Средновековна България

 

Типология на средновековния град в България и на Балканите

 

Един от главните проблеми в съвременната историография е определянето на средновековния балкански град, разграничаването на основните му типове и изработването на критерии за създаване на понятие за „средновековен град“, употребимо за Балканския полуостров. По пътя към разрешаването на този проблем, както вече отбелязахме, съществува опасност изследователят да не се съобрази с две основни положения. Първо, пренасянето в миналото на категории, присъщи на по-късен период, в това число и на съвременния, води към догматизъм и модернизъм. Второ, до неправилни изводи може да доведе и безусловното приемане на представите за града, отразени в средновековните извори. В същото време определението за средновековен град, създадено, без да се отчита конкретното съдържание, което са влагали в това понятие съвременниците, би страдало от непълнота и едностранчивост. За съжаление не са ни известни изследвания за представите за града в общественото съзнание на балканското средновековие. Някои предварителни наблюдения върху този проблем, както ни се струва, показват, че в България, Византия и Сърбия през XIII—XIV в. не е имало цялостна и трайна представа за това, какво всъщност е градът. Съществуват редица несъответствия в терминологията на разноезичните наративни извори. Например едно и също селище в хрониките на византийските летописци може да се нарича едновременно и „град“, и „градче“, и „крепост“, и просто „селище“ или „място“¹. В онези случаи, когато изворите съдържат разгърнати описания на градовете, отделните детайли, отбелязани от средновековните хронисти и агиографи, не образуват цялостен модел. Някои от авторите имат особено предпочитание към военностратегическата характеристика на градовете. Така в „Историята“ на Йоан Кантакузин екс-императорът обръща изключително внимание на фортификационните особености на селищата, описва пътищата, укрепленията, възможностите за снабдяване на гарнизона с храни². В условията на постоянни войни и вътрешни конфликти такъв подход при представянето на града е напълно оправдан. Привлича вниманието и тенденцията на авторите съвременници да смятат за задължителен признак на града присъствието на влиятелна феодална аристокрация в него. Атинският митрополит Михаил Хониат (починал през 1222 г.) отбелязва като характерна черта на града „нездравите стени, невисоките къщи“ - творения на строителите, пазарите и храмовете, но присъствието на мъже, смели и благочестиви, целомъдрени и справедливи“³. Георги Акрополит подробно описва как аристокрацията на Мелник решила съдбата на града в българо-византийската война през 1256 г.⁴ Кантакузин често споменава за преминаването на градовете от едната на другата страна в гражданските войни или по време на конфликтите с България и Сърбия, като свързва тези събития с позицията на укрепилите се в градовете феодали⁵. Григорий Цамблак вижда окончателната гибел на Търновград в унищожаването от турците на „хората, превъзхождащи другите по име, добродетел и произход“⁶. Пълновластието на феодалите в градовете се подчертава и в житието на Стефан Дечански, написано от продължителя на агиографа архиепископ Данило. Тук се споменават „първенците, почетени с голяма чест и славно име според достойнството им... притежаващи абсолютна власт върху земите и градовете на тези земи, защото те били равни на царя като братя“⁷.

Стопанският облик на града се очертава недостатъчно ясно в наративните извори. Най-често градът се свързва с търговията. Хрониките и житията често споменават градските пазари, тържищата, панаирите. Като синоним за процъфтяването на един или друг град се срещат шумът, суетата и многобройността на населението. В похвалата си за Евтимий Търновски Григорий Цамблак се обръща към читателя с риторическия въпрос: „Кой от миряните възлюби градското многолюдие, пазарите и шума така, както той (патриархът — Д. П.) възлюби пустинната тишина?“⁸.

В наративните извори се проследява и подчертаването на консумативната същност на града, известната му откъснатост от селската околност, произвеждаща хранителни продукти. Византийските хронисти и писатели често споменават, че градовете трябва да се снабдяват отвън с продукти, произведени в селския хинтерланд, или хранителни стоки, докарани отдалече⁹. В българската литература през XIV в. градските улици са представени като антипод на плодородните селски ниви¹⁰.

Още един забележителен елемент в „градския модел“, представен ни от средновековните балкански автори, е подчертаването на сакралната роля на града, който се явява обект на специфична божествена защита, обусловена от особеното му значение като църковнорелигиозен център, място за съсредоточаване на свещени реликви, храмове и манастири¹¹. Показателно е, че дори неголемите селища, каквито традиционно били епископските резиденции, в късновизантийската епоха се наричали градове¹².

Изложените дотук гледища, макар и да отразяват някои важни особености в развитието на балканския град през XIII—XIV в., не създават цялостна представа за него. Според нас това е напълно закономерно, като се има предвид, че в средновековните балкански държави не са съществували стабилни критерии за същността на града дори и в такава важна област на общественото съзнание, каквато представлявало феодалното право. Юридическите регламентации не обхващали всички страни на живота в града като населено място, обществена институция и стопански организъм.

Според нас причините, предизвикали това положение, трябва да се търсят в отсъствието на рязко очертана граница между понятията „град—село“ и във високата интензивност на градски живот на Балканите в предосманската епоха. В обстановката на явен упадък на старите градски центрове във Византия, появата на нови градове и бързото издигане на „феодални столици“ съвременниците не са могли да се ориентират в цялата сложност на протичащите процеси. Тяхната динамика довела до положението в рамките на едно-две поколения от „орловите гнезда“ на българските и сръбските феодали да израстват многонаселени и процъфтяващи градове, а незначителните селища на рударите „саси“ се очертават като бързоразвиващи се икономически средища. По същото време някога оживените и богати византийски емпории преживявали стагнация и постепенно се превръщали в пасивни придатъци на италианските търговски колонии, а развитите стопански центрове в Тракия и Пелопонес деградирали до нивото на силно аграризирани, притиснати между крепостните стени селища с трудно определим стопански облик. Тази динамичност в процесите пречела на консервативното по своята същност балканско обществено съзнание през XIII—XIV в. да изработи отчетлива и ясна представа за града. По същото време в наративните балкански извори от XIII—XIV в. се срещат някои наблюдения върху усиленото развитие на градовете. За византийските хронисти, които си представяли цялата история на империята, до известна степен, идеализирайки Комниновата епоха и процъфтяването на градовете в недалечното минало, собственото им време се виждало като век на криза и упадък. Помнейки за миналото величие на Цариград, Григор и Дука, патриарх Атанасий и Димитър Кидонис пишат с тъга за глада, станал често явление в живота на столицата, за запустелите и мръсни улици, за разрушаващите се обществени сгради и дворци. Темата за упадъка на градовете, изградена преди всичко върху материала за Цариград, широко се разпространила във византийската литература през XIV—XV в.¹³. В литературата на Втората българска държава през същия период може да се наблюдава обратната тенденция, стремеж столицата Търново, „вторият Цариград“, израснала от малка крепост, да се представя като антипод на угасващия Константинопол и наследник на отминалата му слава, като символ на развитието и процъфтяването. Характерно е, че тези идеи намират отражение дори в някои византийски паметници, например в написаното от патриарх Калист Житие на Теодосий Търновски¹⁴,

Изключителната динамика на процесите в развитието и упадъка на балканските градове през XIII—XIV в. остава едно от главните препятствия и за съвременните опити да се направи типологическа схема на средновековния балкански град. Стремежът да се отделят минимално количество строго определени типове средновековни градове често довежда някои изследователи до тенденцията в тесните рамки на статичните градски модели да се вмъкват многообразните и взаимносвързани процеси на упадък на старите центрове и подем на новите градове. Сложността идва и от факта, че поради незавършеността на второто обществено разделение на труда развитието на градския живот на Балканите се определяло невинаги и не навсякъде само от „класическите“ функции на града през средновековието — занаятите и търговията. Наличието на голям брой селища с „междинен“ характер, например укрепените поселения без достатъчно ярко изразено търговско-занаятчийско предградие или, обратното, значителните по население и икономическата си роля занаятчийски селища без укрепления и административно-политическо или църковно значение, силно затруднява даването на определение за балканския средновековен град и основните му типове.

Една от първите класификации на средновековните балкански градове принадлежи на С. Лишев. Както споменахме по-горе, той разделя градовете на типове според политическото им устройство и отбелязва далматинските градове с комуналното им самоуправление, византийските градове с ограничените им привилегии и права, и българските, сръбските и босненските градове, които се намирали изцяло в ръцете на феодалната държава или отделни владетели. Прекалено общият характер на тази схема едва ли се нуждае от специална критика. Трябва да се отбележи, че в монографията си С. Лишев разглежда като специфични два типа български градове през XIII—XIV в.: „рударските“ — рудодобивни и металургични центрове, и черноморските, свързани с износа на жито и транзитна международна търговия¹⁵.

Б. Т. Горянов класифицира късновизантийските градове, изхождайки от стопанските им функции. Той отделя, първо, старите търговски центрове — „емпории“, второ, градовете, възстановили се и развили се през XIII—XIV в. в резултат на разрастване на вътрешния пазар, и, трето, градовете, които на практика били фактории на италианските търговски републики¹⁶. Такъв подход като цяло е по-приемлив, тъй като отчита до известна степен интензивността в градското развитие. Но дори ако тази схема се прилага само за Византия, тя е непълна и не обхваща много от формите на градския живот през балканското средновековие.

Още една типологическа схема предлагат румънските историци С. Паску и С. Голденберг¹⁷, които сравняват развитието на средновековните градове в румънските, югославските и българските земи. Вземайки за критерий преобладаването на едни или други икономически функции, те определят шест типа градове за XIII-XIV в.:

а) пристанища — търговско-занаятчийски центрове;

б) транзитни морски и речни пристанища;

в) търговски и занаятчийски средища;

г) рударски градове;

д) градове с военнополитически функции;

е) търгове.

Според нас тази класификация е неприемлива. Първо, поради факта, че предложените категории са неясни, и, второ, поради нейната статичност. Големи съмнения предизвиква включването на „търга“ като тип на средновековен град и отделянето иа категорията „градове с военнополитически функции“. Наличието на неикономически дейности наред с търговията и занаятите е характерен белег за всеки средновековен град.

Интересни опити за типология предлага В. Хрохова¹⁸. Тя избира за основен критерий съотношението между икономическите дейности в града и административно-политическите функции. Според нея могат да бъдат обособени пет типа средновековни балкански градове:

а) големи градове — центрове на международна търговия и същевременно на оживен обмен със земеделския хинтерланд за сметка на собственото занаятчийско производство и пазари. Тези градове като правило били резиденции на светските и църковните власти. В социалния състав на населението заемали значително място занаятчиите и хората, свързани с търговията. Като примери се посочват градовете Солун, Патрас, Арта, Дубровник, Задар, Сплит, Търново в епохата на неговия разцвет, Пълдин и Драч през XIV—XV в. Авторката отбелязва, че към този тип се приближавало развитието на Тива и Атина, а така също и на Модон, Корон, Монемвазия и Несебър. Тези градове представлявали центрове на международна търговия, но с по-слабо изразени административно-политически функции;

б) градове с ярко изявени основни неземеделскостопански функции, намиращи се в сянката на едрите емпории и играещи по-малка роля в международната търговия. В състава на населението от тези градове имало много хора, откъснати вече от земеделския труд. Към този тип са отнесени градовете Анхиало, Панагюрище (?), Пълдин от по-ранната епоха, Средец, Сливен, Лариса, Коринт, Ливадия, Сяр, Белград, Ниш, Трогир и други;

в) градски средища с предимно търговски характер, чиято търговска дейност се съчетавала с политически, военни и църковни функции. Изследователката разделя тази категория на два подтипа: центрове на местен обмен, обхващащ близката околност, които притежавали по-слабо изразени политически функции, и транзитно-търговски възли с някои неикономически функции. В тази категория се включват по-голяма част от градските селища на Балканите през XIII—XIV в. — както старите градове, западнали през тази епоха, така и развиващите се стопански центрове. Като примери се споменават Видин, Свищов, Провадия, Шибеник, Алмира, Калмата;

г) селища, развитието на които се определяло от специфичната производствена дейност на населението им, например рударските градове Ново Бърдо, Сребърница, Златица, Рудник и др.;

д) селища, „чиито неаграрни функции били представени преди всичко в политическата, административната и църковната сфера“.

Общите принципи в типологията, предлагана от В. Хрохова, ни се виждат напълно приемливи за по-нататъшно разработване. В същото време много от конкретните изводи за типологията в развитието на някои градове предизвикват сериозни съмнения. Класификацията на В. Хрохова бе подложена на критика от В. Н. Завражин, който се противопостави на тезата за многофункционалността като признак на средновековния балкански град. По негово мнение подходът на чехословашката изследователка води до „фактическо изтриване на границите между качествено различните типове укрепени селища“, тъй като икономическата (търговско-занаятчийската) дейност на града не се приема като основна и задължителна¹⁹. Това твърдение може да се признае за справедливо само частично. Наистина петият тип селища, отделен от В. Хрохова, включва в числото на градовете дребни укрепени пунктове, които през отделните етапи на интересуващия ни период не били „истински“ средновековни градове. Но в рамките на цялата епоха на съществуване на късната Византийска империя и самостоятелните южнославянски феодални държави тези укрепени селища в повечето случаи или ставали основното ядро на формиращите се средновековни градове, или, обратното, представлявали остатъци от градове от предшестващата епоха, които не били способни да надживеят мощните политически колизии през XIII—XIV в. Според нас такава допълнителна категория селища е необходима в рамките на общата типологическа схема, демонстрираща не някакъв отделен етап в процеса на развитие на средновековните балкански градове, а неговите общи тенденции и динамика през XIII—XIV в.

Същевременно ние напълно сме съгласни с В. Н. Завражин, че при всяка типология за главен, определящ критерий на града трябва да се приема наличието на търговско-занаятчийски функции. Определянето на средновековния град като селище, в което е съсредоточено значително количество жители, по-голяма част от които не се занимават с аграрна производителна дейност, до голяма степен се е утвърдило в съвременната медиевистика и представлява най-перспективна насока по-нататъшна разработка и усъвършенстване²⁰.

Ние се опитахме да уточним класификацията на В. Хрохова, изхождайки преди всичко от материала, който се отнася до българския град през XIII—XIV в. Изследователите отдавна са установили, че най-интензивно развиващите се градове в интересуващия ни регион като правило са били тясно свързани с международната търговия. Градовете емпории, най-яркият представител от които бил Солун, се развивали като транзитни възли в търговските комуникации и като центрове за износ на селскостопански продукти и отделни произведения на местните занаяти. Тези градове се отличавали със зрелост в социалната структура на населението. Търговско-занаятчийските слоеве и техните върхове играели значителна роля в политическия живот и в стопанската дейност. В градовете емпории била съсредоточена многобройна и притежаваща силно политическо влияние и икономическа тежест феодална аристокрация. Съчетаването на тези фактори правело много от градовете първостепенни политически центрове. (Разбира се, съобразно условията и мащабите на дадена държава.)

Ето защо ние смятаме за необходимо да се отделят в първи тип градовете, експортни и транзитни пунктове на международната търговия, с преобладаващ търговско-занаятчийски слой в състава на населението. Тези средища играели ролята на първостепенни политически центрове. През XIV в. някои от тези градове станали столици на едрите феодални владения, на които се разделя България. Към втората половина на XIV в. като такъв град се очертава Бдин — най-важният търговско-занаятчийски център в Северозападна България. Оттук по р. Дунав се превозвали жито, кожи, восък и други продукти. През града минавал един от най-важните и оживени маршрути в сухопътната балканска търговия, свързващ Дубровник с Влахия и Трансилвания. Транспортирането на стоките по този път станало особено интензивно от средата на XIV в., когато Бдин започнал да съперничи на Търново като столица на независимо „царство“²¹. Към дадения тип ние отнасяме и Варна — политически и църковен център на Добруджанското деспотство през втората половина на XIV в. и възел на черноморската търговия²², главните тържища и транзитните пунктове на която по това време се премествали на север поради османската експанзия. Аналогични тенденции на развитие през същия период се установяват и за Несебър. След завладяването на града от Византия през 1367 г. той станал център на апанажното владение на деспот Михаил — най-малкия син на Йоан Палеолог²³.

В представения първи тип трябва да се включи и Велико Търново, чиято първостепенна политическа роля била един от определящите фактори в неговото развитие. През втората половина на XIV в. Търново израства като един от най-големите балкански градове с ярко изразен търговско-занаятчийски облик и активна международна търговска дейност. Съперничеството на другите феодални столици в този период, макар и да повлияло върху реалното политическо значение на града, не довело до неговото западане. Причините трябва да се търсят в икономическото значение на Търново, който явно доминирал в стопанско отношение над останалите градове в България в предосманската епоха.

Към втория тип градове принадлежат сравнително по-малко развитите стопански центрове, в които наред със занаятчийското производство била представена и търговската дейност. Като важни пунктове в местния обмен тези градове играели ролята на големи, но не първостепенни транзитни възли в международната търговия. Характерно за този тип селища е тяхната политическа дейност. Това били центрове на административни области — хори, които в някои случаи се обособявали като неголеми сравнително нестабилни феодални княжества. Активната политическа роля на тези градове в напрегнатите вътрешни и външни конфликти през XIV в. била изцяло обусловена от позицията на преобладаващата тук феодална аристокрация. В много от тези градове се намирали резиденциите на митрополити или епископи. Към дадения тип ние отнасяме Червен, Никопол, Шумен (който по традиция, както съседен Преслав, станал център на „прототронната“ митрополия и формална столица на хора), Средец, Ямбол, Ловеч, Овеч, Велбъжд.

Във втората група могат да се разграничат два подтипа: градове—центрове на наместничества—хори и други административно-политически области, и градове — столици на самостоятелни феодални владения. Условността на това делене е очевидна, тъй като в обстановката на растящ феодален сепаратизъм и разпространената в България система на апанажи, т. е. независими държавици, принадлежащи на членовете на управляващата династия²⁴, границата между градовете, подчинени на централната власт, и принадлежащите на отделни владетели била много подвижна и неясна.

Много примери от този род дава историята на сръбската държава през XIV в., когато редица градове — Ниш, Прилеп, Скопие, Белград, Браничево — наред с нарастващото икономическо значение започват да играят и активна политическа роля. От градовете във византийските земи към селищата от втория тип ние сме склонни да отнесем Сяр, Янина, Монемвазия, Мистра, Атина и др., които през XIV в. съчетават участието си в международната търговия и търговско-занаятчийската дейност с ролята на феодални центрове, придобиващи понякога самостоятелно политическо значение.

Към третия тип ние причисляваме градовете с много по-силно изразено политическо, отколкото икономическо значение. Трябва да се отбележи, че в отделни случаи е възможно да не преценяваме правилно икономическата им роля поради оскъдните сведения. Тук спадат градовете Плевен, Крън, Копсис, Стоб, Боруй, Мелник, Струмица, Просек и Станимака. Писмените извори и археологическите проучвания посочват развитието на търговско-занаятчийска дейност и тук, но политическите и военностратегическите функции на тези градове явно доминират над скромното им икономическо значение. Те били центрове на неголеми административни области, разположени преди всичко в планински райони. Някои от тях, например Мелник и Просек в началото на XIII в., Крън и Копсис в края на XIII — началото на XIV в., станали опорни пунктове на местните феодали, които успешно лавирали между България и нейните съседи и в продължение на значителен период от време запазвали самостоятелността на своите владения²⁵. Други, като Плевен и Стоб, представлявали неголеми административни центрове — резиденции на местния апарат на управление, чиито пълномощия се разпространявали върху околната територия. Трябва да се отбележи, че много от градовете, които през XIV в. се отнасят към втората група, през предшестващия период могат да бъдат класифицирани в рамките на тази категория. На свой ред градове като Боруй, който през първата половина на XIII в. бил център на една от граничните хори, през следващото столетие се намирал под властта на Византия, западнал и се превърнал във военностратегически пункт²⁶.

Към четвъртия тип се отнасят градовете, чието значение се определяло преди всичко от стопанската им дейност, а политическата им роля била сравнително незначителна. През XIV в. към тази група принадлежат много от рударските градове на Балканите. В българските земи към този тип със сигурност може да се причисли Чипровец. Сведенията на изворите за политическата му роля се ограничават само със споменаване, че в навечерието на турското завоевание градът се намирал във владенията на болярите Соимировичи²⁷. Спецификата в положението на някои рударски градове в България и съседна Сърбия се определя от разпространението на т. нар. „саско“ — градско право, което регламентирало отделните страни от производствената дейност и социалната организация в рударската община. В по-нататъшното си развитие рударските градове понякога се стремят към придобиване на значителна политическа роля. Така например през XV в. Ново Бърдо за кратък период от време станал един от най-важните центрове в деспотството на Стефан Лазаревич²⁸. С изчерпване на рудните находища някои градове губели своето икономическо значение, западали и оставали само военностратегически пунктове (например сръбският град Бръсково). В България рударските градове не били много, „саското“ право се разпростирало в незначителна степен, а османското нашествие, което прекъснало нормалната им дейност, не дало възможност на формиращите се тенденции да се развият.

Към същия тип градове ние отнасяме и някои черноморски пристанища в България, чиято политическа роля явно отстъпвала на икономическото им значение. Анхиало, Созопол, Агатопол били важни транзитни пунктове и пристанища, през които се изнасяли големи количества селскостопански продукти, но в политическо отношение те гравитирали към по-големите градски центрове и зависели от тях. Неикономическите функции на тези градове се свеждали до ролята на стратегически пунктове и резиденции на локални църковни власти.

Към последната, пета група принадлежат населените пунктове, които нямат ясно изразена търговско-занаятчийска дейност и се характеризират в изворите като крепости. Включването им в типологическата схема изисква специално обосноваване. Първо, археологическите разкопки на такива обекти (за съжаление твърде малобройни) откриват наличието на неголеми по площ и население жилищни квартали, които били непосредствено свързани с крепостта и в които има следи от занаятчийска дейност на обитателите им²⁹. Не са редки и монетните находки. Срещат се откъслечни сведения за съществуването на локални тържища, свързани с тези селища. Второ, не трябва да се игнорира фактът, че за поселенията от този тип информацията ни е минимална и е твърде възможно да недооценяваме нивото на социално-икономическото им развитие. Както споменахме по-горе, присъствието на тази категория в общата типологическа схема е необходимо, тъй като през XIII—XIV в. много от тези крепости се развиват в средновековни градове, и, обратното, много от значителните центрове през XI—XII в. през следващите две столетия деградират до нивото на укрепени селища с трудно определим стопански облик. Изхождайки от това, в рамките на петия тип могат да се разграничат две категории селища. В първата от тях влизат повечето български крепости от XIII—XIV в. — Флорентин, Оряхово, Русе, Тутракан и други укрепления по поречието на р. Дунав; Козяк, Емона, Урдовиза, Кранея, Девелт, Тристрия, Пиргос и останалите черноморски градчета; Белоградчик, Мадара, Твърдица, Мъглиж, Лардея, Потука, Венчан, Добрич и още много укрепени поселения от вътрешността на страната. Втората категория обединявала предимно селищата в Тракия и южнобългарските земи, които през XI—XII в. били засегнати от общия подем в провинциалните византийски градове, но през следващите два века започнали да западат и да губят своя градски облик.

Настоящата типологическа схема не претендира нито за особена новост и всеобхватиост, нито за уникалност. Тя се базира на изворовия материал от българските градове през XIII— XIV в. и изисква преди всичко по-нататъшно уточняване и разширяване в рамките на целия византийско-южнославянски регион. Необходими са също така увеличаване и диференциация на критериите за типологизацията. Но тази схема дава възможност за по-приемлив методически подход, отколкото практикуваното в повечето обобщаващи трудове разглеждане на средновековния балкански град само въз основа на материали от няколко най-изследвани центъра.

Дадената схема в известна степен отразява богатството от функции, присъщи на средновековния балкански град. При това в качеството на главни функции се разглеждат неселскостопанските видове дейност, залегнали в основата на градското развитие. Градът бил средище на занаятчийско производство, стопански център на селския хинтерланд и цялата обширна околност, често представлявал възлов пункт в международната търговия. В социалния му облик това намирало отражение в съществуването на определена, нерядко значителна част от население, което не се занимавало със селскостопанска работа, а със занаяти, търговия, добиване на полезни изкопаеми и друга дейност. Но разглеждайки конкретните градове, ние се убеждаваме, че навсякъде неселскостопанската производителна дейност се съчетавала със земеделско-скотовъдна. Значителното аграризиране било характерна черта на балканския средновековен град, една от проявите на регионална особеност в процеса на второто обществено разделение на труда. Поради това границата между града и селото на Балканите дори през епохата на развития феодализъм не била достатъчно добре очертана³⁰. За да определим тази граница, трябва да изтъкнем и друга характерна черта на средновековния балкански град — в повечето случаи може да се проследи съчетаване на търговско-занаятчийски икономически функции с дейности от административен, политически, църковнорелигиозен и културен характер.

Освен това спецификата се проявява и във факта, че в редица случаи неикономическите функции явно доминират над стопанското значение на селището. Последното обстоятелство донякъде произтича от особеностите в развитието на феодалния строй в този регион. Главен обект в борбата между центробежните и центростремителните сили в града било не икономическото и политическото влияние на самите градски слоеве, а градът като военностратегическа опора, стопански, фискален и църковен център на определен район. При това в условията на постоянни войни, феодални метежи, външнополитическа нестабилност на Втората българска държава през XIII— XIV в. военнополитическото могъщество на града изцяло зависело от феодалите или феодалната държава и представлявало необходима предпоставка за икономическото му развитие.

Предлаганата от нас схема дава възможност да се проследят някои общи тенденции в развитието на средновековния балкански град през XIII—XIV в. Ще посочим няколко конкретни примера от историята на българските градове през този период. Така например Търново в края на XII в. бил един от многото замъци на местни феодали в Северна България, около който започнало да се оформя селище с очертаващи се занаятчийски функции (тип V). В началото на антивизантийското въстание през 1186—1188 г. той станал политически център на владенията на Асеневци (тип III), а след това бързо прераснал в най-големия средновековен град на България и нейна столица през XIII - XIV в. (тип I). Друг пример ни дава историята на град Червен. Чрез археологически разкопки е установено, че градът се е развил от занаятчийско селище със специфична металургична дейност на населението (първоначална тенденция на развитие към тип IV). През XIII в. тук възникнал феодален замък — свидетелство за нарасналото политическо значение на Червен (тип III), а през XIV в. градът представлява един от най-важните административни и църковни центрове във Втората българска държава (тип II)³¹. Показателно е и наличието на „недоразвити“ феодални центрове, например Крън, който преминал през еволюцията от военностратегически пункт (тип V) към преходния тип III, но не достигнал нивото на „феодалната столица“ (тип II). За разлика от Крън Велбъжд през XIII—XIV в. от политически и църковен център с богати традиции, но слабо изразена стопанска дейност (тип III) се превърнал в мощна феодална столица, значителен занаятчийски център и важен възлов пункт в сухопътната балканска търговия (тип II).

В редица случаи прилагането на схемата разкрива динамиката при развитието в обратен порядък. Пълдин, един от най-големите политически и стопански центрове в южните български земи, в края на XII — началото на XIII в. със сигурност би могъл да се отнесе към тип II. Политическите колизии през XIII-XIV в., многократните разрушения на града, отслабването на търговската активност в главния трансбалкански път довели града до сериозен упадък, а през XIV в. Пълдин запазва само традиционното си значение на митрополитска резиденция и представлявал важен стратегически център, докато икономическите му функции отстъпили на втори план (тип III)³².

Разбира се, предлаганата схема не е съвършена, но разглеждайки с нейна помощ различните периоди от историята на Втората българска държава, ние потвърждаваме извода за преобладаването на възходящи тенденции в развитието на българския град през XIII—XIV в. Опитите за прилагане на схемата за изучаване на градовете в целия интересуващ ни регион са също възможни, при условие че ще бъдат по-точно определени неговите граници, ще се отделят субрегиони и средновековните градове в България, Византия и Сърбия ще се сравняват, отчитайки цялата специфика във формирането и прогреса на феодалния строй в тази част на Европа.