Византия

 

ГЛАВА XII

 

ЕВРОПА И ПОКОРИТЕЛИТЕ

 

В събота, 9 юни 1453 година, в критското пристанище Кандия пристигнаха три кораба. В два от тях бяха критските моряци, които последни напуснаха бойното поле. Те донесоха новината за падането на града единадесет дни преди това. Целият остров изпадна в ужас.

„Никога не се е случвало и няма да се случи по-страшно нещо" — пише един книжовник от манастира Агаратос.

Други бежанци пристигнаха във венецианските колонии Халки и Модон. Техните губернатори побързаха да изпратят донесение до Венеция. Пратеникът пристигна там на 29 юни. Сенатът беше свикан набързо и секретарят прочете писмото на губернатора пред изумените сенатори. На другата сутрин един куриер тръгна за Рим. На 4 юли той спря в Болоня да предаде новината на кардинал Висарион. Пет дни по-късно пратеникът бе приет от папа Николай V. Друг куриер замина за Неапол да предупреди крал Алфонс Арагонски.

Не след дълго целият западен християнски свят научи, че великият град е в ръцете на неверниците. Ужасът бе голям, тъй като никой на Запад не бе очаквал това. Хората знаеха, че градът е в опасност, но потънали в собствените си грижи, не бяха разбрали нейната неизбежност. Те бяха слушали за солидните укрепления на Константинопол, за храбрите бойци, тръгнали да спасяват града, за венецианската армада, която се бе отправила на Изток, но нямаха сведения колко трогателно малочислен беше гарнизонът на града в сравнение с неизброимите орди на неверниците, нито това, че султанът беше снабден с артилерия, срещу която никоя древна стена не можеше да устои. Дори венецианците при всичките си източници за информация и практическата си опитност бяха повярвали, както и самият папа, че отбраната ще издържи, докато помощта пристигне.

Венецианските галери, екипирани с парите на папата, бяха стигнали бреговете на Хиос и стояха там, очаквайки благоприятни ветрове. Когато генуезките кораби, успели да избягат от Пера, пристигнаха, за да ги уведомят, беше вече твърде късно. Венецианският адмирал Лоредан веднага поведе флотата си през Егейско море за Халки, за да чака там нови заповеди от Венеция.

Той ги получи през средата на юли. На 4 юли Колегията — специалният личен съвет на дожа, бе свикан на извънредна сесия. Лудовико Диедо, капитанът на галерите за Константинопол, пристигнал предния ден, разказа като очевидец за надвисналата опасност. Правителството реши да следва политика на благоразумие, докато бъдат изпратени нареждания до Крит, Халки и Лепанто да стегнат незабавно отбраната и да набавят провизии за евентуално нападение от страна на турците. На 5 юни Лоредан получи нареждане да приготви един кораб, с който посланикът Бартоломео Марчело да замине за резиденцията на султана. Седмица след това Сенатът гласува да снабди Марчело с 1200 дуката за подаръци за султана и неговите министри. На 17 юли Марчело получи пълни инструкции. Той трябваше да каже на султана, че Венеция няма желание да анулира договора, сключен между републиката и султан Мурад II. Той трябваше също така да иска освобождаването на галерите, задържани от турците в Златния рог, като подчертае, че нито една от тях не е въоръжена. Ако султанът откаже да поднови договора върху старите условия, той трябва да се върне във Венеция, а ако се покаже отзивчив, посланикът трябва да настои венецианските търговци да се върнат в Константинопол и да получат отново привилегиите, които имаха при византийците, заедно с уверение за освобождаване на всички венециански поданици, задържани от турците.

Няколко дни по-късно Сенатът разреши на сина на венецианския представител в Константинопол Миното да замине за там, за да откупи баща си, майка си и своя брат. Той успя да освободи само майка си, защото баща му и брат му бяха убити. По същото време беше издаден декрет, с който се нареждаше всички пари и ценности на ромейските бежанци, които се спасили с венецианските кораби,  да бъдат конфискувани срещу дълговете на гърците към Венеция. Републиката търсеше обезщетение за претърпените от нея загуби отвсякъде, откъдето можеше да го получи. Загубите ѝ в Константинопол се изчисляваха на двеста хиляди дуката, а други сто хиляди бяха загубени от критските ѝ поданици.

Паниката в Генуа бе още по-голяма. Генуезците, изморени от дългите войни с Алфонс Арагонски, с Франция и Милано, които се стараеха да ги превърнат в свои васали, не бяха способни да изпратят помощ на колониите си в Леванта. Когато на 17 юли получиха доклада на Анжело Ломелино, управителя на Пера, от същата дата те се отчаяха още повече. В него той описваше съдбата на своя град: как, като паднал Константинопол, отворил вратите на Заганос паша и как по настояване на султана трябвало да убеждава гражданите да не се отдалечават с корабите си. Веднага след това той изпратил до султана Лучиано Списала и Балтазар Моруфо да го поздравят за победата му и да го помолят да потвърди привилегиите, дадени им от византийците. Мехмед ги приел сърдито, разгневен от бягството на много кораби от Пера, и направил остър намек за двуличната роля, която генуезците от този град играели. След два-три дни изпратената втора делегация начело с Бабилано Палавичини и Марко де Франчи имала по-голям успех. По заповед на Мехмед Заганос паша им връчил императорския ферман, с който се потвърждавало, че градът няма да бъде разрушен. Гражданите запазват домовете и дюкяните си, лозята и водениците, складовете и корабите. Жените и децата няма да бъдат докоснати, а синовете им няма да бъдат вземани в еничарските части. Черквите могат да се използват, но никаква камбана вече не може да бие, нито да се строят нови черкви; освен турските чиновници никакъв турчин няма да живее в Пера; могат да пътуват и търгуват свободно из всички владения на султана, по суша и море; поданиците на Генуа също имат свободен достъп до Пера. Гражданите на Пера се освобождават от известни данъци и тегоби, но всеки гражданин от мъжки пол ще трябва да плаща данък на глава. Те запазват и търговското си мито, но над всичко остават в сила султанските закони. Те имат също право да избират свой управител или старейшина, който да надзирава търговията и да ги представлява пред турците.

По този начин Пера получи статута на всеки християнски град, който се е подчинил доброволно на султана. Условията можеха да бъдат и по-тежки. Във всеки случай управителят на Пера трябваше да ги приеме. На 3 юни султанът лично посети Пера. Той заповяда на гражданите да предадат всичкото си оръжие и настоя да се съборят градските стени включително цитаделата и кулата „Светия кръст". Назначен беше турски управител. Ломелино предаде поста си на Подеста — градския управител, но по молбата на своите съграждани остана старейшина до завръщането си в Генуа през следващия септември.

Загубването на Пера и установеният контрол на турците над Проливите застраши съществуването на генуезките колонии по северните брегове на Черно море и по-специално град Кафа в Крим. От незапомнени времена той бе морската врата към татарите и земите в Централна Азия. Ако републиката го загубеше, множеството генуезки граждани с капитали, инвестирани там, щяха да искат компенсации, които държавата не бе в състояние да плати. За щастие на генуезкото правителство могъщата финансова къща при съвета Свети Георги се съгласи да вземе върху себе си администрирането на тези отдалечени колонии. Директорите на съвета смятаха, че има още изгледи за печалби в тия области. Но с течение на времето все по-малко и по-малко моряци се решаваха да предприемат пътуване през Проливите и още по-малко търговци бяха готови да платят налозите за преминаването им. В разстояние на половин век всички колонии на Генуа в Черно море изчезнаха завладени от турците и татарските им съюзници. Друга важна генуезка колония в източното Средиземноморие беше Хиос. Дълги години той се ръководеше от така наречената Махона - учредителен съвет, съставен от по-големите генуезки търговци и земевладелци на острова. След загубата на Пера и надвисналата опасност за черноморските колонии Хиос стана главен възел на генуезките колонии, но неговото стратегическо значение намаляваше със западането на далекоизточната търговия. Тази колония правителството не можеше нито да напусне, нито да запази. Накрая Махоната беше инструктирана сама да уреди положението си със султана.

По-малките търговски градове на Запад, които в миналото търгуваха с Константинопол, успяха да се нагодят по-лесно. За разлика от Венеция и Генуа те се интересуваха повече от местната, отколкото от далекоизточната търговия. Колонията Анкона при ограбването на града бе претърпяла загуби, възлизащи на повече от двадесет хиляди дуката, но самите анконци не бяха ощетени много, очевидно защото Мехмед познаваше и обичаше техния управител Анжело Болдони. Сега те можеха да продължат търговията си с турците въпреки неодобрението на папата. Флорентинците имаха почти същите загуби. Скоро и те установиха добри отношения със султана и запазиха положението си на негови фаворити, тъй като Мехмед хранеше уважение към фамилията на Медичите. Каталонците, които се биеха смело и пострадаха доста жестоко, се върнаха отново в Константинопол, въпреки че тяхното консулство никога вече не беше отворено. Преди падането на Константинопол рагузанците бяха уредили с императора твърде изгодни условия за откриване на консулство. Но за щастие имаше много административни протакания и това ги спаси от обсадата. Сега обаче трябваше да чакат пет години, преди да сключат търговски договор със султана. По-късно те започнаха да играят важна роля в източносредиземноморската търговия.

За набожните християни готовността на търговските градове да поддържат връзки с неверниците беше предателство към вярата. Особено двулична роля играеше Венеция, опитвайки се, от една страна, да организира нов кръстоносен поход срещу турците, а, от друга — да изпраща приятелски делегации при султана, за да запази търговията си. Нейният посланик Марчело след едногодишни преговори успя да постигне примирие, според което се освобождаваха венецианските пленници и кораби. Той остана в Константинопол още две години, където напразно се опитваше да възстанови търговските привилегии на своите съотечественици. В 1456 година го отзоваха и го пратиха за една година в затвора под претекст, че дал съгласието си да бъдат освободени няколко турски пленници, задържани на остров Халки. Марчело беше пожертван в един безсрамен опит да се покаже пред християнския свят, че републиката е враг на неверниците.

Рим вече разбра по-ясно къде е изходът — трябва да се организира един могъщ кръстоносен поход, в който всички западни сили да участват искрено. Папа Николай, въпреки разочарованието и разклатеното си здраве, беше готов да го предвожда. Откакто бе научил фаталната новина, той пишеше непрестанно писма и апелираше към действие. На 30 септември 1453 година той издаде була до всички владетели на Запада. В нея папата призовава всеки властник да даде десятък от доходите си и да пролее своята кръв и кръвта на поданиците си за християнската кауза. Двамата византийски кардинали Исидор и Висарион неотстъпно го подкрепяха. Висарион сам пишеше до венецианците, като ги мъмреше и съветваше да прекратят своите войни в Италия и да съберат силите си за поход срещу Антихриста. Папският пратеник в Германия, Сиенският хуманист Еней Силвиус Пиколомини, беше още по-активен. През цялата 1454 година той посещаваше парламентарните заседания в поверените му страни и вдъхновено обясняваше необходимостта от кръстоносен поход. По негово настояване се прокараха много високопарни резолюции. Но нищо повече не бе направено. Императорът Фридрих III напълно съзнаваше опасността от турците и заплахата над Унгария, където неговият млад братовчед Владислав бе крал. Ако Унгария паднеше, целият западен християнски свят щеше да е застрашен. Той изпрати до папата писмо по Пиколомини. В него Фридрих пише, че е ужасен от превземането на Константинопол, и както Еней Силвиус добавя красноречиво, че горчиво оплаква „втората смърт на Омир и Платон".

Въпреки всичко не се стигна до никакъв кръстоносен поход. При все че владетелите се надпреварваха да събират сведения за падането на града, писателите изливаха реки от сълзи, а френският композитор Дуфе дори съчини погребална песен, която се пееше по френските земи, никой не бе готов да воюва. Фридрих беше беден и безсилен, без никакъв авторитет всред германските князе, нито политически, нито финансово можеше да подпомогне похода. Френският крал Шарл VII бе зает с възстановяването на своята страна след дългата изтощителна война с Англия. Турците бяха далеч, а грижите в дома му — големи. За Англия, която страдаше повече от последиците на Стогодишната война, турците изглеждаха още по-далечни. Хенри VI не можеше да направи нищо. Той беше загубил почвата под краката си и сега цялата страна се намираше в хаос, причинен от войната между Бялата и Червената роза. Алфонс Арагонски, чиито италиански владения единствено бяха застрашени от турското проникване на Запад, се ограничи с няколко отбранителни мерки. Сега той бе вече остарял и искаше само да запази хегемонията си в Италия. Останалите крале не показаха никакъв интерес с изключение на Владислав Унгарски. Той имаше основание да бъде неспокоен, но беше в лоши отношения със своя върховен генерал, бившия регент Ян Хуниади. А без него и без съюзници не можеше да се рискува.

Папата се надяваше много на най-богатия владетел в Европа, Филип Добрият, бургундския дук, тъй като сам Филип често бе изказвал желание за кръстоносен поход. През февруари 1454 година Филип присъства на банкета в Лиеж. Един жив фазан, украсен със скъпоценни камъни, беше донесен на кралската трапеза, а насреща огромен мъж, облечен като сарацин, плашеше гостите с някаква играчка-слон. Младият Оливер де ла Марше, преоблечен като момиче, имитираше скръбта на Майката-църква. Цялата компания се закле тържествено да обяви Свещена война. Но красивата пантомима беше една безсмислица. „Клетвата на фазана", както я нарекоха после, никога не се изпълни.

И така, въпреки че Западна Европа скърбеше с най-благочестиви чувства, никаква папска була не можа да я подтикне към действие. Папа Николай V умря в началото на 1455 година. Наследникът му, каталонецът Каликст III, бе непопулярен в Италия поради своя национален произход. Самият той бе с единия крак в гроба. Все пак Каликст успя да въоръжи една флота и да я изпрати в Егейско море, за да превземе островите Наксос, Лемнос и Самотраки. Тя успя да стори това, но никоя християнска сила не поиска островите и те скоро се върнаха в ръцете на турците. Еней Силвиус наследи Каликст през 1458 година като папа Пий II. Той се показа още по-енергичен. Еней вярваше на обещанията, които лично бе получил от всички страни, и се надяваше, че християнски поход действително ще тръгне на Изток, но през 1464 година на път за Анкона, където отиваше да измоли от бога ускоряването му, той внезапно умря.

Западна Европа винаги оставаше равнодушна, когато трябваше да се действа, и Еней Силвиус беше прав да скърби. По това време имаше малко романтици като Оливер де ла Марше, за когото императорът, загинал пред Константинопол, бе единственият истински император, наследник на Август и Константин за разлика от „парвенютата" в Германия. Но тези романтици не можеха да направят нищо. Самото папство беше виновно за настъпилата апатия. В продължение на повече от две столетия папите упрекваха ромеите в схизматизъм, а през последните години се оплакваха, че византийското присъединяване към унията било неискрено. Хората от Запад, за които турците бяха все още много далеч, се чудеха защо трябва да дават своите пари и живот, за да спасяват тези непокорни бунтари. Те живееха още със съзнанието за гневния дух на Виргилий, който за западния свят беше един почитан християнин и месиански пророк. Той беше разказал за ужасите на гръцката обсада на Троя. Сега плячкосването на Константинопол идваше като справедливо възмездие. Книжно мислещите автори, със слабост към класическата фразеология, такива като самия кардинал Исидор, бяха склонни да наричат турците тойкри¹. Не бяха ли те следователно наследници на древните троянци, ако не самите троянци? Едно писмо, за което се предполагаше, че било писано от Мехмед II до папа Николай обикаляше Франция няколко десетилетия по-късно. В него султанът изразява изненадата си, че италианците го считат за свой враг, когато те имат едно и също троянско потекло с турците. Лаоник Халкокондилас разправя с огорчение как в Рим всички вярвали, че гърците били наказани за своите жестокости в Троя. Папа Пий II, чието истинско име Еней би трябвало да му придаде особен авторитет, се зае да изясни, че тойкри и турки не са идентични понятия, защото тази легенда пречеше на усилията му за кръстоносен поход.

Източният християнски свят не можеше да бъде толкова безразличен. През лятото на 1453 година султанският дворец в Адрианопол се изпълни с посланици от съседните християнски държави. В началото на август пристигнаха пратениците на Георги Бранкович, сръбския деспот. Те носеха със себе си големи суми не само за султана и министрите, но и за милосърдната цел да се откупят някои пленници. След това пристигнаха мисиите на императорските братя Димитър и Тома, деспоти на Морея; на Йоан Комнин, император на Трапезунд; Имарет Дадиан, крал на Мингрелия; Дорино Гатилуси, владетел на Лесбос и Тасос, и неговия брат Паламед, владетел на Енос, на Махоната на Хиос и на Великия господар на рицарите-йоанити в Родос. Делегациите намериха султана в добро настроение. Той искаше само да признаят върховната му власт и да им увеличи данъците. Сръбският деспот се задължи да плаща дванадесет хиляди дуката годишно, деспотите от Морея — десет хиляди, Махоната - шест хиляди. Императорът на Трапезунд се отърва само с две хиляди. Беше уговорено посланиците да му донасят сумите веднъж в годината. Само рицарите-йоанити отказваха да признаят неговия сюзеренитет и да му плащат данък. Те му обясниха, че не могат да вземат решение без позволение на върховния си господар — папата. В момента Мехмед нямаше възможност да наложи волята си над Родос и остави рицарските пратеници да си отидат в мир.

Братята Гатилуси излязоха по-щастливи. Скоро след падането на Константинопол султанът изпрати войски срещу град Енос на тракийския бряг. Паламед побърза да обяви капитулацията си и се предаде. По същото време турската флота бе окупирала византийските острови Имброс и Лемнос. Всички византийски чиновници успяха да избягат с изключение на един съдия от Имброс, историка Критовул. Той се сприятели с турския адмирал Хамза бей и в резултат на умелите му интриги владетелят на Лесбос получи от султана остров Лемнос срещу годишен данък от 2325 дуката, а владетелят на Енос — Имброс за 1200 дуката.

Въпреки загубата на Константинопол източният християнски свят отново си отдъхна. Султанът, изглежда, имаше намерение да остави на мира малките държави. Но срещу свободата, която им даваше, той искаше много данъци, а парите не се намираха лесно. Междувременно в двора на султана станаха опасни промени.

През август 1453 година везирът Халил Чандърлъ бе внезапно арестуван и отстранен от службата си, а няколко дни по-късно убит. Мехмед не можа да прости на Халил ролята, която той изигра през 1446 година. Освен това везирът бе твърде силен и уважаван като един от най-доверените хора на султан Мурад II и един от най-старите върховни сановници в царството. Докато султанът не беше сигурен, че държи Константинопол здраво в свои ръце, не се решаваше да го убие; твърде рисковано би било да дразни старите турски фамилии, които считаха Халил за свой първенец. Ала съветите на везира се оказаха погрешни. Отначало Халил се опита да предотврати, а после да вдигне обсадата на Константинопол. Дали наистина старият везир беше загрижен от евентуалното проваляне на обсадата, което може да въвлече турците във война със западните сили, или както неговите врагове шушукаха, той е бил скъпо купен от ромеите, ние не можем да кажем. Все пак обвинението за предателство, изглежда, беше скалъпено, за да се оправдае това убийство. Дори и най-почитаният ориенталски държавник по онова време изпитваше удоволствие да получава подаръци. Може би е било съвсем естествено за Халил да служи с преданост за благото на своите съотечественици и едновременно с това да бъде купен и от ромеите. Но сметките му излязоха криви и той беше наказан. Заедно с него си отидоха и останалите министри от времето на Мурад, с изключение на Исхак паша, когото отново изпратиха в Анадола. Сега Заганос паша стана велик везир и приятелите му заеха по-важните места в управлението. Това бяха агресивни хора, новопокръстени в исляма, без свои убеждения и всецяло зависими от благоволението на султана; когато времето назрееше, те с несравнимо усърдие подтикваха господаря си към по-нататъшни завоевания.

За идването на това време голяма вина имаха и самите християнски владетели. Сърбите първи пострадаха. В 1454 година Георги Бранкович бе заставен насила да отстъпи на султана част от територията си. Той се намираше в деликатно положение. Унгарците по северните му граници също изказваха претенции за земята, на която и турците бяха хвърлили око. Сърбия се превърна във военен театър. Неуспехът на Мехмед да завземе Белград от Ян Хуниади през 1450 година само увеличи затрудненията му. Хуниади умря в утрото на своята победа, а няколко седмици по-късно Георги бе ранен при една шумна разпра в лагера на унгарците. Той живя още няколко месеца и умря в навечерието на Коледа на деветдесетгодишна възраст. Дългият му дипломатически опит и влиянието на дъщеря му Мара, мащехата на султана, му бяха помогнали да се утвърди. Наследникът му не бе толкова мъдър. Крал Георги остави деспотството на вдовицата си и на най-малкия си син Лазар. Синът се ядоса, че майка му участва в наследството. Внезапната ѝ подозрителна смърт няколко месеца по-късно накара Мара да потърси убежище в двора на султана, а по-старите ѝ братя, ослепени преди много години по заповед на Мурад II, избягаха — единият с нея в Константинопол, а другият в Рим. В момента Мехмед бе погълнат от други грижи. Лазар умря през януари 1458 година, като остави едно спорно наследство. Когато в 1459 година турската армия нахлу в деспотството, сърбите я посрещнаха с облекчение, защото бяха уморени от вътрешните безредици. За няколко седмици цяла Сърбия бе превзета с изключение на Белград, който унгарците държаха до 1521 година. Четири години по-късно турците покориха съседното кралство Босна, където кралица беше Лазаровата дъщеря Мара. Султанът обезглави краля Стефан Томашевич, а Мара взе в харема си.

Последните останки от гръцката независимост изчезваха. Първи бяха земите, поверени на полугръцките владетели: Дорино и Паламед, които умряха през 1455 година. Синът на Дорино беше твърде малодушен, а синът на Паламед — твърде порочен; така че султанът имаше извинение за анексирането на земята им. През 1459 година островите Имброс, Тенедос, Лемнос и градът Енос паднаха в турски ръце, при все че Имброс бе даден на християнския управител Критовул. Лесбос случайно остана до 1462 година, когато заставиха Никола Гатилуси, най-младия син на Дорино, който бе удушил своя брат, да предаде земята си. След това удушиха и него. Атинското херцогство бе унищожено през 1456 година. Султанът обложи с данък неговия красив флорентински дук — Франко, и го остави още 4 години владетел на Тива. После Франко бе убит, земите му разграбени, а синовете му взети за еничари.

В Морея братята деспоти Димитър и Тома прекратиха споровете си пред наближаващата опасност отвън. Новината за падането на Константинопол беше последвана от бунта на всички албанци, населяващи полуострова. Много гърци се присъединиха към тях, с тайната поддръжка на Венеция. В отчаянието си братята потърсиха помощта на султана. Старият генерал Турхан бей прекоси Коринтския провлак и възстанови реда. На тръгване той посъветва братята да живеят в мир. Скоро те отново почнаха старите си ежби и пропуснаха да изпратят на султана дължимия данък. През пролетта на 1458 година султанът начело на една армия прекоси провлака. Коринт успя да се задържи до август. Някои крепости също се защищаваха храбро. След като Коринт падна, а полуостровът бе напълно разорен, двамата деспоти дойдоха да сключат мир със своя господар. Наказанието им бе загубата на половината деспотство, включително Коринт, Патрас, Аргулит и столицата на Тома, Каритена. Освен това те платиха и голямо обезщетение. На връщане Мехмед спря да посети Атина, един град, чието минало добре познаваше.

Едва напуснал Гърция, деспотите почнаха нови кавги. Димитър смяташе, че единственото спасение за страната и за него беше да се подчини на турците. Тома хранеше надежди към новоизбрания папа Пий II, който на събора в Мантуа през лятото на 1458 година му бе обещал помощ. Тази помощ пристигна в Морея на другото лято. Тя се състоеше от триста доброволци, двеста заплатени от папата, а сто от Бианка Мария, миланската дукеса. Но войниците скоро се скараха с Тома, а после и помежду си и се върнаха в Италия. През това време Димитър отново повика турците. Данъкът, дължим на султана, бе отново забравен. Мехмед, виждайки хаоса, в който се намира деспотството, и разтревожен от намесата на папата, реши да го превземе напълно.

В началото на май 1460 година Мехмед пристигна в Коринт начело на голяма армия. След известно колебание Димитър се предаде заедно със столицата си Мистра. Тома се скри за известно време в крепостта Месения, а после успя да избяга по море в Корфу.

Напуснати от своите управници, пелопонесците се предадоха, въпреки че някои защитници, въодушевени от горд, но безнадежден героизъм, се съпротивяваха дълго време. След като ги превзеха с щурм или се предадоха от глад, те бяха подложени на поголовна сеч. До есента целият полуостров бе окупиран с изключение на крепостта Салменикон, чийто управител Грецас Палеолог се държа храбро чак до следващото лято. Венецианските пристанища Модон и Корон се спасиха, като посрещнаха султана със скъпи подаръци и почести. Морският град Монемвасия призна Тома за свой господар, а когато той избяга, предостави управлението на града първо на един каталонски пират, а после на папата, който от своя страна през 1464 година го даде на Венеция.

След това дойде редът на Трапезундската империя. Йоан IV, великият Комнин, когото Сфранцес беше упреквал заради радостта му от смъртта на Мурад II и който беше откупил свободата си през 1453 година с обещанието да плаща на султана приличен данък, умря в 1458 година. Той остави две омъжени дъщери и четиригодишния си син Алекси. Едно продължително регентство щеше да бъде изпълнено с опасности, затова трапезундците избраха за император Йоановия по-млад брат Давид. Той сметна, че султанът е твърде много ангажиран в Европа, за да се занимава с Източен Анадол. При това поддържаше връзки с Венеция, Генуа и папата. Всички те щедро му обещаваха помощ. Той разчиташе много и на семейната си дружба с един от най-големите тюркски първенци Узун Хасан, владетел на Аккоюнлу. Узун Хасан бе страшен владетел и успя да се наложи в целия Източен Анадол като противник на Османите. Негови съюзници бяха емирите на Синоп и Карамания, кралят на Грузия, осиновен син на император Давид, а също и кралете на Мингрелия и Абхазия. В жилите му течеше християнска кръв. Неговата баба по баща беше една от трапезундските принцеси, а майка му, християнка, бе от Северна Сирия. Той самият се ожени за трапезундска принцеса, дъщеря на император Йоан, Теодора, за която един венециански пътешественик пише: „Известно е, че по това време няма друга по-красива жена от нея." С приятел като Узун Хасан императорът на Трапезунд смяташе, че може да бъде напълно спокоен.

Мехмед не можеше да игнорира подобен съюз, но самият Давид предизвика войната. Той бе поискал от султана опрощаване на данъка, който плащаше брат му. Това искане бе направено чрез посланиците на Узун Хасан, които по това време бяха в Константинопол и предявиха от името на своя господар много по-арогантни искания. През лятото на 1461 година Мехмед подготви армия и флота, с които да накаже нахалниците. Флотата под началството на Касим паша се движеше близо до черноморския бряг на път за Анадола. Султанът се присъедини с армията си в Бруса. При вида на тази сила големият съюз започна да се разпада. Докато армията напредваше през юни към Синоп, флотата се спря, за да се справи с генуезкото пристанище Аматрис. Към края на месеца те се срещнаха пред Синоп. Емирът Исмаил, зет на Мехмед, напразно изпрати сина си Хасан, Мехмедов племенник, да се опита да отстрани опасността. Мехмед искаше Синоп. В замяна предложи на Исмаил едно владение, включващо Филипопол и околностите му. Исмаил прие неохотно условията му. Войските на султана влязоха в Синоп, без да срещнат съпротива, и цялата армия нахлу в земите на Узун Хасан, щурмувайки граничните крепости при Койлу Хисар. Караманлиите не се помръднаха да помогнат на своите съюзници. Узун Хасан се оттегли на изток и изпрати майка си Сара Хатум със скъпи подаръци в султановия лагер. Мехмед прие принцесата с особено внимание. Той не искаше още да се опълчва срещу Аккоюнлу и се съгласи да сключат мир при условие да задържи Койлу Хисар. Опитът на Сара да спаси отечеството на своята снаха пропадна. „Защо се мориш, сине мой? — попита тя Мехмед. — Няма ли нещо по-хубаво от Трапезунд?" Той ѝ отговори, че мечът на исляма е в негови ръце и той ще се срамува, ако не се бори за вярата.

В началото на юли турската флота стигна пред Трапезунд и моряците имаха възможност да грабят предградията му. Те не успяха да направят пробив в главните стени на града. В началото на август предните части на армията пристигнаха до стените под водачеството на великия везир Махмуд. Както повечето от султановите нови министри, Махмуд бе отстъпник, син на сръбски княз и благородничка от Трапезунд. Той имаше братовчед, който живееше в града, ученият Георги Амируцис, трапезундец по рождение. Амируцис беше един от защитниците на унията във Флоренция и Давид го ценеше не само заради учеността, но и заради връзките му с Рим, а те бяха твърде полезни при евентуални преговори със Запада. Махмуд изпрати в града секретаря си Томас Катаболену с официалната задача да убеди императора да се предаде и тайно да влезе в контакт с Амируцис. Давид отпърво беше непреклонен. Неговата жена — Елена, от голямата византийска фамилия на Кантакузините, по това време се намираше в Грузия да моли зет си за помощ. Но когато Амируцис, добре подготвен и богато подкупен от Махмуд, му каза, че Хасан е сключил вече мир, сведенията били потвърдени от писмата на Сара Хатум, а султанът обещава да даде на императорската фамилия друго имение, императорът се разколеба. Той изпрати послание до Мехмед, който наближаваше с главните сили. В него се казваше, че той ще предаде града и ще изпрати своята най-малка дъщеря Ана за султанова съпруга, ако получи земи със същата големина и стойност, където султанът избере. Мехмед, ядосан от бягството на императрицата при грузинците, отговори, че иска безусловно предаване. По съветите на Амируцис, който му напомни, че всяка съпротива е безсмислена, и под влиянието на писмото на Сара, че към него и семейството му ще се отнесат добре, Давид се съгласи окончателно. Трудно е да го обвиним. Всъщност Узун Хасан и неговите турски съюзници го бяха вече предали. Никаква западна сила не можеше да му помогне, а грузинците не биха се намесили сами. Трапезунд със здравите си укрепления би могъл да се задържи няколко седмици, но помощ от никъде не можеше да се очаква.

На 15 август 1461 година последната гръцка столица се предаде на султана. Бяха изминали двеста години от деня, в който Михаил Палеолог си бе взел Константинопол от латинците. Тогава на всички се струваше, че за ромеите изгрява нов ден. Обещанията на Сара Хатум бяха зачетени. Императорът, децата му и неговият млад племенник Алекси бяха любезно приети от султана и изпратени със специален кораб в Константинопол заедно със сановниците от двореца и всички техни лични имущества освен един куп скъпоценности, които дадоха на Сара като отплата за нейното успешно посредничество. Но не цялата императорска фамилия получи свобода. Мария Гатилуси, вдовица на избягалия в Константинопол преди двадесет години брат на Давид — Александър, която се бе върнала в Трапезунд със своя малък син, бе взета в турския харем. Мария все още притежаваше изключителна красота и изглежда Мехмед беше влюбен в нея. Нейният син стана един от най-любимите му пажове.

Към останалото население турците се отнесоха по-жестоко. Видните семейства бяха лишени от имот и изпратени в Константинопол, където султанът им даде къщи и пари да започнат друг живот. По-голямата част от останалите мъже, жени и деца бяха взети в робство и поделени между султана и министрите му. Жените натовариха за Константинопол, а 900 деца събраха за еничарските части. Земите вън от империята бяха бързо подчинени. Градът Керасунт се държа известно време и след това се предаде при изгодни условия. Гръцкото население бе оставено да живее в мир. Много от планинските села продължаваха да се съпротивяват. Крепостта Кордиле се защитаваше дълги седмици начело с едно селско момиче, възпято после в стари понтийски балади. Но никоя крепост не можа да се задържи дълго пред силната турска армия. През октомври султанът, се върна в Константинопол, превзел владенията на великите Комнини.

Това беше краят на свободния романски свят. „Романия си отиде, Романия е покорена" — жалееха съчинителите на балади. Имаше още ромеи, останали под християнска власт в Кипър, на островите в Егейско и йонийско море, по пристанищата на стара Гърция, държани от Венеция. Но те живееха под управлението на чужденци, в чужда форма на християнство. Само в затънтените села в Майна, югоизточен Пелопонес, в чиито диви планини турците не смееха да проникнат, остана някакво подобие на свобода.

Скоро целият православен свят на Балканите падна под турска власт. Докато Скендербег беше жив, Албания все още имаше известна независимост, но след неговата смърт, в 1468 година, страната бе набързо покорена. Дълго преди това Венеция бе загубила пристанищата си по албанското крайбрежие. По на север в областта, известна под името Зета, няколко планински местности се държаха още и впоследствие образуваха отделна държава, наречена Черна гора, която за известно време попадаше под турска или венецианска зависимост, но без да загуби автономията си. Цяла Сърбия и Босна бяха поробени. Оттатък Дунава влашките князе приеха турското господство още в 1391 година, за да го отхвърлят всеки път, когато унгарската армия ги приближи. От 1456 до 1462 година княз Влад, известен под името Дракул (Набивач на колове) заради своя начин на действие към онези, които не бяха съгласни с него, отхвърли властта на султана и дори наби на колове пратениците му. Но скоро беше победен и властта на султана - възстановена. В Молдавия княз Петър III стана турски васал още през 1456 година. Синът му Стефан IV отхвърли васалитета и успя да се противопоставя на турците през цялото си дълго царуване от 1457 до 1504 година, но девет години след смъртта му Богдан, неговият син, бе отново подчинен на султан Селим I.

Въпреки всичко съществуваше една православна сила, в чиито земи армиите на султана никога не успяха да нахлуят. Докато Византия попадаше постепенно под турско владичество, русите се изтръгнаха от властта на татарите и възстановиха независимостта си. Преди столетия покръстването на Русия бе триумф за византийската църква. Сега страната-дъщеря израсна по-могъща oт самата майка. Русите съзнаваха напълно превъзходството си. Още в 1390 година патриарх Антоний Константинополски се чувстваше задължен да пише на главния властелин на русите, великия княз Василий II Московски, и да му напомни, че въпреки всичко, императорът на Константинопол е все още единственият император и православен наместник на бога върху земята. Но сега Константинопол бе покорен, а неговият император убит. Православен император всъщност вече нямаше. Според русите Константинопол падна, за да бъде наказан за своето отстъпничество от истинската вяра, заради това, че прие унията. На времето във Флоренция русите я отхвърлиха гневно и бяха заточили униатския епископ Исидор, наложен им от ромеите. Сега, след като останаха чисти в религиозната си непорочност, те единствени в целия православен свят притежаваха държава, незасегната и свободна, една власт, чиято сила ставаше все по-могъща и по-могъща. Не бяха ли те отредени за наследници на православната империя? Султанът- покорител можеше да си управлява в Константинопол и да претендира за привилегиите на византийския император. Но истинската християнска империя се бе преместила в Москва. „Константинопол падна — пише московският митрополит в 1458 година, — защото се отклони от истинската православна вяра. Но в Русия вярата още живее, вярата на седемте събора, която Константин е дал на великия княз Владимир. Съществува само една истинска църква на земята, църквата на Русия." Мисията на Русия сега бе да запази християнството. „Християнските империи паднаха — пише монахът Филотей в 1512 година, обръщайки се към господаря си великия княз Василий III, — ала на тяхно място стои империята на нашия господар... Два Рима са паднали вече, но третият сега стои здраво, а четвърти няма да има... Ти си единственият християнски владетел в света, господар на всички вярващи християни." Бащата на Василий III беше придал известна законност на тази претенция с една женитба от семейството на Палеолозите. Но за вярващите в третия Рим тази женитба беше твърде неуместна. Ако бяха необходими доказателства от династическо естество, те предпочитаха да цитират женитбата на първия си християнски княз Владимир, с принцеса Ана Порфирогенет преди пет века; брак, който бе останал бездетен. Но въпросът за пътя, по който православна Русия беше получила наследството си, нямаше нищо общо с дипломацията. Всичко това е било наредено от бога.

По такъв начин за разлика от другите православни страни русите имаха известна полза от падането на Константинопол, а православните от стария византийски свят, които пъшкаха под робство, имаха утеха, че съществува един велик, макар и твърде отдалечен православен владетел. Те се надяваха един ден той да им предложи закрилата си, да ги спаси и възстанови тяхната свобода. Султанът-поробител едва забелязваше съществуването на Русия. Но неговите приемници през идните столетия не можеха да бъдат така нехайни към нея.

Русия наистина бе много далеч. Султанът имаше други грижи. Завладяването на Константинопол превърна турската империя в една от великите сили в Европа и Мехмед трябваше да играе своята роля в политиката на континента. Всички християни бяха негови неприятели. Това той добре знаеше и трябваше да внимава да не се съюзят срещу него.

Това не бе трудна задача. Неуспехът на християнските сили да помогнат на Константинопол показа колко слабо беше желанието им да се бият за своята вяра, ако техните лични интереси не са засегнати. Единствен папата, шепа учени и някои романтични личности, пръснати из Запада, бяха истински засегнати при мисълта, че великият християнски град е в ръцете на неверниците. Италианците, които се биха за защитата на града, като Джустиниани и братята Бочиардо, навярно бяха подтиквани от чисто християнски чувства, но правителствата им си правеха своите тънки търговски сметки. Да оставят Константинопол в ръцете на турците беше опасно за търговията им, но еднакво опасно беше да ги засегнат, защото и турците водеха търговия, която им носеше добри печалби. Западните монарси не бяха пряко заинтересовани. Дори кралят на Арагон с мечтите си за една източна империя не бе още готов да превърне тези мечти в действие. Турското правителство скоро си отвори очите за всичко. На турците никога не липсваха добри дипломати. Султанът бе в състояние да воюва с Венеция и Унгария, а може би и с някои от съюзниците, повикани от папата. Но той искаше да ги бие един по един. Никой не дойде да помогне на Унгария при съдбоносната битка при Мохач. Никой не изпрати подкрепления на йоанитите в Родос, никой не се погрижи, когато венецианците защитиха Кипър. Венеция и Хабсбургите наистина дойдоха на победната морска битка при Лепанто, но от това не произлезе нищо добро. Хабсбургските князе бяха вече оставени сами да защитават Виена. В Германия или в Италия хората навярно тръпнеха още много десетилетия при мисълта, че турците бяха тъй близо, но това не отвличаше вниманието им от техните граждански войни. И когато най-християнският крал, френският, измени на ролята, която неговата страна беше играла във великите дни на кръстоносните походи, и се съюзи с неверника-султан срещу Свещената Римска империя, за света стана ясно, че духът на борбата за християнската вяра вече не съществува.

 

¹По името на първия цар на Троя. – Б. пр.