Византия

ГЛАВА XIII

ОЦЕЛЕЛИТЕ

Съвестта на Западна Европа бе засегната, без да бъде разбудена. Въпреки че византийските кардинали Исидор и Висарион проповядваха и се молеха и папа Пий II поради своята обич към византийската култура събираше помощи за избавлението на Изтока, те успяха съвсем слабо да облекчат участта на окаяните бежанци, сполучили да се изтръгнат от турците.

Бежанците не бяха много. По-бедните останаха да кретат под робство. От видните личности, взели участие в драмата, малцина се примириха доброволно да живеят под властта на султана. Повечето бяха хвърлени в затворите или избити. Останалите потърсиха убежище в Италия.

Двете стари имперски династии бяха осъдени на изчезване. Отначало султанът се отнасяше внимателно към единия брат на императора — деспот Димитър. Той му отпусна съответни средства, освен доходите и земите, които по-рано принадлежаха на Гатилуси — град Енос, островите Лемнос и Имброс с част от Тасос и Самотраки. Те му носеха по сто хиляди сребърника годишно — половината от островите и половината от Имброс. Освен това султанът му пращаше още сто хиляди. В продължение на седем години той живя на Енос заедно със съпругата си Зоя и брат ѝ Матей Асен, който по-рано беше управител на Коринт, а сега отговаряше за местното производство на сол. Прекарваше дните си в лов и ядене, като даваше голяма част от богатствата си на църквата. През 1467 година средствата му бяха отнети. Според историята, на която и Сфранцес вярва, подчинените на Матей подправяли приходите на султана от солта, а за това носели отговорност Матей и Димитър. Съдбата на първия е неизвестна, а Димитър бе лишен от своите приходи и изпратен в Димотика да живее в нищета. Един ден султанът го видя там и го съжали. Той отново му отпусна 50 хиляди от царския приход от зърнени храни. Но и това не беше за дълго и Димитър се оттегли с жена си в манастир. Той умря в манастира на Адрианопол през 1470 година, а жена му живя само няколко месеца след него. Единствената им дъщеря Елена бе прибрана в султанския харем, но, изглежда, беше запазила своята непорочност и живееше в собствената си къща в Адрианопол. Тя умря няколко години преди родителите си, като остави своите скъпоценности и дрехи на патриаршията.

Деспот Тома забягна със съпругата си и децата си на остров Корфу, вземайки със себе си мощите на свети Андрей, които се пазеха в Патрас. Към края на 1460 година премина в Италия заедно с реликвата, а на 7 март 1461 влезе с почести в Рим. Седмици по-късно папата, комуто той предаде реликвата, го награди с ордена на Златната роза. Тома остана в Рим с надеждата един ден да се върне в Морея. Папата му отпусна издръжка от триста златни дуката месечно, към които кардиналите прибавиха от своите доходи. Неговото благородство и хубав външен вид харесваха на италианците и симпатиите към него нараснаха още повече, когато той прие католицизма. Жена му Катерина Захария остана да живее в Корфу и умря през август 1462 година. През 1465 година Тома повика децата си в Рим. Няколко дни след пристигането им, на 12 май, той умря на 56-годишна възраст.

Тома имаше четири деца. Най-голямата, Елена, се бе омъжила за Лазар III Бранкович, от когото роди три дъщери. През 1459 година, скоро след смъртта на мъжа си, тя омъжи най-голямата, Мария, за краля на Босна — Стефан. Когато турците превзеха Босна, младата кралица бе взета в харема на турски генерал, а Елена и двете ѝ дъщери избягаха в Лука. Една от тях, Милица, се омъжи за господаря на Кефалония и Лука, Леонард III Токо, и няколко месеца по-късно умря бездетна. Другата, Ирина, се омъжи за Йоан Кастриоти, син на Скендербег, и след смъртта на свекъра си замина със съпруга си в Италия. Елена остана в двореца на своя зет в Лука. Към края на живота си тя се оттегли в манастир, където умря през 1456 година.

Братята и сестрите ѝ бяха много по-млади. Андрей беше роден през 1453, Мануил в 1455, а Зоя по всяка вероятност през 1456 година. Сираците бяха взети от папството. През юни 1466 година Зоя бе омъжена за римски благородник от семейството Карачиоло, но скоро остана дете-вдовица. През 1471 година папа Сикст IV постигна (както той самият смяташе) дипломатически триумф, като успя да уреди женитбата ѝ с руския цар Иван III. Сватбата стана във Ватикана, а царят беше представен от пълномощник. Папата даде шест хиляди златни дуката зестра на булката. Но когато Зоя пристигна в Русия, сега вече прекръстена София, забрави, че е католичка и ревностно прегърна делото на православната църква. Дъщеря ѝ Елена се върна към католицизма с женитбата си за полския крал Александър Ягелон, но синът ѝ Василий III и неговите наследници останаха защитници на православната църква. Кралица Елена Полска умря бездетна. Родът на Василий III отмира един век по-късно с неговата правнучка Анастасия Фьодоровна и чичо ѝ царевича Димитрий.

Синовете на Тома нямаха почетна кариера. По-малкият, Мануил, прекара младостта си в Италия с папските петдесет дуката месечно. През 1477 година той внезапно замина за Константинопол и постъпи на служба при султана. Мехмед го посрещна любезно и му отпусна имение и пари. Там Мануил се ожени, но името и датата на смъртта на неговата съпруга са неизвестни. По-големият му син — Йоан, умря млад, а по-малкият — Андрей, смени вярата си и завърши дните си като царски чиновник под името Мехмед паша. По всяка вероятност е оставил наследници. По-големият син на Тома, Андрей, предпочете да остане в Италия и живееше със същите оскъдни петдесет дуката месечно. Той се смяташе за наследник на императорския престол и се подписваше „По божията милост император на Константинопол". Но държането му едва ли можеше да се нарече императорско. През 1480 година се ожени за случайна жена от улиците на Рим на име Катерина и изпадна в големи дългове. После убеди папата да му даде два милиона златни дуката за поход в Морея, а ги употреби за други цели. Но нито това, нито готовността му да раздава титли на разни амбициозни чужденци спасиха финансите му. От гостуването в двореца на сестра му в Русия не излезе нищо. Присъствието му там не бе особено желателно. Най-накрая той намери приятел в лицето на френския крал Шарл VIII, когото посети в 1491 година и който плати част от дълговете му. Андрей с радост научи за нахлуването на Шарл в Италия и побърза на север, за да го посрещне. На 16. IX. 1494 година той подписа договор с Шарл, според който щедро му отстъпваше трона на Константинопол, Трапезунд и Сърбия, като за себе си остави само Морея. Когато Шарл установи през май своята власт в Неапол, той обеща на Андрей годишна заплата от хиляда и двеста златни дуката. Съмнително е дали Андрей е получавал тези пари, след като е напуснал Италия, а още по-малко след смъртта на краля. Скоро той отново затъна в дългове. В началото на 1502 година подписа нов договор, според който преотстъпваше всичките си права на испанските монарси Фердинанд и Изабела, но от тях не получи пари. Когато умря, през юни същата година, вдовицата му беше принудена да проси от папата сумата 104 дуката, необходима за погребението му. Андрей остави един син, Константин, красиво, но недостойно момче, което известно време командваше папската гвардия. Датата на неговата смърт е неизвестна.

С внуците на Тома Мехмед паша в Константинопол и некадърния Константин в Рим императорският род на Пелопонезите свърши. Клонът на принцовете от потеклото на Андроник II, който бе управлявал в Монфера от началото на XIV век, се загуби по мъжка линия през 1536 година, а неговите владения преминаха по женска линия на маркизата на Мантуа. Дъщерята на деспот Теодор, Елена Палеолог, кралица на Кипър, умря през 1458 година, а единствената ѝ дъщеря кралица Шарлота, бездетна и самотна, почина през 1487 година. Единствените наследници на император Мануил Палеолог, живи сега, могат да се намерят в Южна Италия всред фамилиите от потеклото на Йоан Кастриота, син на Скендербег.

Участта на императорския дом от Трапезунд бе далеч по-трагична. Императорът Давид получаваше издръжката си в продължение на две години. Но в 1463 година неговият неискрен приятел Георги Амируцис донесе до турските власти, че бившият император е получил писмо от племенницата си, съпругата на Узун Хасан, в което тя искала да бъде посетена от брат си Алекси или от някой син на бившия император. Султанът счете това за предателство и на 26 март 1463 година хвърли Давид в затвора на Адрианопол, а през ноември същата година той и шест от неговите седем сина, както и племенникът му Алекси, бяха екзекутирани в Константинопол и погребението им забранено. Съпругата му Елена бе осъдена на глоба от шестнадесет хиляди дуката, защото изкопа със собствените си ръце гроба им — тя трябваше или да плати глобата за три дни, или да умре. Предани приятели и приближени събраха сумата и Елена, прекара малкия остатък от своя живот облечена в дълга, груба власеница, в сламена колиба. Нейният най-малък тригодишен син беше потурчен. По-късно му позволиха да посети Узун Хасан и той избяга от неговия дворец при сестра си в Грузия. После отново премина към християнската религия и се ожени за грузинска принцеса, от която имаше потомство, но по-нататъшната съдба на семейството е неизвестна. Другата му сестра, Ана, беше изпратена в султанския харем и дадена на Заганос паша, управител на Македония, но само за кратко време. Тя също бе насила потурчена. Към края на живота си Ана успя да се оттегли в провинцията близо до родния си Трапезунд. Там основа селото Кирана и му дари черква.

Знатната вдовица Мария Гатилуси живееше необезпокоявана в султанския харем, а нейният син, един друг Алекси, продължаваше да задоволява прищевките на султана. Неговата по-нататъшна съдба е неизвестна. Според тогавашните обичаи нему били подарени земи точно до стените на Пера и той бил известен сред хората като „синът на бея". На него се дължи днешното наименование на тази област „Бейоглу".

Малко се знае и за съдбата на онези Константинови министри и техните семейства, които доживяха падането на империята. Повечето от тях, ако успееха да възвърнат свободата си, предпочитаха да останат в неизвестност. След като редът бе възстановен, султанът прояви готовност да разреши откупуването. Той получи едно писмо от учения Филелфо, изобилстващо с ласкателства, и пусна тъща му Манфредина Дориа, вдовица на Йоан Хрисоларис, като я изпрати в Италия при зет ѝ, с когото се говореше, че била в интимни отношения. Верният секретар и приятел на Константин, Сфранцес, успя да се откупи заедно с жена си след няколко години. После те отпътуваха за Корфу. Сфранцес отиде в Лука по покана на дъщерята на Тома, сръбската вдовица, за да види нейния зет Леонард Токо, чиято сестра бе първата жена на покойния император. През 1466 година той замина за Рим, за да присъства на сватбената церемония на принцеса Зоя. Скоро след това той и жена му се оттеглиха в манастир. Там Сфранцес довърши мемоарите си и ги допълни със своето верую. Въпреки приятелството си с униатската партия той застъпва в него доктрината за двойствения произход на Светия дух. Неговите исторически бележки се простират до 1477 година, защото по всяка вероятност през 1478 година той е починал.

Някои бегълци във Венеция се присъединиха към дъщерята на стария враг на Сфранцес, Лукас Нотарас. Ана  Нотарас даваше в продължение на много години всичките си пари на своите съотечественици. Двамата византийски кардинали продължаваха да живеят в Италия. През 1459 година, когато Григорий Мамас умря, папата издигна Исидор за патриарх на Константинопол, което бе против всички традиции на Византийската църква. Исидор умря през 1463 година и бе наследен от Висарион. Висарион живя до 1472 година, като употреби своите доходи за построяването на чудесна библиотека с гръцки книги, която завеща на Венеция, както и за подпомагане на гръцките емигранти. Архиепископ Леонард се върна в Лесбос и когато турците завладяха острова през 1462 година, той беше там. После Леонард отново посети Константинопол, но този път като затворник. Скоро бе откупен и замина за Италия, където умря през 1482 година.

Георги Амируцис, който скоро след падането на Константинопол беше писал писмо до Висарион да проси пари за откупуването на по-малкия си син Василий, спечели доверието на турците със своите интриги в Трапезунд. Братовчед му Махмуд паша, негов верен приятел, издейства благоволението на султана. Положението му още повече се подобри, когато по-големият му син Александър стана мюсюлманин. Мехмед бе възхитен от ерудицията на Александър и го накара да направи едно съвременно издание на Птоломеевата география. В него Александър като добър учен по арабски дава арабската транскрипция на имената и прави пълен превод на арабски. По-късно, през 1463 година, Георги се влюбва във вдовицата на последния атински дук, който бе живял в Константинопол на своя издръжка. Той поиска да се ожени за нея, въпреки че жена му беше още жива. Патриархът Дионисий отказа да потвърди това многоженство. Той започна да прави интриги за свалянето на патриарха, а сам стана мюсюлманин. Няколко седмици по-късно умира при игра на зарове. Това беше неговото божие наказание.

Сред учените, забележителни в последните години на Византия, единствено Георги Схоларий Генадиос беше отново повикан да помогне за изграждането на новия свят. Той трябваше да обедини народа около черквата, да му даде правосъдие, в което старите имперски закони да бъдат запазени през тъмните времена, докато дойде зората, когато Византия ще бъде отново възродена.

Тази зора никога не дойде. Старата империя беше си отишла завинаги.

Не е трудно да се отбележи, че за всеобхватното и непрестанно течение на историята годината 1453 сама по себе си не донесе нещо особено. Византийската империя бе вече обречена. Сведена до нищожни размери, изпаднала в бедност, тя беше осъдена на гибел по всяко време, избрано от турците да я погубят. Желанието на византийските учени да напуснат умиращия град и да се отправят за Италия беше неудържимо. Италия вече от едно поколение насам беше пълна с византийски професори, а двамата най-големи интелектуалци Висарион и Генадий живееха първият — в Италия, а другият в Константинопол. Ако търговията в италианските пристанища започна да запада, това се дължеше повече на откриването на новите океански пътища, отколкото на контрола, упражняван от турците върху Проливите. След 1453 година Генуа наистина западна бързо, но това стана главно поради нейното несигурно положение в Италия. Венеция поддържаше оживена търговия с източното Средиземноморие в продължение на много години. Ако русите излязоха начело като борци на православието, а Москва се издигна до положението на трети Рим, това не стана в резултат на някаква революционна идея. Руската мисъл беше наистина раздвижена в тази насока, след като руските армии отблъснаха татарите оттатък степите. Докато Константинопол затъваше в мизерия и нечестиви сделки със Запада, всички тези семена бяха вече посети. Падането на Константинопол просто ускори тази жътва. Ако султан Мехмед беше по-малко решителен, а Халил паша — по-убедителен, ако венецианската армада беше пристигнала две седмици по-рано или при последното изпитание Джустиниани не бе ранен пред стената и скритата вратичка Керко порта не бе оставена открехната, малко нещо щеше да се измени. Византия можеше да крета още някое десетилетие и турското напредване в Европа можеше да се забави. Но Западът не би спечелил от тази отсрочка. Напротив, запазването на Константинопол щеше да се приеме на Запад като знак, че опасността не е близка. Там щяха с облекчение да се обърнат отново към собствените си грижи. Само след няколко години турците пак щяха да минат в настъпление.

И въпреки всичко датата 29 май 1453 година е начало на обрат в историята. Тя означава край на една стара глава — главата за византийската цивилизация. Цели единадесет столетия на Босфора стоеше един град, където почитаха ума, а науките и писмеността на класическата древност бяха изучавани и пазени. Без помощта на византийските коментатори и книжовници днес ние щяхме твърде малко да знаем за литературното богатство на древна Гърция. Това беше град, чиито управници насърчаваха и вдъхновяваха през вековете едно несравнимо изкуство, възникнало върху съчетанието между хладния, рационален гръцки възглед за съотношението на нещата и дълбокото религиозно виждане, което търси в творбите на изкуството въплъщението на божественото и светостта на материята. Той беше един огромен за времето си космополитен град, където наред с търговията се разменяха идеи от всякакъв род и чиито граждани виждаха себе си не само като едно просто расово обединение, а като наследници на Гърция и Рим, озарени от християнската вяра. Всичко това вече загина. Новата господстваща класа не насърчаваше учението между християнските си поданици. Лишено от закрилата на свободното управление, византийското изкуство започна бързо да запада. Новият Константинопол беше пак един превъзходен град, богат, населен, космополитен, изпълнен с красиви постройки, но красотата му отразяваше единствено имперската мощ на султаните, а не царството на християнския бог тук на земята. Константинопол се възраждаше отново, за да стане център на вниманието на своите посетители, но това бе вече Истанбул, а не Византион.

Нищо ли тогава не постигна проявената храброст през последните дни на Византия? Тя остави дълбоки впечатления у султана и неговата свирепост след завладяване на града доказа това — с ромеите не биваше да се рискува. Той ги познаваше добре и винаги се отнасяше с възхищение към византийската ученост; а сега се убеди, че ромейският героичен дух беше още жив. Всичко това беше от полза, когато се възстанови спокойствието. Условията, които патриархът Генадий получи, позволиха обединяването на византийската черква и мнозинството от ромеите бяха управлявани от автономно правителство. Обещаха им мир, справедливост и възможност за успех, а ги третираха като граждани от втора класа. Стара истина е, че робството води до деморализация; и ромеите не можаха да избягнат тези последици. Освен това съдбата им зависеше вече от волята на техните господари. Докато султанът-покорител беше жив, съдбата им не бе толкова лоша. Но по-късно се възкачиха султани, които не бяха чували нищо за цивилизацията на Византия и които се стараеха да бъдат истински императори на исляма, халифи и предводители на правоверните. А не след дълго огромната машина на османската администрация започна да се разлага. На ромеите предстоеше да се справят с корупцията чрез хитрости, с несправедливостта — чрез вероломство, с интригите — чрез контраинтриги. Историята на ромеите под турска власт е безкрайна и тъжна. И все пак въпреки своите грешки и слабости черквата успя да устои, а докато тя живееше, елинизмът не можеше да загине.

Западна Европа с наследените подозрения към византийската цивилизация, с духовните си съветници, порицаващи православните като грешници и схизматици, и с гузната съвест, че в решителните дни не помогна на града, предпочете да забрави Византия. Все пак тя не можа да забрави онова, което дължеше на византийците, но сметна, че този дълг се отнася единствено към епохата на класиците. Елинофилите, които отпосле взеха участие във войната за независимост, говореха за Темистокъл и Перикъл, но никога за Константин. Повечето гръцки учени последваха примера им, подведени от злия гений на Кораис, ученика на Волтер и Гибън, за когото Византия представляваше тъмен, междинен период на суеверия, с основание пренебрегнат. Може би тази е причината, поради която войната за независимост доведе само до образуването на едно малко кралство Гърция. Обикновените хора всред народа знаеха повече. Те помнеха процесите, самото падане на града, наказан от бога заради неговия безпътен живот, възгордяване и отстъпничество от вярата, но сражаващ се докрай в героичната борба. Те помнеха този страшен вторник, ден, за който всички гърци вярват, че носи лоши предвещания. Техният дух пламваше и смелостта им се събуждаше, когато разказваха за последния християнски император. Той посрещал ударите на неприятеля, изоставен от западните съюзници, отчаяно задържал многобройния враг, докато безчислените орди надделели, и загинал заедно с империята като негов покров.