Из "Кой кой е в средновековна България"
Йордан Андреев, Иван Лазаров, Пламен Павлов
Светителстването на този бълг. архиерей било бурно и изпълнено с много превратности и полит. борби. Времето, в което застанал начело на бълг. църква, било жестоко и страшно. През пролетта на 1186 г. търновските боляри Теодор и Асен вдигнали въстание за възстановяване на бълг. царство. По-големият Теодор бил коронясан за цар и приел името Петър. По силата на древния принцип „царство без патриарх не бива" братята се погрижили да намерят подходящ пастир на въстаналия народ. Такъв се оказал В., монах в някой от местните манастири. Петър и Асен довели насила в Търново митрополита на Видин и някои други гр. духовници, за да ръкоположат В. за епископ. Църк. канони били нарушени, но събитията налагали час по-скоро да се избере духовен водач. Въпреки оказаната от гр. духовници съпротива В. бил ръкоположен за църк. глава на възстановената бълг. държава. Началото на неговото архиерейство било белязано с кръв - гр. видински митрополит се разкаял за стореното, опитал се да избяга, но бил заловен и посечен.
Заедно с търновската корона младият и енергичен син на Тертерия поел и едно извънредно тежко политическо наследство. Вътрешно държавата си оставала разпокъсана. Освен Видинското и Добруджанското княжества съществувало вече и Крънско деспотство. Средногорското княжество на Смилеца наистина било унищожено, но затова пък двамата братя на бившия цар избягали във Византия, гдето се турили на разположение на неприятелите на своето отечество. Освен тях явил се бил и нов претендент за българския престол: Михаил, синът на някогашната царица Мария и Константин Асеня. Свръх всичко това, крайно намаленото царство се раздирало от вътрешни противоречия. Натрупаните през периода на татарското господство страсти избухнали сега с неудържима сила. Търсели се и отговорните за миналите нещастия. Един от тях бил и тогавашният търновски патриарх Йоаким. Върху тоя върховен представител на Българската църква тежало страшното обвинение, че предал страната и народа си на татарите. Какво е било всъщност прегрешението му, не се знае: може би от омразата към Георгия Тертерий той бил един от виновниците за татарското нашествие, което в 1292 г. довело Смилеца на престола, а заедно с това и поробването на България от Ногая.
Заел престола след Иван Асеня III, чието бягство сам предизвикал, Георги Тертерий не можел да бъде в добри отношения с Византия. Нейното международно положение по онова време отново се влошило, макар Михаил Палеолог формално да оставал верен на провъзгласената в Лион уния, но и на Запад вече не си правели никакви илюзии относно значението ѝ. С отделни и много редки изключения цялото византийско общество не искало и да чува за сближение с омразните му латинци. По тази причина и папството вече се отказало да пречи на завоевателните планове на неаполитанския крал. Той подновил неприятелствата си с империята и войските му през 1281 г. настъпили в Албания. При обсада на гр. Берат обаче те претърпели тежки поражения от византийците. Тогава Карл I потърсил отново начин да поведе преговори с държавните неприятели на Византия за съюз срещу ѝ.
През течение на близо двадесетгодишното си царуване Константин Асен давал все повече доказателства за това, че му липсвали способности не само на пълководец, но и на държавник. Външната политика на България била определяна тогава не от международното положение на страната или от нейните вътрешни средства и възможности, а от роднинските чувства и сляпата омраза на българските царици. Поради внушенията на жена си, дъщеря на Теодора II Ласкарис, която горяла от жаждата да отмъсти за престъплението, извършено над нейния брат, Константин до самата ѝ смърт останал враг на Михаила VIII Палеолог. След като по-късно се примирил с него и се оженил за племенницата на императора, неприятелството му с него, предизвикано поради спора за южнобългарските черноморски градове, се превърнало в непримирима омраза само защото под влиянието на новата си съпруга и като пренебрегвал истинските интереси на царството, се намесил в един спор, който за Византия поне в началото си бил чисто домашен — спорът около църковната уния с Рим. Отдавна е сложено убеждението, че тази черта у Константин Асен се е проявила по-късно, през последните години на царуването му, и се дължала на физически недъг. При един нещастен случай той си бил счупил крака, болестта му се усилвала, докато му отнела напълно възможността да се занимава с държавните работи. Това обяснение е съвсем погрешно. Нещастието е сполетяло Константина много рано, още докато била жива царица Ирина и преди похода за освобождението на султан Изедина. Но това обстоятелство не му попречило да поеме тогава лично началството над войските си. Вярното е само, че с течение на времето неговата некадърност на владетел става все по-очевидна; растяла и незаинтересоваността му към управлението на държавата, докато най-сетне цялото ѝ ръководство минало в ръцете на жена му, царица Мария.
Из "Кой кой е в средновековна България"
Йордан Андреев, Иван Лазаров, Пламен Павлов
Докс (Дукс Черноризец) — бълг. аристократ, брат на княз Борис I (852 — 889). Името му срещаме в няколко паметника. За първи път е споменат през 867 г.
Д. бил един от най-влиятелните хора в държавата. Той играл голяма роля при приемането на християнството (864) и бил един от онези, които подкрепили безрезервно княза при потушаване на антихрист. бунт (865). Взел участие и в преговорите с Рим относно независимостта на бълг. църква. Папа Йоан VIII му изпратил специално писмо, което свидетелства за влиянието на Д. при вземането на важни държавни решения:
Из "Кой кой е в средновековна България"
Йордан Андреев, Иван Лазаров, Пламен Павлов
Енравота (Воин) — бълг. принц, първороден син на хан Омуртаг (814 — 831). Съгласно наследственото право на прабългарите бил канартикин, т.е. престолонаследник. Поради явната си привързаност към християнството бил лишен от властта, вероятно още приживе на баща си. Държавното кормило било поето от най-малкия Омуртагов син Маламир (831 — 836).
Скоро след смъртта на баща им Е. помолил брат си да освободи от тъмницата един ромейски пленник на име Кинамон. Младият хан откликнал на отправената му молба: той извадил Кинамон от затвора, където го намерил гладен, мръсен, отслабнал, но все така ревностен в своята вяра. Отначало Е. не можал да го познае — толкова променен бил пленникът.
Възникването на Дунавска България в края на VII в. нарушава равновесието на силите на Балканския полуостров. Византия признава официално новата политическа формация с подписването на мирен договор с България през 681 г. Но оттук насетне Империята ще използва всеки удобен момент, за да си възвърне отнетите територии и да възстанови своето господство в Балканския североизток. От своя страна България утвърждава своята независимост и суверенитет в почти постоянна борба с Византия. Двубоят между двете страни се изостря особено много през царуването на Симеон, когато на няколко пъти възниква реалната опасност от овладяването на престола на византийските императори от българския владетел.
Епохата, която обхваща втората половина на IX век и първите десетилетия на X век, е време на основни промени в културното развитие на българския народ. Покръстването през 865 г., подготвено от цялото предишно развитие, предизвиква дълбока криза в живота на народа. При липсата в онази епоха на истинско народностно чувство и съзнание в днешния смисъл на думата, вярата и езикът съставят главните обединителни звена в държавата. Двувековното съществуване на българската държава се отличава по начало с борба на „езичници" срещу „християни", с други думи между езичниците славяни и първобългари и християнската Византийска империя.
Борбите между двете съседни държави и двете етнически групи приемали облик на стълкновения между два противоположни религиозни светогледа. Това схващане е особено ясно изразено в един от първобългарските надписи от времето на хан Персиан (831 — 836) гдето, говорейки за българо-византийските отношения, византийците са означени не с обичайното име „гърци", а като „християни" „Българите сториха много добрини на християните, но християните забравиха".
Какво положение е заемал новоизбрания цар преди да получи българската корона не знаем; известно е само, че баща му се наричал Тих, а по майка сам той бил внук на някогашния сръбски велик жупан Стефан Неман. Но основаното върху тоя факт предположение, че произхождал от югозападните български земи, гдето се намирали и неговите родови владения, мъчно може да бъде доказано.
Мицо, който основавал правата си над българския престол върху близкото си родство с Асеневския дом, не мислел да се откаже от тях и Константин тепърва имал да дири средства, за да закрепи положението си. По съвета на болярите той се оженил за една от дъщерите на императора Теодор II Ласкарис, Ирина, внучка на Иван Асеня II, и изпратил първата си жена в Никея. За да покаже, че по тоя начин е добил и наследствено право на престола, той взел и името Асен. Всичко това обаче не отбило претенциите на Мицо, който сега проявил неочаквана упоритост, тъй като навярно имал на страната си значителна част от болярството, главно привържениците на своята тъща, майка на убития Михаил Асен. В настъпилата междуособица Константин по едно време до такава степен бил застрашен от противника си, че трябвало да се спасява в крепостта Станимака, владяна тогава от никейците. Борбата траяла още няколко години. Но в нея щастието все повече изоставяло Мицо. Принуден от своя страна да отстъпва пред Константина, той накрай се затворил в Несебър и вече убеден, че делото му е загубено, предал тоя град на византийците. В награда за това императорът му дарувал имоти в Μала Азия, из околностите на древна Троя, гдето той се настанил със семейството си.
