ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА
На корицата: Поражението на император Михаил I Рангаве в битката с българската войска, предвождана от Крум, при Версиникия (813) - миниатюра от Манасиевата хроника
Историята е един процес. В повечето случаи разглеждаме конкретно събитие, като следствие на друго, или както по-често се случва събитие, фиксирано между две други. Подобно на халка от синджир. Царуването на ярките личности Теодор-Петър (1185-1197), Асен-Белгун (1190-1196) често определяни в историографията като „първите Асеневци“, още повече, че между имената на българските царе, фигурира това на Иван Асен II (1218-1241), игнорирайки името на Борил (1207-1218).
Възкачването на престола. Узурпатор ли е Борил? Често поставен от класиците на историческите изследвания, както и от някои свои съвременници, като не легитимен владетел. Иван Божилов, който също категоризира управлението на Борил като недалновидно, отбелязва, че по това време все още не е установен начинът на унаследяване на престола1. Смъртта на цар Калоян (1197-1207) при обсадата на Солун отключва враждите между желаещите да заемат царската корона. Липсата на установен ред при унаследяването на властта би могъл да доведе до желанието за заграбване на властта от повече претенденти. След смъртта на Калоян на престола, не се възкача неговият син Витлеем2. Започва междуособна война, вътре в рода на Асеневци – Борил, Стрез (1207-1214) и Алексий Слав, а синовете на стария цар Асен, бъдещият цар Иван Асен II и севастократор Александър3 бягат извън пределите на българското царство. В такъв случай трябва ли да бъде обвинен Борил, за бягството на Асеновите синове, след като всички известни на нас претенденти търсят спасение далеч от Търново, не успявайки да се домогнат до царската корона?
Добре известно е, че с военната кампанията на византийския император Йоан I Цимисхи (969–976), започната през пролетта на 971 г. против настанилият се силом в България киевски княз Светослав (964–972), за кратко време ромеите успяват да установят контрол над източните български предели под претекста на търсено възмездие за арогантното отношение на русите към императора, водени до известна степен и от изпълнението на поетите през 969 г. от император Никифор II Фока (963–969) съюзни ангажименти към българите, както и отчасти подбудени от „състрадание“ към християнски си събратя, измъчвани от оръжието на придошлите северни езичници1. Но още в хода на бойните действия прикритият коварен замисъл на византийците излиза наяве. След двудневната обсада и превземането на българската столица Преслав на Велики четвъртък (13 април 971 г.)2. Йоан Цимисхи пленява намиращия се дотогава в почетен варяго-руски плен български цар Борис II (969–971) заедно със семейството му и неговия брат Роман-Симеон, но тъй като офанзивата срещу силите на Светослав е още в разгара си, на първо време василевсът заявява с двулично вероломство, че „не бил дошъл, за да проби българите, а напротив, за да ги освободи“ от общия им враг русите, зачитайки фиктивно владетелските правомощия на Борис II3 и проявявайки чувство на снизходителност, „на всички пленени българи разрешил да отидат безпрепятствено и свободно, където искат“4. Така привидно царското семейство попада под протекцията на Йоан Цимисхи, който прекарва известно време в българската столица, докато я поукрепи и затегне от нанесените ѝ при обсадата щети и междувременно да прегрупира силите си за по-нататъшно настъпление срещу русите и респективно – срещу българските крепости. Наративните източници са лаконични за по-нататъшния ход на събитията. Така в този момент не става ясно какви са по-сетнешните взаимоотношения между император Йоан Цимисхи и цар Борис II като негов заложник. Средновековните автори наблягат основно на победоносното настъпление на императора в страната, която, според византийската политическа теория, по право принадлежи на Византия, тъй като ѝ е била отнета несправедливо още през VII в.5 След като урежда нещата си в българската столица, василевсът най-накрая разкрива истинските си намерения – да инкорпорира набързо придобитите български територии в ромейската държава и окончателно да разтури съществуването на България. Това Цимисхи заявява по най-категоричен начин с преименуването на Преслав в своя чест на Йоанопол6. Оттук, след като отпразнува в града Великден (16 април)7, той се насочва към укрепилия се в Доростол (Дристра, Дръстър; дн. Силистра) княз Светослав, като по пътя си не пропуска да завладее и старата престолнина Плиска8, с което символично ознаменува фактическия крах на българската държавност. Завладявайки сърцето на българската държава и справяйки се по най-категоричен начин с русите на Светослав само в рамките на една брилянтно изпълнена четиримесечна кампания от април до юли 971 г.9, Йоан I Цимисхи се завръща победоносно в Константинопол в края на лятото или през ранната есен на същата година.
Мосинопол (близо до дн. гр. Комотини в Гърция) е важен византийски град, който е бил разположен в подножието на източнородопския рид Гюмюрджински снежник. В района на града през средните векове живеят много българи. Значителното славянско етническо присъствие в Източните Родопи през Средновековието е засвидетелствано по археологически и топонимични данни1. Там са открити и отделни находки, които могат да се свържат с прабългарите2.
Мосинопол е една от основните „бази“ за военните кампании на византийския император Василий II Българоубиец (976–1025) срещу Българското царство. След превземането на гр. Воден (дн. Едеса в Гърция) и някои тесалийски крепости през 1001 г. василевсът преселва тамошните българи в областта Волерон (между долните течения на реките Места и Марица). В 1015 г. жителите на Воденската крепост отново „вдигнали оръжие срещу ромеите“. Василий II е принуден повторно да обсажда твърдината. След като бранителите се предават, императорът нарежда да бъде извършено ново изселване във Волерон3. Така българският етнически елемент е намален в едни райони, но увеличен в други. Най-вероятно настаняването на българите във Волерон подсилва българското присъствие и в околностите на Мосинопол.
Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XX, 2021 г.
Освен като биологична потребност, храната била съставна част от общностната идентичност. Натоварена със символика, ритуалност, забрани, вписваща се в религиозния календар. Разглеждана като изкушение, причина за болести или като лек срещу такива. Различна в зависимост от географското райониране и съответните природни условия и ресурси. Свидетелстваща за социално положение, свързана с изобилие и недоимък. Храната, чието снабдяване се реализирало чрез земеделие, отглеждане на животни, ловуване и, която подлежала на данъчно облагане. Всичко това било част от ритъма в живота на средновековното българско общество.
Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XIX, 2020 г.
Много бързо след своето създаване Втората българска държава успява да се наложи като първостепенна сила в югоизточната част на европейския континент. Причините за възхода ѝ се дължали главно на целеустремената експанзионистична политика, водена от първите Асеневци, чийто зенит бил достигнат по време на управлението на цар Иван Асен II (1218–1241). Именно през неговото царуване България най-накрая съумява след славните времена от епохата на Крумовата династия и Комитопулите да се утвърди отново като безспорен регионален хегемон. Така за кратък период през българската държава минавали всички невралгични пътища, по които се осъществявал основният международен търговски поток на Балканите. Благодарение на това значително бил разширен кръгът на държавите и формациите, с които установило взаимоотношения Българското царство. Освен със съседните му Византийска империя и нейните рудиментарни образувания след 1204 г. (Никея, Епирско-Солунското деспотство и Трапезунд), Латинската константинополска империя, Сръбското и Унгарското кралство, Кумания (Дешт-и Кипчак – „Кипчакската степ“), то влязло в преки контакти с Римската църква, Неаполитанското кралство, руското Галицко княжество, търговските републики Венеция и Генуа, монголо-татарската Златна орда, а дори и с Мамелюкския султанат в Египет1. Сред изброените страни бил включително и далматинският град-държава Дубровник. Настоящият текст е посветен точно на официалното установяване и развитието на търговско-икономическите и политическите взаимоотношения между България и Дубровнишката република (на лат. Respublica Ragusina – Република Рагуза) през втората четвърт на XIII в. За тази цел в следващите редове ще бъдат разгледани „Дарствената грамота на цар Иван Асен II, дадена на Дубровник и неговите търговци“ през 1230 г. и „Договорът на цар Михаил II Асен с Дубровнишката република“ от 1253 г., като съответно ще се разгледат какви са били причините, довели до съставянето на двата документа, ще бъде направен опит да се очертаят приликите и разликите между тях, и не на последно място, ще се анализират какви са били ползите и изгодите за всяка от страните-съдоговорителки. Преди това обаче ще бъде направен кратък обзор на търговско-икономическото състояние и развитие на България и Дубровник през посочения период, за да се изгради предварително една по-широка представа у читателите за развоя на тези процеси, а и този екскурс несъмнено ще бъде полезен при разглеждането на въпросните средновековни документи, обект на настоящото изследване, които основно регламентират режима на извършване на търговска дейност в българската държава или в Дубровнишката комуна при пребиваването на търговци от едната страна на територията на другата.
Времето на управлението на Иван Александър често съвсем основателно се определя като втори „Златен век“ в българската културна история. Оттогава са оцелели малкото образци на български луксозни царски ръкописи, които свидетелстват за самочувствието на владетеля и за неговия траен интерес към книжнината и изкуствата. С настоящата статия ще се опитаме да представим процеса на изграждане на един идеализиран образ на християнския владетел, в случая българския цар. Ще се опитаме да покажем единството на словесните и визуалните акценти при формирането на догматичната екзегеза на владетелския образ1. Именно със своето догматично значение образът на царя изпълнява основната си функция на наместник Христов на земята. Идеализацията на владетелския образ е един обичаен идеологически похват в православната литература и изкуство, тъй като тя дава възможност конкретната историческа личност да се представи като една (почти) сакрална еманация на човешката същност и да се мисли и възприема именно като образ, отпечатък от присъствието и знак за волята на „Царя на царете“ – Христос в земната действителност2.
Проучвания върху българското средновековие,
Сборник на Българската академия на науките и изкуствата, София, 1945 г.
През 1048 г. печенежкият първенец Кеген се поселил, с позволение на имп. Константина IX Мономах, заедно със своите люде — на брой около 20,000 души — в севернобългарските земи и бил приет между византийското граничарско население1. Сам печенежкият вожд бил отведен в столицата, покръстен и въздигнат в сан патриций. Не много време след това също и подчинените нему варвари били покръстени във водите на Дунава. Наскоро друг печенежки първенец, Тирах, преминал по замръзналия Дунав ведно с многобройни варвари — според някои сведения неговите люде достигали до невероятно голямото число 800,000 души — и нападнал крайдунавските области. Отпорът на византийската войска, на печенезите на Кегена, както студът и някаква силна редушка всред войската на нападателя ослабили премного неговите сили и го принудили да сключи мир с империята. Онези от неговите люде, които оцеляли, били поселени в областта на Средец, Ниш и Овче поле. Тирах, заедно със своите първенци - на брой 140 души, бил отведен във византийската столица, покръстен и щедро почетен от императора. В свръзка с тези събития е запазен един исторически извор, който е останал неизползуван, доколкото зная, в историческата книжнина2.
Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XVII, 2019 г.
Малко повече от столетие и половина ни дели от времето, когато Именник на българските ханове става достояние на науката. Заслугата изцяло е на руския славист Андрей Николаевич Попов (1841—-1881), който пръв го публикува през 1866 г.1. Това е една от малкото творби на българската средновековна историопис, която е натрупала тъй богата история на проучване и е обединила усилията на учени от различни направления и поколения в търсене на отговор на многото въпроси, които поставя неговият кратък, но съдържателен текст2. Сред тях по-важни са тези за: произхода на езика и календара на българите, тяхната ранна история и култура, българската ономастика и титуларна практика, състоянието на ханската власт в периода до средата на VIII в., началното развитие на владетелската идеология и на българската историческа мисъл и др. Затова в съвременната медиевистика напълно заслужено този забележителен труд се оценява като един от българските извори с основно и първостепенно значение за изследването на средновековната българска история наред с първобългарските надписи на гръцки език от VIII-IX в., Закона за съдене на хората (втората половина на IX в.), Шестоднев на Йоан Екзарх (края на IX в.), Беседа против новопоявилата се богомилска ерес на Презвитер Козма (средата на X в.), Бориловия синодик (1211-1394), и житийното творчество на видния български църковен и обществен деец Евтимий Търновски (ок. 1320/1330-ок. 1402) и патриарх на Българската църква (1375-1393)3.
