Византия

 

Глава II

 

ВЪЗХОДЯЩИЯТ СУЛТАНАТ

 

В дните на великото минало преуспяването на Византия се дължеше до голяма степен на Анадола. В римско време огромният полуостров, известен под името Мала Азия, е бил една от най-населените области в света. Упадъкът на римската империя, чумната епидемия и маларията, както и нападенията на перси и араби през VII и VIII век бяха намалили броя на населението. Едва през IX век сигурността в тази област се възстанови. Добре организираната отбрана намали опасността от неприятелски набези. Земеделието отново се съвзе и намери добри пазари в Константинопол и в цъфтящите градове по крайбрежието. Богатите долини на западния край изобилстваха с маслини, плодни дървета и жито. Стада овце и говеда бродеха по високите полета, а там, където земята се напояваше, се отглеждаха различни зърнени храни. Политиката на императорите не насърчаваше големите владения и предпочиташе земята да се притежава от селските общини. Вместо наем много от тях даваха войници за императорската армия или местната милиция. Централното управление правеше постоянни инспекции и пращаше платени от императора чиновници.

Стопанското благополучие в онези времена зависеше от добре пазените граници, а там животът беше друг. Границите се защитаваха от граничните бойци, наричани акрити, бойци, които прекарваха живота си в нападения и обири из неприятелските земи или в отблъскване на неприятелски нападения. Това бяха независими хора; не зачитаха никакви закони, отхвърляха с негодувание всеки опит на властта да ги контролира, никога не желаеха да плащат какъвто и да било данък, а по-скоро очакваха възнаграждение за своята служба. Своите приятели те привличаха по време на различни авантюри, тъй като там, в онези диви места, почти не съществуваше заседнал живот или племенна обособеност, освен областите, където живееха арменци и поддържаха от дълги времена свои традиции и обичаи. Военните схватки продължаваха непрекъснато, независимо дали византийското и арабското правителство бяха в мир или не. Ала акритите не винаги враждуваха със съперниците си оттатък границата, които водеха подобен живот. Мохамеданските гранични бейове бяха може би малко по-фанатични поради своята вяра. Но фанатизмът им не пречеше да общуват с византийците и дори да позволяват взаимни бракове. Официалната религия не беше популярна нито от едната, нито от другата страна. Мнозина акрити принадлежаха към арменската църква и почти всички съзнателно защитаваха еретиците. Мохамеданските еретици пък можеха винаги да намерят сигурно убежище при мохамеданските гранични владетели.

За известно време този ред се разпадна поради упадъка на Халифата и новия агресивен дух на Византия. От средата на X век засилените имперски армии си възвърнаха огромни области от гранични земи особено в Сирия. Новата граница не минаваше вече през планински области, а през обработени и населени земи. Тяхната отбрана сега вече се организираше от Константинопол и контролираше от Антиохия или някой друг възвърнат град.

Старите акрити не бяха нужни и те вложиха богатствата си, спечелени през последните нападения, в земите на Анадола. Те продължаваха да се държат като самовластни и непокорни господари, обкръжени от свои армии приближени, привлечени главно от бившите свободни села, чийто контрол бяха незаконно откупили. Така се постави основата на нова поземлена аристокрация, чиято сила разклати имперското управление в средата на XI век. Междувременно централното управление се опита да установи контрол в арменските гранични земи на север и анексираните провинции отпреди, като ги постави под властта на омразния византийски събирач на данъци и византийските църковни власти. Възникналото негодувание отслаби още повече отбраната на тези области.

Сега трябваше да се сблъскат с един народ, с който Византия от далечно минало поддържаше приятелски контакт. От няколко столетия насам необятните полета на Туркестан бяха пресъхнали и тюркските племена се придвижваха на запад да търсят нови земи. През VI век Византия беше в допир с тюрките в Централна Азия и добре познаваше тюркските племена, които проникваха в руските степи, както и по-изтънчените хазари, приели юдейството. Две хазарски принцеси дори бяха станали жени на византийски императори. А по-дивите племена — печенези и кумани — понякога нападаха императорските територии, но често изявяваха готовност да служат в императорските армии. Много от тези наемници бяха покръстени и получиха земи главно в Анадола. Най-дейното тюркско племе, огузкото, се отправи през Персия към земите на арабския халифат. В армията на Халифата и на императора имаше цели тюркски полкове. По-късно именно те станаха мюсюлмани. Когато Халифатът западна, силата на тюркските васали се увеличи. Първият могъщ тюркски мохамеданин Махмуд Газневид основа на изток империя, простираща се от Исфахан до Бухара и Лахор. След неговата смърт хегемонията над тюрките премина в огузката фамилия Селджук. Наследниците на този полумитически княз спечелиха надмощие над тюрките, заселени в Халифата, а преселниците от Туркестан с готовност приеха тяхното водачество. Около 1055 година Тогрул бей, глава на фамилията, установи не само еднолично царство, обхващащо Персия и Хорезъм, подпомогнат на северните граници от братя и братовчеди, но получи още от халифата на абасидите в Багдад временно управлението на неговите владения.

Сам халифът го покани, защото се страхуваше от своя съперник халифа на фатимидите в Египет, който вече контролираше по-голямата част от Сирия. Фатимидите бяха в добри отношения с Византия, а селджукските емири се стремяха да избягнат всяка акция от страна византийците по северната граница на абасидите, защото византийците щяха да помогнат на фатимидите, ако селджуците ги нападнат. Известен брой тюркски бейове, придружени от своите последователи, се бяха заселили около византийските граници. Играейки ролята на гранични господари, те нападаха и грабеха при всеки удобен случай. Приемникът на Тогрул, племенникът му Алп Арслан, реши да отстрани всяка заплаха от византийска агресия в тази област. Той обкръжи и превзе старата арменска столица Ани и насърчи граничните вождове да засилят нападенията си. Византийците отговориха, като завладяха остатъка от територията на арменското княжество. Но императорските гарнизони не бяха в състояние да отблъснат новите нападения: вече ги нямаше акритите да се заемат с тази операция. В 1071 година император Роман Диоген реши, че е необходим военен поход в защита на границата. Постоянните икономии бяха отслабили императорската армия. Императорът разчиташе на наемниците от Западна Европа и най-вече на куманите. Алп Арслан се биеше с фатимидите в Сирия, когато научи за похода. Той сметна, че това действие е в подкрепа на съюза между Византия и фатимидите и побърза на север да посрещне опасността. Макар и куриозен, за историята е важен фактът, че всяка една от страните считаше, че се отбранява.

Решителното сражение стана в петък, 19 август 1071 година близо до град Манцикрет. Роман беше храбър мъж, но слаб тактик, а и не можеше да се надява много на наемните войски. Армията му бе разбита и унищожена, а той самият падна в плен.

Алп Арслан, доволен, че Византия не застрашава вече неговия фланг, пусна на свобода племенника си при леки условия и се завърна в Сирия да довърши своето главно дело. Неговите гранични бейове имаха обаче други планове. Византийската гранична отбрана бе вече премахната, а политическите неуредици в Константинопол пречеха на нейното възстановяване. Малкото останали акрити, повечето арменци, нямаха контакт със столицата. Подпомогнати от приятелите си, те се оттеглиха в отделни крепости. Чули, че тези земи могат лесно да се превземат, тюркските бейове засилиха нападенията си и като не срещнаха никаква съпротива, се заселиха заедно със своите приближени и други хора от племето в областите, в които успяха да проникнат.

След време тези гранични владетели получиха титлата гази, т. е. борци за вярата. Газите представляваха едно грубо подобие на християнските рицари. Получили известна власт, те даваха клетва пред по-висшия владетел, най-често пред халифа, и се подчиняваха на „футувата", един мистичен кодекс за морално поведение, разпространен през X и XI век и приет от еснафите и общините на целия ислямски свят. Тюркските гази бяха главно войници и завоеватели и не се интересуваха от организиране на управлението. Те ръководеха завзетите територии, както и граничните имения, и твърде малко се интересуваха от живота на местното население. То често се обръщаше към тях за защита срещу други нападатели и финансираше управлението им чрез дадената плячка. В граничните земи, привикнали векове наред с този начин на живот, те срещаха слаба съпротива. Техните последователи често вземаха местата на християните, които забягваха в по-сигурни убежища. Но самото население бе вече твърде много размесено и напливът на тюрките изменяше общата картина. С напредването им по-навътре в Мала Азия тя се промени отново. Някои места, изоставени от забягналите християни, бяха изцяло окупирани от тюркските племена. Други християнски градове и села се опитваха да се задържат, но скоро се виждаха изолирани и принудени да се подчинят на властта на окупатора. В резултат на тези нападения пътищата и мостовете, водохранилищата и напоителните канали бяха унищожени. Старата икономика не можа да оцелее.

При липсата на организирана съпротива газите успяха да сложат ръка на целия полуостров; във византийски ръце останаха само някои крайбрежни части. Това продължи, докато императорът Алекси Комнин реорганизира империята и армията и използва своята дипломация да противопостави всеки гази на своя съсед и да създаде междинни ежби. Междувременно династията на Селджуците, разтревожена от настъпилия хаос в Анадола, изпрати един от своите млади членове да организира завладяването и да образува едно ислямско царство. Задачата на селджукския управител Сулейман и сина му Кили Арслан беше затруднена от войните и интригите на Алекси и от помощта, дадена на Византия от войските на Първия кръстоносен поход. Рано през XII век границата между Византия и земите на тюрките водеше по линията, която отделя плодородните полета на Западен Анадол и крайбрежните области на север и юг от централните високи полета. Селджукските управници не държаха толкова на връзките си с Византия, колкото да се наложат над отделните гази бейове и особено над „Великия съюз на Данишмед".

Упадъкът на Византия през края на XII столетие и заплахата от Четвъртия кръстоносен поход подпомогнаха султана на селджуците да увеличи територията си. В първата половина на ХIII век селджукските султани от Рим, както ги наричаха, след като завладяха земи в сърцето на старите византийски и римски владения, бяха силни и тачени фигури в мохамеданския свят Те успяха да установят властта си върху гази-бейовете и бяxa в добри отношения с византийските си съседи, императорите от Никея. Изоставили източните си амбиции, султаните бяха доволни, че могат да управляват своята добре организирана държава от столицата Коня. Те възобновиха градския живот, възстановиха съобщенията, насърчиха изкуствата и учението. Благодарение на тяхната мъдра политика превръщането на християнския Анадол в една мохамеданска страна беше постигнато така гладко, че никой не се зае да запише подробностите.

Благодатното управление на селджуците беше прекратено от нахлуването на монголите. Първи нахлуха в Мала Азия тюркските племена, които бягаха от монголските армии. Те се заселиха по западните граници и се сляха с газите, които страдаха от потисничеството на селджуците. В 1243 година се появиха самите монголи. Султанът на селджуците понесе страшно поражение, от което неговото царство никога не успя да се съвземе. Занапред той и неговите приемници останаха зависими данъкоплатци и васали на монголския илхан на Персия, като загубиха своята власт и сила. За по-малко от половин век династията им изчезна.

Упадъкът на селджукския султанат постепенно засили гази-бейовете по границата. Все по-големи маси бежанци, попаднали под монголите, се присъединяваха към тях: чиновници от селджукските градове, населението от опустошените земи, обложените с тежки данъци, свещениците, шейховете, дервишите, много от които бяха считани за еретици в тесните мохамедански кръгове. Техният фанатизъм беше подходящ за духа на хората по границата, благодарение на който нападенията срещу християните зачестиха. Отначало това не беше лесно. Никейските императори гледаха с голяма загриженост към границата, съживяваха акритите и в същото време ги държаха под контрол. Славното възстановяване на византийската власт в Константинопол през 1261 година имаше и своите неудобства. Империята занапред се ангажира дълбоко в Европа. Застрашаваха я не само балканските сили, но и Западът, който искаше да отмъсти за падането на Латинската империя. Някои войски бяха вече изтеглени от азиатските гарнизони. Съкращаването на флотата отслаби бреговата защита. В цялата империя данъчното бреме се увеличи, за да посрещне новите задължения. Акритите бяха без поддръжка и заплата. През последните три десетилетия от ХIII век проникнаха нови групи гази. Гъсто населени от своята страна на границата, те жадуваха за плячка и подстрекавани от религиозни предводители, нахлуваха в изоставените земи на византийска Азия. Честите опити на императорската армия да ги отблъснат оставаха без успех. Някои от по-предприемчивите, като емирите от Ментеше и Айдън, нападаха по море и по суша. Византийската флота се противопоставяше безуспешно. Около 1300 година освен един-два изолирани града всичко, което остана на Византия в Азия, бяха полетата между Витински Олимп и Мраморно море, полуострова, издаден в Босфора до река Сангарий и крайбрежието на Черно море стотина мили на изток.

При тези преселения емирството Ментеше в югозападната част на Мала Азия зае първо място. Но силата му беше накърнена, когато рицарският орден на йоанитите завладя остров Родос и се установи там. По такъв начин хегемонията премина в ръцете на емирите на Айдън, първи от азиатските турци, нападнали европейските брегове на Егея. Обединените сили на Венеция, Кипър и Йоанитите успяха да ги задържат. По на север бяха емирите на Сарухан със седалище Маниса или Магнезия, до скоро втора столица на никейските императори, а до тях бяха бейовете на Караси, заселени върху полетата на древна Троя. На черноморския бряг се намираше емирството на Гази Челеби в Синоп, известно със своите пиратски подвизи. Съществуваха и някои по-малки емирства из вътрешността и двете големи емирства на Караман и Гермиан, считани за наследници на Селджуците. Те бяха решени да основат една здраво уредена държава, която да контролира газите. Караманските емири, които през 1327 година превзеха Коня, бяха доста далеч от границата, за да могат да изгонят местните гази. Гермианските емири, чиято столица бе Кютахия, се отказаха да носят титлата гази и се опитаха да наложат своята власт върху съседните гази-бейове, много от които по произход бяха гермиански военни водачи. В повечето случаи те успяха да победят. С едно изключение емирствата по египетския бряг и витинската граница ги почитаха, но никога не приеха тяхното сюзеренство.

Това изключение правеше една малка държавица, възникнала през втората половина на XIII столетие върху граничните земи, простиращи се източно от Витински Олимп. Неин основател бе някой си Ертогрул, починал през 1281 година, наследен от сина си Осман. Произхождението на Османовци или Отоманите, както се наричаха наследниците на Осман, бе преиначавано и украсяването от легендите, създадени, след като фамилията беше станала велика. Съществува цял списък от 21 прародители, водещи назад до Ной, а има и други 31, после прибавени, за да направят хронологията по-убедителна. Линията минава през еконимния (даващия името) герой Огуз Хан, родоначалник на огузките тюрки и после през неговия син Тьок Алп и внука му Шамундур или Шавулдур. Според другите легенди именно той е един от 24-те внуци на Огуз, от които произхождат първоначалните 24 огузки племена. Въпреки че шаударското племе беше погълнато от Османската държава, в последните години на XIII век то представляваше значително множество, което беше отначало враждебно на османското владичество. Друга легенда възвеличава фамилията чрез най-стария внук Огуз-Кайъ, син на Хун Хан, считайки, че османският клон води началото си именно от това най-старо огузко племе. Тази версия обаче възниква едва през XV столетие, след като другата, за произхода на Гьок Алп, била възприета от всички. Дворцовите ласкатели от XV столетие усложниха въпроса, като прибавиха към династията и някои арабски прародители, при все че тя никога не бе претендирала да води началото си от самия Пророк, тъй като родословието на неговите наследници бе вече добре известно. Султан Мехмед II Завоевателят се опита да направи впечатление еднакво на своите турски и гръцки поданици, като поддържаше теорията, че неговата фамилия води началото си от един княз от имперския дом на Комнините, който емигрирал от Коня, приел исляма и се оженил за една от селджукските принцеси.

Солидни данни в подкрепа на тези теории липсват. Внимателният историк идва до заключението, че Ертогрул не е бил никакъв племенен вожд, а само един способен водач на гази от неизвестен произход, който някак си успял да се добере до границата и там чрез своята храброст събрал около себе си достатъчен брой последователи, за да основе едно емирство. Главното му предимство произлиза от географското положение на заетите от него земи. Една общност на гази, за да осигури съществуването си, трябва да напада и да напредва в територията на неверниците, а в края на XIII столетие почти всички други емирства бяха стигнали вече крайните граници на Мала Азия. Византийците бяха прогонени и морето се изпречваше на всяко по-нататъшно напредване. При все че пирати като емирите в Айдън и Синоп грабеха неприятелските брегове, турците не притежаваха достатъчно добра флота, с която да осигурят транспорта на хората си, за да установят презморски колонии. Като оставим настрана емирствата, които граничеха с Трапезундската империя далеч на изток, само османците имаха наследена земя, обърната към границата на неверниците. Тъкмо тук в османските земи се стичаха сега най-предприемчивите водачи на гази, жадни да намерят богати земи за нахлуване и ограбване, дервиши и учени, желаещи да избягат по-далеч от омразните монголи, и една гъста маса селски родове, търсещи пови домове и земи, където да отседнат със стадата си. Така Осман се видя заобиколен от твърде много хора за своето малко емирство.

Ако Осман не беше един гениален водач, тази многобройна преселническа маса щеше да го помете. Ние знаем твърде малко за начина, по който той се бе справил с тях. Забележително е, че в най-стария запазен надпис, в който османският управник дава на себе си титлата „султан", има надпис от Османовия син Орхан в джамията в Бруса, където се казва „Султан, син на султана на газите, Гази, син на газите, граничен владетел на Небосклона и герой на света". Следователно той е установил властта си именно като върховен вожд на газите. Докато другите емири, неспособни да се разпрострат зад границите си, започнаха непрестанни пререкания помежду си, Осман предложи живот на всеки гази, който приеме неговото водачество.

Византийската империя не можеше повече да устои на непрестанните предизвикателства. Може би най-умното бе да оттегли набързо армиите си от Анадола, да остави страната на османците и да концентрира силата си в морските войски, които бяха способни да предотвратят всяко преминаване през Проливите в Европа. Ако пътят на Осман по море бъдеше преграден, неговото така могъщо емирство щеше да го очаква упадък и сподвижниците му щяха да се впуснат в търсене на нови земи. Ала такава далновидност от ромеите не можеше да се очаква. Отначало в Константинопол никой не разбираше значението на Османската държава. През последните десетилетия на XIII столетие бяха изпращани императорски армии срещу тюрките в Айдън и Маниса, но без успех. На Осман обърнаха внимание едва когато в 1301 година разгроми византийските войски при Бафаеум между Никея и Никомидия и започна да заселва своите хора на север от връх Олимп. Византийците не можеха смирено да позволят на мохамеданите да завладеят последните им азиатски земи, които лежаха срещу самата столица. Но съпротивата бе лошо организирана и неефикасна. В 1305 година каталонските наемни войски на Андроник II разгромиха Осман близо до Люк. Скоро след това каталонците се разбунтуваха срещу императора и въвлякоха империята в десетгодишна гражданска война. През тези години не само голям брой тюркски войски, наемани от императора, не само каталонци се движеха из Дарданелите, но и самият Осман имаше възможност да заздрави положението си в земите чак до Мраморно море. Той често водеше походи, които не го засягаха пряко, и през 1308 година именно неговите войски взеха главно участие в завземането на Ефес, последния византийски град на егейския бряг, въпреки че той бе даден после на емира на Айдън. През следващите години в ръцете му паднаха византийските черноморски градове от Инеболи до Сангарий.

След като каталонците си отидоха, във Византия се заредиха династически граждански войни. Осман отново не срещаше почти никаква съпротива. Неговата армия, съставена главно от кавалерия, не разполагаше с обсадни машини. За да превземе един укрепен град, той разоряваше напълно неговата околност, поробваше или изгонваше местното селячество и заселваше свои хора. Така градът биваше отрязан от източниците на своето снабдяване и осъден на гибел, ако някоя спасителна армия не се притечеше на помощ. Сега Осман концентрира силите си срещу Бруса, град, разположен в северното подножие на Олимп, със силна естествена защита и добра морска позиция, удобна за ръководене на действията по брега на Мраморно море. Укрепленията, както и богатството на околностите под стените му даваха възможност при обсада да бъде защитаван в продължение на десетки години. Но императорът не можа да изпрати никаква помощ и през есента на 1326 година градът се предаде. Когато Осман научи новината, той вече бе на смъртно легло и след няколко дни, през същия този ноември, умря. Като използваше блестящо възможностите си, той превърна малкото си емирство в главна сила всред тюрките и оръжие на газите срещу християнския свят.

Осман беше щастлив и с децата си. Най-старият му син, Орхан, наследи неговия трон. Казват, че предложил на своя брат Аляеддин да поделят властта, както изискват тюркските обичаи, но той с благородство настоял да не се разделя монархията и останал лоялен поданик. Орхан наследи и един способен министър със същото име — Аляеддин. Не е лесно да се узнае дали забележителното разрастване на османската държава се дължи на управника, или на министъра. Подобно на баща си Орхан бе вожд на гази, предопределен да покори неверниците. В 1329 година историческият град Никея, който, както Бруса, бе изолиран от десетки години, падна в ръцете му. Император Андроник III и неговият министър Йоан Кантакузин се опитаха да му помогнат, но след едно нерешително сражение, което породи недоволство сред войските и вследствие лошите новини, идещи от Европа, византийците бяха принудени да се оттеглят. Следващата цел на Орхан бе важното пристанище Никомидия. Отбраната продължи цели девет години, защото градът получаваше помощ и подкрепление по море. Градът капитулира само поради блокадата на тесния си залив. Ако притежаваше Никомидия, султанът, както той се наричаше сега, можеше да завладее почти всички земи до Босфора.

По това време Византия беше застрашена от голямата сръбска империя на Стефан Душан, а в 1341 година избухна и гражданска война между Йоан Кантакузин и регентите на малолетния император Йоан V. В миналото византийските генерали имаха тюркски войници от различни племена, при все че тюрките имаха непоправимия навик да разграбват и оплячкосват напълно земите, през които минават. Хората на Орхан бяха изпълнителни и дисциплинирани. И докато поддръжниците на Йоан V взеха наемници от Маниса и Айдън, Йоан Кантакузин спечели помощта на Орхан, като в 1344 година му даде дъщеря си Теодора за жена. В отплата султанът изпрати 6000 войници да се сражават в Тракия. След като Кантакузин завладя трона, той продължи да вика османски войски да му помагат във войните със сърбите, но когато действията свършваха, много от турците оставаха и се заселваха в Тракия.

Падането на Йоан Кантакузин в 1355 година помогна на Орхан да намери оправдание за нахлуване в Европа за своя сметка. В 1356 година една армия под водителството на сина му Сюлейман мина Дарданелите. Година след това войските му вече владееха Чорлу и Димотика и застрашаваха Адрианопол. Както при своите завоевания в Азия, така и сега султанът насърчаваше тюркските племена да следват гази-бейовете и да се заселват веднага в завладените земи. Когато през 1362 година Орхан умря, турците бяха господари на Западна Тракия. Султанът увеличи териториите си и в Азия не толкова чрез войни, колкото поради старанието на тюрките да се присъединят към такава преуспяваща държава на гази. Той, изглежда, беше погълнал и емирствата на Сарухан и Караси на северозапад. Силата на Гермиан залязваше и султанът успя да завладее Ескишехир и Анкара. Главният му неприятел в Азия остана емирът на Айдън, който блокираше пътя му на югозапад.

Орхан беше велик управник не само поради своите завоевания. Той беше далновиден и създаде в държавата си солидна организация, без да посяга на газите, които придаваха на общността необходимия устрем. Той насърчаваше развитието на градовете и подпомагаше занаятчийските и търговските цехове, които следваха „футувата". Ограничаваше разрушителното до известна степен влияние на дервишите, като ги подчини в „улемата", официален защитник на мохамеданската вяра и традиции. Това учение осигуряваше едно поносимо отношение към увеличаващия се брой християнски поданици. Ако например един град или област му се противопостави и после той я превземе със сила, християните нямат никакви права. Една пета от населението се поробва, мъжете се изпращат на работа в земите на завоевателя, а момчетата остават в армията на султана. Ако пък се предадат доброволно, могат да запазят църквите и своите обичаи. Много християни предпочитаха неговото управление пред това на императора поради по-леките данъци, които турците събираха. Някои също така приемаха исляма, защото искаха да се присъединят към управляващите кръгове. Но това ставаше без насилия. Улемите във всеки град изграждаха и медресетата или джамийските училища, които даваха на държавата един образован елит, необходим за разни служби.

Армията също бе реорганизирана. По-рано тя се състоеше предимно от лека кавалерия, набавяна от номадските племена. Сега тя се раздели на две части. Имаше редовно опълчение, съставено от мъже, на които султанът раздаваше земи, освободени от данъци, със задължение да се отзовават на военна служба, когато това е нужно. Тия владения бяха наследствени, известни под името „тимар". По-големите владения „зиамети", обложени с по-голям наем, се даваха на хора, заемащи по- висока длъжност в армията и длъжни сами да набавят оръжието си. Най-богатите от тези „зиами" ставаха паши и санджакбейове или дори бейлербейове с административни функции, по-висок военен чин и задължения. Наред с това местно опълчение имаше и една платена армия — еничарите, които служеха до живот и по-късно образуваха султанската гвардия. Те бяха все още пехотни поделения, съставени от християни или бивши християнски роби. Но главната сила в дните на Орхан бяха спахиите. Те даваха на армията стрелците, оръжейниците, ковачите и моряците. Повечето от тях имаха земи и бяха готови за военна служба по всяко време. На спахиите също се плащаше и обикновено ги наемаха само за един военен поход. После идваха „пияде", пехотинците. Това име по-късно се използваше само за онези, които имаха земи, а останалите се наричаха „азеби". Азебите често се свързват с „башибозуците", защото и те са нередовни и служеха срещу това, което можеха да заграбят и оплячкосат. Такива бяха и „акънджиите", лека кавалерия, въоръжена с копия. Орхан въведе и специална униформа за всеки род войска и ефикасни методи на мобилизация, така че да може по всяко време с кратка заповед да събере колкото може по-голяма и добре обучена сила.

Автор: Lord Leatherface Лиценз: CC BY-SA 3.0

 

Приемникът му Мурад I съумя да се възползва от тази превъзходна военна организация. Неговата майка бе гъркиня, дъщеря на началник на акрита, известна на турците под името Нилюфер, водна лилия. По-големият му брат, Сюлейман, умря няколко месена преди баща си. А другият, пак по-голям, но доведен брат, Ибрахим, по нареждане на Мурад бе умъртвен. Скоро след това по-малкият брат, Халил, син на Теодор Кантакузин, също умря вероятно от естествена смърт. През първите години на своето царуване Мурад бе зает вътре в своите азиатски владения, където някои враждуващи емири му създаваха неприятности и той трябваше да ги усмири. Византийците успяха да си върнат някои градове в Тракия, но не можаха да изгонят оттам заселилите се турци. Когато в 1365 година Мурад се завърна в Европа, той лесно си възвърна градовете и установи своята европейска столица в Адрианопол. Константинопол и околностите му бяха напълно изолирани, освен по море. Азиатските предградия вече се намираха в турски ръце.

Едва сега Европа започна да разбира опасността от турците. Венеция и Генуа, загрижени за колониите и търговията си, започнаха да проучват възможностите за съюз между безбожниците, но от опитите им не излезе нищо. Император Йоан V отиде до Италия, за да разкаже за опасността, която го застрашава, и опита да събере западни наемници, въпреки че не беше в състояние да им плати. Когато се завърна в 1373 година, Йоан бе заставен да признае султана за свой господар, задължавайки се да плаща годишен данък и военна помощ, когато стане нужда. Синът му Мануил отиде заложник в Мурадовия двор. Йоан беше лоялен васал, но най-големият му син Андроник го възнагради за това, като организира бунт заедно с Мурадовия син Сауджи срещу двамата бащи. Войските на Мурад можаха да потушат въстанието. После, когато Андроник отново въстана и се задържа на власт от 1376 до 1379 година, Мануил успя да получи достатъчно помощ, за да възстанови на трона своя баща. Цената на тази помощ беше заплатена с участието му в турската армия при превземането на лоялния, храбър, изолиран гръцки град Филаделфия, последно владение на Византия в Азия, ако не се смята Трапезундската империя.

При все че Западът бе вече сериозно загрижен и неудачно планираше кръстоносни походи на Изток, единствената сила, която непрекъснато атакуваше турците, беше орденът на Хоспиталиерите в Родос. А на Изток главен враг на османците бе емирът на Айдън. Всяко намаляване на неговата сила беше от полза за съперника му — османския султан. Така че Мурад можеше спокойно да напредва на Балканите. Турските орди от Анадола заедно със семействата си и дори стадата си заливаха Тракия. Желанието за експанзия растеше. Сърбия все още беше главната сила на Балканите, въпреки че тя самата след смъртта на Душан в 1355 година бе разделена на две. България не можа да се съвземе след поражението ѝ от сърбите при Велбъжд в 1330 година: а сръбската политика на пренебрежение на България унищожи възможността за образуване на буферна държава, чиято полза щеше да е голяма. Българите направиха слаб опит да спрат турското напредваме, като присъединиха един контингент към голямата армия, която кралят на Южна Сърбия Вълкашин изпрати в Тракия през 1371 година. Вълкашин се надяваше да спре турците, но той бе бездарен военачалник и се остави да бъде изненадан и разгромен при Чирмен на река Марица от далеч по-малобройна турска армия. Победата при Марица даде в ръцете на Мурад по-голямата част от България, а така също и завладяната от сърбите част от Македония.  Българският цар Шишман трябваше да приеме сюзеренството на Мурад и да изпрати своята сестра Тамара в султанския харем. Лазар Хреблянович, княз на Северна Сърбия и единствен сръбски владетел, бе също принуден да приеме положението на васал.

Последните години от свето царуване Мурад прекара в затвърдяване на завоеванията си. Той се нае с преселването на турците в Европа. Овладяването на новите европейски провинции не вървеше така успешно, както в Анадола или дори в Тракия, но скоро турските феодални владения бяха пръснати между гръцките, славянските и влашките села и турските бейове и паши се наложиха в страните на запад до границите на Албания и на север до Ниш. Скоро след това се предаде и Солун след четиригодишна обсада. Неговото благополучие се дължеше на търговията отвън и той не можеше да съществува изолиран. Мурад се отнесе милостиво към града: постави турски управител, но не се намеси във вътрешния му живот.

В 1381 година султанът, който бе превърнал гермианското емирство в свой васал, намери за необходимо да изпрати войска срещу караманския емир и заповяда на балканските си васали да дадат контингенти. Унижението за гордите сърби бе толкова голямо, че княз Лазар отхвърли васалитета си. Но бързото нападение на турците, което му отне Ниш, го застави да се подчини отново. Междувременно Лазар замисли един междубалкански съюз срещу нашествениците и в 1387 година сърбите спечелиха своята първа и единствена победа срещу армията на султана на бреговете на река Тополница.  Мурад не забави своето отмъщение. След като прекоси набързо България, помитайки царете Иван Шишман и Иван Срацимир, той премина в Южна Сърбия, където подвластният владетел на Кюстендил, Константин, го посрещна и присъедини войските си към армията му. След това той се отправи на север към Косово поле, за да се срещне с Лазар.

Рано сутринта на 15 юни 1389 година, когато султанът се обличаше, един сръбски дезертьор бе въведен в шатрата му. Той обеща да даде сведения относно разположението на християнските войски, но като се доближи до султана, скочи внезапно напред и го промуши в сърцето. Сърбинът беше заклан мигновено, но жертвата му беше напразна. Двамата султански синове бяха с армията. По-големият, Баязид, пое веднага командването, скривайки смъртта на баща си, докато завърши сражението. Турците се биеха при съвършена дисциплина за разлика от християните, които, ако първата им атака не успееше, се разколебаваха и между редовете им се понасяше мълва за предателство. До вечерта турците завоюваха окончателна победа. Крал Лазар бе пленен и заклан в същата шатра, където почина Мурад. Сега Баязид се провъзгласи за султан и даде заповед да бъде веднага удушен брат му. Така вече не съществуваше проблем за разделяне на властта.

През своето тридесетгодишно господство Мурад I, като използваше блестящо армията и организацията, наследени от неговия баща, превърна едно емирство на гази в най-голямата военна сила в Югоизточна Европа. Неговият собствен характер символизираше промяната, която настъпи в страната му. За разлика от своя баща и дядо той имаше склонност към великолепие и церемонии, а себе си мислеше за император. Той беше упорит, дори жесток, и притежаваше известен цинизъм, наследен вероятно от гръцките предци, но можеше, да бъде благороден, справедлив и дисциплиниран.

По всяка вероятност Баязид бе син на гъркинята Гюлчичек, което значи роза. За разлика от Нилюфер тя беше робиня. Той притежаваше склонността на баща си към великолепие, но бе по-невъздържан, с по-горещ темперамент, безмилостен към другите и не много дисциплиниран. Бързите решения, които вземаше, му дадоха прякора Илдъръм — Светкавицата. Освен това той не беше добър военачалник. Царуването му започна блестящо. Победата при Косово поле го направи пълен господар на Балканите. Изглеждаше, че за няколко, години той може да завладее целия полуостров заедно с областите в Гърция и Албания, които турците не бяха още превзели. Синът на Лазар, Стефан, наследи сръбския трон, но със скромната титла деспот. Като васал на султана той му даде сестра си Мария за жена. През 1393 година българското царство в Търново падна. В 1394 година една турска армия нахлу в Пелопонес и превърна местните князе във васали. В 1396 година Баязид се готвеше да превземе самия Константинопол, но още не беше излязъл при градските стени, когато до него стигна вестта за организирания кръстоносен поход на крал Сигизмунд Унгарски и рицари от целия Запад. Върна се обратно и побърза на север, оправдавайки името си Светкавицата. При Никопол връхлетя върху западната армия: глупостта на противниците му помогна да спечели една безспорна победа, след която подчини останалото българско царство във Видин, а князът на Влахия, оттатък Дунава, стана негов васал. След като установи властта си по дунавските граници, той тръгна отново към Константинопол, но не се реши да го нападне, очевидно поради слуховете, че италианските морски сили подготвят армада. Вместо това той напразно се опита да обърне императора Йоан VII срещу чичо му Мануил II, с когото в противовес на византийските обичаи Йоан VII споделяше трона в съвършено приятелство. Единствената помощ от Запад беше една шепа войници, изпратени от маршал Бусико. Те останаха около една година, без да оправдаят възлаганите им надежди. След като си отидоха, Баязид разбра колко слаба е западната подкрепа и реши да организира нов поход срещу имперския град. Той построи на азиатския бряг в теснините на Босфора известната крепост Анадолу Хисар и през пролетта на 1402 година отправи високомерно послание до императора, подканяйки го да предаде столицата си. Мануил II по това време още обикаляше Европа, но Йоан VII отговори на султановите пратеници с набожна смелост: „Кажете на вашия господар, че ние сме слаби, но вярваме в бога, който може да ни направи силни и може да събори и най-силните от техните места. Нека вашият господар прави каквото иска."

Йоановата вяра в господа бе сега по-непоколебима поради новините, които идеха от Изток. Татаринът  Тимур, известен в английската драма под името Тамерлан, бе всъщност от тюркски произход, но по женска линия произхождаше от монголското племе на Чингиз хан. Роден е в Кеш, Туркестан, през 1336 година. В края на XIV столетие той изгради една империя, която се простираше от границите на Китай и Бенгалския залив до Средиземно море. По своите блестящи военни подвизи приличаше на самия Чингиз хан и подражаваше на неговата безпощадна диващина и жестокост, но нямаше никаква способност да организира земите, които завоюваше, както всички монголски ханове. Неговата смърт причини пълно сгромолясване на царството му. Той беше жесток и страшен неприятел. Макар и набожен мохамеданин, у него нямаше нищо от газите: воюваше за свое лично възвеличаване, а не за вярата и главни жертви при кланетата му бяха самите мохамедани. Съществуването на Османския султанат го озлобяваше поради ревността му, че има и друга тюркска сила освен него, и поради, опасенията му, че тя може да застраши неговия контрол върху западните провинции. В 1386 година той вече напредваше в източната част на Анадола и разби армията, изпратена от анадолските емири при Ерзинджан. След това се оттегли, но се закани, че пак ще се върне. Осем години по-късно Баязид се ожени за гермианска принцеса, получи като зестра по-голямата част от семейните ѝ земи и отиде лично до Ерзинджан да огледа отбраната на полуострова. В 1395 година Тимур отново се появи и нахлу в Сивас, като колеше наляво и надясно. Там загина и един от синовете на Баязид, който управляваше провинцията. За облекчение на султана татарската армия се отправи на изток да завладява Алепо, Дамаск, Багдад. Опасенията му обаче не намаляха. Тимур се намираше в по-близки отношения с византийците, отколкото Баязид очакваше. Когато османските сили се струпаха пред стените на Константинопол, в лагера дойдоха пратеници на Тимур със строга заповед: Баязид да върне на християнския император всички земи, които е заграбил от него. На това Баязид отвърна с груби обиди, вдигна обсадата на Константинопол и прехвърли армията си в Анадола. Тимур вече напредваше към Сивас. Решителното сражение стана близо до Анкара на 25 юли 1402 година. Поради присъщото си високомерие Баязид се остави да изпадне в пълна тактическа безизходица, а освен това войниците му бяха недисциплинирани и негодуваха поради неговото скъперничество. Когато разгънатите сили на Тимур, подпомогнати от обучени слонове, докарани от Индия, се впуснаха в ожесточена атака, войниците на Баязид се разпръснаха и побягнаха, като оставиха него самия и втория му син Муса пленници в ръцете на Тимур. Единственият полк, който не отстъпи от позициите си, бе сръбският, воден от деспот Стефан. Той успя да спаси най-стария султанов син Сюлейман и един от братята му. Четвъртият брат Мустафа изчезна при сражението. Останалите се спасиха с бягство в Анадолу Хисар, а Тимур се отправи триумфално през Западен Анадол, завладявайки град след град, включително и старата османска столица Бруса, където целият султански харем падна в ръцете му. Плененият султан бе каран в носилка, която по-късно легендата превръща в златен кафез. Всъщност с Баязид се отнесоха вежливо: и когато през март 1403 година той умря, вероятно от собствената си ръка, освободиха неговия син Муса и му позволиха да придружи тленните останки на баща си до семейния мавзолей в Бруса. Самият Тимур напусна Анадола през същата година и се върна в главната си столица Самарканд, където в 1405 година умря на 72-годишна възраст тъкмо когато се канеше да покори Китай.

Това беше моментът, в който, ако европейските сили бяха способни и желаеха да се съюзят в една коалиция, османската заплаха за християнския свят щеше да бъде премахната завинаги. Но дори династията да беше унищожена, проблемът за турците в Европа щеше да остане. Историците, които укоряват християнските владетели, че са пропуснали изпратения им от небето случай, забравят, че стотици хиляди турци бяха заселени вече здраво в Европа. Намесата на Тимур дори увеличи тяхната мощ, защото многобройни семейства и цели племена побягнаха от армията му и намериха спасение в европейските провинции; а генуезците натрупаха несметни печалби от пренасянето им на европейския бряг. Според историка Дука, около 1410 година в Европа имало повече турци, отколкото в Анадола. Още повече, че Баязид беше оставил голяма армия да пази границите и да контролира провинциите. Османското влияние в Анадола намаля и военната им машина отслабна, но силата им не беше унищожена.

Мануил II използва всички възможности на известната византийска дипломация. Синовете на Баязид се скараха за трона. Сюлейман, най-старият, се обяви за султан, но беше несигурен и за да спечели поддръжката на Мануил, върна Солун и няколко града по брега на Тракия, като обеща още градове в Азия, които фактически не бяха под негов контрол. След това изпрати по-младия си брат Касъм заложник в Константинопол, а в отплата му дадоха за жена императорската племенница и незаконна дъщеря на Теодор I, деспот на Морея. В 1405 година Сюлейман победи и уби брат си Иса. Но Сюлейман бе нервен мъж, пияница и безделник. Войниците му не го уважаваха и отидоха да служат на неговия брат Муса. Муса се бе вече прочул като борец за исляма и противник на провизантийската политика на брата си. В 1409 година Сюлейман, изоставен от цялата си войска, бе убит при опит да избяга в Константинопол. Муса се възкачи на султанския трон и разори Сърбия заради това, че беше подкрепила Сюлейман. После обсади и превзе Солун, защищаван от Сюлеймановия син Орхан, когото взе в плен и ослепи. При все че бе победен по море, Муса потегли срещу стените на Константинопол. По-младият брат Мехмед, който беше възстановил османската власт в Анадола, тръгна срещу него. Поддържан от византийци, сърби и някои турски части, отвратен от бруталността на Муса, той победи и уби брат си в 1414 година, а себе си провъзгласи за султан.

Мехмед, наричан от съвременниците си „Челеби", което значи благороден, беше отличен войник, но по темперамент много миролюбив. Той върна на Мануил Солун и другите градове, анексирани от Муса, и през целия си живот поддържаше с него сърдечни приятелски връзки. В 1416 година бе въвлечен в продължителна война с Венеция, а в 1419 година в друга с Унгария. После султанът потуши бунта на един претендент за престола, който казваше, че е изчезналият при битката за Анкара негов брат Мустафа. По-голяма част от времето си Мехмед посвети на изграждане на крепости по границите, затвърдяване на административното устройство и украсяване на градовете. Изящната Зелена джамия в Бруса е траен паметник на този благороден и културен управник. През 1421 година той умря от апоплексия в Адрианопол.

Най-старият син на Мехмед — Мурад, управляваше в Анадола като бейлербей от името на баща си. Смъртта на Мехмед се държеше в тайна до пристигането на сина в Адрианопол и поемането на властта. Подобно на Мехмед Мурад бе човек с миролюбив характер. Казват, че той принадлежал към известен дервишки орден и мечтаел да се отдаде на съзерцателен живот. Като управник беше съзнателен, а обстоятелствата изискваха от него да бъде войник и администратор. Претендентът Мустафа още не беше заловен и той подозираше, че получава подкрепа от Константинопол, затова изпрати оплакване до Мануил и поиска да бъде продължено приятелството, поддържано между императора и покойния му баща. Мануил можеше да се съгласи с готовност на това, но той, бе стар и уморен и се остави да бъде воден от сина си Йоан VIII. Йоан VIII, както и сенатът, вярваше, че в османската династия могат да възникнат големи затруднения. Затова Йоан поиска двама от братята на султана да бъдат изпратени като заложници в Константинопол. Мурад, естествено, отхвърли предложението и като се разбра с Мустафа, през юни 1422 година обсади Константинопол. Но градските стени бяха твърде здрави за армия, която не притежаваше обсадни машини, а това оправда и предвижданията на Йоан. В същото време избухна бунт в Анадола от името на тринадесетгодишния брат на султана Мустафа, но всъщност предизвикан от съперниците — гермианския и караманския емир. Мурад изостави обсадата и се зае с бунтовниците, а после изпрати войска да опустоши Пелопонес.

Не му беше съдено да живее в мир, както искаше. В 1428 година трябваше да отблъсне едно нахлуване през Дунава, предвождано от владетелите на Унгария и Полша. В 1430 година войските му влязоха в Янина и Епир. Същата година превзе Солун от венецианците, които държаха града седем години. Сърбия, където в 1377 година Георги Бранкович наследи чичо си Стефан Лазаревич като деспот, беше вече само едно васалство; деспотът бе заставен да се откаже от съюза си с унгарците, на които бе дал Белград, и да даде дъщеря си Мара за съпруга на Мурад. И докато отлагаше да стори това, той си навлече един поход на турците. Мурад не му вярваше. През 1440 година поведе друга армия и разруши крепостта Смедерово на Дунава, за чието изграждане той самият бе дал съгласието си. Опита се да обсади Белград, но защитата на града беше твърде силна за него и трябваше да се откаже.

Неуспехът при Белград окуражи враговете на Мурад. Папата, доволен от резултатите на Флорентинския събор, организира нов кръстоносен поход. Владислав, унгарски крал, пламенно го подкрепи. Сръбският деспот също се съгласи да подкрепи унгарците. Големият албански воевода Георги Кастриоти, наречен Скендербег, обяви война на султана, а караманският емир обеща да нападне в Азия. Докато Мурад се занимаваше с караманлиите, унгарската армия със своите съюзници, под водачеството на незаконородения кралски син Ян Корвин Хуниади2 трансилвански войвода, прекоси Дунава и помете турците от Сърбия. Мурад бързо се върна в Европа и тръгна към Дунава; той не искаше да рискува, а крал Владислав също нямаше такова желание. Към съюзниците се присъединиха войските, които се събираха от папата на Запад под командването на неговия легат кардинал Юлиян Цезарини. Но Владислав очакваше по-голяма помощ. Той и Мурад решиха да се срещнат в Сегедин през юни 1444 година. Там и двамата се заклеха, Мурад в Корана, а Владислав в Евангелието, да запазят примирие десет години. През това време никой от тях нямаше да се опитва да минава Дунава, Хуниади не одобри примирието и отказа да го подпише.

Мурад сметна, че е дошъл часът да започне един съзерцателен живот, за какъвто винаги бе мечтал. Но не след дълго, като оттегли армията си от границите и обяви намерението си да абдикира, дойде вестта, че кралят на Унгария е прекосил Дунава и напредва към България. Кардинал Цезарини обяви, че клетвата пред един неверник е невалидна, а случаят изглеждаше толкова благоприятен, за да бъде пропуснат. Това клетвопрестъпление предизвика потресаващо впечатление всред православните християни и всред турците. Император Йоан VIII отказа да даде помощ. Сръбският деспот изтегли войските си и предупреди Скендербег да не се присъединява. Хуниади предвождаше войските неохотно, а кардиналът не зачете неговата стратегия. Мурад, възстановил вече реда в Анадола, защото подготвяше своето оттегляне, тръгна веднага с армията си на север. На 10 ноември 1444 година близо до Варна той срещна християните с три пъти по-голяма войска и ги разгроми. Крал Владислав и кардиналът загинаха. Единствен Хуниади и войските му избягнаха клането. Тази победа възстанови властта на султана върху земите до Дунава.

Скоро след това Мурад абдикира формално в полза на дванадесетгодишния си син Мехмед и се оттегли в Маниса. Но не му бе съдено да живее в мир. Везирите и армията не бяха доволни от новия управник, недозрял, упорит и високомерен, а освен това имаше още много неуредени работи по европейските граници. Общественото мнение и съветът на висшите сановници наложиха връщането на Мурад на трона. Скендербег още не бе победен в Албания и походите срещу него пропаднаха. В 1446 година султанът изпрати армия в Гърция, която завладя Пелопонес. В 1448 година Хуниади, сега регент в Унгария, подготви нападение с една армия от унгарци, власи, бохеми и германски наемници. Предвидено бе да се съединят със Скендербег при Косово поле, но преди да дойдат албанците, пристигна една огромна турска армия и го победи. Единствен той успя да се спаси с помощта на германските и бохемските войски. Това нещастие, дошло след битката при Варна, унищожи военния потенциал на Унгария за едно цяло поколение. Унгарското знаме продължи да се вее над Белград, но не можеше да се мисли за поход на юг от Дунава. А когато дойде кризата, Хуниади не бе в състояние да окаже никаква помощ на Константинопол. От целия Балкански полуостров единствено в албанските планини не угасна съпротивата срещу турците.

Мурад имаше успех и в Анадола. Емирствата на Айдън и Гермиан бяха завладени. Другите автономни владетели, като емирите на Синоп и Аталия, признаха властта на османците. Императорът на Трапезунд беше също така безсилен, както и зет му в Константинопол. В своите граници османската империя живееше в мир и благоденствие. Мурад реорганизира еничарския корпус, дотогава съставен от заловени деца. Сега той установи система, според която всяко християнско семейство, гърци, славяни, власи и арменци, се задължава в случаи на нужда да дава по една мъжка рожба на султанските чиновници. В специални училища тези деца се възпитаваха като фанатизирани мохамедани. Тези, които притежаваха особени заложби, биваха използвани за техници или чиновници. Но повечето ставаха добре обучени войници и образуваха превъзходната султанска гвардия. Те имаха специални жилища, но им бе забранено да се женят, тъй че целият си живот трябваше да поставят в служба на султана. Въпреки този жесток закон и честите масови потурчвания християнските поданици не мразеха Мурад и го смятаха за съвестен и справедлив Той имаше много християнски приятели и се говореше, че се влияе от любимата си красива сръбска съпруга. За много гърци животът в тази държава, добре организирана и обикновено управлявана толерантно, изглеждаше по-добър, отколкото в останките от старата християнска империя.

На 13 февруари 1451 година Мурад умря в Адрианопол и остави на своя приемник едно превъзходно наследство.