Византия

 

ГЛАВА XI

 

СЪДБАТА НА ПОБЕДЕНИТЕ

 

Още от дните на халифа Омар — времето на първите големи завоевания на вярата — ислямската традиция беше установила правила за третиране на победените. Ако един град или област се предадат доброволно, те не се подлагат на грабеж, но трябва да платят известно обезщетение. Християнските или еврейските обитатели имат право да запазят местата, където извършват религиозните си служби, като изпълняват известни наредби относно самите сгради. Дори когато капитулацията идва, след като защитата не е могла да издържи повече, това правило запазва своята валидност, макар в случая победителят да има основание за по-сурови условия, като по-тежки глоби и наказание на упорития противник. Но когато градът се превземе с щурм, гражданите нямат никакви права. На армията-победителка е разрешен тридневен, неограничен от никакви правила грабеж, а местата за богослужение с всички останали сгради стават собственост на предводителя на завоевателите и той може да разполага с тях както поиска.

Султан Мехмед беше обещал на войниците си определения от исляма тридневен грабеж и те заляха града. След като първите части се промъкнаха през крепостната стена, той даде заповед да се спазва известна дисциплина. Отделните полкове влизаха един след друг с марш, музика и развети байраци. Но веднъж намерили се в града, всички се отдадоха на диво преследване на плячката. Отначало победителите не можеха да повярват, че отбраната се е предала, и колеха всеки, когото срещнеха по улиците: мъже, жени, деца — без разлика. Кръвта се лееше на потоци надолу по стръмните улици от височините на Петра към Златния рог. Скоро жаждата за клане беше уталожена. Войниците разбраха, че пленниците и техните ценности носят по-големи печалби.

Много от войниците, които минаха първи през насипа или през Керко порта, се отправиха към императорския палат във Влахерна. След разпръсване на венецианския гарнизон те почнаха да разграбват всички негови съкровища, като изгаряха книги и икони, изкъртваха скъпоценни гравюри и украшения, изсичаха мозайките и резбите от мрамор по стените. Други се отправиха към малките великолепни черкви до градската стена, като „Свети Георги" до Християнската врата, „Свети Йоан" в Петра и красивата черква при манастира на Светия Спасител в Хора, за да ограбят скъпоценните прибори, одежди и всичко, което можеше да се изкърти от стените на сградата. В Хора останаха незасегнати мозайките и фреските, но не и иконата на Божията майка — Одигитрията, най-свещената икона в цяла Византия, рисувана, както се вярвало, от самия свети Лука. При започване на обсадата тя била пренесена там от черквата, където стояла, за да може свещеното ѝ присъствие да въодушевява защитниците на крепостната стена. Картината беше извадена от поставката ѝ, а след това разсечена на четири парчета. После войниците нахлуха в съседните къщи, а други се отправиха към пазарите и големите сгради по източното възвишение на града.

Моряците от корабите в Златния рог бяха вече нахлули през Платейската врата и опразваха складовете край градската стена. След това някои от тях се нахвърлиха върху една трогателна процесия от жени. Тя вървеше към черквата „Света Теодосия" да измоли закрилата ѝ на този ден, който бе неин храмов празник. Нападателите обградиха и поделиха жените, а след това се отправиха към самата черква, обкичена с рози и цветя, ограбиха я набързо и повлякоха със себе си намиращите се там богомолци. Други се изкачиха на хълма, отдето се присъединиха към войските, идещи откъм сушата, разграбиха близката черква Пантократор заедно с манастирските сгради, както и съседната, черква Пантепопти. Другите, които влязоха през Хорийската врата, се отбиха да плячкосат пазарския квартал, преди да се изкачат на хълма към Хиподрома и Акропола. Моряците от корабите в Мраморно море се отправиха, към стария свещен дворец. Неговите зали бяха празни и полусъборени, но там още имаше великолепни черкви като базиликата Неа, изградена от Василий I преди близо пет века. Всички бяха разграбени. След това моряците от двете флоти и влезлите първи сухопътни войски се нахвърлиха върху най-голямата черква на Византия, катедралата „Света София".

Черквата бе още препълнена, светата литургия и утринната молитва току-що свършили. При шума на безредиците отвън бронзовите врати се затвориха. Събралото се вътре паство се молеше за свръхестественото чудо, което единствено можеше да ги спаси. Но молитвите бяха напразни. Не след дълго войниците разбиха вратите и изловиха богомолците. Някои стари и недъгави избиха на място, а останалите навързаха или поставиха във вериги. Нападателите смъкваха воалите и мантиите от раменете на жените и правеха от тях въжета. По-красивите девойки, младежи и богато облечени благородници раздърпваха до смърт, като се караха на кого да принадлежат. Скоро след това дълга процесия от малки, подбрани набързо групи мъже и жени, навързани заедно, бяха подкарани към войнишките биваци, където боят за тях започваше отново. Свещениците продължаваха да пеят от олтара, докато подкараха и тях. Набожните казваха, че в последния момент някои от свещениците се уловили за свещените кораби и те ги пренесли до южните стени на светилището. То се отворило и ги скрило и те щели да останат там до деня, в който тази свещена постройка се превърне отново в черква.

Грабежът продължи целия ден. Манастири и метоси бяха разбити и обитателите им отвлечени. Много от по-младите монахини предпочетоха мъченичеството пред опозоряването и се хвърлиха в дълбоките кладенци, но монасите и по-възрастните монахини се подчиниха на старата православна традиция да не се съпротивяват. Къщите бяха също оплячкосани една по една. Всяка грабителска чета оставяше малко знаме на входа, показващо, че къщата е ограбена. Обитателите ѝ подкарваха заедно с имуществото, а тези, които припадаха от слабост или изтощение, избиваха заедно с малолетните, които нямаха парична стойност; но общо взето животът сега се щадеше. По онова време градът притежаваше доста библиотеки: светски и манастирски. Повечето от книгите бяха изгорени, но между турците се срещаха и такива, които бяха достатъчно далновидни, за да разберат, че от тях може да се вземат пари, и книгите, които успяха да спасят, после продадоха на нищожни цени. В черквите се разиграваха сцени на истински цинизъм. Много скъпоценни кръстове от разпятието бяха разнасяни из улиците, увенчани с турски тюрбани. Част от сградите бяха непоправимо повредени.

До привечер останаха малко къщи за ограбване и никой не протестираше, когато султанът издаде заповед да спре плячкосването. Войниците имаха достатъчно занимание през останалите два дни: да разделят помежду си награбеното и да оценят пленниците. Мълвата ги изчисляваше на около петдесет хиляди, от които само петстотин бяха войници. Останалите от християнската армия бяха избити, с изключение на неколцината мъже, които успяха да избягат по море. Убитите заедно с изкланите граждани наброяваха около четири хиляди.

Султанът влезе в града късно след пладне. Ескортиран от най-отбраната си еничарска гвардия и следван от своите министри, той бавно премина на кон улиците до черквата „Света София". Пред самите врати слезе от коня, наведе се, взе шепа пръст и я изсипа върху тюрбана си в знак на смирение пред своя бог. После влезе в черквата и постоя мълчаливо. Като се отправи към олтара, забеляза един турски войник да откъртва парчета от мраморната настилка. Султанът се обърна към него ядосано и му каза, че позволението за плячка не включва унищожение на сградите, тях той запазва за себе си. В този момент бяха открити още няколко гърци, скрити в ъгъла, незаловени от турците. Той заповяда да ги пуснат да си отидат в мир по домовете. После няколко свещеници излязоха от скритите проходи на олтара и помолиха Мехмед за милост. Те също бяха отпратени под негова закрила. След това султанът заповяда тази черква да бъде веднага превърната в джамия. Един улема се покачи върху амвона и възвести, че няма друг бог освен аллах. Тогава самият султан застана на подиума пред олтара и направи дълбок поклон пред своя победоносен бог.

Щом напусна катедралата, султанът прекоси с коня си площада и се отправи към стария свещен дворец. Разправяха, че като обикалял из полусрутените зали и коридори, той шепнел думите на един персийски поет: „Паякът тъче завеси в палатите на Цезарите; кукумявката зове стражите в афразианските¹ кули."

С появата на султана в града редът бе възстановен. Армията бе заситена и войсковата полиция караше войниците да се завърнат по биваците си. Султанът пришпори коня и премина през утихналите улици на път за своя лагер.

На другия ден той издаде заповед цялата плячка да бъде изложена пред него, за да си избере от нея частта, която му се пада, и да отдели известна част за онези войски, които поради задълженията си не бяха могли да вземат участие в грабежите. Той запази за себе си всички пленници, принадлежащи към известни византийски фамилии и висши сановници, успели да се отърват от клането. Султанът освободи веднага повечето от знатните жени, като им даде пари, с които да откупят семействата си, но задържа най-красивите от синовете и дъщерите им за своя сарай. На много други младежи предложиха свобода и места в армията при условие, че ще променят религията си. Малцина измениха; повечето предпочетоха да приемат наказанието, което ги очакваше за верността им към Христос. Измежду гръцките пленници султанът откри Лукас Нотарас — Мегадукса, и други девет императорски министри. Той самият ги откупи от новите им собственици и след като ги прие любезно, освободи Нотарас и още двама-трима. Мнозина от останалите служители на Константин, между които и Сфранцес, не бяха разпознати и останаха в плен.

Към италианските пленници не бяха толкова милостиви. Миното, венецианският управител, бе убит заедно с един от синовете си и седем от по-видните си съотечественици. Между тях беше и Котарино Контарини. Откупен веднъж от войските на Заганос паша, той беше след това отново задържан. Поискаха му нови седем хиляди златни монети, за да го пуснат, но тази сума никой от приятелите му не можеше да плати. Каталонският консул Пере Джулио бе също екзекутиран заедно с пет или шест други каталонци. Архиепископ Леонард, пленен,, но неразпознат, скоро бе откупен от търговците на Пера, които побързаха да дойдат в турския лагер, за да освободят своите генуезки съотечественици. Кардинал Исидор имаше по-голям късмет. Той беше дал своето църковно облекло на един просяк и облякъл дрипите му. Просяка заловиха и заклаха, а главата му изложиха като глава на кардинал, докато Исидор продадоха на нищожна цена на един търговец от Пера, който го беше познал. Турският принц Орхан също опита да се отърве в дрехите на гръцки монах, надявайки се, че с помощта на перфектния си гръцки език ще избегне всяко подозрение. Но той беше пленен и един негов другар го предаде. Обезглавиха го на място.

Генуезката галера, на която бе пренесен и настанен раненият Джустиниани, успя да се измъкне от Златния рог. Свалиха го в Хиос, но ден-два по-късно почина от раните си. Той остана до края на живота си герой за своите последователи и съграждани, но за гърците и венецианците, които почитаха енергията и храбростта му, както и водаческите му качества по време на обсадата, той бе дезертьор. Джустиниани би трябвало да има кураж да посрещне болката и смъртта, а не да се оттегли и изложи на риск цялата отбрана. Мнозина, даже измежду генуезците, се срамуваха от постъпката му. Архиепископ Леонард горчиво го обвини за неговия ненавременен страх.

Съдбата на византийските пленници беше различна. Три дни по-късно, когато официалният срок за грабеж изтече, султанът издаде заповед, според която свободните и откупените ромеи могат да се върнат по домовете си — техният живот и собственост са в безопасност. Но те бяха малцина, пък и къщите им бяха станали необитаеми. Казваха, че Мехмед наредил лично да се изпратят четиристотин ромейски деца като дар на всеки от тримата мохамедански властелини — султана на Египет, краля на Тунис и краля на Гренада. Много от византийските семейства вече никога не се събраха. Матей Камариотес, като оплаква съдбата на града, разказва как той и приятелите му са търсили своите роднини. Матей беше загубил синовете и братята си. За някои той по-късно узна, че са убити, други изчезнали и със срам откри, че неговият племенник бе останал жив, но променил вярата си.

Добродушието, което Мехмед показа към останалите живи министри на императора, не бе за дълго. Султанът беше казал, че иска да направи Лукас Нотарас управител на покорения град. Ако това изобщо е било негово намерение, той скоро го промени. Великодушието му бе винаги ограничавано от подозрения, а съветниците го предупредиха да не се доверява на Мегадукса. И така, той реши да постави лоялността му на изпитание. Пет дни след падането на града султанът даде банкет и когато се напи, един от приближените му пошепна, че четиринадесетгодишният син на Нотарас е момче с изключителна красота. Султанът изпрати един евнух до къщата на Мегадукса да поиска детето. Нотарас, чиито двама по-възрастни синове бяха убити в боя, отказа да пожертва детето си за подобна участ. Тогава Мехмед изпрати полиция да докара Нотарас заедно със сина му и зет му, син на великия доместик Андроник Кантакузин. Нотарас отказа да се подчини и султанът нареди и тримата да бъдат обезглавени на място. Тогава Нотарас помоли да заколят момчетата преди него, за да не би гледката на неговата смърт да ги разколебае. След това той разголи шията си пред екзекутора. На следния ден бяха задържани и обезглавени още девет ромейски благородници. После се говореше, че султанът съжалявал за тяхната смърт и наказал съветниците си, които предизвикали подозренията му. Но, изглежда, разкаянието му е било предумишлено забавено. Той беше твърдо решил да премахне по-главните ръководни служители на старата империя.

Техните жени и семейства бяха отново взети в плен и образуваха част от дългата процесия пленници, която придружи двора при завръщането му в Адрианопол. Вдовицата на Нотарас умря по пътя в село Месене. Тя имаше императорско потекло и бе една от най-уважаваните жени във Византия след смъртта на императрицата-майка. Една от дъщерите ѝ, Ана, бе успяла да избяга преди това в Италия с част от семейните скъпоценности.

Сфранцес, чиято омраза към Мегадукса не бе уталожена дори в общата беда и който е дал непочтително и невярно описание за смъртта му, изживя не по-малка трагедия. Той беше роб в продължение на осемнадесет месеца в къщата на султанския коняр, преди да успее да откупи себе си и жена си; но и двете му деца, и двете кръстени от императора, бяха прибрани в султанските хареми. Момичето Тамара умря там още като дете, а момчето беше заклано от самия султан, защото отказа да се подчини на похотта му.

На 21 юни султанът и целият двор напуснаха града и се отправиха за Адрианопол. Половината Константинопол тънеше в развалини, опразнен и напуснат, почернен сякаш от пожари и странно тих. Навсякъде, където бяха минали победоносните войски, имаше неописуеми опустошения, униние и скръб. Черквите осквернени и разграбени, къщите необитаеми, дюкяните разбити и опразнени. Самият султан, когато яздел из улиците, бил развълнуван до сълзи. „Какъв град подложихме на грабеж и разрушение" — промълвил той.

Но все пак Мехмед се погрижи да не се превърне целият град в развалини. Гъсто застроените квартали по протежение на централното възвишение, търговските квартали по протежение на източната половина на Златния рог, палатите във Влахерна, къщите на благородниците наоколо, другите дворци и черкви близо до Хиподрома и Акропола, всичко това бе пострадало. Обаче, след като сме прочели ужасния разказ за грабежите, разказани от опечалените християнски писатели-очевидци, оставаме странно изненадани от факта, че има места, където черквите останали очевидно недокоснати; християните продължаваха да ги посещават. А според правилата в един град, превзет с щурм, никакви светилища не трябваше да останат. Това противоречие е обяснимо, ако си спомним устройството на града — големите открити области, отделящи села и квартали един от друг. Когато стана известно, че турците са нахлули в града, някои благоразумни чиновници се предадоха веднага на нападателя и отвориха вратите. По всяка вероятност те бяха изпращани с ескорт с ключовете на градските врати до султанския лагер, за да ги предадат на султана, а той ги е приемал и изпращал полиция да пази черквите и къщите им от грабежи. Така се обяснява запазването на черквата Петрион, където рибарите доброволно отвориха вратите, и съседният квартал Фенер. Не бяха докоснати и черквите от района на Псаматия и Стадиона, покрай морския бряг, където отбраната незабавно се предаде на моряците от флотата на Хамза бей. Без съмнение гражданите от тези райони бяха в състояние да откупят с пари своите съотечественици от другите части на града. Ако те бяха ограбени, не биха намерили пари за това.

Много по-забележителен бе фактът, че голямата катедрала „Светите апостоли", втората по големина и забележителност черква, избягна грабежа и всичките ѝ съкровища бяха непокътнати. Тя се намираше близо до главната улица, идваща откъм Царската врата; безброй турски войници навярно са минали покрай нея, но изглежда султанът предварително бе решил тя да бъде запазена за християнските поданици, щом като им отнема другата - „Света София" и затова бе изпратил там охрана.

По-късните султани не бяха толкова внимателни към християните и една по една останалите черкви биват отнети. Мехмед, Завоевателят, искаше, след като завърши покоряването, изглежда, да покаже, че зачита гърците наравно с турците като свои верни поданици. Християнската империя престана да съществува и той виждаше себе си като наследник на нейните императори и като такъв не забрави своите задължения.

Една от първите стъпки на султана беше да се погрижи за благополучието на православната черква. Мехмед бе добре запознат с нейните затруднения през последните години и сега можеше по-пълно да се информира за някои подробности. Той научи, че униатският патриарх Григорий Мамас беше избягал от града още в 1451 година и по общо мнение всред гърците той се бе лишил самоволно от своята длъжност. Трябваше да се избере нов патриарх и стана очевидно, че единственият човек за този пост бе общопризнатият водач на опозицията на унията — ученият Георги Схоларий Генадиос.

По време на падането на града Георги Схоларий се намираше в своята килия в манастира Пантократор. Голямата трикуполна черква на манастира веднага привлече вниманието на нахлуващите орди. Докато едни разграбваха сградите, други навързваха монасите и после ги продаваха. Когато султанът изпрати да повикат Георги, не го намериха там. Случайно се откри, че бил купен от един богат турчин в Адрианопол. Учуден и малко объркан от факта, че притежава такъв почитан учен роб, той се отнасяше към него с най-голямо уважение. Скоро това се донесе на султана и след няколко дни в къщата му пристигнаха пратеници да придружат Георги Схоларий обратно до Константинопол.

Мехмед беше вече избрал главните линии на политиката си към своите византийски поданици: те трябва да образуват един „милет", самоуправляващо се общество вътре в империята под властта на своя религиозен глава — патриарха, който ще отговаря за доброто им поведение пред султана. След известни уточнявания Георги Схоларий бе убеден да приеме патриаршеството. Малцината останали владици образуваха Светия синод и по настояването на султана избраха Георги под монашеското му име Генадий за патриарх. Това вероятно бе станало, преди султанът да напусне Константинопол, към края на юни, но точната дата е неизвестна. Няколко месеца изтекоха преди официалното възкачване на Генадий. Самата церемония стана на 6 януари 1454 година. Протоколът беше съобразен със старите византийски обичаи. Султанът, в ролята на император, прие новия патриарх и му връчи отличителните знаци на високия пост — мантията и жезъла, както и нагръдния кръст. Старият кръст бе или изчезнал при ограбването на града, или предишния патриарх Григорий Мамас го бе замъкнал със себе си в Рим; затова султанът сам даде един нов, великолепен кръст. За султана беше въведена нова формула. Тя гласеше: „Бъди патриарх с добра сполука, бъди сигурен в нашето приятелство и имай всички привилегии, които патриарсите преди тебе са притежавали." След това новият патриарх се качи на един прекрасен кон, подарен от султана, и се отправи към черквата на „Светите апостоли". Тя бе определена за патриаршеска черква, тъй като „Света София" беше превърната в джамия. Според един стар обичай, там императорът беше коронясван от митрополита на Хераклея. После новият патриарх обиколи целия град заедно със своята процесия и се върна в резиденцията си в околностите на „Светите апостоли".

Междувременно султанът и патриархът изработиха заедно новата конституция за гръцкия „милет". Според Сфранцес, вероятно научил това още когато беше в плен, Мехмед дал на Генадий писмен документ, гарантиращ неговата лична неприкосновеност, пълна сигурност срещу сваляне от престола, пълна свобода на движение и правото да прехвърля завинаги тези привилегии върху своите приемници. Подобни привилегии били дадени на първите архимандрити и черковни служители при Светия синод. Няма причини да се съмняваме в тези сведения, при все че сигурността срещу сваляне от престола не може да отмени правото на Светия синод да свали патриарха, като обяви избора му противен на канона. Това често ставаше във византийско време. Според патриаршеските хроники от следващия век, в един друг писмен документ султанът обещал на Генадий, че обичаите на църквата при женитбите и погребенията ще се смятат за законни; че православните християни ще празнуват Възкресение и ще имат пълна свобода на движение в трите дни на празненството и че няма да се превръщат други черкви в джамии. Правото на черквата да администрира християнската общност, изглежда, е било основано изключително на доверие, както това се съди от по-сетнешните берати, издадени от турските владетели, утвърждаващи избора на владици и техните права. Черковните съдилища имаха право да изслушват всички спорове между православни, които имаха религиозен характер, включително тези, засягащи брака и развода, издаване на документи и съблюдаване на правата на малолетните. Но установените от патриарха съдилища започнаха да разглеждат всички останали граждански спорове между християните. Единствено криминалните случаи и тези, където беше засегнат някой мохамеданин, отиваха в турския съд. Самата църква не събираше никакви данъци, дължими от гръцката общност към държавата. Това беше задължение на местния представител на властта. Но от църквата се изискваше да заплаши с отлъчване и други религиозни наказания християните, които не плащаха данъците си или не зачитаха наредбите на властта. Свещениците бяха освободени от данъци, при все че можеха да дават дарения, които на думи бяха доброволни. Само те между всички християни имаха право да носят бради, а всеки християнин беше длъжен да ходи в прилично облекло и никой не можеше да носи оръжие. Вземането на деца от мъжки пол за еничари продължи и занапред.

В общи линии това бяха законите, които християнското общество трябваше да спазва. Обаче на ромеите от Константинопол беше направена една специална отстъпка. Малките трогателни делегации, които побързаха да се явят пред султана с ключовете от своите квартали, когато той очакваше извън стените, преди да влезе в града, бяха достойно възнаградени за усилията си. Официално покорителят поиска само катедралата „Света София" да бъде превърната в джамия, но като се изключат черквите в покровителстваните райони на Петрион и Фенер, Стадиона и Псаматия, християните загубиха своите черкви. Почти всички бяха изцяло разграбени и осквернени, а самите квартали, където се намираха — опустошени. Би било безсмислено да ги възстановят дори ако получат разрешение. И без това нещата бяха по-добри, отколкото оптимистите можеха да очакват. Толкова черкви бяха запазени, че турските управници от по-късно време се учудваха на този факт. Те не можеха да си обяснят защо в град, превзет с щурм, победените са запазили много от своите светилища.

Султанът разреши този въпрос така, защото знаеше, че това са кварталите, където неговите поданици ще живеят и за в бъдеще, а те трябваше да имат места, където да извършват богослужението си. С течение на времето обаче тези съображения се забравиха. Една след друга старите черкви бяха превърнати в джамии и до XVIII век само три от древните византийски черкви останаха в християнски ръце — черквата „Света Мария Монголска", запазена от Завоевателя поради неговата специална благосклонност към архитекта Христодулос — гърка, и двата параклиса „Свети Димитър Канаву" и „Свети Георги Кипърски". Навсякъде другаде християните ходеха в по-нови черкви, които бяха направени така, че да не бият на очи и да не дразнят победителите-мюсюлмани.

Патриарх Генадий сам започна това дело. Черквата „Светите апостоли", дадена му от Мехмед, се рушеше. Поправянето ѝ щеше да струва скъпо дори ако на християните им бе позволено да притежават такава красива и голяма черква. Мястото, където тя се намираше, беше заселено от турци, които се дразнеха от нея. Един ден, може би през лятото на 1454 година, в двора ѝ намериха труп на турчин. Той очевидно беше занесен там нарочно, но това даде достатъчно основание на турците да изразят своето недоволство и Генадий разумно поиска да смени мястото си. Като взе всички останали съкровища и реликви, той ги отнесе в метоха Памакаристос във фенерския квартал. Монахините се преместиха в сградите на близката черква „Свети Йоан" в Труло, а Генадий и служителите му се настаниха в женския метох. В продължение на един век Памакаристос беше патриаршеска черква. Именно там идваше султанът, за да види своя почитан приятел Генадий. Той не влизаше в черквата, за да не би някои усърдни последователи да използват това като повод да я ограбят, а разговаряше с него, в съседния параклис, чиято изящна мозайка бе наскоро открита. Те разговаряха за политика и религия. По молба на султана Генадий написа кратък трактат, в който се обясняваха точките, по които християнската религия се различава от исляма. Тактичността на Мехмед отиде напразно. През 1586 година неговият потомък Мурад III анексира черквата и я превърна в джамия.

Междувременно султан Мехмед се бе заел да преустрои Константинопол. Отначало той се уплаши от неговата пустота. Архитектите му продължиха да строят големия дворец в Адрианопол на един остров на Марица, сякаш той имаше намерение там да направи своята главна резиденция. Но скоро султанът промени решението си. Сега той беше наследник на Цезарите и трябваше да живее в императорския град. Тогава си построи малък дворец на централното възвишение, там, където е сега университетът, и продължи да чертае планове за по-голям, на мястото на древния Акропол. Турците от всички негови владения започнаха да се заселват в Константинопол. Правителството отпускаше средства за строеж на къщи и магазини. На ромеите, които останаха там, и на откупените роби бе обещана сигурност. По всяка вероятност те също получаваха държавна помощ. Много от знатните семейства, избягали през последните години в провинцията, бяха убедени да се завърнат, като им обещаха привилегиите, съответстващи на тяхното положение, макар че единствените привилегии, които повечето от тях си бяха запазили, се състояха в затвор или смърт, ако са стояли начело на някой преврат. Когато отнеха и последните свободи на византийското население, повечето от жителите бяха накарани насила да се върнат в града. Пет хиляди семейства бяха докарани от Трапезунд и околностите му. Те включваха не само богатите семейства, а и търговци, занаятчии и най-вече зидари, необходими за строежите на къщи, пазари, защитни стени. След установяване на спокойствие и относително благополучие все повече ромеи започнаха да идват доброволно, защото в новородилия се красив град имаше добри условия и за търговци, и за занаятчии. После, окуражени от самия султан, дойдоха арменците, съперници на ромеите в търговския и финансовия живот на града, а с тях пристигнаха и доста евреи. Дойдоха и много турци, за да се радват на удоволствията, които градът предлагаше. Дълго преди своята смърт в 1481 година султан Мехмед можеше да погледне с гордост Константинопол, където всеки ден никнеха нови сгради, а магазините и пазарите бяха препълнени. След завладяването населението се увеличи четири пъти и след един век нарасна на половин милион. Султанът събори старата рушаща се столица на византийските императори и построи нов красив град, където искаше неговите поданици от всички раси и религии да живеят в дисциплина, мир и благополучие.

 

¹Афро-азиатските области – от Североизточна Африка и Югозападна Азия