Византия

 

ГЛАВА X

 

ПАДАНЕТО НА КОНСТАНТИНОПОЛ

 

В понеделник, 28 май, следобед времето беше ясно. По залез слънцето блестеше ослепително, право в очите на защитниците на крепостните стени. Точно сега в лагера на турците започна трескава дейност. Хиляди мъже минаха напред, за да завършат запълването на рова, докато други придвижваха топове и военни машини. Скоро след залез небето се покри с облаци, а не след дълго се изля пороен дъжд, но работата продължи без прекъсване. Християните не можеха да попречат с нищо. Час и половина след полунощ султанът реши, че всичко е готово, и даде заповед за нападение.

Внезапно се надигна страшен шум. Турците налетяха по протежение на цялата бойна линия, надавайки бойни викове, придружени от думкането на тъпани и писъка на зурли и тръби. Християнските бойци бяха чакали мълчаливо, но когато наблюдателите от високите кули дадоха тревога, черква след черква подемаше предупредителния звън, докато всички камбани в града забиха. Три мили надалеч — в черквата „Света София" — богомолците знаеха, че битката е започнала. Всички мъже на бойна възраст се завърнаха на своите постове, а жените и монахините се отправиха към градските стени, носейки камъни и греди за заздравяване на отбраната, както и ведра с вода за защитниците. Старци и деца излизаха на улиците и се отправяха към черквите с вяра, че светиите и ангелите ще ги закрилят. Някои отиваха в енорийската си черква, други във високата черква „Св. Теодосий" край Златния рог. На другия ден тя имаше храмов празник и беше цялата окичена с рози, събрани от градини и плетища. Тя положително „не би изоставила" своите богомолци. Други се запътиха обратно към голямата катедрала, спомняйки си едно старо пророчество, което казвало, че дори неверниците да успеят да проникнат някак си в свещения град и се отправят към тази свещена сграда, ангелът господен ще излезе оттам и ще ги прогони назад със своя всепобеждаващ меч, докато ги погуби окончателно. През тъмните часове чак до зори паството чакаше и се молеше.

На градската стена нямаше време за молитви. Султанът бе изготвил плановете си твърде грижливо. Като оставим настрана изпълнените с високомерие думи, отправени към армията, опитът го бе научил да не подценява неприятеля. Сега бе решил да го изтощи напълно, преди да рискува своите най-добри войски в сражението. Воден от тази стратегия, той изпрати в атака най-напред своята нередовна войска. Това бяха хиляди: авантюристи от всички страни и раси; много турци, но повечето християни: славяни, унгарци, германци, италианци и даже гърци; всички готови да се бият срещу своите братя заради парите, които султанът им даваше, и плячката, която им бе обещал. Повечето идваха със свои оръжия от най-странни видове: ятагани, прашки, лъкове, по-рядко аквебурци. Бяха им раздадени стълби за катерене. Но на тази войска не можеше сериозно да се разчита; превъзходни при своя начален устрем, нередовните части лесно се обезкуражаваха при първия неуспех. Мехмед знаеше тази им слабост и постави зад тях една верига военна полиция, въоръжена с камшици и боздугани, чието предназначение бе да ги подкарват напред и да посрещат и удрят всеки, който се колебае. Зад военната полиция идеха верните султански еничари. Ако някой от нередовните, изпаднал в страх, успееше да се отскубне от полицията, те имаха за задача да го съсекат с ятаганите си.

Атаката на нередовните части трябваше да се осъществи по цялата линия и да се съсредоточи най-вече в долината на Ликус. По другите участъци стените бяха още много здрави. Там турците трябваше да попречат на неприятеля да даде подкрепа на застрашеното място. Битката беше особено ожесточена. Нередовните войници се сражаваха с бойци, далеч по-добре въоръжени и отлично тренирани. Освен това те сами си пречеха и поради своята многочисленост се трупаха на едно и също място. Камъните, хвърляни отгоре, ги избиваха или осакатяваха. Въпреки че някои се опитваха да избягат, повечето упорстваха и закрепяха на стената или насипа стълбите, като се опитваха да се покатерят, но биваха съсичани, преди да достигнат върха. Джустиниани и неговите византийски и италиански бойци бяха снабдени с всички мушкети¹ и калверини,² които се намираха в града. Императорът лично дойде да ги окуражи. След двучасов бой Мехмед даде заповед за оттегляне на нередовните части, които всъщност бяха отблъснати и понесоха значителни загуби, но постигнаха поставената задача — да изтощят противника.

Някои от християните се надяваха, че това може би е една изолирана нощна атака, предназначена да изпита силата им, и всички за момент вярваха, че ще могат поне да си починат. Уви, не им бе съдено. Те едва имаха време да възстановят реда в бойната си линия и да преместят някои греди и бурета с пръст при насипа, когато започна втората атака. Цели полкове анадолски турци от армията на Исхак паша, които лесно се разпознаваха по специалните униформи и нагръдни брони, се стекоха от хълмовете срещу градската врата Св. Роман в самата долина и се насочиха към насипа. Отново камбаните на близките черкви забиха тревога. Ала камбанният звън бе удавен в оглушителния рев на големия топ на Урбан и другите оръдия, които започнаха да бълват огън по крепостните стени. След няколко минути анадолските спахии се впуснаха в ожесточено нападение. За разлика от нередовните войски те бяха отлично въоръжени и дисциплинирани. Предани мюсюлмани, анадолските спахии жадуваха за славата да бъдат между първите, които ще влязат в християнския град. Придружавани от дивата музика на тромпети и зурли, която им даваше кураж, те се хвърляха върху насипа, катереха се един върху друг на раменете си и се опитваха да закрепят стълбите, за да се прехвърлят отвъд. При оскъдната светлина беше трудно да се види какво точно става. Сега анадолските части, както нередовните войски преди тях, нямаха преимущество поради тесния фронт и своята многочисленост. Дисциплината и упорството да напреднат само увеличаваха загубите, защото защитниците постоянно хвърляха камъни, бутаха стълбите; а понякога се стигаше и до ръкопашен бой. Около един час преди зазоряване, когато втората атака започна да отслабва, един снаряд от топа на Урбан попадна върху насипа и успя да го срине по протежение на няколко метра. Облаци прах и отломъци от пръст и чакъл се понесоха из въздуха. Черният барутен дим заслепи защитниците. Група от около триста анадолци се втурна напред през направения пробив с викове, че градът е техен. Но християните начело с императора успяха да ги обкръжат. По-голямата част избиха, а останалите изтикаха обратно към рова. Този неуспех внесе объркване в редиците на анадолските части. Атаката бе прекратена и те се върнаха на първоначалните си линии. С викове за победа защитниците се заеха още веднъж да възстановят насипа.

Турците нямаха по-добър успех и по другите места. По протежение на южната страна на крепостните стени Исхак паша успя да поддържа напрежение с цел да не позволи на защитата да даде помощ в Ликуската долина. Но без най-добрите си войски, които също бяха там, той не можеше да предприеме сериозна атака. В Мраморно море Хамза бей срещаше големи затруднения при придвижването на корабите до брега. Няколкото опита за десант бяха отблъснати от монасите, на които бе поверена отбраната, и от самия княз Орхан и хората му. Имаше привидно раздвижване по протежение на цялата линия в Златния рог, но без сериозен опит за нападение. Около Влахернския квартал битката се ожесточи. Върху ниския терен около пристанището войските, които Заганос прехвърли през моста, поддържаха неотслабващо напрежение. Същото беше и при Караджа паша на по-високия склон. Миното и неговите венецианци успяваха да задържат позициите си срещу Заганос, а братята Бочиардо — срещу Караджа паша.

Султанът, както се говори, бе възмутен от провала на анадолците. Но изглежда по-вероятно и те да са били предназначени, подобно на нередовните войски, по-скоро да изтощят неприятеля, отколкото да влязат в града. Султанът обеща голяма награда за първия войник, който се промъкне в града, но предпочиташе тя да бъде получена от войник от любимия му еничарски корпус. Сега дойде време те да влязат в сражението. Султанът бе дълбоко загрижен: ако и те пропаднат, трудно е да се мисли за продължаване на обсадата. И даде заповед за незабавно нападение. Преди още християните да имат време да се съвземат и да възстановят насипа, дъжд от стрели, копия, камъни и картеч се посипа върху тях; зад него еничарите напредваха по двама, но не с диво втурване като нередовните части и анадолските спахии, а в съвършен ред, който не се нарушаваше от стрелите на неприятеля. Военната музика, която ги предвождаше, бе тъй гръмогласна, че звуците ѝ можеха да се чуят дори всред рева на топовете оттатък Босфора. Сам Мехмед ги доведе до самия ров, застана там и докато редиците минаваха край него, той викаше окуражителни думи. Вълна след вълна от тези нови, солидно въоръжени бойци налиташе върху насипа. Еничарите започнаха да събарят буретата с пръст, да секат гредите, които ги поддържаха, да издигат стълбите си там, дето не можеха да ги събарят. Всяка вълна проправяше път за следващата без никаква паника. Християните бяха крайно изтощени. Те се сражаваха повече от четири часа с почивка само от няколко минути. Но се биеха отчаяно, защото беше ясно, че ако допуснат пробив, това ще бъде краят. Зад тях в града черковните камбани биеха отново и горещи молитвени слова се отправяха към небето.

Битката около насипите се превърна в ръкопашен бой. В продължение на около един час еничарите не успяха да направят никакъв пробив. Християните си помислиха, че яростната атака малко отслабва. Ала самата съдба бе против тях. На ъгъла на Влахернската стена, точно преди да се съедини с двойната Теодосиева стена, имаше малка врата, известна под името Керко порта, полускрита до една кула. Тя стоеше затворена от дълги години, но старите хора я помнеха. Тъкмо преди обсадата тя беше наново отворена за внезапни нападения срещу фланга на неприятеля. През време на боя Бочиардите и хората им я бяха използвали успешно срещу войските на Караджа паша. Но някой бе забравил на връщане да затвори вратата. Турците забелязаха отвора. Те се втурнаха през вратата в двора зад нея и почнаха да се катерят по стъпалата, водещи към върха на стената. Християните, които бяха по това време отвън, забелязаха какво става и се върнаха назад, за да възстановят контрола върху вратата и да предпазят влизането на други турци. В суматохата около петдесет турци останаха вътре. Те биха могли да бъдат лесно обкръжени и избити, ако в този момент не бе възникнала друга опасност.

Това се случи точно преди изгрев, когато един пушечен изстрел рани Джустиниани, като разби нагръдния му щит. Целият в кръв, той помоли своите хора да го отнесат от бойното поле. Един от тях отиде при императора, който се сражаваше наблизо, да поиска ключа от една малка врата, която водеше към вътрешната стена. Константин дойде бързо да помоли Джустиниани да не напуска поста си. Но нервите на пълководеца не издържаха — той настоя да бъде отнесен. Вратата беше отворена и телохранителите му го отнесоха в града през улиците, долу до самото пристанище. Там го настаниха в един генуезки кораб. Неговите бойци забелязаха изчезването му. Някои от тях сметнаха, че той се е оттеглил да защищава вътрешната стена, но повечето счетоха сражението за загубено. Някой в уплаха се провикна, че турците преминали стената. И преди още да бъде затворена малката врата, генуезците се втурнаха през нея. Императорът и гърците около него останаха сами на бойното поле.

През рова султанът забеляза паниката. Като викаше „Градът е наш", той заповяда на еничарите да нападнат отново и махна с ръка на групата, водена от един гигант на име Хасан. Хасан си проби път към върха на полусъборения насип обладан от мисълта да спечели обещаната награда. Около тридесет еничари го следваха. Ромеите се върнаха обратно. Самият Хасан беше повален от един камък и убит. С него загинаха и седемнадесет от войниците му. Останалите заедно с голям брой еничари, дошли на помощ, успяха да задържат позициите си върху насипа. Ромеите отстояваха с небивала твърдост. Но под напора на превъзхождащите ги по брой нападатели те се оттеглиха към вътрешната стена. Пред нея имаше друг ров, изкопан за заздравяване на насипа. Мнозина от ромеите се принудиха да потърсят убежище в тези ями и после не можаха лесно да се изкачат към вътрешната стена, която се издигаше зад тях. Сега турците бяха на върха на външния насип, стреляха по тях и ги избиваха. Скоро мнозина от еничарите, достигнали вътрешната степа, се изкачиха по нея без каквато и да било съпротива. Внезапно някой се обърна и видя турски знамена да се развяват от кулата над Керко порта. Всички викнаха: „Градът е превзет".

Както разговаряше с Джустиниани, императорът получи вестта за нахлуването на турците през Керко порта. Той пришпори веднага коня си, но когато отиде там, бе вече твърде късно. Паниката беше обхванала генуезците. В настъпилата суматоха не можеше да се затвори вратата. Турците се стичаха от всички страни, а хората на Бочиардите не бяха в състояние да ги отблъснат. Константин обърна коня си и се върна в галоп към долината на Ликус и пробива на самия насип. С него вървяха смелият испанец, който се смяташе за негов братовчед, дон Франциско де Толедо, Теофил Палеолог и верният му другар по оръжие Йоан Далмата. Те се опитаха да съберат отново ромеите. Напразно. Клането беше твърде страшно. Тогава слязоха от конете и тръгнаха към вратата, през която бе пренесен Джустиниани. Но защитата бе вече пробита, а самата врата — задръстена от християнски войници, търсещи спасение от еничарите. Теофил се провикна, че предпочита да умре, и изчезна в настъпващите орди. Константин разбра, че империята е загубена, а той не искаше да я надживее. Запрати настрана императорските си отличителни знаци и заедно с дон Франциско и Йоан Далмата последва примера на Теофил. Никой не го видя повече.

Викът, че градът е загубен, се понесе като ехо из улиците. Откъм Златния рог и неговите брегове християни и турци виждаха турските знамена, развяващи се върху кулите на Влахерна, точно там, където императорският орел и лъвът на свети Марко се развяваха само преди няколко минути. Тук-там се водеха откъслечни боеве. До стените на Керко порта братята Бочиардо и хората им продължаваха да се сражават, но скоро и те се убедиха, че повече нищо не може да се направи. Затова решиха да си пробият път надолу към Златния рог. Паоло бе пленен и убит, а Антонио и Троило успяха да стигнат до една генуезка лодка, която ги пренесе на отсрещния бряг, без да бъдат забелязани от турските кораби. Откъм фланга на Влахернския дворец Миното и неговите венецианци бяха обкръжени и много от тях избити. Самият управител и първенците му паднаха в плен.

Из цялата турска армия се пръсна новината за влизането в града. Турските кораби в Златния рог бързаха да стоварят хората си върху предния бряг и да нападнат пристанищните стени. Те не срещнаха никъде съпротива, само при Хорийската врата, близо до днешния Айван сарай. Там екипажите на два критски кораба се бяха укрепили в три кули и отказаха да се предадат. Навсякъде другаде ромеите бягаха към своите домове с надежда да защитят семействата си. Венецианците бързаха да се отправят към корабите си. Малко преди това една турска част си проби път през Платейската врата, в дъното на долината, там, където все още се издигаше големият акведукт на Валент. Друга група се промъкна през Хорийската врата. Успелите да влязат изпращаха веднага части отвътре покрай стените, за да разтворят останалите врати за турците, които чакаха отвън. Местните рибари, като видяха, че всичко е загубено, разтваряха сами вратите на квартала Петрион при обещанието, че къщите им ще бъдат пощадени.

По цялото протежение на стените южно от Ликус християните бяха отблъснали всички турски атаки. Но сега полк след полк турците влизаха през отворите на насипа и се пръскаха на две страни, за да отворят всички врати. Бойците върху крепостната стена видяха, че са обкръжени. Мнозина бяха избити при опита си да избягат от капана, но повечето от тях, между които Филипо Контарини и Димитър Кантакузин, бяха заловени живи.

На брега на Мраморно море хората на Хамза бей забелязаха сигналите и изпратиха своите части към стената. При Стадиона и Псаматия те не срещнаха никаква съпротива. Защитниците се предаваха веднага с надежда, че домовете и църквите им няма да бъдат ограбени. Наляво от тях княз Орхан и хората му продължаваха да се бият, защото знаеха каква съдба ги очаква, ако попаднат в ръцете на султана. Каталонците, които се намираха до стария имперски палат, продължаваха да се съпротивяват, докато бяха изловени и изклани. На Акропола кардинал Исидор намери за по-благоразумно да напусне своя пост. Той се преоблече и се опита да избяга.

Султанът бе задържал своите полкове, за да му служат като ескорт и военна полиция. Но по-голямата част от войските чакаха с нетърпение да започнат грабежите. Моряците бяха особено нетърпеливи, страхувайки се, че сухопътните войски може да ги изпреварят. Турците изоставиха корабите си и скочиха на брега с надежди, че преградата при Златния рог ще попречи на християните да избягат от пристанището и че по-късно ще ги заловят пак. Лакомията им спаси много християни. Голям брой гръцки и италиански моряци, между които и самият Тревизано, попаднаха в плен, преди да могат да избягат от градската стена. Другите успяха да се качат на корабите, необезпокоявани от турците, и да подготвят моряците за бой, ако станеше нужда. Трети се качиха в последния момент, преди корабите да отплават, или доплуваха до тях, както флорентинецът Тецалди. Когато се убеди, че градът е паднал в ръцете на турците, Алвизо Диедо като командир на флотата отиде с една малка лодка до Пера да пита генуезките управници дали ще оставят своите съграждани да се бият в пристанището, или те могат да се отправят в открито море. Той обеща, че неговите венециански кораби ще се подчинят на тяхното решение, независимо какво е то. Тогава управата на Пера реши да изпрати една делегация до султана да попита дали той ще позволи да бъдат освободени корабите, или ще приеме риска на една война с Генуа и Венеция. Тази заплаха беше трудно приложима в момента, но във всеки случай управата нареди да се заключат вратите на Пера. Диедо, който се придружаваше от Барбаро — автора на дневника, се лиши по такъв начин от възможността да се завърне на корабите си. Но генуезките моряци, чиито кораби чакаха на котва под стените на Пера, дадоха да се разбере, че те възнамеряват да отплават, и искаха помощта на венецианците. По тяхно настояване Диедо бе освободен и на своя едномачтов кораб се отправи направо към преградата, която все още стоеше затворена. Двама от моряците му прерязаха с брадви ремъците, които я свързваха със стените на Пера, и тя остана да се носи свободно по течението. На разсъмване, като даде сигнал на корабите си в пристанището да го последват, Диедо премина през свободния отвор. Седем генуезки кораба от Пера плаваха заедно с него, а скоро след това към тях се присъединиха почти всички венециански кораби, три-четири имперски галери и една или две генуезки бойни единици. Корабите постояха малко, за да успеят да съберат бежанците, решили да доплуват до тях. След като преминаха преградата, цялата флота остана около час при изхода на Босфора да изчака още някои кораби. После те тръгнаха под благоприятния силен северен вятър през Мраморно море и Дарданелите към свободата.

Жадни за плячка, моряците напуснаха корабите на Хамза бей и той не можа да спре бягството на флотата на Диедо. С корабите, на които все още имаше хора, той наближи Златния рог, мина вътре през откъснатата преграда и излови останалите: четири-пет имперски галери, две-три генуезки и всички невъоръжени венециански кораби. Много от тях бяха натъпкани с бежанци далеч над техния капацитет, поради което те не успяха да отплават в открито море. Няколко малки лодки успяха да се измъкнат до Пера, макар че на дневна светлина не беше лесно да се изтръгнат от турците. След пладне цялото пристанище и всичко в него падна в ръцете на покорителите.

В града остана една-единствена точка на съпротива. Критските моряци върху трите кули, близо до входа на Златния рог, все още се държаха и не можеха да бъдат откъртени от там. Рано следобед, виждайки, че са напълно изолирани, те неохотно се предадоха на турските офицери при условие, че животът и имотът им ще останат непокътнати. Техните два кораба бяха на котва под кулите. Без да бъдат закачани от турците, чието възхищение бяха спечелили, моряците ги спуснаха в морето и отплаваха за родината.

От няколко часа султан Мехмед вече знаеше, че великият град му принадлежи. Още призори хората му проникнаха през насипа и скоро след това, когато нащърбената луна висеше все още високо в небето, той пристигна лично да види пробива. Султанът реши да изчака до след пладне, преди да направи своето триумфално влизане в града, когато първите изстъпления от кланета и обири са вече преминали и е установен известен ред. После той се оттегли в шатрата си и прие някои делегации от изплашени граждани и лично управителя на Пера. Султанът искаше да открие нещо за съдбата на императора, но тя остана завинаги в тайна. В един разказ по-късно, разпространен из италианските колонии в източното Средиземноморие, се говори, че двама турски войници, които твърдели, че са убили Константин, донесли една глава пред султана, за която някои от пленените придворни заявили, че принадлежи на техния господар. Мехмед я поставил във форума върху един стълб за известно време, а след това я балсамирал и изпратил да бъде изложена из по-важните дворове на ислямския свят. Писателите, присъствали при падането на града, разказваха различни истории. Барбаро предава твърденията на някои, че били видели тялото на императора всред един куп от трупове, и на други, че то никога не е било намерено. Флорентинецът Тецалди пише, че според едни главата му наистина била отрязана, а според други — че умрял близо до вратата, след като бил повален на земята от удар. Както едната, така и другата версия съдържат нещо вярно, добавя същият, тъй като императорът сигурно е загинал в тълпата и след това турците са обезглавили много от труповете. Константиновият предан приятел Сфранцес се опитал да намери повече подробности, но и той просто узнал, че когато султанът изпратил да издирят тялото, много трупове и глави били измити с надежда да бъдат разпознати. Най-после бил намерен един труп с избродиран орел върху чорапа и щампа на наколенниците. Така се дошло до предположението, че това е трупът на императора, и султанът го предал на ромеите да го погребат. Сфранцес не е видял всичко това и се е съмнявал дали точно този труп принадлежи на господаря му, нито пък е могъл да открие къде е гробът. По-късно един безименен гроб в квартала Вефа бива показван пред набожните като място, където е погребан императорът. Неговата автентичност никога не е била доказана. Сега той е занемарен и забравен.

Каквито и да са подробностите, султан Мехмед бе доволен, че императорът е мъртъв. Сега той не бе само султан, а наследник и разпоредител на древната Римска империя.

 

¹Къси пушки. — Б. пр.
²Пушки с дълги цеви. — Б. пр.