Византия

ПРЕДГОВОР

В дните, когато историците били обикновени хора, на падането на Константинопол през 1453 г. се гледало като на край на Средновековието. Днес ние знаем, че ходът на историята се движи безспирно напред и не признава никакви бариери пред себе си. Не съществува определена граница, която да дели средновековния от съвременния свят. Дълго преди 1453 г. Ренесансът беше започнал своето развитие в Италия и средиземноморския свят. Дълго след 1453 г. средновековните идеи продължаваха да се разпространяват на север. Още преди 1453 г. откривателите бяха започнали да изследват океанските пътища, които по-късно преобразиха икономиката на света, а само няколко десетилетия след 1453 г. резултатите от откриването на тези пътища бяха почувствани в цяла Европа. Упадъкът и сгромолясването на Византия и триумфът на османските турци са изиграли известна роля в тези промени, но те не са свързани само със събитията през една година. Византийската наука има своя дял в Ренесанса. Половин век преди 1453 г. византийските учени, подгонени от бедността и несигурността на родината си, потърсиха подходящи катедри в Италия, а повечето от гръцките учени, които ги последваха след 1453 г., идваха не като бегълци от новата власт на неверниците, а като възпитаници на школите по островите, намиращи се все още под венециански контрол. От много години разрастването на османската сила създаваше известна обърканост в търговските градове в Италия, но то не успя да спре търговията им, а само блокира пътищата към Черноморието. Завладяването на Египет от османските турци създаде за Венеция по-голяма опасност, отколкото покоряването на Константинопол. Генуа беше жестоко засегната от контрола на султана върху Проливите; всъщност причината за нейния упадък беше по-скоро несигурното ѝ положение в Италия, отколкото загубването на външната ѝ търговия.

Малко неща се промениха на голямата политическа сцена с падането на Константинопол. Турците бяха достигнали вече бреговете на Дунава и заплашваха Централна Европа. Всеки би могъл да види, че Константинопол е обречен, че империя, която владее малко повече от загиващата си столица, не може да устои на империя, чиято територия заема по-голямата част от Балканския полуостров и Мала Азия и се управлява и осигурява от най-добрия на века военен апарат. Без да могат като нас да наблюдават събитията от разстоянието на времето, западните сили не успяха да видят колко неизбежно беше турското завоевание. Въпреки тази трагедия тяхната политика или по-право липса на всякаква политика по въпросите на Изтока не се промени. Единствено папството се разтревожи искрено и започна да подготвя планове за противодействие, но то скоро щеше да се изправи пред по-неотложни вътрешни проблеми.

На пръв поглед историята от 1453 година като че не заслужава ново обяснение. Но събитията от тази година бяха от жизнено значение за два народа. Превземането на стария имперски град не само даде на турците нова столица, но осигури дълготрайност на тяхната европейска империя. Докато градът, разположен в центъра на владенията им, там, където се срещат Азия и Европа, не беше в техни ръце, те не можеха да се чувстват сигурни. Нямаха причини да се страхуват от гърците; но едно голямо обединение на християнския свят с такъв център беше все още способно да ги изгони. А като имаха Константинопол, те бяха вече спокойни. Днес, след всички превратности на историята, Турция все още владее Тракия, все още е стъпила в Европа.

За ромеите падането на града беше по-съдбоносно за тях то представляваше край на една глава от историята им. Великолепната цивилизация на Византия вече беше изиграла своята роля в света и сега замираше заедно с умиращия град, ала все още не беше мъртва. Намаляващото население на Константинопол в навечерието на падането му криеше в своята среда някои от най-добрите умове на своето време, възпитани в една висока културна традиция, водеща началото си от Гърция и Рим.. И докато императорът, наместник на бога, живееше край Босфора, всеки грък, дори изпаднал в робство, можеше да чувства с гордост, че принадлежи към „истинското" православно християнско общество. Може би императорът не беше в състояние да му помогне тук на земята, но той все още беше една събирателна точка, един символ на „всемогъществото на бога". След загиването на императора и падането на града започваше царуването на антихриста и самата Гърция беше подложена на изчезване. И ако елинизмът не е изчезнал напълно, това се дължи на непресъхващата жизненост и твърдост на гръцкия дух.

В този разказ населението на Византия е трагичният герой и аз се опитах да го подчертая, въпреки че и преди мен този факт е бил често изтъкван. Тази мисъл караше и самия Гибън, историка, да забрави, макар и не напълно, прегрешението си към Византия. Това беше по-добре показано от Едвин Пиърс в един труд, издаден преди шестдесет години, който се чете с увлечение и днес. Неговата преценка върху действителния развой на обсадата, основана върху съвършеното владеене на историческите извори и познаването на терена, е още валидна, при все че някои места от книгата, поради съвременните изследвания, са отживели времето си. Аз дължа много на неговия труд, който за своето време бе най-доброто описание на събитията от 1453 г. Откакто този труд бе отпечатан, много учени дадоха своя принос в изясняването на поставените тук въпроси. През 1953 година, във връзка с петстотингодишнината от събитието, бяха публикувани много статии и есета. Но освен книгата на Гюстав Шлумберже, публикувана през 1914 година и почиваща изцяло на труда на Пиърс, през последните петдесет години не е публикувана на западен език книга за обсадата. При този мой опит да запълня една празнота, аз се ползвам с признателност от труда на много съвременни учени, живи и починали. Те са посочени в бележките в края на книгата. Между живите гръцки учени бих искал специално да спомена проф. Закитинос и проф. Зорас. Що се отнася до турската история, ние сме задължени на проф. Бабингер, при все че в своя ценен труд „Мехмед II Завоевателят" авторът не ни посочва източниците си. За едно по-пълно разбиране на ранната турска история е извънредно ценна и книгата на проф. Витек; трябва да се спомене и името на един от най-младите турски учени, проф. Иналджък. книгата на Отец Жил от Съвета на Флоренция и нейното преработено издание също ми бяха от полза.

Накратко разглеждам основните източници за събитията в приложението. Не всички са лесно достъпни. Източниците от християнски произход са събрани от проф Дедиер в два тома — XXI и XXII, части 1 и 2 от „Паметници на унгарската история" преди 80 години, но не са публикувани, по всяка вероятност поради това, че имат много грешки. Само малка част от мохамеданските източници са лесно достъпни; особено за тези, които четат османски бавно и мъчително. Надявам се, че съм успял да извлека есенцията от тези източници.

Тази книга никога не би била написана, ако не съществуваше Лондонската библиотека и аз бих искал да благодаря на персонала при читалнята в Британския музей за търпеливата помощ. Бих искал да изкажа благодарност на г-н С. Ж. Папаставру за неговото съдействие, както и на Академичния съвет на университета в Кембридж и на членовете на Кембриджското университетско издателство за тяхното търпение и любезност.

Не мога да претендирам за идеална последователност в предаването на гръцките и турските имена. При гръцките имена съм употребявал тяхната популярна и естествена форма. Турските имена обикновено давам както се пишат, освен когато цитирам термини от съвременния турски език, при които използвам сегашния турски правопис. Аз назовавам Султана Завоевател с турското му име Мехмед, а не Махомед или Мохамед. Надявам се, че турските ми приятели ще ми простят, че наричам града, за който пиша, Константинопол, а не Истанбул. Ще бъда педант, ако постъпя другояче.

Лондон, 1964

Ст. Рънсиман