Иван Дуйчев
В Синодика на българската църква, при упоменанието за „преосвещените патриарси на Търново", на първо място се чете възгласът: „На първия патриарх на богоспасения царевград Търново, Йоакима, вечна памят".
Обозначенията „древност", „средновековие", и „ново време" характеризират строго определени епохи в историческото развитие на европейските народи. Всяка от тези исторически епохи има свои особености, които историкът дири да долови и уточни. Без това той би стоял сякаш извън времето или най-често върху основата на съвременността — безсилен да се „вживее" в духа на миналото. Така, за нас ще останат напълно неразбираеми и чужди много събития и прояви на средновековната ни история, ако забравим една от основните отлики на тази историческа епоха — господството на религията в живота на тогавашното общество.
През средновековието езикът и вярата са съставлявали едни от главните спояващи звена в политическия живот на държавите. Мястото на църквата в общото управление на държавата се е обуславяло от степента на влиянието на религията в живота на даден народ. Религиозната и църковна политика е била неразделно свързана с общата държавна политика. Поради това държавната независимост е трябвало да бъде съпътствана от църковна независимост. За народите от кръга на византийската култура е свойствен в това отношение твърде силно подчертан така да го наречем „национален" дух.
Петър Мутафчиев, История на българския народ
През времето на късото царуване на Борила създадената от Асеня I и Калояна могъща българска държава била сведена до положението на второстепенна сила в полуострова. Срещу това Латинската империя въпреки многобройните си неприятели успяла да се съвземе от удара, който българите ѝ бяха нанесли при Одрин. Освен цяла Тракия тя е владеела още и цялата Южна Македония, а свръх това Тесалия, Южна Гърция и Пелопонес. Под върховенството на нейния император се намирали също завзетите от венецианците острови из Егея, Средиземно море и южната част на Адриатика. Тоя подем обаче, който се е дължал единствено на даровития и неуморен император Хенрих, след неговата смърт бил сменен от бърз и неудържим упадък. Притокът на нови авантюристи от Запад не можал да ѝ влее жизнена сила и явно е било, че тя е обречена на неизбежна гибел. Въпросът е бил само кому ще се падне накрай нейното наследство.
През 1197 г., след като от съзаклятническа ръка пада убит и Петър II, на българския престол се възкачва третият от братята Асеновци — Калоян. Йоан, Йоаница, Иваница, или, с името, с което остава в историята - Калоян, е роден ок. 1170 г. В годините на освободителното движение срещу Византия той е ок. 16-18 годишен младеж и вероятно активно участва в делото на двамата си по-големи братя.
За първи път името му е споменато в хрониката на Никита Хониат, във връзка със сключването на Ловешкия мир през 1187 г. Една от клаузите на договора постановява Калоян да отиде като заложник в Константинопол, като по този начин византийското правителство си осигурява гаранции, че братята му ще се въздържат от враждебни действия срещу Империята. Князът престоява около две години във византийската столица, обграден от почести и внимание, където добре опознава византийските маниери. През 1190 г. успява да избяга, завръща се в Търновград и става пръв помощник на Асен и Петър в държавните дела. След като братята му стават жертва на честолюбиви предатели, Калоян поема кормилото на държавната власт.
Бързият упадък на Византия, който започнал при близките наследници на Василия II, бива спрян половин век по-късно от Алексия I Комнин, основател на нова династия, която ръководила съдбините на империята още цяло столетие. Епохата на Комниновци е последната бляскава епоха във византийската история. Византия използвала кръстоносците и за известно време си възвърнала някои от своите азиатски земи; печенезите в Балканския полуостров още преди това били унищожени, а срещу маджарите тя почва настъпателна война и успява да ги изхвърли от Босна и Далмация. Целият тоя подем обаче е бил само външен и се е дължал до голяма степен на личните качества на тримата първи Комниновци.