването с Рим. Това предизвика остри негодувания всред повечето византийци, а след като опасността премина, синът му Андроник II отхвърли съюза. Сега, когато турците обкръжаваха империята, положението стана много по-тревожно. Съюзът бе нужен вече не за да се откупи един неприятел на християните, а да се спечелят приятели срещу един свиреп и неверен враг. В самия православен Изток не съществуваха сили, които можеха да дадат помощ. Владетелите на дунавските земи и на Кавказ бяха извънредно слаби и самите те застрашени, а русите — много далеч, заети със свои грижи. А би ли могъл един истински католик да спасява хора, които той счита за схизматици? И няма ли той да гледа на турските победи като на справедливо наказание за тези грешници? С тези мисли през 1369 г. в Италия император Йоан V сам лично се подчини на папата, но благоразумно отказа да застави своите поданици, при все че се надяваше да ги накара да го последват. Напразно.

Нито Михаил VIII, нито Йоан V бяха теолози. И за двамата политическите придобивки на унията бяха по-ценни от всичко друго. За теолозите въпросът бе по-труден. От най-ранни времена източният и западният християнски свят бяха разделени в теологията, литургиите, черковната теория и практика. Сега те бяха разделени по едно основно теологическо положение: „превъплъщаването на Светия дух" и латинската добавка на думите „сина его" към „веруюто". Имаше и други по-маловажни въпроси. Новата официална теория върху Силите божии бе неприемлива на Запад. Западната догма за Чистилището изглеждаше за хората от Изтока прекалено самоуверена. В литургията главният спор бе дали хлябът за причастието трябваше да се подквасва, или не. За Изтока употребата на — неподквасен хляб на Запад представляваше юдейство и не съответстваше на идеята за Светия дух, чийто символ бе самата подкваса. Подобно неуважение беше и отказът на Западната църква да приеме Епиклезиса, молитвата към Светия дух, без което за източния християнин хлябът и виното не бяха напълно осветени. Имаше спорове и по повод причастието на светските лица и женитбата на бялото духовенство. Но най-главното несъгласие бе в църковната сфера. Дали епископът на Рим притежава само почетно първенство, или има абсолютна власт в църквата? Византийската традиция се придържаше към старото вярване в доброволното равенство на епископите. Никой от тях, дори наследникът на свети Петър, нямаше право да налага своето верую колкото и почтени да бяха гледищата му. Само на Петдесетница Вселенският събор имаше право да формулира доктрина, където биваха представени всички епископи на църквата и Светият дух слизаше, за да ги вдъхнови. Римската добавка към веруюто шокираше Изтока не само по теологически причини, а защото представляваше едностранно изменение на една формула, приета от Вселенския събор. Според източната традиция не можеше да се приеме и административната власт на Рим поради вярването, че подобна власт притежава единствено съборът на патриарсите, от които римският член бе най-старият, но не и върховният. Византийците вярваха дълбоко в своите традиции и църковни служби. Икономическата им доктрина, според която дребните различия трябва да бъдат забравени в интереса на гладкото ръководене на божия храм, позволяваше известна гъвкавост. Но поради самата си природа Римската курия не бе склонна да прави отстъпки.

Учените във Византия бяха разделени на две. Мнозина бяха напълно съгласни с църквата да отхвърли унията с Рим, а други, особено измежду философите, бяха готови да приемат върховенството на Рим дотолкова, доколкото тяхната вяра и обичаи не са застрашени. Според тях обединението на християнския свят и християнската цивилизация сега е наложително. Някои от тях бяха ходили в Италия и бяха видели жизнеността на интелектуалния живот там: какъв добър прием намират ромейските учени, дошли като приятели. Около 1340 г, Димитър Кидон беше превел на гръцки съчиненията на Тома Аквински. Неговият схоластицизъм привлече много ромейски мислители и им показа, че италианската наука не трябва да се пренебрегва. Те искаха да задълбочат интелектуалните си връзки с Италия и желанието им намери отзвук. На все повече от тях бяха предлагани подходящи места на Запад. Идеята за обединяване на византийската и италианската култура стана особено привлекателна. И ако гръцките традиции се запазеха, нима имаше значение дали към тях ще се прибави идеята за подчинение на Рим, предвид неговата слава в миналото и описанията на пищния живот в Италия сега.

Ала поддръжници на съюза можеха да се намерят само всред политиците и интелектуалците. Монасите и низшето духовенство оставаха най-върлите му противници, при все че малко от тях имаха сериозни доводи. Те се гордееха с вярата и традициите си и помнеха страданията на дедите си по времето на латинските императори. А тъкмо те имаха влияние върху умовете на хората. Те учеха народа, че приемането на унията е признак на безнравственост и това ще означава вечно проклятие, което е по-страшно от всяка друга беда, която може да ги връхлети в този преходен свят. При тяхната опозиция бе трудно за всеки император да пристъпи към каквито и да било обещания за уния. Освен това те имаха подкрепата на онези учени теолози, чиято лоялност към традицията бе както мисловна, така и чисто емоционална, а също и на политиците, които не вярваха, че Западът изобщо може да помогне на Византия.

Тези оживени спорове се водеха в атмосфера на материален упадък. Въпреки блясъка на своите учени в края на XIV столетие Константинопол представляваше един глух, замиращ град. Населението, което заедно с предградията наброяваше през XII век около един милион, бе спаднало сега на не повече от сто хиляди и продължаваше да намалява. Предградията покрай Босфора бяха вече в турски ръце. Пера, оттатък Златния рог, беше генуезка колония. От предградията по тракийския бряг, край Босфора и Мраморно море, някога изпъстрени с разкошни вили и богати манастири, бяха останали само няколко селца, събрани около древните църкви. Дори в най-страшните си дни самият град, заграден от стена, дълга 14 мили, беше пълен с градини и паркове, разделящи отделните квартали. Сега много от тях бяха изчезнали. Само полета и гори разделяха тези, които бяха останали. В средата на XIV столетие пътешественикът Ибн Батута вижда зад стените тринадесет отделни градчета. Според Гонзалес Деклавио в първите години на XV столетие изглежда изумително един тъй огромен град да затъне в развалини. Няколко години по-късно Бертрандон де ла Брокиер се слисва от неговото обезлюдяване. В 1437 година Перо Тафур пише за разпръснатото и бедно население на града. В много квартали човек имал чувството, че се намира в открито поле с диви рози, които напролет цъфтели по плетищата, а славеи пеели в храстите.

В югоизточния край на града сградите на стария императорски дворец бяха вече необитаеми. Последният латински император беше изпаднал в бедствено положение. След като продал повечето от свещените градски реликви на Сент Луиз, преди още да заложи своя син и наследник на венецианците, той смъкнал всичкото олово от покривите на сградите и го заложил за пари. Нито Михаил Палеолог, нито неговите приемници можаха да намерят достатъчно средства, за да ги възстановят. Само някои от църквите в неговите земи бяха запазени, като базиликата на Василий I и Църквата на Божията майка във Фарос. Наблизо се рушеше Хиподромът; младите благородници използваха арената за игра на топка. Оттатък площада, в двореца на патриарха, все още се помещаваха канцелариите, но патриархът не смееше вече да стои там. Само голямата катедрала на светата божа мъдрост, „Света София", все още пазеше великолепието си и нейното поддържане представляваше специална грижа за държавата.

Главната улица през центъра на града, от Одринската врата до стария дворец, бе осеяна с магазини и къщи. Там се издигаше и катедралата „Светите апостоли". Но тази огромна сграда също се намираше в плачевно състояние. По протежение на Златния рог селата се доближаваха едно до друго и бяха по-населени, особено отсамният край до Влахерна, близо до стената, където се намираше императорският дворец. Венецианците държаха процъфтяващия квартал долу до пристанището, а улиците с търговци от Анкона и Флоренция, от Рагуза и Каталония и търговци — евреи бяха наблизо. Покрай брега имаше складове и кейове. Пазарищата бяха на същото място, където са и днес големите турски пазари. Но всеки район беше отделен от другите и много от тях бяха оградени със стени или огради. По южните склонове на града, обърнати към Мраморно море, селата бяха по-нарядко, далеч едно от друго. При стадиона, където градските стени стигаха долу до самото море, се намираха сградите на университета и патриаршеската академия, скупчени около древната църква на свети Йоан и нейния исторически манастир с чудесна библиотека. На изток от тях се намираха кейовете на Псаматия. Още няколко красиви резиденции, манастири и метоси бяха останали, пръснати из града. Човек можеше все още да види богато облечени благородници и дами , яздещи или носени на носилки из града, при все че де ла Брокиер бил много натъжен, като видял колко малък бил ескортът, придружаващ прекрасната императрица Мария при отиването ѝ от църквата „Света София" до двореца. Търговията бе все още оживена по пазарищата и кейовете, където се виждаха венециански, славянски или мохамедански търговци. Те предпочитаха да търгуват в древния град, а не с генуезците оттатък Златния рог. Продължаваха и ежегодните приливи на поклонници, които идваха най-вече от Русия, за да се възхитят на църквите и реликвите, които се пазеха в тях. Държавата все още поддържаше общежития, за да ги подслонява, а също болници и приюти, каквито можеше да си позволи сега.

Единственият друг важен град, останал на империята, беше Солун. Той имаше по-благополучен вид и все още беше главната морска врата на Балканите. Неговият ежегоден панаир беше сборно място на търговци от всички страни. Вътре, в малкото му пространство, празнотата и упадъкът бяха по-незабележими. Но той изобщо не успя да се съвземе след изпитанията през средата на XIV столетие, когато бе превзет от известните революционери, наричани обикновено зилоти. Преди да бъдат разбити, те бяха разрушили много дворци, магазини и манастири. Към края на века Солун бе окупиран от турците и после, след известно време, отново възвърнат. Мистра в Пелопонес, столица на деспотите на Морея, при все че се славеше със своя дворец, замък и няколко църкви, манастири и училища, всъщност бе малко по-голям от село.

Тези именно жалки останки от империята представляваха наследството, което премина в ръцете на император Мануил II в 1391 година. Самият той бе една трагична фигура. Младините му бяха минали в семейни разпри и войни, в които единствено той бе останал лоялен към баща си Йоан V и веднъж успял дори да го спаси от венецианците, които го държали в затвора за неизплатени дългове. Няколко години той прекарал като заложник в турския двор и бил заставен да признае сюзеренството на султана и дори да предвожда византийските полкове в помощ на своя господар при покоряването на свободния византийски град Филаделфия. Той намираше утеха в научни занимания и писане. Между другите работи беше написал и една малка книга за своите турски приятели, сравнявайки християнството с исляма. Мануил II бе един достоен император. С голямо благородство той учеше своя племенник Йоан VII, син на неговия по-голям брат. По-късно той бе възнаграден с лоялността, която този неуравновесен младеж прояви към него през късия си живот. Императорът се опита да реформира манастирите и подобри нивото им. На университета даде най-голямата сума, която можа да отдели. Той виждаше политическата необходимост от помощта на Запада. Кръстоносният поход от 1396 година, подет и благословен от двама враждуващи папи, за да се провали поради безумието на своите предводители при Никопол на Дунава, бе организиран по-скоро по молба на унгарския крал, отколкото на Мануил. Императорът все пак бе успял да накара френския маршал Бусико да пристигне в Константинопол с няколко военни части. Мануил II се противопостави на обединението на църквите, отчасти поради някои основни религиозни убеждения, които той с откровеност обясни в един трактат до професорите от Сорбоната, и отчасти, защото познаваше поданиците си достатъчно добре, за да повярва, че те биха го възприели. Съветът му към неговия син Йоан VIII бе да поддържа преговорите за унията върху приятелска основа; но да избягва ангажименти, които не би могъл да изпълни. Когато тръгна да търси помощ от Запад, той избра един момент, когато папството бе дискредитирано от Великата схизма. Поради това той реши да отправи своя апел към светските властелини с надежда да избегне църковния натиск. Но независимо от приятното впечатление, което направи, пътуванията му не донесоха никакви материални изгоди, освен малките парични суми, изтръгнати с помощта на домакините от техните безучастни поданици. През 1402 година, като чу, че султанът напредва към Константинопол, императорът побърза да се завърне у дома. Столицата му обаче бе спасена, преди още да стигне, защото татарският хан Тимур нападна турските владения от изток. Все пак почивката, дадена на Византия от поражението на султан Баязид при Анкара, не бе в състояние да възстанови замиращата империя. Силите на османските владетели бяха накърнени само за известно време. Две десетилетия династически спорове ги задържаха, а когато през 1423 година султан Мурад II потегли към Константинопол, той бе принуден да вдигне обсадата почти веднага поради семейни интриги и слухове за въстание.

Намесата на Тимур отложи падането на Константинопол с половин век. Но сам Мануил едва ли можеше да се възползва от това. Той успя само да си възвърне няколко града в Тракия и да обезпечи възкачването на един свой приятел в султанството. Ако сега всички западни сили бяха в състояние незабавно да направят коалиция срещу османските турци, опасността би могла да изчезне. Но коалиции не могат да се формират без време и добра воля. Генуезците, уплашени за своята търговия, побързаха да изпратят делегация до Тимур и в, същото време да набавят кораби за пренасяне на разбитите турски войски от Азия в Европа. Венецианците, за да не останат по-назад, инструктираха колониалните си власти да пазят строг неутралитет. Папството обвързано с Великата схизма, не можа да поеме ръководството. Западните владетели помнеха още неуспехите си при Никопол и всеки един от тях си имаше свои грижи. Кралят на Унгария, убеден, че турците не го застрашават, бе ангажиран с интриги в Германия, от които той щеше да излезе император. Константинопол не беше още в опасност. Защо тогава да се тревожат!

В самия Константинопол не съществуваше такъв оптимизъм. Въпреки съзнанието за надвисналата опасност блестящият интелектуален живот продължаваше. Учените от по-старата генерация бяха вече измрели. Сега, освен самия император, най-изтъкната фигура бе Йосиф Вриений, директор на патриаршеската академия, професор в университета и учител на последната забележителна генерация византийски учени. Той познаваше западната и източната литература и помагаше на императора да въведе западните методи в програмата на университета. Вриений приемаше западните студенти с голямо внимание. Самият Енеас Силвий Пиколомини, бъдещият папа Пий II, по-късно писа, че на младини всеки италианец с претенции към науката казвал, че учи в Константинопол. Но Вриений, подобно на Мануил, бе противник на унията между църквите. Той не можеше да приеме римската теология и да изостави византийските традиции.

Друг забележителен учен бе Георги Гемист Плетон, малко по-млад от Вриений. Той напусна Константинопол и се установи в Мистра под покровителството на най-начетения от императорските синове, деспота Теодор II Морейски. Там основа платоническа академия и написа редица книги, пледирайки реорганизация на държавата по учението на Платон. Според него само това може да съживи гръцкия свят. Плетон даваше също така съвети из областта на социалните, икономическите и военните области, малко от които обаче имаха практическа стойност. В областта на религията той защищаваше платоническото възприемане на Вселената, като се доближаваше до философията на епикурейците и учението на Заратустра. Въпреки че на думи бе християнин, той държеше твърде малко за християнството: пишеше за Господ като за Зевс. Неговите религиозни възгледи не бяха никога публикувани. Ръкописите му попаднаха след смъртта му и след падането на Константинопол у неговия стар приятел и опонент патриарха Генадий. Той ги прочете с удоволствие и ужас и накрая неохотно заповяда да бъдат изгорени. Запазени са само някои отделни части.

Плетон ревностно използваше една терминология, която показва колко много се бе променил византийският свят по онова време. Дотогава думата елин (Hellene) била употребявана от византийците за езичиик-грък, в противовес на християнин, освен в случаите, когато с това име наричали самия гръцки език. Сега, когато империята беше малко повече от една група градове-държави и когато целият западен свят се възхищаваше от древна Гърция, хуманистите започнаха да наричат себе си елини. Империята продължаваше да бъде Римска империя, но думата ромеи, с която по-рано се наричаха византийците, бе изоставена от образованите кръгове. После „ромейски" започна да се нарича езикът на народа, за разлика от литературния език. Този нов стил водеше началото си от Солун, където интелектуалците имаха будно съзнание за своя гръцки произход. Солунчанинът Никола Кабазилас пишеше за „нашето общество от Елада (Hellas)". Мнозина негови съвременници следваха примера му. Към края на века често наричаха Мануил император на елините. Няколко века преди това много западни мисии, които пристигаха в Константинопол с писма, адресирани до „императора на гърците", не бяха приемани в двореца. Сега въпреки неохотата на традиционалистите да употребяват новите термини и при все че някои виждаха в това отказ от всемирните претенции на империята, термините се разпространяваха все повече, за да напомнят на византийците за техния елински произход. През последните десетилетия Константинопол съзнателно се превърна в елински град.

През 1423 година Мануил II се оттегли от активния живот и две години по-късно умря. Неговият приятел султан Мехмед I бе вече починал. При новия султан, Мурад II, османската сила нарасна повече от когато и да било. Много ромеи величаеха Мурад, който, макар и предан мохамеданин, бе приветлив, честен и справедлив, Ала той разкри своя истински нрав едва през 1422 година, когато потегли срещу Константинопол. Въпреки че опитът му да обсади града не доведе до нищо, натискът върху другите градове на империята бе такъв, че управителят на Солун, Мануиловият трети син Андроник, болезнено нервен мъж, отчаян от защитата на града, го продаде на венецианците, които също не успяха да го задържат. През 1430 година, след кратка обсада, той падна в турски ръце. През следващите години Мурад нямаше голямо желание за агресия. Но докога щеше да продължи това спокойствие?

Най-старият син на Мануил, Йоан VIII, бе така сигурен, че само помощта от Запад ще спаси империята, че пренебрегна бащиния си съвет и реши да настои за уния с Рим. Единствено църквата бе способна да накара Запада да помогне на Константинопол. Папството не се занимаваше вече със схизмата и вместо това възникна едно ново движение за помирение. Йоан знаеше, че би могъл да накара своя народ да приеме унията, само ако тя бъде приета на събор, подобен на Вселенския, щом обстоятелствата позволяват това. Папата не можеше да отхвърли предложението за събор. Най-сетне след дълги преговори папа Евгений IV покани императора да изпрати делегация за съвета в Италия. Йоан би предпочел тези съвещания да се състоят в Константинопол, но все пак прие поканата. Съветът бе открит във Ферара през 1438 година и се пренесе на следната година във Флоренция, където станаха извънредно оживени разисквания. Пратениците се впуснаха в безплодни спорове върху отделни подробности: трябваше ли императорът да председателства събора, както други императори бяха председателствали съборите по-рано? Как трябваше да бъде посрещнат патриархът на Константинопол от папата? Беше решено дебатите да се провеждат според изричното предписание на каноните от Вселенския събор и евангелските текстове. Отците на църквата, латинският и ромейският, трябваше да бъдат считани като вдъхновени от бога и нарежданията им да бъдат безпрекословно изпълнявани. За нещастие вдъхновението не изглеждаше достатъчно силно. Отците често изпадаха в несъгласие помежду си и понякога дори сами си противоречаха. Безкрайни мъчнотии изникваха и заради езика. Рядко можеше да се намери точният еквивалент в латинския за ромейски теологически термини; а гръцките и латинските версии на канона често се различаваха. Трябва да се признае, че в дебатите латинците имаха преимущество. Тяхната делегация бе съставена от опитни полемисти, които работеха заедно като един, а зад тях като съветник стоеше папата. Византийската делегация бе по-разнородна. Владиците бяха неподготвени, тъй като по-известните се отказаха да присъстват. За да подобри нивото им, императорът въздигна трима учени монаси в сан митрополити. Това бяха Висарион от Трапезунд, Исидор, митрополит на Киев и цяла Русия, и Марко, митрополит на Ефес. Освен тях изпрати още четири светски философи, Георги Схоларий, Георги Амируцис, Георги от Трапезунд и стария Плетон. Източните патриарси бяха поканени да посочат делегати измежду епископите. Те неохотно се съгласиха, без да дадат на своите представители пълни права за вземане на решения. Съгласно православната традиция всеки епископ, включително и патриархът, бяха единствено посветени в доктрината, докато обикновените миряни имаха само право на мнение. По такъв начин всеки ромейски опонент следваше своя начин на мислене. Патриархът, един приветлив стар мъж на име Йосиф, незаконородено дете на български княз и гръцка знатна дама, нямаше никаква тежест. Той не притежаваше нито особен ум, нито добро здраве. Самият император се намесваше, за да придвижи съвещанията от някоя мъртва точка, като например спора за превъплъщението. Между византийците липсваше съгласуваност и определена политика, а освен това те бяха привършили парите си и бързаха да се върнат у дома.

Накрая унията бе прокарана. Философите Схоларий, Амируцис и Георги Трапезундски, всички почитатели на Тома Аквински, приеха унията. Плетон видимо се въздържа да сложи подписа си. 3а него бе ясно, че латинската църква е по-враждебна от византийската към всяка свободна мисъл. Но той прекара във Флоренция чудесно: честваха го като пръв учен, представител на платонизма, а Козимо Медичи основа в негова чест Платонова академия. Така опозицията му бе заглушена. Патриарх Йосиф, след като постигна съгласие с латинците, че тяхната формула за Светия дух, произхождащ от Сина, означава същото както гръцката формула за Светия дух — произхождащ чрез Сина, се разболя и умря. Един неучтив учен забеляза, че след като този патриарх забъркал такава каша, нищо друго не му оставало, освен да умре. Висарион и Исидор бяха спечелени за латинската кауза. Учеността на италианците им направи силно впечатление и те копнееха да обединят византийската и италианската култура. Всички останали гръцки епископи, с изключение на един, подписаха унията, макар някои да направиха това с протест и оплаквания, че са принудени и заплашени от императора. Не подписа Марко от Ефес дори при заплахата, че ще изгуби престола си. Самата уния, макар да включваше някой ромейски формулировки, едва ли беше нещо повече от една латинска доктрина, при все че клаузата за връзката на папата със съборите бе оставена в сянка.

Да се подпише унията бе по-лесно, отколкото да се проведе тя на дело. Когато делегацията се завърна в Константинопол, посрещнаха я с необуздана враждебност. Скоро Висарион, макар и високо почитан дотогава, намери за благоразумно да се оттегли в Италия. Там той бе последван от Исидор, когото руснаците гневно отрекоха. Източните патриарси отказаха да се съгласят с подписите на своите делегати. Сега императорът беше затруднен с намирането на патриарх в Константинопол. Първият избран умря почти веднага. Следващият, Георги Мамас, избран в 1445 година, стоя на престола едва няколко години. Бойкотиран почти от цялото духовенство, той се оттегли в Рим в по-приятелска атмосфера. Марко от Ефес бе понижен, но народът продължаваше да го счита за свой духовен глава. От философите Георги Трапезундски се премести в Италия, Георги Схоларий започна да изпитва съмнения повече по политически, отколкото по религиозни причини. Той запази възхищението си към схоластицизма, но реши, че унията не бе в гръцки интерес. После се оттегли в манастир под монашеското име Генадий. След смъртта на Марко от Ефес той остана общопризнатият водач на антиуниатската партия. По-късно Г. Амируцис отива още по-далеч, като търси възможност за разбирателство с исляма. Самият император се колебаеше дали е постъпил правилно: той не изостави унията, но под влиянието на своята майка, императрица Елена, преустанови преследванията. Всичко, което бе постигнато, доведе само до вражди и огорчения в загиващия град.

По общо мнение само една успешна акция срещу турците би могла да придаде кредит на унията. И така, в 1440 година папа Евгений възвести кръстоносен поход и най-после организира армия, съставена главно от унгарци. През 1444 година тя премина Дунава. Но папският пратеник кардинал Цезарини, след като принуди военачалника Ян Хуниади, трансилвански войвода, да отхвърли тържествения договор със султана, тъй като клетвата пред един неверник се считаше невалидна, се скара с него за стратегията, която трябваше да се следва. Султан Мурад без големи трудности изтръгна победа срещу кръстоносците при Варна на брега на Черно море.

Много историци смятаха, че като отхвърлят унията, византийците отиват доброволно и упорито към самоубийство. Простите хора, водени от монасите, бяха лоялни към вярата, литургията и традициите, за които те вярваха, че са установени от бога и ще бъде грях да ги изоставят. Това беше век на религията. Византийците вярваха, че земният живот е само една прелюдия към вечния. Да се изкупи материалната сигурност тук долу с цената на вечното страдание не бе за предпочитане. В тях имаше чувство на безграничен фанатизъм; ако е съдено да ги сполети беда, то това представлява едно наказание за техните грехове. Те бяха песимисти. Естествената веселост на гръцките им предци беше изчезнала във влажния, меланхоличен климат на Босфора. Дори по време на величието на империята хората си шепнели пророчества, че тя не е вечна. Вярвало се твърдо, че навсякъде из града върху камъните и книгите на древните мъдреци бил записан списъкът на императорите и той наближавал своя край. Идването на антихриста не можело повече да се отлага. Дори онези, които вярваха, че Божията майка никога нямало да допусне градът, покровителстван от нея, да падне в ръцете на неверниците, бяха останали малко. Унията с еретическия Запад не можеше да донесе спасение нито да измени съдбата.

Може би това гледище на благочестива набожност беше, признак на невежество и тесногръдие. Но по онова време живееха и разсъдливи държавници, които също се съмняваха в ползата от унията. Мнозина от тях считаха, и то с основание, че Западът никога не ще може и не ще иска да изпрати войска, в състояние да смаже превъзходно организираната сила на турците. Други, по-специално измежду монасите, се страхуваха, че такъв съюз ще доведе до още по-дълбока схизма. Не трябваше ли гърците, които се бяха борили толкова дълго за своята самостоятелност против преследванията на западните управници, да се смятат за предадени? Все повече от тях попадаха под турско владичество и тяхната връзка с Константинопол можеше да се задържи само чрез църквата. Ако Патриаршията се предадеше на Запада, трябваше ли паството да последва примера ѝ? Господарите им сигурно нямаше да одобрят това. Бяха ли Арменската, Българската и Руската православни църкви готови да се присъединят? Източните партиаршии дадоха да се разбере, че не бяха съгласни. Можеше ли да се надяват, че православната църква, зависима от византийската патриаршия, ще приеме западната, сюзеренна власт само за да спаси империята? Известно бе, че за Русия латинската църква бе църква на нейните полски и скандинавски врагове. Един меморандум от 1437 година ни дава да разберем, че от 67 митрополитски престола, зависими от патриарха на Константинопол, само 15 са останали във владението на императора. Това значи, че поради унията с Рим патриархът загуби три четвърти от епископите, подчинени в миналото. Това бе един съкрушителен аргумент, който се прибавяше към естественото недоволство на византийците против пожертваната църковна свобода. Някои тогавашни държавници отидоха още по-далеч: Византия, както я виждаше всеки непредубеден наблюдател, бе вече обречена. Единствената надежда за реорганизирането на византийската църква и чрез нея на византийския народ се криеше в приемането на турското робство, в което вече една голяма част от ромеите бяха попаднали. Само по този начин ставаше възможно да се преустрои православната църква и гръцката нация да се обнови, а след време, придобила достатъчно сила, да отхвърли робството на неверниците и да възстанови отново Византия. С малки изключения никой ромей не бе лишен от гордост, за да желае доброволно да се подчини тялом на неверниците, както не беше съгласен да подчини духа си на латинците. Може би първото съдържаше повече мъдрост, ако изключваше второто! Целостта на гръцката нация можеше да бъде по-добре запазена чрез обединен народ под мохамеданско управление, отколкото като се присъедини една част от него — към западния свят. Забележката, приписана от враговете на последния пръв министър на Византия Лукас Нотарас „По-добре султанският тюрбан, отколкото кардиналското кепе", не беше толкова оскърбителна, колкото изглежда на пръв поглед.

Както за Висарион, така също и за приятелите му хуманисти, които работеха усърдно в Италия за подпомагането на своите сънародници, атмосферата в Константинопол изглеждаше странна, глупава и тесногръда. Те бяха убедени, че съюзът със Запада ще доведе до такъв културен и политически подем, който отново ще издигне Византия. Кой може да каже дали те грешаха?

Императорът Йоан VIII живя девет нещастни години след завръщането си от Италия. Когато се върна, научи, че любимата му жена — императрица Мария от Трапезунд, умряла от чума. Той нямаше деца. Братята му прекарваха времето си в непрестанни разпри помежду си в Пелопонес или в интриги срещу него в Тракия. В своето семейство се доверяваше само на майка си, императрица Елена, но тя не одобряваше политиката му. После се опита да поддържа мир в разделената си столица чрез въздържание и такт. Грижливо изразходваше всички средства, които държавата можеше да отдели за заздравяване на дългите градски стени, за да бъдат те готови при неизбежното нападение на турците. И на 31 октомври 1448 година смъртта дойде за него като истински отдих.