Индекс на статията
Глава VI
ОБСАДАТА ЗАПОЧВА
Великден е голям празник за православните християни. Тогава всеки от тях се радва на възкресението на своя Спасител. Но твърде малко радост имаше в сърцата на жителите на Константинопол през великденската неделя на 1453 година. След една бурна зима пролетта бе току-що дошла на Босфора. В градините на града плодните дървета се покриха с благоуханни цветове. Славеите се върнаха, за да огласят отново храстите, а щъркелите да построят гнездата си по покривите. По небето дългите редици прелетни птици чертаеха своя път към летните си домове далеч на север. А в Тракия се чуваше само грохотът на една огромна армия от хора и коне, следвана от скърцащи коли, теглени от волове.
Много дни наред жителите на обречения град се молеха да изпълнят в мир поне обредите на страстната седмица и те получиха тази милост. В понеделник, 2 април, се появи първата войска на неприятеля. Малък отряд от защитниците излезе да ги пресрещне. Няколко турци бяха убити, а мнозина ранени. Но когато започнаха да се показват все нови и нови турски войски, отрядът побърза да се оттегли зад градските стени. Императорът заповяда мостовете над рововете да бъдат разрушени, а вратите за града да се затворят. Същия ден той нареди да се постави преграда на входа за Златния рог. Тя се състоеше от специална верига, свързана на единия край с кулата на Евгений под Акропола, а на другия с морските стени на Пера, подкрепена от плаващи дървета и други тежести. Генуезкият инженер Бартоломео Солиго проведе изпълнението на тази задача.
Около 5 април, четвъртък, цялата турска армия се разположи край стените под личната команда на султана. Той самият отседна временно на около миля и половина по-настрана. На следния ден султанът придвижи войските си по-близо, на техните окончателни позиции. Защитниците също заеха определените си места. Константинопол заемаше един почти триъгълен полуостров с леко закривени страни. Градската стена откъм сушата се простираше от Влахернския квартал при Златния рог до квартала на Стадиона на Мраморно море и представляваше малко изпъкнала дъга с около четири мили дължина. Стената покрай Златния рог бе три и половина мили дълга и преминаваше във вдлъбната извивка от Влахерна до възвишението на Акропола, сега познато под името Сераглийско възвишение, което гледа на север към Босфора. От възвишението на Акропола до Стадиона имаше около пет или пет и половина мили разстояние и стената отначало извиваше около крайното възвишение на полуострова, после минаваше обърната към входа на Босфора и след това в леко извита дъга се отправяше покрай брега на Мраморно море. Стената покрай Златния рог и Мраморно море бе единична, като при морето се издигаше направо от брега. Към него се отваряха единадесет врати. Имаше само две силно укрепени малки пристанища за обслужване на леки товари, които не биха могли да заобиколят възвишението на Златния рог срещу преобладаващите северни ветрове. С течение на вековете от страната на Златния рог се бе образувал един преден бряг отвън стената, който сега бе покрит със складове и други постройки. Шестнадесет врати водеха до тази ивица земя. На източния край в защита на уязвимия Влахернски квартал Йоан Кантакузин бе построил в миналото един ров през цепнатината, минаваща направо под стената, която поддържаше в добро състояние. Но от тази страна не се очакваха сериозни атаки. При все това франките и венецианците бяха нахълтали в града през 1204 година именно откъм Златния рог. Такова едно нападение беше възможно за неприятел, превзел вече цялото пристанище. Около най-високата част на града морското течение бе твърде силно, за да могат да се доближат кораби до подножието на стените, а по-нататък плитчините и подводните скали представляваха защита на стената откъм Мраморно море.
Главните нападения се очакваха по протежение на стената откъм сушата. На северния край Влахернският квартал се издаваше навън от главната защитна линия. Първоначално той бе представлявал едно предградие, което в града било включено през VII век чрез единична стена. Тя била поправяна през IX и XII век и после преустроена с нови укрепления, когато Мануил I построил срещу нея имперския си палат. Откъм ниския си край тя се защищаваше от рова на Йоан Кантакузин, който, изглежда, е ограждал самия ъгъл, където стената опираше о Златния рог и продължаваше до началото на стръмен склон, по който стената се издигаше, преди да се извие под прави ъгли, за да се съедини с главните стени. Тази стена имаше две врати, известни като Калигарската и Влахернската врата и още една малка задна врата, която в миналото беше винаги затворена, наречена „Керко порта", намираща се на самия ъгъл, където започва старата Теодосиева стена. Последната, издигната от префекта Атениус при царуването на Теодосий II, се простираше от тази точка в една непрекъсната линия до Мраморно море. Тя беше тройна стена. От външната и страна имаше дълбок канал, ров, около 20 метра широк, който можеше да се пълни с вода. От вътрешната страна на канала се намираше нисък назъбен бруствер, един вид парапет, зад който минаваше коридор, широк 40 — 50 стъпки, водещ, по цялото протежение на стената, наричан Паратехион. Зад него се издигаше стената, обикновено описвана като външна стена, около 25 фута1 дебела, с квадратни кули на по 50 до 100 ярда2 една от друга. Зад тази стена следваше друго, пространство, известно под името Периболос, широко между 40 и 60 фута. След него се издигаше вътрешната стена към 40 фута висока, с кули, едни четириъгълни, други осмоъгълни, около 60 фута високи, разположени така, че да покрият междинните разстояния на кулите от външната стена. Двете стени имаха множество врати: едни се използваха от хората, а други служеха за военни цели. Близо до брега на Мраморно море имаше и една малка вътрешна врата. След нея, като отиваме на север, идваше Златната врата, която се считаше за главна военна врата и която по традиция се употребяваше от императора за церемониално влизане в града. След нея следваше втората военна врата; след нея гражданска, врата — Пега, известна днес под името Силиврийска врата. Наблизо до нея стоеше третата военна врата. След възвишението се намираше вратата на Региум и зад нея — четвъртата военна врата. Вратата на Св. Роман, сега Топ Капъсъ, се намираше на най-високага точка на възвишението. Оттам теренът се спускаше около 100 фута към долината на малката рекичка Ликус, която минаваше под стената чрез тръби около 200 ярда южно от петата военна врата. Тази врата, която стоеше в дъното на дола, в миналото беше известна на византийците като врата на Св. Кириак, по името на близката черква, но по всяка вероятност по-късно наречена от населението — военната врата Св. Роман. Затова писателите, описвайки обсадата, обикновено я смесват с гражданската врата Св. Роман. От там теренът отново се възвишава и стига до Християнската врата, днешната Одринска врата. Частта от стената, прекосяваща долинката на Ликус, беше известна под името Месотехион, винаги считана за най-уязвимата точка. Християнската врата някога се наричаше Полиандрион, а стената, която продължаваше по възвишението до Хилокерконската врата, точно преди съединяването ѝ с Влахернската стена, беше известна като Мириандрион.
Когато през 1422 година султан Мурад нападна града, византийците концентрираха защитата си на външната стена и турците не успяха да я пробият. Според Джустиниани и императора при малочислените войски, с които разполагат, тази стратегия беше най-подходяща. За защитата на вътрешната стена също нямаше хора, въпреки че високите ѝ кули бяха удобни за мятане на тежки запалителни стрели. Повечето повреди от 1422 година, нанесени върху външната стена, бяха поправени през следващите години. Джустиниани сам провери стената. Архиепископ Леонард, който се смяташе за добър стратег, по-късно заяви, че военната стратегия била изцяло погрешна; че трябвало да се защищава вътрешната стена, а тя, добавя той с особена омраза към ромеите, била извънредно лошо поправена, тъй като парите, отделени за тази цел, били злоупотребени от двама ромеи — Ягарос и монаха Неофит. Това беше чудовищна клевета. Ягарос, чието истинско име е Мануил Палеолог Ягрос, бе сродник на императора и уважаван държавник. Неговото име и сега личи върху няколкото надписа по местата, където са били извършвани тези поправки. Монахът Неофит бе също добре известен по онова време; приятел на императора и враг на унията, той живееше смирено и с благочестие в Харсиантийския манастир и не се месеше в обществените работи. Трудно е да се разбере как е могъл да се меси в една строителна работа. Но архиепископът беше уверен, че не съществува престъпление, което един схизматик да не може да извърши.
На 5 април защитниците заеха позициите, набелязани от императора, а той самият се установи с най-добрите си войски на Месотехион, където стената пресича Ликус. Джустиниани застана от дясно на Християнската врата и Мириандрион, но когато стана ясно, че султанът ще започне нападенията си откъм Месотехион, Джустиниани и неговите генуезци се присъединиха към императора, а защитата на Мириандрион се предостави на братята Бочиарди и хората им. Венецианският управител Миното и неговият щаб заеха позиции в императорския дворец във Влахерна. Те отговаряха за неговата защита. Първата им задача бе да очистят и напълнят канала с вода. По-старият им съотечественик Теодоро Каристо отговаряше за стената между Калигарийската врата и Теодосиевата стена. Братята Лангаско с архиепископ Леонард се настаниха покрай канала, който се спускаше към Златния рог. Отляво на императора се намираше Катанео с генуезките войски, а до него братовчедът на Константин, Теофил Палеолог, с византийски войски пазеше вратата Пега. Венецианецът Филип Котарини отбраняваше разстоянието от тази врата до Златната врата, която се защитаваше от генуезеца Мануел. Наляво от него, до морето бе Димитър Кантакузин. Стените откъм морето бяха по-слабо защитени. Джакомо Контарини пое грижата за Стадиона. След него в един участък, където не се очакваше нападение, бяха поставени ромейски монаси, които служеха повече като наблюдатели и при нужда трябваше да повикат помощ. Близо до тях, до самото пристанище Елайтерис, стоеше княз Орхан с неговите турци. На източния край на мраморния бряг под Хиподрома и стария Свещен палат бяха каталонците с Пера Джулио. Кардинал Исидор с още 200 души се разположи на Акропола. Бреговете на Златния рог се пазеха от венециански и генуезки моряци под командата на Габриел Тревизано, докато неговият съотечественик Алвизо Диего бе командир на корабите в пристанището. В града бяха оставени два отряда резерва; единият под командата на Мегадукса Лукас Нотарас на стан в квартала Пера, затворен от стената откъм сушата, снабден с подвижни топове, а другият — с Никифор Палеолог близо до църквата на „Светите Апостоли" на централното възвишение. Десет кораба от флотата щяха да защитават преградата на Златния рог, пет от тях генуезки, три критски, един от Анкона и един византийски. Командата им бе възложена на един генуезец, вероятно самия Солиго. Важно беше там да има човек, който да е в добри отношения с генуезците в Пера, тъй като веригата бе прикрепена с единия си край о тяхната страна. Императорът, изглежда, се бе постарал да размеси войски от ромеи, венецианци и генуезци, за да се чувстват зависими един от друг и за да се избягнат националистически ежби.
Защитниците бяха въоръжени с еднакви оръжия: копия, стрели, няколко тежки оръдия и каменохвъргачни машини. В града оставиха само няколко оръдия, но от тях нямаше голяма полза, селитрата не достигаше и освен това бе констатирано, че за да стигнат снарядите неприятелските линии, трябва да се възпламенят от стената, а тогава се повреждаха укрепленията. Отделните бойци имаха добро въоръжение и броня, по-добро от това на турските войници.
Карта на разположението на защитниците и обсадната армия.
© Sémhur / Wikimedia Commons /
Oт сутринта на 6 април всички бойци се намираха на своите постове и оттам можеха да наблюдават войските на турците. Султанът прати една значителна част от тях под командата на Заганос паша да заемат позиция по северния бряг на Златния рог и от там да се пръснат по хълмовете над Босфора. По този начин те изолираха Пера откъм сушата и можеха да наблюдават движението на генуезците. Върху блатистата земя покрай Златния рог турците прокараха нов път, така че Заганос можеше да се свърже направо с главните сили. Срещу стената на Константинопол от Златния рог до възвишението при царската врата бяха поставени редовните европейски войски на армията под командата на Караджа паша, който имаше на разположение няколко тежки оръдия, специално за единичната Влахернска стена и уязвимия ъгъл, където стената се съединяваше с Теодосиевата стена. От южните склонове на долинката Ликус чак до Мраморно море стояха редовни анадолски войски под командата на Исхак паша, подпомогнат от Махмуд паша, полугрък, полуславянин, издънка от старата императорска фамилия на Ангелите. Той беше един от най-близките и доверени съветници на султана, защото султанът не се доверяваше напълно на Исхак. Мехмед пое командването на района при дола на Ликус срещу Месотехион. Шатрата му, в зелени и златисти цветове, бе разпъната на миля и половина от стената. Пред нея се намираха еничарите, няколко избрани поделения и най-добрите топове, включително и огромното чудовище на Урбан. Нередовните войски бяха придадени към различните части и стояха зад главната линия, готови при нужда да тръгнат веднага. Пред своите позиции по протежение на цялата стена турците изкопаха окоп с насип, върху който издигнаха дървена балисада с изходи на известни разстояния.
Флотата, под командата на Балтоглу, имаше строга заповед — никакви подкрепления да не стигнат до града по море. По протежение на брега на Мраморно море имаше постоянен патрул, така че никаква лодка не можеше да доближи малките пристанища от тази страна. Най-важната цел на Балтоглу беше пробивът на преградата, която пазеше Златния рог. Главните му сили се разположиха в Босфора близо до кея, известен под името „Двата стълба", където днес се намира дворецът Долма Бахче. Десетина дни след започване на обсадата към ескадрата се присъединиха няколко по-големи кораба от северните анадолски пристанища, всички въоръжени с тежки топове.
Щом турските военни сили се установиха около стените на града, императорът нареди на Тревизано да изведе моряците в тяхното отличително облекло на парад по протежение на стената, тъй че султанът да види и се убеди, че има насреща си и венециански войници. Венецианците се съгласиха с готовност. Султанът от своя страна, според ислямския закон, изпрати последно послание до града под знамето на примирието. Там се казва, че той ще пощади, както законът повелява, всички граждани, без да посяга на семействата им и на техните имущества, ако те се предадат. В противен случай не бива да очакват милост. Но самите граждани не вярваха на тези думи, нито пък в този момент можеха да изоставят своя император.
След като завършиха всички формалности и топовете бяха поставени по местата им, турците откриха битката със силна бомбардировка на градската стена. Още първия ден, 6 април, по здрач една част от стената близо до Царската врата бе сериозно повредена, а от тежката бомбардировка на другия ден тя се превърна в развалини. Когато дойде нощта, защитниците успяха да я възстановят, макар и не напълно. Тогава Мехмед реши да почака известно време, докато бъдат докарани повече оръдия, след което отново да атакува слабите части на крепостта. Междувременно беше издадена заповед да започне запълването на канала, за да могат войниците да минат безпрепятствено напред и да използват всеки пробив на артилерията. Наредено бе да бъдат подкопавани части под стената, където теренът беше подходящ. Балтоглу получи заповед да изпита отбраната на преградата при Златния рог. По всяка вероятност на 9 април неговите кораби са извършили първото нападение.
Тази акция не даде резултат и Балтоглу реши да изчака пристигането на ескадрата от Черно море.
Докато чакаха, султанът тръгна с някои от най-добрите си бойци и артилерия да атакува две малки крепости вън от градската стена, които все още се държаха. Едната беше Терапия, издигната на един хълм над Босфора, а другата до селото Студиос, близо до Мраморния бряг. Крепостта Терапия се съпротивява два дни, докато стените ѝ бяха сринати от огъня на топовете, а повечето от защитниците ѝ загинаха. Останалите живи, около 40 човека, сложиха оръжие и бяха набити на кол. По-малката крепост при Студиос беше разрушена за няколко часа. Останалите живи от гарнизона 36 души бяха пленени под развалините и избити по същия начин. Тази процедура се провеждаше близо до стените на града, за да могат гражданите да видят каква е участта на онези, които се противопоставят на султана. Междувременно Балтоглу отиде да окупира Принцовите острови в Мраморно море. Само най-големият от тях — Принкипо, оказа съпротива. Там, на върха на един хълм, до главния манастир на острова, имаше солидна кула, изградена от монасите като убежище срещу пиратите, вероятно по времето, когато каталонците грабеха империята. Нейният малък гарнизон от 30 души отказа да се предаде. Балтоглу беше докарал със себе си и топ, но изхвърлените гюллета не можеха да нанесат никакви повреди на дебелия зид. Но тъй като вятърът бе благоприятен, нападателите заляха стените със сяра и смола, събраха храсти и дървета и ги подпалиха. Пламъците скоро обхванаха кулата. Част от защитниците загинаха в пламъците, а тези, които се спасиха, бяха пленени и избити. После Балтоглу събра останалите обитатели на острова, за да ги продаде като роби, задето са позволили на тяхна земя да се оказва съпротива.
На 11 април султанът се върна отново в шатрата си под стените на града. Грамадните топове бяха вече поставени на местата си по негово лично нареждане. На следния ден бомбардировката започна с нова сила, за да продължи без прекъсване от шест седмици. Топовете бяха тежки и неподвижни. Беше извънредно трудно да се поддържат на позиция върху платформите от дъски и чакъл. Те постоянно затъваха в калта, причинена от априлските дъждове. Най-големите, включително и чудовището на Урбан, се нуждаеха от толкова грижи, че можеха да дават не повече от седем изстрела на ден, но всеки един от тези изстрели причиняваше големи повреди. Гюллетата на топовете от външната страна на канала бяха обгърнати в облаци от черен дим и с оглушителен рев се забиваха в стената, пръскайки се на хиляди парчета. Защитниците се опитваха да намалят ефекта на удара и поставиха чували с вълна, кожи и други предмети върху самата зидария, но резултатът бе съвсем незначителен. За по-малко от седмица външната стена в долината на Ликус беше срината на много места и каналът пред нея запълнен, така че почти нямаше възможност да се възстанови. Въпреки всичко Джустиниани и хората му се заеха да издигнат насип, подкрепен с колове. Всяка нощ мъже и жени от града пристигаха с дъски и торби, пълни с пръст. Насипът беше изграден главно от дърво и бурета с пръст. Въпреки че бе твърде нестабилен и неустойчив, все пак той представляваше някаква защита.
При преградата събитията се развиваха по-добре. На 12 април, когато пристигнаха подкрепленията от Черно море, Балтоглу поведе най-големите кораби срещу веригата. Като наближиха, те изсипаха градушка от стрели и гюллета върху корабите, охраняващи веригата. После едни започнаха да хвърлят горящи главни, други се опитваха да отрежат въжетата на котвите. Но успехът им бе твърде незначителен. Топовете не можаха да вдигнат гюллетата на достатъчна височина, за да навредят на високите християнски галери. Мегадуксът Лукас Нотарас беше изпратен с резервни части да подпомогне защитата. Всичко беше добре организирано. Моряците непрекъснато заливаха с кофи избухналите пожари. Стрелите и копията на християните, хвърлени от високите палуби и наблюдателни кули, имаха по-голям ефект от тези на турците, а каменохвъргачките причиниха още повече щети. Зарадвани от успеха и притежаващи по-умели навигатори, християните започнаха да обграждат и притискат турските кораби към веригата. За да се спаси, Балтоглу отмени атаката и потегли обратно към Двата стълба.
Този неуспех изложи султана. Той съобрази, че докато топовете му не могат да се целят нависоко, беше безполезно да се употребяват срещу корабите. Мехмед повика инженерите си и им заповяда да направят по-добра конструкция. Въпреки че бе трудно да се изчисли необходимата траектория, след няколко дни поправките бяха готови и султанът остана доволен. Едип топ с по-висока траектория бе поставен зад възвишението на Галата и започна да стреля по корабите, намиращи се на котва до преградата. Първият изстрел отиде на халос, но вторият попадна в средата на една галера и я потопи заедно с голяма част от екипажа ѝ. Християнските кораби бяха принудени да се оттеглят навътре от преградата, където ги закриляха стените на Пера.
Мехмед обаче хранеше по-големи надежди в операциите си откъм сушата. Той бе пресметнал, че разрушенията, причинени върху градските стени откъм вътрешността, ще му дадат възможност да превземе града, без да има нужда да напада морската преграда на Златния рог. На 18 април два часа след залез-слънце той заповяда да се нападне Месотехион. Под светлината на запалени главни, биене на тъпани, писъци на зурли и оглушителни бойни викове части от тежковъоръжени мъже, хвърлячи на копия и стрели и пехотинци от еничарската гвардия се втурнаха със страшен устрем през затрупания канал към насипа. Те носеха в ръцете си горящи факли и главни, с които подпалваха дървените части. Едни свличаха с куките, закрепени върху копията си, буретата с пръст, а други закрепяха стълби по здравите стени. Настана неописуема бъркотия. При тесния терен, върху който се водеше битката, численото превъзходство на турците беше безполезно, докато оръжието и броните на християните им даваха възможност да рискуват по-смело и резултатно. Джустиниани стоеше начело на сражението и доказа, че е добър командир. Гърците и италианците се въодушевиха от изключителната му енергия и смелост и го следваха с голяма преданост. Самият император не присъства, защото помисли, че това е нападение по цялата линия, и предприе обща обиколка да провери дали всички са по местата си.
Сражението продължи четири часа, след което турците се оттеглиха на старите си позиции. Венецианецът Барбаро пише в своя дневник, че загубите им възлизали към 200 души, а от християните не бил убит никой.
Провалянето на тази първа атака срещу укрепения град, дошла непосредствено след пропадналото нападение на преградата на Златния рог, придаде нова увереност на защитниците. При все че обстрелването продължаваше непрекъснато, те се заеха да възстановят крепостните стени с възроден ентусиазъм. Ако помощта отвън пристигнеше без забавяне, градът щеше да бъде спасен.
Два дни по-късно те отново бяха окуражени.
11 фут = 30,48 см.
21 ярд = 91,5 см.
