Византия

Глава IX

ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ВИЗАНТИЯ

Всред християните надеждата за спасение гаснеше от ден на ден. В лагера на турците също имаше песимизъм и чувство на недоволство. Обсадата продължаваше вече седем седмици, а огромната турска армия с нейните великолепни военни машини бе постигнала само незначителни успехи. Защитниците на града бяха изморени, нямаше достатъчно хора и оръжие; стените на града имаха тежки повреди, но нито един турски войник не бе успял да проникне. При това съществуваше опасност да дойде помощ от Запад. Агентите на Мехмед го бяха уведомили, че имало нареждане една флота да отплава от Венеция и дори се носеха слухове, че тя вече стигнала Хиос. Имаше вероятност и унгарците да преминат Дунава. През ранните дни на обсадата пратеници на Ян Xуниади дойдоха в лагера на турците и на проведените преговори намекнаха, че понеже Хуниади не е вече регент, примирието, подписано преди три години със султана, повече не го обвързва. Освен всичко това духът всред войските на султана започна да спада. Моряците страдаха от унизителните поражения, а войниците не бяха спечелили още никаква победа. Колкото повече градът се изплъзваше, толкова повече престижът на Мехмед спадаше.

В двореца старият везир Халил и неговите приятели продължаваха да не одобряват цялото това рисковано начинание. Мехмед бе действал против съветите им, когато започна войната. Възможно ли е да са били прави? Сега може би за да покаже, че не е безразсъден, и отчасти да задоволи съвестта си на добър мюсюлманин (който трябва да избягва войната, освен ако неверниците упорито отказват да му се подчинят), султанът отправи едно последно предложение за мир; въпреки че това беше мир върху условия. В лагера живееше един млад благородник на име Исмаил, син на гръцки отстъпник, когото султанът беше въздигнал във васален владетел на Синон. Него именно изпрати Мехмед със своето послание до града. Исмаил имаше много приятели сред гърците и направи всичко, за да ги убеди, че още не е късно да се спасят. По негово настояване те посочиха свой представител за преговори в лагера на турците. Името на този човек остана неизвестно; знаем само, че няма висок ранг или благороден произход. Арогантното държане на султана към пратениците се знаеше отпреди и нито един благородник не би се изложил на подобен риск. Но той бе приет крайно любезно от Мехмед и се върна с писмо, че обсадата ще бъде вдигната, ако императорът се съгласи да плаща годишен данък от сто хиляди златни безанти или, ако предпочита, гражданите да напуснат града с всички свои движими имущества: никому няма да бъде сторено зло. Когато предложението стигна до императорския съвет, един-двама от членовете му бяха на мнение, че могат да спечелят време, като само обещаят да заплатят данъка. Но мнозинството знаеше, че такъв голям откуп никога не може да бъде събран, а ако не направеха това незабавно, султанът щеше да продължи обсадата. Никой не искаше Константинопол да бъде завладян без по-нататъшни усилия. Според някои турски източници може би това е искал да каже императорът с предложението си да предаде всичко, каквото има, освен града, който фактически бил единственото му владение. На това султанът отговорил, че единственият избор, останал на ромеите, е: предаване на града, смърт от меч или приемане на исляма.

Вероятно тези безполезни преговори са били проведени в петък, 25 май. В неделя Мехмед събра своя вътрешен съвет. Везирът Халил паша, позовавайки се на своята дълга, изпълнена със заслуги служба, се изправи на крака и поиска обсадата да бъде отменена. Той никога не е одобрявал тази кампания и събитията понастоящем доказват, че е бил прав. Турците не са успели да направят нито крачка напред, а вместо това са показали унизителен провал. Всеки момент западните князе могат да дойдат на помощ. Венеция вече е изпратила голяма флота. Генуа, макар и с нежелание, ще бъде заставена да направи същото. Нека султанът предложи условия, приемливи за императора, и да се оттегли, преди да се е показала опасността. Почитаният от всички везир внушаваше респект. Много от неговите слушатели, които добре си спомняха колко безпомощна се беше показала тяхната бойна флота срещу християните, сигурно почувстваха тръпки при мисълта за огромните италиански галери, връхлитащи върху нея. А султанът все пак беше едно двадесет и една годишно момче. Не излага ли той своето огромно наследство чрез необузданата безразсъдност на младостта си?

После говори Заганос паша. Той изпитваше омраза към Халил и знаеше добре, че и султанът споделя това чувство. Виждайки гнева и отчаянието, изписани по лицето на своя господар, причинени от речта на Халил, той тържествено заяви, че не вярва ни най-малко в опасенията на великия везир. Европейските сили са така разделени помежду си, че не могат никога да предприемат една обща акция срещу турците и дори ако една венецианска флота действително идва на помощ, на което той не вярва, то нейните кораби и хора са далеч по-малобройни. После той спомена всички предзнаменования и поличби, които предсказваха по един безспорен начин съдбата на християнската империя. Заганос разказа и за Александър Велики, този младеж, който с далеч по-малка армия беше покорил половината свят. Трябва да се премине в настъпление без никаква мисъл за връщане назад. Много от по-младите генерали скочиха на крака да подкрепят думите на пашата, а командирът на башибозуците показа своето желание за по-енергични действия. Духът на Мехмед се повдигна; именно това той искаше да чуе. Султанът нареди на Заганос да излезе вън, всред войниците, и да ги запита какво искат те. Заганос скоро се завърна с желания отговор. Всички, заяви той, настояват да бъде предприета незабавна атака. Тогава султанът възвести, че нападението ще започне веднага щом бъде подготвено.

От този момент Халил трябваше да знае, че неговите дни са преброени. Той беше винаги добър приятел на християните със своята толерантност на набожен мюсюлманин от старата школа за разлика от такива новоизникнали отстъпници от вярата като Заганос и Махмуд. Дали наистина е получавал подаръци от ромеите, не бе сигурно. Неговите врагове обаче намекваха, че това било самата истина, и султанът със задоволство им повярва.

Новината за решението на султана скоро стигна в града. Християните от лагера на турците хвърлиха стрели през стената с писма, описващи последното заседание на съвета.

В петък и събота бомбардировката върху крепостните стени стана по-свирепа, от когато и да било. Но причинените повреди бяха бързо отстранени. В събота сградата от колове и насип бе напълно възстановена. От проблясващите светлини през следната нощ се долови как турците домъкват най-различни предмети, с които запълват рова по-солидно, като освен това придвижваха топовете напред върху новоизградени платформи. В неделя целият огън се съсредоточи върху насипа при Месотехион. От три преки изстрела на големия топ част от насипа бе сринат изцяло. Джустиниани, който ръководеше възстановителните работи, бе леко ранен от камък и се оттегли за няколко часа, да бъде превързан. Той се върна на своя пост преди мръкване.

През същия ден, 27 май, султанът премина на кон пред цялата армия, възвестявайки, че нападението ще започне много скоро. Куриерите му вървяха след него, спирайки се от място на място и обявявайки, както повелява ислямският обичай, че на защитниците на истинската вяра ще бъде дадена пълна свобода да грабят града в продължение на три дни. Султанът се закле пред вечния Аллах и неговия пророк, пред четирите хиляди други пророци, както и пред духа на своя баща и своите деца, че цялото богатство, което се намира в града, ще бъде разпределено най-справедливо между войниците. Прокламацията се посрещна с викове от радост. Хората от градската стена можеха да чуят как войнството на исляма надаваше ликуващи крясъци: „Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк."

Тази нощ, както и нощта след неделя през проблясъците на светлините се виждаха тълпи от хора, които мъкнеха материали за запълване на рова пред крепостната стена и трупаха оръжия близо до него. Работата се извършваше с голяма възбуда, викове и песни, а оглушителният рев на тръби, зурли, гайди и тамбури им пригласяше. Огньовете и бъркотията бяха големи. В един момент обсадените дори повярваха, че лагерът на турците е обхванат от пламъци, и излязоха на стената да гледат избухналите пожари. След като разбраха истинската причина, не им оставаше нищо друго, освен да паднат на колене и да се молят.

Посред нощ работата прекъсна внезапно. Всички светлини угаснаха. Султанът заповяда понеделник да бъде ден за почивка и покаяние, за да могат войниците да се подготвят за окончателното сражение на следния ден. Самият той през целия ден проверяваше армията си и даваше последни нареждания. Придружен от голяма свита, Мехмед премина на кон моста върху Златния рог на път за Двата стълба, където посети адмирал Хамза бей. На Хамза бе наредено на сутринта да разположи корабите покрай преградата на Златния рог и срещу целия бряг на града откъм Мраморно море. На хората трябваше да се дадат стълби за катерене и да се опитат, където бе възможно, от самите кораби или на малки лодки да се доберат до сушата и да се покатерят върху стените. Ако това се окаже неприложимо, да симулират една атака с такова постоянство, че никой от защитниците да не посмее да напусне своя пост. На връщане от Златния рог, за да даде подобни заповеди на корабите си вътре в залива, Мехмед се спря пред главната врата на Пера и повика управниците на града. На тях той строго нареди да не позволят през следващия ден на никого от гражданите да дава помощ на Константинопол. В случай на неподчинение той ще ги накаже незабавно. След това султанът се завърна в шатрата си. Той се появи отново следобед и премина на кон по цялата дължина на градските стени. Мехмед говори с офицерите и отправи разпалени възвания към хората си, насядали около бивака. След като се убеди, че всичко е така, както искаше, събра в шатрата си министрите и водачите на армията за последни нареждания.

Неговата реч пред тях е достигнала до нас чрез историка Критовул, който, както всички образовани византийци по онова време, е възпитаник на Тукидит и следователно приписва на своите герои речи, които той смята, че е трябвало да произнесат. Но макар думите да принадлежат на историка, те ни дават общия смисъл на онова, което навярно е казал султанът. Той напомнил на събранието за богатствата, които градът все още притежавал, и за плячката, която скоро щяла да им принадлежи. Напомнил им също, че от столетия насам завладяването на християнската столица е било свещен дълг за правоверните и сега този традиционен завет ще бъде осъществен. Градът не е непревземаем, казал султанът. Неприятелят е малоброен и изтощен, без достатъчно оръжие и припаси и вътрешно разединен. Италианците положително няма да пожелаят да умрат за чужда земя. Утре, тържествено заяви той, ще изпратим хора в атака, вълна след вълна, докато защитниците се предадат от преумора и отчаяние. Мехмед призова своите офицери да проявят смелост и запазят дисциплина. След това султанът нареди да се оттеглят в шатрите си на почивка и да бъдат готови, когато сигналът за атака бъде даден. Главните военачалници останаха при него, за да получат окончателни инструкции. Адмиралът вече знаеше своята задача. Заганос трябваше да достави подкрепления на моряците, които щяха да атакуват стените на Златния рог, и да прехвърли армията си през новия мост на Златния рог, за да нападне Влахерна. Караджа паша щеше да бъде по-надясно чак до Християнската врата. Исхак и Махмуд с азиатските войски трябваше да атакуват от градската врата при Свети Роман надолу до Мраморно море, съсредоточавайки удара главно върху пространството около третата военна врата. Самият султан, заедно с Халил и Суруджа паша, щеше да води главното нападение в долината на Ликус. След като даде последните си нареждания, той се оттегли за вечеря и сън.

През целия следващ ден отвън градските стени цареше странна тишина. Дори грамадните топове мълчаха. В града мнозина твърдяха, че турците се готвят за оттегляне, но техният оптимизъм беше само един напразен опит да повдигнат собствения си дух. В действителност всички бяха убедени, че моментът на великото изпитание е дошъл. През последните два дни нервното изтощение на защитниците се изливаше в ежедневни пререкания и взаимни обвинения между ромеи, венецианци и генуезци. За венецианците и ромеите неутралитетът на Пера показваше, че не бива да се вярва на никакъв генуезец, а арогантността на венецианците стана обидна еднакво за ромеи и генуезци. Венецианците бяха направили голям брой дървени щитове в работилниците от техния квартал и Миното нареди на византийските работници да ги пренесат до защитните линии на Влахерна. Работниците отказаха, докато не им се плати, не поради алчност, както смятаха венецианците, а защото ненавиждаха подобни бързи заповеди на един италианец и защото всъщност те се нуждаеха от пари или време, за да набавят храна за своите гладуващи семейства. Малцина от венецианците имаха семейства със себе си, а генуезките жени и деца живееха на спокойствие в Пера. Италианците никога не се опитаха да разберат ужасното напрежение, което тегнеше върху ромеите, които виждаха, че техните жени и деца ще споделят собствената им съдба. Понякога пък възникваха остри спорове относно стратегията. След като стана ясно, че главната атака наближава, Джустиниани поиска от Мегадукса Лукас Нотарас да придвижи своите топове към Месотехион, където те бяха особено необходими. Нотарас отказа. Той бе убеден не без причина, че пристанищните стени също ще бъдат нападнати, а те не бяха достатъчно защитени. Размениха се думи, изпълнени с гняв, и императорът искаше отново да се намеси. По всяка вероятност Джустиниани успя да се наложи. Архиепископ Леонард в омразата си към православието заяви, че ромеите ревниво пазели да не би латинците да получат уважението и честта в отбраната на града, затова често ставали намусени и недружелюбни. Но той предпочете да си затвори очите пред факта, че в битките при долината на Ликус се биеха рамо до рамо еднакъв брой ромеи и италианци, и не искаше да признае, че на нито един ромеец не липсваше усърдие в боя.

В този понеделник, съзнавайки, че изпитанието наближава, бойци и граждани забравиха своите дрязги. Докато мъжете стягаха стените, в града се образува внушителна процесия. В контраст с тишината, която цареше в лагера на турците, тук започнаха да бият черковните камбани. Дървените гонгове отекваха при изнасянето на иконите и реликвите върху раменете на вярващите, които тръгваха из улиците на града по протежение на крепостните стени. От време на време шествието се спираше, за да благослови чрез свещеното си присъствие онези места, където повредите бяха особено големи и опасността най-явна, а множеството, което следваше зад тях, ромеи и италианци, православни и католици, пееше химни и повтаряше молитвите на Кирие Елейсон. Самият император се присъедини към процесията и когато тя свърши, той събра първенците и военачалниците, за да произнесе своята реч. Тя е записана от секретаря му Сфранцес и от архиепископа Митилин. Двамата предават думите му по свой начин, като към тях прибавят и някои педантични намеци и набожни афоризми, за да ѝ придадат по-риторична форма, която по всяка вероятност ѝ липсва. Но техните обяснения са достатъчни, за да разберем същността ѝ. Пред своите слушатели Константин обявява, че голямата битка всеки момент може да започне, и се обръща към своите поданици с думите, че човек трябва винаги да бъде готов да умре за своята вяра, за отечеството си, за своето семейство и за своя господар. Сега ромеите трябва да бъдат готови да се пожертват за всички тези идеали. Той говори за славата и за дълбоките традиции на великия имперски град, за вероломството на неверния султан, който е предизвикал тази война с цел да унищожи истинската вяра и да постави своя лъжлив пророк на мястото на Христа. Императорът напомни, че са потомци на героите от древна Гърция и Рим и че трябва да са достойни за славата на дедите си. За себе си той казва, че е готов да даде живота си за вярата, града и своя народ. След това се обръща към италианците, на които благодари за големите заслуги, които имат към града, като им засвидетелства доверието си в приближаващата велика битка. Императорът отправя молба към всички да не се страхуват от многочисления неприятел и от варварските му хитрости: огньове и външен шум, предназначени да ги сплашат. Нека духът им бъде висок, нека бъдат смели и твърди, с помощта на бога те ще победят.

Всички присъстващи станаха на крака, за да уверят императора, че са готови да пожертват живота си и домовете си за него. Тогава той мина бавно из стаята, молейки всеки един поотделно да му прости, ако някога го е огорчил с нещо. Останалите последваха неговия пример. Те се прегръщаха като хора, обречени на смърт.

Денят свършваше. Тълпите продължаваха да вървят към голямата черква на света София. През последните пет месеца нито един истински набожен ромей не бе преминал дверите ѝ, за да чуе светата литургия, осквернена от латинците и отстъпниците от истинската вяра. Но през този ден огорчението беше преодоляно. Малцина, освен тези на крепостната стена, стояха настрана от величествената служба, която трябваше да измоли в този момент на отчаяние и тежко изпитание застъпничеството на небето. Свещениците, които смятаха, че унията с Рим е смъртен грях, сега пристигнаха пред олтара да служат заедно със своите униатски братя. Кардиналът бе също там, заобиколен от владиците, които някога не признаваха неговата власт. Всички вярващи идваха да се изповядат и да получат причастие, без да питат дали е от католически, или православен служител. Тук имаше и италианци, и каталонци и ромеи. Златните мозайки, осеяни с образите на Христа и неговите светии, на императори и императрици на Византия, блестяха в ослепителната светлина на хилядите лампи и кандила, а под тях за последен път свещениците, облечени в блестящи одежди, се движеха в тържествения ритъм на литургията. Именно в този момент се осъществи унията в черквата на Константинопол.

Когато имперският съвет свърши, министрите и военачалниците преминаха на коне през града, за да се присъединят към свещенодействието. След като се изповядаха, всеки се отправи към своята част, решен да победи или да умре. После Джустиниани и неговите ромейски и италиански бойни другари пристигнаха на определените им места и минаха през вътрешната стена към външната и насипите. След тях вратите на вътрешните стени се затвориха, за да няма връщане назад. Късно вечерта императорът пристигна на арабската си кобила в голямата катедрала, за да отправи молитвите си към бога. После през помръкналите улици се отправи за двореца си във Влахерна, където събра своите близки. Както бе сторил със своите министри, той от всички поиска прошка за всяка грубост, която някога бе допуснал, и си взе сбогом. Вече късно посред нощ Константин възседна коня си и придружен от верния Сфранцес, мина по протежение на градските стени, за да провери дали всичко е в ред и дали вратите на вътрешната стена са затворени. На път за Влахерна императорът слезе от коня близо до Калигарийската врата и придружен от Сфранцес, се изкачи на една от кулите, намираща се на най-външния ъгъл на Влахернската стена, откъдето можеха да се взират в тъмнината към двата пътя — този отляво към Месотехион и отдясно, долу към Златния рог. Под тях се долавяше глъчката, идеща от неприятелите, които прекарваха топовете през запълнения ров, и както наблюдателите ги уведомиха, бяха започнали тази дейност още по залез-слънце. В далечината се виждаха трепкащите светлини на турските кораби, които се движеха през Златния рог. Стояха така около един час. После императорът освободи Сфранцес и те вече никога не се срещнаха. Битката започваше.