Йордан Николов
През ранносредновековния период от историята на човечеството, когато възникнали световните религии, се появили и техните алтернативни учения — ереси, секти, разколи и др. Продължили да отстояват своите позиции и различните езически религии като цялостни митологични, нравствени и култови стойности, вкоренили се дълбоко в съзнанието, живота, поведението и бита на различните етнически общности. Запазването на старите езически вярвания, празненства, традиции в новия етап от развитието на континентите, както и зараждането на ереси и секти в организираните религиозни институции били едни от забележителните явления в системата на социалните и етническите отношения. Процесът, интересен и комплициран, е изключително многолик и сложен за изследване.
Между двата полюса на установените порядки — официалните религии и различните ереси и секти, били издигнати прегради, макар и в името на боговете. При неизбежния риск да бъдат подложени на ожесточени преследвания и лишени от живот мнозина вярващи избирали сами своята религиозна принадлежност, своя бог. Това превръщало индивидуалната ориентация в обществено значимо явление дотолкова, доколкото ересите ставали не само акт на съзнанието, но и на обществото, на народностите, на държавите.
В края на Древността и началото на Средновековието настъпили дълбоки промени в съдържанието и формите на големите религии. Корените на трансформациите криели своето начало далеч във вековете, но конкретните им модификации намирали своята обективация на сцената на историята. Вярващите започнали да отделят боговете от монарсите и жреците и да ги преселват от Земята в небесата, където те станали недосегаеми. В Китай философът и педагогът Конфуций (551–479 пр. Р. Хр.) създал своята етична система, превърната в навечерието на новата ера в религия. В Индия Буда поставил началото на своето религиозно учение. В Иран Заратустра (VII–VI в.) обосновал дуалистичната си религия, носеща неговото име. В Юдея Иисус Христос проповядвал своето учение и създал най-мощната религия на Земята. В Арабия Мухаммад основал исляма.
Инана, Царица на Небето, Честолюбивата богиня на любовта и войната, която се омъжила за царя – пастир Думузи, решава да стане владетелка на подземния свят. Там управлявала нейната сестра Ерешкигал, богинята на смъртта и мрака. Очевидно в отношенията между двете сестри имало какво още да се желае, така че, за всеки случай, преди да тръгне към „Страната от която няма връщане назад”, Инана дава наставления на слугата си Ниншубур. Двамата се договарят, че ако Инана не се върне в течение на три дни, Ниншубур трябва незабавно да се отправи към Нипур да влезе в храма на Енлил Екур и да моли Енлил за помощ. Ако Енлил откаже, трябвало да отиде със същата молба в Ур при бога на луната Нанна. Ако и Нанна отхвърли молбата му, Ниншубур трябвало да замине за Ериду и да се яви при Енки.
Инициативата за кореспонденцията между Рим и Търново поема папа Инокентий III2 — една от най-силните личности на папския престол. За успехите му спомагат добре организираната Римокатолическа църква и натрупаният вековен опит от нейната активност на Изток. Междувременно в резултат на продължителен процес на Запад се постига папско върховенство и в светската област. Папа Инокентий го прокарва аргументирано и дипломатично, като увещаването на един или друг владетел той придружава понякога и с църковна заплаха.3 От тези позиции папа Инокентий III влиза в писмена кореспонденция с цар Калоян. В Рим е известно политическото положение на Балканския полуостров в този исторически момент, както може да се заключи от цялата преписка. Надеждата българският владетел да бъде привлечен навярно се подкрепя и от политическо предвиждане в Рим. Основната цел на Калоян е пък да бъде международно признат като независим владетел, но тъй като царство без патриаршество не може да съществува, независимостта на държавата трябва да се съчетае с признание и на независима (автокефална) Българска църква. Това е дълбоко убеждение още по времето на цар Симеон. А патриаршеско достойнство може да се признае чрез една от двете инстанции — Рим и Константинопол.4 Преговорите завършват с това, че цар Калоян дава клетвено уверение, искано от папата, „да бъде верен и послушен на нас, на нашите наследници и на Римската църква“.5 Той връчва на легата Йоан Каземарински клетвеното си уверение със златопечатаник (хрисовул). В него проличават и политическите мотиви, които движат владетеля. Той не насочва вниманието към държавната си власт и към нейните отношения с Рим, но към църквата в България, като обещава нейното притежание, йерархията и свещениците 
Периода на Късната aнтичност (IV – VI) бележи дълбоки политически, социални и религиозни промени1 в Римската империя. Те са причинени от редица фактори, които разклащат сериозно целостта на империята. Промените разтърсват из основи всички слоеве на огромната държава, които създават усещането за несигурност в населението. В това враждебно и несигурно време населението има опора, фигурата на епископа – стожер на християнството.
Един подобен преглед по необходимост ще има в значителна степен реферативен характер. Но той е много важен, за да разкрие някои специфични моменти от развитието на реторическата практика от нейното зараждане до момента, в който тя става неотменна част от църковната практика. За да се разбере добре смисълът на църковното красноречие и проповед, както и тяхното оформление, е нужно да се познава основата, на която те стъпват, а това именно е античната реторика. Това важи и за българската църковна ораторска проза през средновековието. Въпреки че тя е моделирана основно според византийските образци, много често изясняването на специфични проблеми и на някои авторски решения ни отвежда далеч назад в миналото, към корените на християнското красноречие.
Проблемът за присъствието на български светци във византийската житийна литература е част от големия проблем, който би могъл да бъде формулиран по следния начин: „Чужди светци във византийската агиография“. Това е един голям проблем - както за византийската литература, така и за историята на православната църква, който по мое мнение все още не е получил задоволително научно решение1. Причините за това състояние не са една и две, но все пак сред тях изпъква сложността на темата. Невинаги е лесно да се проследи позицията на константинополската църква по въпрос с изключителна важност: включването на чужди (в случая славянски, български) светци в православния пантеон. Защото написването на една житийна творба е само част от официалния култ към един светец - идеалния образ в християнското средновековие.