СТИВЪН РЪНСИМАН

 

ПАДАНЕТО НА КОНСТАНТИНОПОЛ

 

 

Превод: Асен Мумджиев

 

 

Падането на Цариград под османска власт (29 май 1453 г.) е предпоследният трагичен момент от голямата драма на балканските държави, които водят кървави борби през XIV — XV в., за да опазят самостоятелното си съществуване. Тази мъчителна драма, започнала през една тъмна нощ на 1352 г. с османското трайно настаняване на Галиполския полуостров, приключва с капитулацията на непокорната Черна гора в 1499 г. Гибелта на Цариград е само прелюдията към този завършък на съдбоносния двубой между Балканите и османските завоеватели, проточил се с множеството драматични приливи и отливи в течение на век и половина.

„Нека никой историк, провиква се през вопли един от най-изтъкнатите византийски литературни деятели през XV в. Йоан Евгеник, нека никой историк да не изобразява последното разрушение на древния Сион¹ и на никой друг град, защото нашето нещастие (покоряването на Цариград — б. м.) е по-достойно за описване!"

И без този сърцераздирателен повик на съвременника печалната съдба на Цариград е привлякла вниманието и съчувствието на целия тогавашен цивилизован свят, интереса, задълбоченото изследване и тълкуване на историците от ново и най-ново време. Едва ли има медиевист, който да не се е докоснал отблизо или по-далеч с развълнувано перо и търсещ ум до покъртителната епопея на обречения град в майските дни на последната му отчаяна самозащита.

Между тях е и Стивън Рънсиман, един от най-изтъкнатите съвременни познавачи на Югоизточна Европа през Средновековието. Видният английски историк е от онези сериозни учени, които, макар и с по-различна методика и виждане на историческия процес, щателно и точно анализират източниците и се стремят да възстановят историческата правда дори при твърде трудно изясними фактически данни. Този непредубеден подход към изворовия материал е довел Стивън Рънсиман до безспорното представяне на важни събития и моменти от развитието на Средновековна България (в излязлата през 1930 г. „История на Първото българско царство").²

Плод на многогодишните му изследователски търсения е капиталният му труд върху византийската цивилизация.³

Изминатият творчески път на един голям учен, натрупаното през годините историческо градиво и придобитото след упорита изследователска работа прозрение и проницателност позволяват на историци като Рънсиман да създадат по-обобщени исторически творби, които едновременно с научните достойнства притежават очарованието и патоса на историческата белетристика. Такъв е в известен смисъл и жанрът на представената пред българския читател книга на Стивън Рънсиман — „Падането на Константинопол". Написана от вещ учен, с дълбоко разбиране и изискано тълкуване на многобройните и разнородни източници и литература, тя тежи и привлича не толкова с нови материали и факти, колкото с раздвижения жив рисунък, с вълнуващата атмосфера на една майсторски възкресена епоха.

Бистра Цветкова

 

¹Наименование на гр. Йерусалим.
²История на Първото българско царство, Лондон, 1930.
³Цивилизацията на Византия, Париж, 1952.

 

 

ПРЕДГОВОР

 

В дните, когато историците били обикновени хора, на падането на Константинопол през 1453 г. се гледало като на край на Средновековието. Днес ние знаем, че ходът на историята се движи безспирно напред и не признава никакви бариери пред себе си. Не съществува определена граница, която да дели средновековния от съвременния свят. Дълго преди 1453 г. Ренесансът беше започнал своето развитие в Италия и средиземноморския свят. Дълго след 1453 г. средновековните идеи продължаваха да се разпространяват на север. Още преди 1453 г. откривателите бяха започнали да изследват океанските пътища, които по-късно преобразиха икономиката на света, а само няколко десетилетия след 1453 г. резултатите от откриването на тези пътища бяха почувствани в цяла Европа. Упадъкът и сгромолясването на Византия и триумфът на османските турци са изиграли известна роля в тези промени, но те не са свързани само със събитията през една година. Византийската наука има своя дял в Ренесанса. Половин век преди 1453 г. византийските учени, подгонени от бедността и несигурността на родината си, потърсиха подходящи катедри в Италия, а повечето от гръцките учени, които ги последваха след 1453 г., идваха не като бегълци от новата власт на неверниците, а като възпитаници на школите по островите, намиращи се все още под венециански контрол. От много години разрастването на османската сила създаваше известна обърканост в търговските градове в Италия, но то не успя да спре търговията им, а само блокира пътищата към Черноморието. Завладяването на Египет от османските турци създаде за Венеция по-голяма опасност, отколкото покоряването на Константинопол. Генуа беше жестоко засегната от контрола на султана върху Проливите; всъщност причината за нейния упадък беше по-скоро несигурното ѝ положение в Италия, отколкото загубването на външната ѝ търговия.

Малко неща се промениха на голямата политическа сцена с падането на Константинопол. Турците бяха достигнали вече бреговете на Дунава и заплашваха Централна Европа. Всеки би могъл да види, че Константинопол е обречен, че империя, която владее малко повече от загиващата си столица, не може да устои на империя, чиято територия заема по-голямата част от Балканския полуостров и Мала Азия и се управлява и осигурява от най-добрия на века военен апарат. Без да могат като нас да наблюдават събитията от разстоянието на времето, западните сили не успяха да видят колко неизбежно беше турското завоевание. Въпреки тази трагедия тяхната политика или по-право липса на всякаква политика по въпросите на Изтока не се промени. Единствено папството се разтревожи искрено и започна да подготвя планове за противодействие, но то скоро щеше да се изправи пред по-неотложни вътрешни проблеми.

На пръв поглед историята от 1453 година като че не заслужава ново обяснение. Но събитията от тази година бяха от жизнено значение за два народа. Превземането на стария имперски град не само даде на турците нова столица, но осигури дълготрайност на тяхната европейска империя. Докато градът, разположен в центъра на владенията им, там, където се срещат Азия и Европа, не беше в техни ръце, те не можеха да се чувстват сигурни. Нямаха причини да се страхуват от гърците; но едно голямо обединение на християнския свят с такъв център беше все още способно да ги изгони. А като имаха Константинопол, те бяха вече спокойни. Днес, след всички превратности на историята, Турция все още владее Тракия, все още е стъпила в Европа.

За ромеите падането на града беше по-съдбоносно за тях то представляваше край на една глава от историята им. Великолепната цивилизация на Византия вече беше изиграла своята роля в света и сега замираше заедно с умиращия град, ала все още не беше мъртва. Намаляващото население на Константинопол в навечерието на падането му криеше в своята среда някои от най-добрите умове на своето време, възпитани в една висока културна традиция, водеща началото си от Гърция и Рим.. И докато императорът, наместник на бога, живееше край Босфора, всеки грък, дори изпаднал в робство, можеше да чувства с гордост, че принадлежи към „истинското" православно християнско общество. Може би императорът не беше в състояние да му помогне тук на земята, но той все още беше една събирателна точка, един символ на „всемогъществото на бога". След загиването на императора и падането на града започваше царуването на антихриста и самата Гърция беше подложена на изчезване. И ако елинизмът не е изчезнал напълно, това се дължи на непресъхващата жизненост и твърдост на гръцкия дух.

В този разказ населението на Византия е трагичният герой и аз се опитах да го подчертая, въпреки че и преди мен този факт е бил често изтъкван. Тази мисъл караше и самия Гибън, историка, да забрави, макар и не напълно, прегрешението си към Византия. Това беше по-добре показано от Едвин Пиърс в един труд, издаден преди шестдесет години, който се чете с увлечение и днес. Неговата преценка върху действителния развой на обсадата, основана върху съвършеното владеене на историческите извори и познаването на терена, е още валидна, при все че някои места от книгата, поради съвременните изследвания, са отживели времето си. Аз дължа много на неговия труд, който за своето време бе най-доброто описание на събитията от 1453 г. Откакто този труд бе отпечатан, много учени дадоха своя принос в изясняването на поставените тук въпроси. През 1953 година, във връзка с петстотингодишнината от събитието, бяха публикувани много статии и есета. Но освен книгата на Гюстав Шлумберже, публикувана през 1914 година и почиваща изцяло на труда на Пиърс, през последните петдесет години не е публикувана на западен език книга за обсадата. При този мой опит да запълня една празнота, аз се ползвам с признателност от труда на много съвременни учени, живи и починали. Те са посочени в бележките в края на книгата. Между живите гръцки учени бих искал специално да спомена проф. Закитинос и проф. Зорас. Що се отнася до турската история, ние сме задължени на проф. Бабингер, при все че в своя ценен труд „Мехмед II Завоевателят" авторът не ни посочва източниците си. За едно по-пълно разбиране на ранната турска история е извънредно ценна и книгата на проф. Витек; трябва да се спомене и името на един от най-младите турски учени, проф. Иналджък. книгата на Отец Жил от Съвета на Флоренция и нейното преработено издание също ми бяха от полза.

Накратко разглеждам основните източници за събитията в приложението. Не всички са лесно достъпни. Източниците от християнски произход са събрани от проф Дедиер в два тома — XXI и XXII, части 1 и 2 от „Паметници на унгарската история" преди 80 години, но не са публикувани, по всяка вероятност поради това, че имат много грешки. Само малка част от мохамеданските източници са лесно достъпни; особено за тези, които четат османски бавно и мъчително. Надявам се, че съм успял да извлека есенцията от тези източници.

Тази книга никога не би била написана, ако не съществуваше Лондонската библиотека и аз бих искал да благодаря на персонала при читалнята в Британския музей за търпеливата помощ. Бих искал да изкажа благодарност на г-н С. Ж. Папаставру за неговото съдействие, както и на Академичния съвет на университета в Кембридж и на членовете на Кембриджското университетско издателство за тяхното търпение и любезност.

Не мога да претендирам за идеална последователност в предаването на гръцките и турските имена. При гръцките имена съм употребявал тяхната популярна и естествена форма. Турските имена обикновено давам както се пишат, освен когато цитирам термини от съвременния турски език, при които използвам сегашния турски правопис. Аз назовавам Султана Завоевател с турското му име Мехмед, а не Махомед или Мохамед. Надявам се, че турските ми приятели ще ми простят, че наричам града, за който пиша, Константинопол, а не Истанбул. Ще бъда педант, ако постъпя другояче.

Лондон, 1964

Ст. Рънсиман

 

 

ГЛАВА I

 

ЗАГИВАЩАТА ИМПЕРИЯ

 

В 1400 година, на връх Коледа, крал Хенри IV Английски даде банкет в двореца си Елтъм. Посрещането на светия празник не бе единствената му цел. Той искаше да приеме един виден гост — Мануил II Палеолог император на гърците, както обикновено го наричаха на Запад, макар някои да си спомняха, че той е законният император на всички ромеи. Императорът беше пътувал през Италия и беше останал за кратко време в Париж. Кралят, Шарл VI Французки, беше наново украсил едно крило на Лувър, за да го подслони, а професорите от Сорбоната имаха удоволствието да срещнат един монарх, който можеше да разисква с ерудиция и изтънченост, равна на тяхната. В Англия всички бяха възхитени от неговото изпълнено с достойнство държане и от безукорно белите мантии, които той и неговите придворни носеха. Но въпреки високите му титли домакините бяха изпълнени със състрадание към своя гост; той бе дошъл като жалък просител, който отчаяно търсеше помощ срещу неверниците, обкръжили империята му. Според думите на Адам от Ъск, сановник по юридическите дела в двореца на Хенри, човек изпитвал състрадание, като го гледа. „Аз си представях — пише Адам — колко мъчително е за този велик християнски владетел да бъде принуден от сарацините да пътува от най-далечния Изток до най-крайния западен остров, за да търси помощ срещу тях..." „О, господи — добавя той, — какво направи ти от древната слава на Рим."

Наистина древната римска империя беше станала много по-малка. Мануил бе законният приемник на Август и Константин, но бяха изминали много столетия от времето, когато императорите можеха да управляват зависимия римски свят от резиденцията си в Константинопол. Сега за западния свят те представляваха само едни обикновени владетели на гърците, недостойни съперници на императорите, появили се напоследък в Европа. До XI век Византия беше една превъзходна доминираща сила — бастион на християнството срещи атаките на исляма. Византийците водеха борбата с енергия и успех, докато в средата на този век, с нахлуването на турците от Изток, започна ново мохамеданско проникване, и то по време, когато Западна Европа бе заета с отблъскването на норманите. Византия бе ангажирана във война на два фронта в момент, когато се намираше пред вътрешни и династически затруднения. Норманите бяха отблъснати въпреки загубата на византийските владения в Италия. Но Византия трябваше завинаги да остави на турците земите, откъдето се снабдяваха повечето ѝ войници и където се намираха голяма част от хранителните ѝ ресурси. Това бяха високите полета на Анадола. Отсега нататък Империята оставаше затворена между два огъня и това междинно положение бе усложнено от движението, което наричаме Кръстоносни походи. Като християни, византийците симпатизираха на кръстоносците. Но дългият им политически опит ги бе научил да проявяват известна търпимост към неверниците и да се примиряват със съществуването им. За тях свещената война, както я разбираха на Запад, изглеждаше опасна и нереалистична. В същото време те се надяваха да извлекат известни облаги от събитията. Но човек, намиращ се между враждуващи сили, може да се чувства сигурен само ако е силен. Византия продължаваше да играе ролята на велика сила, докато всъщност нейната мощ бе вече подкопана. Загубата на анадолските области в момент на непрекъснати военни действия заставяше Империята да зависи от чужди съюзи и наемници; а за това трябваше да се плаща в пари и търговски концесии. Изпитанието дойде в момент, когато вътрешната икономика на империята беше разстроена от загубата на анадолските житни полета. През XII век Константинопол изглеждаше толкова богат и великолепен, императорският дворец толкова величествен, пристанищата и пазарите тъй препълнени със стоки, че императорът все още бе считан за един от най-могъщите владетели на тогавашния свят. Но той не получаваше от мохамеданите благодарности за усилията си да ограничи ентусиазма на кръстоносците, а самите кръстоносци бяха засегнати от неговото безразличие към свещената им война. При това религиозните различия между източното и западното християнство, заседнали дълбоко в неговия произход и раздухвани от политиците през целия XI век, непрекъснато се усложняваха, докато в края на XII век църквите на Рим и Константинопол изпаднаха в схизма.

Кризата дойде, когато една кръстоносна армия, подмамена от амбициите на своите предводители, от безмерната лакомия на техните венециански съюзници, а също и от омразата, която по това време мнозина на Запад изпитваха към църквата на Византия, се насочи към Константинопол. След като го завладя и оплячкоса, тя установи върху развалините му известната Латинска империя. Този четвърти кръстоносен поход от 1204 година сложи край на старата Източна Римска империя като многонационална държава. След половинвековно заточение в Никея, на северозападния край на Мала Азия, императорите си възвърнаха Константинопол и Латинската империя се разпадна. Тогава изглеждаше, че Византия се намира пред нова ера на величие. Но империята, възобновена от Михаил Палеолог, не представляваше вече господстваща сила в християнския Изток. Наистина тя все още пазеше нещо от стария си мистичен ореол. Константинопол беше отново Новият Рим — свещената, древна столица на православния свят, а императорът, поне в очите на Изтока — ромейски император. В действителност обаче той бе останал само един княз всред другите князе, еднакво силни или дори по-силни от него. Имаше и други гръцки владетели. По това време на Изток се намираше Трапезундската империя, царството на великите Комнини, забогатели от сребърните мини и търговията, която минаваше през старите пътища от Табриз и далечна Азия. В Епир се намираше деспотството на владетелите от династията на Ангелите, някогашни съперници на никейците в превземането на столицата, но сега вече загубили силата си. На Балканите бяха България и Сърбия и всяка от тях се стараеше да господства на полуострова. Навред из територията на Гърция и островите имаше франкски владения и италиански колонии. За да изтикат венецианците от Константинопол, византийците бяха повикали на помощ генуезците, на които за отплата беше дадена колонията Пера или Галата, точно срещу Златния рог, но те бяха заграбили и по-голямата част от търговията на престолния град. Отвред възникваше опасност. В Италия неспирно се подклаждаше огънят на отмъщението заради падането на Латинската империя. Славянските царе на Балканите жадуваха за императорската титла. В Азия тюрките от известно време мируваха; без този мир Византия трудно би оцеляла. Но след време, под предводителството на едно племе с блестящи вождове като Осман и неговите приемници, те също се раздвижиха. Възстановената Византийска империя със своите сложни ангажименти в Европа и постоянни заплахи от Запад и Изток се нуждаеше от повече пари и хора, отколкото самата притежаваше. Те се въздържаха на източните граници, ала беше вече твърде късно — османските турци бяха пробили отбраната в тези райони.

Разочарованието дойде. За Византия XIV век е период на политически нещастия. Десетки години наред изглеждаше възможно уголеменото сръбско кралство да погълне цялата империя. Цели провинции бяха опустошавани от въстанали наемнически банди. Изнизаха се дълги поредици от граждански войни, започнали от лични и династически кавги в двореца и превърнати после от обществените и религиозните партии в жестоки разпри. Императорът Йоан V Палеолог, който управляваше петдесет години, от 1341 до 1391 година, и беше детрониран не по-малко от три пъти: веднъж от втория си баща, после от своя син и след това от внука си — накрая умря на своя трон. Заредиха се една след друга чумни епидемии. Една от друга по-ужасни. „Черната смърт" през 1347 г., появила се в разгара на гражданската война, изтреби почти една трета от населението на империята. Турците се възползваха от тези беди на Византия и Балканите, за да преминат в Европа и да започнат своето проникване все по-навътре и по-навътре, докато в края на века армиите на султана стигнаха Дунава. Византия беше окончателно обкръжена от неговите владения. Всичко, което остана от империята, бе Константинопол, няколко градове, пръснати по Тракийския бряг на Мраморно и Черно море до Месемврия, Солун и неговите предградия, няколко малки острови, включително и Пелопонес, където деспотите от Морея, принцове от императорското семейство, бяха успели да си възвърнат земи от франките. Някои латински владения и колонии в Гърция и гръцките острови бяха едва запазени, Флорентинският дук все още управляваше в Атина, а веронските принцове — в Егейския архипелаг. Навсякъде другаде турците успяха да вземат всичко.

По каприза на историята този период на политически упадък бе съпътстван от един културен живот, по-трескав и продуктивен от кое да е друго време в миналото на Византия. В интелектуално и артистично отношение ерата на Палеолозите е изключително важна. Мозайките и фреските на ранния XIV век в черквата „Хора" в Константинопол показват жизненост, свежест и красота, която прави италианските творби от това време да изглеждат примитивни и недодялани. Произведения със същите качества се работеха навсякъде в столицата и в Солун. Но тези изящни творби струваха скъпо. Парите не достигаха. В 1347 година бе отбелязано, че скъпоценните камъни по диадемите, употребени при коронацията на Йоан VI и неговата императрица, са направени от стъкло. До края на века малко работи бяха направени; само в провинциите, в Мистра, Пелопонес и Атон бяха издигнати нови черкви, и то оскъдно украсени. Интелектуалният живот обаче, който е по-малко зависим от финансовите средства, продължаваше да се развива блестящо. В края на XIII век университетът в Константинопол бе възобновен от един велик логотет — Теодор Метохит, човек с чудесен усет и ученост, на чието покровителство се дължи украсата на църквата „Хора". Той вдъхнови забележителното поколение учени, което дойде след него. През XIV век най-важните интелектуални фигури, като Никифор Григора — историк, Григорий Палама — теолог, Никола Кабазилас — мистик, философите Димитър Кидон и Акиндин, бяха учили в университета по едно и също време и се намираха под влиянието на Метохит. Този умствен елит бе също подпомаган и окуражаван от неговия приемник Йоан Кантакузин, при все че някои от тях трябваше да скъсат с Кантакузин, след като той узурпира трона. Всеки от тези учени притежаваше индивидуална мисъл; споровете им бяха така живи, както и приятелството им. Те спореха, както бяха спорили гърците от две хиляди години насам, върху съперничещите заслуги на Платон и Аристотел, върху семантиката и логиката и техните аргументи неизбежно докосваха теологията. Ортодоксалната традиция бе движещият нерв на тогавашната философия. Дори добри свещеници вярваха на философското обучение. Те употребяваха термините на Платон и методиката на Аристотел, Но тяхната теология бе апофатична: те твърдяха, че философията е неспособна да разрешава божествените проблеми, тъй като бог стои отвъд човешкото знание. Трудността, възникна в средата на XIV век, когато някои от философите, повлияни от западната схоластика, атакуваха традиционната черковна теория за мистицизма и нейните поддръжници трябваше да формулират своята доктрина и своята вяра в „несътворените сили на бога". Това предизвика ожесточени спорове, раздели приятели и партии. Учението „за превъплъщението на силите" намери главните си поддръжници между монасите, които клоняха към известен анти интелектуализъм. Главният им представител Палама с чието име често се нарича самата доктрина, бе учен с голям ум, но без симпатии към хуманизма. Към неговите съмишленици спадаха и такива хуманисти като Йоан Кантакузин и Никола Кабазилас. Но тяхната победа не беше, както често се изтъква, победа на мракобесието.

По това време възникна един първостепенен въпрос, който засегна не само теолозите и философите, но и политиците. Това бе въпросът за съюз с Римската църква или т. нар. уния. Схизмата бе станала пълна и триумфът на Палама задълбочаваше пропастта. За много византийски държавници стана ясно, че империята не би могла да оцелее без помощта на Запада. Но ако подобна помощ можеше да се получи само с подчинение на Римската църква, тогава гърците трябваше да се подчинят. Михаил Палеолог се опитваше да осуети западните планове за възстановяване на Латинската империя и на Съвета в Лион извърши обединяването с Рим. Това предизвика остри негодувания всред повечето византийци, а след като опасността премина, синът му Андроник II отхвърли съюза. Сега, когато турците обкръжаваха империята, положението стана много по-тревожно. Съюзът бе нужен вече не за да се откупи един неприятел на християните, а да се спечелят приятели срещу един свиреп и неверен враг. В самия православен Изток не съществуваха сили, които можеха да дадат помощ. Владетелите на дунавските земи и на Кавказ бяха извънредно слаби и самите те застрашени, а русите — много далеч, заети със свои грижи. А би ли могъл един истински католик да спасява хора, които той счита за схизматици? И няма ли той да гледа на турските победи като на справедливо наказание за тези грешници? С тези мисли през 1369 г. в Италия император Йоан V сам лично се подчини на папата, но благоразумно отказа да застави своите поданици, при все че се надяваше да ги накара да го последват. Напразно.

Нито Михаил VIII, нито Йоан V бяха теолози. И за двамата политическите придобивки на унията бяха по-ценни от всичко друго. За теолозите въпросът бе по-труден. От най-ранни времена източният и западният християнски свят бяха разделени в теологията, литургиите, черковната теория и практика. Сега те бяха разделени по едно основно теологическо положение: „превъплъщаването на Светия дух" и латинската добавка на думите „сина его" към „веруюто". Имаше и други по-маловажни въпроси. Новата официална теория върху Силите божии бе неприемлива на Запад. Западната догма за Чистилището изглеждаше за хората от Изтока прекалено самоуверена. В литургията главният спор бе дали хлябът за причастието трябваше да се подквасва, или не. За Изтока употребата на — неподквасен хляб на Запад представляваше юдейство и не съответстваше на идеята за Светия дух, чийто символ бе самата подкваса. Подобно неуважение беше и отказът на Западната църква да приеме Епиклезиса, молитвата към Светия дух, без което за източния християнин хлябът и виното не бяха напълно осветени. Имаше спорове и по повод причастието на светските лица и женитбата на бялото духовенство. Но най-главното несъгласие бе в църковната сфера. Дали епископът на Рим притежава само почетно първенство, или има абсолютна власт в църквата? Византийската традиция се придържаше към старото вярване в доброволното равенство на епископите. Никой от тях, дори наследникът на свети Петър, нямаше право да налага своето верую колкото и почтени да бяха гледищата му. Само на Петдесетница Вселенският събор имаше право да формулира доктрина, където биваха представени всички епископи на църквата и Светият дух слизаше, за да ги вдъхнови. Римската добавка към веруюто шокираше Изтока не само по теологически причини, а защото представляваше едностранно изменение на една формула, приета от Вселенския събор. Според източната традиция не можеше да се приеме и административната власт на Рим поради вярването, че подобна власт притежава единствено съборът на патриарсите, от които римският член бе най-старият, но не и върховният. Византийците вярваха дълбоко в своите традиции и църковни служби. Икономическата им доктрина, според която дребните различия трябва да бъдат забравени в интереса на гладкото ръководене на божия храм, позволяваше известна гъвкавост. Но поради самата си природа Римската курия не бе склонна да прави отстъпки.

Учените във Византия бяха разделени на две. Мнозина бяха напълно съгласни с църквата да отхвърли унията с Рим, а други, особено измежду философите, бяха готови да приемат върховенството на Рим дотолкова, доколкото тяхната вяра и обичаи не са застрашени. Според тях обединението на християнския свят и християнската цивилизация сега е наложително. Някои от тях бяха ходили в Италия и бяха видели жизнеността на интелектуалния живот там: какъв добър прием намират ромейските учени, дошли като приятели. Около 1340 г, Димитър Кидон беше превел на гръцки съчиненията на Тома Аквински. Неговият схоластицизъм привлече много ромейски мислители и им показа, че италианската наука не трябва да се пренебрегва. Те искаха да задълбочат интелектуалните си връзки с Италия и желанието им намери отзвук. На все повече от тях бяха предлагани подходящи места на Запад. Идеята за обединяване на византийската и италианската култура стана особено привлекателна. И ако гръцките традиции се запазеха, нима имаше значение дали към тях ще се прибави идеята за подчинение на Рим, предвид неговата слава в миналото и описанията на пищния живот в Италия сега.

Ала поддръжници на съюза можеха да се намерят само всред политиците и интелектуалците. Монасите и низшето духовенство оставаха най-върлите му противници, при все че малко от тях имаха сериозни доводи. Те се гордееха с вярата и традициите си и помнеха страданията на дедите си по времето на латинските императори. А тъкмо те имаха влияние върху умовете на хората. Те учеха народа, че приемането на унията е признак на безнравственост и това ще означава вечно проклятие, което е по-страшно от всяка друга беда, която може да ги връхлети в този преходен свят. При тяхната опозиция бе трудно за всеки император да пристъпи към каквито и да било обещания за уния. Освен това те имаха подкрепата на онези учени теолози, чиято лоялност към традицията бе както мисловна, така и чисто емоционална, а също и на политиците, които не вярваха, че Западът изобщо може да помогне на Византия.

Тези оживени спорове се водеха в атмосфера на материален упадък. Въпреки блясъка на своите учени в края на XIV столетие Константинопол представляваше един глух, замиращ град. Населението, което заедно с предградията наброяваше през XII век около един милион, бе спаднало сега на не повече от сто хиляди и продължаваше да намалява. Предградията покрай Босфора бяха вече в турски ръце. Пера, оттатък Златния рог, беше генуезка колония. От предградията по тракийския бряг, край Босфора и Мраморно море, някога изпъстрени с разкошни вили и богати манастири, бяха останали само няколко селца, събрани около древните църкви. Дори в най-страшните си дни самият град, заграден от стена, дълга 14 мили, беше пълен с градини и паркове, разделящи отделните квартали. Сега много от тях бяха изчезнали. Само полета и гори разделяха тези, които бяха останали. В средата на XIV столетие пътешественикът Ибн Батута вижда зад стените тринадесет отделни градчета. Според Гонзалес Деклавио в първите години на XV столетие изглежда изумително един тъй огромен град да затъне в развалини. Няколко години по-късно Бертрандон де ла Брокиер се слисва от неговото обезлюдяване. В 1437 година Перо Тафур пише за разпръснатото и бедно население на града. В много квартали човек имал чувството, че се намира в открито поле с диви рози, които напролет цъфтели по плетищата, а славеи пеели в храстите.

В югоизточния край на града сградите на стария императорски дворец бяха вече необитаеми. Последният латински император беше изпаднал в бедствено положение. След като продал повечето от свещените градски реликви на Сент Луиз, преди още да заложи своя син и наследник на венецианците, той смъкнал всичкото олово от покривите на сградите и го заложил за пари. Нито Михаил Палеолог, нито неговите приемници можаха да намерят достатъчно средства, за да ги възстановят. Само някои от църквите в неговите земи бяха запазени, като базиликата на Василий I и Църквата на Божията майка във Фарос. Наблизо се рушеше Хиподромът; младите благородници използваха арената за игра на топка. Оттатък площада, в двореца на патриарха, все още се помещаваха канцелариите, но патриархът не смееше вече да стои там. Само голямата катедрала на светата божа мъдрост, „Света София", все още пазеше великолепието си и нейното поддържане представляваше специална грижа за държавата.

Главната улица през центъра на града, от Одринската врата до стария дворец, бе осеяна с магазини и къщи. Там се издигаше и катедралата „Светите апостоли". Но тази огромна сграда също се намираше в плачевно състояние. По протежение на Златния рог селата се доближаваха едно до друго и бяха по-населени, особено отсамният край до Влахерна, близо до стената, където се намираше императорският дворец. Венецианците държаха процъфтяващия квартал долу до пристанището, а улиците с търговци от Анкона и Флоренция, от Рагуза и Каталония и търговци — евреи бяха наблизо. Покрай брега имаше складове и кейове. Пазарищата бяха на същото място, където са и днес големите турски пазари. Но всеки район беше отделен от другите и много от тях бяха оградени със стени или огради. По южните склонове на града, обърнати към Мраморно море, селата бяха по-нарядко, далеч едно от друго. При стадиона, където градските стени стигаха долу до самото море, се намираха сградите на университета и патриаршеската академия, скупчени около древната църква на свети Йоан и нейния исторически манастир с чудесна библиотека. На изток от тях се намираха кейовете на Псаматия. Още няколко красиви резиденции, манастири и метоси бяха останали, пръснати из града. Човек можеше все още да види богато облечени благородници и дами , яздещи или носени на носилки из града, при все че де ла Брокиер бил много натъжен, като видял колко малък бил ескортът, придружаващ прекрасната императрица Мария при отиването ѝ от църквата „Света София" до двореца. Търговията бе все още оживена по пазарищата и кейовете, където се виждаха венециански, славянски или мохамедански търговци. Те предпочитаха да търгуват в древния град, а не с генуезците оттатък Златния рог. Продължаваха и ежегодните приливи на поклонници, които идваха най-вече от Русия, за да се възхитят на църквите и реликвите, които се пазеха в тях. Държавата все още поддържаше общежития, за да ги подслонява, а също болници и приюти, каквито можеше да си позволи сега.

Единственият друг важен град, останал на империята, беше Солун. Той имаше по-благополучен вид и все още беше главната морска врата на Балканите. Неговият ежегоден панаир беше сборно място на търговци от всички страни. Вътре, в малкото му пространство, празнотата и упадъкът бяха по-незабележими. Но той изобщо не успя да се съвземе след изпитанията през средата на XIV столетие, когато бе превзет от известните революционери, наричани обикновено зилоти. Преди да бъдат разбити, те бяха разрушили много дворци, магазини и манастири. Към края на века Солун бе окупиран от турците и после, след известно време, отново възвърнат. Мистра в Пелопонес, столица на деспотите на Морея, при все че се славеше със своя дворец, замък и няколко църкви, манастири и училища, всъщност бе малко по-голям от село.

Тези именно жалки останки от империята представляваха наследството, което премина в ръцете на император Мануил II в 1391 година. Самият той бе една трагична фигура. Младините му бяха минали в семейни разпри и войни, в които единствено той бе останал лоялен към баща си Йоан V и веднъж успял дори да го спаси от венецианците, които го държали в затвора за неизплатени дългове. Няколко години той прекарал като заложник в турския двор и бил заставен да признае сюзеренството на султана и дори да предвожда византийските полкове в помощ на своя господар при покоряването на свободния византийски град Филаделфия. Той намираше утеха в научни занимания и писане. Между другите работи беше написал и една малка книга за своите турски приятели, сравнявайки християнството с исляма. Мануил II бе един достоен император. С голямо благородство той учеше своя племенник Йоан VII, син на неговия по-голям брат. По-късно той бе възнаграден с лоялността, която този неуравновесен младеж прояви към него през късия си живот. Императорът се опита да реформира манастирите и подобри нивото им. На университета даде най-голямата сума, която можа да отдели. Той виждаше политическата необходимост от помощта на Запада. Кръстоносният поход от 1396 година, подет и благословен от двама враждуващи папи, за да се провали поради безумието на своите предводители при Никопол на Дунава, бе организиран по-скоро по молба на унгарския крал, отколкото на Мануил. Императорът все пак бе успял да накара френския маршал Бусико да пристигне в Константинопол с няколко военни части. Мануил II се противопостави на обединението на църквите, отчасти поради някои основни религиозни убеждения, които той с откровеност обясни в един трактат до професорите от Сорбоната, и отчасти, защото познаваше поданиците си достатъчно добре, за да повярва, че те биха го възприели. Съветът му към неговия син Йоан VIII бе да поддържа преговорите за унията върху приятелска основа; но да избягва ангажименти, които не би могъл да изпълни. Когато тръгна да търси помощ от Запад, той избра един момент, когато папството бе дискредитирано от Великата схизма. Поради това той реши да отправи своя апел към светските властелини с надежда да избегне църковния натиск. Но независимо от приятното впечатление, което направи, пътуванията му не донесоха никакви материални изгоди, освен малките парични суми, изтръгнати с помощта на домакините от техните безучастни поданици. През 1402 година, като чу, че султанът напредва към Константинопол, императорът побърза да се завърне у дома. Столицата му обаче бе спасена, преди още да стигне, защото татарският хан Тимур нападна турските владения от изток. Все пак почивката, дадена на Византия от поражението на султан Баязид при Анкара, не бе в състояние да възстанови замиращата империя. Силите на османските владетели бяха накърнени само за известно време. Две десетилетия династически спорове ги задържаха, а когато през 1423 година султан Мурад II потегли към Константинопол, той бе принуден да вдигне обсадата почти веднага поради семейни интриги и слухове за въстание.

Намесата на Тимур отложи падането на Константинопол с половин век. Но сам Мануил едва ли можеше да се възползва от това. Той успя само да си възвърне няколко града в Тракия и да обезпечи възкачването на един свой приятел в султанството. Ако сега всички западни сили бяха в състояние незабавно да направят коалиция срещу османските турци, опасността би могла да изчезне. Но коалиции не могат да се формират без време и добра воля. Генуезците, уплашени за своята търговия, побързаха да изпратят делегация до Тимур и в, същото време да набавят кораби за пренасяне на разбитите турски войски от Азия в Европа. Венецианците, за да не останат по-назад, инструктираха колониалните си власти да пазят строг неутралитет. Папството обвързано с Великата схизма, не можа да поеме ръководството. Западните владетели помнеха още неуспехите си при Никопол и всеки един от тях си имаше свои грижи. Кралят на Унгария, убеден, че турците не го застрашават, бе ангажиран с интриги в Германия, от които той щеше да излезе император. Константинопол не беше още в опасност. Защо тогава да се тревожат!

В самия Константинопол не съществуваше такъв оптимизъм. Въпреки съзнанието за надвисналата опасност блестящият интелектуален живот продължаваше. Учените от по-старата генерация бяха вече измрели. Сега, освен самия император, най-изтъкната фигура бе Йосиф Вриений, директор на патриаршеската академия, професор в университета и учител на последната забележителна генерация византийски учени. Той познаваше западната и източната литература и помагаше на императора да въведе западните методи в програмата на университета. Вриений приемаше западните студенти с голямо внимание. Самият Енеас Силвий Пиколомини, бъдещият папа Пий II, по-късно писа, че на младини всеки италианец с претенции към науката казвал, че учи в Константинопол. Но Вриений, подобно на Мануил, бе противник на унията между църквите. Той не можеше да приеме римската теология и да изостави византийските традиции.

Друг забележителен учен бе Георги Гемист Плетон, малко по-млад от Вриений. Той напусна Константинопол и се установи в Мистра под покровителството на най-начетения от императорските синове, деспота Теодор II Морейски. Там основа платоническа академия и написа редица книги, пледирайки реорганизация на държавата по учението на Платон. Според него само това може да съживи гръцкия свят. Плетон даваше също така съвети из областта на социалните, икономическите и военните области, малко от които обаче имаха практическа стойност. В областта на религията той защищаваше платоническото възприемане на Вселената, като се доближаваше до философията на епикурейците и учението на Заратустра. Въпреки че на думи бе християнин, той държеше твърде малко за християнството: пишеше за Господ като за Зевс. Неговите религиозни възгледи не бяха никога публикувани. Ръкописите му попаднаха след смъртта му и след падането на Константинопол у неговия стар приятел и опонент патриарха Генадий. Той ги прочете с удоволствие и ужас и накрая неохотно заповяда да бъдат изгорени. Запазени са само някои отделни части.

Плетон ревностно използваше една терминология, която показва колко много се бе променил византийският свят по онова време. Дотогава думата елин (Hellene) била употребявана от византийците за езичиик-грък, в противовес на християнин, освен в случаите, когато с това име наричали самия гръцки език. Сега, когато империята беше малко повече от една група градове-държави и когато целият западен свят се възхищаваше от древна Гърция, хуманистите започнаха да наричат себе си елини. Империята продължаваше да бъде Римска империя, но думата ромеи, с която по-рано се наричаха византийците, бе изоставена от образованите кръгове. После „ромейски" започна да се нарича езикът на народа, за разлика от литературния език. Този нов стил водеше началото си от Солун, където интелектуалците имаха будно съзнание за своя гръцки произход. Солунчанинът Никола Кабазилас пишеше за „нашето общество от Елада (Hellas)". Мнозина негови съвременници следваха примера му. Към края на века често наричаха Мануил император на елините. Няколко века преди това много западни мисии, които пристигаха в Константинопол с писма, адресирани до „императора на гърците", не бяха приемани в двореца. Сега въпреки неохотата на традиционалистите да употребяват новите термини и при все че някои виждаха в това отказ от всемирните претенции на империята, термините се разпространяваха все повече, за да напомнят на византийците за техния елински произход. През последните десетилетия Константинопол съзнателно се превърна в елински град.

През 1423 година Мануил II се оттегли от активния живот и две години по-късно умря. Неговият приятел султан Мехмед I бе вече починал. При новия султан, Мурад II, османската сила нарасна повече от когато и да било. Много ромеи величаеха Мурад, който, макар и предан мохамеданин, бе приветлив, честен и справедлив, Ала той разкри своя истински нрав едва през 1422 година, когато потегли срещу Константинопол. Въпреки че опитът му да обсади града не доведе до нищо, натискът върху другите градове на империята бе такъв, че управителят на Солун, Мануиловият трети син Андроник, болезнено нервен мъж, отчаян от защитата на града, го продаде на венецианците, които също не успяха да го задържат. През 1430 година, след кратка обсада, той падна в турски ръце. През следващите години Мурад нямаше голямо желание за агресия. Но докога щеше да продължи това спокойствие?

Най-старият син на Мануил, Йоан VIII, бе така сигурен, че само помощта от Запад ще спаси империята, че пренебрегна бащиния си съвет и реши да настои за уния с Рим. Единствено църквата бе способна да накара Запада да помогне на Константинопол. Папството не се занимаваше вече със схизмата и вместо това възникна едно ново движение за помирение. Йоан знаеше, че би могъл да накара своя народ да приеме унията, само ако тя бъде приета на събор, подобен на Вселенския, щом обстоятелствата позволяват това. Папата не можеше да отхвърли предложението за събор. Най-сетне след дълги преговори папа Евгений IV покани императора да изпрати делегация за съвета в Италия. Йоан би предпочел тези съвещания да се състоят в Константинопол, но все пак прие поканата. Съветът бе открит във Ферара през 1438 година и се пренесе на следната година във Флоренция, където станаха извънредно оживени разисквания. Пратениците се впуснаха в безплодни спорове върху отделни подробности: трябваше ли императорът да председателства събора, както други императори бяха председателствали съборите по-рано? Как трябваше да бъде посрещнат патриархът на Константинопол от папата? Беше решено дебатите да се провеждат според изричното предписание на каноните от Вселенския събор и евангелските текстове. Отците на църквата, латинският и ромейският, трябваше да бъдат считани като вдъхновени от бога и нарежданията им да бъдат безпрекословно изпълнявани. За нещастие вдъхновението не изглеждаше достатъчно силно. Отците често изпадаха в несъгласие помежду си и понякога дори сами си противоречаха. Безкрайни мъчнотии изникваха и заради езика. Рядко можеше да се намери точният еквивалент в латинския за ромейски теологически термини; а гръцките и латинските версии на канона често се различаваха. Трябва да се признае, че в дебатите латинците имаха преимущество. Тяхната делегация бе съставена от опитни полемисти, които работеха заедно като един, а зад тях като съветник стоеше папата. Византийската делегация бе по-разнородна. Владиците бяха неподготвени, тъй като по-известните се отказаха да присъстват. За да подобри нивото им, императорът въздигна трима учени монаси в сан митрополити. Това бяха Висарион от Трапезунд, Исидор, митрополит на Киев и цяла Русия, и Марко, митрополит на Ефес. Освен тях изпрати още четири светски философи, Георги Схоларий, Георги Амируцис, Георги от Трапезунд и стария Плетон. Източните патриарси бяха поканени да посочат делегати измежду епископите. Те неохотно се съгласиха, без да дадат на своите представители пълни права за вземане на решения. Съгласно православната традиция всеки епископ, включително и патриархът, бяха единствено посветени в доктрината, докато обикновените миряни имаха само право на мнение. По такъв начин всеки ромейски опонент следваше своя начин на мислене. Патриархът, един приветлив стар мъж на име Йосиф, незаконородено дете на български княз и гръцка знатна дама, нямаше никаква тежест. Той не притежаваше нито особен ум, нито добро здраве. Самият император се намесваше, за да придвижи съвещанията от някоя мъртва точка, като например спора за превъплъщението. Между византийците липсваше съгласуваност и определена политика, а освен това те бяха привършили парите си и бързаха да се върнат у дома.

Накрая унията бе прокарана. Философите Схоларий, Амируцис и Георги Трапезундски, всички почитатели на Тома Аквински, приеха унията. Плетон видимо се въздържа да сложи подписа си. 3а него бе ясно, че латинската църква е по-враждебна от византийската към всяка свободна мисъл. Но той прекара във Флоренция чудесно: честваха го като пръв учен, представител на платонизма, а Козимо Медичи основа в негова чест Платонова академия. Така опозицията му бе заглушена. Патриарх Йосиф, след като постигна съгласие с латинците, че тяхната формула за Светия дух, произхождащ от Сина, означава същото както гръцката формула за Светия дух — произхождащ чрез Сина, се разболя и умря. Един неучтив учен забеляза, че след като този патриарх забъркал такава каша, нищо друго не му оставало, освен да умре. Висарион и Исидор бяха спечелени за латинската кауза. Учеността на италианците им направи силно впечатление и те копнееха да обединят византийската и италианската култура. Всички останали гръцки епископи, с изключение на един, подписаха унията, макар някои да направиха това с протест и оплаквания, че са принудени и заплашени от императора. Не подписа Марко от Ефес дори при заплахата, че ще изгуби престола си. Самата уния, макар да включваше някой ромейски формулировки, едва ли беше нещо повече от една латинска доктрина, при все че клаузата за връзката на папата със съборите бе оставена в сянка.

Да се подпише унията бе по-лесно, отколкото да се проведе тя на дело. Когато делегацията се завърна в Константинопол, посрещнаха я с необуздана враждебност. Скоро Висарион, макар и високо почитан дотогава, намери за благоразумно да се оттегли в Италия. Там той бе последван от Исидор, когото руснаците гневно отрекоха. Източните патриарси отказаха да се съгласят с подписите на своите делегати. Сега императорът беше затруднен с намирането на патриарх в Константинопол. Първият избран умря почти веднага. Следващият, Георги Мамас, избран в 1445 година, стоя на престола едва няколко години. Бойкотиран почти от цялото духовенство, той се оттегли в Рим в по-приятелска атмосфера. Марко от Ефес бе понижен, но народът продължаваше да го счита за свой духовен глава. От философите Георги Трапезундски се премести в Италия, Георги Схоларий започна да изпитва съмнения повече по политически, отколкото по религиозни причини. Той запази възхищението си към схоластицизма, но реши, че унията не бе в гръцки интерес. После се оттегли в манастир под монашеското име Генадий. След смъртта на Марко от Ефес той остана общопризнатият водач на антиуниатската партия. По-късно Г. Амируцис отива още по-далеч, като търси възможност за разбирателство с исляма. Самият император се колебаеше дали е постъпил правилно: той не изостави унията, но под влиянието на своята майка, императрица Елена, преустанови преследванията. Всичко, което бе постигнато, доведе само до вражди и огорчения в загиващия град.

По общо мнение само една успешна акция срещу турците би могла да придаде кредит на унията. И така, в 1440 година папа Евгений възвести кръстоносен поход и най-после организира армия, съставена главно от унгарци. През 1444 година тя премина Дунава. Но папският пратеник кардинал Цезарини, след като принуди военачалника Ян Хуниади, трансилвански войвода, да отхвърли тържествения договор със султана, тъй като клетвата пред един неверник се считаше невалидна, се скара с него за стратегията, която трябваше да се следва. Султан Мурад без големи трудности изтръгна победа срещу кръстоносците при Варна на брега на Черно море.

Много историци смятаха, че като отхвърлят унията, византийците отиват доброволно и упорито към самоубийство. Простите хора, водени от монасите, бяха лоялни към вярата, литургията и традициите, за които те вярваха, че са установени от бога и ще бъде грях да ги изоставят. Това беше век на религията. Византийците вярваха, че земният живот е само една прелюдия към вечния. Да се изкупи материалната сигурност тук долу с цената на вечното страдание не бе за предпочитане. В тях имаше чувство на безграничен фанатизъм; ако е съдено да ги сполети беда, то това представлява едно наказание за техните грехове. Те бяха песимисти. Естествената веселост на гръцките им предци беше изчезнала във влажния, меланхоличен климат на Босфора. Дори по време на величието на империята хората си шепнели пророчества, че тя не е вечна. Вярвало се твърдо, че навсякъде из града върху камъните и книгите на древните мъдреци бил записан списъкът на императорите и той наближавал своя край. Идването на антихриста не можело повече да се отлага. Дори онези, които вярваха, че Божията майка никога нямало да допусне градът, покровителстван от нея, да падне в ръцете на неверниците, бяха останали малко. Унията с еретическия Запад не можеше да донесе спасение нито да измени съдбата.

Може би това гледище на благочестива набожност беше, признак на невежество и тесногръдие. Но по онова време живееха и разсъдливи държавници, които също се съмняваха в ползата от унията. Мнозина от тях считаха, и то с основание, че Западът никога не ще може и не ще иска да изпрати войска, в състояние да смаже превъзходно организираната сила на турците. Други, по-специално измежду монасите, се страхуваха, че такъв съюз ще доведе до още по-дълбока схизма. Не трябваше ли гърците, които се бяха борили толкова дълго за своята самостоятелност против преследванията на западните управници, да се смятат за предадени? Все повече от тях попадаха под турско владичество и тяхната връзка с Константинопол можеше да се задържи само чрез църквата. Ако Патриаршията се предадеше на Запада, трябваше ли паството да последва примера ѝ? Господарите им сигурно нямаше да одобрят това. Бяха ли Арменската, Българската и Руската православни църкви готови да се присъединят? Източните партиаршии дадоха да се разбере, че не бяха съгласни. Можеше ли да се надяват, че православната църква, зависима от византийската патриаршия, ще приеме западната, сюзеренна власт само за да спаси империята? Известно бе, че за Русия латинската църква бе църква на нейните полски и скандинавски врагове. Един меморандум от 1437 година ни дава да разберем, че от 67 митрополитски престола, зависими от патриарха на Константинопол, само 15 са останали във владението на императора. Това значи, че поради унията с Рим патриархът загуби три четвърти от епископите, подчинени в миналото. Това бе един съкрушителен аргумент, който се прибавяше към естественото недоволство на византийците против пожертваната църковна свобода. Някои тогавашни държавници отидоха още по-далеч: Византия, както я виждаше всеки непредубеден наблюдател, бе вече обречена. Единствената надежда за реорганизирането на византийската църква и чрез нея на византийския народ се криеше в приемането на турското робство, в което вече една голяма част от ромеите бяха попаднали. Само по този начин ставаше възможно да се преустрои православната църква и гръцката нация да се обнови, а след време, придобила достатъчно сила, да отхвърли робството на неверниците и да възстанови отново Византия. С малки изключения никой ромей не бе лишен от гордост, за да желае доброволно да се подчини тялом на неверниците, както не беше съгласен да подчини духа си на латинците. Може би първото съдържаше повече мъдрост, ако изключваше второто! Целостта на гръцката нация можеше да бъде по-добре запазена чрез обединен народ под мохамеданско управление, отколкото като се присъедини една част от него — към западния свят. Забележката, приписана от враговете на последния пръв министър на Византия Лукас Нотарас „По-добре султанският тюрбан, отколкото кардиналското кепе", не беше толкова оскърбителна, колкото изглежда на пръв поглед.

Както за Висарион, така също и за приятелите му хуманисти, които работеха усърдно в Италия за подпомагането на своите сънародници, атмосферата в Константинопол изглеждаше странна, глупава и тесногръда. Те бяха убедени, че съюзът със Запада ще доведе до такъв културен и политически подем, който отново ще издигне Византия. Кой може да каже дали те грешаха?

Императорът Йоан VIII живя девет нещастни години след завръщането си от Италия. Когато се върна, научи, че любимата му жена — императрица Мария от Трапезунд, умряла от чума. Той нямаше деца. Братята му прекарваха времето си в непрестанни разпри помежду си в Пелопонес или в интриги срещу него в Тракия. В своето семейство се доверяваше само на майка си, императрица Елена, но тя не одобряваше политиката му. После се опита да поддържа мир в разделената си столица чрез въздържание и такт. Грижливо изразходваше всички средства, които държавата можеше да отдели за заздравяване на дългите градски стени, за да бъдат те готови при неизбежното нападение на турците. И на 31 октомври 1448 година смъртта дойде за него като истински отдих.

 

 

Глава II

 

ВЪЗХОДЯЩИЯТ СУЛТАНАТ

 

В дните на великото минало преуспяването на Византия се дължеше до голяма степен на Анадола. В римско време огромният полуостров, известен под името Мала Азия, е бил една от най-населените области в света. Упадъкът на римската империя, чумната епидемия и маларията, както и нападенията на перси и араби през VII и VIII век бяха намалили броя на населението. Едва през IX век сигурността в тази област се възстанови. Добре организираната отбрана намали опасността от неприятелски набези. Земеделието отново се съвзе и намери добри пазари в Константинопол и в цъфтящите градове по крайбрежието. Богатите долини на западния край изобилстваха с маслини, плодни дървета и жито. Стада овце и говеда бродеха по високите полета, а там, където земята се напояваше, се отглеждаха различни зърнени храни. Политиката на императорите не насърчаваше големите владения и предпочиташе земята да се притежава от селските общини. Вместо наем много от тях даваха войници за императорската армия или местната милиция. Централното управление правеше постоянни инспекции и пращаше платени от императора чиновници.

Стопанското благополучие в онези времена зависеше от добре пазените граници, а там животът беше друг. Границите се защитаваха от граничните бойци, наричани акрити, бойци, които прекарваха живота си в нападения и обири из неприятелските земи или в отблъскване на неприятелски нападения. Това бяха независими хора; не зачитаха никакви закони, отхвърляха с негодувание всеки опит на властта да ги контролира, никога не желаеха да плащат какъвто и да било данък, а по-скоро очакваха възнаграждение за своята служба. Своите приятели те привличаха по време на различни авантюри, тъй като там, в онези диви места, почти не съществуваше заседнал живот или племенна обособеност, освен областите, където живееха арменци и поддържаха от дълги времена свои традиции и обичаи. Военните схватки продължаваха непрекъснато, независимо дали византийското и арабското правителство бяха в мир или не. Ала акритите не винаги враждуваха със съперниците си оттатък границата, които водеха подобен живот. Мохамеданските гранични бейове бяха може би малко по-фанатични поради своята вяра. Но фанатизмът им не пречеше да общуват с византийците и дори да позволяват взаимни бракове. Официалната религия не беше популярна нито от едната, нито от другата страна. Мнозина акрити принадлежаха към арменската църква и почти всички съзнателно защитаваха еретиците. Мохамеданските еретици пък можеха винаги да намерят сигурно убежище при мохамеданските гранични владетели.

За известно време този ред се разпадна поради упадъка на Халифата и новия агресивен дух на Византия. От средата на X век засилените имперски армии си възвърнаха огромни области от гранични земи особено в Сирия. Новата граница не минаваше вече през планински области, а през обработени и населени земи. Тяхната отбрана сега вече се организираше от Константинопол и контролираше от Антиохия или някой друг възвърнат град.

Старите акрити не бяха нужни и те вложиха богатствата си, спечелени през последните нападения, в земите на Анадола. Те продължаваха да се държат като самовластни и непокорни господари, обкръжени от свои армии приближени, привлечени главно от бившите свободни села, чийто контрол бяха незаконно откупили. Така се постави основата на нова поземлена аристокрация, чиято сила разклати имперското управление в средата на XI век. Междувременно централното управление се опита да установи контрол в арменските гранични земи на север и анексираните провинции отпреди, като ги постави под властта на омразния византийски събирач на данъци и византийските църковни власти. Възникналото негодувание отслаби още повече отбраната на тези области.

Сега трябваше да се сблъскат с един народ, с който Византия от далечно минало поддържаше приятелски контакт. От няколко столетия насам необятните полета на Туркестан бяха пресъхнали и тюркските племена се придвижваха на запад да търсят нови земи. През VI век Византия беше в допир с тюрките в Централна Азия и добре познаваше тюркските племена, които проникваха в руските степи, както и по-изтънчените хазари, приели юдейството. Две хазарски принцеси дори бяха станали жени на византийски императори. А по-дивите племена — печенези и кумани — понякога нападаха императорските територии, но често изявяваха готовност да служат в императорските армии. Много от тези наемници бяха покръстени и получиха земи главно в Анадола. Най-дейното тюркско племе, огузкото, се отправи през Персия към земите на арабския халифат. В армията на Халифата и на императора имаше цели тюркски полкове. По-късно именно те станаха мюсюлмани. Когато Халифатът западна, силата на тюркските васали се увеличи. Първият могъщ тюркски мохамеданин Махмуд Газневид основа на изток империя, простираща се от Исфахан до Бухара и Лахор. След неговата смърт хегемонията над тюрките премина в огузката фамилия Селджук. Наследниците на този полумитически княз спечелиха надмощие над тюрките, заселени в Халифата, а преселниците от Туркестан с готовност приеха тяхното водачество. Около 1055 година Тогрул бей, глава на фамилията, установи не само еднолично царство, обхващащо Персия и Хорезъм, подпомогнат на северните граници от братя и братовчеди, но получи още от халифата на абасидите в Багдад временно управлението на неговите владения.

Сам халифът го покани, защото се страхуваше от своя съперник халифа на фатимидите в Египет, който вече контролираше по-голямата част от Сирия. Фатимидите бяха в добри отношения с Византия, а селджукските емири се стремяха да избягнат всяка акция от страна византийците по северната граница на абасидите, защото византийците щяха да помогнат на фатимидите, ако селджуците ги нападнат. Известен брой тюркски бейове, придружени от своите последователи, се бяха заселили около византийските граници. Играейки ролята на гранични господари, те нападаха и грабеха при всеки удобен случай. Приемникът на Тогрул, племенникът му Алп Арслан, реши да отстрани всяка заплаха от византийска агресия в тази област. Той обкръжи и превзе старата арменска столица Ани и насърчи граничните вождове да засилят нападенията си. Византийците отговориха, като завладяха остатъка от територията на арменското княжество. Но императорските гарнизони не бяха в състояние да отблъснат новите нападения: вече ги нямаше акритите да се заемат с тази операция. В 1071 година император Роман Диоген реши, че е необходим военен поход в защита на границата. Постоянните икономии бяха отслабили императорската армия. Императорът разчиташе на наемниците от Западна Европа и най-вече на куманите. Алп Арслан се биеше с фатимидите в Сирия, когато научи за похода. Той сметна, че това действие е в подкрепа на съюза между Византия и фатимидите и побърза на север да посрещне опасността. Макар и куриозен, за историята е важен фактът, че всяка една от страните считаше, че се отбранява.

Решителното сражение стана в петък, 19 август 1071 година близо до град Манцикрет. Роман беше храбър мъж, но слаб тактик, а и не можеше да се надява много на наемните войски. Армията му бе разбита и унищожена, а той самият падна в плен.

Алп Арслан, доволен, че Византия не застрашава вече неговия фланг, пусна на свобода племенника си при леки условия и се завърна в Сирия да довърши своето главно дело. Неговите гранични бейове имаха обаче други планове. Византийската гранична отбрана бе вече премахната, а политическите неуредици в Константинопол пречеха на нейното възстановяване. Малкото останали акрити, повечето арменци, нямаха контакт със столицата. Подпомогнати от приятелите си, те се оттеглиха в отделни крепости. Чули, че тези земи могат лесно да се превземат, тюркските бейове засилиха нападенията си и като не срещнаха никаква съпротива, се заселиха заедно със своите приближени и други хора от племето в областите, в които успяха да проникнат.

След време тези гранични владетели получиха титлата гази, т. е. борци за вярата. Газите представляваха едно грубо подобие на християнските рицари. Получили известна власт, те даваха клетва пред по-висшия владетел, най-често пред халифа, и се подчиняваха на „футувата", един мистичен кодекс за морално поведение, разпространен през X и XI век и приет от еснафите и общините на целия ислямски свят. Тюркските гази бяха главно войници и завоеватели и не се интересуваха от организиране на управлението. Те ръководеха завзетите територии, както и граничните имения, и твърде малко се интересуваха от живота на местното население. То често се обръщаше към тях за защита срещу други нападатели и финансираше управлението им чрез дадената плячка. В граничните земи, привикнали векове наред с този начин на живот, те срещаха слаба съпротива. Техните последователи често вземаха местата на християните, които забягваха в по-сигурни убежища. Но самото население бе вече твърде много размесено и напливът на тюрките изменяше общата картина. С напредването им по-навътре в Мала Азия тя се промени отново. Някои места, изоставени от забягналите християни, бяха изцяло окупирани от тюркските племена. Други християнски градове и села се опитваха да се задържат, но скоро се виждаха изолирани и принудени да се подчинят на властта на окупатора. В резултат на тези нападения пътищата и мостовете, водохранилищата и напоителните канали бяха унищожени. Старата икономика не можа да оцелее.

При липсата на организирана съпротива газите успяха да сложат ръка на целия полуостров; във византийски ръце останаха само някои крайбрежни части. Това продължи, докато императорът Алекси Комнин реорганизира империята и армията и използва своята дипломация да противопостави всеки гази на своя съсед и да създаде междинни ежби. Междувременно династията на Селджуците, разтревожена от настъпилия хаос в Анадола, изпрати един от своите млади членове да организира завладяването и да образува едно ислямско царство. Задачата на селджукския управител Сулейман и сина му Кили Арслан беше затруднена от войните и интригите на Алекси и от помощта, дадена на Византия от войските на Първия кръстоносен поход. Рано през XII век границата между Византия и земите на тюрките водеше по линията, която отделя плодородните полета на Западен Анадол и крайбрежните области на север и юг от централните високи полета. Селджукските управници не държаха толкова на връзките си с Византия, колкото да се наложат над отделните гази бейове и особено над „Великия съюз на Данишмед".

Упадъкът на Византия през края на XII столетие и заплахата от Четвъртия кръстоносен поход подпомогнаха султана на селджуците да увеличи територията си. В първата половина на ХIII век селджукските султани от Рим, както ги наричаха, след като завладяха земи в сърцето на старите византийски и римски владения, бяха силни и тачени фигури в мохамеданския свят Те успяха да установят властта си върху гази-бейовете и бяxa в добри отношения с византийските си съседи, императорите от Никея. Изоставили източните си амбиции, султаните бяха доволни, че могат да управляват своята добре организирана държава от столицата Коня. Те възобновиха градския живот, възстановиха съобщенията, насърчиха изкуствата и учението. Благодарение на тяхната мъдра политика превръщането на християнския Анадол в една мохамеданска страна беше постигнато така гладко, че никой не се зае да запише подробностите.

Благодатното управление на селджуците беше прекратено от нахлуването на монголите. Първи нахлуха в Мала Азия тюркските племена, които бягаха от монголските армии. Те се заселиха по западните граници и се сляха с газите, които страдаха от потисничеството на селджуците. В 1243 година се появиха самите монголи. Султанът на селджуците понесе страшно поражение, от което неговото царство никога не успя да се съвземе. Занапред той и неговите приемници останаха зависими данъкоплатци и васали на монголския илхан на Персия, като загубиха своята власт и сила. За по-малко от половин век династията им изчезна.

Упадъкът на селджукския султанат постепенно засили гази-бейовете по границата. Все по-големи маси бежанци, попаднали под монголите, се присъединяваха към тях: чиновници от селджукските градове, населението от опустошените земи, обложените с тежки данъци, свещениците, шейховете, дервишите, много от които бяха считани за еретици в тесните мохамедански кръгове. Техният фанатизъм беше подходящ за духа на хората по границата, благодарение на който нападенията срещу християните зачестиха. Отначало това не беше лесно. Никейските императори гледаха с голяма загриженост към границата, съживяваха акритите и в същото време ги държаха под контрол. Славното възстановяване на византийската власт в Константинопол през 1261 година имаше и своите неудобства. Империята занапред се ангажира дълбоко в Европа. Застрашаваха я не само балканските сили, но и Западът, който искаше да отмъсти за падането на Латинската империя. Някои войски бяха вече изтеглени от азиатските гарнизони. Съкращаването на флотата отслаби бреговата защита. В цялата империя данъчното бреме се увеличи, за да посрещне новите задължения. Акритите бяха без поддръжка и заплата. През последните три десетилетия от ХIII век проникнаха нови групи гази. Гъсто населени от своята страна на границата, те жадуваха за плячка и подстрекавани от религиозни предводители, нахлуваха в изоставените земи на византийска Азия. Честите опити на императорската армия да ги отблъснат оставаха без успех. Някои от по-предприемчивите, като емирите от Ментеше и Айдън, нападаха по море и по суша. Византийската флота се противопоставяше безуспешно. Около 1300 година освен един-два изолирани града всичко, което остана на Византия в Азия, бяха полетата между Витински Олимп и Мраморно море, полуострова, издаден в Босфора до река Сангарий и крайбрежието на Черно море стотина мили на изток.

При тези преселения емирството Ментеше в югозападната част на Мала Азия зае първо място. Но силата му беше накърнена, когато рицарският орден на йоанитите завладя остров Родос и се установи там. По такъв начин хегемонията премина в ръцете на емирите на Айдън, първи от азиатските турци, нападнали европейските брегове на Егея. Обединените сили на Венеция, Кипър и Йоанитите успяха да ги задържат. По на север бяха емирите на Сарухан със седалище Маниса или Магнезия, до скоро втора столица на никейските императори, а до тях бяха бейовете на Караси, заселени върху полетата на древна Троя. На черноморския бряг се намираше емирството на Гази Челеби в Синоп, известно със своите пиратски подвизи. Съществуваха и някои по-малки емирства из вътрешността и двете големи емирства на Караман и Гермиан, считани за наследници на Селджуците. Те бяха решени да основат една здраво уредена държава, която да контролира газите. Караманските емири, които през 1327 година превзеха Коня, бяха доста далеч от границата, за да могат да изгонят местните гази. Гермианските емири, чиято столица бе Кютахия, се отказаха да носят титлата гази и се опитаха да наложат своята власт върху съседните гази-бейове, много от които по произход бяха гермиански военни водачи. В повечето случаи те успяха да победят. С едно изключение емирствата по египетския бряг и витинската граница ги почитаха, но никога не приеха тяхното сюзеренство.

Това изключение правеше една малка държавица, възникнала през втората половина на XIII столетие върху граничните земи, простиращи се източно от Витински Олимп. Неин основател бе някой си Ертогрул, починал през 1281 година, наследен от сина си Осман. Произхождението на Османовци или Отоманите, както се наричаха наследниците на Осман, бе преиначавано и украсяването от легендите, създадени, след като фамилията беше станала велика. Съществува цял списък от 21 прародители, водещи назад до Ной, а има и други 31, после прибавени, за да направят хронологията по-убедителна. Линията минава през еконимния (даващия името) герой Огуз Хан, родоначалник на огузките тюрки и после през неговия син Тьок Алп и внука му Шамундур или Шавулдур. Според другите легенди именно той е един от 24-те внуци на Огуз, от които произхождат първоначалните 24 огузки племена. Въпреки че шаударското племе беше погълнато от Османската държава, в последните години на XIII век то представляваше значително множество, което беше отначало враждебно на османското владичество. Друга легенда възвеличава фамилията чрез най-стария внук Огуз-Кайъ, син на Хун Хан, считайки, че османският клон води началото си именно от това най-старо огузко племе. Тази версия обаче възниква едва през XV столетие, след като другата, за произхода на Гьок Алп, била възприета от всички. Дворцовите ласкатели от XV столетие усложниха въпроса, като прибавиха към династията и някои арабски прародители, при все че тя никога не бе претендирала да води началото си от самия Пророк, тъй като родословието на неговите наследници бе вече добре известно. Султан Мехмед II Завоевателят се опита да направи впечатление еднакво на своите турски и гръцки поданици, като поддържаше теорията, че неговата фамилия води началото си от един княз от имперския дом на Комнините, който емигрирал от Коня, приел исляма и се оженил за една от селджукските принцеси.

Солидни данни в подкрепа на тези теории липсват. Внимателният историк идва до заключението, че Ертогрул не е бил никакъв племенен вожд, а само един способен водач на гази от неизвестен произход, който някак си успял да се добере до границата и там чрез своята храброст събрал около себе си достатъчен брой последователи, за да основе едно емирство. Главното му предимство произлиза от географското положение на заетите от него земи. Една общност на гази, за да осигури съществуването си, трябва да напада и да напредва в територията на неверниците, а в края на XIII столетие почти всички други емирства бяха стигнали вече крайните граници на Мала Азия. Византийците бяха прогонени и морето се изпречваше на всяко по-нататъшно напредване. При все че пирати като емирите в Айдън и Синоп грабеха неприятелските брегове, турците не притежаваха достатъчно добра флота, с която да осигурят транспорта на хората си, за да установят презморски колонии. Като оставим настрана емирствата, които граничеха с Трапезундската империя далеч на изток, само османците имаха наследена земя, обърната към границата на неверниците. Тъкмо тук в османските земи се стичаха сега най-предприемчивите водачи на гази, жадни да намерят богати земи за нахлуване и ограбване, дервиши и учени, желаещи да избягат по-далеч от омразните монголи, и една гъста маса селски родове, търсещи пови домове и земи, където да отседнат със стадата си. Така Осман се видя заобиколен от твърде много хора за своето малко емирство.

Ако Осман не беше един гениален водач, тази многобройна преселническа маса щеше да го помете. Ние знаем твърде малко за начина, по който той се бе справил с тях. Забележително е, че в най-стария запазен надпис, в който османският управник дава на себе си титлата „султан", има надпис от Османовия син Орхан в джамията в Бруса, където се казва „Султан, син на султана на газите, Гази, син на газите, граничен владетел на Небосклона и герой на света". Следователно той е установил властта си именно като върховен вожд на газите. Докато другите емири, неспособни да се разпрострат зад границите си, започнаха непрестанни пререкания помежду си, Осман предложи живот на всеки гази, който приеме неговото водачество.

Византийската империя не можеше повече да устои на непрестанните предизвикателства. Може би най-умното бе да оттегли набързо армиите си от Анадола, да остави страната на османците и да концентрира силата си в морските войски, които бяха способни да предотвратят всяко преминаване през Проливите в Европа. Ако пътят на Осман по море бъдеше преграден, неговото така могъщо емирство щеше да го очаква упадък и сподвижниците му щяха да се впуснат в търсене на нови земи. Ала такава далновидност от ромеите не можеше да се очаква. Отначало в Константинопол никой не разбираше значението на Османската държава. През последните десетилетия на XIII столетие бяха изпращани императорски армии срещу тюрките в Айдън и Маниса, но без успех. На Осман обърнаха внимание едва когато в 1301 година разгроми византийските войски при Бафаеум между Никея и Никомидия и започна да заселва своите хора на север от връх Олимп. Византийците не можеха смирено да позволят на мохамеданите да завладеят последните им азиатски земи, които лежаха срещу самата столица. Но съпротивата бе лошо организирана и неефикасна. В 1305 година каталонските наемни войски на Андроник II разгромиха Осман близо до Люк. Скоро след това каталонците се разбунтуваха срещу императора и въвлякоха империята в десетгодишна гражданска война. През тези години не само голям брой тюркски войски, наемани от императора, не само каталонци се движеха из Дарданелите, но и самият Осман имаше възможност да заздрави положението си в земите чак до Мраморно море. Той често водеше походи, които не го засягаха пряко, и през 1308 година именно неговите войски взеха главно участие в завземането на Ефес, последния византийски град на егейския бряг, въпреки че той бе даден после на емира на Айдън. През следващите години в ръцете му паднаха византийските черноморски градове от Инеболи до Сангарий.

След като каталонците си отидоха, във Византия се заредиха династически граждански войни. Осман отново не срещаше почти никаква съпротива. Неговата армия, съставена главно от кавалерия, не разполагаше с обсадни машини. За да превземе един укрепен град, той разоряваше напълно неговата околност, поробваше или изгонваше местното селячество и заселваше свои хора. Така градът биваше отрязан от източниците на своето снабдяване и осъден на гибел, ако някоя спасителна армия не се притечеше на помощ. Сега Осман концентрира силите си срещу Бруса, град, разположен в северното подножие на Олимп, със силна естествена защита и добра морска позиция, удобна за ръководене на действията по брега на Мраморно море. Укрепленията, както и богатството на околностите под стените му даваха възможност при обсада да бъде защитаван в продължение на десетки години. Но императорът не можа да изпрати никаква помощ и през есента на 1326 година градът се предаде. Когато Осман научи новината, той вече бе на смъртно легло и след няколко дни, през същия този ноември, умря. Като използваше блестящо възможностите си, той превърна малкото си емирство в главна сила всред тюрките и оръжие на газите срещу християнския свят.

Осман беше щастлив и с децата си. Най-старият му син, Орхан, наследи неговия трон. Казват, че предложил на своя брат Аляеддин да поделят властта, както изискват тюркските обичаи, но той с благородство настоял да не се разделя монархията и останал лоялен поданик. Орхан наследи и един способен министър със същото име — Аляеддин. Не е лесно да се узнае дали забележителното разрастване на османската държава се дължи на управника, или на министъра. Подобно на баща си Орхан бе вожд на гази, предопределен да покори неверниците. В 1329 година историческият град Никея, който, както Бруса, бе изолиран от десетки години, падна в ръцете му. Император Андроник III и неговият министър Йоан Кантакузин се опитаха да му помогнат, но след едно нерешително сражение, което породи недоволство сред войските и вследствие лошите новини, идещи от Европа, византийците бяха принудени да се оттеглят. Следващата цел на Орхан бе важното пристанище Никомидия. Отбраната продължи цели девет години, защото градът получаваше помощ и подкрепление по море. Градът капитулира само поради блокадата на тесния си залив. Ако притежаваше Никомидия, султанът, както той се наричаше сега, можеше да завладее почти всички земи до Босфора.

По това време Византия беше застрашена от голямата сръбска империя на Стефан Душан, а в 1341 година избухна и гражданска война между Йоан Кантакузин и регентите на малолетния император Йоан V. В миналото византийските генерали имаха тюркски войници от различни племена, при все че тюрките имаха непоправимия навик да разграбват и оплячкосват напълно земите, през които минават. Хората на Орхан бяха изпълнителни и дисциплинирани. И докато поддръжниците на Йоан V взеха наемници от Маниса и Айдън, Йоан Кантакузин спечели помощта на Орхан, като в 1344 година му даде дъщеря си Теодора за жена. В отплата султанът изпрати 6000 войници да се сражават в Тракия. След като Кантакузин завладя трона, той продължи да вика османски войски да му помагат във войните със сърбите, но когато действията свършваха, много от турците оставаха и се заселваха в Тракия.

Падането на Йоан Кантакузин в 1355 година помогна на Орхан да намери оправдание за нахлуване в Европа за своя сметка. В 1356 година една армия под водителството на сина му Сюлейман мина Дарданелите. Година след това войските му вече владееха Чорлу и Димотика и застрашаваха Адрианопол. Както при своите завоевания в Азия, така и сега султанът насърчаваше тюркските племена да следват гази-бейовете и да се заселват веднага в завладените земи. Когато през 1362 година Орхан умря, турците бяха господари на Западна Тракия. Султанът увеличи териториите си и в Азия не толкова чрез войни, колкото поради старанието на тюрките да се присъединят към такава преуспяваща държава на гази. Той, изглежда, беше погълнал и емирствата на Сарухан и Караси на северозапад. Силата на Гермиан залязваше и султанът успя да завладее Ескишехир и Анкара. Главният му неприятел в Азия остана емирът на Айдън, който блокираше пътя му на югозапад.

Орхан беше велик управник не само поради своите завоевания. Той беше далновиден и създаде в държавата си солидна организация, без да посяга на газите, които придаваха на общността необходимия устрем. Той насърчаваше развитието на градовете и подпомагаше занаятчийските и търговските цехове, които следваха „футувата". Ограничаваше разрушителното до известна степен влияние на дервишите, като ги подчини в „улемата", официален защитник на мохамеданската вяра и традиции. Това учение осигуряваше едно поносимо отношение към увеличаващия се брой християнски поданици. Ако например един град или област му се противопостави и после той я превземе със сила, християните нямат никакви права. Една пета от населението се поробва, мъжете се изпращат на работа в земите на завоевателя, а момчетата остават в армията на султана. Ако пък се предадат доброволно, могат да запазят църквите и своите обичаи. Много християни предпочитаха неговото управление пред това на императора поради по-леките данъци, които турците събираха. Някои също така приемаха исляма, защото искаха да се присъединят към управляващите кръгове. Но това ставаше без насилия. Улемите във всеки град изграждаха и медресетата или джамийските училища, които даваха на държавата един образован елит, необходим за разни служби.

Армията също бе реорганизирана. По-рано тя се състоеше предимно от лека кавалерия, набавяна от номадските племена. Сега тя се раздели на две части. Имаше редовно опълчение, съставено от мъже, на които султанът раздаваше земи, освободени от данъци, със задължение да се отзовават на военна служба, когато това е нужно. Тия владения бяха наследствени, известни под името „тимар". По-големите владения „зиамети", обложени с по-голям наем, се даваха на хора, заемащи по- висока длъжност в армията и длъжни сами да набавят оръжието си. Най-богатите от тези „зиами" ставаха паши и санджакбейове или дори бейлербейове с административни функции, по-висок военен чин и задължения. Наред с това местно опълчение имаше и една платена армия — еничарите, които служеха до живот и по-късно образуваха султанската гвардия. Те бяха все още пехотни поделения, съставени от християни или бивши християнски роби. Но главната сила в дните на Орхан бяха спахиите. Те даваха на армията стрелците, оръжейниците, ковачите и моряците. Повечето от тях имаха земи и бяха готови за военна служба по всяко време. На спахиите също се плащаше и обикновено ги наемаха само за един военен поход. После идваха „пияде", пехотинците. Това име по-късно се използваше само за онези, които имаха земи, а останалите се наричаха „азеби". Азебите често се свързват с „башибозуците", защото и те са нередовни и служеха срещу това, което можеха да заграбят и оплячкосат. Такива бяха и „акънджиите", лека кавалерия, въоръжена с копия. Орхан въведе и специална униформа за всеки род войска и ефикасни методи на мобилизация, така че да може по всяко време с кратка заповед да събере колкото може по-голяма и добре обучена сила.

Автор: Lord Leatherface Лиценз: CC BY-SA 3.0

 

Приемникът му Мурад I съумя да се възползва от тази превъзходна военна организация. Неговата майка бе гъркиня, дъщеря на началник на акрита, известна на турците под името Нилюфер, водна лилия. По-големият му брат, Сюлейман, умря няколко месена преди баща си. А другият, пак по-голям, но доведен брат, Ибрахим, по нареждане на Мурад бе умъртвен. Скоро след това по-малкият брат, Халил, син на Теодор Кантакузин, също умря вероятно от естествена смърт. През първите години на своето царуване Мурад бе зает вътре в своите азиатски владения, където някои враждуващи емири му създаваха неприятности и той трябваше да ги усмири. Византийците успяха да си върнат някои градове в Тракия, но не можаха да изгонят оттам заселилите се турци. Когато в 1365 година Мурад се завърна в Европа, той лесно си възвърна градовете и установи своята европейска столица в Адрианопол. Константинопол и околностите му бяха напълно изолирани, освен по море. Азиатските предградия вече се намираха в турски ръце.

Едва сега Европа започна да разбира опасността от турците. Венеция и Генуа, загрижени за колониите и търговията си, започнаха да проучват възможностите за съюз между безбожниците, но от опитите им не излезе нищо. Император Йоан V отиде до Италия, за да разкаже за опасността, която го застрашава, и опита да събере западни наемници, въпреки че не беше в състояние да им плати. Когато се завърна в 1373 година, Йоан бе заставен да признае султана за свой господар, задължавайки се да плаща годишен данък и военна помощ, когато стане нужда. Синът му Мануил отиде заложник в Мурадовия двор. Йоан беше лоялен васал, но най-големият му син Андроник го възнагради за това, като организира бунт заедно с Мурадовия син Сауджи срещу двамата бащи. Войските на Мурад можаха да потушат въстанието. После, когато Андроник отново въстана и се задържа на власт от 1376 до 1379 година, Мануил успя да получи достатъчно помощ, за да възстанови на трона своя баща. Цената на тази помощ беше заплатена с участието му в турската армия при превземането на лоялния, храбър, изолиран гръцки град Филаделфия, последно владение на Византия в Азия, ако не се смята Трапезундската империя.

При все че Западът бе вече сериозно загрижен и неудачно планираше кръстоносни походи на Изток, единствената сила, която непрекъснато атакуваше турците, беше орденът на Хоспиталиерите в Родос. А на Изток главен враг на османците бе емирът на Айдън. Всяко намаляване на неговата сила беше от полза за съперника му — османския султан. Така че Мурад можеше спокойно да напредва на Балканите. Турските орди от Анадола заедно със семействата си и дори стадата си заливаха Тракия. Желанието за експанзия растеше. Сърбия все още беше главната сила на Балканите, въпреки че тя самата след смъртта на Душан в 1355 година бе разделена на две. България не можа да се съвземе след поражението ѝ от сърбите при Велбъжд в 1330 година: а сръбската политика на пренебрежение на България унищожи възможността за образуване на буферна държава, чиято полза щеше да е голяма. Българите направиха слаб опит да спрат турското напредваме, като присъединиха един контингент към голямата армия, която кралят на Южна Сърбия Вълкашин изпрати в Тракия през 1371 година. Вълкашин се надяваше да спре турците, но той бе бездарен военачалник и се остави да бъде изненадан и разгромен при Чирмен на река Марица от далеч по-малобройна турска армия. Победата при Марица даде в ръцете на Мурад по-голямата част от България, а така също и завладяната от сърбите част от Македония.  Българският цар Шишман трябваше да приеме сюзеренството на Мурад и да изпрати своята сестра Тамара в султанския харем. Лазар Хреблянович, княз на Северна Сърбия и единствен сръбски владетел, бе също принуден да приеме положението на васал.

Последните години от свето царуване Мурад прекара в затвърдяване на завоеванията си. Той се нае с преселването на турците в Европа. Овладяването на новите европейски провинции не вървеше така успешно, както в Анадола или дори в Тракия, но скоро турските феодални владения бяха пръснати между гръцките, славянските и влашките села и турските бейове и паши се наложиха в страните на запад до границите на Албания и на север до Ниш. Скоро след това се предаде и Солун след четиригодишна обсада. Неговото благополучие се дължеше на търговията отвън и той не можеше да съществува изолиран. Мурад се отнесе милостиво към града: постави турски управител, но не се намеси във вътрешния му живот.

В 1381 година султанът, който бе превърнал гермианското емирство в свой васал, намери за необходимо да изпрати войска срещу караманския емир и заповяда на балканските си васали да дадат контингенти. Унижението за гордите сърби бе толкова голямо, че княз Лазар отхвърли васалитета си. Но бързото нападение на турците, което му отне Ниш, го застави да се подчини отново. Междувременно Лазар замисли един междубалкански съюз срещу нашествениците и в 1387 година сърбите спечелиха своята първа и единствена победа срещу армията на султана на бреговете на река Тополница.  Мурад не забави своето отмъщение. След като прекоси набързо България, помитайки царете Иван Шишман и Иван Срацимир, той премина в Южна Сърбия, където подвластният владетел на Кюстендил, Константин, го посрещна и присъедини войските си към армията му. След това той се отправи на север към Косово поле, за да се срещне с Лазар.

Рано сутринта на 15 юни 1389 година, когато султанът се обличаше, един сръбски дезертьор бе въведен в шатрата му. Той обеща да даде сведения относно разположението на християнските войски, но като се доближи до султана, скочи внезапно напред и го промуши в сърцето. Сърбинът беше заклан мигновено, но жертвата му беше напразна. Двамата султански синове бяха с армията. По-големият, Баязид, пое веднага командването, скривайки смъртта на баща си, докато завърши сражението. Турците се биеха при съвършена дисциплина за разлика от християните, които, ако първата им атака не успееше, се разколебаваха и между редовете им се понасяше мълва за предателство. До вечерта турците завоюваха окончателна победа. Крал Лазар бе пленен и заклан в същата шатра, където почина Мурад. Сега Баязид се провъзгласи за султан и даде заповед да бъде веднага удушен брат му. Така вече не съществуваше проблем за разделяне на властта.

През своето тридесетгодишно господство Мурад I, като използваше блестящо армията и организацията, наследени от неговия баща, превърна едно емирство на гази в най-голямата военна сила в Югоизточна Европа. Неговият собствен характер символизираше промяната, която настъпи в страната му. За разлика от своя баща и дядо той имаше склонност към великолепие и церемонии, а себе си мислеше за император. Той беше упорит, дори жесток, и притежаваше известен цинизъм, наследен вероятно от гръцките предци, но можеше, да бъде благороден, справедлив и дисциплиниран.

По всяка вероятност Баязид бе син на гъркинята Гюлчичек, което значи роза. За разлика от Нилюфер тя беше робиня. Той притежаваше склонността на баща си към великолепие, но бе по-невъздържан, с по-горещ темперамент, безмилостен към другите и не много дисциплиниран. Бързите решения, които вземаше, му дадоха прякора Илдъръм — Светкавицата. Освен това той не беше добър военачалник. Царуването му започна блестящо. Победата при Косово поле го направи пълен господар на Балканите. Изглеждаше, че за няколко, години той може да завладее целия полуостров заедно с областите в Гърция и Албания, които турците не бяха още превзели. Синът на Лазар, Стефан, наследи сръбския трон, но със скромната титла деспот. Като васал на султана той му даде сестра си Мария за жена. През 1393 година българското царство в Търново падна. В 1394 година една турска армия нахлу в Пелопонес и превърна местните князе във васали. В 1396 година Баязид се готвеше да превземе самия Константинопол, но още не беше излязъл при градските стени, когато до него стигна вестта за организирания кръстоносен поход на крал Сигизмунд Унгарски и рицари от целия Запад. Върна се обратно и побърза на север, оправдавайки името си Светкавицата. При Никопол връхлетя върху западната армия: глупостта на противниците му помогна да спечели една безспорна победа, след която подчини останалото българско царство във Видин, а князът на Влахия, оттатък Дунава, стана негов васал. След като установи властта си по дунавските граници, той тръгна отново към Константинопол, но не се реши да го нападне, очевидно поради слуховете, че италианските морски сили подготвят армада. Вместо това той напразно се опита да обърне императора Йоан VII срещу чичо му Мануил II, с когото в противовес на византийските обичаи Йоан VII споделяше трона в съвършено приятелство. Единствената помощ от Запад беше една шепа войници, изпратени от маршал Бусико. Те останаха около една година, без да оправдаят възлаганите им надежди. След като си отидоха, Баязид разбра колко слаба е западната подкрепа и реши да организира нов поход срещу имперския град. Той построи на азиатския бряг в теснините на Босфора известната крепост Анадолу Хисар и през пролетта на 1402 година отправи високомерно послание до императора, подканяйки го да предаде столицата си. Мануил II по това време още обикаляше Европа, но Йоан VII отговори на султановите пратеници с набожна смелост: „Кажете на вашия господар, че ние сме слаби, но вярваме в бога, който може да ни направи силни и може да събори и най-силните от техните места. Нека вашият господар прави каквото иска."

Йоановата вяра в господа бе сега по-непоколебима поради новините, които идеха от Изток. Татаринът  Тимур, известен в английската драма под името Тамерлан, бе всъщност от тюркски произход, но по женска линия произхождаше от монголското племе на Чингиз хан. Роден е в Кеш, Туркестан, през 1336 година. В края на XIV столетие той изгради една империя, която се простираше от границите на Китай и Бенгалския залив до Средиземно море. По своите блестящи военни подвизи приличаше на самия Чингиз хан и подражаваше на неговата безпощадна диващина и жестокост, но нямаше никаква способност да организира земите, които завоюваше, както всички монголски ханове. Неговата смърт причини пълно сгромолясване на царството му. Той беше жесток и страшен неприятел. Макар и набожен мохамеданин, у него нямаше нищо от газите: воюваше за свое лично възвеличаване, а не за вярата и главни жертви при кланетата му бяха самите мохамедани. Съществуването на Османския султанат го озлобяваше поради ревността му, че има и друга тюркска сила освен него, и поради, опасенията му, че тя може да застраши неговия контрол върху западните провинции. В 1386 година той вече напредваше в източната част на Анадола и разби армията, изпратена от анадолските емири при Ерзинджан. След това се оттегли, но се закани, че пак ще се върне. Осем години по-късно Баязид се ожени за гермианска принцеса, получи като зестра по-голямата част от семейните ѝ земи и отиде лично до Ерзинджан да огледа отбраната на полуострова. В 1395 година Тимур отново се появи и нахлу в Сивас, като колеше наляво и надясно. Там загина и един от синовете на Баязид, който управляваше провинцията. За облекчение на султана татарската армия се отправи на изток да завладява Алепо, Дамаск, Багдад. Опасенията му обаче не намаляха. Тимур се намираше в по-близки отношения с византийците, отколкото Баязид очакваше. Когато османските сили се струпаха пред стените на Константинопол, в лагера дойдоха пратеници на Тимур със строга заповед: Баязид да върне на християнския император всички земи, които е заграбил от него. На това Баязид отвърна с груби обиди, вдигна обсадата на Константинопол и прехвърли армията си в Анадола. Тимур вече напредваше към Сивас. Решителното сражение стана близо до Анкара на 25 юли 1402 година. Поради присъщото си високомерие Баязид се остави да изпадне в пълна тактическа безизходица, а освен това войниците му бяха недисциплинирани и негодуваха поради неговото скъперничество. Когато разгънатите сили на Тимур, подпомогнати от обучени слонове, докарани от Индия, се впуснаха в ожесточена атака, войниците на Баязид се разпръснаха и побягнаха, като оставиха него самия и втория му син Муса пленници в ръцете на Тимур. Единственият полк, който не отстъпи от позициите си, бе сръбският, воден от деспот Стефан. Той успя да спаси най-стария султанов син Сюлейман и един от братята му. Четвъртият брат Мустафа изчезна при сражението. Останалите се спасиха с бягство в Анадолу Хисар, а Тимур се отправи триумфално през Западен Анадол, завладявайки град след град, включително и старата османска столица Бруса, където целият султански харем падна в ръцете му. Плененият султан бе каран в носилка, която по-късно легендата превръща в златен кафез. Всъщност с Баязид се отнесоха вежливо: и когато през март 1403 година той умря, вероятно от собствената си ръка, освободиха неговия син Муса и му позволиха да придружи тленните останки на баща си до семейния мавзолей в Бруса. Самият Тимур напусна Анадола през същата година и се върна в главната си столица Самарканд, където в 1405 година умря на 72-годишна възраст тъкмо когато се канеше да покори Китай.

Това беше моментът, в който, ако европейските сили бяха способни и желаеха да се съюзят в една коалиция, османската заплаха за християнския свят щеше да бъде премахната завинаги. Но дори династията да беше унищожена, проблемът за турците в Европа щеше да остане. Историците, които укоряват християнските владетели, че са пропуснали изпратения им от небето случай, забравят, че стотици хиляди турци бяха заселени вече здраво в Европа. Намесата на Тимур дори увеличи тяхната мощ, защото многобройни семейства и цели племена побягнаха от армията му и намериха спасение в европейските провинции; а генуезците натрупаха несметни печалби от пренасянето им на европейския бряг. Според историка Дука, около 1410 година в Европа имало повече турци, отколкото в Анадола. Още повече, че Баязид беше оставил голяма армия да пази границите и да контролира провинциите. Османското влияние в Анадола намаля и военната им машина отслабна, но силата им не беше унищожена.

Мануил II използва всички възможности на известната византийска дипломация. Синовете на Баязид се скараха за трона. Сюлейман, най-старият, се обяви за султан, но беше несигурен и за да спечели поддръжката на Мануил, върна Солун и няколко града по брега на Тракия, като обеща още градове в Азия, които фактически не бяха под негов контрол. След това изпрати по-младия си брат Касъм заложник в Константинопол, а в отплата му дадоха за жена императорската племенница и незаконна дъщеря на Теодор I, деспот на Морея. В 1405 година Сюлейман победи и уби брат си Иса. Но Сюлейман бе нервен мъж, пияница и безделник. Войниците му не го уважаваха и отидоха да служат на неговия брат Муса. Муса се бе вече прочул като борец за исляма и противник на провизантийската политика на брата си. В 1409 година Сюлейман, изоставен от цялата си войска, бе убит при опит да избяга в Константинопол. Муса се възкачи на султанския трон и разори Сърбия заради това, че беше подкрепила Сюлейман. После обсади и превзе Солун, защищаван от Сюлеймановия син Орхан, когото взе в плен и ослепи. При все че бе победен по море, Муса потегли срещу стените на Константинопол. По-младият брат Мехмед, който беше възстановил османската власт в Анадола, тръгна срещу него. Поддържан от византийци, сърби и някои турски части, отвратен от бруталността на Муса, той победи и уби брат си в 1414 година, а себе си провъзгласи за султан.

Мехмед, наричан от съвременниците си „Челеби", което значи благороден, беше отличен войник, но по темперамент много миролюбив. Той върна на Мануил Солун и другите градове, анексирани от Муса, и през целия си живот поддържаше с него сърдечни приятелски връзки. В 1416 година бе въвлечен в продължителна война с Венеция, а в 1419 година в друга с Унгария. После султанът потуши бунта на един претендент за престола, който казваше, че е изчезналият при битката за Анкара негов брат Мустафа. По-голяма част от времето си Мехмед посвети на изграждане на крепости по границите, затвърдяване на административното устройство и украсяване на градовете. Изящната Зелена джамия в Бруса е траен паметник на този благороден и културен управник. През 1421 година той умря от апоплексия в Адрианопол.

Най-старият син на Мехмед — Мурад, управляваше в Анадола като бейлербей от името на баща си. Смъртта на Мехмед се държеше в тайна до пристигането на сина в Адрианопол и поемането на властта. Подобно на Мехмед Мурад бе човек с миролюбив характер. Казват, че той принадлежал към известен дервишки орден и мечтаел да се отдаде на съзерцателен живот. Като управник беше съзнателен, а обстоятелствата изискваха от него да бъде войник и администратор. Претендентът Мустафа още не беше заловен и той подозираше, че получава подкрепа от Константинопол, затова изпрати оплакване до Мануил и поиска да бъде продължено приятелството, поддържано между императора и покойния му баща. Мануил можеше да се съгласи с готовност на това, но той, бе стар и уморен и се остави да бъде воден от сина си Йоан VIII. Йоан VIII, както и сенатът, вярваше, че в османската династия могат да възникнат големи затруднения. Затова Йоан поиска двама от братята на султана да бъдат изпратени като заложници в Константинопол. Мурад, естествено, отхвърли предложението и като се разбра с Мустафа, през юни 1422 година обсади Константинопол. Но градските стени бяха твърде здрави за армия, която не притежаваше обсадни машини, а това оправда и предвижданията на Йоан. В същото време избухна бунт в Анадола от името на тринадесетгодишния брат на султана Мустафа, но всъщност предизвикан от съперниците — гермианския и караманския емир. Мурад изостави обсадата и се зае с бунтовниците, а после изпрати войска да опустоши Пелопонес.

Не му беше съдено да живее в мир, както искаше. В 1428 година трябваше да отблъсне едно нахлуване през Дунава, предвождано от владетелите на Унгария и Полша. В 1430 година войските му влязоха в Янина и Епир. Същата година превзе Солун от венецианците, които държаха града седем години. Сърбия, където в 1377 година Георги Бранкович наследи чичо си Стефан Лазаревич като деспот, беше вече само едно васалство; деспотът бе заставен да се откаже от съюза си с унгарците, на които бе дал Белград, и да даде дъщеря си Мара за съпруга на Мурад. И докато отлагаше да стори това, той си навлече един поход на турците. Мурад не му вярваше. През 1440 година поведе друга армия и разруши крепостта Смедерово на Дунава, за чието изграждане той самият бе дал съгласието си. Опита се да обсади Белград, но защитата на града беше твърде силна за него и трябваше да се откаже.

Неуспехът при Белград окуражи враговете на Мурад. Папата, доволен от резултатите на Флорентинския събор, организира нов кръстоносен поход. Владислав, унгарски крал, пламенно го подкрепи. Сръбският деспот също се съгласи да подкрепи унгарците. Големият албански воевода Георги Кастриоти, наречен Скендербег, обяви война на султана, а караманският емир обеща да нападне в Азия. Докато Мурад се занимаваше с караманлиите, унгарската армия със своите съюзници, под водачеството на незаконородения кралски син Ян Корвин Хуниади2 трансилвански войвода, прекоси Дунава и помете турците от Сърбия. Мурад бързо се върна в Европа и тръгна към Дунава; той не искаше да рискува, а крал Владислав също нямаше такова желание. Към съюзниците се присъединиха войските, които се събираха от папата на Запад под командването на неговия легат кардинал Юлиян Цезарини. Но Владислав очакваше по-голяма помощ. Той и Мурад решиха да се срещнат в Сегедин през юни 1444 година. Там и двамата се заклеха, Мурад в Корана, а Владислав в Евангелието, да запазят примирие десет години. През това време никой от тях нямаше да се опитва да минава Дунава, Хуниади не одобри примирието и отказа да го подпише.

Мурад сметна, че е дошъл часът да започне един съзерцателен живот, за какъвто винаги бе мечтал. Но не след дълго, като оттегли армията си от границите и обяви намерението си да абдикира, дойде вестта, че кралят на Унгария е прекосил Дунава и напредва към България. Кардинал Цезарини обяви, че клетвата пред един неверник е невалидна, а случаят изглеждаше толкова благоприятен, за да бъде пропуснат. Това клетвопрестъпление предизвика потресаващо впечатление всред православните християни и всред турците. Император Йоан VIII отказа да даде помощ. Сръбският деспот изтегли войските си и предупреди Скендербег да не се присъединява. Хуниади предвождаше войските неохотно, а кардиналът не зачете неговата стратегия. Мурад, възстановил вече реда в Анадола, защото подготвяше своето оттегляне, тръгна веднага с армията си на север. На 10 ноември 1444 година близо до Варна той срещна християните с три пъти по-голяма войска и ги разгроми. Крал Владислав и кардиналът загинаха. Единствен Хуниади и войските му избягнаха клането. Тази победа възстанови властта на султана върху земите до Дунава.

Скоро след това Мурад абдикира формално в полза на дванадесетгодишния си син Мехмед и се оттегли в Маниса. Но не му бе съдено да живее в мир. Везирите и армията не бяха доволни от новия управник, недозрял, упорит и високомерен, а освен това имаше още много неуредени работи по европейските граници. Общественото мнение и съветът на висшите сановници наложиха връщането на Мурад на трона. Скендербег още не бе победен в Албания и походите срещу него пропаднаха. В 1446 година султанът изпрати армия в Гърция, която завладя Пелопонес. В 1448 година Хуниади, сега регент в Унгария, подготви нападение с една армия от унгарци, власи, бохеми и германски наемници. Предвидено бе да се съединят със Скендербег при Косово поле, но преди да дойдат албанците, пристигна една огромна турска армия и го победи. Единствен той успя да се спаси с помощта на германските и бохемските войски. Това нещастие, дошло след битката при Варна, унищожи военния потенциал на Унгария за едно цяло поколение. Унгарското знаме продължи да се вее над Белград, но не можеше да се мисли за поход на юг от Дунава. А когато дойде кризата, Хуниади не бе в състояние да окаже никаква помощ на Константинопол. От целия Балкански полуостров единствено в албанските планини не угасна съпротивата срещу турците.

Мурад имаше успех и в Анадола. Емирствата на Айдън и Гермиан бяха завладени. Другите автономни владетели, като емирите на Синоп и Аталия, признаха властта на османците. Императорът на Трапезунд беше също така безсилен, както и зет му в Константинопол. В своите граници османската империя живееше в мир и благоденствие. Мурад реорганизира еничарския корпус, дотогава съставен от заловени деца. Сега той установи система, според която всяко християнско семейство, гърци, славяни, власи и арменци, се задължава в случаи на нужда да дава по една мъжка рожба на султанските чиновници. В специални училища тези деца се възпитаваха като фанатизирани мохамедани. Тези, които притежаваха особени заложби, биваха използвани за техници или чиновници. Но повечето ставаха добре обучени войници и образуваха превъзходната султанска гвардия. Те имаха специални жилища, но им бе забранено да се женят, тъй че целият си живот трябваше да поставят в служба на султана. Въпреки този жесток закон и честите масови потурчвания християнските поданици не мразеха Мурад и го смятаха за съвестен и справедлив Той имаше много християнски приятели и се говореше, че се влияе от любимата си красива сръбска съпруга. За много гърци животът в тази държава, добре организирана и обикновено управлявана толерантно, изглеждаше по-добър, отколкото в останките от старата християнска империя.

На 13 февруари 1451 година Мурад умря в Адрианопол и остави на своя приемник едно превъзходно наследство.

 

 

Глава III

 

ИМПЕРАТОРЪТ И СУЛТАНЪТ

 

Покойният император Йоан VIII бе най-старият от шестте сина на Мануил II и императрица Елена, дъщеря на сръбски княз. След него по възраст идваха Теодор, Андроник, Константин, Димитър и Тома. Теодор и Андроник умряха преди баща си, Андроник беше болнав и безхарактерен, а най-важната му проява се състоеше в продажбата на Солун на венецианците през 1423 година. След това той се оттегли в манастира Пантократор в Константинопол под монашеското име Акаки и умря там през март 1428 година. Теодор бе по-забележителна фигура. Той притежаваше интелектуалните интереси на баща си - беше чудесен математик. Понякога можеше да бъде меланхоличен и нервен, друг път — енергичен и амбициозен, а след това жаден да напусне света заради свещения покой на манастира. В 1407 година, още дете, той наследи чичо си Теодор I и стана деспот в Морея. Няколко години наред баща му се опитваше да възстанови реда в деспотството и построи голямата крепост, позната под името Хексамилион. Тя ограждаше Коринтския провлак и беше разрушена от турците през 1423 година. Теодор беше добър управник, доколкото му позволяваха неговата меланхоличност и амбиция. През 1421 година се ожени за италианската принцеса Клео Малатеста, племенница на папа Мартин V. Нейният живот не беше лесен поради особения темперамент на мъжа й. Тя прие православната религия въпреки волята на папата, който обвини Теодор за това, но по всяка вероятност тя сама бе поискала. Теодор и Клео поддържаха в Мистра един строг и изискан дворец, чийто блясък доста намаля след смъртта на императрицата през 1433 година. Най-важната фигура в двореца беше Плетон, дълбоко предан и на двамата. Теодор се смяташе за наследник на императора; тъй като беше по възраст след Йоан и през 1443 година, когато беше ясно, че Йоан не може да има деца, той размени деспотството си срещу владението на град Силиврия в Тракия, на 40 мили от столицата, за да бъде наблизо, в случай че Йоан почине. Но съдбата му попречи. През 1448 година той заболя от чума и умря през юли, три месеца преди императора, а единственото му дете, дъщеря му Елена, от десет години бе омъжена за краля на Кипър — Йоан II.

Двамата по-млади братя Димитър и Тома не се отличаваха с нищо. Димитър бе непримирим, амбициозен, но безпринципен. Той се смяташе за борец на гръцката вяра срещу латинизиращите тенденции на брат си Йоан, когото беше придружил на събора във Флоренция. След като се ожени за принцеса от видната фамилия на Асеновците против волята на нейните и своите родители, през 1442 година той се опита да нападне Константинопол с помощта на турските си приятели. Императорът се спаси само благодарение на бързата помощ на брат си Константин, а после му прости тази волност и му разреши да живее в Константинопол. След смъртта на Теодор Димитър го наследи в Силиврия.

Тома бе сравнително по-стабилен, но твърде малодушен. Като млад го изпратиха да помага на братята си в Морея. Там се ожени за Катерина Захария, наследница на последния франкски княз на Ахея и получи в зестра част от фамилните й земи. До края на живота си Тома остана лоялен на брат си император Константин.

Константин бе най-способният от братята. Роден в 1404 година, още съвсем млад той стана владетел на Силиврия и съседните тракийски градове. През 1427 година в Пелепонес помогна на брат си Йоан VIII при завладяването на последните франкски земи. Taкa неговото присъствие беше станало особено необходимо, тъй като брат му Теодор не скриваше намеренията си да се оттегли в манастир. Впоследствие Теодор измени решението си, но междувременно през март 1428 година Константин сключи един политически брак с племенницата на Карло Токо, владетел на Епир и Западна Гърция. Като зестра получи земите на Токо в Пелопонес. Въпреки че младата принцеса Магдалена, преименувана Теодора, умря бездетна две години по-късно, Константин задържа нейните земи и направи от тях база,, от която възнамеряваше да покори остатъка от полуострова. Отношенията му с Теодор бяха често обтегнати. Теодор се обиди много, когато Йоан извика Константин да го замести, докато той беше на събора в Италия, защото това показваше, че Йоан възнамерява да направи наследник Константин. Приятелството им не беше възстановено, докато Константин не прие да размени своите тракийски владения и претенциите си за престола срещу Мистря и деспотството. След това Константин се установи като деспот на Мистра, а Тома отиде в Кларенца на западния бряг, за да си осигури тила. Покоряването на Пелопонес с изключение на четирите венециански града — Аргос, Навилия, Корон и Модон — беше завършило през 1433 година. Сега Константин смяташе да присъедини Атика и Беотия. В 1444 година, окуражен от новините за успеха на Хуниади в Сърбия, той потегли на север от Коринт, докато неговият най-способен военачалник — Йоан Кантакузин, премина от Патрас до Фокида. Скоро цяла Гърция чак до Пинд беше в ръцете му, с изключение на Акропола в Атина, чийто дук Нерио II поиска помощ от турците. За нещастие турците дойдоха веднага. Докато Константин се изтегли от Беотия, султан Мурад бе спечелил своята победа при Варна и през 1446 година сам поведе цяла армия към Гърция. Константин се оттегли в крепостта Хексамилион, която сам бе укрепил. Но Мурад беше докарал тежка артилерия и след силна бомбардировка войските му нахлуха в крепостта. Константин и Тома едва спасиха живота си. Наемните войници, особено албанците, се държаха страхливо и без всякаква лоялност. Султанът разруши стените на крепостта и се отправи за Патрас и Кларенца, подлагайки на клане населението, през където минаваше. Той се оттегли, след като отново подчини васалите си и ги задължи да му плащат данък.

Деспотствата бяха напълно опустошени. Константин не можеше вече да предприеме каквито и да било акции. Вместо това той мислеше да се защити чрез мрежа от външни съюзи и през 1441 година се ожени за втори път. Съпругата му Катерина бе дъщеря на Дорино Гатилуси, владетел на Лесбос, от генуезката династия. Нейният основател Франческо се бе оженил за сестрата на император Йоан V и династията беше изцяло погърчена. Но на следната година съпругата почина бездетна. Сега Константин търсеше нова жена със зестра и полезни връзки. Той поиска ръката на Изабела Орсини, сестра на владетеля на Торонто. Посланикът му в Неапол разпитваше за инфантата на Португалия. Венецианският посланик го съветваше, че дъщерята на дожа Франческо Фоскари ще бъде най-сполучливият избор. Никоя принцеса обаче не искаше да сподели този несигурен трон, нито пък можеше да се сключи здрав съюз с някоя западна сила. Междувременно верният му секретар и приятел Сфранцес, който не гледаше с доверие на Запада, побърза да отиде в Трапезунд, за да осигури на господаря си ръката на някоя от дъщерите на великите Комнини. Вярно, бащата нямаше сила, но беше все още богат със сребърните си мини и търговията в столицата му. Съпругата сигурно би донесла богата зестра, а принцесите от Трапезунд бяха прочути със своята красота. Лелята на една от тях, жената на Йоан VIII, била известна като най-обожаваната жена на времето си, въпреки че де ла Брокиер говори за нейната прекомерна употреба на грим. Мисията на Сфранцес обаче не успя. Между това Константин изпрати племенницата си Елена, най-голямата дъщеря на Теодор, за жена на сина на Георги Бранкович, деспот на Сърбия, но дори и Бранкович внимаваше да не предизвика гнева на турците чрез един съюз с деспотите на Морея.

Когато Йоан VIII умря, Константин се намираше в Мистра, а Тома беше на път за столицата. Тома пристигна точно навреме, на 13 декември 1448 година, две седмици след смъртта на императора, тъй като брат му Димитър, току-що дошъл от Силиврия, вече претендираше за трона. Той разчиташе на подкрепата на враждебно настроените към черковната уния, но съгласно старата конституционна практика при липса на коронован император властта се упражнява от императрицата. Старата императрица-майка употреби властта си в полза на Константин, най-големия й жив син. Общественото мнение бе на нейна страна. Надеждите на Димитър пропаднаха. И когато дойде Тома, той се призна за победен и подкрепи Константин. Императрицата изпрати Сфранцес, който по това време се намираше в Константинопол, където беше умрял един от синовете му, да обяви пред султан Мурад възкачването на сина й. Султанът даде любезно своето одобрение. Двама високопоставени чиновници — Алекси Ласкарис Филантропен и Мануил Палеолог заминаха за Мистра с императорската корона. Там на 6 януари 1449 година Константин бе коронясан в катедралата на местния митрополит. Това бе първата коронация от хиляда години, освен през никейския период, която не се извърши в Константинопол и при която не участва патриархът. При все че никой не оспори властта на Константин, съществуваха известни съмнения относно законността на церемонията. Все пак всички смятаха за необходимо предаването на властта да стане колкото може по-бързо, а коронацията в Константинопол щеше да се уреди много трудно, тъй като действителният патриарх Григорий Мамас беше бойкотиран от по-голямата част от духовенството.

На 12 март с каталонска галера Константин пристигна от Морея в императорската столица заедно със свитата си. Няколко дни по-късно той обяви, че братята му Димитър и Тома стават деспоти на Морея. На Димитър се даваше Мистра и югоизточната половина от полуострова, а Тома получаваше северозападната с Кларенца и Патрас. На тържествената церемония в присъствието на императрицата-майка и сановниците от империята двамата засвидетелстваха верността си към императора и непоклатимата дружба помежду си. Въпреки че те щяха често да нарушават клетвата си за дружба, отдалечаването им от Константинопол само по себе си затвърдяваше властта на новия император.

Константин бе вече на около 45 години. Ние не притежаваме пълно описание на външността му, но изглежда е бил висок и слаб, със строги, правилни черти, присъщи на фамилията му, и тъмен тен. Той не проявяваше особен интерес към духовните науки — философия и теология, въпреки че беше благосклонен към Плетон от Мистра и последната му грижа, преди да замине за Константинопол, беше да уреди известни имуществени интереси в полза на Плетоновите синове. Имаше славата на отличен войник и компетентен администратор, безукоризнено честен, великодушен и търпелив при постоянните спорове, предизвиквани от братята му. Приятелите и подчинените му бяха предани дори когато не се съгласяваха с него. Той притежаваше дарбата да събужда почит и уважение всред всички свои поданици.

Константин се нуждаеше от тази привързаност в изпълнения с огорчения и унижения град. Омразата към официалната уния с римската църква още не беше стихнала, но той се чувстваше обвързан от братовите си съглашения във Флоренция и отначало не взе никакви драстични мерки. Това сигурно се дължеше и на влиянието на майка му, защото императорът разчиташе много на нея. Смъртта й на 23 март 1450 година беше за него голяма загуба. Той опита да се разбере с министрите от всички партии. Пръв министър — мегадукс и велик адмирал на флотата — беше Лукас Нотарас, също противник на унията, но не фанатизиран. Йоан Кантакузин, близък приятел още от Пелопонес и усърден поддръжник на унията, бе назначен стратопедарх. Великият логотет Метохит и протостраторът Димитър Кантакузин по всяка вероятност споделяха необходимостта от унията, но бяха готови да следват политиката, която щеше да възприеме императорът. Неговият секретар Сфранцес, най-доверен от всички, беше на същото мнение. Патриарх Григорий се разочарова от липсата на поддръжка от страна на новия император. През август 1451 година той се оттегли в Рим, където го ценяха повече и където изля своето недоволство от равнодушието на новия императорски режим.

Константин все още търсеше съпруга. Вероятно по съветите на майка си и с цел да не изостря антилатинските настроения на своя народ той реши да потърси жена в православния свят. През 1450 година верният Сфранцес бе отново изпратен в дворовете на Грузия и Трапезунд. Според него грузинските принцеси бяха най-подходящи. Ала той трябваше да се откаже, когато крал Георги му заяви, че в неговата страна обичаят бил съпрузите да дават зестра на жените си, а не обратното. Но все пак негово величество добави, че не съществуват специални предписания относно обичаите в различните страни, като посочи за пример Британия, където една жена има няколко съпрузи и един мъж няколко жени. Той обеща да бъде щедър и дори предложи да приеме собствената дъщеря на Сфранцес.

По време на престоя си в Грузия Сфранцес узна за смъртта на султан Мурад. Когато пристигна в Трапезунд и обсъди новината с крал Йоан, той научи, че вдовицата на султана, християнката Мара от Сърбия, племенница на трапезундската императрица, била изпратена обратно у дома на своя баща, придружена с почести и подаръци. На Сфранцес веднага дойде една чудесна идея — да пише незабавно на Константин, че това е най- сполучливият избор за него. Султанката е твърде млада, при това богата и много популярна всред турския двор, говори се още, че имала влияние върху заварения син — новия султан. Той посочи по-нататък, че за един император не е унизително да се ожени за вдовицата на владетел неверник, тъй като самата баба на Константин, майката на императрица Елена, е била съпруга на турски благородник и дори му родила деца, преди да се ожени за сръбския си съпруг. Сфранцес побърза да се върне обратно, за да настоява за своето предложение. Императорът беше заинтересован, но се оплака, че всички министри му дават друг съвет. Майка му, която би могла да вземе решението, беше мъртва, а близкият му приятел — Йоан Кантакузин, бе починал неотдавна. Скоро самата султанка осуети плановете, като обяви, че била под клетва, според която ако някога се освободи от харема на неверниците, ще посвети остатъка от живота си в безбрачие и добри дела. Тогава Константин избра грузинската принцеса. Той изпрати специална мисия да сключи контракта и доведе момичето в Константинопол. Работата обаче се забави и преди да отпътува, булката научи, че е вече твърде късно.

Владетелят на Трапезунд не скри радостта си от новината за Мурадовата кончина. Но Сфранцес не мислеше така. Според него Мурад беше човек на мира и не желаеше напрежение и война, а за новия султан се знаеше, че е враг на християнството още от своето детство и сигурно ще се опита да нападне и унищожи християнската империя в лицето на Константинопол, както и Трапезунд. Опасенията на Сфранцес се споделяха и от самия Константин. Доносите на византийските агенти в турския двор съдържаха обилни потвърждения за опасността.

Новият султан Мехмед, роден в Адрианопол на 30. III. 1432 година, беше вече на 19 години. Детството му бе протекло в нещастия. Майка му Хума Хатум беше робиня, почти сигурно туркиня, при все че една по-късна легенда, неотричана изцяло от самия Мехмед, я превръща във френска девойка от високо потекло. Неговият баща му обръщаше малко внимание, защото предпочиташе синовете от по-благородните си съпруги. Мехмед беше прекарал ранното си детство в Адрианопол с майка си и дойката, забележителната и набожна туркиня, известна под името Дайе Хатум. След като по-големият брат Ахмед почина внезапно в Амасия през 1437 година, а вторият Аляеддин бе убит по мистериозен начин в същия този град шест години по-късно, Мехмед още единадесетгодишен остана единствен наследник на трона и единствен жив княз от цялата османска династия, освен султана и един далечен братовчед — султан Сюлеймановия внук Орхан, който живееше като изгнаник в Константинопол. Мурад прибра детето в двора и остана поразен от неговото невежество. Цяла армия от наставници, възглавявана от забележителния кюрдски учен Ахмед Курани, бяха натоварени с образованието му. Те употребиха изключително старание и Мехмед се подготви отлично по философия, четене на ислямска и гръцка литература. Освен турски той научи да говори свободно гръцки, арабски, латински, персийски и еврейски език. Скоро баща му го запозна и с изкуството да управлява.

Мехмед бе на 12 години, когато Мурад след подписването на примирието с крал Владислав беше решил да се оттегли от активния живот, оставяйки върху сина си тежестите на управлението. Но, първо, трябваше да се потушат размириците в Анадола, а когато дойдоха новините за християнския поход към Варна, Мурад бе все още там. Везирът Халил паша го извика да се върне бързо в Европа, още повече че държането на младия Мехмед го тревожеше. Мурад имаше намерение синът му да управлява под авторитета на Халил, който беше стар и верен приятел. Ала детето изведнъж показа склонност да управлява на своя глава. Едва султанът замина за Анадола, избухна кризата около еретическия персийски дервиш, с когото Мехмед се сприятели и когото Халил като мохамеданин и син и внук на везир силно презираше. Мехмед беше заставен най-после да предаде еретика на главния мюфтия Фаредин, който накара простолюдието да иска изгарянето на нещастника. Този мюфтия беше толкова усърден в поддържането на кладата, че от постоянното доближаване до нея изгори собствената си брада.

Въпреки всичко, когато се завърна от победата при Варна, Мурад все още беше решен да се оттегли. Той остави Мехмед да управлява империята под опеката на Халил. Но за втори път опитът се оказа опасен. По това време се водеше война на границите с Албания и Гърция. Мехмед се отнесе с ярост към своите опекуни, когато те отхвърлиха неговия несъстоятелен план да се атакува Константинопол. Арогантните му маниери и високомерието му предизвикаха страшно раздразнение в двора и сред населението. Във войската избухна недоволство. За да предотврати военния бунт, Халил убеди Мурад да се завърне в Адрианопол и да поеме управлението. Пристигането му през есента на 1446 година се посрещна с радост и облекчение. Мехмед бе изпратен в Маниса, където до това време бе пребивавал баща му.

Навярно Мурад е мислил да обезнаследи Мехмед, защото сега той имаше съпруга от благородно потекло — дъщерята на емира Ибрахим Чендерлиоглу, една фамилия, отдавна свързана с османския двор, а тя скоро щеше да му роди син. След двегодишно изгнание изпратиха Мехмед да вземе участие в кампанията срещу Хуниади, която завърши с победата при Косово. В началото на същата година робинята Гюлбехар, дъщеря на Абдула, вероятно потурчен албанец, беше родила на Мехмед син — Баязид. Но Мурад не одобри тази връзка. В 1450 година той нареди Мехмед да се ожени за дъщерята на богатия тюркски бей Сюлейман Зюлкадорооглу, владетел на Малатия. Сватбата беше придружена с големи тържества. Обаче Мехмед не се привърза към Сит Хатун, наложена му от неговия баща, и тя прекара остатъка от живота си отхвърлена и бездетна в царския харем в Адрианопол.

До края на Мурадовото царуване към Мехмед се отнасяха с по-голямо внимание. От време на време той се показваше в двореца и в един-два похода придружи султана. Най-често прекарваше в палата си в Маниса. Когато майка му умря през август 1450 година, той присъства на тържественото й погребение в Бруса и постави надпис, в който едва се споменава името на Мурад. Когато самият Мурад почина от апоплектичен удар на 13. II. 1451 година, Мехмед пак се случи да бъде в Бруса.

Никой вече не изказа съмнение, че Мехмед е законният наследник на трона. Едно запечатано писмо, изпратено от Халил паша, го накара бързо да потегли от Маниса. Щом премина Дарданелите, той бе напълно сигурен, че никой не може да оспори трона му; затова прекара два дни в Галиполи, докато се организира посрещането в Адрианопол. И на 18 февруари пристигна там. Всички високопоставени сановници на държавата начело с великия везир излязоха на коне вън от града да го посрещнат. На една левга от градските врати всички слязоха от конете и тръгнаха пеша към града в процесия, а отпред яздеше само той. След пристигането в двореца Мехмед даде прием. Бащините му министри стояха неспокойно зад него, докато той не нареди на Шехабеддин, главния евнух, да ги покани да заемат своите постоянни места. После Мехмед утвърди главния везир в заемания от него пост. Вторият везир — Исхак паша, най-близкият приятел на покойния му баща, получи управлението на Анадола, един почетен пост, който едновременно го отдели от съюзника му Халил. Саруджа паша и Заганос паша и двамата предани на Мурад, но не толкова близки на Халил, станаха помощници на везира заедно с Шехабеддин. Скоро след това вдовицата на баща му, дъщерята на Ибрахим бей, влезе, за да предаде съболезнованията си за смъртта на Мурад и поздравленията си за възкачването на Мехмед. Докато траеше любезното й приемане, Мехмедовите слуги бързаха за харема да удушат малкия й син в банята. После посъветваха осиротялата майка да се омъжи за Исхак паша и да се оттегли с него в Анадола. Както Сфранцес бе информирал в Трапезунд, Мурадовата християнска съпруга Мара от Сърбия бе изпратена при баща си с големи почести.

След като установи административния апарат и подреди двореца, младият султан се залови да начертае своята политика. Външният свят знаеше за него само това, че е един неопитен младеж, чиято ранна кариера е за оплакване. Но онези, които го виждаха сега, оставаха с най-добри впечатления от неговата приветливост. Той имаше среден ръст и здраво телосложение. Лицето му бе изразително, с пронизващи очи под извити вежди и тънък, извит нос, надвесен над уста с въздебели бърни. По-късно, като остаря, чертите му напомняха папагал, който се готви да яде узрели череши. Маниерите му бяха благородни и по-скоро въздържани, освен когато се напиеше, а той имаше тази фамилна слабост към алкохола. Държеше се учтиво и дори сърдечно, особено към учените и начетени събеседници; обичаше да участва в компании на артисти и беше изключително потаен. Нещастните случаи през неговото детство го бяха научили да не се доверява никому. Изключено беше да се разбере какво мисли. Никога не се стремеше да стане любимец — не изпитваше желание за популярност. Но интелигентността, енергията и решителността му будеха уважение. Всички, които го познаваха, бяха уверени, че този необикновен млад човек не би позволил да бъде отклонен от целите, които си е поставил, а първата и най-важна от всички беше покоряването на Константинопол.

 

 

Глава IV

 

ЦЕНАТА НА ЗАПАДНАТА ПОМОЩ

 

Владетелят на Трапезунд не бе единственият, който си отдъхна с облекчение, когато научи за смъртта на Мурад. На Запад изпитваха същия оптимизъм. Посланиците, посетили напоследък двора на Мурад, бяха донесли за фиаското на ранното царуване на Мехмед. Този негоден младеж, мислеха те, не е в състояние да застраши християнския свят. Скоро илюзията бе подхранена и от приятелската готовност на новия султан да потвърди всички договори, сключени от неговия баща. Рано през лятото на 1451 година, когато новината за неговото възкачване проникна в Европа, поток от делегации се стече към Адрианопол. На 10 септември Мехмед прие една венецианска мисия и поднови формално мирния договор с републиката, подписан от баща му преди пет години. Десет дни по-късно бе подписан пакт за примирие с представителите на Ян Хуниади за срок от три години. Мисията на рагузанците бе приета с особени почести, защото тя донесе предложението да увеличи данъка, плащан от града ежегодно, с петстотин златни монети. Пратеници на великия господар на рицарите в Родос, на княза на Влахия и на владетеля на Лесбос и Хиос, всички натоварени с щедри подаръци, предадоха уверения за добра воля. На сръбския деспот освен да получи обратно дъщеря си бе позволено да си възвърне няколко града по горното течение на Струма. Дори пратениците на император Константин, по-добре осведомени за характера на султана, пристигнаха първи, изпълнени с опасения. Но любезният прием ги насърчи и успокои. Пред тях султанът се закле в Корана, че ще зачита целостта на византийската територия и обеща да плаща на императора по три хиляди аспри годишно от доходите, получавани от някои византийски градове край долна Струма. Градовете по закон принадлежаха на османския княз Орхан и тия пари щяха да бъдат употребени за неговата издръжка, докато трае престоят му като почетен заложник в Константинопол. Дори манастирите в Атон, които от благоразумие признаха османския сюзеренитет още по времето след завземането на Солун от Мурад, сега бяха уверени, че ще останат автономни.

Изглеждаше, че новият султан се намира под влиянието на стария Мурадов министър Халил, за когото се знаеше, че споделя мирната политика на своя покоен господар. Самите византийски дипломати грижливо използваха приятелството на Халил и бяха поласкани от усилията му. Но един проницателен наблюдател лесно би разбрал, че миролюбивите жестове на Мехмед не бяха искрени. Всичко това трябваше да осигури мир около неговите граници, докато подготви една голяма кампания. Самото влияние на Халил не бе така голямо, както мислеха християните. Всъщност Мехмед никога не му прости за неговото участие в събитията от 1446 година. А неговият съюзник Исхак паша сега се намираше далеч в Анадола. Заганос паша, назначен за втори везир, също се скара с Халил и се сприятели с Шехабеддин, евнух, защитник на войната и довереник на Мехмед.

Вътрешните интриги на османския двор обаче бяха известни на Западния свят. В Европа се зарадваха, когато научиха от Венеция и Будапеща за приятелското разположение на султана. След пораженията при Никопол и Варна никоя западна сила не възнамеряваше да влезе във война с турците. Много по-приятно за вярване беше, че това не е необходимо. Всъщност сега на Запад никой не можеше да предприеме каквато и да било акция; всички страдаха от някакви неуредици. В Средна Европа Фридрих III Хабсбургски беше зает с грижата по коронясването си в Рим за император, което бе определено за 1452 година и за което четиринадесет години преди това бе пожертвана независимостта на германската църква. Той се домогваше и до троновете на Бохемия и Унгария и затова никога не би се сдружил с Хуниади, регент на неговия враг, непълнолетния Владислав V. Крал Шарл VII Французки имаше достатъчно грижи по възстановяването на страната си след Стогодишната война, а освен това негов васал беше опасно силният му братовчед Филип Добрият, бургундски дук, чиито земи и богатства бяха далеч по-големи от неговите. Филип се представяше за рицар, но дори да би рискувал да напусне владенията си, той не можеше да забрави нещастната история с баща си Йоан, взет в плен от турците при Никопол. Англия, отслабена от войните си с Франция и управлявана от един благ и почти малоумен крал, не бе в състояние да изпраща войски навън. Нито някаква помощ, нито дори проява на интерес можеше да се очаква от тъй отдалечените монарси като скандинавските крале, краля на Шотландия или пък кралете на Португалия и Кастилия, които трябваше да се бият с неверниците близко до своите граници. Единственият монарх, който имаше известни интереси към Източното Средиземноморие, бе Алфонс V Арагонски, който се възкачи на неаполитанския трон през 1443 година. Той наистина изяви готовност да организира един поход на Изток, но не скри амбициите си към императорския трон в Константинопол. Затова тази готовност беше съмнителна, а и едва ли имаше полза от нея.

Дори в двореца на папата вярваха, че Мехмед е един незначителен владетел. Но там гръцките изгнаници настояваха да се премине към действие, докато новият султан още не е придобил опитност в управлението. Техен изразител стана италианецът Франческо Филелфо от Толентино, който беше женен за дъщерята на ромейския професор Йоан Хрисоларис и чиято тъща живееше в Константинопол. Той написа един прочувствен апел до френския крал. Филелфо избра именно него поради водещата роля, която по-рано Франция игра в кръстоносните походи. Той апелира пред краля да се организира една армия, която да бъде изпратена бързо на Изток, защото смяташе, че турците няма да могат да окажат каквато и да било съпротива. Кралят не даде никакъв отговор. Папа Николай V, който наследи Евгений IV в 1447 година, бе учен и човек на мира. Негова най-голяма заслуга бе основаването на Ватиканската библиотека. Приятелството му с Висарион, от чието учение той се възхищаваше, го изпълни със симпатии към ромейската кауза. Но той не знаеше на какви светски сили може да разчита, нито бе в състояние да изпраща помощ на един град, който все още отказваше да изпълни условията на съюза, сключен с неговия император във Флоренция.

Константин бе добре запознат с тези трудности. През лятото на 1451 година той изпрати на Запад Андроник Вриений Леонтарис, който първо посети Венеция, за да получи позволение за събирането на стрелци от Крит за армия на императора. След това се отправи за Рим с приятелско послание от Константин до папата и писмо от един комитет на противниците на унията. Те назоваваха себе си „синаксисти", тъй като думата синод не можеше да бъде законно употребена по отношение на едно тяло, действащо в отсъствието на патриарха. Императорът упражни натиск върху тях за изпращането на този апел вероятно по съвета на Лукас Нотарас. Синаксистите предлагаха свикването на нов събор с източните патриарси, този път в Константинопол, който щял да бъде вселенски и с участието на една римска делегация, намалена по брой. Този апел бе подписан от много противници на унията, при все че Георги Схоларий отказа да го подпише, убеден, че от това няма никаква полза. Той беше прав. Папата не бе подготвен да пренебрегне събора във Флоренция, нито да се съгласи с оплакванията на разколниците, още повече, че в момента, когато Вриений се намираше в Рим, патриархът Григорий Мамас пристигна от Константинопол в доброволно изгнание. Неговите оплаквания съвсем не допринесоха за примирие с Николай. Никакъв отговор не бе изпратен до синаксистите, а императорът бе уведомен, че Рим разбира добре положението, пред което е изправена империята, но според папата трудностите в провеждането на унията видимо се преувеличават. Необходими са решителни действия. Трябва да повикат и възстановят патриарха, а онези гърци, които не искат да разберат догмите на унията, да се изпратят в Рим за превъзпитание. Папското писмо продължаваше: „Ако Вие, Вашите благородници и народът на Константинопол възприемете принципите на унията, винаги ще получавате от нас и нашите почтени братя, кардиналите на светата римска църква, най-усърдна защита на честта Ви. Но ако Вие и народът Ви отхвърлите тези принципи, ще ни заставите да вземем мерки, необходими за Вашето спасение и нашата лична чест."

Този ултиматум съвсем не улесни задачата на императора. Вместо това влиянието на Генадий всред опозицията се засили. Няколко месеца по-късно в Константинопол пристигна пратеникът на хусиската църква в Прага. Той се казваше Константин Платрис с прякор „Англичанина", син на лолардски¹ беглец от Англия. Платрис изложи публично своето верую, което предизвика всеобщ ентусиазъм. После го изпратиха в Прага с писмо, подписано от членове на синаксиста, включително и Генадий, в което се атакуваха пратениците на папата. Възбуждението в града се засили още повече, когато всички щастливи илюзии, че Мехмед е негоден управник, бяха разбити.

Самият император имаше вина за влошаването на отношенията с турците. През есента на 1451 година караманският емир Ибрахим бей, който като князете на Запад вярваше в некомпетентността на новия султан, организира едно общо въстание в наскоро подчинените емирства на Айдън и Гермиан и емирството Ментеше. Младите князе бяха изпратени да искат своите фамилни тронове, а самият Ибрахим нахлу в османска територия. Местният османски командир Иса бей бе мързелив и бездеен. Исхак паша като управител на Анадола помоли султана да дойде и потуши бунта. Внезапното явяване на Мехмед в Азия оказа силен ефект. Съпротивата бе пресечена. Ибрахим бей поиска прошка, докато Исхак паша поведе един полк, за да окупира територията на Ментеше. Когато султанът потегли за Европа, в някои еничарски полкове, където искаха по-високи заплати, възникнаха безредици. Мехмед отстъпи пред техните искания, но понижи командира им и зачисли към полковете голям брой от своите водачи на кучета и соколи, принадлежащи към ловджийските поделения, защото можеше да разчита на тяхната лоялност.

Окуражен от затрудненията на султана, Константин изпрати до него хора с оплаквания, че парите, определени за издръжката на княз Орхан, не били изплатени. Те трябваше да му намекнат, че е добре да не забравя за османския претендент във византийския двор. Когато делегацията се яви пред султана, вероятно в Бруса, Халил паша се обърка и ядоса. Той познаваше достатъчно добре господаря си, за да си представи каква ще бъде реакцията от това нетърпение. Цялата политика на миролюбие, която везирът защищаваше, бе застрашена, а и собственото му положение — изложено на изпитание. Халил паша избухна пред самата делегация, а Мехмед отговори хладно, че ще се занимае с работата, щом се завърне в Адрианопол. Той не можеше да се оплаче от това оскърбително и безплодно искане; то щеше да му послужи за оправдание, ако наруши клетвата за ненападение на византийската територия. Мехмед възнамеряваше да се върне на европейския бряг през Дарданелите, но като чу, че една италианска ескадра кръстосва Проливите, се отправи към Босфора и заедно с армията си премина морето от двореца на Баязид в Анадолу Хисар. Земята на европейския бряг беше официално византийска, но Мехмед не намери за необходимо да поиска императорското разрешение за дебаркиране. Вместо това неговото проницателно око забеляза колко полезно ще бъде да се изгради една крепост на това място, върху теснините срещу Анадолу Хисар.

Веднага след завръщането си в Адрианопол Мехмед заповяда да изпъдят ромеите от градовете по долна Струма и да конфискуват всички доходи. След това през зимата на 1451 година той издаде заповед за събиране на хиляда опитни зидари и други работници из всички владения, необходими за строежа на новата крепост. Строежът трябваше да започне рано пролетта на избраното място в теснините на Босфора, точно зад селото, наричано тогава Асоматон, сегашния Бабек, където един хребет се издава в самия залив. Преди да свърши зимата, започнаха земните работи, придружени с разрушаването на църквите и манастирите, от които се вземаше полезният материал.

Заповедите на султана предизвикаха ужас в Константинопол. Стана ясно, че това е първата стъпка към обсадата на града. Императорът побърза да изпрати посланици до него да му кажат, че това е нарушение на един тържествен договор, и да му напомнят, че султан Баязид на времето бе искал разрешение от император Мануил, преди да изгради крепостта Анадолу Хисар. Пратениците се върнаха, без да бъдат изслушани. На 15 април, събота, работите по изграждането на крепостта започнаха. Константин нареди да бъдат задържани всички турци, намиращи се в Константинопол, но после видя, че тази мярка е безполезна, и ги освободи. Вместо това той изпрати делегация с подаръци, която да се застъпи за сигурността поне на селата около Босфора. Султанът не обърна никакво внимание на всичко това. През юни Константин направи последно усилие да получи от Мехмед уверение, че изграждането на крепостта не означава близко нападение на Константинопол, но Мехмед затвори и обезглави пратениците. Това беше фактически обявяване на война.

Крепостта, известна под името Боаз Кесен, секач на пролива или секач на гърлото, наричана сега Румели Хисар, беше окончателно завършена във вторник, 31 август 1452 година. Мехмед прекара няколко дни в нейните околности и потегли с войската си направо към стените на Константинопол, където внимателно разучи укрепленията. Сега вече беше ясно какви са намеренията му. Междувременно той издаде заповед, според която всеки кораб, когато влиза в Босфора, трябва да спира при крепостта за инспекция, а ако не се подчини, да се потопи. За изпълнение на заповедта му върху една от кулите, близо до водата, бяха поставени три грамадни топа, невиждани дотогава. Това не бе само празна заплаха. В началото на ноември два венециански кораба, идващи от Черно море, отказаха да спрат. Топовете бяха обърнати срещу тях, но те успяха да избягат без повреда. Два дни по-късно трети кораб последва примера им, но беше потопен от едно гюлле. Капитанът Антонио Ризо и екипажът бяха взети в плен и закарани в Димотика, където се намираше резиденцията на султана. Той нареди екипажът да бъде незабавно обезглавен, Ризо — набит на кол, а трупът му изложен на пътя.

Снимка: Xabier Armendaritz Лиценз: CC BY 3.0

 

Съдбата на венецианските моряци сложи край на всички илюзии, които Западът хранеше относно характера и амбициите на султан Мехмед. Венеция се оказа в трудно положение. Тя притежаваше свой квартал в Константинопол, търговските й привилегии бяха потвърдени от Константин още през 1450 година, но тя търгуваше успешно и с османските пристанища. Някои венецианци дори вярваха, че завземането на Константинопол от турците би довело до по-голяма стабилност и разрастване на търговията в източното Средиземноморие. От друга страна обаче, завладял веднъж Константинопол, султанът навярно ще хвърли око и на останалите венециански колонии в Гърция и Егейско море. При дебатите в сената в края на август само седем гласа бяха в полза на предложението Константинопол да бъде оставен на собствената си съдба; 74 сенатори бяха на друго мнение. Все пак какво можеше да направи Венеция? По това време тя водеше скъпа война в Ломбардия. Отношенията й с папата не бяха сърдечни; още повече че папата не плати галерите, наети в 1444 година. Разбирателство с Генуа беше напълно изключено. Тогава венецианският посланик в Неапол отиде да иска помощ от крал Алфонс. Дойде само един неясен отговор. Венецианската флота беше ангажирана в колониите, а да се превръщат търговските кораби във военни струваше скъпо. Честта на републиката изискваше скъсване на дипломатическите връзки със султана. Но венецианските управители в източното Средиземноморие получиха само двусмислени нареждания: да защищават християните, но да не нападат и предизвикват турците. Междувременно венецианците разрешиха на императора да набере стрелци и моряци от остров Крит.

Генуа се намираше в същата безизходица и реагира по-необмислено; тя имаше неприятности в Европа и сама се нуждаеше от кораби, за да защищава своите води и източните си колонии. Правителството й публикува две възвания до народите на християнския свят да изпратят помощ срещу турците, но то самото не можеше да направи това. На генуезките граждани беше разрешено да постъпят, както намерят за добре. Най-много грижи им създаваха Пера и колониите в Черно море. Управителят на Пера получи нареждане да сключва каквито иска съглашения с турците, като се смяташе, че дори и да падне Константинопол, колонията ще бъде пощадена. Подобни инструкции получи и Махоната — комитет, който управляваше остров Хиос. В никакъв случай турците не трябваше да бъдат провокирани без нужда.

Рагузанците, подобно на венецианците, бяха получили напоследък привилегии от императора. Но и те водеха търговия с турските пристанища и нямаха намерение да рискуват малкото си кораби, освен може би като част от една голяма коалиция.

Въпреки всичките си недоразумения с византийците папа Николай искрено се разтревожи от действията на султана и накара Фридрих III по време на коронацията му в Рим през 1452 година да изпрати строг ултиматум до него. Но това беше една празна надутост — всеки знаеше, че Фридрих няма нито сила, нито желание да премине към действие. Алфонс, крал на Неапол, с интереси и претенции в Гърция, се включи малко по-дейно. Католиците, които търгуваха в Константинопол, бяха негови поданици. Той беше щедър на обещания, но изпрати в егейски води флота само от десет кораба, за които папата заплати по-голямата част от разходите. Ядосан обаче на генуезците, кралят я изтегли няколко месеци по-късно, когато се съюзи с венецианците срещу Франциско Сфорца от Милано. Николай и Висарион напразно търсеха помощ. Нито техните посланици, нито тези на Константин получиха какъвто и да е отговор на апелите за помощ. Сега папата се стремеше да направи каквото може за императора, още повече че получи писмо от Константин скоро след като султанът привърши строежа на Румели Хисар с уверение, че императорът ще приложи унията.

През май 1452 година Исидор, отхвърленият митрополит на Киев и цяла Русия, а отскоро кардинал на римската църква, бе изпратен при императора като папски легат. На път за Константинопол той спря в Неапол, където със средства на папата събра войска от двеста стрелци, а в Митилини към него се присъедини архиепископ Леонард Хиоски, генуезец по рождение. На 26 октомври Исидор пристигна в Константинопол. Неговият ескорт, макар и малък, беше признак, че папата ще изпрати истинска помощ на тези, които признават неговата власт. Този жест не отиде напразно. Не само императорът посрещна Исидор c голямо внимание, но и всред народа се забелязваше значителен ентусиазъм. Императорът побърза да се възползва от това. Бяха съставени комитети от простолюдието и от благородниците в подкрепа на унията. Народните комитети действаха и тогава, когато противниците на унията отказваха да присъстват в тях. Комитетите на благородниците, където разискванията бяха по-задълбочени, предложиха един компромис, според който името на папата „трябва да се споменава в литургията", но действителното обявяване на унията да се поотложи. Императорът, подтикнат от Исидор отхвърли това предложение. Лукас Нотарас, който водеше преговорите, действаше много тактично, без да получи благодарност за това. Генадий и всички крайни противници на унията го обвиниха в предателство на каузата им, а Исидор и латинците се усъмниха в неговата искреност. Те бяха прави дотолкова, доколкото той защищаваше ползата от Икономията² — една важна доктрина на ортодоксалната църква, която разрешаваше известни отстъпки в името на по-висшите интереси на Християнската общност. Освен това той навярно беше намекнал, че целият проблем може отново да се разгледа, след като свърши кризата. Генадий горчиво се разочарова. Преди пристигането на Исидор той беше написал страстно обръщение, в което призоваваше хората да не изоставят вярата на бащите си заради надеждата за материална помощ, защото тя имала незначителна стойност. Но присъствието на Исидоровите войници разколеба народа. Тогава Генадий се затвори в килията си в манастира Пантократор, а на манастирската врата закачи гневен протест, в който предупреждаваше всички, че напускането на истинската вяра е престъпно безумие. Лукас Нотарас му писа, че тази опозиция е безсмислена. Не след дълго обаче влиянието на Генадий започна да се чувства. Из улиците избухнаха антилатински бунтове. И като минаха седмици, без да пристигнат нови войски от Запада, враговете на унията възвърнаха силата си.

Кардинал Исидор, сам грък, се държеше търпеливо и тактично. Самият императорски довереник Сфранцес каза, че ще бъде по-мъдро именно той да бъде посочен за патриарх на мястото на отсъстващия Григорий Мамас, но императорът знаеше, че Исидор никога няма да се съгласи на това. Архиепископ Леонард с всичката си латинска ненавист към византийците беше крайно недоволен. Той искаше от императора да задържи водачите и да ги изправи пред съд. Това, разбира се, бе глупав съвет, който би създал само нови мъченици. Константин се задоволи да събере в двореца на 15 ноември последователите на синаксистите и да им изложи своите възражения. По негова молба те се оттеглиха и подписаха документ за причините, по които не приемат унията. В него повториха теологическото възражение за формулата на Светия дух и желанието си да се свика нов събор, на който да присъстват начетени представители от всички европейски църкви. Единствената пречка за това според тях е нежеланието на латинците. Те с готовност биха приели и патриарх Григорий, ако той е съгласен да приеме тяхната вяра. Не е известно дали Генадий е присъствал на тази среща с императора. Между подписите на документа неговият подпис липсва, а те бяха: петима епископи, трима високопоставени свещеници в съвета на патриарха и седем игумени и монаси. Тяхното становище бе аргументирано, защото унията наистина можеше да предизвика схизма между църквата в Константинопол и другите православни църкви. Но един политически съюз със Запада, който можеше да донесе материална помощ, имаше преимущество пред съюза, с източните църкви, които не можеха да дадат нищо.

Няколко дни по-късно топовете на Румели Хисар потопиха отново един венециански търговски кораб. Нова вълна от паника премина през града; нуждата от западна помощ стана по-необходима от когато и да било. Униатската партия, печелеше нови привърженици. Генадий се страхуваше, че желанието за помощ може да се разпростре като горски пожар, и издаде ново послание. В него се казваше, че западната помощ влече след себе си унията и че той най-малко би позволил неговата вяра да бъде опетнена чрез надеждата за помощ, чиято ефикасност е съмнителна. Думите му се четяха и предаваха от човек на човек.

На 12 декември 1452 година в катедралата „Света София" в присъствието на императора и целия двор бе отслужена тържествена литургия. Папата и отсъстващият патриарх бяха споменати в молитвата, след което се прочетоха принципите, приети на събора във Флоренция. Кардинал Исидор в желанието си да покаже, че неговите ромейски приятели са постигнали победа, обяви тържествено, че църквата се обединява. Отсъстваха само Генадий и осем други монаси. Останалите членове на партията му не бяха никак ентусиазирани. Отсега нататък малко хора щяха да престъпват прага на катедралата, където служеха само униатски свещеници. Според Леонард самият император изглеждал равнодушен и нерешителен в усилията си да наложи унията, а Нотарас бил неин открит враг. И ако последният бе наистина казал често цитираните му думи, че предпочита султански тюрбан пред кардиналска шапка, той без съмнение е бил ядосан на непреклонността на такива латинци като Леонард, които не разбират усилията му за разбирателство.

След като бе провъзгласена унията, вече не съществуваше открита опозиция. Генадий мълчеше в килията си. Множеството послушно прие свършения факт, но посещаваше онези църкви, където служеха „непокорните" свещеници. Много от самите поддръжници се надяваха, че щом градът бъде спасен, догмите на унията ще бъдат прекроени. Ако след обявяването на унията бяха дошли кораби и войници от Запад, нейните практически предимства можеха да доведат до всеобща поддръжка. Ромеите, вярвайки в своята доктрина, сигурно мислеха, че отстъпките им от религиозната лоялност ще бъдат компенсирани със запазването на християнската империя. Но те платиха за помощта от Запад, а после бяха измамени.

 

¹Лоларди — поддръжници на Уиклиф, които подобно на хуситите се борят за демократична реформа в църквата. — Бел. ред.
²Така се нарича благоразумното интерпретиране на някои положения в теологията. — Бел. ред.

 

 

Глава V

 

ПОДГОТОВКА ЗА ОБСАДАТА

 

През последните месеци на 1452 година султанът размишляваше и правеше планове. Никой, дори и първият министър, нямаше представа какво точно възнамерява да предприеме. Беше ли Мехмед доволен от това, че неговата крепост Румели Хисар му осигурява пълен контрол върху Босфора и му дава възможност да блокира Константинопол така, че след време градът неминуемо да се предаде? Султанът имаше планове и за построяването на нов, великолепен дворец в Адрианопол, върху един остров на Марица. Но означаваше ли това, че в момента той няма намерение да премести управлението си в древната имперска столица? На това се надяваше везирът Халил, който независимо дали получаваше подаръци от гърците, не одобряваше идеята за поход срещу Константинопол. Обсадата щеше да бъде изтощителна и скъпа, а ако пропаднеше, спадането на османския престиж щеше да доведе до голяма опасност. Още повече, че Константинопол в сегашното си положение бе политически безсилен и удобен за тяхната търговия. Халил имаше поддръжници сред старите везири от времето на Мурад. Но напоследък срещу него бе създадена силна партия, водена от войници като Заганос и Турхан паша, зад които стоеше евнухът Шехабеддин, а точно те имаха достъп до ухото на султана.

През тази зима Мехмед прекара много безсънни нощи, размишлявайки върху своя план. Говореше се, че го виждали посред нощ да скита из улиците на Адрианопол облечен като прост войник и всеки, който го познаел  и го поздравявал, бивал веднага убиван. Една нощ по време на втората стража той внезапно заповяда да му доведат Халил. Старият везир дойде разтреперан от страх да чуе заповедта за своето уволнение. За да умилостиви своя господар, той носеше със себе си една паница, набързо напълнена с жълтици. „Какво е това, учителю мой?" — попита султанът. Халил промърмори, че такъв бил обичаят за везирите, повикани внезапно пред господаря си. Мехмед запрати настрана златните монети. Той не се нуждаеше от такива подаръци. „Само едно нещо искам аз — извика султанът, — дай ми Константинопол!" Тогава той му разкри, че е взел окончателно решение да нападне града колкото може по-скоро. Халил, объркан и паднал духом, обеща своята лоялна поддръжка.

Няколко дни по-късно, към края на януари, султанът събра всички свои везири и произнесе дълга реч, в която им напомни завоеванията на техните прадеди. Но той заяви, че турската империя не може да бъде сигурна, докато не завладее Константинопол. Византийците може да са слаби, но те са показали вече колко изкусни са в устройването на заговори с враговете на империята; а освен това поради своята слабост те могат да предоставят града в ръцете на съюзници не дотам слаби и безсилни. Константинопол не е непревземаем; по-раншните обсади са пропадали поради извънредни причини. Сега моментът е назрял. Градът се раздира от религиозни разпри. Италианците са неблагонадеждни съюзници и много от тях са предатели. Още повече, че напоследък турците вече са владетели на морето. За себе си той заяви, че или ще управлява едно царство, което да обхваща Константинопол, или изобщо няма да управлява.

Всички бяха развълнувани от думите му. Дори съветниците, които по-рано не одобряваха намеренията му, не посмяха да дадат гласност на опасенията си. Везирите единодушно гласуваха за война.

Веднага след като бе взето решение за обявяване на войната, султанът заповяда на военния управител на европейските провинции Дайъ Караджа бей да събере армията и да нападне византийските градове по брега на Тракия. Градовете на Черно море — Месемврия, Анхиало и Виза — се предадоха незабавно, за да избягнат грабежи. Някои от градовете на Мраморно море, като Силиврия и Перинтус, се опитаха да се съпротивяват, но бяха превзети с щурм и плячкосани, а укрепленията им сринати. Още предишния октомври Турхан паша и синовете му бяха завладели Коринтския провлак, за да могат да нападнат Пелопонес и по този начин да изолират братята на императора, лишавайки ги от възможността да му помогнат.

В речта си пред съвета султанът бе подчертал, че има вече контрол над морето. Предишните опити срещу града били правени само по суша. Византийците са можели да се снабдяват по вода, докато турците до скоро бяха наемали християнски кораби за пренасяне войските си между Европа и Азия. Сега Мехмед реши да премахне това положение. През целия месец март на 1453 година в Галиполи пристигаха кораби от всички видове. Част от тях бяха стари, поправени и изкърпени, но повечето бяха нови, набързо построени през последните месеци в корабостроителниците на егейския бряг. Имаше триреми, при които, за разлика от стария тип, пейките бяха на едно ниво. Всяка от редиците стоеше под малък ъгъл към борда на кораба и имаше по трима гребци. Всеки от тях имаше отделна къса лопата с отделна вилка, но и трите излизащи от един и същ отвор. Корабът бе двумачтов и лежеше ниско във водата, а платната се използваха при благоприятен вятър. Имаше биреми — едномачтови, малко по-малки от корабите, в които гребците седяха по двойки от двете страни. „Фустите" бяха дълги лодки, по-леки и по-бързи от биремите. Гребците пред мачтите бяха по един, а отзад — по двойки. Имаше също и галери, наименование, което обикновено даваха на всеки по-голям кораб, безразлично дали е бирема, трирема или плаваща лодка, неприспособена за гребци. Технически те представляваха големи плавателни съдове, които стояха високо във водата и имаха единични места за дълги лопати. Имаше още и парандарии — тежки лодки, използвани за транспорт. Големината на тази султанска армада е описвана най-различно. Сведенията, които ни дават византийските историци, са извънредно преувеличени; но от свидетелствата на италианските моряци, намиращи се по това време в Константинопол, изглежда, че тя е включвала шест триреми и десетина биреми, около петнадесет галери с гребла, около 75 фусти и 20 парандарии заедно с известен брой едномачтови слупери и катери, служещи за съобщения.

За командир на флотилията бе назначен управителят на Галиполи, потурченият българин Сулейман Балтоглу. Повечето от гребците и моряците бяха пленници или роби, но имаше и доброволци, подмамени от високите възнаграждения. Лично султанът прояви интерес при назначаването на офицерите, като придаде на флотата по-голямо значение, отколкото на армията. Към края на март новосформираната армада се отправи през Дарданелите в Мраморно море. Това предизвика неописуем ужас сред християните — ромеи и италианци. До този момент те нямаха никаква представа за морската сила на султана.

Докато флотата кръстосваше Мраморно море, турската армия се събра в Тракия. Както във флотата, така и тук султанът сам прегледа снаряжението. През цялата зима оръжейниците от всички негови владения  бяха вдигнати на работа; ковяха щитове, шлемове, ризници, малки копия за хвърляне, саби и стрели, докато инженерите конструираха балисади и стенобойни машини. Мобилизацията се извърши набързо, но беше пълна. Бяха свикани войскови поделения от всяка провинция. Бяха събрани всички войници, пуснати в отпуск, и хиляди нередовни бойци. За защита на границите и вътрешността на империята оставиха само гарнизонните войски и силите, които Турхан паша държеше в Гърция. Големината на армията предизвика изумление. Ромеите научиха, че в лагера на султана са събрани триста или четиристотин хиляди души. Дори по-въздържаните венецианци говореха за сто и петдесет хиляди. Ако съдим по турските източници, редовните войски наброяваха около осемдесет хиляди, без да се смятат нередовните, башибозукът, с които общото число порастваше с още двадесет хиляди и няколкото хиляди нестроеви тиловаци. Гордостта на това множество представляваха еничарските полкове. От времето на тяхното реорганизиране от султан Мурад II преди двадесет години те наброяваха над двадесет хиляди, от които малка част бяха занаятчии, чиновници и специални части — сенбан, които Мехмед беше прибавил сам. По това време еничаринът беше от християнски произход, но възпитан още от детинство във вярност към Мохамед, той считаше своя полк за свое семейство, а султана за предводител и баща. Малко еничари помнеха семействата си и мислеха за тях. Верският им фанатизъм беше безспорен, а дисциплината — над всичко. По-рано те не обичаха твърде Мехмед, но сега посрещнаха с ентусиазъм похода срещу неверниците.

Самата армия бе внушителна, а още по-страшни бяха новите машини, с които бе снабдена. Решението на Мехмед да предприеме нападението срещу Константинопол през пролетта на 1453 година се дължеше до голяма степен на постиженията на неговите изобретатели-артилеристи. Вече стотина години в Западна Европа се използваше топът, откак един германски монах на име Шварц бе конструирал оръдие, чиито снаряди се изхвърляха с барут. Скоро всички видяха значението на топа при обсадната война, но опитите на германците при обсадата на Кивидал в Северна Италия през 1321 година и на англичаните при Кале през 1347 година не бяха особено насърчителни. Топовете не показаха достатъчна сила в разрушаването на една солидна зидария. През следните сто години новото оръжие беше употребявано главно за разпръскване на неприятелски войски на бойното поле или за разрушаване на леки барикади. Венецианците опитаха да употребят топа при морската битка срещу генуезците в 1377 година. Но по онова време корабите не бяха в състояние да носят тежки машини, а при това изстреляните гюллета не можеха да потопят кораб, макар че му причиняваха значителни повреди. Султан Мехмед, чийто интерес към науките беше стимулиран от неговия лекар, италианския евреин Джакомо ди Гаета, отдаваше голямо значение на артилерията. Още в началото на царуването си той заповяда леярите му да направят опити за производство на по-големи топове.

През лятото на 1452 година един унгарски инженер на име Урбан пристигна в Константинопол и предложи услугите си на императора да създаде артилерия. Константин не бе в състояние да заплати предложената заплата, нито да достави необходимите сурови материали. Урбан напусна града и се обърна към султана. Инженерът бе веднага пуснат в двореца и подложен на разпит.

След като той тържествено заяви, че може да конструира топ, който да събори дори стените на Вавилон, дадоха му заплата, четири пъти по-голяма от тази, която искаше, като му предоставиха цялата необходима техническа помощ. За три месеца той построи огромния топ, който султанът постави върху стените на своята крепост Румели Хисар и който потопи венецианския кораб, опитал да премине блокадата. Тогава Мехмед му заповяда да направи нов топ, два пъти по-голям от първия. Той беше отлят в Адрианопол и завършен през януари. Дължината на цевта му се изчисляваше на четиридесет спании, което прави 26 фута и 8 инча¹. Дебелината на бронзовата цев бе една спания или 8 инча², а обиколката на цевта представляваше четири спании в задната част, където бе зареден барутът, и дванадесет спании за предната половина, където се поместваха снарядите. Смяташе се, че снарядите тежат по триста килограма. Когато топът бе вече готов, седемдесетте души, на които беше поверен, го поставиха върху една кола, теглена от петнадесет чифта волове. С големи усилия те го изтеглиха близо до двореца на Мехмед, където трябваше да изпитат силата му. Жителите на Андрианопол бяха предупредени, че ще има страшен гръм и че не бива да се плашат. Наистина, когато фитилът бе възпламенен и първият снаряд — изстрелян, екът се чу на сто стадии³, а снарядът, запратен на една миля, се зарови два метра в земята. Мехмед бе възхитен. Той изпрати двеста души да изравнят пътя, който водеше за Константинопол, и да подсилят мостовете. През март топът се отправи за своето местоназначение, теглен от шестдесет вола, а двеста души охраняваха превоза му. Междувременно под ръководството на Урбан леярите изляха още един топ, макар и не така грамаден и прочут, колкото първото чудовище.

През целия месец март голямата армия на султана се придвижваше на части през Тракия към Босфора. Не беше лесно да се задоволят всички нужди на такова грамадно множество, но всичко беше грижливо планирано, дисциплината отлична, а духът на войниците — много висок. Всеки мохамеданин вярваше, че самият Пророк ще предложи специално място в рая на онзи войник, който пръв успее да влезе в древната християнска столица. „Те ще покорят Константиния" — гласяло древното предание. „Слава на този владетел и тази армия, която ще постигне това." Друго предание, приспособено от проповедниците за случая, разказваше, че Пророкът питал своите ученици: „Чули ли сте за града, който от една страна лежи на сушата, а от другите две — на море? Часът на справедливостта не ще удари, докато седемдесет хиляди синове на Исак не го завладеят." Колкото за ентусиазма на султана нямаше никакво съмнение. Неведнъж го слушаха да говори с непоколебима увереност, че той именно е владетелят, който трябва да постигне тази върховна победа за исляма. На 23 март Мехмед напусна Адрианопол, а на 5 април пристигна с последните войскови части пред стените на града.

В самия Константинопол атмосферата бе много по-различна. Гледката на огромната турска флота, която кръстосваше Мраморно море, и многобройните топове начело с Урбановото чудовище, приближаващи се към градските стени, показваха ясно на гражданите какво ги очаква. На всичко отгоре станаха няколко слаби земетресения, придружени с проливни дъждове, които бяха изтълкувани по недвусмислен начин като злокобни поличби и знамения. Те караха мъжете и жените да си спомнят за всички стари пророчества, предсказващи края на империята и идването на Антихриста. И въпреки всичко всред чувството на отчаяние не липсваше и смелост. Дори и онези мъдреци, които се чудеха дали в края на краищата поглъщането им от турската империя няма да е по-малка беда за византийския народ, отколкото сегашното положение на несъгласия, бедност и безсилие, сега се присъединиха от все сърце, към подготовката за решителна отбрана. Още през зимните месеци, окуражавани от императора, мъже и жени поправяха стените и изчистваха рововете. Всички оръжия в града бяха събрани и разпределени там, където имаше нужда. Беше основан специален фонд за посрещане на извънредните разходи, към който бяха задължени не само държавата, но и черквата и манастирите, както и частни лица.

Градът все още разполагаше със значителни богатства. Някои италианци смятаха, че по-богатите ромеи могат да дадат още пари. Но сега парите не бяха най-необходимото. Трябваше човешка сила, оръжие и храна. А те не се купуваха вече с пари.

Императорът направи всичко, каквото можа. През есента на 1452 година в Италия бяха изпроводени пратеници да молят за незабавна помощ. Отговорът бе отчайващ. Нова делегация беше изпратена до Венеция; на 16 ноември сенатът отговори, че бил действително дълбоко потресен от новините от Изток и ако папата и другите сили решат да действат, те с готовност ще се присъединят. Венецианците още не бяха научили какво се бе случило с галерата на капитан Ризо предишната седмица, но нито тази новина, нито тревожните съобщения от колонията им в Константинопол биха ги накарали да предприемат по-решителни мерки. Една делегация, изпратена през същия месец в Генуа, получи обещание за отпускането на един кораб и правителството се задължи да апелира за по-голяма помощ от краля на Франция и Флорентинската република. Обещанията на арагонския крал бяха още по-мъгляви, но той даде разрешение на византийските пратеници да съберат жито и други храни от Сицилия. Когато започна обсадата, те бяха заети с тази работа, но вече никога не можаха да видят своята родина.

Папа Николай искаше да помогне, но нямаше желание да се обвързва, докато не бъде сигурен, че унията е успешна, а едва ли можеше да направи нещо без венецианците. Вниманието му бе отвлечено и от избухналия през януари 1453 година бунт в Рим. Докато градът не се успокоеше, папата не можеше да мисли за друго.

Писмата, които се размениха между Рим и Венеция, бяха едно жалко четиво. В тях се говореше, че венецианците не могат да забравят сумата, която Ватиканът им дължи срещу наетите галери от 1444 година, а папата проявяваше недоверие към добрата воля на венецианците. Едва на 19 февруари 1453 година венецианският сенат под влияние на последните новини от Изток неочаквано гласува да се изпратят в Константинопол два транспортни кораба с по четиристотин войници на борда и да се екипират други петнадесет галери за същата цел. Пет дни по-късно сенатът прокара закон, установяващ специални такси върху търговията с източното Средиземноморие, с цел да се посрещнат разходите по тази флотилия. В същия ден бяха изпратени писма до папата, западния император и до кралете на Унгария и Арагон, в които се предупреждаваше, че ако не изпратят помощ, съдбата на Константинопол е решена. Но и на 2 март сенатът все още продължаваше да разисква организирането на флотилията. Беше решено да предоставят, командването на Алвизо Лонго под върховната власт на генералния капитан на флотата Джакомо Лоредан. След седмица сенатът взе решение да се бърза. Дните си отиваха, а нищо не се правеше. Рано през април най-сетне се получи едно писмо от Рим, което съобщаваше за намерението на папата да изпрати пет галери на Изток. В отговора на венецианците от 10 април кардиналите бяха поздравени за това решение, но им се напомняше за предишните дългове, които папата не беше успял да изплати. Добавяше се, че според последните информации от Константинопол сега хранителните припаси там са по-необходими, отколкото хората, и напомняха на Рим, че корабите трябва да стигнат Дарданелите преди 31 март, тъй като след това преобладаващите северни ветрове правят преминаването на Проливите много трудно. Най-после определиха отплаването на венецианската флотилия за 17 април, но след това отново го отложиха. Когато най-после корабите напуснаха Венеция, Константинопол бе вече четвърта нощ в обсада.

Папа Николай бе искрено разтревожен от това бавене. На свои разноски той закупи един товар с храни и оръжия и го изпрати за Константинопол с три генуезки кораба, които отплаваха към края на март. Никоя друга страна не обърна внимание на апелите на императора. С надежда да съблазни генуезките търговци за доставяне на храни на града той обяви, че вносът ще бъде освободен от всякакви мита. Но не последва отговор. Генуезките власти предпочитаха политика на пълен неутралитет. Имаше надежда великият християнски боец Ян Хуниади, регент на Унгария, да се възползва от изтеглянето на почти всички турски войски от Дунава. Но унгарците лекуваха раните си от поражението по времето на Мурад. Самият Хуниади се намираше в трудно положение, защото неговият повереник крал Ладислав бе станал на 14 години и бе отхвърлил настойничеството му. Нито един от православните крале не можа да даде помощ. Великият руски княз беше много далеч, зает със свои грижи; апелите към него също отидоха напразно. Освен това Русия беше дълбоко потресена и недоволна от обявяването на унията между църквите. Князете на Молдавия Петър III и Александър II водеха борба помежду си. Князът на Влахия Владислав II беше васал на султана и не можеше да се вдигне срещу него без помощта на Унгария. Георги, деспотът на Сърбия, бе още по-лоялен васал и дори изпрати едно поделение войска за армията на Мехмед. Сърбите се сражаваха храбро за султана въпреки симпатиите, които изпитваха към своите братя по религия в Константинопол. В Албания Скендербег все още беше трън във владенията на султана, но беше в лоши отношения с венецианците и турците подтикнаха съперниците му да се борят срещу него. Егейският лорд на рицарите на ордена Св. Йоан в Родос не можеше да се намеси освен като участник в коалиция. Деспотите на Морея бяха пазени добре от Турхан бейовите войски. Царят на Грузия и господарят на Трапезунд едва успяваха да защитят собствените си граници. Емирите от Анадол, много от които мразеха султана, още не бяха забравили неговата сила и не се решаваха да действат.

Въпреки че повечето владетели се отдръпнаха, отделни хора бяха готови да се бият за християнството и Константинопол. Венецианската колония в града предложи щедро поддръжката си. На събранието, на което присъстваха Константин и съветниците, а също и кардинал Исидор, управителят на венецианците Джироламо Миното заяви, че те ще поемат изцяло своя дял в защитата на града и ще вземат мерки нито един венециански кораб да не напусне пристанището без разрешение. Миното даде гаранции, че ще бъде изпратена цяла флотилия от Венеция, и веднага писа за ускоряване на работата. Двама капитани на търговски кораби Габриел Тревизано и Алвизо Диедо, чиито кораби се намираха в Златния рог при връщането им от Черно море, обещаха също да се присъединят към борбата. Други шест венециански кораба и три от колонията в Крит бяха задържани в пристанището със съгласието на капитаните им и бяха преустроени във военни кораби „в името на бога и цялото християнство", както тържествено заяви пред императора самият Тревизано. Измежду венецианците, които дадоха обет да защитават великия град, плячкосан преди два и половина века от техните деди, имаше мнозина, които носеха прочутите имена на републиката, като Корнаро, Мосениго, Контарини и Вениер. Всички те впоследствие са описани със своите подвизи от морския лекар-хирург Николо Барбаро, чийто неподправен дневник ни дава може би най-достоверната картина на обсадата.

Венецианците предложиха помощта си, тъй като при започването на войната се намираха в Константинопол и бяха твърде честолюбиви и горди, за да избягат. Някои генуезци също се засрамиха от нерешителността на правителството и дойдоха нарочно от Генуа да се сражават за християнството. Между тях бяха Маврицио Катенео, двамата братя Джеронимо и Леонардо ди Ланагаеко и тримата братя Бочиардо, които дойдоха въоръжени и доведоха на свои разноски малка група войници. На 29 януари 1453 година градът бе зарадван от пристигането на прочутия генуезки войник Джовани Джустиниани Лонго, млад мъж, принадлежащ към една от най-големите фамилии на републиката и сродник на могъщия дом Дориа. Той доведе със себе си седемстотин бойци, 400 от Генуа и 300 от Хиос и Родос. Императорът го посрещна със задоволство и му предложи управлението на остров Лемнос, ако турците бъдат изтикани от там. Лонго имаше репутация на опитен защитник на укрепени градове, поради което бе назначен за управител на цялата област на градските стени откъм сушата Той не щадеше времето си в изпълнение на възложените му задачи и внимателно проверяваше укрепяването на стените. Въпреки че беше трудно да се убедят венецианците да работят заедно с генуезците, неговата обаятелна личност успя да спечели тяхното сътрудничество.

По негово искане Тревизано наново откри и прочисти земния ров, започващ от Златния рог пред стените на Влахерния, до там, дето започваха възвишенията. Много жители на Пера се присъединиха към отбраната, убедени, както пише по-късно техният Подеста, че падането на Константинопол ще означава край на тяхната колония.

 

Схема на Теодосиевата стена

Графика: Glz19, with modifications by Furfur  Лиценз: CC BY-SA 4.0

 

Малко бяха бойците, дошли от по-далечни земи. Каталонската колония в града бе организирана от консула Пере Джулио, а към нея се присъединиха и някои каталонски войници. От Кастилия пристигна един смел благородник на име дон Франциско де Толедо, който се представи за потомък на династията на Комнините и нарече императора свой братовчед. В компанията на Джустиниани имаше един инженер на име Йохан Гранд, обикновено описван като германец, но всъщност може би шотландски авантюрист, който дойде от Германия през Леванта. Османският претендент Орхан, който живееше от детинство в Константинопол, предложи своята помощ на императора заедно с приближените си.

Но не всички италианци от града бяха смели като Миното и Джустиниани. През нощта на 26 февруари седем кораба, шест от Крит и един от Венеция, под командата на Пиетро Даванцо се измъкнаха от Златния рог със седемстотин италианци на борда. Бягството им нанесе тежък удар на отбраната. Никой друг ромей или италианец не последва примера им.

Когато обсадата започна, защитата разполагаше всичко с двадесет и шест кораба, екипирани с бойни съоръжения. Те се намираха в Златния рог, отделно от някои по-малки търговски кораби на генуезците от Пера, които бяха пуснали котва зад стените на колонията. Пет бяха венециански, пет генуезки, три критски, по един от Анкона, Каталония и Прованс и десет на императора. Почти всички бяха високодънни съдове, без гребла и само с платна. Това представляваше твърде малка флота в сравнение с турската армада. Неравенството в човешка сила на бойното поле бе още по-голямо.

В края на март, когато турската армия се придвижваше през земите на Тракия, Константин изпрати секретаря си Сфранцес с нареждане да извърши преброяване на всички мъже в града заедно с монасите, годни да носят оръжие. Когато Сфранцес изготви списъка, видя, че има само четири хиляди деветстотин осемдесет и трима ромеи, годни за оръжие, и по-малко от две хиляди чужденци. Константин бе ужасен от цифрите и заповяда на Сфранцес да ги запази в тайна. Но италианските сведения водеха до същите заключения. Срещу армията на султана, наброяваща над осемдесет хиляди души редовни и още няколко хиляди нередовни войници, великият град със защитни стени от четиринадесет мили трябваше да се отбранява с по-малко от седем хиляди души.

 

¹Приблизително 8 м. — Б. пр.
²Приблизително 20 см. — Б. пр.
³Древногръцка мярка за дължина, равна на 186 м. — Б. пр.

 

 

Глава VI

 

ОБСАДАТА ЗАПОЧВА

 

Великден е голям празник за православните християни. Тогава всеки от тях се радва на възкресението на своя Спасител. Но твърде малко радост имаше в сърцата на жителите на Константинопол през великденската неделя на 1453 година. След една бурна зима пролетта бе току-що дошла на Босфора. В градините на града плодните дървета се покриха с благоуханни цветове. Славеите се върнаха, за да огласят отново храстите, а щъркелите да построят гнездата си по покривите. По небето дългите редици прелетни птици чертаеха своя път към летните си домове далеч на север. А в Тракия се чуваше само грохотът на една огромна армия от хора и коне, следвана от скърцащи коли, теглени от волове.

Много дни наред жителите на обречения град се молеха да изпълнят в мир поне обредите на страстната седмица и те получиха тази милост. В понеделник, 2 април, се появи първата войска на неприятеля. Малък отряд от защитниците излезе да ги пресрещне. Няколко турци бяха убити, а мнозина ранени. Но когато започнаха да се показват все нови и нови турски войски, отрядът побърза да се оттегли зад градските стени. Императорът заповяда мостовете над рововете да бъдат разрушени, а вратите за града да се затворят. Същия ден той нареди да се постави преграда на входа за Златния рог. Тя се състоеше от специална верига, свързана на единия край с кулата на Евгений под Акропола, а на другия с морските стени на Пера, подкрепена от плаващи дървета и други тежести. Генуезкият инженер Бартоломео Солиго проведе изпълнението на тази задача.

Около 5 април, четвъртък, цялата турска армия се разположи край стените под личната команда на султана. Той самият отседна временно на около миля и половина по-настрана. На следния ден султанът придвижи войските си по-близо, на техните окончателни позиции. Защитниците също заеха определените си места. Константинопол заемаше един почти триъгълен полуостров с леко закривени страни. Градската стена откъм сушата се простираше от Влахернския квартал при Златния рог до квартала на Стадиона на Мраморно море и представляваше малко изпъкнала дъга с около четири мили дължина. Стената покрай Златния рог бе три и половина мили дълга и преминаваше във вдлъбната извивка от Влахерна до възвишението на Акропола, сега познато под името Сераглийско възвишение, което гледа на север към Босфора. От възвишението на Акропола до Стадиона имаше около пет или пет и половина мили разстояние и стената отначало извиваше около крайното възвишение на полуострова, после минаваше обърната към входа на Босфора и след това в леко извита дъга се отправяше покрай брега на Мраморно море. Стената покрай Златния рог и Мраморно море бе единична, като при морето се издигаше направо от брега. Към него се отваряха единадесет врати. Имаше само две силно укрепени малки пристанища за обслужване на леки товари, които не биха могли да заобиколят възвишението на Златния рог срещу преобладаващите северни ветрове. С течение на вековете от страната на Златния рог се бе образувал един преден бряг отвън стената, който сега бе покрит със складове и други постройки. Шестнадесет врати водеха до тази ивица земя. На източния край в защита на уязвимия Влахернски квартал Йоан Кантакузин бе построил в миналото един ров през цепнатината, минаваща направо под стената, която поддържаше в добро състояние. Но от тази страна не се очакваха сериозни атаки. При все това франките и венецианците бяха нахълтали в града през 1204 година именно откъм Златния рог. Такова едно нападение беше възможно за неприятел, превзел вече цялото пристанище. Около най-високата част на града морското течение бе твърде силно, за да могат да се доближат кораби до подножието на стените, а по-нататък плитчините и подводните скали представляваха защита на стената откъм Мраморно море.

Главните нападения се очакваха по протежение на стената откъм сушата. На северния край Влахернският квартал се издаваше навън от главната защитна линия. Първоначално той бе представлявал едно предградие, което в града било включено през VII век чрез единична стена. Тя била поправяна през IX и XII век и после преустроена с нови укрепления, когато Мануил I построил срещу нея имперския си палат. Откъм ниския си край тя се защищаваше от рова на Йоан Кантакузин, който, изглежда, е ограждал самия ъгъл, където стената опираше о Златния рог и продължаваше до началото на стръмен склон, по който стената се издигаше, преди да се извие под прави ъгли, за да се съедини с главните стени. Тази стена имаше две врати, известни като Калигарската и Влахернската врата и още една малка задна врата, която в миналото беше винаги затворена, наречена „Керко порта", намираща се на самия ъгъл, където започва старата Теодосиева стена. Последната, издигната от префекта Атениус при царуването на Теодосий II, се простираше от тази точка в една непрекъсната линия до Мраморно море. Тя беше тройна стена. От външната и страна имаше дълбок канал, ров, около 20 метра широк, който можеше да се пълни с вода. От вътрешната страна на канала се намираше нисък назъбен бруствер, един вид парапет, зад който минаваше коридор, широк 40 — 50 стъпки, водещ, по цялото протежение на стената, наричан Паратехион. Зад него се издигаше стената, обикновено описвана като външна стена, около 25 фута¹ дебела, с квадратни кули на по 50 до 100 ярда²  една от друга. Зад тази стена следваше друго, пространство, известно под името Периболос, широко между 40 и 60 фута. След него се издигаше вътрешната стена към 40 фута висока, с кули, едни четириъгълни, други осмоъгълни, около 60 фута високи, разположени така, че да покрият междинните разстояния на кулите от външната стена. Двете стени имаха множество врати: едни се използваха от хората, а други служеха за военни цели. Близо до брега на Мраморно море имаше и една малка вътрешна врата. След нея, като отиваме на север, идваше Златната врата, която се считаше за главна военна врата и която по традиция се употребяваше от императора за церемониално влизане в града. След нея следваше втората военна врата; след нея гражданска, врата — Пега, известна днес под името Силиврийска врата. Наблизо до нея стоеше третата военна врата. След възвишението се намираше вратата на Региум и зад нея — четвъртата военна врата. Вратата на Св. Роман, сега Топ Капъсъ, се намираше на най-високага точка на възвишението. Оттам теренът се спускаше около 100 фута към долината на малката рекичка Ликус, която минаваше под стената чрез тръби около 200 ярда южно от петата военна врата. Тази врата, която стоеше в дъното на дола, в миналото беше известна на византийците като врата на Св. Кириак, по името на близката черква, но по всяка вероятност по-късно наречена от населението — военната врата Св. Роман. Затова писателите, описвайки обсадата, обикновено я смесват с гражданската врата Св. Роман. От там теренът отново се възвишава и стига до Християнската врата, днешната Одринска врата. Частта от стената, прекосяваща долинката на Ликус, беше известна под името Месотехион, винаги считана за най-уязвимата точка. Християнската врата някога се наричаше Полиандрион, а стената, която продължаваше по възвишението до Хилокерконската врата, точно преди съединяването ѝ с Влахернската стена, беше известна като Мириандрион.

Когато през 1422 година султан Мурад нападна града, византийците концентрираха защитата си на външната стена и турците не успяха да я пробият. Според Джустиниани и императора при малочислените войски, с които разполагат, тази стратегия беше най-подходяща. За защитата на вътрешната стена също нямаше хора, въпреки че високите ѝ кули бяха удобни за мятане на тежки запалителни стрели. Повечето повреди от 1422 година, нанесени върху външната стена, бяха поправени през следващите години. Джустиниани сам провери стената. Архиепископ Леонард, който се смяташе за добър стратег, по-късно заяви, че военната стратегия била изцяло погрешна; че трябвало да се защищава вътрешната стена, а тя, добавя той с особена омраза към ромеите, била извънредно лошо поправена, тъй като парите, отделени за тази цел, били злоупотребени от двама ромеи — Ягарос и монаха Неофит. Това беше чудовищна клевета. Ягарос, чието истинско име е Мануил Палеолог Ягрос, бе сродник на императора и уважаван държавник. Неговото име и сега личи върху няколкото надписа по местата, където са били извършвани тези поправки. Монахът Неофит бе също добре известен по онова време; приятел на императора и враг на унията, той живееше смирено и с благочестие в Харсиантийския манастир и не се месеше в обществените работи. Трудно е да се разбере как е могъл да се меси в една строителна работа. Но архиепископът беше уверен, че не съществува престъпление, което един схизматик да не може да извърши.

На 5 април защитниците заеха позициите, набелязани от императора, а той самият се установи с най-добрите си войски на Месотехион, където стената пресича Ликус. Джустиниани застана от дясно на Християнската врата и Мириандрион, но когато стана ясно, че султанът ще започне нападенията си откъм Месотехион, Джустиниани и неговите генуезци се присъединиха към императора, а защитата на Мириандрион се предостави на братята Бочиарди и хората им. Венецианският управител Миното и неговият щаб заеха позиции в императорския дворец във Влахерна. Те отговаряха за неговата защита. Първата им задача бе да очистят и напълнят канала с вода. По-старият им съотечественик Теодоро Каристо отговаряше за стената между Калигарийската врата и Теодосиевата стена. Братята Лангаско с архиепископ Леонард се настаниха покрай канала, който се спускаше към Златния рог. Отляво на императора се намираше Катанео с генуезките войски, а до него братовчедът на Константин, Теофил Палеолог, с византийски войски пазеше вратата Пега. Венецианецът Филип Котарини отбраняваше разстоянието от тази врата до Златната врата, която се защитаваше от генуезеца Мануел. Наляво от него, до морето бе Димитър Кантакузин. Стените откъм морето бяха по-слабо защитени. Джакомо Контарини пое грижата за Стадиона. След него в един участък, където не се очакваше нападение, бяха поставени ромейски монаси, които служеха повече като наблюдатели и при нужда трябваше да повикат помощ. Близо до тях, до самото пристанище Елайтерис, стоеше княз Орхан с неговите турци. На източния край на мраморния бряг под Хиподрома и стария Свещен палат бяха каталонците с Пера Джулио. Кардинал Исидор с още 200 души се разположи на Акропола. Бреговете на Златния рог се пазеха от венециански и генуезки моряци под командата на Габриел Тревизано, докато неговият съотечественик Алвизо Диего бе командир на корабите в пристанището. В града бяха оставени два отряда резерва; единият под командата на Мегадукса Лукас Нотарас на стан в квартала Пера, затворен от стената откъм сушата, снабден с подвижни топове, а другият — с Никифор Палеолог близо до църквата на „Светите Апостоли" на централното възвишение. Десет кораба от флотата щяха да защитават преградата на Златния рог, пет от тях генуезки, три критски, един от Анкона и един византийски. Командата им бе възложена на един генуезец, вероятно самия Солиго. Важно беше там да има човек, който да е в добри отношения с генуезците в Пера, тъй като веригата бе прикрепена с единия си край о тяхната страна. Императорът, изглежда, се бе постарал да размеси войски от ромеи, венецианци и генуезци, за да се чувстват зависими един от друг и за да се избягнат националистически ежби.

Защитниците бяха въоръжени с еднакви оръжия: копия, стрели, няколко тежки оръдия и каменохвъргачни машини. В града оставиха само няколко оръдия, но от тях нямаше голяма полза, селитрата не достигаше и освен това бе констатирано, че за да стигнат снарядите неприятелските линии, трябва да се възпламенят от стената, а тогава се повреждаха укрепленията. Отделните бойци имаха добро въоръжение и броня, по-добро от това на турските войници.

 

Карта на разположението на защитниците и обсадната армия.
© Sémhur / Wikimedia Commons / CC-BY-SA-3.0 (or Free Art License)

 

Oт сутринта на 6 април всички бойци се намираха на своите постове и оттам можеха да наблюдават войските на турците. Султанът прати една значителна част от тях под командата на Заганос паша да заемат позиция по северния бряг на Златния рог и от там да се пръснат по хълмовете над Босфора. По този начин те изолираха Пера откъм сушата и можеха да наблюдават движението на генуезците. Върху блатистата земя покрай Златния рог турците прокараха нов път, така че Заганос можеше да се свърже направо с главните сили. Срещу стената на Константинопол от Златния рог до възвишението при царската врата бяха поставени редовните европейски войски на армията под командата на Караджа паша, който имаше на разположение няколко тежки оръдия, специално за единичната Влахернска стена и уязвимия ъгъл, където стената се съединяваше с Теодосиевата стена. От южните склонове на долинката Ликус чак до Мраморно море стояха редовни анадолски войски под командата на Исхак паша, подпомогнат от Махмуд паша, полугрък, полуславянин, издънка от старата императорска фамилия на Ангелите. Той беше един от най-близките и доверени съветници на султана, защото султанът не се доверяваше напълно на Исхак. Мехмед пое командването на района при дола на Ликус срещу Месотехион. Шатрата му, в зелени и златисти цветове, бе разпъната на миля и половина от стената. Пред нея се намираха еничарите, няколко избрани поделения и най-добрите топове, включително и огромното чудовище на Урбан. Нередовните войски бяха придадени към различните части и стояха зад главната линия, готови при нужда да тръгнат веднага. Пред своите позиции по протежение на цялата стена турците изкопаха окоп с насип, върху който издигнаха дървена балисада с изходи на известни разстояния.

Флотата, под командата на Балтоглу, имаше строга заповед — никакви подкрепления да не стигнат до града по море. По протежение на брега на Мраморно море имаше постоянен патрул, така че никаква лодка не можеше да доближи малките пристанища от тази страна. Най-важната цел на Балтоглу беше пробивът на преградата, която пазеше Златния рог. Главните му сили се разположиха в Босфора близо до кея, известен под името „Двата стълба", където днес се намира дворецът Долма Бахче. Десетина дни след започване на обсадата към ескадрата се присъединиха няколко по-големи кораба от северните анадолски пристанища, всички въоръжени с тежки топове.

Щом турските военни сили се установиха около стените на града, императорът нареди на Тревизано да изведе моряците в тяхното отличително облекло на парад по протежение на стената, тъй че султанът да види и се убеди, че има насреща си и венециански войници. Венецианците се съгласиха с готовност. Султанът от своя страна, според ислямския закон, изпрати последно послание до града под знамето на примирието. Там се казва, че той ще пощади, както законът повелява, всички граждани, без да посяга на семействата им и на техните имущества, ако те се предадат. В противен случай не бива да очакват милост. Но самите граждани не вярваха на тези думи, нито пък в този момент можеха да изоставят своя император.

След като завършиха всички формалности и топовете бяха поставени по местата им, турците откриха битката със силна бомбардировка на градската стена. Още първия ден, 6 април, по здрач една част от стената близо до Царската врата бе сериозно повредена, а от тежката бомбардировка на другия ден тя се превърна в развалини. Когато дойде нощта, защитниците успяха да я възстановят, макар и не напълно. Тогава Мехмед реши да почака известно време, докато бъдат докарани повече оръдия, след което отново да атакува слабите части на крепостта. Междувременно беше издадена заповед да започне запълването на канала, за да могат войниците да минат безпрепятствено напред и да използват всеки пробив на артилерията. Наредено бе да бъдат подкопавани части под стената, където теренът беше подходящ. Балтоглу получи заповед да изпита отбраната на преградата при Златния рог. По всяка вероятност на 9 април неговите кораби са извършили първото нападение.

Тази акция не даде резултат и Балтоглу реши да изчака пристигането на ескадрата от Черно море.

Докато чакаха, султанът тръгна с някои от най-добрите си бойци и артилерия да атакува две малки крепости вън от градската стена, които все още се държаха. Едната беше Терапия, издигната на един хълм над Босфора, а другата до селото Студиос, близо до Мраморния бряг. Крепостта Терапия се съпротивява два дни, докато стените ѝ бяха сринати от огъня на топовете, а повечето от защитниците ѝ загинаха. Останалите живи, около 40 човека, сложиха оръжие и бяха набити на кол. По-малката крепост при Студиос беше разрушена за няколко часа. Останалите живи от гарнизона 36 души бяха пленени под развалините и избити по същия начин. Тази процедура се провеждаше близо до стените на града, за да могат гражданите да видят каква е участта на онези, които се противопоставят на султана. Междувременно Балтоглу отиде да окупира Принцовите острови в Мраморно море. Само най-големият от тях — Принкипо, оказа съпротива. Там, на върха на един хълм, до главния манастир на острова, имаше солидна кула, изградена от монасите като убежище срещу пиратите, вероятно по времето, когато каталонците грабеха империята. Нейният малък гарнизон от 30 души отказа да се предаде. Балтоглу беше докарал със себе си и топ, но изхвърлените гюллета не можеха да нанесат никакви повреди на дебелия зид. Но тъй като вятърът бе благоприятен, нападателите заляха стените със сяра и смола, събраха храсти и дървета и ги подпалиха. Пламъците скоро обхванаха кулата. Част от защитниците загинаха в пламъците, а тези, които се спасиха, бяха пленени и избити. После Балтоглу събра останалите обитатели на острова, за да ги продаде като роби, задето са позволили на тяхна земя да се оказва съпротива.

На 11 април султанът се върна отново в шатрата си под стените на града. Грамадните топове бяха вече поставени на местата си по негово лично нареждане. На следния ден бомбардировката започна с нова сила, за да продължи без прекъсване от шест седмици. Топовете бяха тежки и неподвижни. Беше извънредно трудно да се поддържат на позиция върху платформите от дъски и чакъл. Те постоянно затъваха в калта, причинена от априлските дъждове. Най-големите, включително и чудовището на Урбан, се нуждаеха от толкова грижи, че можеха да дават не повече от седем изстрела на ден, но всеки един от тези изстрели причиняваше големи повреди. Гюллетата на топовете от външната страна на канала бяха обгърнати в облаци от черен дим и с оглушителен рев се забиваха в стената, пръскайки се на хиляди парчета. Защитниците се опитваха да намалят ефекта на удара и поставиха чували с вълна, кожи и други предмети върху самата зидария, но резултатът бе съвсем незначителен. За по-малко от седмица външната стена в долината на Ликус беше срината на много места и каналът пред нея запълнен, така че почти нямаше възможност да се възстанови. Въпреки всичко Джустиниани и хората му се заеха да издигнат насип, подкрепен с колове. Всяка нощ мъже и жени от града пристигаха с дъски и торби, пълни с пръст. Насипът беше изграден главно от дърво и бурета с пръст. Въпреки че бе твърде нестабилен и неустойчив, все пак той представляваше някаква защита.

При преградата събитията се развиваха по-добре. На 12 април, когато пристигнаха подкрепленията от Черно море, Балтоглу поведе най-големите кораби срещу веригата. Като наближиха, те изсипаха градушка от стрели и гюллета върху корабите, охраняващи веригата. После едни започнаха да хвърлят горящи главни, други се опитваха да отрежат въжетата на котвите. Но успехът им бе твърде незначителен. Топовете не можаха да вдигнат гюллетата на достатъчна височина, за да навредят на високите християнски галери. Мегадуксът Лукас Нотарас беше изпратен с резервни части да подпомогне защитата. Всичко беше добре организирано. Моряците непрекъснато заливаха с кофи избухналите пожари. Стрелите и копията на християните, хвърлени от високите палуби и наблюдателни кули, имаха по-голям ефект от тези на турците, а каменохвъргачките причиниха още повече щети. Зарадвани от успеха и притежаващи по-умели навигатори, християните започнаха да обграждат и притискат турските кораби към веригата. За да се спаси, Балтоглу отмени атаката и потегли обратно към Двата стълба.

Този неуспех изложи султана. Той съобрази, че докато топовете му не могат да се целят нависоко, беше безполезно да се употребяват срещу корабите. Мехмед повика инженерите си и им заповяда да направят по-добра конструкция. Въпреки че бе трудно да се изчисли необходимата траектория, след няколко дни поправките бяха готови и султанът остана доволен. Едип топ с по-висока траектория бе поставен зад възвишението на Галата и започна да стреля по корабите, намиращи се на котва до преградата. Първият изстрел отиде на халос, но вторият попадна в средата на една галера и я потопи заедно с голяма част от екипажа ѝ. Християнските кораби бяха принудени да се оттеглят навътре от преградата, където ги закриляха стените на Пера.

Мехмед обаче хранеше по-големи надежди в операциите си откъм сушата. Той бе пресметнал, че разрушенията, причинени върху градските стени откъм вътрешността, ще му дадат възможност да превземе града, без да има нужда да напада морската преграда на Златния рог. На 18 април два часа след залез-слънце той заповяда да се нападне Месотехион. Под светлината на запалени главни, биене на тъпани, писъци на зурли и оглушителни бойни викове части от тежковъоръжени мъже, хвърлячи на копия и стрели и пехотинци от еничарската гвардия се втурнаха със страшен устрем през затрупания канал към насипа. Те носеха в ръцете си горящи факли и главни, с които подпалваха дървените части. Едни свличаха с куките, закрепени върху копията си, буретата с пръст, а други закрепяха стълби по здравите стени. Настана неописуема бъркотия. При тесния терен, върху който се водеше битката, численото превъзходство на турците беше безполезно, докато оръжието и броните на християните им даваха възможност да рискуват по-смело и резултатно. Джустиниани стоеше начело на сражението и доказа, че е добър командир. Гърците и италианците се въодушевиха от изключителната му енергия и смелост и го следваха с голяма преданост. Самият император не присъства, защото помисли, че това е нападение по цялата линия, и предприе обща обиколка да провери дали всички са по местата си.

Сражението продължи четири часа, след което турците се оттеглиха на старите си позиции. Венецианецът Барбаро пише в своя дневник, че загубите им възлизали към 200 души, а от християните не бил убит никой.

Провалянето на тази първа атака срещу укрепения град, дошла непосредствено след пропадналото нападение на преградата на Златния рог, придаде нова увереност на защитниците. При все че обстрелването продължаваше непрекъснато, те се заеха да възстановят крепостните стени с възроден ентусиазъм. Ако помощта отвън пристигнеше без забавяне, градът щеше да бъде спасен.

Два дни по-късно те отново бяха окуражени.

 

¹1 фут = 30,48 см.
²1 ярд = 91,5 см.

 

 

Глава VII

 

ЗАГУБАТА НА ЗЛАТНИЯ РОГ

 

През първите две седмици на април непрекъснато духаха силни ветрове. Трите генуезки галери, наети от папата и натоварени с оръжие и храни, продължаваха да стоят поради бурите на остров Хиос. На 15 април вятърът изведнъж задуха от юг и корабите потеглиха незабавно към Дарданелите. Когато наближиха Проливите, към тях се присъедини и големият имперски транспорт, натоварен с жито, закупено от пратениците на императора в Сицилия, командван от опитния моряк Флатанелас. Дарданелите не се охраняваха, тъй като по това време цялата турска флота беше на път за Константинопол. Корабите преминаха бързо през Мраморно море. На сутринта, петък, 20 април, наблюдателите от градската стена откъм морето забелязаха, че наближават града. Те бяха съгледани и от турските постове, които побързаха да уведомят султана. Мехмед се качи веднага на коня и се прехвърли оттатък хълмовете, за да даде заповед на Балтоглу. Адмиралът бе инструктиран или да залови корабите, или да ги потопи. В никакъв случай те не трябваше да стигнат града. Ако не успее, да не се връща жив.

Балтоглу незабавно се подготви за път. Той реши да не взема платноходните съдове, тъй като те не можеха да се движат срещу южния вятър; всички останали кораби потеглиха. Освен това султанът му изпрати няколко от своите най-добри бойци. Те се качиха на по-големите кораби, някои от които бяха снабдени с топове, а други съоръжени със защитни средства и брони. За два-три часа голямата турска армада потегли, движена от хиляди гребла, със задача да вземе в плен беззащитните жертви. Тя напредваше с пълна увереност в победата си под звуците на тъпаните и оглушителните писъци на зурлите. В града всички незаети със защитата на стените се събраха по склоновете на Акропола или на възвишението до древния Хиподром и с тревожен поглед наблюдаваха приближаващите християнски кораби, докато султанът и неговият щаб наблюдаваха това необикновено зрелище от бреговете на Босфора, точно до стените на Пера.

В ранния следобед, когато турците пристигнаха, християнските кораби се намираха вече до югоизточния край на града. Балтоглу, който беше на първата трирема, извика с висок глас към тях да свалят платната си. Те отказаха и продължиха да се движат по същото направление. Тогава първите турски кораби се насочиха право към тях. Точно в този момент морето стана бурно, а в същото време вятърът духаше срещу Босфора. В такова време беше извънредно трудно да се маневрира с триреми и двуреми. Освен това височината на християнските кораби и тяхното въоръжение имаше безспорно преимущество. От високите палуби, носове, кърми и наблюдателни кабини моряците можеха да отправят безброй стрели, копия и камъни върху турските кораби под тях, а те не можеха да предприемат почти нищо, освен да опитат да се прехвърлят на борда или да подпалят корпуса. В продължение на един час християнските кораби продължиха своето плаване при непрестанните безрезултатни налитания на турците. Едва когато корабите бяха вече на път да заобиколят Акропола, вятърът утихна и платната увиснаха бездейно. На това място един ръкав от морското течение, южно от Босфора, среща съпротива и извива на север към брега на Пера, като скоростта му доста се увеличава, особено след южен вятър. След като успяха почти да докоснат стените на града, християнските кораби, попаднали в това течение, започнаха бавно да се носят по посока на самото място, където султанът очакваше да стане битката.

Сега Балтоглу мислеше, че лесно ще пипне своите жертви. Обаче той не беше забравил опасността от огъня на християните в близък бой. Затова с помощта на по-големите кораби обкръжи неприятеля от известно разстояние, за да може оттам да ги обстрелва и хвърля копия с горящи предмети, като смяташе да затвори кръга, щом съпротивата отслабне. Усилията му бяха напразни. Лекият топ не даде добър прицел и опитният екипаж на противника успяваше бързо да изгаси всеки възникнал пожар. Тогава Балтоглу заповяда да се прехвърлят на борда на християнските кораби, а сам той взе за прицел имперския транспорт — най-големия и най-слабо въоръжен кораб. Той насочи своята трирема към задната част на кораба, докато другите се опитаха да се вкопчат в него посредством специални железа и куки за захващане по котвените вериги. В този момент от стените видяха как един от генуезките кораби бе вече обграден от пет или шест триреми; друг — от около тридесет фусти,, и трети — от около четиридесет парандарии, натоварени с бойци. Но в създадената бъркотия никой отстрани не би могъл да каже какво точно става. На християнските кораби се пазеше строга дисциплина. Генуезците бяха отлично въоръжени и снабдени предварително с обилни количества вода за гасене на пожари и брадви, с които безмилостно режеха ръцете и главите на онези, които се опитваха да се покатерят върху борда на кораба. Имперският транспорт, въпреки че не беше твърде пригоден за водене на бой, носеше варели с възпламенителна течност, известна под името „Гръцки огън", оръжие, спасявало Константинопол в много морски битки през последните 800 години. И сега то показа своя унищожителен ефект. На турците им пречеха повече греблата. Едни се заплитаха с тези на съседните кораби, а други бяха изпочупени от предметите, хвърляни отгоре. Но щом един турски кораб излезеше от строя, друг заемаше мястото му.

Около имперския кораб битката се водеше с нечувана жестокост. Балтоглу налиташе със страшна ярост, но без успех. Вълна след вълна неговите хора се опитваха да се покатерят, на кораба. Флатанелас и неговият екипаж успяваха да ги отблъснат, но оръжието им беше недостатъчно. Генуезките капитани въпреки своите трудности не пропуснаха да забележат затрудненото им положение. Те се опитаха да ги доближат и скоро четирите кораба се свързаха в едно. За наблюдателите от брега сега те представляваха една огромна крепост, съставена от четири бойни кули, които се издигаха сред обърканата турска флота.

През целия следобед жителите на града наблюдаваха сражението от стените на кулите с растяща тревога. Мехмед също се взираше от брега и от време на време подвикваше ту с насърчителни думи, ту с ругатни или инструкции, които Балтоглу се правеше, че не чува. Макар да ценеше морската сила, султанът нямаше никакво понятие от мореплаване. В своето нетърпение той пришпори коня си в морето и започна да язди из плитчините, докато мантията му се намокри с вода, като че по този начин искаше да се намеси сам в сражението.

Когато вечерта наближи, вече изглеждаше, че християнските кораби не ще могат да се задържат за дълго. Те бяха причинили големи загуби на неприятеля, но турците разполагаха с нови сили и кораби, които чакаха реда си да атакуват. Съвсем неочаквано при залез-слънце северният вятър започна да духа отново с голяма сила. Грамадните платна на християнските кораби се надуха и корабите се понесоха напред, като успяха да си пробият път през турските редици към спасителната морска преграда на Златния рог. В падащия мрак Балтоглу не можеше да прегрупира корабите си и под нестихващата глъчка на султанските заповеди и проклятия заповяда на флотата да се оттегли на котва при Двата стълба. Когато падна нощта, морската преграда бе вдигната и трите венециански галери под командата на Тревизано преминаха под звуците на тръбите, за да помислят турците, че ще ги атакува цялата флота, и да останат в отбрана. След това победоносните кораби бяха ескортирани и пуснаха котва на сигурно място в Златния рог.

Това беше една голяма и насърчителна победа. Християните със задоволство изчислиха, че турските загуби възлизат на десет или дванадесет хиляди убити, а те самите не бяха дали жертви освен двама-трима моряци, починали от раните си няколко дни по-късно. Според по-трезво изчисление турските загуби бяха малко повече от сто убити и около триста ранени, а християните имаха двадесет и трима убити и почти половината от екипажа бяха ранени по един или друг начин. Но независимо от всичко това корабите увеличаваха живата сила на отбраната и докараха ценни припаси от оръжия. Те показаха също и несъмненото превъзходство на християнското корабоплаване.

Султанът се вбеси. Въпреки че загубите не бяха големи, унижението и накърненият дух сред турците се смятаха за нещо много сериозно. В едно писмо, написано до него веднага след това от един от главите на мюсюлманската църква в лагера Шейх Ак Шемседин, се казва направо, че хората го порицават за неговите погрешни преценки и липса на авторитет и твърдо му се заявява да накаже отговорните за това провинение, иначе има опасност да възникнат не по-малки отстъпления и сред сухопътните сили. На другия ден Мехмед повика Балтоглу и пред всички го заклейми като предател, страхливец и глупак и заповяда да бъде обезглавен. Нещастният адмирал, тежко ранен в окото от камък, хвърлен от собствения му кораб, бе спасен само благодарение застъпничеството на офицерите му, които подчертаха, че той винаги е бил смел и упорит войник. Накрая Балтоглу бе лишен не само от адмиралския си сан и управлението на Галиполи (дадени веднага на един от приближените на султана — Хамза бей), но и цялото му частно имущество бе отнето и разпределено между еничарите. След това го биха по петите и го пуснаха да прекара остатъка от живота си в сиромашия и неизвестност.

След първия неуспех на турските кораби да преминат преградата на Златния рог Мехмед непрекъснато мислеше как да спечели контрола в този пролив. Тежкото поражение го накара да действа незабавно. След морската битка от 20 април бомбардирането на стената не престана нито за миг. На следния ден то стана по-безмилостно от всякога. През този ден голямата кула близо до долината на Ликус, известна под името Бактатинион, беше превърната в развалини, а голяма част от външната стена под нея беше срината. И ако в този момент турците предприемеха една обща атака, защитниците не биха могли да ги задържат. Но този ден султанът не присъстваше там и нямаше кой да даде заповед за атака. След като се стъмни, разрушенията бяха отчасти поправени с греди, пръст и чакъл.

Мехмед прекара деня при Двата стълба. Неговият находчив ум се занимаваше с отговора на възникналите напоследък проблеми. По всяка вероятност не друг, а един италиански инженер го беше посъветвал да прехвърли корабите по суша. В една от последните си войни с Ломбардия венецианците бяха прекарали успешно цяла флотилия по суша върху платформи на колела от реката По до езерото Гарда. Там обаче теренът е равен, а да се пренесат корабите от Босфора до Златния рог през хълм, който се издига на не по-малко от сто метра над морското равнище, беше несъмнено по-тежка задача. Но на султана не липсваха нито хора, нито материали. През ранните дни на обсадата неговите инженери прекараха път, който, изглежда, е водил от Топхането през степната долинка и е излизал до сегашния квартал Таксим; после е завивал малко наляво и слизал под сегашната английска легация до ниския терен край Златния рог. По онова време византийците го наричаха Долината на изворите, а сега се нарича Касъм паша. Ако моряците от Златния рог и гражданите от Пера са забелязали строежа на това шосе, те сигурно са помислили, че султанът чисто и просто желае да направи един по-лесен проход към морската си база при Двата стълба. Скоро стовариха купища греди за построяването на специални рами на колела за корабите, наподобяващи трамвай. Наоколо бяха разхвърлени металически колела, докарани бяха безброй чифтове волове. В същото време по протежение на Долината на изворите турците доставиха много топове.

На 21 април работите се ускориха. Докато хиляди занаятчии и работници привършиха последните приготовления, султанът заповяда оръдието, което стоеше зад Пера, да обстрелва непрекъснато морската преграда с цел да бъдат разпръснати корабите, които стояха на стража, а черните облаци от дим да затъмняват гледката към Босфора и да отвлекат вниманието от онова, което ставаше там. Вследствие на умишлената грешка някои от снарядите трябваше да попадат върху самите стени на Пера, за да държат гражданите настрана, та да не могат да наблюдават онова, което става близо до тях.

В неделя, 22 април, при първите лъчи на слънцето една странна процесия от кораби се показа на сушата. Дървените люлки бяха прекарани до водата и корабите — натоварени върху тях. След това с помощта на една макара ги изтеглиха върху брега. Отпред бяха впрегнати множество волове, а още по-голям брой хора вървяха отстрани и помагаха при височините и трудните места по пътя. Във всеки кораб гребците стояха по местата си, като движеха греблата във въздуха, докато офицерите вървяха напред-назад и даваха направление на движението. Корабните платна стояха вдигнати, като че корабът се намираше в морето. Знамената се развяваха, тъпаните биеха, зурлите и свирките пищяха с невъобразима сила, докато корабите се нижеха по протежение на хълма като на фантастичен карнавал. Една малка фуста водеше шествието. Щом като тя успешно преодоля първия стръмен склон, другите 70 триреми, двуреми, фустии парандарии я последваха бързо.

Рано преди това християнските моряци от Златния рог както и наблюдателите от градската стена над пристанището забелязаха с голям ужас необикновеното шествие от кораби в подножието на отсрещния хълм през Долината на изворите. В града настъпи неописуема паника. Преди последният кораб да се спусне във водата, управителят на венецианската колония отиде да се съветва с императора и Джустиниани, По тяхно нареждане всички венециански капитани се събраха на тайно съвещание, където Джустиниани беше единственият външен човек. Там се обсъдиха най-различни предложения. Едно от тях бе да накарат генуезците от Пера да се присъединят към една обща атака срещу турската флота в пристанището. С помощта на техните кораби, които до този момент не бяха взели участие във войната, турците ще могат лесно да бъдат бити в открита битка. Но не беше лесно да се убедят генуезците да изоставят своя неутралитет, а освен това трябваше да се изгуби много време в преговори. Друго предложение предвиждаше да се стоварят войници на отсрещния бряг с цел да разрушат топовете на турците в Долината на изворите и да направят опит да подпалят корабите им. Но в града не разполагаха с достатъчно хора за подобна рискована операция. Накрая един капитан на галера, пристигнала от Трапезунд, на име Джиакомо Коко предложи да се направи опит още същата нощ, да подпалят корабите на неприятеля. Той лично се нае да проведе тази експедиция. Неговата идея беше възприета от съвещанието, което реши да действа, без да уведомява генуезците в града. Акцията трябваше да се държи в пълна тайна. Венецианците бяха готови да дадат необходимите кораби.

Планът на Коко предвиждаше да се спуснат напред два големи транспорта, като стените им бъдат предпазени срещу снарядите посредством бали с памук и вълна. Две големи галери ще следват първите със задача да отстраняват всяка съпротива. Скрити между тези кораби две малки фусти, движени от гребци, ще се промъкнат незабелязано сред турските кораби, за да прережат котвените им въжета и да ги подпалят. Но за голямо разочарование на Коко съвещанието реши да се изчака до нощта на 24 април, за да се подготвят венецианските кораби. За нещастие акцията не остана в пълна тайна. По някакъв начин генуезците от града научиха всичко и се разгневиха, че ги изключват от този план. Те смятаха, че венецианците мислят да присвоят за себе си славата на тази битка. За да се постигне помирение, беше решено генуезците да дадат един от корабите. Но те не бяха готови и настояха да се отложи тръгването до 26 април. Това отлагане беше фатално. Турците непрестанно увеличаваха броя на оръдията в Долината на изворите, а освен това извършените приготовления не останаха незабелязани. Новината стигна до Пера, а следователно и до онези генуезци, които работеха за султана.

В събота, 28 април, в два часа преди разсъмване два големи транспорта, единият венециански, а другият генуезки, добре предпазени с бали отстрани, се промъкнаха покрай стените на Пера. Придружаваха ги други две венециански галери, всяка с 40 гребци, под командата на самия Тревизано и помощника му Захария Гриони. След тях идваха три леки фусти, всяка със седемдесет и двама гребци начело с Коко, който се намираше в първата, а също и няколко по-малки лодки, носещи възпламенителни материали. Когато се отправиха на път, моряците забелязаха, че някаква ярка светлина блести върху една от кулите на Пера. Те се питаха да не би това да е сигнал за турците. Но като доближиха турската флота, всичко изглеждаше спокойно. Тежките транспорти и галерите се движеха бавно през тихата вода. Коко стана нетърпелив; той знаеше, че неговият кораб може лесно да ги задмине. И така, обладан от желание да действа и да спечели слава, той отклони фустата от останалите и я насочи право към турските кораби. В този момент се чу страшен рев от неприятелските оръдия по брега, които откриха огън. Турците бяха предупредени. Корабът, с който плаваше Коко, бе улучен още с първите изстрели. Няколко минути по-късно, ударен в средата, той потъна. Малцина от моряците можаха да доплуват до брега, а по-голямата част, между които и самият Коко, загинаха. Другата фуста, както и по-малките лодки с нея, търсеха защита между галерите. Но докато успеят да се доближат, турските оръдия не преставаха да ги обстрелват, като намираха целта си с помощта на светлината от сигналните огньове. Предните два транспорта бяха улучени, но накачените отстрани бали ги спасиха от по-сериозни повреди. Екипажите им бяха толкова заети с потушаване на пожарите, причинени от изстрелите, че не можеха с нищо да помогнат на малките лодки около тях и повечето от тях потънаха. Турците концентрираха вниманието си върху галерата на Тревизано. Два снаряда, изстреляни от брега, я удариха много силно и тя започна да се пълни с вода. Тревизано и екипажът му трябваше да се качат на лодките си и да я изоставят. След този успех призори турските кораби преминаха в атака. Но християните успяха да се измъкнат. След час и половина и двете ескадри се прибраха на котва по местата си.

Четиридесет от християнските моряци доплуваха до брега, който бе в турски ръце. През деня ги изклаха пред очите на целия град. За отплата византийците докараха 260 пленници, заловени преди това, и ги обезглавиха пред стените на града.

Последната морска битка показа, че християните превъзхождат турците по качеството на своите кораби и като мореплаватели. Все пак те понесоха доста тежки загуби — бяха лишени от една галера, една фуста и около 90 от най-добрите моряци. Турците загубиха само един кораб. В града настъпи тревога. Стана ясно, че не могат да прогонят турците от Златния рог. Вярно, те нямаха абсолютна власт над него — християнската флота стоеше още там, но самото пристанище не беше вече в безопасност и дългата градска стена срещу него можеше всеки момент да се атакува. За ромеите, които си спомняха, че кръстоносците бяха влезли в града през 1204 година точно през тази стена, перспективите изглеждаха отчайващи. Императорът и Джустиниани вече се чудеха откъде да вземат хора за отбраната на града.

Мехмед спечели голяма победа, като вкара половината от своята флота в Златния рог и не позволи на християните да изтикат неговите кораби. Той, изглежда, все още вярваше, че градът може да бъде превзет единствено през задната стена откъм континента. Сега обаче имаше възможност да държи в постоянна заплаха самата пристанищна стена и в същото време да разположи отвън морска преграда с достатъчно кораби, които да поддържат блокадата на града. Освен това, ако една помощна флота пристигне и се опита да форсира блокадата, тя не ще може да разчита на закрила в самото пристанище. Новото положение му даде и по-здрав контрол над Пера. Играта, която разиграваха там генуезците, беше безсрамно двулична. Правителството на Генуа беше предоставило на местната управа пълна свобода на действие, като по всяка вероятност я съветваше да пази неутралитет. Официално тя следваше този път. Симпатиите обаче на колонията бяха в полза на християните оттатък пристанището. Някои граждани се бяха присъединили към Джустиниани. Търговците от колонията продължаваха да търгуват с града, като изпращаха стоките, които можеха да отделят. Други водеха търговия и с турците. Те действаха като шпиони и носеха на Джустиниани сведения от турския лагер. Местните власти също поставиха в опасност неутралитета, като позволиха да бъде закачена на тяхната стена плаващата преграда на Златния рог. При все че техни кораби не участваха в сраженията, моряците правеха известни услуги на корабите от преградата. И все пак за един генуезец бе трудно да симпатизира на един грък и още по-малко на един венецианец. Известни героични бойци като Джустиниани и братята Бочиардо се отдадоха от все сърце на борбата, но в Пера, където средният човек не беше непосредствено застрашен, подобен героизъм изглеждаше нелеп.

Старата омраза на генуезците към ромеите и венецианците отново се съживи. Въпреки искреното възхищение от Джустиниани готовността им да следват заповедите му и похвалите, които изказваха по повод смелостта на някои генуезци, Пера стана гнездо на предатели на цялото християнство. Нямаше никакво съмнение, че султанът има там свои шпиони. Това показа и историята с последната битка. Смята се за положително, че някои от Пера са знаели за приготовленията на султана да придвижи корабите си по шосето под самите градски стени. Положителен е и фактът, че макар това нещо да не можеше да се предотврати, беше достатъчно да се изпрати едно предупреждение през пристанището. Архиепископ Леонард, сам генуезец, пише с известно стеснение за поведението на своите съотечественици.

Но ако християните от Константинопол бяха недоволни от гражданите на Пера, султанът също бе недоволен. Той не можеше да мисли сериозно за окупиране на колонията, докато траеше обсадата на Константинопол. Едно нападение изискваше повече хора и машини, отколкото той можеше да отдели в момента. Всяко движение срещу колонията вероятно би докарало генуезката флота от източното Средиземноморие и турците щяха да изгубят свободното движение по море. А сега, когато корабите му се намираха в Златния рог, той всъщност бе обградил Пера. Нейните търговци не можеха вече така лесно да прехвърлят стоките си през пристанището на Константинопол, пренасяйки заедно с това последните информации от лагера на турците. Докато Пера нарушеше своя неутралитет, тя не беше в състояние да окаже голяма помощ на християнската кауза. Ето защо султанът изглеждаше доволен от сведенията на агентите си, че колонията не е склонна да поема подобен риск.

Мехмед имаше вече възможност да подобри съобщенията си с армията на Заганос паша, която бе разположена по височините над Пера, и с главната морска квартира на Босфора. До този момент единственият път правеше дълъг обход около блатистия край на Златния рог, въпреки че там имаше едно скъсяване през неудобния брод на най-горния край. Сега под прикритието на корабите в Златния рог султанът успя да изгради един мост през пристанището точно пред градските стени. Това беше понтонен мост върху стотина винени бъчви, свързани здраво помежду си по двойки. Върху бъчвите бяха поставени греди и по тях наковани дъски. Можеха да вървят пет души един до друг едновременно и да преминават тежки каруци. С понтона бяха свързани плаващи платформи, всяка от тях достатъчно здрава, за да понесе тежестта на един топ. По този начин войските можеха да се придвижат лесно от брега на Пера до градската стена под прикритието на оръдията, докато самите оръдия щяха да обстрелват под нов ъгъл стената на Влахернския квартал.

Християните продължаваха да държат корабите си на самата преграда с цел да не допуснат съединяването на двете турски флоти и да посрещнат всяка помощна флота. Турците, от своя страна, не се решаваха да атакуват. Но тяхното присъствие там не можеше да прикрие факта, че отбраната на града вече е изгубила контрола над Златния рог.

 

 

Глава VIII

 

ГАСНЕЩИ НАДЕЖДИ

 

Въпреки последните си успехи султанът не направи никакъв опит да превземе града с пристъп. Временно той предпочете да тормози и изтощава защитниците. Обстрелването на градската стена откъм сушата не престана нито за миг. Всяка нощ сборни групи от граждани трябваше да идват и да възстановяват каквото могат. Топовете от новите понтонни платформи стреляха по Влахернския квартал. От време на време турските кораби се приближаваха през Златния рог, като че искаха да атакуват стената над пристанището. Византийските и венецианските кораби трябваше да бъдат нащрек, за да им попречат, но рядко се стигаше до едно сражение седмично. Не се даваха и жертви. Самият град сега бе изправен пред други проблеми. Храните бяха на привършване. Мъжете, на пост върху стената, постоянно искаха позволение да отидат до града и потърсят храна за своите жени и деца. През първите дни на май оскъдицата бе така изострена, че императорът се принуди да прибегне до събиране на суми от черквите и частните дарители и с парите да купи каквото можеше да се намери. Учредена бе комисия, която да се грижи за правилното разпределение на помощта. Въпреки че дажбите бяха малки, всеки получи по нещо и никой вече не се оплакваше. Но зеленчуковите градини разполагаха с извънредно малки количества за сезона, а риболовните лодки не можеха да се движат безопасно по море дори и в самия Златен рог. Броят на говедата, овцете и свинете в града никога не е бил голям, а сега бързо намаляваше заедно с останалите храни. Ако не дойдеше навреме помощ, войниците и гражданите щяха да се предадат от глад.

При това положение императорът свика венецианските първенци, както и своите благородници, пред които изтъкна, че трябва да се изпрати един бърз кораб от пристанището на Дарданелите с цел да потърси флотата, която Миното беше обещал да изпратят от Венеция. Още на 26 януари Миното беше писал до венецианското правителство с молба за помощ, но оттогава нямаше никакъв отговор. В Константинопол не знаеха нищо за многобройните отлагания във Венеция. Въпреки че писмото на Миното беше в ръцете им още на 19 февруари, изминаха точно два месеца, докато се стигне до отплаването на корабите. Императорът имаше голямо доверие във великия капитан Лоредан, за когото бе чувал, че е смел военачалник. Но той не знаеше нищо за инструкциите, дадени на адмирал Алвизо Лонго на 13 април: да отплава със своята флота колкото се може по-бързо за Тенедос, спирайки се само за един ден в Модон за провизии; в Тенедос да остане на котва до 20 май, като събере сведения за силата и движението на турската флота. На тази дата към него щяха да се присъединят великият капитан със своите галери и с галерите на Крит. Тогава цялата флота щеше да отплава за Дарданелите и оттам да пробие път до обсадения град. В Константинопол също не знаеха, че на Лоредан бе заповядано да напусне Венеция едва на 7 май. Той трябваше да тръгне за Корфу, където галерата на управителя на острова щеше да го изчака и да го придружи до Негропонт. Там две критски галери щяха да го посрещнат и всички заедно да отплават за Тенедос. В случай че Лонго тръгне преди това за Константинопол, Лоредан трябваше да остави една галера назад, за да го информира и придружи през Проливите. Но не трябваше да предизвиква турците до пристигането си в Константинопол, където щеше да се постави под разпореждането на императора, подчертавайки пред него голямата жертва, която Венеция прави, като се притичва на помощ. Ако Константин е вече сключил мир с турците, великият капитан трябваше да отплава за Морея и употреби сила, за да застави деспот Тома да възвърне някои села, незаконно анексирани от него. На 8 май сенатът взе допълнителни решения. Ако по време на пътуването Лоредан научи, че императорът не е сключил мир, да вземе мерки Негропонт да бъде добре защитен. Освен това той трябваше да бъде придружен от посланика Бартоломео Марчело, който да се отнесе веднага до султана и го увери в миролюбивите намерения на републиката: великият капитан и неговите сили са дошли с единствената задача да ескортират обратно търговските кораби, ангажирани в търговията с източното Средиземноморие и да пазят законните интереси на Венеция. Султанът трябваше да бъде убеден да сключи мир с императора, а императорът — да приеме известни разумни условия. Но ако Мехмед иска да продължи войната, посланикът не трябваше да настоява, а само да докладва за това обратно на сената.

Инструкциите на сената бяха добре обмислени, но те можеха да имат резултат, ако имаха на разположение неограничено време. Никой във Венеция не бе още разбрал твърдоглавия характер на султана, нито предимствата на неговите оръжия. Всички знаеха за заплахата, която виси над Константинопол, но вярваха, че силно укрепеният град ще се държи някак си за неопределено време.

Папата въпреки своята загриженост беше още по-бавен. Едва на 5 юни, цяла седмица след като всичко се свърши, неговият представител, архиепископът на Рагуза, уведоми венецианския сенат за желанието на негово светейшество да заеме пет галери за спасяването на града; щяха да бъдат изплатени 14 000 дуката, които да покрият заплатите на екипажа за четири месеца. Но това не беше достатъчно. Архиепископът се върна в Рим с искането папата да заплати и част от разноските по въоръжаването на корабите, а междувременно галерите щяха да се готвят за път.

Константинопол се намираше в пълно неведение относно тези отлагания. С надежда да влязат скоро в контакт с венецианската флота те приготвиха за път една венецианска бригантина от флотилията в Златния рог с дванадесет доброволци на борда, всички преоблечени като турци, която изтеглиха до плаващата преграда привечер на 3 май. Посред нощ веригата бе вдигната и бригантината излезе навън. Развявайки турско знаме при благоприятен северен вятър, тя прекоси необезпокоявана Мраморно и стигна Егейско море.

В самия град напрежението и умората се отразиха зле върху нервите на защитниците. Мълчаливата вражда между венецианци и генуезци избухна в открити разпри. Венецианците обвиняваха генуезците за нещастието от 28 април. Генуезците разправяха, че всичко било станало поради прибързаността на Коко. Те също обвиняваха венецианците, че бързали да изпратят корабите си на сигурно място. Венецианците отвърнаха, че кормилата на корабите им били свалени и заедно с платната оставени в града. Защо генуезците не направели същото? Генуезците казаха, че те нямат намерение да намаляват ефикасността на своите кораби, а освен това повечето от тях имали жени и деца в Пера, за които трябвало да държат сметка. Когато венецианците упрекнаха генуезците за поддържане на връзки с лагера на султана, последните отговориха, че преговорите стават със знанието на императора, защото неговите интереси се покриват с техните. Взаимните обвинения се водеха така настървено, че императорът беше принуден да събере водачите на двете страни и да ги помоли да запазят мир помежду си. „Войната отвън нашите врати е достатъчна — каза той. — В името на бога не започвайте война помежду си." Неговите думи имаха ефект. Поне външно сътрудничеството се възстанови, но натрупаната зла воля остана да тлее.

Твърде вероятно е през тези дни императорът да се е опитал да влезе във връзка със султана. Изглежда, генуезците от Пера правеха пробни опити от негово име. Но решението на султана остана непроменено. Градът трябваше да се предаде безусловно; тогава той лично ще гарантира живота и имуществата на гражданите. Императорът, ако иска, може да се оттегли в Морея. Условията бяха явно неприемливи. Всички в града, независимо от политическите си убеждения, бяха против унизителното предаване и никой нямаше доверие в милосърдието на султана. Но между съветниците на императора имаше и такива, които смятаха, че е по-добре Константин да напусне града, защото би могъл да организира с по-голям успех една кампания срещу турците отвън, отколкото отвътре. Неговите братя и многобройни симпатизатори от Балканите, а може би и храбрият Скендербег биха се стекли под знамената му. Императорът трябваше да накара Европа да изпълни своя дълг. Константин с твърдост и спокойствие отказа да ги чуе. Той се страхуваше, че ако напусне града, отбраната ще се разпадне; ако градът трябва да загине, той ще загине заедно с него.

Генуезците от Пера имаха достатъчно основание да желаят мир. На 5 май турците започнаха да обстрелват християнските кораби, закотвени по плаващата преграда. Те целеха венецианците, но една граната, тежка петдесет килограма, попадна в генуезки търговски кораб, натоварен със скъпа коприна, и го потопи. Той принадлежеше на търговец от Пера и стоеше до самата стена. Градската община отправи веднага оплакване до султана, като изтъкна колко полезен е за него неутралитетът на Пера. Неговите министри приеха делегацията разгневени. Техните топчии не са знаели, казаха министрите, че този кораб не е неприятелски „кораб-пират", дошъл да помогне на врага. Ако собственикът обясни случая пред султана, веднага след като бъде превзет Константинопол, той ще го разгледа и молителят ще получи пълна компенсация.

На 6 май големият топ, бездействащ в първите дни на месеца, бил поправен и бомбардировката на крепостната стена откъм сушата започнаха с нова сила. През това време турските кораби очевидно се бяха подготвили за нова битка. Отбраната с основание подозираше, че тя е определена за следващия ден и от своя страна извърши необходимото. Нападението започна на 7 май, четири часа след залез-слънце, но бе насочено само срещу стената откъм сушата, в участъка на Месотехион. Многобройната турска войска, въоръжена, както обикновено, със стълби за прикачване на куки, прикрепени към копията, нахлу през запълнения ров и запълзя към стената. Завърза се ожесточен бой, който трая около четири часа. Нападателите не успяха да проникнат през полуразрушените стени и насипи. Един гръцки войник на име Рангабе показа чудеса от храброст; за него се говорело, че разсякъл на две султанския байрактар Амир бей, но после и той бил обкръжен в убит.

Въпреки че турската флота не атакува тази нощ, положението вътре в Златния рог изглеждаше тъй несигурно, че на следния ден венецианците решиха да разтоварят всички военни материали от корабите си и да ги пренесат на склад в императорския арсенал. На 9 май те решиха всички техни кораби, без тези на стража до преградата, да бъдат прибрани в малкото пристанище, известно под името Неорион или Просфорианус, точно до преградата, под Акропола, а екипажите да бъдат изпратени в помощ на Влахернския квартал. Там стените бяха тежко повредени от огъня на понтонните оръдия. Някои от моряците отначало показаха нежелание да се подчинят и едва на 13 май тези размествания привършиха. Главната им задача беше да се опитат да възстановят стената, която пазеше този квартал. Те пристигнаха късно. Предишната нощ турците бяха предприели голяма атака, този път на височината близо до мястото, където Влахернската стена се съединява с Теодосиевата. Нападението започнало около полунощ. Защитниците ги отблъснали и турците отменили атаката. Стените бяха все още здрави.

Султанът остана доволен от придвижването на венецианците. То показваше, че сега неговите кораби не са застрашени от нападение и на 14 май той измести батареите си от хълмовете зад Долината на изворите, като ги изнесе пред новия мост. Той беше построен наскоро с цел да бъде обстрелвана Влахернската стена в тази ѝ част, където тя започваше да се изкачва нагоре по възвишението. Топовете причиниха незначителни повреди и след ден-два отново бяха вдигнати и присъединени към главните батареи в долината Ликус. Султанът се убеди, че най-подходящото място за атакуване е точно тук. Отсега нататък стрелбата по останалите участъци се поддържаше само от време на време, а тук след увеличаването на топовете тя продължи без никакво прекъсване.

На 16 и 17 май главната турска флота вдигна котва от Двата стълба и извърши маневри срещу преградата на Златния рог. Преградата се оказа все още добре защитена и в двата случая корабите се върнаха без никаква стрелба. Подобна маневра се извърши и на 21 май. Цялата флота пристигна под звуците на тъпани и зурли. Гледката беше толкова застрашителна, че камбаните в града започнаха да бият и всичко се постави в пълна бойна готовност. Няколко пъти флотата мина напред-назад покрай преградата и след това се отправи обратно към базата си. Това бе последният опит да се застраши преградата. Изглежда, духът на моряците, малцина от тях по рождение турци, беше много нисък, а нито султанът, нито неговият адмирал искаха да се излагат на унижение чрез един нов неуспех.

Междувременно наред с операциите около града се правеха опити за прокопаване на проходи под стената. Султанът нареди за подобни работи още в първите дни на обсадата, но по онова време липсваха способни миньори. Сега Заганос паша намери измежду своите бойци голям брой професионални миньори от сребърните мини в Ново бърдо, Сърбия. Заповядаха им да прокопаят тунел под стената близо до Християнската врата, където почвата се смяташе за най-подходяща. Започнаха да копаят далеч в тила с надежда да не бъдат забелязани. Но работите под дълбокия ров вървяха много трудно и прокопаването беше изоставено. После започнаха да подкопават единичната Влахернска стена наблизо до Калигарийската врата. Но на 16 май защитниците откриха тази операция. Мегадуксът Лукас Нотарас, чиято задача бе да се справя с подобни извънредни положения, се отнесе до услугите на инженера Йоханес Гранд. По негово искане Йоханес се зае с прокопаването на противоположен тунел и успя да влезе в турските изкопи, където подпали дървените подпори. Целият покрив пропадна и много от турските миньори загинаха. Този неуспех обезкуражи турците в продължение на няколко дни. На 21 май те започнаха нови подземни проходи на различни места до стената, като се концентрираха главно до Калигарийската врата. Работите по насрещните тунели се ръководеха от самия инженер Гранд. На едно място ромеите успяха да задимят с пушек турските проходи, а на друго да ги наводнят с вода от каналите.

Султанът реши да опита друго изобретение. На 18 май защитниците с ужас забелязаха встрани от стената на Месотехион една огромна кула на колела. Тя беше сглобена от турците през нощта и се състоеше от дървено скеле, защитено от един слой волски и камилски кожи, а отвътре имаше стълби, които водеха до най-горната платформа, висока колкото външната стена. Върху платформата се виждаха натрупани стълби, които щяха да се употребят при доближаването на самата стена, но първоначалното ѝ предназначение бе да закриля хората, заети със запълване на канала. Последните опити за нападение върху крепостната стена доказаха на султана, че ровът е все още значителна пречка и през него трябваше да се прокара солиден път. Целия ден на 18-и хората му правеха прохода през рова, докато бойницата стоеше над тях до края на трапа, срещу една от крепостните кули, полуразрушена от непрекъснатата артилерийска стрелба. На мръкване, въпреки ожесточената съпротива на защитниците, турците изпълниха задачата си. Те запълниха част от рова с нападалата зидария, земя и клони от дървета. След това самата бойница се придвижи върху насипа, за да изпита здравината му. През предишната нощ обаче защитниците бяха успели да допълзят и да поставят бъчви с барут. Призори се чу страшна експлозия и дървената бойница се запали. На сутринта ровът бе отчасти разчистен, а стената и насипът — възстановени. Другите бойници, изградени от турците, имаха почти същата участ. Някои бяха разрушени, а други изтеглени.

Подобни успехи поддържаха духа на християните. На 23 май те изживяха последното окуражително събитие. Този ден, както и дните преди това, турците се опитваха да прокопаят проход под Влахернската стена, но гърците успяха да обградят и заловят значителен брой миньори, включително и един висш офицер. При изтезанията той разкри къде се намират всички останали проходи на турците. През следващите два дни за Гранд стана лесно да ги разруши един след друг. Последният от тях имаше умело замаскиран вход посредством една от дървените кули на султана. Ако не знаеше плана, Гранд никога нямаше да го намери. Оттогава турците престанаха да се занимават с прокопаване.

Но независимо от всичко, те добре знаеха, че напрежението и умората всред защитниците напоследък са в тяхна полза. От страна на християните имаше малко убити, но много ранени и почти всички страдаха от безкрайна умора и глад. Запасите от оръжия и по-специално от барут бързо намаляваха, а храната беше много оскъдна. На 23 май, деня на миньорската победа, надеждите на християните претърпяха страшен удар. Следобед защитниците забелязаха една лодка откъм Мраморно море и турски кораби, които я преследваха. Тя едва успяваше да се изплъзне. Под прикритието на тъмнината преградата беше бързо отворена и лодката успя да влезе вътре. Първо смятаха, че това е един пратеник на флотата, която идва на помощ. Но тя се оказа същата бригантина, която бе отплавала преди 20 май да търси венецианците. Кръстосала беше всички острови на Егейско море, без да намери нито следа от венецианските кораби. И когато станало ясно, че е безполезно да се търси повече, капитанът решил да пита моряците какво е тяхното желание. Един от тях отговорил, че било глупаво да се завърнат обратно в град, който вероятно се намира вече в турски ръце. Но другите го заставили да млъкне. Дългът им повелява, заявили те, да се върнат обратно и да докладват на императора, независимо дали е жив или мъртъв. Когато моряците бяха доведени пред Константин, той със сълзи на очи им благодари. Никаква християнска флота не се намираше на път да приобщи усилията си в защита на християнството. „Градът трябва сега — каза императорът — да се уповава само на Христос и неговата майка."

Но и тази вяра бе подложена на изпитание. Говореше се за знамения, според които самите небеса се били обърнали срещу града. През тези дни всички отново си спомниха за пророчеството, според което империята щяла да загине. Първият християнски император бил Константин, син на Елена; последният щял да носи същото име. Някои хора помнеха много добре преданието, че градът нямало да падне никога, докато луната на небето се увеличава. Това даваше кураж на защитниците, когато през изминалата седмица те посрещаха нападенията. Но на 24 май луната щеше да бъде пълна и, при намаляването и опасността щеше да дойде. По стечение на обстоятелствата през нощта на пълнолунието луната бе затъмнена в продължение на цели три часа. Може би точно на следния ден всички граждани научиха безнадеждните известия, донесени от бригантината. Лунното затъмнение като злокобна поличба доведе до невероятно спадане на духовете. Хората отправиха последна молитва към божията майка. Нейната свята икона беше понесена върху раменете на вярващите, по улиците на обречения град. Всички, които можеха да напуснат градските стени, се присъединиха към процесията. Както се движеха бавно и величествено, иконата внезапно се изхлузи от платформата, върху която бе поставена. Когато се спуснаха да я вдигнат, тя като че бе направена от олово. Необходимо беше голямо усилие, за да я поставят на мястото ѝ. Процесията отново потегли, но страшна буря, придружена с гръмотевици, разтърси града. Стана невъзможно да се устои на градушката. Поройният дъжд заливаше улиците и просто помиташе децата. Процесията се разпръсна и всеки тръгна да се спасява. На следния ден, като че ли досегашните знамения не бяха достатъчни, целият град потъна в гъста мъгла. Това никога не беше се случвало по тези земи през месец май. Тъмен облак забули самата божествена резиденция — патриаршията, за да прикрие, както християните казваха, нейното отстъпление от вярата. Тази нощ, след като мъглата се вдигна, хората забелязаха, че странна светлина играе около купола на голямата църква „Света София". Тя се виждаше и от лагера на турците. Те също се разтревожиха, но мъдреците успокоиха султана и изтълкуваха това като доказателство, че светлината на истинската вяра скоро ще озари тази свещена сграда. За ромеите и техните италиански съюзници не съществуваше подобно утешаващо тълкуване.

От градските стени бяха също забелязани някакви светлини, мъждеещи далеч във вътрешността зад лагера на турците, където не можеше да има хора. Някои наблюдатели, изпълнени с надежда, заявиха, че това са лагерните огньове на войниците, които идват с Ян Хуниади, за да избавят обкръжения християнски град. Но никаква армия не се показа. Странните светлини изобщо не получиха обяснение.

Сега министрите отново отидоха при императора, за да го помолят да избяга, докато все още не е късно и да организира отбраната на християнския свят от по-сигурно място, където би могъл да намери съдействие. Константин бе толкова уморен, че докато му говореха, изпадна в безсъзнание. Когато се съвзе, повтори още веднъж, че не може да напусне своите хора и ще умре заедно с тях.

Месец май бе към своя край. Навред из градините и живите плетища цъфтяха рози. Луната ставаше все по-малка. И жителите на Константинопол, древната столица, чийто символ бе това светило, се подготвяха да посрещнат страшното изпитание, надвиснало над тях.

 

 

Глава IX

 

ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ВИЗАНТИЯ

 

Всред християните надеждата за спасение гаснеше от ден на ден. В лагера на турците също имаше песимизъм и чувство на недоволство. Обсадата продължаваше вече седем седмици, а огромната турска армия с нейните великолепни военни машини бе постигнала само незначителни успехи. Защитниците на града бяха изморени, нямаше достатъчно хора и оръжие; стените на града имаха тежки повреди, но нито един турски войник не бе успял да проникне. При това съществуваше опасност да дойде помощ от Запад. Агентите на Мехмед го бяха уведомили, че имало нареждане една флота да отплава от Венеция и дори се носеха слухове, че тя вече стигнала Хиос. Имаше вероятност и унгарците да преминат Дунава. През ранните дни на обсадата пратеници на Ян Xуниади дойдоха в лагера на турците и на проведените преговори намекнаха, че понеже Хуниади не е вече регент, примирието, подписано преди три години със султана, повече не го обвързва. Освен всичко това духът всред войските на султана започна да спада. Моряците страдаха от унизителните поражения, а войниците не бяха спечелили още никаква победа. Колкото повече градът се изплъзваше, толкова повече престижът на Мехмед спадаше.

В двореца старият везир Халил и неговите приятели продължаваха да не одобряват цялото това рисковано начинание. Мехмед бе действал против съветите им, когато започна войната. Възможно ли е да са били прави? Сега може би за да покаже, че не е безразсъден, и отчасти да задоволи съвестта си на добър мюсюлманин (който трябва да избягва войната, освен ако неверниците упорито отказват да му се подчинят), султанът отправи едно последно предложение за мир; въпреки че това беше мир върху условия. В лагера живееше един млад благородник на име Исмаил, син на гръцки отстъпник, когото султанът беше въздигнал във васален владетел на Синон. Него именно изпрати Мехмед със своето послание до града. Исмаил имаше много приятели сред гърците и направи всичко, за да ги убеди, че още не е късно да се спасят. По негово настояване те посочиха свой представител за преговори в лагера на турците. Името на този човек остана неизвестно; знаем само, че няма висок ранг или благороден произход. Арогантното държане на султана към пратениците се знаеше отпреди и нито един благородник не би се изложил на подобен риск. Но той бе приет крайно любезно от Мехмед и се върна с писмо, че обсадата ще бъде вдигната, ако императорът се съгласи да плаща годишен данък от сто хиляди златни безанти или, ако предпочита, гражданите да напуснат града с всички свои движими имущества: никому няма да бъде сторено зло. Когато предложението стигна до императорския съвет, един-двама от членовете му бяха на мнение, че могат да спечелят време, като само обещаят да заплатят данъка. Но мнозинството знаеше, че такъв голям откуп никога не може да бъде събран, а ако не направеха това незабавно, султанът щеше да продължи обсадата. Никой не искаше Константинопол да бъде завладян без по-нататъшни усилия. Според някои турски източници може би това е искал да каже императорът с предложението си да предаде всичко, каквото има, освен града, който фактически бил единственото му владение. На това султанът отговорил, че единственият избор, останал на ромеите, е: предаване на града, смърт от меч или приемане на исляма.

Вероятно тези безполезни преговори са били проведени в петък, 25 май. В неделя Мехмед събра своя вътрешен съвет. Везирът Халил паша, позовавайки се на своята дълга, изпълнена със заслуги служба, се изправи на крака и поиска обсадата да бъде отменена. Той никога не е одобрявал тази кампания и събитията понастоящем доказват, че е бил прав. Турците не са успели да направят нито крачка напред, а вместо това са показали унизителен провал. Всеки момент западните князе могат да дойдат на помощ. Венеция вече е изпратила голяма флота. Генуа, макар и с нежелание, ще бъде заставена да направи същото. Нека султанът предложи условия, приемливи за императора, и да се оттегли, преди да се е показала опасността. Почитаният от всички везир внушаваше респект. Много от неговите слушатели, които добре си спомняха колко безпомощна се беше показала тяхната бойна флота срещу християните, сигурно почувстваха тръпки при мисълта за огромните италиански галери, връхлитащи върху нея. А султанът все пак беше едно двадесет и една годишно момче. Не излага ли той своето огромно наследство чрез необузданата безразсъдност на младостта си?

После говори Заганос паша. Той изпитваше омраза към Халил и знаеше добре, че и султанът споделя това чувство. Виждайки гнева и отчаянието, изписани по лицето на своя господар, причинени от речта на Халил, той тържествено заяви, че не вярва ни най-малко в опасенията на великия везир. Европейските сили са така разделени помежду си, че не могат никога да предприемат една обща акция срещу турците и дори ако една венецианска флота действително идва на помощ, на което той не вярва, то нейните кораби и хора са далеч по-малобройни. После той спомена всички предзнаменования и поличби, които предсказваха по един безспорен начин съдбата на християнската империя. Заганос разказа и за Александър Велики, този младеж, който с далеч по-малка армия беше покорил половината свят. Трябва да се премине в настъпление без никаква мисъл за връщане назад. Много от по-младите генерали скочиха на крака да подкрепят думите на пашата, а командирът на башибозуците показа своето желание за по-енергични действия. Духът на Мехмед се повдигна; именно това той искаше да чуе. Султанът нареди на Заганос да излезе вън, всред войниците, и да ги запита какво искат те. Заганос скоро се завърна с желания отговор. Всички, заяви той, настояват да бъде предприета незабавна атака. Тогава султанът възвести, че нападението ще започне веднага щом бъде подготвено.

От този момент Халил трябваше да знае, че неговите дни са преброени. Той беше винаги добър приятел на християните със своята толерантност на набожен мюсюлманин от старата школа за разлика от такива новоизникнали отстъпници от вярата като Заганос и Махмуд. Дали наистина е получавал подаръци от ромеите, не бе сигурно. Неговите врагове обаче намекваха, че това било самата истина, и султанът със задоволство им повярва.

Новината за решението на султана скоро стигна в града. Християните от лагера на турците хвърлиха стрели през стената с писма, описващи последното заседание на съвета.

В петък и събота бомбардировката върху крепостните стени стана по-свирепа, от когато и да било. Но причинените повреди бяха бързо отстранени. В събота сградата от колове и насип бе напълно възстановена. От проблясващите светлини през следната нощ се долови как турците домъкват най-различни предмети, с които запълват рова по-солидно, като освен това придвижваха топовете напред върху новоизградени платформи. В неделя целият огън се съсредоточи върху насипа при Месотехион. От три преки изстрела на големия топ част от насипа бе сринат изцяло. Джустиниани, който ръководеше възстановителните работи, бе леко ранен от камък и се оттегли за няколко часа, да бъде превързан. Той се върна на своя пост преди мръкване.

През същия ден, 27 май, султанът премина на кон пред цялата армия, възвестявайки, че нападението ще започне много скоро. Куриерите му вървяха след него, спирайки се от място на място и обявявайки, както повелява ислямският обичай, че на защитниците на истинската вяра ще бъде дадена пълна свобода да грабят града в продължение на три дни. Султанът се закле пред вечния Аллах и неговия пророк, пред четирите хиляди други пророци, както и пред духа на своя баща и своите деца, че цялото богатство, което се намира в града, ще бъде разпределено най-справедливо между войниците. Прокламацията се посрещна с викове от радост. Хората от градската стена можеха да чуят как войнството на исляма надаваше ликуващи крясъци: „Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк."

Тази нощ, както и нощта след неделя през проблясъците на светлините се виждаха тълпи от хора, които мъкнеха материали за запълване на рова пред крепостната стена и трупаха оръжия близо до него. Работата се извършваше с голяма възбуда, викове и песни, а оглушителният рев на тръби, зурли, гайди и тамбури им пригласяше. Огньовете и бъркотията бяха големи. В един момент обсадените дори повярваха, че лагерът на турците е обхванат от пламъци, и излязоха на стената да гледат избухналите пожари. След като разбраха истинската причина, не им оставаше нищо друго, освен да паднат на колене и да се молят.

Посред нощ работата прекъсна внезапно. Всички светлини угаснаха. Султанът заповяда понеделник да бъде ден за почивка и покаяние, за да могат войниците да се подготвят за окончателното сражение на следния ден. Самият той през целия ден проверяваше армията си и даваше последни нареждания. Придружен от голяма свита, Мехмед премина на кон моста върху Златния рог на път за Двата стълба, където посети адмирал Хамза бей. На Хамза бе наредено на сутринта да разположи корабите покрай преградата на Златния рог и срещу целия бряг на града откъм Мраморно море. На хората трябваше да се дадат стълби за катерене и да се опитат, където бе възможно, от самите кораби или на малки лодки да се доберат до сушата и да се покатерят върху стените. Ако това се окаже неприложимо, да симулират една атака с такова постоянство, че никой от защитниците да не посмее да напусне своя пост. На връщане от Златния рог, за да даде подобни заповеди на корабите си вътре в залива, Мехмед се спря пред главната врата на Пера и повика управниците на града. На тях той строго нареди да не позволят през следващия ден на никого от гражданите да дава помощ на Константинопол. В случай на неподчинение той ще ги накаже незабавно. След това султанът се завърна в шатрата си. Той се появи отново следобед и премина на кон по цялата дължина на градските стени. Мехмед говори с офицерите и отправи разпалени възвания към хората си, насядали около бивака. След като се убеди, че всичко е така, както искаше, събра в шатрата си министрите и водачите на армията за последни нареждания.

Неговата реч пред тях е достигнала до нас чрез историка Критовул, който, както всички образовани византийци по онова време, е възпитаник на Тукидит и следователно приписва на своите герои речи, които той смята, че е трябвало да произнесат. Но макар думите да принадлежат на историка, те ни дават общия смисъл на онова, което навярно е казал султанът. Той напомнил на събранието за богатствата, които градът все още притежавал, и за плячката, която скоро щяла да им принадлежи. Напомнил им също, че от столетия насам завладяването на християнската столица е било свещен дълг за правоверните и сега този традиционен завет ще бъде осъществен. Градът не е непревземаем, казал султанът. Неприятелят е малоброен и изтощен, без достатъчно оръжие и припаси и вътрешно разединен. Италианците положително няма да пожелаят да умрат за чужда земя. Утре, тържествено заяви той, ще изпратим хора в атака, вълна след вълна, докато защитниците се предадат от преумора и отчаяние. Мехмед призова своите офицери да проявят смелост и запазят дисциплина. След това султанът нареди да се оттеглят в шатрите си на почивка и да бъдат готови, когато сигналът за атака бъде даден. Главните военачалници останаха при него, за да получат окончателни инструкции. Адмиралът вече знаеше своята задача. Заганос трябваше да достави подкрепления на моряците, които щяха да атакуват стените на Златния рог, и да прехвърли армията си през новия мост на Златния рог, за да нападне Влахерна. Караджа паша щеше да бъде по-надясно чак до Християнската врата. Исхак и Махмуд с азиатските войски трябваше да атакуват от градската врата при Свети Роман надолу до Мраморно море, съсредоточавайки удара главно върху пространството около третата военна врата. Самият султан, заедно с Халил и Суруджа паша, щеше да води главното нападение в долината на Ликус. След като даде последните си нареждания, той се оттегли за вечеря и сън.

През целия следващ ден отвън градските стени цареше странна тишина. Дори грамадните топове мълчаха. В града мнозина твърдяха, че турците се готвят за оттегляне, но техният оптимизъм беше само един напразен опит да повдигнат собствения си дух. В действителност всички бяха убедени, че моментът на великото изпитание е дошъл. През последните два дни нервното изтощение на защитниците се изливаше в ежедневни пререкания и взаимни обвинения между ромеи, венецианци и генуезци. За венецианците и ромеите неутралитетът на Пера показваше, че не бива да се вярва на никакъв генуезец, а арогантността на венецианците стана обидна еднакво за ромеи и генуезци. Венецианците бяха направили голям брой дървени щитове в работилниците от техния квартал и Миното нареди на византийските работници да ги пренесат до защитните линии на Влахерна. Работниците отказаха, докато не им се плати, не поради алчност, както смятаха венецианците, а защото ненавиждаха подобни бързи заповеди на един италианец и защото всъщност те се нуждаеха от пари или време, за да набавят храна за своите гладуващи семейства. Малцина от венецианците имаха семейства със себе си, а генуезките жени и деца живееха на спокойствие в Пера. Италианците никога не се опитаха да разберат ужасното напрежение, което тегнеше върху ромеите, които виждаха, че техните жени и деца ще споделят собствената им съдба. Понякога пък възникваха остри спорове относно стратегията. След като стана ясно, че главната атака наближава, Джустиниани поиска от Мегадукса Лукас Нотарас да придвижи своите топове към Месотехион, където те бяха особено необходими. Нотарас отказа. Той бе убеден не без причина, че пристанищните стени също ще бъдат нападнати, а те не бяха достатъчно защитени. Размениха се думи, изпълнени с гняв, и императорът искаше отново да се намеси. По всяка вероятност Джустиниани успя да се наложи. Архиепископ Леонард в омразата си към православието заяви, че ромеите ревниво пазели да не би латинците да получат уважението и честта в отбраната на града, затова често ставали намусени и недружелюбни. Но той предпочете да си затвори очите пред факта, че в битките при долината на Ликус се биеха рамо до рамо еднакъв брой ромеи и италианци, и не искаше да признае, че на нито един ромеец не липсваше усърдие в боя.

В този понеделник, съзнавайки, че изпитанието наближава, бойци и граждани забравиха своите дрязги. Докато мъжете стягаха стените, в града се образува внушителна процесия. В контраст с тишината, която цареше в лагера на турците, тук започнаха да бият черковните камбани. Дървените гонгове отекваха при изнасянето на иконите и реликвите върху раменете на вярващите, които тръгваха из улиците на града по протежение на крепостните стени. От време на време шествието се спираше, за да благослови чрез свещеното си присъствие онези места, където повредите бяха особено големи и опасността най-явна, а множеството, което следваше зад тях, ромеи и италианци, православни и католици, пееше химни и повтаряше молитвите на Кирие Елейсон. Самият император се присъедини към процесията и когато тя свърши, той събра първенците и военачалниците, за да произнесе своята реч. Тя е записана от секретаря му Сфранцес и от архиепископа Митилин. Двамата предават думите му по свой начин, като към тях прибавят и някои педантични намеци и набожни афоризми, за да ѝ придадат по-риторична форма, която по всяка вероятност ѝ липсва. Но техните обяснения са достатъчни, за да разберем същността ѝ. Пред своите слушатели Константин обявява, че голямата битка всеки момент може да започне, и се обръща към своите поданици с думите, че човек трябва винаги да бъде готов да умре за своята вяра, за отечеството си, за своето семейство и за своя господар. Сега ромеите трябва да бъдат готови да се пожертват за всички тези идеали. Той говори за славата и за дълбоките традиции на великия имперски град, за вероломството на неверния султан, който е предизвикал тази война с цел да унищожи истинската вяра и да постави своя лъжлив пророк на мястото на Христа. Императорът напомни, че са потомци на героите от древна Гърция и Рим и че трябва да са достойни за славата на дедите си. За себе си той казва, че е готов да даде живота си за вярата, града и своя народ. След това се обръща към италианците, на които благодари за големите заслуги, които имат към града, като им засвидетелства доверието си в приближаващата велика битка. Императорът отправя молба към всички да не се страхуват от многочисления неприятел и от варварските му хитрости: огньове и външен шум, предназначени да ги сплашат. Нека духът им бъде висок, нека бъдат смели и твърди, с помощта на бога те ще победят.

Всички присъстващи станаха на крака, за да уверят императора, че са готови да пожертват живота си и домовете си за него. Тогава той мина бавно из стаята, молейки всеки един поотделно да му прости, ако някога го е огорчил с нещо. Останалите последваха неговия пример. Те се прегръщаха като хора, обречени на смърт.

Денят свършваше. Тълпите продължаваха да вървят към голямата черква на света София. През последните пет месеца нито един истински набожен ромей не бе преминал дверите ѝ, за да чуе светата литургия, осквернена от латинците и отстъпниците от истинската вяра. Но през този ден огорчението беше преодоляно. Малцина, освен тези на крепостната стена, стояха настрана от величествената служба, която трябваше да измоли в този момент на отчаяние и тежко изпитание застъпничеството на небето. Свещениците, които смятаха, че унията с Рим е смъртен грях, сега пристигнаха пред олтара да служат заедно със своите униатски братя. Кардиналът бе също там, заобиколен от владиците, които някога не признаваха неговата власт. Всички вярващи идваха да се изповядат и да получат причастие, без да питат дали е от католически, или православен служител. Тук имаше и италианци, и каталонци и ромеи. Златните мозайки, осеяни с образите на Христа и неговите светии, на императори и императрици на Византия, блестяха в ослепителната светлина на хилядите лампи и кандила, а под тях за последен път свещениците, облечени в блестящи одежди, се движеха в тържествения ритъм на литургията. Именно в този момент се осъществи унията в черквата на Константинопол.

Когато имперският съвет свърши, министрите и военачалниците преминаха на коне през града, за да се присъединят към свещенодействието. След като се изповядаха, всеки се отправи към своята част, решен да победи или да умре. После Джустиниани и неговите ромейски и италиански бойни другари пристигнаха на определените им места и минаха през вътрешната стена към външната и насипите. След тях вратите на вътрешните стени се затвориха, за да няма връщане назад. Късно вечерта императорът пристигна на арабската си кобила в голямата катедрала, за да отправи молитвите си към бога. После през помръкналите улици се отправи за двореца си във Влахерна, където събра своите близки. Както бе сторил със своите министри, той от всички поиска прошка за всяка грубост, която някога бе допуснал, и си взе сбогом. Вече късно посред нощ Константин възседна коня си и придружен от верния Сфранцес, мина по протежение на градските стени, за да провери дали всичко е в ред и дали вратите на вътрешната стена са затворени. На път за Влахерна императорът слезе от коня близо до Калигарийската врата и придружен от Сфранцес, се изкачи на една от кулите, намираща се на най-външния ъгъл на Влахернската стена, откъдето можеха да се взират в тъмнината към двата пътя — този отляво към Месотехион и отдясно, долу към Златния рог. Под тях се долавяше глъчката, идеща от неприятелите, които прекарваха топовете през запълнения ров, и както наблюдателите ги уведомиха, бяха започнали тази дейност още по залез-слънце. В далечината се виждаха трепкащите светлини на турските кораби, които се движеха през Златния рог. Стояха така около един час. После императорът освободи Сфранцес и те вече никога не се срещнаха. Битката започваше.

 

 

ГЛАВА X

 

ПАДАНЕТО НА КОНСТАНТИНОПОЛ

 

В понеделник, 28 май, следобед времето беше ясно. По залез слънцето блестеше ослепително, право в очите на защитниците на крепостните стени. Точно сега в лагера на турците започна трескава дейност. Хиляди мъже минаха напред, за да завършат запълването на рова, докато други придвижваха топове и военни машини. Скоро след залез небето се покри с облаци, а не след дълго се изля пороен дъжд, но работата продължи без прекъсване. Християните не можеха да попречат с нищо. Час и половина след полунощ султанът реши, че всичко е готово, и даде заповед за нападение.

Внезапно се надигна страшен шум. Турците налетяха по протежение на цялата бойна линия, надавайки бойни викове, придружени от думкането на тъпани и писъка на зурли и тръби. Християнските бойци бяха чакали мълчаливо, но когато наблюдателите от високите кули дадоха тревога, черква след черква подемаше предупредителния звън, докато всички камбани в града забиха. Три мили надалеч — в черквата „Света София" — богомолците знаеха, че битката е започнала. Всички мъже на бойна възраст се завърнаха на своите постове, а жените и монахините се отправиха към градските стени, носейки камъни и греди за заздравяване на отбраната, както и ведра с вода за защитниците. Старци и деца излизаха на улиците и се отправяха към черквите с вяра, че светиите и ангелите ще ги закрилят. Някои отиваха в енорийската си черква, други във високата черква „Св. Теодосий" край Златния рог. На другия ден тя имаше храмов празник и беше цялата окичена с рози, събрани от градини и плетища. Тя положително „не би изоставила" своите богомолци. Други се запътиха обратно към голямата катедрала, спомняйки си едно старо пророчество, което казвало, че дори неверниците да успеят да проникнат някак си в свещения град и се отправят към тази свещена сграда, ангелът господен ще излезе оттам и ще ги прогони назад със своя всепобеждаващ меч, докато ги погуби окончателно. През тъмните часове чак до зори паството чакаше и се молеше.

На градската стена нямаше време за молитви. Султанът бе изготвил плановете си твърде грижливо. Като оставим настрана изпълнените с високомерие думи, отправени към армията, опитът го бе научил да не подценява неприятеля. Сега бе решил да го изтощи напълно, преди да рискува своите най-добри войски в сражението. Воден от тази стратегия, той изпрати в атака най-напред своята нередовна войска. Това бяха хиляди: авантюристи от всички страни и раси; много турци, но повечето християни: славяни, унгарци, германци, италианци и даже гърци; всички готови да се бият срещу своите братя заради парите, които султанът им даваше, и плячката, която им бе обещал. Повечето идваха със свои оръжия от най-странни видове: ятагани, прашки, лъкове, по-рядко аквебурци. Бяха им раздадени стълби за катерене. Но на тази войска не можеше сериозно да се разчита; превъзходни при своя начален устрем, нередовните части лесно се обезкуражаваха при първия неуспех. Мехмед знаеше тази им слабост и постави зад тях една верига военна полиция, въоръжена с камшици и боздугани, чието предназначение бе да ги подкарват напред и да посрещат и удрят всеки, който се колебае. Зад военната полиция идеха верните султански еничари. Ако някой от нередовните, изпаднал в страх, успееше да се отскубне от полицията, те имаха за задача да го съсекат с ятаганите си.

Атаката на нередовните части трябваше да се осъществи по цялата линия и да се съсредоточи най-вече в долината на Ликус. По другите участъци стените бяха още много здрави. Там турците трябваше да попречат на неприятеля да даде подкрепа на застрашеното място. Битката беше особено ожесточена. Нередовните войници се сражаваха с бойци, далеч по-добре въоръжени и отлично тренирани. Освен това те сами си пречеха и поради своята многочисленост се трупаха на едно и също място. Камъните, хвърляни отгоре, ги избиваха или осакатяваха. Въпреки че някои се опитваха да избягат, повечето упорстваха и закрепяха на стената или насипа стълбите, като се опитваха да се покатерят, но биваха съсичани, преди да достигнат върха. Джустиниани и неговите византийски и италиански бойци бяха снабдени с всички мушкети¹ и калверини,² които се намираха в града. Императорът лично дойде да ги окуражи. След двучасов бой Мехмед даде заповед за оттегляне на нередовните части, които всъщност бяха отблъснати и понесоха значителни загуби, но постигнаха поставената задача — да изтощят противника.

Някои от християните се надяваха, че това може би е една изолирана нощна атака, предназначена да изпита силата им, и всички за момент вярваха, че ще могат поне да си починат. Уви, не им бе съдено. Те едва имаха време да възстановят реда в бойната си линия и да преместят някои греди и бурета с пръст при насипа, когато започна втората атака. Цели полкове анадолски турци от армията на Исхак паша, които лесно се разпознаваха по специалните униформи и нагръдни брони, се стекоха от хълмовете срещу градската врата Св. Роман в самата долина и се насочиха към насипа. Отново камбаните на близките черкви забиха тревога. Ала камбанният звън бе удавен в оглушителния рев на големия топ на Урбан и другите оръдия, които започнаха да бълват огън по крепостните стени. След няколко минути анадолските спахии се впуснаха в ожесточено нападение. За разлика от нередовните войски те бяха отлично въоръжени и дисциплинирани. Предани мюсюлмани, анадолските спахии жадуваха за славата да бъдат между първите, които ще влязат в християнския град. Придружавани от дивата музика на тромпети и зурли, която им даваше кураж, те се хвърляха върху насипа, катереха се един върху друг на раменете си и се опитваха да закрепят стълбите, за да се прехвърлят отвъд. При оскъдната светлина беше трудно да се види какво точно става. Сега анадолските части, както нередовните войски преди тях, нямаха преимущество поради тесния фронт и своята многочисленост. Дисциплината и упорството да напреднат само увеличаваха загубите, защото защитниците постоянно хвърляха камъни, бутаха стълбите; а понякога се стигаше и до ръкопашен бой. Около един час преди зазоряване, когато втората атака започна да отслабва, един снаряд от топа на Урбан попадна върху насипа и успя да го срине по протежение на няколко метра. Облаци прах и отломъци от пръст и чакъл се понесоха из въздуха. Черният барутен дим заслепи защитниците. Група от около триста анадолци се втурна напред през направения пробив с викове, че градът е техен. Но християните начело с императора успяха да ги обкръжат. По-голямата част избиха, а останалите изтикаха обратно към рова. Този неуспех внесе объркване в редиците на анадолските части. Атаката бе прекратена и те се върнаха на първоначалните си линии. С викове за победа защитниците се заеха още веднъж да възстановят насипа.

Турците нямаха по-добър успех и по другите места. По протежение на южната страна на крепостните стени Исхак паша успя да поддържа напрежение с цел да не позволи на защитата да даде помощ в Ликуската долина. Но без най-добрите си войски, които също бяха там, той не можеше да предприеме сериозна атака. В Мраморно море Хамза бей срещаше големи затруднения при придвижването на корабите до брега. Няколкото опита за десант бяха отблъснати от монасите, на които бе поверена отбраната, и от самия княз Орхан и хората му. Имаше привидно раздвижване по протежение на цялата линия в Златния рог, но без сериозен опит за нападение. Около Влахернския квартал битката се ожесточи. Върху ниския терен около пристанището войските, които Заганос прехвърли през моста, поддържаха неотслабващо напрежение. Същото беше и при Караджа паша на по-високия склон. Миното и неговите венецианци успяваха да задържат позициите си срещу Заганос, а братята Бочиардо — срещу Караджа паша.

Султанът, както се говори, бе възмутен от провала на анадолците. Но изглежда по-вероятно и те да са били предназначени, подобно на нередовните войски, по-скоро да изтощят неприятеля, отколкото да влязат в града. Султанът обеща голяма награда за първия войник, който се промъкне в града, но предпочиташе тя да бъде получена от войник от любимия му еничарски корпус. Сега дойде време те да влязат в сражението. Султанът бе дълбоко загрижен: ако и те пропаднат, трудно е да се мисли за продължаване на обсадата. И даде заповед за незабавно нападение. Преди още християните да имат време да се съвземат и да възстановят насипа, дъжд от стрели, копия, камъни и картеч се посипа върху тях; зад него еничарите напредваха по двама, но не с диво втурване като нередовните части и анадолските спахии, а в съвършен ред, който не се нарушаваше от стрелите на неприятеля. Военната музика, която ги предвождаше, бе тъй гръмогласна, че звуците ѝ можеха да се чуят дори всред рева на топовете оттатък Босфора. Сам Мехмед ги доведе до самия ров, застана там и докато редиците минаваха край него, той викаше окуражителни думи. Вълна след вълна от тези нови, солидно въоръжени бойци налиташе върху насипа. Еничарите започнаха да събарят буретата с пръст, да секат гредите, които ги поддържаха, да издигат стълбите си там, дето не можеха да ги събарят. Всяка вълна проправяше път за следващата без никаква паника. Християните бяха крайно изтощени. Те се сражаваха повече от четири часа с почивка само от няколко минути. Но се биеха отчаяно, защото беше ясно, че ако допуснат пробив, това ще бъде краят. Зад тях в града черковните камбани биеха отново и горещи молитвени слова се отправяха към небето.

Битката около насипите се превърна в ръкопашен бой. В продължение на около един час еничарите не успяха да направят никакъв пробив. Християните си помислиха, че яростната атака малко отслабва. Ала самата съдба бе против тях. На ъгъла на Влахернската стена, точно преди да се съедини с двойната Теодосиева стена, имаше малка врата, известна под името Керко порта, полускрита до една кула. Тя стоеше затворена от дълги години, но старите хора я помнеха. Тъкмо преди обсадата тя беше наново отворена за внезапни нападения срещу фланга на неприятеля. През време на боя Бочиардите и хората им я бяха използвали успешно срещу войските на Караджа паша. Но някой бе забравил на връщане да затвори вратата. Турците забелязаха отвора. Те се втурнаха през вратата в двора зад нея и почнаха да се катерят по стъпалата, водещи към върха на стената. Християните, които бяха по това време отвън, забелязаха какво става и се върнаха назад, за да възстановят контрола върху вратата и да предпазят влизането на други турци. В суматохата около петдесет турци останаха вътре. Те биха могли да бъдат лесно обкръжени и избити, ако в този момент не бе възникнала друга опасност.

Това се случи точно преди изгрев, когато един пушечен изстрел рани Джустиниани, като разби нагръдния му щит. Целият в кръв, той помоли своите хора да го отнесат от бойното поле. Един от тях отиде при императора, който се сражаваше наблизо, да поиска ключа от една малка врата, която водеше към вътрешната стена. Константин дойде бързо да помоли Джустиниани да не напуска поста си. Но нервите на пълководеца не издържаха — той настоя да бъде отнесен. Вратата беше отворена и телохранителите му го отнесоха в града през улиците, долу до самото пристанище. Там го настаниха в един генуезки кораб. Неговите бойци забелязаха изчезването му. Някои от тях сметнаха, че той се е оттеглил да защищава вътрешната стена, но повечето счетоха сражението за загубено. Някой в уплаха се провикна, че турците преминали стената. И преди още да бъде затворена малката врата, генуезците се втурнаха през нея. Императорът и гърците около него останаха сами на бойното поле.

През рова султанът забеляза паниката. Като викаше „Градът е наш", той заповяда на еничарите да нападнат отново и махна с ръка на групата, водена от един гигант на име Хасан. Хасан си проби път към върха на полусъборения насип обладан от мисълта да спечели обещаната награда. Около тридесет еничари го следваха. Ромеите се върнаха обратно. Самият Хасан беше повален от един камък и убит. С него загинаха и седемнадесет от войниците му. Останалите заедно с голям брой еничари, дошли на помощ, успяха да задържат позициите си върху насипа. Ромеите отстояваха с небивала твърдост. Но под напора на превъзхождащите ги по брой нападатели те се оттеглиха към вътрешната стена. Пред нея имаше друг ров, изкопан за заздравяване на насипа. Мнозина от ромеите се принудиха да потърсят убежище в тези ями и после не можаха лесно да се изкачат към вътрешната стена, която се издигаше зад тях. Сега турците бяха на върха на външния насип, стреляха по тях и ги избиваха. Скоро мнозина от еничарите, достигнали вътрешната степа, се изкачиха по нея без каквато и да било съпротива. Внезапно някой се обърна и видя турски знамена да се развяват от кулата над Керко порта. Всички викнаха: „Градът е превзет".

Както разговаряше с Джустиниани, императорът получи вестта за нахлуването на турците през Керко порта. Той пришпори веднага коня си, но когато отиде там, бе вече твърде късно. Паниката беше обхванала генуезците. В настъпилата суматоха не можеше да се затвори вратата. Турците се стичаха от всички страни, а хората на Бочиардите не бяха в състояние да ги отблъснат. Константин обърна коня си и се върна в галоп към долината на Ликус и пробива на самия насип. С него вървяха смелият испанец, който се смяташе за негов братовчед, дон Франциско де Толедо, Теофил Палеолог и верният му другар по оръжие Йоан Далмата. Те се опитаха да съберат отново ромеите. Напразно. Клането беше твърде страшно. Тогава слязоха от конете и тръгнаха към вратата, през която бе пренесен Джустиниани. Но защитата бе вече пробита, а самата врата — задръстена от християнски войници, търсещи спасение от еничарите. Теофил се провикна, че предпочита да умре, и изчезна в настъпващите орди. Константин разбра, че империята е загубена, а той не искаше да я надживее. Запрати настрана императорските си отличителни знаци и заедно с дон Франциско и Йоан Далмата последва примера на Теофил. Никой не го видя повече.

Викът, че градът е загубен, се понесе като ехо из улиците. Откъм Златния рог и неговите брегове християни и турци виждаха турските знамена, развяващи се върху кулите на Влахерна, точно там, където императорският орел и лъвът на свети Марко се развяваха само преди няколко минути. Тук-там се водеха откъслечни боеве. До стените на Керко порта братята Бочиардо и хората им продължаваха да се сражават, но скоро и те се убедиха, че повече нищо не може да се направи. Затова решиха да си пробият път надолу към Златния рог. Паоло бе пленен и убит, а Антонио и Троило успяха да стигнат до една генуезка лодка, която ги пренесе на отсрещния бряг, без да бъдат забелязани от турските кораби. Откъм фланга на Влахернския дворец Миното и неговите венецианци бяха обкръжени и много от тях избити. Самият управител и първенците му паднаха в плен.

Из цялата турска армия се пръсна новината за влизането в града. Турските кораби в Златния рог бързаха да стоварят хората си върху предния бряг и да нападнат пристанищните стени. Те не срещнаха никъде съпротива, само при Хорийската врата, близо до днешния Айван сарай. Там екипажите на два критски кораба се бяха укрепили в три кули и отказаха да се предадат. Навсякъде другаде ромеите бягаха към своите домове с надежда да защитят семействата си. Венецианците бързаха да се отправят към корабите си. Малко преди това една турска част си проби път през Платейската врата, в дъното на долината, там, където все още се издигаше големият акведукт на Валент. Друга група се промъкна през Хорийската врата. Успелите да влязат изпращаха веднага части отвътре покрай стените, за да разтворят останалите врати за турците, които чакаха отвън. Местните рибари, като видяха, че всичко е загубено, разтваряха сами вратите на квартала Петрион при обещанието, че къщите им ще бъдат пощадени.

По цялото протежение на стените южно от Ликус християните бяха отблъснали всички турски атаки. Но сега полк след полк турците влизаха през отворите на насипа и се пръскаха на две страни, за да отворят всички врати. Бойците върху крепостната стена видяха, че са обкръжени. Мнозина бяха избити при опита си да избягат от капана, но повечето от тях, между които Филипо Контарини и Димитър Кантакузин, бяха заловени живи.

На брега на Мраморно море хората на Хамза бей забелязаха сигналите и изпратиха своите части към стената. При Стадиона и Псаматия те не срещнаха никаква съпротива. Защитниците се предаваха веднага с надежда, че домовете и църквите им няма да бъдат ограбени. Наляво от тях княз Орхан и хората му продължаваха да се бият, защото знаеха каква съдба ги очаква, ако попаднат в ръцете на султана. Каталонците, които се намираха до стария имперски палат, продължаваха да се съпротивяват, докато бяха изловени и изклани. На Акропола кардинал Исидор намери за по-благоразумно да напусне своя пост. Той се преоблече и се опита да избяга.

Султанът бе задържал своите полкове, за да му служат като ескорт и военна полиция. Но по-голямата част от войските чакаха с нетърпение да започнат грабежите. Моряците бяха особено нетърпеливи, страхувайки се, че сухопътните войски може да ги изпреварят. Турците изоставиха корабите си и скочиха на брега с надежди, че преградата при Златния рог ще попречи на християните да избягат от пристанището и че по-късно ще ги заловят пак. Лакомията им спаси много християни. Голям брой гръцки и италиански моряци, между които и самият Тревизано, попаднаха в плен, преди да могат да избягат от градската стена. Другите успяха да се качат на корабите, необезпокоявани от турците, и да подготвят моряците за бой, ако станеше нужда. Трети се качиха в последния момент, преди корабите да отплават, или доплуваха до тях, както флорентинецът Тецалди. Когато се убеди, че градът е паднал в ръцете на турците, Алвизо Диедо като командир на флотата отиде с една малка лодка до Пера да пита генуезките управници дали ще оставят своите съграждани да се бият в пристанището, или те могат да се отправят в открито море. Той обеща, че неговите венециански кораби ще се подчинят на тяхното решение, независимо какво е то. Тогава управата на Пера реши да изпрати една делегация до султана да попита дали той ще позволи да бъдат освободени корабите, или ще приеме риска на една война с Генуа и Венеция. Тази заплаха беше трудно приложима в момента, но във всеки случай управата нареди да се заключат вратите на Пера. Диедо, който се придружаваше от Барбаро — автора на дневника, се лиши по такъв начин от възможността да се завърне на корабите си. Но генуезките моряци, чиито кораби чакаха на котва под стените на Пера, дадоха да се разбере, че те възнамеряват да отплават, и искаха помощта на венецианците. По тяхно настояване Диедо бе освободен и на своя едномачтов кораб се отправи направо към преградата, която все още стоеше затворена. Двама от моряците му прерязаха с брадви ремъците, които я свързваха със стените на Пера, и тя остана да се носи свободно по течението. На разсъмване, като даде сигнал на корабите си в пристанището да го последват, Диедо премина през свободния отвор. Седем генуезки кораба от Пера плаваха заедно с него, а скоро след това към тях се присъединиха почти всички венециански кораби, три-четири имперски галери и една или две генуезки бойни единици. Корабите постояха малко, за да успеят да съберат бежанците, решили да доплуват до тях. След като преминаха преградата, цялата флота остана около час при изхода на Босфора да изчака още някои кораби. После те тръгнаха под благоприятния силен северен вятър през Мраморно море и Дарданелите към свободата.

Жадни за плячка, моряците напуснаха корабите на Хамза бей и той не можа да спре бягството на флотата на Диедо. С корабите, на които все още имаше хора, той наближи Златния рог, мина вътре през откъснатата преграда и излови останалите: четири-пет имперски галери, две-три генуезки и всички невъоръжени венециански кораби. Много от тях бяха натъпкани с бежанци далеч над техния капацитет, поради което те не успяха да отплават в открито море. Няколко малки лодки успяха да се измъкнат до Пера, макар че на дневна светлина не беше лесно да се изтръгнат от турците. След пладне цялото пристанище и всичко в него падна в ръцете на покорителите.

В града остана една-единствена точка на съпротива. Критските моряци върху трите кули, близо до входа на Златния рог, все още се държаха и не можеха да бъдат откъртени от там. Рано следобед, виждайки, че са напълно изолирани, те неохотно се предадоха на турските офицери при условие, че животът и имотът им ще останат непокътнати. Техните два кораба бяха на котва под кулите. Без да бъдат закачани от турците, чието възхищение бяха спечелили, моряците ги спуснаха в морето и отплаваха за родината.

От няколко часа султан Мехмед вече знаеше, че великият град му принадлежи. Още призори хората му проникнаха през насипа и скоро след това, когато нащърбената луна висеше все още високо в небето, той пристигна лично да види пробива. Султанът реши да изчака до след пладне, преди да направи своето триумфално влизане в града, когато първите изстъпления от кланета и обири са вече преминали и е установен известен ред. После той се оттегли в шатрата си и прие някои делегации от изплашени граждани и лично управителя на Пера. Султанът искаше да открие нещо за съдбата на императора, но тя остана завинаги в тайна. В един разказ по-късно, разпространен из италианските колонии в източното Средиземноморие, се говори, че двама турски войници, които твърдели, че са убили Константин, донесли една глава пред султана, за която някои от пленените придворни заявили, че принадлежи на техния господар. Мехмед я поставил във форума върху един стълб за известно време, а след това я балсамирал и изпратил да бъде изложена из по-важните дворове на ислямския свят. Писателите, присъствали при падането на града, разказваха различни истории. Барбаро предава твърденията на някои, че били видели тялото на императора всред един куп от трупове, и на други, че то никога не е било намерено. Флорентинецът Тецалди пише, че според едни главата му наистина била отрязана, а според други — че умрял близо до вратата, след като бил повален на земята от удар. Както едната, така и другата версия съдържат нещо вярно, добавя същият, тъй като императорът сигурно е загинал в тълпата и след това турците са обезглавили много от труповете. Константиновият предан приятел Сфранцес се опитал да намери повече подробности, но и той просто узнал, че когато султанът изпратил да издирят тялото, много трупове и глави били измити с надежда да бъдат разпознати. Най-после бил намерен един труп с избродиран орел върху чорапа и щампа на наколенниците. Така се дошло до предположението, че това е трупът на императора, и султанът го предал на ромеите да го погребат. Сфранцес не е видял всичко това и се е съмнявал дали точно този труп принадлежи на господаря му, нито пък е могъл да открие къде е гробът. По-късно един безименен гроб в квартала Вефа бива показван пред набожните като място, където е погребан императорът. Неговата автентичност никога не е била доказана. Сега той е занемарен и забравен.

Каквито и да са подробностите, султан Мехмед бе доволен, че императорът е мъртъв. Сега той не бе само султан, а наследник и разпоредител на древната Римска империя.

 

¹Къси пушки. — Б. пр.
²Пушки с дълги цеви. — Б. пр.

 

 

ГЛАВА XI

 

СЪДБАТА НА ПОБЕДЕНИТЕ

 

Още от дните на халифа Омар — времето на първите големи завоевания на вярата — ислямската традиция беше установила правила за третиране на победените. Ако един град или област се предадат доброволно, те не се подлагат на грабеж, но трябва да платят известно обезщетение. Християнските или еврейските обитатели имат право да запазят местата, където извършват религиозните си служби, като изпълняват известни наредби относно самите сгради. Дори когато капитулацията идва, след като защитата не е могла да издържи повече, това правило запазва своята валидност, макар в случая победителят да има основание за по-сурови условия, като по-тежки глоби и наказание на упорития противник. Но когато градът се превземе с щурм, гражданите нямат никакви права. На армията-победителка е разрешен тридневен, неограничен от никакви правила грабеж, а местата за богослужение с всички останали сгради стават собственост на предводителя на завоевателите и той може да разполага с тях както поиска.

Султан Мехмед беше обещал на войниците си определения от исляма тридневен грабеж и те заляха града. След като първите части се промъкнаха през крепостната стена, той даде заповед да се спазва известна дисциплина. Отделните полкове влизаха един след друг с марш, музика и развети байраци. Но веднъж намерили се в града, всички се отдадоха на диво преследване на плячката. Отначало победителите не можеха да повярват, че отбраната се е предала, и колеха всеки, когото срещнеха по улиците: мъже, жени, деца — без разлика. Кръвта се лееше на потоци надолу по стръмните улици от височините на Петра към Златния рог. Скоро жаждата за клане беше уталожена. Войниците разбраха, че пленниците и техните ценности носят по-големи печалби.

Много от войниците, които минаха първи през насипа или през Керко порта, се отправиха към императорския палат във Влахерна. След разпръсване на венецианския гарнизон те почнаха да разграбват всички негови съкровища, като изгаряха книги и икони, изкъртваха скъпоценни гравюри и украшения, изсичаха мозайките и резбите от мрамор по стените. Други се отправиха към малките великолепни черкви до градската стена, като „Свети Георги" до Християнската врата, „Свети Йоан" в Петра и красивата черква при манастира на Светия Спасител в Хора, за да ограбят скъпоценните прибори, одежди и всичко, което можеше да се изкърти от стените на сградата. В Хора останаха незасегнати мозайките и фреските, но не и иконата на Божията майка — Одигитрията, най-свещената икона в цяла Византия, рисувана, както се вярвало, от самия свети Лука. При започване на обсадата тя била пренесена там от черквата, където стояла, за да може свещеното ѝ присъствие да въодушевява защитниците на крепостната стена. Картината беше извадена от поставката ѝ, а след това разсечена на четири парчета. После войниците нахлуха в съседните къщи, а други се отправиха към пазарите и големите сгради по източното възвишение на града.

Моряците от корабите в Златния рог бяха вече нахлули през Платейската врата и опразваха складовете край градската стена. След това някои от тях се нахвърлиха върху една трогателна процесия от жени. Тя вървеше към черквата „Света Теодосия" да измоли закрилата ѝ на този ден, който бе неин храмов празник. Нападателите обградиха и поделиха жените, а след това се отправиха към самата черква, обкичена с рози и цветя, ограбиха я набързо и повлякоха със себе си намиращите се там богомолци. Други се изкачиха на хълма, отдето се присъединиха към войските, идещи откъм сушата, разграбиха близката черква Пантократор заедно с манастирските сгради, както и съседната, черква Пантепопти. Другите, които влязоха през Хорийската врата, се отбиха да плячкосат пазарския квартал, преди да се изкачат на хълма към Хиподрома и Акропола. Моряците от корабите в Мраморно море се отправиха, към стария свещен дворец. Неговите зали бяха празни и полусъборени, но там още имаше великолепни черкви като базиликата Неа, изградена от Василий I преди близо пет века. Всички бяха разграбени. След това моряците от двете флоти и влезлите първи сухопътни войски се нахвърлиха върху най-голямата черква на Византия, катедралата „Света София".

Черквата бе още препълнена, светата литургия и утринната молитва току-що свършили. При шума на безредиците отвън бронзовите врати се затвориха. Събралото се вътре паство се молеше за свръхестественото чудо, което единствено можеше да ги спаси. Но молитвите бяха напразни. Не след дълго войниците разбиха вратите и изловиха богомолците. Някои стари и недъгави избиха на място, а останалите навързаха или поставиха във вериги. Нападателите смъкваха воалите и мантиите от раменете на жените и правеха от тях въжета. По-красивите девойки, младежи и богато облечени благородници раздърпваха до смърт, като се караха на кого да принадлежат. Скоро след това дълга процесия от малки, подбрани набързо групи мъже и жени, навързани заедно, бяха подкарани към войнишките биваци, където боят за тях започваше отново. Свещениците продължаваха да пеят от олтара, докато подкараха и тях. Набожните казваха, че в последния момент някои от свещениците се уловили за свещените кораби и те ги пренесли до южните стени на светилището. То се отворило и ги скрило и те щели да останат там до деня, в който тази свещена постройка се превърне отново в черква.

Грабежът продължи целия ден. Манастири и метоси бяха разбити и обитателите им отвлечени. Много от по-младите монахини предпочетоха мъченичеството пред опозоряването и се хвърлиха в дълбоките кладенци, но монасите и по-възрастните монахини се подчиниха на старата православна традиция да не се съпротивяват. Къщите бяха също оплячкосани една по една. Всяка грабителска чета оставяше малко знаме на входа, показващо, че къщата е ограбена. Обитателите ѝ подкарваха заедно с имуществото, а тези, които припадаха от слабост или изтощение, избиваха заедно с малолетните, които нямаха парична стойност; но общо взето животът сега се щадеше. По онова време градът притежаваше доста библиотеки: светски и манастирски. Повечето от книгите бяха изгорени, но между турците се срещаха и такива, които бяха достатъчно далновидни, за да разберат, че от тях може да се вземат пари, и книгите, които успяха да спасят, после продадоха на нищожни цени. В черквите се разиграваха сцени на истински цинизъм. Много скъпоценни кръстове от разпятието бяха разнасяни из улиците, увенчани с турски тюрбани. Част от сградите бяха непоправимо повредени.

До привечер останаха малко къщи за ограбване и никой не протестираше, когато султанът издаде заповед да спре плячкосването. Войниците имаха достатъчно занимание през останалите два дни: да разделят помежду си награбеното и да оценят пленниците. Мълвата ги изчисляваше на около петдесет хиляди, от които само петстотин бяха войници. Останалите от християнската армия бяха избити, с изключение на неколцината мъже, които успяха да избягат по море. Убитите заедно с изкланите граждани наброяваха около четири хиляди.

Султанът влезе в града късно след пладне. Ескортиран от най-отбраната си еничарска гвардия и следван от своите министри, той бавно премина на кон улиците до черквата „Света София". Пред самите врати слезе от коня, наведе се, взе шепа пръст и я изсипа върху тюрбана си в знак на смирение пред своя бог. После влезе в черквата и постоя мълчаливо. Като се отправи към олтара, забеляза един турски войник да откъртва парчета от мраморната настилка. Султанът се обърна към него ядосано и му каза, че позволението за плячка не включва унищожение на сградите, тях той запазва за себе си. В този момент бяха открити още няколко гърци, скрити в ъгъла, незаловени от турците. Той заповяда да ги пуснат да си отидат в мир по домовете. После няколко свещеници излязоха от скритите проходи на олтара и помолиха Мехмед за милост. Те също бяха отпратени под негова закрила. След това султанът заповяда тази черква да бъде веднага превърната в джамия. Един улема се покачи върху амвона и възвести, че няма друг бог освен аллах. Тогава самият султан застана на подиума пред олтара и направи дълбок поклон пред своя победоносен бог.

Щом напусна катедралата, султанът прекоси с коня си площада и се отправи към стария свещен дворец. Разправяха, че като обикалял из полусрутените зали и коридори, той шепнел думите на един персийски поет: „Паякът тъче завеси в палатите на Цезарите; кукумявката зове стражите в афразианските¹ кули."

С появата на султана в града редът бе възстановен. Армията бе заситена и войсковата полиция караше войниците да се завърнат по биваците си. Султанът пришпори коня и премина през утихналите улици на път за своя лагер.

На другия ден той издаде заповед цялата плячка да бъде изложена пред него, за да си избере от нея частта, която му се пада, и да отдели известна част за онези войски, които поради задълженията си не бяха могли да вземат участие в грабежите. Той запази за себе си всички пленници, принадлежащи към известни византийски фамилии и висши сановници, успели да се отърват от клането. Султанът освободи веднага повечето от знатните жени, като им даде пари, с които да откупят семействата си, но задържа най-красивите от синовете и дъщерите им за своя сарай. На много други младежи предложиха свобода и места в армията при условие, че ще променят религията си. Малцина измениха; повечето предпочетоха да приемат наказанието, което ги очакваше за верността им към Христос. Измежду гръцките пленници султанът откри Лукас Нотарас — Мегадукса, и други девет императорски министри. Той самият ги откупи от новите им собственици и след като ги прие любезно, освободи Нотарас и още двама-трима. Мнозина от останалите служители на Константин, между които и Сфранцес, не бяха разпознати и останаха в плен.

Към италианските пленници не бяха толкова милостиви. Миното, венецианският управител, бе убит заедно с един от синовете си и седем от по-видните си съотечественици. Между тях беше и Котарино Контарини. Откупен веднъж от войските на Заганос паша, той беше след това отново задържан. Поискаха му нови седем хиляди златни монети, за да го пуснат, но тази сума никой от приятелите му не можеше да плати. Каталонският консул Пере Джулио бе също екзекутиран заедно с пет или шест други каталонци. Архиепископ Леонард, пленен,, но неразпознат, скоро бе откупен от търговците на Пера, които побързаха да дойдат в турския лагер, за да освободят своите генуезки съотечественици. Кардинал Исидор имаше по-голям късмет. Той беше дал своето църковно облекло на един просяк и облякъл дрипите му. Просяка заловиха и заклаха, а главата му изложиха като глава на кардинал, докато Исидор продадоха на нищожна цена на един търговец от Пера, който го беше познал. Турският принц Орхан също опита да се отърве в дрехите на гръцки монах, надявайки се, че с помощта на перфектния си гръцки език ще избегне всяко подозрение. Но той беше пленен и един негов другар го предаде. Обезглавиха го на място.

Генуезката галера, на която бе пренесен и настанен раненият Джустиниани, успя да се измъкне от Златния рог. Свалиха го в Хиос, но ден-два по-късно почина от раните си. Той остана до края на живота си герой за своите последователи и съграждани, но за гърците и венецианците, които почитаха енергията и храбростта му, както и водаческите му качества по време на обсадата, той бе дезертьор. Джустиниани би трябвало да има кураж да посрещне болката и смъртта, а не да се оттегли и изложи на риск цялата отбрана. Мнозина, даже измежду генуезците, се срамуваха от постъпката му. Архиепископ Леонард горчиво го обвини за неговия ненавременен страх.

Съдбата на византийските пленници беше различна. Три дни по-късно, когато официалният срок за грабеж изтече, султанът издаде заповед, според която свободните и откупените ромеи могат да се върнат по домовете си — техният живот и собственост са в безопасност. Но те бяха малцина, пък и къщите им бяха станали необитаеми. Казваха, че Мехмед наредил лично да се изпратят четиристотин ромейски деца като дар на всеки от тримата мохамедански властелини — султана на Египет, краля на Тунис и краля на Гренада. Много от византийските семейства вече никога не се събраха. Матей Камариотес, като оплаква съдбата на града, разказва как той и приятелите му са търсили своите роднини. Матей беше загубил синовете и братята си. За някои той по-късно узна, че са убити, други изчезнали и със срам откри, че неговият племенник бе останал жив, но променил вярата си.

Добродушието, което Мехмед показа към останалите живи министри на императора, не бе за дълго. Султанът беше казал, че иска да направи Лукас Нотарас управител на покорения град. Ако това изобщо е било негово намерение, той скоро го промени. Великодушието му бе винаги ограничавано от подозрения, а съветниците го предупредиха да не се доверява на Мегадукса. И така, той реши да постави лоялността му на изпитание. Пет дни след падането на града султанът даде банкет и когато се напи, един от приближените му пошепна, че четиринадесетгодишният син на Нотарас е момче с изключителна красота. Султанът изпрати един евнух до къщата на Мегадукса да поиска детето. Нотарас, чиито двама по-възрастни синове бяха убити в боя, отказа да пожертва детето си за подобна участ. Тогава Мехмед изпрати полиция да докара Нотарас заедно със сина му и зет му, син на великия доместик Андроник Кантакузин. Нотарас отказа да се подчини и султанът нареди и тримата да бъдат обезглавени на място. Тогава Нотарас помоли да заколят момчетата преди него, за да не би гледката на неговата смърт да ги разколебае. След това той разголи шията си пред екзекутора. На следния ден бяха задържани и обезглавени още девет ромейски благородници. После се говореше, че султанът съжалявал за тяхната смърт и наказал съветниците си, които предизвикали подозренията му. Но, изглежда, разкаянието му е било предумишлено забавено. Той беше твърдо решил да премахне по-главните ръководни служители на старата империя.

Техните жени и семейства бяха отново взети в плен и образуваха част от дългата процесия пленници, която придружи двора при завръщането му в Адрианопол. Вдовицата на Нотарас умря по пътя в село Месене. Тя имаше императорско потекло и бе една от най-уважаваните жени във Византия след смъртта на императрицата-майка. Една от дъщерите ѝ, Ана, бе успяла да избяга преди това в Италия с част от семейните скъпоценности.

Сфранцес, чиято омраза към Мегадукса не бе уталожена дори в общата беда и който е дал непочтително и невярно описание за смъртта му, изживя не по-малка трагедия. Той беше роб в продължение на осемнадесет месеца в къщата на султанския коняр, преди да успее да откупи себе си и жена си; но и двете му деца, и двете кръстени от императора, бяха прибрани в султанските хареми. Момичето Тамара умря там още като дете, а момчето беше заклано от самия султан, защото отказа да се подчини на похотта му.

На 21 юни султанът и целият двор напуснаха града и се отправиха за Адрианопол. Половината Константинопол тънеше в развалини, опразнен и напуснат, почернен сякаш от пожари и странно тих. Навсякъде, където бяха минали победоносните войски, имаше неописуеми опустошения, униние и скръб. Черквите осквернени и разграбени, къщите необитаеми, дюкяните разбити и опразнени. Самият султан, когато яздел из улиците, бил развълнуван до сълзи. „Какъв град подложихме на грабеж и разрушение" — промълвил той.

Но все пак Мехмед се погрижи да не се превърне целият град в развалини. Гъсто застроените квартали по протежение на централното възвишение, търговските квартали по протежение на източната половина на Златния рог, палатите във Влахерна, къщите на благородниците наоколо, другите дворци и черкви близо до Хиподрома и Акропола, всичко това бе пострадало. Обаче, след като сме прочели ужасния разказ за грабежите, разказани от опечалените християнски писатели-очевидци, оставаме странно изненадани от факта, че има места, където черквите останали очевидно недокоснати; християните продължаваха да ги посещават. А според правилата в един град, превзет с щурм, никакви светилища не трябваше да останат. Това противоречие е обяснимо, ако си спомним устройството на града — големите открити области, отделящи села и квартали един от друг. Когато стана известно, че турците са нахлули в града, някои благоразумни чиновници се предадоха веднага на нападателя и отвориха вратите. По всяка вероятност те бяха изпращани с ескорт с ключовете на градските врати до султанския лагер, за да ги предадат на султана, а той ги е приемал и изпращал полиция да пази черквите и къщите им от грабежи. Така се обяснява запазването на черквата Петрион, където рибарите доброволно отвориха вратите, и съседният квартал Фенер. Не бяха докоснати и черквите от района на Псаматия и Стадиона, покрай морския бряг, където отбраната незабавно се предаде на моряците от флотата на Хамза бей. Без съмнение гражданите от тези райони бяха в състояние да откупят с пари своите съотечественици от другите части на града. Ако те бяха ограбени, не биха намерили пари за това.

Много по-забележителен бе фактът, че голямата катедрала „Светите апостоли", втората по големина и забележителност черква, избягна грабежа и всичките ѝ съкровища бяха непокътнати. Тя се намираше близо до главната улица, идваща откъм Царската врата; безброй турски войници навярно са минали покрай нея, но изглежда султанът предварително бе решил тя да бъде запазена за християнските поданици, щом като им отнема другата - „Света София" и затова бе изпратил там охрана.

По-късните султани не бяха толкова внимателни към християните и една по една останалите черкви биват отнети. Мехмед, Завоевателят, искаше, след като завърши покоряването, изглежда, да покаже, че зачита гърците наравно с турците като свои верни поданици. Християнската империя престана да съществува и той виждаше себе си като наследник на нейните императори и като такъв не забрави своите задължения.

Една от първите стъпки на султана беше да се погрижи за благополучието на православната черква. Мехмед бе добре запознат с нейните затруднения през последните години и сега можеше по-пълно да се информира за някои подробности. Той научи, че униатският патриарх Григорий Мамас беше избягал от града още в 1451 година и по общо мнение всред гърците той се бе лишил самоволно от своята длъжност. Трябваше да се избере нов патриарх и стана очевидно, че единственият човек за този пост бе общопризнатият водач на опозицията на унията — ученият Георги Схоларий Генадиос.

По време на падането на града Георги Схоларий се намираше в своята килия в манастира Пантократор. Голямата трикуполна черква на манастира веднага привлече вниманието на нахлуващите орди. Докато едни разграбваха сградите, други навързваха монасите и после ги продаваха. Когато султанът изпрати да повикат Георги, не го намериха там. Случайно се откри, че бил купен от един богат турчин в Адрианопол. Учуден и малко объркан от факта, че притежава такъв почитан учен роб, той се отнасяше към него с най-голямо уважение. Скоро това се донесе на султана и след няколко дни в къщата му пристигнаха пратеници да придружат Георги Схоларий обратно до Константинопол.

Мехмед беше вече избрал главните линии на политиката си към своите византийски поданици: те трябва да образуват един „милет", самоуправляващо се общество вътре в империята под властта на своя религиозен глава — патриарха, който ще отговаря за доброто им поведение пред султана. След известни уточнявания Георги Схоларий бе убеден да приеме патриаршеството. Малцината останали владици образуваха Светия синод и по настояването на султана избраха Георги под монашеското му име Генадий за патриарх. Това вероятно бе станало, преди султанът да напусне Константинопол, към края на юни, но точната дата е неизвестна. Няколко месеца изтекоха преди официалното възкачване на Генадий. Самата церемония стана на 6 януари 1454 година. Протоколът беше съобразен със старите византийски обичаи. Султанът, в ролята на император, прие новия патриарх и му връчи отличителните знаци на високия пост — мантията и жезъла, както и нагръдния кръст. Старият кръст бе или изчезнал при ограбването на града, или предишния патриарх Григорий Мамас го бе замъкнал със себе си в Рим; затова султанът сам даде един нов, великолепен кръст. За султана беше въведена нова формула. Тя гласеше: „Бъди патриарх с добра сполука, бъди сигурен в нашето приятелство и имай всички привилегии, които патриарсите преди тебе са притежавали." След това новият патриарх се качи на един прекрасен кон, подарен от султана, и се отправи към черквата на „Светите апостоли". Тя бе определена за патриаршеска черква, тъй като „Света София" беше превърната в джамия. Според един стар обичай, там императорът беше коронясван от митрополита на Хераклея. После новият патриарх обиколи целия град заедно със своята процесия и се върна в резиденцията си в околностите на „Светите апостоли".

Междувременно султанът и патриархът изработиха заедно новата конституция за гръцкия „милет". Според Сфранцес, вероятно научил това още когато беше в плен, Мехмед дал на Генадий писмен документ, гарантиращ неговата лична неприкосновеност, пълна сигурност срещу сваляне от престола, пълна свобода на движение и правото да прехвърля завинаги тези привилегии върху своите приемници. Подобни привилегии били дадени на първите архимандрити и черковни служители при Светия синод. Няма причини да се съмняваме в тези сведения, при все че сигурността срещу сваляне от престола не може да отмени правото на Светия синод да свали патриарха, като обяви избора му противен на канона. Това често ставаше във византийско време. Според патриаршеските хроники от следващия век, в един друг писмен документ султанът обещал на Генадий, че обичаите на църквата при женитбите и погребенията ще се смятат за законни; че православните християни ще празнуват Възкресение и ще имат пълна свобода на движение в трите дни на празненството и че няма да се превръщат други черкви в джамии. Правото на черквата да администрира християнската общност, изглежда, е било основано изключително на доверие, както това се съди от по-сетнешните берати, издадени от турските владетели, утвърждаващи избора на владици и техните права. Черковните съдилища имаха право да изслушват всички спорове между православни, които имаха религиозен характер, включително тези, засягащи брака и развода, издаване на документи и съблюдаване на правата на малолетните. Но установените от патриарха съдилища започнаха да разглеждат всички останали граждански спорове между християните. Единствено криминалните случаи и тези, където беше засегнат някой мохамеданин, отиваха в турския съд. Самата църква не събираше никакви данъци, дължими от гръцката общност към държавата. Това беше задължение на местния представител на властта. Но от църквата се изискваше да заплаши с отлъчване и други религиозни наказания християните, които не плащаха данъците си или не зачитаха наредбите на властта. Свещениците бяха освободени от данъци, при все че можеха да дават дарения, които на думи бяха доброволни. Само те между всички християни имаха право да носят бради, а всеки християнин беше длъжен да ходи в прилично облекло и никой не можеше да носи оръжие. Вземането на деца от мъжки пол за еничари продължи и занапред.

В общи линии това бяха законите, които християнското общество трябваше да спазва. Обаче на ромеите от Константинопол беше направена една специална отстъпка. Малките трогателни делегации, които побързаха да се явят пред султана с ключовете от своите квартали, когато той очакваше извън стените, преди да влезе в града, бяха достойно възнаградени за усилията си. Официално покорителят поиска само катедралата „Света София" да бъде превърната в джамия, но като се изключат черквите в покровителстваните райони на Петрион и Фенер, Стадиона и Псаматия, християните загубиха своите черкви. Почти всички бяха изцяло разграбени и осквернени, а самите квартали, където се намираха — опустошени. Би било безсмислено да ги възстановят дори ако получат разрешение. И без това нещата бяха по-добри, отколкото оптимистите можеха да очакват. Толкова черкви бяха запазени, че турските управници от по-късно време се учудваха на този факт. Те не можеха да си обяснят защо в град, превзет с щурм, победените са запазили много от своите светилища.

Султанът разреши този въпрос така, защото знаеше, че това са кварталите, където неговите поданици ще живеят и за в бъдеще, а те трябваше да имат места, където да извършват богослужението си. С течение на времето обаче тези съображения се забравиха. Една след друга старите черкви бяха превърнати в джамии и до XVIII век само три от древните византийски черкви останаха в християнски ръце — черквата „Света Мария Монголска", запазена от Завоевателя поради неговата специална благосклонност към архитекта Христодулос — гърка, и двата параклиса „Свети Димитър Канаву" и „Свети Георги Кипърски". Навсякъде другаде християните ходеха в по-нови черкви, които бяха направени така, че да не бият на очи и да не дразнят победителите-мюсюлмани.

Патриарх Генадий сам започна това дело. Черквата „Светите апостоли", дадена му от Мехмед, се рушеше. Поправянето ѝ щеше да струва скъпо дори ако на християните им бе позволено да притежават такава красива и голяма черква. Мястото, където тя се намираше, беше заселено от турци, които се дразнеха от нея. Един ден, може би през лятото на 1454 година, в двора ѝ намериха труп на турчин. Той очевидно беше занесен там нарочно, но това даде достатъчно основание на турците да изразят своето недоволство и Генадий разумно поиска да смени мястото си. Като взе всички останали съкровища и реликви, той ги отнесе в метоха Памакаристос във фенерския квартал. Монахините се преместиха в сградите на близката черква „Свети Йоан" в Труло, а Генадий и служителите му се настаниха в женския метох. В продължение на един век Памакаристос беше патриаршеска черква. Именно там идваше султанът, за да види своя почитан приятел Генадий. Той не влизаше в черквата, за да не би някои усърдни последователи да използват това като повод да я ограбят, а разговаряше с него, в съседния параклис, чиято изящна мозайка бе наскоро открита. Те разговаряха за политика и религия. По молба на султана Генадий написа кратък трактат, в който се обясняваха точките, по които християнската религия се различава от исляма. Тактичността на Мехмед отиде напразно. През 1586 година неговият потомък Мурад III анексира черквата и я превърна в джамия.

Междувременно султан Мехмед се бе заел да преустрои Константинопол. Отначало той се уплаши от неговата пустота. Архитектите му продължиха да строят големия дворец в Адрианопол на един остров на Марица, сякаш той имаше намерение там да направи своята главна резиденция. Но скоро султанът промени решението си. Сега той беше наследник на Цезарите и трябваше да живее в императорския град. Тогава си построи малък дворец на централното възвишение, там, където е сега университетът, и продължи да чертае планове за по-голям, на мястото на древния Акропол. Турците от всички негови владения започнаха да се заселват в Константинопол. Правителството отпускаше средства за строеж на къщи и магазини. На ромеите, които останаха там, и на откупените роби бе обещана сигурност. По всяка вероятност те също получаваха държавна помощ. Много от знатните семейства, избягали през последните години в провинцията, бяха убедени да се завърнат, като им обещаха привилегиите, съответстващи на тяхното положение, макар че единствените привилегии, които повечето от тях си бяха запазили, се състояха в затвор или смърт, ако са стояли начело на някой преврат. Когато отнеха и последните свободи на византийското население, повечето от жителите бяха накарани насила да се върнат в града. Пет хиляди семейства бяха докарани от Трапезунд и околностите му. Те включваха не само богатите семейства, а и търговци, занаятчии и най-вече зидари, необходими за строежите на къщи, пазари, защитни стени. След установяване на спокойствие и относително благополучие все повече ромеи започнаха да идват доброволно, защото в новородилия се красив град имаше добри условия и за търговци, и за занаятчии. После, окуражени от самия султан, дойдоха арменците, съперници на ромеите в търговския и финансовия живот на града, а с тях пристигнаха и доста евреи. Дойдоха и много турци, за да се радват на удоволствията, които градът предлагаше. Дълго преди своята смърт в 1481 година султан Мехмед можеше да погледне с гордост Константинопол, където всеки ден никнеха нови сгради, а магазините и пазарите бяха препълнени. След завладяването населението се увеличи четири пъти и след един век нарасна на половин милион. Султанът събори старата рушаща се столица на византийските императори и построи нов красив град, където искаше неговите поданици от всички раси и религии да живеят в дисциплина, мир и благополучие.

 

¹Афро-азиатските области – от Североизточна Африка и Югозападна Азия

 

 

ГЛАВА XII

 

ЕВРОПА И ПОКОРИТЕЛИТЕ

 

В събота, 9 юни 1453 година, в критското пристанище Кандия пристигнаха три кораба. В два от тях бяха критските моряци, които последни напуснаха бойното поле. Те донесоха новината за падането на града единадесет дни преди това. Целият остров изпадна в ужас.

„Никога не се е случвало и няма да се случи по-страшно нещо" — пише един книжовник от манастира Агаратос.

Други бежанци пристигнаха във венецианските колонии Халки и Модон. Техните губернатори побързаха да изпратят донесение до Венеция. Пратеникът пристигна там на 29 юни. Сенатът беше свикан набързо и секретарят прочете писмото на губернатора пред изумените сенатори. На другата сутрин един куриер тръгна за Рим. На 4 юли той спря в Болоня да предаде новината на кардинал Висарион. Пет дни по-късно пратеникът бе приет от папа Николай V. Друг куриер замина за Неапол да предупреди крал Алфонс Арагонски.

Не след дълго целият западен християнски свят научи, че великият град е в ръцете на неверниците. Ужасът бе голям, тъй като никой на Запад не бе очаквал това. Хората знаеха, че градът е в опасност, но потънали в собствените си грижи, не бяха разбрали нейната неизбежност. Те бяха слушали за солидните укрепления на Константинопол, за храбрите бойци, тръгнали да спасяват града, за венецианската армада, която се бе отправила на Изток, но нямаха сведения колко трогателно малочислен беше гарнизонът на града в сравнение с неизброимите орди на неверниците, нито това, че султанът беше снабден с артилерия, срещу която никоя древна стена не можеше да устои. Дори венецианците при всичките си източници за информация и практическата си опитност бяха повярвали, както и самият папа, че отбраната ще издържи, докато помощта пристигне.

Венецианските галери, екипирани с парите на папата, бяха стигнали бреговете на Хиос и стояха там, очаквайки благоприятни ветрове. Когато генуезките кораби, успели да избягат от Пера, пристигнаха, за да ги уведомят, беше вече твърде късно. Венецианският адмирал Лоредан веднага поведе флотата си през Егейско море за Халки, за да чака там нови заповеди от Венеция.

Той ги получи през средата на юли. На 4 юли Колегията — специалният личен съвет на дожа, бе свикан на извънредна сесия. Лудовико Диедо, капитанът на галерите за Константинопол, пристигнал предния ден, разказа като очевидец за надвисналата опасност. Правителството реши да следва политика на благоразумие, докато бъдат изпратени нареждания до Крит, Халки и Лепанто да стегнат незабавно отбраната и да набавят провизии за евентуално нападение от страна на турците. На 5 юни Лоредан получи нареждане да приготви един кораб, с който посланикът Бартоломео Марчело да замине за резиденцията на султана. Седмица след това Сенатът гласува да снабди Марчело с 1200 дуката за подаръци за султана и неговите министри. На 17 юли Марчело получи пълни инструкции. Той трябваше да каже на султана, че Венеция няма желание да анулира договора, сключен между републиката и султан Мурад II. Той трябваше също така да иска освобождаването на галерите, задържани от турците в Златния рог, като подчертае, че нито една от тях не е въоръжена. Ако султанът откаже да поднови договора върху старите условия, той трябва да се върне във Венеция, а ако се покаже отзивчив, посланикът трябва да настои венецианските търговци да се върнат в Константинопол и да получат отново привилегиите, които имаха при византийците, заедно с уверение за освобождаване на всички венециански поданици, задържани от турците.

Няколко дни по-късно Сенатът разреши на сина на венецианския представител в Константинопол Миното да замине за там, за да откупи баща си, майка си и своя брат. Той успя да освободи само майка си, защото баща му и брат му бяха убити. По същото време беше издаден декрет, с който се нареждаше всички пари и ценности на ромейските бежанци, които се спасили с венецианските кораби,  да бъдат конфискувани срещу дълговете на гърците към Венеция. Републиката търсеше обезщетение за претърпените от нея загуби отвсякъде, откъдето можеше да го получи. Загубите ѝ в Константинопол се изчисляваха на двеста хиляди дуката, а други сто хиляди бяха загубени от критските ѝ поданици.

Паниката в Генуа бе още по-голяма. Генуезците, изморени от дългите войни с Алфонс Арагонски, с Франция и Милано, които се стараеха да ги превърнат в свои васали, не бяха способни да изпратят помощ на колониите си в Леванта. Когато на 17 юли получиха доклада на Анжело Ломелино, управителя на Пера, от същата дата те се отчаяха още повече. В него той описваше съдбата на своя град: как, като паднал Константинопол, отворил вратите на Заганос паша и как по настояване на султана трябвало да убеждава гражданите да не се отдалечават с корабите си. Веднага след това той изпратил до султана Лучиано Списала и Балтазар Моруфо да го поздравят за победата му и да го помолят да потвърди привилегиите, дадени им от византийците. Мехмед ги приел сърдито, разгневен от бягството на много кораби от Пера, и направил остър намек за двуличната роля, която генуезците от този град играели. След два-три дни изпратената втора делегация начело с Бабилано Палавичини и Марко де Франчи имала по-голям успех. По заповед на Мехмед Заганос паша им връчил императорския ферман, с който се потвърждавало, че градът няма да бъде разрушен. Гражданите запазват домовете и дюкяните си, лозята и водениците, складовете и корабите. Жените и децата няма да бъдат докоснати, а синовете им няма да бъдат вземани в еничарските части. Черквите могат да се използват, но никаква камбана вече не може да бие, нито да се строят нови черкви; освен турските чиновници никакъв турчин няма да живее в Пера; могат да пътуват и търгуват свободно из всички владения на султана, по суша и море; поданиците на Генуа също имат свободен достъп до Пера. Гражданите на Пера се освобождават от известни данъци и тегоби, но всеки гражданин от мъжки пол ще трябва да плаща данък на глава. Те запазват и търговското си мито, но над всичко остават в сила султанските закони. Те имат също право да избират свой управител или старейшина, който да надзирава търговията и да ги представлява пред турците.

По този начин Пера получи статута на всеки християнски град, който се е подчинил доброволно на султана. Условията можеха да бъдат и по-тежки. Във всеки случай управителят на Пера трябваше да ги приеме. На 3 юни султанът лично посети Пера. Той заповяда на гражданите да предадат всичкото си оръжие и настоя да се съборят градските стени включително цитаделата и кулата „Светия кръст". Назначен беше турски управител. Ломелино предаде поста си на Подеста — градския управител, но по молбата на своите съграждани остана старейшина до завръщането си в Генуа през следващия септември.

Загубването на Пера и установеният контрол на турците над Проливите застраши съществуването на генуезките колонии по северните брегове на Черно море и по-специално град Кафа в Крим. От незапомнени времена той бе морската врата към татарите и земите в Централна Азия. Ако републиката го загубеше, множеството генуезки граждани с капитали, инвестирани там, щяха да искат компенсации, които държавата не бе в състояние да плати. За щастие на генуезкото правителство могъщата финансова къща при съвета Свети Георги се съгласи да вземе върху себе си администрирането на тези отдалечени колонии. Директорите на съвета смятаха, че има още изгледи за печалби в тия области. Но с течение на времето все по-малко и по-малко моряци се решаваха да предприемат пътуване през Проливите и още по-малко търговци бяха готови да платят налозите за преминаването им. В разстояние на половин век всички колонии на Генуа в Черно море изчезнаха завладени от турците и татарските им съюзници. Друга важна генуезка колония в източното Средиземноморие беше Хиос. Дълги години той се ръководеше от така наречената Махона - учредителен съвет, съставен от по-големите генуезки търговци и земевладелци на острова. След загубата на Пера и надвисналата опасност за черноморските колонии Хиос стана главен възел на генуезките колонии, но неговото стратегическо значение намаляваше със западането на далекоизточната търговия. Тази колония правителството не можеше нито да напусне, нито да запази. Накрая Махоната беше инструктирана сама да уреди положението си със султана.

По-малките търговски градове на Запад, които в миналото търгуваха с Константинопол, успяха да се нагодят по-лесно. За разлика от Венеция и Генуа те се интересуваха повече от местната, отколкото от далекоизточната търговия. Колонията Анкона при ограбването на града бе претърпяла загуби, възлизащи на повече от двадесет хиляди дуката, но самите анконци не бяха ощетени много, очевидно защото Мехмед познаваше и обичаше техния управител Анжело Болдони. Сега те можеха да продължат търговията си с турците въпреки неодобрението на папата. Флорентинците имаха почти същите загуби. Скоро и те установиха добри отношения със султана и запазиха положението си на негови фаворити, тъй като Мехмед хранеше уважение към фамилията на Медичите. Каталонците, които се биеха смело и пострадаха доста жестоко, се върнаха отново в Константинопол, въпреки че тяхното консулство никога вече не беше отворено. Преди падането на Константинопол рагузанците бяха уредили с императора твърде изгодни условия за откриване на консулство. Но за щастие имаше много административни протакания и това ги спаси от обсадата. Сега обаче трябваше да чакат пет години, преди да сключат търговски договор със султана. По-късно те започнаха да играят важна роля в източносредиземноморската търговия.

За набожните християни готовността на търговските градове да поддържат връзки с неверниците беше предателство към вярата. Особено двулична роля играеше Венеция, опитвайки се, от една страна, да организира нов кръстоносен поход срещу турците, а, от друга — да изпраща приятелски делегации при султана, за да запази търговията си. Нейният посланик Марчело след едногодишни преговори успя да постигне примирие, според което се освобождаваха венецианските пленници и кораби. Той остана в Константинопол още две години, където напразно се опитваше да възстанови търговските привилегии на своите съотечественици. В 1456 година го отзоваха и го пратиха за една година в затвора под претекст, че дал съгласието си да бъдат освободени няколко турски пленници, задържани на остров Халки. Марчело беше пожертван в един безсрамен опит да се покаже пред християнския свят, че републиката е враг на неверниците.

Рим вече разбра по-ясно къде е изходът — трябва да се организира един могъщ кръстоносен поход, в който всички западни сили да участват искрено. Папа Николай, въпреки разочарованието и разклатеното си здраве, беше готов да го предвожда. Откакто бе научил фаталната новина, той пишеше непрестанно писма и апелираше към действие. На 30 септември 1453 година той издаде була до всички владетели на Запада. В нея папата призовава всеки властник да даде десятък от доходите си и да пролее своята кръв и кръвта на поданиците си за християнската кауза. Двамата византийски кардинали Исидор и Висарион неотстъпно го подкрепяха. Висарион сам пишеше до венецианците, като ги мъмреше и съветваше да прекратят своите войни в Италия и да съберат силите си за поход срещу Антихриста. Папският пратеник в Германия, Сиенският хуманист Еней Силвиус Пиколомини, беше още по-активен. През цялата 1454 година той посещаваше парламентарните заседания в поверените му страни и вдъхновено обясняваше необходимостта от кръстоносен поход. По негово настояване се прокараха много високопарни резолюции. Но нищо повече не бе направено. Императорът Фридрих III напълно съзнаваше опасността от турците и заплахата над Унгария, където неговият млад братовчед Владислав бе крал. Ако Унгария паднеше, целият западен християнски свят щеше да е застрашен. Той изпрати до папата писмо по Пиколомини. В него Фридрих пише, че е ужасен от превземането на Константинопол, и както Еней Силвиус добавя красноречиво, че горчиво оплаква „втората смърт на Омир и Платон".

Въпреки всичко не се стигна до никакъв кръстоносен поход. При все че владетелите се надпреварваха да събират сведения за падането на града, писателите изливаха реки от сълзи, а френският композитор Дуфе дори съчини погребална песен, която се пееше по френските земи, никой не бе готов да воюва. Фридрих беше беден и безсилен, без никакъв авторитет всред германските князе, нито политически, нито финансово можеше да подпомогне похода. Френският крал Шарл VII бе зает с възстановяването на своята страна след дългата изтощителна война с Англия. Турците бяха далеч, а грижите в дома му — големи. За Англия, която страдаше повече от последиците на Стогодишната война, турците изглеждаха още по-далечни. Хенри VI не можеше да направи нищо. Той беше загубил почвата под краката си и сега цялата страна се намираше в хаос, причинен от войната между Бялата и Червената роза. Алфонс Арагонски, чиито италиански владения единствено бяха застрашени от турското проникване на Запад, се ограничи с няколко отбранителни мерки. Сега той бе вече остарял и искаше само да запази хегемонията си в Италия. Останалите крале не показаха никакъв интерес с изключение на Владислав Унгарски. Той имаше основание да бъде неспокоен, но беше в лоши отношения със своя върховен генерал, бившия регент Ян Хуниади. А без него и без съюзници не можеше да се рискува.

Папата се надяваше много на най-богатия владетел в Европа, Филип Добрият, бургундския дук, тъй като сам Филип често бе изказвал желание за кръстоносен поход. През февруари 1454 година Филип присъства на банкета в Лиеж. Един жив фазан, украсен със скъпоценни камъни, беше донесен на кралската трапеза, а насреща огромен мъж, облечен като сарацин, плашеше гостите с някаква играчка-слон. Младият Оливер де ла Марше, преоблечен като момиче, имитираше скръбта на Майката-църква. Цялата компания се закле тържествено да обяви Свещена война. Но красивата пантомима беше една безсмислица. „Клетвата на фазана", както я нарекоха после, никога не се изпълни.

И така, въпреки че Западна Европа скърбеше с най-благочестиви чувства, никаква папска була не можа да я подтикне към действие. Папа Николай V умря в началото на 1455 година. Наследникът му, каталонецът Каликст III, бе непопулярен в Италия поради своя национален произход. Самият той бе с единия крак в гроба. Все пак Каликст успя да въоръжи една флота и да я изпрати в Егейско море, за да превземе островите Наксос, Лемнос и Самотраки. Тя успя да стори това, но никоя християнска сила не поиска островите и те скоро се върнаха в ръцете на турците. Еней Силвиус наследи Каликст през 1458 година като папа Пий II. Той се показа още по-енергичен. Еней вярваше на обещанията, които лично бе получил от всички страни, и се надяваше, че християнски поход действително ще тръгне на Изток, но през 1464 година на път за Анкона, където отиваше да измоли от бога ускоряването му, той внезапно умря.

Западна Европа винаги оставаше равнодушна, когато трябваше да се действа, и Еней Силвиус беше прав да скърби. По това време имаше малко романтици като Оливер де ла Марше, за когото императорът, загинал пред Константинопол, бе единственият истински император, наследник на Август и Константин за разлика от „парвенютата" в Германия. Но тези романтици не можеха да направят нищо. Самото папство беше виновно за настъпилата апатия. В продължение на повече от две столетия папите упрекваха ромеите в схизматизъм, а през последните години се оплакваха, че византийското присъединяване към унията било неискрено. Хората от Запад, за които турците бяха все още много далеч, се чудеха защо трябва да дават своите пари и живот, за да спасяват тези непокорни бунтари. Те живееха още със съзнанието за гневния дух на Виргилий, който за западния свят беше един почитан християнин и месиански пророк. Той беше разказал за ужасите на гръцката обсада на Троя. Сега плячкосването на Константинопол идваше като справедливо възмездие. Книжно мислещите автори, със слабост към класическата фразеология, такива като самия кардинал Исидор, бяха склонни да наричат турците тойкри¹. Не бяха ли те следователно наследници на древните троянци, ако не самите троянци? Едно писмо, за което се предполагаше, че било писано от Мехмед II до папа Николай обикаляше Франция няколко десетилетия по-късно. В него султанът изразява изненадата си, че италианците го считат за свой враг, когато те имат едно и също троянско потекло с турците. Лаоник Халкокондилас разправя с огорчение как в Рим всички вярвали, че гърците били наказани за своите жестокости в Троя. Папа Пий II, чието истинско име Еней би трябвало да му придаде особен авторитет, се зае да изясни, че тойкри и турки не са идентични понятия, защото тази легенда пречеше на усилията му за кръстоносен поход.

Източният християнски свят не можеше да бъде толкова безразличен. През лятото на 1453 година султанският дворец в Адрианопол се изпълни с посланици от съседните християнски държави. В началото на август пристигнаха пратениците на Георги Бранкович, сръбския деспот. Те носеха със себе си големи суми не само за султана и министрите, но и за милосърдната цел да се откупят някои пленници. След това пристигнаха мисиите на императорските братя Димитър и Тома, деспоти на Морея; на Йоан Комнин, император на Трапезунд; Имарет Дадиан, крал на Мингрелия; Дорино Гатилуси, владетел на Лесбос и Тасос, и неговия брат Паламед, владетел на Енос, на Махоната на Хиос и на Великия господар на рицарите-йоанити в Родос. Делегациите намериха султана в добро настроение. Той искаше само да признаят върховната му власт и да им увеличи данъците. Сръбският деспот се задължи да плаща дванадесет хиляди дуката годишно, деспотите от Морея — десет хиляди, Махоната - шест хиляди. Императорът на Трапезунд се отърва само с две хиляди. Беше уговорено посланиците да му донасят сумите веднъж в годината. Само рицарите-йоанити отказваха да признаят неговия сюзеренитет и да му плащат данък. Те му обясниха, че не могат да вземат решение без позволение на върховния си господар — папата. В момента Мехмед нямаше възможност да наложи волята си над Родос и остави рицарските пратеници да си отидат в мир.

Братята Гатилуси излязоха по-щастливи. Скоро след падането на Константинопол султанът изпрати войски срещу град Енос на тракийския бряг. Паламед побърза да обяви капитулацията си и се предаде. По същото време турската флота бе окупирала византийските острови Имброс и Лемнос. Всички византийски чиновници успяха да избягат с изключение на един съдия от Имброс, историка Критовул. Той се сприятели с турския адмирал Хамза бей и в резултат на умелите му интриги владетелят на Лесбос получи от султана остров Лемнос срещу годишен данък от 2325 дуката, а владетелят на Енос — Имброс за 1200 дуката.

Въпреки загубата на Константинопол източният християнски свят отново си отдъхна. Султанът, изглежда, имаше намерение да остави на мира малките държави. Но срещу свободата, която им даваше, той искаше много данъци, а парите не се намираха лесно. Междувременно в двора на султана станаха опасни промени.

През август 1453 година везирът Халил Чандърлъ бе внезапно арестуван и отстранен от службата си, а няколко дни по-късно убит. Мехмед не можа да прости на Халил ролята, която той изигра през 1446 година. Освен това везирът бе твърде силен и уважаван като един от най-доверените хора на султан Мурад II и един от най-старите върховни сановници в царството. Докато султанът не беше сигурен, че държи Константинопол здраво в свои ръце, не се решаваше да го убие; твърде рисковано би било да дразни старите турски фамилии, които считаха Халил за свой първенец. Ала съветите на везира се оказаха погрешни. Отначало Халил се опита да предотврати, а после да вдигне обсадата на Константинопол. Дали наистина старият везир беше загрижен от евентуалното проваляне на обсадата, което може да въвлече турците във война със западните сили, или както неговите врагове шушукаха, той е бил скъпо купен от ромеите, ние не можем да кажем. Все пак обвинението за предателство, изглежда, беше скалъпено, за да се оправдае това убийство. Дори и най-почитаният ориенталски държавник по онова време изпитваше удоволствие да получава подаръци. Може би е било съвсем естествено за Халил да служи с преданост за благото на своите съотечественици и едновременно с това да бъде купен и от ромеите. Но сметките му излязоха криви и той беше наказан. Заедно с него си отидоха и останалите министри от времето на Мурад, с изключение на Исхак паша, когото отново изпратиха в Анадола. Сега Заганос паша стана велик везир и приятелите му заеха по-важните места в управлението. Това бяха агресивни хора, новопокръстени в исляма, без свои убеждения и всецяло зависими от благоволението на султана; когато времето назрееше, те с несравнимо усърдие подтикваха господаря си към по-нататъшни завоевания.

За идването на това време голяма вина имаха и самите християнски владетели. Сърбите първи пострадаха. В 1454 година Георги Бранкович бе заставен насила да отстъпи на султана част от територията си. Той се намираше в деликатно положение. Унгарците по северните му граници също изказваха претенции за земята, на която и турците бяха хвърлили око. Сърбия се превърна във военен театър. Неуспехът на Мехмед да завземе Белград от Ян Хуниади през 1450 година само увеличи затрудненията му. Хуниади умря в утрото на своята победа, а няколко седмици по-късно Георги бе ранен при една шумна разпра в лагера на унгарците. Той живя още няколко месеца и умря в навечерието на Коледа на деветдесетгодишна възраст. Дългият му дипломатически опит и влиянието на дъщеря му Мара, мащехата на султана, му бяха помогнали да се утвърди. Наследникът му не бе толкова мъдър. Крал Георги остави деспотството на вдовицата си и на най-малкия си син Лазар. Синът се ядоса, че майка му участва в наследството. Внезапната ѝ подозрителна смърт няколко месеца по-късно накара Мара да потърси убежище в двора на султана, а по-старите ѝ братя, ослепени преди много години по заповед на Мурад II, избягаха — единият с нея в Константинопол, а другият в Рим. В момента Мехмед бе погълнат от други грижи. Лазар умря през януари 1458 година, като остави едно спорно наследство. Когато в 1459 година турската армия нахлу в деспотството, сърбите я посрещнаха с облекчение, защото бяха уморени от вътрешните безредици. За няколко седмици цяла Сърбия бе превзета с изключение на Белград, който унгарците държаха до 1521 година. Четири години по-късно турците покориха съседното кралство Босна, където кралица беше Лазаровата дъщеря Мара. Султанът обезглави краля Стефан Томашевич, а Мара взе в харема си.

Последните останки от гръцката независимост изчезваха. Първи бяха земите, поверени на полугръцките владетели: Дорино и Паламед, които умряха през 1455 година. Синът на Дорино беше твърде малодушен, а синът на Паламед — твърде порочен; така че султанът имаше извинение за анексирането на земята им. През 1459 година островите Имброс, Тенедос, Лемнос и градът Енос паднаха в турски ръце, при все че Имброс бе даден на християнския управител Критовул. Лесбос случайно остана до 1462 година, когато заставиха Никола Гатилуси, най-младия син на Дорино, който бе удушил своя брат, да предаде земята си. След това удушиха и него. Атинското херцогство бе унищожено през 1456 година. Султанът обложи с данък неговия красив флорентински дук — Франко, и го остави още 4 години владетел на Тива. После Франко бе убит, земите му разграбени, а синовете му взети за еничари.

В Морея братята деспоти Димитър и Тома прекратиха споровете си пред наближаващата опасност отвън. Новината за падането на Константинопол беше последвана от бунта на всички албанци, населяващи полуострова. Много гърци се присъединиха към тях, с тайната поддръжка на Венеция. В отчаянието си братята потърсиха помощта на султана. Старият генерал Турхан бей прекоси Коринтския провлак и възстанови реда. На тръгване той посъветва братята да живеят в мир. Скоро те отново почнаха старите си ежби и пропуснаха да изпратят на султана дължимия данък. През пролетта на 1458 година султанът начело на една армия прекоси провлака. Коринт успя да се задържи до август. Някои крепости също се защищаваха храбро. След като Коринт падна, а полуостровът бе напълно разорен, двамата деспоти дойдоха да сключат мир със своя господар. Наказанието им бе загубата на половината деспотство, включително Коринт, Патрас, Аргулит и столицата на Тома, Каритена. Освен това те платиха и голямо обезщетение. На връщане Мехмед спря да посети Атина, един град, чието минало добре познаваше.

Едва напуснал Гърция, деспотите почнаха нови кавги. Димитър смяташе, че единственото спасение за страната и за него беше да се подчини на турците. Тома хранеше надежди към новоизбрания папа Пий II, който на събора в Мантуа през лятото на 1458 година му бе обещал помощ. Тази помощ пристигна в Морея на другото лято. Тя се състоеше от триста доброволци, двеста заплатени от папата, а сто от Бианка Мария, миланската дукеса. Но войниците скоро се скараха с Тома, а после и помежду си и се върнаха в Италия. През това време Димитър отново повика турците. Данъкът, дължим на султана, бе отново забравен. Мехмед, виждайки хаоса, в който се намира деспотството, и разтревожен от намесата на папата, реши да го превземе напълно.

В началото на май 1460 година Мехмед пристигна в Коринт начело на голяма армия. След известно колебание Димитър се предаде заедно със столицата си Мистра. Тома се скри за известно време в крепостта Месения, а после успя да избяга по море в Корфу.

Напуснати от своите управници, пелопонесците се предадоха, въпреки че някои защитници, въодушевени от горд, но безнадежден героизъм, се съпротивяваха дълго време. След като ги превзеха с щурм или се предадоха от глад, те бяха подложени на поголовна сеч. До есента целият полуостров бе окупиран с изключение на крепостта Салменикон, чийто управител Грецас Палеолог се държа храбро чак до следващото лято. Венецианските пристанища Модон и Корон се спасиха, като посрещнаха султана със скъпи подаръци и почести. Морският град Монемвасия призна Тома за свой господар, а когато той избяга, предостави управлението на града първо на един каталонски пират, а после на папата, който от своя страна през 1464 година го даде на Венеция.

След това дойде редът на Трапезундската империя. Йоан IV, великият Комнин, когото Сфранцес беше упреквал заради радостта му от смъртта на Мурад II и който беше откупил свободата си през 1453 година с обещанието да плаща на султана приличен данък, умря в 1458 година. Той остави две омъжени дъщери и четиригодишния си син Алекси. Едно продължително регентство щеше да бъде изпълнено с опасности, затова трапезундците избраха за император Йоановия по-млад брат Давид. Той сметна, че султанът е твърде много ангажиран в Европа, за да се занимава с Източен Анадол. При това поддържаше връзки с Венеция, Генуа и папата. Всички те щедро му обещаваха помощ. Той разчиташе много и на семейната си дружба с един от най-големите тюркски първенци Узун Хасан, владетел на Аккоюнлу. Узун Хасан бе страшен владетел и успя да се наложи в целия Източен Анадол като противник на Османите. Негови съюзници бяха емирите на Синоп и Карамания, кралят на Грузия, осиновен син на император Давид, а също и кралете на Мингрелия и Абхазия. В жилите му течеше християнска кръв. Неговата баба по баща беше една от трапезундските принцеси, а майка му, християнка, бе от Северна Сирия. Той самият се ожени за трапезундска принцеса, дъщеря на император Йоан, Теодора, за която един венециански пътешественик пише: „Известно е, че по това време няма друга по-красива жена от нея." С приятел като Узун Хасан императорът на Трапезунд смяташе, че може да бъде напълно спокоен.

Мехмед не можеше да игнорира подобен съюз, но самият Давид предизвика войната. Той бе поискал от султана опрощаване на данъка, който плащаше брат му. Това искане бе направено чрез посланиците на Узун Хасан, които по това време бяха в Константинопол и предявиха от името на своя господар много по-арогантни искания. През лятото на 1461 година Мехмед подготви армия и флота, с които да накаже нахалниците. Флотата под началството на Касим паша се движеше близо до черноморския бряг на път за Анадола. Султанът се присъедини с армията си в Бруса. При вида на тази сила големият съюз започна да се разпада. Докато армията напредваше през юни към Синоп, флотата се спря, за да се справи с генуезкото пристанище Аматрис. Към края на месеца те се срещнаха пред Синоп. Емирът Исмаил, зет на Мехмед, напразно изпрати сина си Хасан, Мехмедов племенник, да се опита да отстрани опасността. Мехмед искаше Синоп. В замяна предложи на Исмаил едно владение, включващо Филипопол и околностите му. Исмаил прие неохотно условията му. Войските на султана влязоха в Синоп, без да срещнат съпротива, и цялата армия нахлу в земите на Узун Хасан, щурмувайки граничните крепости при Койлу Хисар. Караманлиите не се помръднаха да помогнат на своите съюзници. Узун Хасан се оттегли на изток и изпрати майка си Сара Хатум със скъпи подаръци в султановия лагер. Мехмед прие принцесата с особено внимание. Той не искаше още да се опълчва срещу Аккоюнлу и се съгласи да сключат мир при условие да задържи Койлу Хисар. Опитът на Сара да спаси отечеството на своята снаха пропадна. „Защо се мориш, сине мой? — попита тя Мехмед. — Няма ли нещо по-хубаво от Трапезунд?" Той ѝ отговори, че мечът на исляма е в негови ръце и той ще се срамува, ако не се бори за вярата.

В началото на юли турската флота стигна пред Трапезунд и моряците имаха възможност да грабят предградията му. Те не успяха да направят пробив в главните стени на града. В началото на август предните части на армията пристигнаха до стените под водачеството на великия везир Махмуд. Както повечето от султановите нови министри, Махмуд бе отстъпник, син на сръбски княз и благородничка от Трапезунд. Той имаше братовчед, който живееше в града, ученият Георги Амируцис, трапезундец по рождение. Амируцис беше един от защитниците на унията във Флоренция и Давид го ценеше не само заради учеността, но и заради връзките му с Рим, а те бяха твърде полезни при евентуални преговори със Запада. Махмуд изпрати в града секретаря си Томас Катаболену с официалната задача да убеди императора да се предаде и тайно да влезе в контакт с Амируцис. Давид отпърво беше непреклонен. Неговата жена — Елена, от голямата византийска фамилия на Кантакузините, по това време се намираше в Грузия да моли зет си за помощ. Но когато Амируцис, добре подготвен и богато подкупен от Махмуд, му каза, че Хасан е сключил вече мир, сведенията били потвърдени от писмата на Сара Хатум, а султанът обещава да даде на императорската фамилия друго имение, императорът се разколеба. Той изпрати послание до Мехмед, който наближаваше с главните сили. В него се казваше, че той ще предаде града и ще изпрати своята най-малка дъщеря Ана за султанова съпруга, ако получи земи със същата големина и стойност, където султанът избере. Мехмед, ядосан от бягството на императрицата при грузинците, отговори, че иска безусловно предаване. По съветите на Амируцис, който му напомни, че всяка съпротива е безсмислена, и под влиянието на писмото на Сара, че към него и семейството му ще се отнесат добре, Давид се съгласи окончателно. Трудно е да го обвиним. Всъщност Узун Хасан и неговите турски съюзници го бяха вече предали. Никаква западна сила не можеше да му помогне, а грузинците не биха се намесили сами. Трапезунд със здравите си укрепления би могъл да се задържи няколко седмици, но помощ от никъде не можеше да се очаква.

На 15 август 1461 година последната гръцка столица се предаде на султана. Бяха изминали двеста години от деня, в който Михаил Палеолог си бе взел Константинопол от латинците. Тогава на всички се струваше, че за ромеите изгрява нов ден. Обещанията на Сара Хатум бяха зачетени. Императорът, децата му и неговият млад племенник Алекси бяха любезно приети от султана и изпратени със специален кораб в Константинопол заедно със сановниците от двореца и всички техни лични имущества освен един куп скъпоценности, които дадоха на Сара като отплата за нейното успешно посредничество. Но не цялата императорска фамилия получи свобода. Мария Гатилуси, вдовица на избягалия в Константинопол преди двадесет години брат на Давид — Александър, която се бе върнала в Трапезунд със своя малък син, бе взета в турския харем. Мария все още притежаваше изключителна красота и изглежда Мехмед беше влюбен в нея. Нейният син стана един от най-любимите му пажове.

Към останалото население турците се отнесоха по-жестоко. Видните семейства бяха лишени от имот и изпратени в Константинопол, където султанът им даде къщи и пари да започнат друг живот. По-голямата част от останалите мъже, жени и деца бяха взети в робство и поделени между султана и министрите му. Жените натовариха за Константинопол, а 900 деца събраха за еничарските части. Земите вън от империята бяха бързо подчинени. Градът Керасунт се държа известно време и след това се предаде при изгодни условия. Гръцкото население бе оставено да живее в мир. Много от планинските села продължаваха да се съпротивяват. Крепостта Кордиле се защитаваше дълги седмици начело с едно селско момиче, възпято после в стари понтийски балади. Но никоя крепост не можа да се задържи дълго пред силната турска армия. През октомври султанът, се върна в Константинопол, превзел владенията на великите Комнини.

Това беше краят на свободния романски свят. „Романия си отиде, Романия е покорена" — жалееха съчинителите на балади. Имаше още ромеи, останали под християнска власт в Кипър, на островите в Егейско и йонийско море, по пристанищата на стара Гърция, държани от Венеция. Но те живееха под управлението на чужденци, в чужда форма на християнство. Само в затънтените села в Майна, югоизточен Пелопонес, в чиито диви планини турците не смееха да проникнат, остана някакво подобие на свобода.

Скоро целият православен свят на Балканите падна под турска власт. Докато Скендербег беше жив, Албания все още имаше известна независимост, но след неговата смърт, в 1468 година, страната бе набързо покорена. Дълго преди това Венеция бе загубила пристанищата си по албанското крайбрежие. По на север в областта, известна под името Зета, няколко планински местности се държаха още и впоследствие образуваха отделна държава, наречена Черна гора, която за известно време попадаше под турска или венецианска зависимост, но без да загуби автономията си. Цяла Сърбия и Босна бяха поробени. Оттатък Дунава влашките князе приеха турското господство още в 1391 година, за да го отхвърлят всеки път, когато унгарската армия ги приближи. От 1456 до 1462 година княз Влад, известен под името Дракул (Набивач на колове) заради своя начин на действие към онези, които не бяха съгласни с него, отхвърли властта на султана и дори наби на колове пратениците му. Но скоро беше победен и властта на султана - възстановена. В Молдавия княз Петър III стана турски васал още през 1456 година. Синът му Стефан IV отхвърли васалитета и успя да се противопоставя на турците през цялото си дълго царуване от 1457 до 1504 година, но девет години след смъртта му Богдан, неговият син, бе отново подчинен на султан Селим I.

Въпреки всичко съществуваше една православна сила, в чиито земи армиите на султана никога не успяха да нахлуят. Докато Византия попадаше постепенно под турско владичество, русите се изтръгнаха от властта на татарите и възстановиха независимостта си. Преди столетия покръстването на Русия бе триумф за византийската църква. Сега страната-дъщеря израсна по-могъща oт самата майка. Русите съзнаваха напълно превъзходството си. Още в 1390 година патриарх Антоний Константинополски се чувстваше задължен да пише на главния властелин на русите, великия княз Василий II Московски, и да му напомни, че въпреки всичко, императорът на Константинопол е все още единственият император и православен наместник на бога върху земята. Но сега Константинопол бе покорен, а неговият император убит. Православен император всъщност вече нямаше. Според русите Константинопол падна, за да бъде наказан за своето отстъпничество от истинската вяра, заради това, че прие унията. На времето във Флоренция русите я отхвърлиха гневно и бяха заточили униатския епископ Исидор, наложен им от ромеите. Сега, след като останаха чисти в религиозната си непорочност, те единствени в целия православен свят притежаваха държава, незасегната и свободна, една власт, чиято сила ставаше все по-могъща и по-могъща. Не бяха ли те отредени за наследници на православната империя? Султанът- покорител можеше да си управлява в Константинопол и да претендира за привилегиите на византийския император. Но истинската християнска империя се бе преместила в Москва. „Константинопол падна — пише московският митрополит в 1458 година, — защото се отклони от истинската православна вяра. Но в Русия вярата още живее, вярата на седемте събора, която Константин е дал на великия княз Владимир. Съществува само една истинска църква на земята, църквата на Русия." Мисията на Русия сега бе да запази християнството. „Християнските империи паднаха — пише монахът Филотей в 1512 година, обръщайки се към господаря си великия княз Василий III, — ала на тяхно място стои империята на нашия господар... Два Рима са паднали вече, но третият сега стои здраво, а четвърти няма да има... Ти си единственият християнски владетел в света, господар на всички вярващи християни." Бащата на Василий III беше придал известна законност на тази претенция с една женитба от семейството на Палеолозите. Но за вярващите в третия Рим тази женитба беше твърде неуместна. Ако бяха необходими доказателства от династическо естество, те предпочитаха да цитират женитбата на първия си християнски княз Владимир, с принцеса Ана Порфирогенет преди пет века; брак, който бе останал бездетен. Но въпросът за пътя, по който православна Русия беше получила наследството си, нямаше нищо общо с дипломацията. Всичко това е било наредено от бога.

По такъв начин за разлика от другите православни страни русите имаха известна полза от падането на Константинопол, а православните от стария византийски свят, които пъшкаха под робство, имаха утеха, че съществува един велик, макар и твърде отдалечен православен владетел. Те се надяваха един ден той да им предложи закрилата си, да ги спаси и възстанови тяхната свобода. Султанът-поробител едва забелязваше съществуването на Русия. Но неговите приемници през идните столетия не можеха да бъдат така нехайни към нея.

Русия наистина бе много далеч. Султанът имаше други грижи. Завладяването на Константинопол превърна турската империя в една от великите сили в Европа и Мехмед трябваше да играе своята роля в политиката на континента. Всички християни бяха негови неприятели. Това той добре знаеше и трябваше да внимава да не се съюзят срещу него.

Това не бе трудна задача. Неуспехът на християнските сили да помогнат на Константинопол показа колко слабо беше желанието им да се бият за своята вяра, ако техните лични интереси не са засегнати. Единствен папата, шепа учени и някои романтични личности, пръснати из Запада, бяха истински засегнати при мисълта, че великият християнски град е в ръцете на неверниците. Италианците, които се биха за защитата на града, като Джустиниани и братята Бочиардо, навярно бяха подтиквани от чисто християнски чувства, но правителствата им си правеха своите тънки търговски сметки. Да оставят Константинопол в ръцете на турците беше опасно за търговията им, но еднакво опасно беше да ги засегнат, защото и турците водеха търговия, която им носеше добри печалби. Западните монарси не бяха пряко заинтересовани. Дори кралят на Арагон с мечтите си за една източна империя не бе още готов да превърне тези мечти в действие. Турското правителство скоро си отвори очите за всичко. На турците никога не липсваха добри дипломати. Султанът бе в състояние да воюва с Венеция и Унгария, а може би и с някои от съюзниците, повикани от папата. Но той искаше да ги бие един по един. Никой не дойде да помогне на Унгария при съдбоносната битка при Мохач. Никой не изпрати подкрепления на йоанитите в Родос, никой не се погрижи, когато венецианците защитиха Кипър. Венеция и Хабсбургите наистина дойдоха на победната морска битка при Лепанто, но от това не произлезе нищо добро. Хабсбургските князе бяха вече оставени сами да защитават Виена. В Германия или в Италия хората навярно тръпнеха още много десетилетия при мисълта, че турците бяха тъй близо, но това не отвличаше вниманието им от техните граждански войни. И когато най-християнският крал, френският, измени на ролята, която неговата страна беше играла във великите дни на кръстоносните походи, и се съюзи с неверника-султан срещу Свещената Римска империя, за света стана ясно, че духът на борбата за християнската вяра вече не съществува.

 

¹По името на първия цар на Троя. – Б. пр.

 

 

ГЛАВА XIII

 

ОЦЕЛЕЛИТЕ

 

Съвестта на Западна Европа бе засегната, без да бъде разбудена. Въпреки че византийските кардинали Исидор и Висарион проповядваха и се молеха и папа Пий II поради своята обич към византийската култура събираше помощи за избавлението на Изтока, те успяха съвсем слабо да облекчат участта на окаяните бежанци, сполучили да се изтръгнат от турците.

Бежанците не бяха много. По-бедните останаха да кретат под робство. От видните личности, взели участие в драмата, малцина се примириха доброволно да живеят под властта на султана. Повечето бяха хвърлени в затворите или избити. Останалите потърсиха убежище в Италия.

Двете стари имперски династии бяха осъдени на изчезване. Отначало султанът се отнасяше внимателно към единия брат на императора — деспот Димитър. Той му отпусна съответни средства, освен доходите и земите, които по-рано принадлежаха на Гатилуси — град Енос, островите Лемнос и Имброс с част от Тасос и Самотраки. Те му носеха по сто хиляди сребърника годишно — половината от островите и половината от Имброс. Освен това султанът му пращаше още сто хиляди. В продължение на седем години той живя на Енос заедно със съпругата си Зоя и брат ѝ Матей Асен, който по-рано беше управител на Коринт, а сега отговаряше за местното производство на сол. Прекарваше дните си в лов и ядене, като даваше голяма част от богатствата си на църквата. През 1467 година средствата му бяха отнети. Според историята, на която и Сфранцес вярва, подчинените на Матей подправяли приходите на султана от солта, а за това носели отговорност Матей и Димитър. Съдбата на първия е неизвестна, а Димитър бе лишен от своите приходи и изпратен в Димотика да живее в нищета. Един ден султанът го видя там и го съжали. Той отново му отпусна 50 хиляди от царския приход от зърнени храни. Но и това не беше за дълго и Димитър се оттегли с жена си в манастир. Той умря в манастира на Адрианопол през 1470 година, а жена му живя само няколко месеца след него. Единствената им дъщеря Елена бе прибрана в султанския харем, но, изглежда, беше запазила своята непорочност и живееше в собствената си къща в Адрианопол. Тя умря няколко години преди родителите си, като остави своите скъпоценности и дрехи на патриаршията.

Деспот Тома забягна със съпругата си и децата си на остров Корфу, вземайки със себе си мощите на свети Андрей, които се пазеха в Патрас. Към края на 1460 година премина в Италия заедно с реликвата, а на 7 март 1461 влезе с почести в Рим. Седмици по-късно папата, комуто той предаде реликвата, го награди с ордена на Златната роза. Тома остана в Рим с надеждата един ден да се върне в Морея. Папата му отпусна издръжка от триста златни дуката месечно, към които кардиналите прибавиха от своите доходи. Неговото благородство и хубав външен вид харесваха на италианците и симпатиите към него нараснаха още повече, когато той прие католицизма. Жена му Катерина Захария остана да живее в Корфу и умря през август 1462 година. През 1465 година Тома повика децата си в Рим. Няколко дни след пристигането им, на 12 май, той умря на 56-годишна възраст.

Тома имаше четири деца. Най-голямата, Елена, се бе омъжила за Лазар III Бранкович, от когото роди три дъщери. През 1459 година, скоро след смъртта на мъжа си, тя омъжи най-голямата, Мария, за краля на Босна — Стефан. Когато турците превзеха Босна, младата кралица бе взета в харема на турски генерал, а Елена и двете ѝ дъщери избягаха в Лука. Една от тях, Милица, се омъжи за господаря на Кефалония и Лука, Леонард III Токо, и няколко месеца по-късно умря бездетна. Другата, Ирина, се омъжи за Йоан Кастриоти, син на Скендербег, и след смъртта на свекъра си замина със съпруга си в Италия. Елена остана в двореца на своя зет в Лука. Към края на живота си тя се оттегли в манастир, където умря през 1456 година.

Братята и сестрите ѝ бяха много по-млади. Андрей беше роден през 1453, Мануил в 1455, а Зоя по всяка вероятност през 1456 година. Сираците бяха взети от папството. През юни 1466 година Зоя бе омъжена за римски благородник от семейството Карачиоло, но скоро остана дете-вдовица. През 1471 година папа Сикст IV постигна (както той самият смяташе) дипломатически триумф, като успя да уреди женитбата ѝ с руския цар Иван III. Сватбата стана във Ватикана, а царят беше представен от пълномощник. Папата даде шест хиляди златни дуката зестра на булката. Но когато Зоя пристигна в Русия, сега вече прекръстена София, забрави, че е католичка и ревностно прегърна делото на православната църква. Дъщеря ѝ Елена се върна към католицизма с женитбата си за полския крал Александър Ягелон, но синът ѝ Василий III и неговите наследници останаха защитници на православната църква. Кралица Елена Полска умря бездетна. Родът на Василий III отмира един век по-късно с неговата правнучка Анастасия Фьодоровна и чичо ѝ царевича Димитрий.

Синовете на Тома нямаха почетна кариера. По-малкият, Мануил, прекара младостта си в Италия с папските петдесет дуката месечно. През 1477 година той внезапно замина за Константинопол и постъпи на служба при султана. Мехмед го посрещна любезно и му отпусна имение и пари. Там Мануил се ожени, но името и датата на смъртта на неговата съпруга са неизвестни. По-големият му син — Йоан, умря млад, а по-малкият — Андрей, смени вярата си и завърши дните си като царски чиновник под името Мехмед паша. По всяка вероятност е оставил наследници. По-големият син на Тома, Андрей, предпочете да остане в Италия и живееше със същите оскъдни петдесет дуката месечно. Той се смяташе за наследник на императорския престол и се подписваше „По божията милост император на Константинопол". Но държането му едва ли можеше да се нарече императорско. През 1480 година се ожени за случайна жена от улиците на Рим на име Катерина и изпадна в големи дългове. После убеди папата да му даде два милиона златни дуката за поход в Морея, а ги употреби за други цели. Но нито това, нито готовността му да раздава титли на разни амбициозни чужденци спасиха финансите му. От гостуването в двореца на сестра му в Русия не излезе нищо. Присъствието му там не бе особено желателно. Най-накрая той намери приятел в лицето на френския крал Шарл VIII, когото посети в 1491 година и който плати част от дълговете му. Андрей с радост научи за нахлуването на Шарл в Италия и побърза на север, за да го посрещне. На 16. IX. 1494 година той подписа договор с Шарл, според който щедро му отстъпваше трона на Константинопол, Трапезунд и Сърбия, като за себе си остави само Морея. Когато Шарл установи през май своята власт в Неапол, той обеща на Андрей годишна заплата от хиляда и двеста златни дуката. Съмнително е дали Андрей е получавал тези пари, след като е напуснал Италия, а още по-малко след смъртта на краля. Скоро той отново затъна в дългове. В началото на 1502 година подписа нов договор, според който преотстъпваше всичките си права на испанските монарси Фердинанд и Изабела, но от тях не получи пари. Когато умря, през юни същата година, вдовицата му беше принудена да проси от папата сумата 104 дуката, необходима за погребението му. Андрей остави един син, Константин, красиво, но недостойно момче, което известно време командваше папската гвардия. Датата на неговата смърт е неизвестна.

С внуците на Тома Мехмед паша в Константинопол и некадърния Константин в Рим императорският род на Пелопонезите свърши. Клонът на принцовете от потеклото на Андроник II, който бе управлявал в Монфера от началото на XIV век, се загуби по мъжка линия през 1536 година, а неговите владения преминаха по женска линия на маркизата на Мантуа. Дъщерята на деспот Теодор, Елена Палеолог, кралица на Кипър, умря през 1458 година, а единствената ѝ дъщеря кралица Шарлота, бездетна и самотна, почина през 1487 година. Единствените наследници на император Мануил Палеолог, живи сега, могат да се намерят в Южна Италия всред фамилиите от потеклото на Йоан Кастриота, син на Скендербег.

Участта на императорския дом от Трапезунд бе далеч по-трагична. Императорът Давид получаваше издръжката си в продължение на две години. Но в 1463 година неговият неискрен приятел Георги Амируцис донесе до турските власти, че бившият император е получил писмо от племенницата си, съпругата на Узун Хасан, в което тя искала да бъде посетена от брат си Алекси или от някой син на бившия император. Султанът счете това за предателство и на 26 март 1463 година хвърли Давид в затвора на Адрианопол, а през ноември същата година той и шест от неговите седем сина, както и племенникът му Алекси, бяха екзекутирани в Константинопол и погребението им забранено. Съпругата му Елена бе осъдена на глоба от шестнадесет хиляди дуката, защото изкопа със собствените си ръце гроба им — тя трябваше или да плати глобата за три дни, или да умре. Предани приятели и приближени събраха сумата и Елена, прекара малкия остатък от своя живот облечена в дълга, груба власеница, в сламена колиба. Нейният най-малък тригодишен син беше потурчен. По-късно му позволиха да посети Узун Хасан и той избяга от неговия дворец при сестра си в Грузия. После отново премина към християнската религия и се ожени за грузинска принцеса, от която имаше потомство, но по-нататъшната съдба на семейството е неизвестна. Другата му сестра, Ана, беше изпратена в султанския харем и дадена на Заганос паша, управител на Македония, но само за кратко време. Тя също бе насила потурчена. Към края на живота си Ана успя да се оттегли в провинцията близо до родния си Трапезунд. Там основа селото Кирана и му дари черква.

Знатната вдовица Мария Гатилуси живееше необезпокоявана в султанския харем, а нейният син, един друг Алекси, продължаваше да задоволява прищевките на султана. Неговата по-нататъшна съдба е неизвестна. Според тогавашните обичаи нему били подарени земи точно до стените на Пера и той бил известен сред хората като „синът на бея". На него се дължи днешното наименование на тази област „Бейоглу".

Малко се знае и за съдбата на онези Константинови министри и техните семейства, които доживяха падането на империята. Повечето от тях, ако успееха да възвърнат свободата си, предпочитаха да останат в неизвестност. След като редът бе възстановен, султанът прояви готовност да разреши откупуването. Той получи едно писмо от учения Филелфо, изобилстващо с ласкателства, и пусна тъща му Манфредина Дориа, вдовица на Йоан Хрисоларис, като я изпрати в Италия при зет ѝ, с когото се говореше, че била в интимни отношения. Верният секретар и приятел на Константин, Сфранцес, успя да се откупи заедно с жена си след няколко години. После те отпътуваха за Корфу. Сфранцес отиде в Лука по покана на дъщерята на Тома, сръбската вдовица, за да види нейния зет Леонард Токо, чиято сестра бе първата жена на покойния император. През 1466 година той замина за Рим, за да присъства на сватбената церемония на принцеса Зоя. Скоро след това той и жена му се оттеглиха в манастир. Там Сфранцес довърши мемоарите си и ги допълни със своето верую. Въпреки приятелството си с униатската партия той застъпва в него доктрината за двойствения произход на Светия дух. Неговите исторически бележки се простират до 1477 година, защото по всяка вероятност през 1478 година той е починал.

Някои бегълци във Венеция се присъединиха към дъщерята на стария враг на Сфранцес, Лукас Нотарас. Ана  Нотарас даваше в продължение на много години всичките си пари на своите съотечественици. Двамата византийски кардинали продължаваха да живеят в Италия. През 1459 година, когато Григорий Мамас умря, папата издигна Исидор за патриарх на Константинопол, което бе против всички традиции на Византийската църква. Исидор умря през 1463 година и бе наследен от Висарион. Висарион живя до 1472 година, като употреби своите доходи за построяването на чудесна библиотека с гръцки книги, която завеща на Венеция, както и за подпомагане на гръцките емигранти. Архиепископ Леонард се върна в Лесбос и когато турците завладяха острова през 1462 година, той беше там. После Леонард отново посети Константинопол, но този път като затворник. Скоро бе откупен и замина за Италия, където умря през 1482 година.

Георги Амируцис, който скоро след падането на Константинопол беше писал писмо до Висарион да проси пари за откупуването на по-малкия си син Василий, спечели доверието на турците със своите интриги в Трапезунд. Братовчед му Махмуд паша, негов верен приятел, издейства благоволението на султана. Положението му още повече се подобри, когато по-големият му син Александър стана мюсюлманин. Мехмед бе възхитен от ерудицията на Александър и го накара да направи едно съвременно издание на Птоломеевата география. В него Александър като добър учен по арабски дава арабската транскрипция на имената и прави пълен превод на арабски. По-късно, през 1463 година, Георги се влюбва във вдовицата на последния атински дук, който бе живял в Константинопол на своя издръжка. Той поиска да се ожени за нея, въпреки че жена му беше още жива. Патриархът Дионисий отказа да потвърди това многоженство. Той започна да прави интриги за свалянето на патриарха, а сам стана мюсюлманин. Няколко седмици по-късно умира при игра на зарове. Това беше неговото божие наказание.

Сред учените, забележителни в последните години на Византия, единствено Георги Схоларий Генадиос беше отново повикан да помогне за изграждането на новия свят. Той трябваше да обедини народа около черквата, да му даде правосъдие, в което старите имперски закони да бъдат запазени през тъмните времена, докато дойде зората, когато Византия ще бъде отново възродена.

Тази зора никога не дойде. Старата империя беше си отишла завинаги.

Не е трудно да се отбележи, че за всеобхватното и непрестанно течение на историята годината 1453 сама по себе си не донесе нещо особено. Византийската империя бе вече обречена. Сведена до нищожни размери, изпаднала в бедност, тя беше осъдена на гибел по всяко време, избрано от турците да я погубят. Желанието на византийските учени да напуснат умиращия град и да се отправят за Италия беше неудържимо. Италия вече от едно поколение насам беше пълна с византийски професори, а двамата най-големи интелектуалци Висарион и Генадий живееха първият — в Италия, а другият в Константинопол. Ако търговията в италианските пристанища започна да запада, това се дължеше повече на откриването на новите океански пътища, отколкото на контрола, упражняван от турците върху Проливите. След 1453 година Генуа наистина западна бързо, но това стана главно поради нейното несигурно положение в Италия. Венеция поддържаше оживена търговия с източното Средиземноморие в продължение на много години. Ако русите излязоха начело като борци на православието, а Москва се издигна до положението на трети Рим, това не стана в резултат на някаква революционна идея. Руската мисъл беше наистина раздвижена в тази насока, след като руските армии отблъснаха татарите оттатък степите. Докато Константинопол затъваше в мизерия и нечестиви сделки със Запада, всички тези семена бяха вече посети. Падането на Константинопол просто ускори тази жътва. Ако султан Мехмед беше по-малко решителен, а Халил паша — по-убедителен, ако венецианската армада беше пристигнала две седмици по-рано или при последното изпитание Джустиниани не бе ранен пред стената и скритата вратичка Керко порта не бе оставена открехната, малко нещо щеше да се измени. Византия можеше да крета още някое десетилетие и турското напредване в Европа можеше да се забави. Но Западът не би спечелил от тази отсрочка. Напротив, запазването на Константинопол щеше да се приеме на Запад като знак, че опасността не е близка. Там щяха с облекчение да се обърнат отново към собствените си грижи. Само след няколко години турците пак щяха да минат в настъпление.

И въпреки всичко датата 29 май 1453 година е начало на обрат в историята. Тя означава край на една стара глава — главата за византийската цивилизация. Цели единадесет столетия на Босфора стоеше един град, където почитаха ума, а науките и писмеността на класическата древност бяха изучавани и пазени. Без помощта на византийските коментатори и книжовници днес ние щяхме твърде малко да знаем за литературното богатство на древна Гърция. Това беше град, чиито управници насърчаваха и вдъхновяваха през вековете едно несравнимо изкуство, възникнало върху съчетанието между хладния, рационален гръцки възглед за съотношението на нещата и дълбокото религиозно виждане, което търси в творбите на изкуството въплъщението на божественото и светостта на материята. Той беше един огромен за времето си космополитен град, където наред с търговията се разменяха идеи от всякакъв род и чиито граждани виждаха себе си не само като едно просто расово обединение, а като наследници на Гърция и Рим, озарени от християнската вяра. Всичко това вече загина. Новата господстваща класа не насърчаваше учението между християнските си поданици. Лишено от закрилата на свободното управление, византийското изкуство започна бързо да запада. Новият Константинопол беше пак един превъзходен град, богат, населен, космополитен, изпълнен с красиви постройки, но красотата му отразяваше единствено имперската мощ на султаните, а не царството на християнския бог тук на земята. Константинопол се възраждаше отново, за да стане център на вниманието на своите посетители, но това бе вече Истанбул, а не Византион.

Нищо ли тогава не постигна проявената храброст през последните дни на Византия? Тя остави дълбоки впечатления у султана и неговата свирепост след завладяване на града доказа това — с ромеите не биваше да се рискува. Той ги познаваше добре и винаги се отнасяше с възхищение към византийската ученост; а сега се убеди, че ромейският героичен дух беше още жив. Всичко това беше от полза, когато се възстанови спокойствието. Условията, които патриархът Генадий получи, позволиха обединяването на византийската черква и мнозинството от ромеите бяха управлявани от автономно правителство. Обещаха им мир, справедливост и възможност за успех, а ги третираха като граждани от втора класа. Стара истина е, че робството води до деморализация; и ромеите не можаха да избягнат тези последици. Освен това съдбата им зависеше вече от волята на техните господари. Докато султанът-покорител беше жив, съдбата им не бе толкова лоша. Но по-късно се възкачиха султани, които не бяха чували нищо за цивилизацията на Византия и които се стараеха да бъдат истински императори на исляма, халифи и предводители на правоверните. А не след дълго огромната машина на османската администрация започна да се разлага. На ромеите предстоеше да се справят с корупцията чрез хитрости, с несправедливостта — чрез вероломство, с интригите — чрез контраинтриги. Историята на ромеите под турска власт е безкрайна и тъжна. И все пак въпреки своите грешки и слабости черквата успя да устои, а докато тя живееше, елинизмът не можеше да загине.

Западна Европа с наследените подозрения към византийската цивилизация, с духовните си съветници, порицаващи православните като грешници и схизматици, и с гузната съвест, че в решителните дни не помогна на града, предпочете да забрави Византия. Все пак тя не можа да забрави онова, което дължеше на византийците, но сметна, че този дълг се отнася единствено към епохата на класиците. Елинофилите, които отпосле взеха участие във войната за независимост, говореха за Темистокъл и Перикъл, но никога за Константин. Повечето гръцки учени последваха примера им, подведени от злия гений на Кораис, ученика на Волтер и Гибън, за когото Византия представляваше тъмен, междинен период на суеверия, с основание пренебрегнат. Може би тази е причината, поради която войната за независимост доведе само до образуването на едно малко кралство Гърция. Обикновените хора всред народа знаеха повече. Те помнеха процесите, самото падане на града, наказан от бога заради неговия безпътен живот, възгордяване и отстъпничество от вярата, но сражаващ се докрай в героичната борба. Те помнеха този страшен вторник, ден, за който всички гърци вярват, че носи лоши предвещания. Техният дух пламваше и смелостта им се събуждаше, когато разказваха за последния християнски император. Той посрещал ударите на неприятеля, изоставен от западните съюзници, отчаяно задържал многобройния враг, докато безчислените орди надделели, и загинал заедно с империята като негов покров.

 

 

Приложение I

Главни исторически източници за падането на Константинопол

 

За щастие историкът, който се занимава с падането на Константинопол, може да разчита на изобилни съвременни описания на тази драма, някои написани от професионални историци, други взети от водени дневници или набързо стъкмени разкази на хора, присъствали при обсадата на града. Съгласуваността на сведенията е забележителна, като оставим настрана известни отклонения, допуснати поради расовата или религиозната принадлежност на автора им.

По-долу даваме кратки сведения за по-важните източници.

I. Гръцки. От тогавашните византийски историци само един присъства в Константинопол по време на обсадата. Това е Георги Сфранцес, който почти навсякъде се нарича сам Сфранцес, макар че фамилното му име отначало изглежда да е било Францес (Франкът или Францис?). Той има пелопонески произход и е роден скоро след 1400. Още твърде млад бил назначен в секретариата на императора Мануил II, а след неговата смърт бил аташиран към сина му Константин. На тази служба останал до края на живота си. Той се оженил за далечна братовчедка на императорската фамилия и станал съветник и най-близък приятел на Константин. Сфранцес не одобрявал унията, но бил лоялен към политиката на своя господар. Страдал от известни предразсъдъци: не обичал братята на господаря си Теодор и Димитър, ревнувал мегадукса Лукас Нотарас, когото считал за свой съперник в двореца. В записките си е особено несправедлив към него. Като дворцов служител си придава особена важност, но наистина е играл твърде важна роля. Да се отстранят пристрастните му увлечения не е трудно и тогава неговият разказ става честен и убедителен. Работата му се състои от две части: „Хроникум минус", която обхваща периода от 1413 до 1477 година и се отнася до личния му живот, и „Хроникум магнус", която е свързана с цялата история на династията на Палеолозите, към която са прибавени материали от Хроникум минус. Издирванията от по-ново време доказват почти сигурно, че „магнус" е била компилирана през следващото столетие от един известен автор — Макариус Мелизенус. Описанията относно обсадата обаче са запазени в оригиналната версия. Сфранцес вероятно е изгубил оригиналните си бележки по време на пленничеството си при турците, но ги е написал отново още докато паметта му е била прясна. Малко е несигурен относно точността на някои дати, при все че държи за хронологическата си акуратност, като, разбира се, не изоставя предразсъдъците, от които сграда. Вън от всичко това неговият разказ е честен, жив и убедителен. Той пише на хубав гръцки език, с лек непретенциозен стил.

Дукас, чието първо име вероятно е било Михаил, е сравнително по-неизвестна личност. За живота му знаем твърде малко. Очевидно той е прекарал по-голямата част от живота си на служба при генуезците и навярно е живял в Хиос по време на обсадата. Той е страстен защитник на черковната уния и е склонен да вижда всичко през очите на своите латински приятели. Започва труда си с един кратък преглед на световната история до 1341 година и след това дава малко по-големи подробности. Особено подробен е разказът му за събитията след 1389 година, който обхваща времето до 1463 година. Всичко е написано на жив говорим език във форма на дневник. Модерните историци дават висока оценка на неговата достоверност, може би по-висока, отколкото заслужава. Относно събитията в двора на Мехмед II неговите сведения са неоценими; по всяка вероятност информациите му произхождат от генуезките агенти и търговци, които са били там. Но поради факта, че не е бил в Константинопол, той изпада в редица грешки по отношение на събитията, станали там, и е особено несправедлив към всеки ромей, който не споделя гледището му по отношение на черковната уния.

Атинянинът Лаоник Халкокондил е писал своята история след 1480 година на преклонна възраст. На времето си бил ученик на Плетон в Мистра и прекарал по-голямата част от живота си в Пелопонес. Неговият труд, както и този на Дукас, започва с кратък преглед на световната история, но главната тема е възникването на Османската династия. По-скоро турците, отколкото византийците са предмет на разказа му. Той познава отлично Херодот и Тукидит и пише в преднамерено архаичен класически стил. Хронологията му на известни места е замъглена и не дава много подробности относно действителната обсада на Константинопол. Но той показва разбиране на истински историк по отношение на общия развой на събитията. Книгата му притежава преимуществата и слабостите на една действителна творба на изкуството.

Четвъртият гръцки писател Критовул е живял по време на обсадата в Имброс като служебно лице. Той принадлежи към ония ромеи, за които падането под турско владичество е било толкова неизбежно, колкото и трагично, и е искал да накара своите съотечественици да се примирят с новото положение на нещата. Неговата история обхваща времето от 1451 до 1467 година. Героят на разказа му е самият султан. Критовул е дълбоко трогнат от героизма на ромеите и не прави опити да омаловажава техните страдания, въпреки че е склонен с известна хитрост да отмине или извини свирепостите, извършени от самия Мехмед. Писаното от него за обсадата е особено важно, тъй като неговите сведения изхождат както от турците, така и от ромеите, които са участвали в нея. Там, където той не се обявява в защита на репутацията на султана, разказът му е честен, безпристрастен и убедителен.

„Синоптичната" група от летописци свързана с имената на Доротей от Монемвасия и Емануил Молахос, както и Екстезис Хроникон, не допринася нищо към материалите относно обсадата на Константинопол, но дава важни сведения за събитията след завладяването на града от турците.

За по-голяма убедителност се отнесох до Ecthesis Cronicon и до две хроники, публикувани в бонския сборник под названието Historia Politica и Historia Patriarchica. Пълното описание, дадено в Barberini codek Graecus III, e забележително с това, че за обсадата предава почти дума по дума най-старото ѝ описание, направено от Леонард от Хиос.

Различните „трени" или оплакващи песни за падането на Константинопол представляват по-голям интерес за народната поезия, отколкото за историческата истина, макар и да дават вярна представа за народната традиция и за това, как народът е гледал на падането на града.

От запазената византийска кореспонденция най-значима е тази на Георги Схоларий Генадиос поради светлината, която хвърля върху събития и личности през годините преди 1453. Освен това тя ни помага да оценим политиката на Лукас Нотарас, към когото Сфранцес и Дукас, а също и латинските източници са несправедливи.

II. Славянски. Съществуват главно два славянски източника за обсадата. Единият е известен под невярното име Дневник на полския еничар. Авторът е известният сърбин Михаил Константинович от Островица, който служил в дружината, изпратена от сръбския деспот в помощ на султана и който по-късно отишъл да живее в Полша. Михаил Константинович никога не е бил еничар. Той е написал сведенията си на един смесен полско-сръбски език и дава известни подробности. Дневникът буди интерес главно с това, че разкрива отношението на неволните християнски съюзници на султана.

Вторият източник се явява под различни форми, като славянска хроника на старославянски диалект. Изглежда, че има по-скоро балкански, отколкото руски произход. Запазени са няколко версии: на руски, румънски и български. От него става ясно, че сведенията идват от някой, който е присъствал в Константинопол по време на обсадата, и е водил дневник, но дневникът е претърпял значителни промени. Датите са променяни и разбърквани. Прибавени са въображаеми патриарси и императрици. Независимо от това, предадените тук-там епизоди са така живо описани, че носят отпечатъка на истината. Руската версия се приписва на някой си Нестор — Искендер. Възможно е това да е името на автора на оригинала.

III. Западни. Най-голяма стойност от всички западни източници има дневникът, воден от Николо Барбаро. Той произхожда от добро венецианско семейство и като завършва медицина, отива в Константинопол като лекар на една от големите венециански галери малко преди започването на обсадата. Барбаро бил близък с венецианските командири, а самият той е наблюдателен и интелигентен. Записките в дневника са правени ежедневно. При някои дати той вмъква някоя и друга препратка.; изглежда е изменил и датата на лунното затъмнение, което става два дни по-късно. Като добър венецианец изпитва ненавист към генуезците и със задоволство разказва всичко, което може да ги дискредитира. Към ромеите той е по-малко враждебен от другите западни автори. Благодарение на него разполагаме с хронологическата последователност на събитията.

На второ място но важност е разказът на Леонард от Хиос, архиепископът на Лесбос, който е написан в Хиос само шест седмици след падането на града. Спомените на Леонард са били още пресни; описанията са живи и убедителни, стига да не забравяме омразата му към ромеите. Той дори намира императора за твърде безгрижен, като подмята по отношение на началника си, кардинал Исидор, че бил малко мекушав. Едновременно с това не се отнася безкритично и към своите приятели генуезците и е склонен да обвини Джустиниани за дезертирането му. Изглежда, е бил рязък, самонадеян мъж, но отличен репортер.

Писмата на кардинал Исидор до папата и до всички вярващи са къси и ни казват съвсем малко, но са написани с авторитет. Докладът, който Анджело Джиовани Ломелино (управителят на Пера) пише няколко дни след падането на града до генуезкото правителство, е ценен не само поради описанието на съдбата на Пера, но също и с отношението му към участта на Константинопол. Той твърди, че генуезците от Пера отиват масово да се бият на градската стена, убедени, че ако Константинопол падне, Пера не ще го надживее.

Едно късо описание, дадено от главата на францисканците в града, ни дава незначителни сведения за извършените грабежи.

Други западни свидетели на обсадата, писали за нея , са флорентинският боец Тецалди, генуезецът Монталдо и Христофоро Ричерио, както и италианският учен Убертино Пускулус. От тях само описанието на Тецалди има значение. То било предназначено за кардинала на Авиньон Ален де Готиви и ни дава някои подробности, които не се срещат никъде. Той се отнася справедливо както към венецианците, така и към генуезците и признава, че гърците са се били добре. Монталдо дава и някои допълнителни подробности. Същото може да се каже и за живото описание на Ричерио Пускулус, който пише своята история в тежки стихове много години по-късно. Пускулус е неточен в описанието на битката, в която може би не е взел лично участие, и се интересува повече от събитията преди обсадата. Той самият ненавижда ромеите.

Полезни сведения могат да се получат от флорентинеца Андреа Камбини. За своя труд „Османска история" той може би се е консултирал с останалите живи след обсадата. Зорзо Долфино, чийто кратък труд се опира на сведенията от Леонардо от Хиос, също е получил допълнителна информация от оцелелите. Турската история, написана от гръцкия емигрант Кантакузино Спандуджино, предава едно описание от свидетел на оплячкосването на града.

IV. Турски. Турските източници относно обсадата и падането на Константинопол са особено ненадеждни. Би трябвало да се очаква,  че това завоевание на един от най-великите османски султани ще бъде най-изрядно осветлено от османските историци и хронисти. В действителност всички те разказват за изграждането на крепостта Румели Хисар, но от операциите при обсадата е описано единствено сухопътното пътешествие на турската флота, както и последното нападение. От друга страна, те са най-дълбоко заинтересовани от интригите и живота в султанския дворец. Ашикпашазаде, който пише непосредствено след царуването на Мехмед, е особено враждебен към Халил паша, както са били и неговите съвременници Турсун бей и Нешри. В своята възхвала към управляващия султан Баязид II същите са склонни да очернят Мехмед II, възхвалявайки неговите съветници като Махмуд. Все пак описанията им са ценни, защото дават тогавашната политическа обстановка всред турците. Първият турски историк, който проявява по-голям интерес към самата обсада и падането на Константинопол, е Садеддин, който пише в края на XVI столетие, но както се случва с всички мохамедански историци, възпроизвежда и дори копира описанията на по-раншните писатели. Неговото описание на обсадата съвпада с това на гръцките историци.

От ранното начало на XVIII век фантазията придобива преднина в историческото описание. Евлия Челеби, който разказва надълго, претендирайки, че е информиран подробно от своя прадядо, дава множество фантастични подробности, включително и една дълга приказка за някаква френска принцеса, предназначена за жена на Константин, но пленена от султана. По всяка вероятност той е чул от свои гръцки познати историята за 1204 година, които са му разказвали за падането на града, и принцесата сигурно е била императрица Агнес, дъщеря на Луи VII Френски и вдовица на Алексий II и Андроник I. Явно е, че той е разчитал повече на клюки и на празни приказки, отколкото на по-ранни писмени източници.

По-късните турски източници обикновено възпроизвеждат писаното преди тях.

 

Приложение II

Черквите на константинопол след завоеванието

 

Според стария мюсюлмански обичай жителите на християнски град, отказал да се предаде доброволно, губели както своята свобода, така и светилищата си, а победителите имали право съвсем свободно да грабят града в продължение на три дни. Всички историци, описали падането на Константинопол, разказват за оплячкосването на черквите и манастирите му. Несъмнено техният брой е бил голям, но всъщност от тези разкази научаваме само за ограбването на четири храма — черквите „Света София", „Свети Йоан" в Петра, черквата „Хора" близо до отвора в земния вал и „Свети Теодосий" до Златния рог. Археологическите изследвания доказват, че и трикорабната черква „Пантократор" е била ограбена. Доказателство за това е пленяването на Генадий, който по това време е бил монах в манастира към черквата. „Света София", веднага превърната в джамия, а другите известно време останали празни и полусрутени, но по-късно също били превърнати в джамии. Преди падането на града имало много други действащи черкви, обаче за тях няма запазени сведения. Това са черквите около стария императорски дворец и цитаделата, построената от Василий I базилика Неа и „Свети Георгий" в Мангана. Можем да допуснем, че те също са били изгорени и изоставени. Всъщност историческите сведения от следващите години показват, че много черкви са останали в християнски ръце и очевидно са се запазили. Големият храм „Светите Апостоли", втори по големина след „Света София", бил предаден от султана на патриарха с всичките му реликви. Когато по-късно напуска храма, Генадий ги взима със себе си и ги отнася в черквата „Памакаристос". До това време тя принадлежала към женски манастир, който не бил обезпокоен. Монахините от своя страна били преместени заедно с реликвите на своята черква в манастира „Свети Йоан" в Трула. Недалеч, в края на Влахернския квартал, черквата „Св. Димитър Канаву" също била запазена. В друга част от града черквата „Периблептос" в Псаматия остава гръцка чак до средата на XVI век, когато султан Ибрахим я дава на арменците, за да угоди на своята пищна фаворитка — арменката Шекерпарче (“Захарното късче“). Незасегната останала и близката черква „Свети Георги". Черквите „Липс", „Свети Йоан" в Стадиона и „Свети Андрей" в Крисеи по всяка вероятност са останали гръцки и едва много по-късно са били превърнати в джамии. Манастирската черква „Мирелион" е функционирала може би до края на XV век. По същото време била взета и черквата „Свети Йоан Евангелистки", защото се е намирала твърде близко до една джамия.

Как оцелели всички тези черкви? Въпросът обърквал и самите турци. През 1490 година султан Баязид II поискал да му се предаде патриаршеската черква „Памакаристос", но патриарх Дионисий доказал, че тя е подарена на патриаршията от Мехмед II. Султанът се съгласил, но заповядал да се махне кръстът от купола. Другите черкви обаче били анексирани.

Тридесет години по-късно Селим II, който мразел християнството, поискал всички християни да бъдат насила помохамеданчени. Когато ужасеният везир му обяснил, че това е невъзможно, султанът заповядал да се конфискуват черквите. Везирът предупредил патриарха Теолептус I, който с помощта на хитрия юрист Ксенакис довел пред Селим трима стогодишни еничари. Теолептус признал, че не притежава фермана за закрила на черквата, защото той бил изгорял по време на пожара в Патриаршията, но тримата еничари, които едва се държали на краката си, се заклели пред Корана, че когато чакали заедно със султана-победител да влязат в Константинопол, някои от първенците на града предали ключовете на своите квартали. Тогава Мехмед им позволил да запазят черквите си. Султан Селим приел свидетелството и дори позволил да се отворят още две-три черкви (имената им са неизвестни), които неговите служители били затворили.

Въпросът бил отново повдигнат през 1537 година при Сюлейман Великолепний. Патриархът Йеремия I припомнил на султана решението на Селим I. Тогава султанът се отнесъл до шейх-юл-исляма, глава на мюсюлманската законодателна власт. Шейхът казал: „...Доколкото е известно, градът е превзет със сила, но фактът, че черквите са останали, доказва, че той е капитулирал доброволно." Сюлейман, който сам бил добър юрист, приел тази формула и черквите още веднъж били спасени.

Следващите султани били по-малко отстъпчиви. През 1586 година Мурад III анексирал Памакаристос и към XVIII век останали само три черкви: „Свети Георги Кипърски", „Свети Димитър Канаву" (първата — разрушена от земетръс, а втората — от пожар) и „Света Мария Монголска", която Мехмед II бил отстъпил специално на любимия си архитект Кристодулус, а последният от своя страна я предал на църковните власти. Когато по времето на Ахмед III турците се опитали да я вземат, адвокатът на патриарха, Димитър Кантемир, показал на везира Али Кюпрюлю фермана, с който черквата се подарява на Кристодулус. Тя се запазила като черква, но през 1955 година по време на антигръцките метежи била повредена.
Колко може да се вярва на тримата престарели еничари, които патриархът довел пред Селим? В края на XVII век Димитър Кантемир, грък с татарска кръв и човек с огромни познания, написва история на Османската империя: един изключително важен труд, тъй като почива само на турски източници, макар че авторът рядко ги назовава. В тази история Кантемир твърди, че Константинопол фактически е капитулирал, но когато християните видели султана да влиза придружен от императорски пратеници, изтълкували това погрешно и започнали да стрелят. Тогава вбесените турци атакували стените. Султанът наредил, щом градът е полукапитулирал, половината черкви, тези на запад от Аксерай (Биволския пазар) до стената да бъдат запазени. Историята е явно измислена. Кантемир казва, че цитира турски източник, историка Али. Фактически тази версия се споменава един век по-рано в Historia Patriarchica, но там авторът се съмнява в нейната достоверност. Очевидно това е само опит на турците да обяснят факта, че толкова много християнски черкви са били запазени. Същата версия се среща и в работите на Хюсеин Хезарфен, но дали той сам я е съчинил, или и двамата са черпили от един и същ източник, е неизвестно.

Колкото и да е абсурдна, тази история не обезсилва думите на старите еничари. Необходимо е да си припомним какво е представлявал Константинопол по това време. Преди всичко той не е бил една неделима цялост като съвременния град. Дори в дните на най-голямо благоденствие кварталите са били отделени един от друг с паркове и овощни градини. През 1453 година, когато градът е наброявал само една десета от жителите, които е имал през XII век, той е представлявал сбор от отдалечени села. Всяко от тях е било навярно с отделно укрепление, а кварталът Петрион бил отдавна заграден със стена. Съвсем възможно е управителите на някои квартали, като са научили за пробива на турците, да са се предали веднага. Всичко е било загубено, всяка съпротива — безсмислена. Турският командир вероятно е изпратил управителите с охрана до султана, който чакал пред стените, и Мехмед е заповядал на някои от своите доверени войници да запазят кварталите им от грабеж. Така че думите на еничарите всъщност са били верни.

Има и други факти, които подкрепят това. В началото на XVII век Евлия Челеби отбелязва, че някои рибари в Петрион, наследници на гърците, които отворили вратата на Петрион на Мехмед II, „са освободени от всякакви задължения дори и от десятъка". През XVIII век английският пътешественик Джеймз Далъуей пише, че „докато смелият Константин отчаяно защитава вратата Свети Роман, другите от страх или безнадеждност преговаряли със завоевателите и им отворили вратата на Фенер. За това те получили от Мехмед съседния квартал и някои привилегии." Ако пресметнем кои са оцелелите черкви, ще видим, че всичките се намират в Петрион, Фенер и Псаматия, по югозападния склон на града. Ето защо можем уверено да предположим, че именно тези квартали са се предали навреме и са спасили черквите си. Според описанията на Критовул, целият град е бил ограбен и всички, които останали живи, били взети в робство. Всъщност Константинопол е имал голяма площ и привилегиите на някои отдалечени квартали може да са останали незабелязани, а освен това в града сигурно е имало граждани, които са били в състояние да откупят някои пленници.

Султанът не е искал да наследи един напълно разрушен град, и както е известно, искал да покаже,  че е император на гърците, както  и султан на турците. Затова решил да остави няколко квартала с техните черкви за византийските си поданици. Навременното предаване на някои квартали зад крепостната стена е улеснило неговото решение. Това може да обясни и съдбата на черквата „Светите апостоли". Огромното й здание се намира зад главната улица, водеща от стените, през които са пробили турците, до „Света София", Хиподрома и стария дворец. Огромни тълпи от войници трябва да са минали край нея и е невероятно да не са влезли и грабили, ако това не им е било забранено. Мехмед навярно е използвал за това специални отряди. Може да се предположи, че Мехмед предварително е решил „Света София" като най-важна черква да стане джамия, за да показва, че турците са сега имперската сила, а ромеите като второстепенни поданици да запазят втората по големина черква. Без съмнение султанът е предоставил тази черква на патриарха няколко дни след падането на града. Фактът, че патриархът я напуска по-късно по собствено желание, няма нищо общо с този въпрос.

По този начин, въпреки че версията на Кантемир е напълно измислена, заключението на адвокатите на султан Селим, че градът едновременно бил превзет с щурм и се предал, не е нелепо.