Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XVII, 2019 г.
Увод
Векът на цар Самуил (997–1014), както нарича Пламен Павлов в книгата си със същото заглавие времето от 971–1018 г.1, е един от най-епичните и героични периоди в средновековната ни история, който и до днес продължава да буди интерес в академичните и обществените среди. Българо-византийският двубой през втората половина на X – първите две десетилетия на XI в. е епоха на славни битки и юначни моменти, която с право бе окачествена от Васил Гюзелев като „българската епопея“ в защита на държавната независимост и свободата на българския народ2.
След коварното убийство на цар Иван Владислав (1015–1018) под стените на адриатическата крепост Драч (дн. Дуръси в Албания) през февруари 1018 г., българската държава започва да се разпада. Овдовялата царица Мария и патриархът се предават на византийския император Василий II Българоубиец (976–1025). Болярите (ичиргу боилът Богдан, прочутият защитник на крепостта Перник Кракра, Драгомъж, Несторица и много други) се надпреварват да засвидетелстват покорството си пред василевса, за да спасят живота си и да получат високи титли и служби. Престолонаследникът Пресиан, заедно с братята си Алусиан и Аарон търсят убежище в планината Томор (в дн. Албания), но са принудени да сложат оръжие, изтощени от продължителната ромейска обсада. Огнищата на съпротива в албанските планини са унищожени от ромеите едно след друго.1 След като Василий II покорява почти цяла България, сръбските и хърватските земи също признават неговата власт. Само българската област между реките Дунав и Сава с главен град Срем (Сирмиум, дн. Сремска Митровица в Сърбия), управлявана от болярина Сермон, още не е завладяна от василевса поради своята отдалеченост – тя се намира в периферията на българската държава. Според Васил Златарски действията на ромеите срещу Сремската област са през есента на 1018 г.,2 но редица учени (Гюстав Шлюмберже, Васил Гюзелев, Георги Николов и др.) смятат, че това е станало в първите месеци на 1019 г.3 Тяхното мнение е по-правдоподобно, защото византийският автор Йоан Скилица поставя завладяването на Срем след подчиняването на хърватските земи от ромеите.4
През втората половина на XII в. във Византийската империя и частно в нейните балкански владения настъпили множество дълбоки промени, които довели до възобнова на българската държава. Това обновление намерило израз в голямото народно-селско въстание, ръководено от братята Асеневци. За голямо съжаление въпреки всички досегашни проучвания върху зараждането и хода на това въстание остават незадоволително изяснени цяла редица проблеми. Неизяснена е преди всичко хронологията на въстанието, и то що се отнася частно до неговото начало. Необходимо е, на първо място, да се подредят в истинската им хронологическа последователност всички събития, които са свързани с началния период на въстанието. Уточняването на хронологията може да ни разкрие заедно с това движещите сили на въстанието. Въз основа на сравнително богатите изворни податки ние можем да установим, че въстанието се заражда като спонтанно народно селско движение всред българското население от старопланинските области. Анализът на запазените изворни вести очертава в същото време ролята на братята Асеневци в развоя на въстанието. Отхвърлени претенденти за византийска служба, Асеневци — представители на едрите поземлени собственици в българските земи — застават в един сравнително по-късен момент на страната на самозародилото се народно движение и твърде бързо се издигат като негови водачи. Без да се впускаме тук в цялостно проучване на въпросите, свързани със зараждането и развоя на освободителното движение всред българите в края на XII в. (което ще съставя предмет на друго, нарочно изследване), налага се следователно едно предварително изследване от по-тесен обсег, което да спомогне именно за установяване хронологическата последовност на събитията.
В една от своите последни книги, „Българското общество през 14. век. Структура и проспография”, неотдавна починалият наш медиевист Иван Божилов се опитва да направи просопографски каталог на всички българи, за които има свидетелства, че са живели през четиринадесети век. В третата част на каталога, озаглавена „Работници (laboratores)”, от 67 до 70 номер са отбелязани четири българки с името „Нергиса”1. Божилов отбелязва, че името е „необичайно за българската антропонимия”, но че се среща още три пъти във венциански документи. В последните три случая, отбелязани с номера 68, 69 и 70, „е посочено категорично: de genere Bulgarorum (букв. „от български род” ‒ лат.)”2. Що се отнася до номер 67, авторът прави предположение за българския произход поради общото име със следващите три и споменатото в документа родно място на Нергиса – селището „Лазари”, откъдето заедно с нея е и номер 50 от трета част на просопографския каталог, Мария, която според запазения текст е de generacione Bulgarorum („от български произход” –лат.)3.
Колкото повече наближава трагичната развръзка в историята на българските земи от края на XIV в., толкова повече разцъфтява българската култура и особено литературата. Достигат се висоти, които са съизмерими само със Златния век на цар Симеон Велики. Контрастът между политическите нещастия и културния подем на пръв поглед изглежда парадоксален, но той е напълно обясним както от историко-психологическа гледна точка, така и от гледна точка на културната традиция и на общите тенденции в развитието на византийската и балканската православна култура през XIV - XV в.
В историческата наука вече се е наложило мнението, че битката при Черномен на 26 септември 1371 г., в която един сравнително малоброен османски отряд разгромява войската на крал Вълкашин и деспот Йоан Углеша, е една от най-значителните победи на завоевателите в историята на тяхната експанзия на балканска земя. Последиците от Черноменското поражение се усещат пряко или косвено във всички български земи. Османски грабителски отряди проникват дълбоко на Балканския полуостров, а османските удж-бейове превземат няколкото все още съпротивляващи се български крепости в Североизточна Тракия. Още преди гибелта на двамата християнски владетели край бреговете на р. Марица завоевателите превземат след тежка обсада крепостта Ямбол. Гарнизонът и населението му плащат висока цена за упоритата си съпротива. След превземането на града мъжете и воините от гарнизона са изклани, а жените и децата поемат към робските пазари, разцъфтели през този период поради притока на „стока" от местата на християнско-мюсюлманските стълкновения. Сходна е участта на Елхово, превзето от отрядите на Тимурташ паша, а вероятно и на други по-малки български градове и крепости в Тракия. В началото на 70-те години на XIV в. в Западна Европа вече е известно, че турците са завзели обширни области от Византия, България и Сърбия и че представляват потенциална заплаха за Унгария, за Адриатическото крайбрежие и за латинските владения в континентална Гърция. Това означава, че завоевателите вече свободно оперират в Тракия и по Родопското крайбрежие, както и по трасетата на основните пътни артерии на полуострова. Османските военачалници вече са сложили ръка на основните комуникационни възли в Тракия, което безпроблемно им позволява да установят трасетата на пътищата, които водят към останалите свободни български земи.
Придържайки се към старата схема, заложена от класическия немски историзъм, някои историци и до днес продължават да изследват единствено глобалните политически и военни процеси, протичащи в средновековните общества. Българската историографска школа (по разбираеми причини) изостава от френската и италианската, където още в началото на ХХ в. се поставят основите на историята на всекидневието, социалната история и микроисторията. По времето на социализма повлияната от марксизма българска медиевистика се опитва да предложи един нов прочит на средновековната българска история, въвличайки и момента със селото. Въпреки това, водейки се от думите на самия Ленин, който препоръчва на историците да преосмислят някои неща от „социалнополитическа гледна точка”1, марксическата историография започва да изследва конфликта между класите (не случайно се акцентира на теми като развитие на богомилската ерес или на „антифеодалното” въстание на българския цар Ивайло). В това изследване ще наблегна върху историографията по въпроса и върху всекидневието в селото през периода ХІ-ХІІ в.
Григорий Цамблак — най-бележитият ученик на патриарх Евтимий Търновски, блестящ старобълг. писател от Търновската книж. школа, Киевски и Литовски митрополит. Биографичните данни за него са сравнително по-богати, отколкото сведенията за десетки и стотици други личности от бълг. средновековие. Въпреки това големи периоди от жизнения му път остават забулени в тайна.
През XIV столетие в България настъпва втори период на разцвет на книжнината и изкуството, изобщо на културата. Привидно това е в пълен разрез с тежката вътрешна и външна криза, която държавата преживява през онези времена. Разкъсана от остри социални противоречия и борби, тя едва намира сили да се бори срещу все по-заплашително надигащата се вълна на османското нашествие.
Социално-религиозни учения и движения възникват и се развиват под натиска на различни фактори и условия и са изразител на състоянието на вътрешнодържавния живот и на интелектуалното равнище на обществото. Изворите сочат, че в България намират почва отшелничеството, богомилството, ереста на жидовстващите, адамитството и др. Тези богословски ереси всъщност изразяват идейната борба сред различните съсловия на българското общество и разкриват многообразието в социалните и политическите възгледи на аристокрацията и на народното мнозинство.
До преди около четвърт век, когато се говореше за Търново през средновековието, разглеждаше се изключително историята на града като столица на Второто българско царство, ще рече през периода от 1185 до 1393 г. Направените през последните две десетилетия археологически открития обогатиха значително знанията ни за миналото на този важен наш град. Приносът на нови исторически извори, главно от археологическо естество, разкри пред погледа на изследвачите хронологическите граници на историята на Търново, като ни позволи да вникнем поне отчасти в една много по-отдалечена епоха.