Византия

 

Приложение I

Главни исторически източници за падането на Константинопол

 

За щастие историкът, който се занимава с падането на Константинопол, може да разчита на изобилни съвременни описания на тази драма, някои написани от професионални историци, други взети от водени дневници или набързо стъкмени разкази на хора, присъствали при обсадата на града. Съгласуваността на сведенията е забележителна, като оставим настрана известни отклонения, допуснати поради расовата или религиозната принадлежност на автора им.

По-долу даваме кратки сведения за по-важните източници.

I. Гръцки. От тогавашните византийски историци само един присъства в Константинопол по време на обсадата. Това е Георги Сфранцес, който почти навсякъде се нарича сам Сфранцес, макар че фамилното му име отначало изглежда да е било Францес (Франкът или Францис?). Той има пелопонески произход и е роден скоро след 1400. Още твърде млад бил назначен в секретариата на императора Мануил II, а след неговата смърт бил аташиран към сина му Константин. На тази служба останал до края на живота си. Той се оженил за далечна братовчедка на императорската фамилия и станал съветник и най-близък приятел на Константин. Сфранцес не одобрявал унията, но бил лоялен към политиката на своя господар. Страдал от известни предразсъдъци: не обичал братята на господаря си Теодор и Димитър, ревнувал мегадукса Лукас Нотарас, когото считал за свой съперник в двореца. В записките си е особено несправедлив към него. Като дворцов служител си придава особена важност, но наистина е играл твърде важна роля. Да се отстранят пристрастните му увлечения не е трудно и тогава неговият разказ става честен и убедителен. Работата му се състои от две части: „Хроникум минус", която обхваща периода от 1413 до 1477 година и се отнася до личния му живот, и „Хроникум магнус", която е свързана с цялата история на династията на Палеолозите, към която са прибавени материали от Хроникум минус. Издирванията от по-ново време доказват почти сигурно, че „магнус" е била компилирана през следващото столетие от един известен автор — Макариус Мелизенус. Описанията относно обсадата обаче са запазени в оригиналната версия. Сфранцес вероятно е изгубил оригиналните си бележки по време на пленничеството си при турците, но ги е написал отново още докато паметта му е била прясна. Малко е несигурен относно точността на някои дати, при все че държи за хронологическата си акуратност, като, разбира се, не изоставя предразсъдъците, от които сграда. Вън от всичко това неговият разказ е честен, жив и убедителен. Той пише на хубав гръцки език, с лек непретенциозен стил.

Дукас, чието първо име вероятно е било Михаил, е сравнително по-неизвестна личност. За живота му знаем твърде малко. Очевидно той е прекарал по-голямата част от живота си на служба при генуезците и навярно е живял в Хиос по време на обсадата. Той е страстен защитник на черковната уния и е склонен да вижда всичко през очите на своите латински приятели. Започва труда си с един кратък преглед на световната история до 1341 година и след това дава малко по-големи подробности. Особено подробен е разказът му за събитията след 1389 година, който обхваща времето до 1463 година. Всичко е написано на жив говорим език във форма на дневник. Модерните историци дават висока оценка на неговата достоверност, може би по-висока, отколкото заслужава. Относно събитията в двора на Мехмед II неговите сведения са неоценими; по всяка вероятност информациите му произхождат от генуезките агенти и търговци, които са били там. Но поради факта, че не е бил в Константинопол, той изпада в редица грешки по отношение на събитията, станали там, и е особено несправедлив към всеки ромей, който не споделя гледището му по отношение на черковната уния.

Атинянинът Лаоник Халкокондил е писал своята история след 1480 година на преклонна възраст. На времето си бил ученик на Плетон в Мистра и прекарал по-голямата част от живота си в Пелопонес. Неговият труд, както и този на Дукас, започва с кратък преглед на световната история, но главната тема е възникването на Османската династия. По-скоро турците, отколкото византийците са предмет на разказа му. Той познава отлично Херодот и Тукидит и пише в преднамерено архаичен класически стил. Хронологията му на известни места е замъглена и не дава много подробности относно действителната обсада на Константинопол. Но той показва разбиране на истински историк по отношение на общия развой на събитията. Книгата му притежава преимуществата и слабостите на една действителна творба на изкуството.

Четвъртият гръцки писател Критовул е живял по време на обсадата в Имброс като служебно лице. Той принадлежи към ония ромеи, за които падането под турско владичество е било толкова неизбежно, колкото и трагично, и е искал да накара своите съотечественици да се примирят с новото положение на нещата. Неговата история обхваща времето от 1451 до 1467 година. Героят на разказа му е самият султан. Критовул е дълбоко трогнат от героизма на ромеите и не прави опити да омаловажава техните страдания, въпреки че е склонен с известна хитрост да отмине или извини свирепостите, извършени от самия Мехмед. Писаното от него за обсадата е особено важно, тъй като неговите сведения изхождат както от турците, така и от ромеите, които са участвали в нея. Там, където той не се обявява в защита на репутацията на султана, разказът му е честен, безпристрастен и убедителен.

„Синоптичната" група от летописци свързана с имената на Доротей от Монемвасия и Емануил Молахос, както и Екстезис Хроникон, не допринася нищо към материалите относно обсадата на Константинопол, но дава важни сведения за събитията след завладяването на града от турците.

За по-голяма убедителност се отнесох до Ecthesis Cronicon и до две хроники, публикувани в бонския сборник под названието Historia Politica и Historia Patriarchica. Пълното описание, дадено в Barberini codek Graecus III, e забележително с това, че за обсадата предава почти дума по дума най-старото ѝ описание, направено от Леонард от Хиос.

Различните „трени" или оплакващи песни за падането на Константинопол представляват по-голям интерес за народната поезия, отколкото за историческата истина, макар и да дават вярна представа за народната традиция и за това, как народът е гледал на падането на града.

От запазената византийска кореспонденция най-значима е тази на Георги Схоларий Генадиос поради светлината, която хвърля върху събития и личности през годините преди 1453. Освен това тя ни помага да оценим политиката на Лукас Нотарас, към когото Сфранцес и Дукас, а също и латинските източници са несправедливи.

II. Славянски. Съществуват главно два славянски източника за обсадата. Единият е известен под невярното име Дневник на полския еничар. Авторът е известният сърбин Михаил Константинович от Островица, който служил в дружината, изпратена от сръбския деспот в помощ на султана и който по-късно отишъл да живее в Полша. Михаил Константинович никога не е бил еничар. Той е написал сведенията си на един смесен полско-сръбски език и дава известни подробности. Дневникът буди интерес главно с това, че разкрива отношението на неволните християнски съюзници на султана.

Вторият източник се явява под различни форми, като славянска хроника на старославянски диалект. Изглежда, че има по-скоро балкански, отколкото руски произход. Запазени са няколко версии: на руски, румънски и български. От него става ясно, че сведенията идват от някой, който е присъствал в Константинопол по време на обсадата, и е водил дневник, но дневникът е претърпял значителни промени. Датите са променяни и разбърквани. Прибавени са въображаеми патриарси и императрици. Независимо от това, предадените тук-там епизоди са така живо описани, че носят отпечатъка на истината. Руската версия се приписва на някой си Нестор — Искендер. Възможно е това да е името на автора на оригинала.

III. Западни. Най-голяма стойност от всички западни източници има дневникът, воден от Николо Барбаро. Той произхожда от добро венецианско семейство и като завършва медицина, отива в Константинопол като лекар на една от големите венециански галери малко преди започването на обсадата. Барбаро бил близък с венецианските командири, а самият той е наблюдателен и интелигентен. Записките в дневника са правени ежедневно. При някои дати той вмъква някоя и друга препратка.; изглежда е изменил и датата на лунното затъмнение, което става два дни по-късно. Като добър венецианец изпитва ненавист към генуезците и със задоволство разказва всичко, което може да ги дискредитира. Към ромеите той е по-малко враждебен от другите западни автори. Благодарение на него разполагаме с хронологическата последователност на събитията.

На второ място но важност е разказът на Леонард от Хиос, архиепископът на Лесбос, който е написан в Хиос само шест седмици след падането на града. Спомените на Леонард са били още пресни; описанията са живи и убедителни, стига да не забравяме омразата му към ромеите. Той дори намира императора за твърде безгрижен, като подмята по отношение на началника си, кардинал Исидор, че бил малко мекушав. Едновременно с това не се отнася безкритично и към своите приятели генуезците и е склонен да обвини Джустиниани за дезертирането му. Изглежда, е бил рязък, самонадеян мъж, но отличен репортер.

Писмата на кардинал Исидор до папата и до всички вярващи са къси и ни казват съвсем малко, но са написани с авторитет. Докладът, който Анджело Джиовани Ломелино (управителят на Пера) пише няколко дни след падането на града до генуезкото правителство, е ценен не само поради описанието на съдбата на Пера, но също и с отношението му към участта на Константинопол. Той твърди, че генуезците от Пера отиват масово да се бият на градската стена, убедени, че ако Константинопол падне, Пера не ще го надживее.

Едно късо описание, дадено от главата на францисканците в града, ни дава незначителни сведения за извършените грабежи.

Други западни свидетели на обсадата, писали за нея , са флорентинският боец Тецалди, генуезецът Монталдо и Христофоро Ричерио, както и италианският учен Убертино Пускулус. От тях само описанието на Тецалди има значение. То било предназначено за кардинала на Авиньон Ален де Готиви и ни дава някои подробности, които не се срещат никъде. Той се отнася справедливо както към венецианците, така и към генуезците и признава, че гърците са се били добре. Монталдо дава и някои допълнителни подробности. Същото може да се каже и за живото описание на Ричерио Пускулус, който пише своята история в тежки стихове много години по-късно. Пускулус е неточен в описанието на битката, в която може би не е взел лично участие, и се интересува повече от събитията преди обсадата. Той самият ненавижда ромеите.

Полезни сведения могат да се получат от флорентинеца Андреа Камбини. За своя труд „Османска история" той може би се е консултирал с останалите живи след обсадата. Зорзо Долфино, чийто кратък труд се опира на сведенията от Леонардо от Хиос, също е получил допълнителна информация от оцелелите. Турската история, написана от гръцкия емигрант Кантакузино Спандуджино, предава едно описание от свидетел на оплячкосването на града.

IV. Турски. Турските източници относно обсадата и падането на Константинопол са особено ненадеждни. Би трябвало да се очаква,  че това завоевание на един от най-великите османски султани ще бъде най-изрядно осветлено от османските историци и хронисти. В действителност всички те разказват за изграждането на крепостта Румели Хисар, но от операциите при обсадата е описано единствено сухопътното пътешествие на турската флота, както и последното нападение. От друга страна, те са най-дълбоко заинтересовани от интригите и живота в султанския дворец. Ашикпашазаде, който пише непосредствено след царуването на Мехмед, е особено враждебен към Халил паша, както са били и неговите съвременници Турсун бей и Нешри. В своята възхвала към управляващия султан Баязид II същите са склонни да очернят Мехмед II, възхвалявайки неговите съветници като Махмуд. Все пак описанията им са ценни, защото дават тогавашната политическа обстановка всред турците. Първият турски историк, който проявява по-голям интерес към самата обсада и падането на Константинопол, е Садеддин, който пише в края на XVI столетие, но както се случва с всички мохамедански историци, възпроизвежда и дори копира описанията на по-раншните писатели. Неговото описание на обсадата съвпада с това на гръцките историци.

От ранното начало на XVIII век фантазията придобива преднина в историческото описание. Евлия Челеби, който разказва надълго, претендирайки, че е информиран подробно от своя прадядо, дава множество фантастични подробности, включително и една дълга приказка за някаква френска принцеса, предназначена за жена на Константин, но пленена от султана. По всяка вероятност той е чул от свои гръцки познати историята за 1204 година, които са му разказвали за падането на града, и принцесата сигурно е била императрица Агнес, дъщеря на Луи VII Френски и вдовица на Алексий II и Андроник I. Явно е, че той е разчитал повече на клюки и на празни приказки, отколкото на по-ранни писмени източници.

По-късните турски източници обикновено възпроизвеждат писаното преди тях.

 

Приложение II

Черквите на константинопол след завоеванието

 

Според стария мюсюлмански обичай жителите на християнски град, отказал да се предаде доброволно, губели както своята свобода, така и светилищата си, а победителите имали право съвсем свободно да грабят града в продължение на три дни. Всички историци, описали падането на Константинопол, разказват за оплячкосването на черквите и манастирите му. Несъмнено техният брой е бил голям, но всъщност от тези разкази научаваме само за ограбването на четири храма — черквите „Света София", „Свети Йоан" в Петра, черквата „Хора" близо до отвора в земния вал и „Свети Теодосий" до Златния рог. Археологическите изследвания доказват, че и трикорабната черква „Пантократор" е била ограбена. Доказателство за това е пленяването на Генадий, който по това време е бил монах в манастира към черквата. „Света София", веднага превърната в джамия, а другите известно време останали празни и полусрутени, но по-късно също били превърнати в джамии. Преди падането на града имало много други действащи черкви, обаче за тях няма запазени сведения. Това са черквите около стария императорски дворец и цитаделата, построената от Василий I базилика Неа и „Свети Георгий" в Мангана. Можем да допуснем, че те също са били изгорени и изоставени. Всъщност историческите сведения от следващите години показват, че много черкви са останали в християнски ръце и очевидно са се запазили. Големият храм „Светите Апостоли", втори по големина след „Света София", бил предаден от султана на патриарха с всичките му реликви. Когато по-късно напуска храма, Генадий ги взима със себе си и ги отнася в черквата „Памакаристос". До това време тя принадлежала към женски манастир, който не бил обезпокоен. Монахините от своя страна били преместени заедно с реликвите на своята черква в манастира „Свети Йоан" в Трула. Недалеч, в края на Влахернския квартал, черквата „Св. Димитър Канаву" също била запазена. В друга част от града черквата „Периблептос" в Псаматия остава гръцка чак до средата на XVI век, когато султан Ибрахим я дава на арменците, за да угоди на своята пищна фаворитка — арменката Шекерпарче (“Захарното късче“). Незасегната останала и близката черква „Свети Георги". Черквите „Липс", „Свети Йоан" в Стадиона и „Свети Андрей" в Крисеи по всяка вероятност са останали гръцки и едва много по-късно са били превърнати в джамии. Манастирската черква „Мирелион" е функционирала може би до края на XV век. По същото време била взета и черквата „Свети Йоан Евангелистки", защото се е намирала твърде близко до една джамия.

Как оцелели всички тези черкви? Въпросът обърквал и самите турци. През 1490 година султан Баязид II поискал да му се предаде патриаршеската черква „Памакаристос", но патриарх Дионисий доказал, че тя е подарена на патриаршията от Мехмед II. Султанът се съгласил, но заповядал да се махне кръстът от купола. Другите черкви обаче били анексирани.

Тридесет години по-късно Селим II, който мразел християнството, поискал всички християни да бъдат насила помохамеданчени. Когато ужасеният везир му обяснил, че това е невъзможно, султанът заповядал да се конфискуват черквите. Везирът предупредил патриарха Теолептус I, който с помощта на хитрия юрист Ксенакис довел пред Селим трима стогодишни еничари. Теолептус признал, че не притежава фермана за закрила на черквата, защото той бил изгорял по време на пожара в Патриаршията, но тримата еничари, които едва се държали на краката си, се заклели пред Корана, че когато чакали заедно със султана-победител да влязат в Константинопол, някои от първенците на града предали ключовете на своите квартали. Тогава Мехмед им позволил да запазят черквите си. Султан Селим приел свидетелството и дори позволил да се отворят още две-три черкви (имената им са неизвестни), които неговите служители били затворили.

Въпросът бил отново повдигнат през 1537 година при Сюлейман Великолепний. Патриархът Йеремия I припомнил на султана решението на Селим I. Тогава султанът се отнесъл до шейх-юл-исляма, глава на мюсюлманската законодателна власт. Шейхът казал: „...Доколкото е известно, градът е превзет със сила, но фактът, че черквите са останали, доказва, че той е капитулирал доброволно." Сюлейман, който сам бил добър юрист, приел тази формула и черквите още веднъж били спасени.

Следващите султани били по-малко отстъпчиви. През 1586 година Мурад III анексирал Памакаристос и към XVIII век останали само три черкви: „Свети Георги Кипърски", „Свети Димитър Канаву" (първата — разрушена от земетръс, а втората — от пожар) и „Света Мария Монголска", която Мехмед II бил отстъпил специално на любимия си архитект Кристодулус, а последният от своя страна я предал на църковните власти. Когато по времето на Ахмед III турците се опитали да я вземат, адвокатът на патриарха, Димитър Кантемир, показал на везира Али Кюпрюлю фермана, с който черквата се подарява на Кристодулус. Тя се запазила като черква, но през 1955 година по време на антигръцките метежи била повредена.
Колко може да се вярва на тримата престарели еничари, които патриархът довел пред Селим? В края на XVII век Димитър Кантемир, грък с татарска кръв и човек с огромни познания, написва история на Османската империя: един изключително важен труд, тъй като почива само на турски източници, макар че авторът рядко ги назовава. В тази история Кантемир твърди, че Константинопол фактически е капитулирал, но когато християните видели султана да влиза придружен от императорски пратеници, изтълкували това погрешно и започнали да стрелят. Тогава вбесените турци атакували стените. Султанът наредил, щом градът е полукапитулирал, половината черкви, тези на запад от Аксерай (Биволския пазар) до стената да бъдат запазени. Историята е явно измислена. Кантемир казва, че цитира турски източник, историка Али. Фактически тази версия се споменава един век по-рано в Historia Patriarchica, но там авторът се съмнява в нейната достоверност. Очевидно това е само опит на турците да обяснят факта, че толкова много християнски черкви са били запазени. Същата версия се среща и в работите на Хюсеин Хезарфен, но дали той сам я е съчинил, или и двамата са черпили от един и същ източник, е неизвестно.

Колкото и да е абсурдна, тази история не обезсилва думите на старите еничари. Необходимо е да си припомним какво е представлявал Константинопол по това време. Преди всичко той не е бил една неделима цялост като съвременния град. Дори в дните на най-голямо благоденствие кварталите са били отделени един от друг с паркове и овощни градини. През 1453 година, когато градът е наброявал само една десета от жителите, които е имал през XII век, той е представлявал сбор от отдалечени села. Всяко от тях е било навярно с отделно укрепление, а кварталът Петрион бил отдавна заграден със стена. Съвсем възможно е управителите на някои квартали, като са научили за пробива на турците, да са се предали веднага. Всичко е било загубено, всяка съпротива — безсмислена. Турският командир вероятно е изпратил управителите с охрана до султана, който чакал пред стените, и Мехмед е заповядал на някои от своите доверени войници да запазят кварталите им от грабеж. Така че думите на еничарите всъщност са били верни.

Има и други факти, които подкрепят това. В началото на XVII век Евлия Челеби отбелязва, че някои рибари в Петрион, наследници на гърците, които отворили вратата на Петрион на Мехмед II, „са освободени от всякакви задължения дори и от десятъка". През XVIII век английският пътешественик Джеймз Далъуей пише, че „докато смелият Константин отчаяно защитава вратата Свети Роман, другите от страх или безнадеждност преговаряли със завоевателите и им отворили вратата на Фенер. За това те получили от Мехмед съседния квартал и някои привилегии." Ако пресметнем кои са оцелелите черкви, ще видим, че всичките се намират в Петрион, Фенер и Псаматия, по югозападния склон на града. Ето защо можем уверено да предположим, че именно тези квартали са се предали навреме и са спасили черквите си. Според описанията на Критовул, целият град е бил ограбен и всички, които останали живи, били взети в робство. Всъщност Константинопол е имал голяма площ и привилегиите на някои отдалечени квартали може да са останали незабелязани, а освен това в града сигурно е имало граждани, които са били в състояние да откупят някои пленници.

Султанът не е искал да наследи един напълно разрушен град, и както е известно, искал да покаже,  че е император на гърците, както  и султан на турците. Затова решил да остави няколко квартала с техните черкви за византийските си поданици. Навременното предаване на някои квартали зад крепостната стена е улеснило неговото решение. Това може да обясни и съдбата на черквата „Светите апостоли". Огромното й здание се намира зад главната улица, водеща от стените, през които са пробили турците, до „Света София", Хиподрома и стария дворец. Огромни тълпи от войници трябва да са минали край нея и е невероятно да не са влезли и грабили, ако това не им е било забранено. Мехмед навярно е използвал за това специални отряди. Може да се предположи, че Мехмед предварително е решил „Света София" като най-важна черква да стане джамия, за да показва, че турците са сега имперската сила, а ромеите като второстепенни поданици да запазят втората по големина черква. Без съмнение султанът е предоставил тази черква на патриарха няколко дни след падането на града. Фактът, че патриархът я напуска по-късно по собствено желание, няма нищо общо с този въпрос.

По този начин, въпреки че версията на Кантемир е напълно измислена, заключението на адвокатите на султан Селим, че градът едновременно бил превзет с щурм и се предал, не е нелепо.