Балканите

 

 

Денисън Русинов - наклонени прозрения и наблюдения

Югославия: външно и вътрешно положение

По архиви на ЦРУ

 

Предлагам на читателя два документа от дигиталната читалня на Централното разузнавателно управление на САЩ. Първият представлява биографията под заглавие „Паклонени прозрения и наблюдения“ на един от най-големите американски разузнавачи Денис Русинов, осъществявали дейност на Балканите и в частност в СФРЮ. Той е оставил пет монографии 76 доклада на посочената тематика, има огромен практически опит във флотското разузнаване на Съединените щати и както и прилага своите теоритически и практически познания в обучаването на разузнавачи в елитни американски университети.

Отблъсквайки Сталин и неговия комунизъм, Югославия на Тито развива уникален вид социализъм, който съчетава еднопартийно управление с икономическа система на самоуправление на работниците, която предизвиква силен интерес по време на Студената война. Като член на Полевия щаб на Американските университети, Денисън Русинов стана дългогодишен резидент и чест гост в Югославия. Този том представя най-значимите от неговите освежаващо непосредствени и добре подплатени с информация доклади за живота в Югославия и основните политически събития в страната.

Есетата на Русинов изследват толкова разнообразни теми като първия супермаркет в американски стил и неговото предизвикателство към традиционните пазари на открито; уроците на сръбски празник (Слава); оставката на заместник-председателя Ранкович; Хърватската пролет от 1971 г.; етнически разделения и възход на национализма в цялата страна; напрежението между консервативните и либералните сили в югославската политика; и студентският бунт в Белградския университет през 1968 г. Заключителният доклад на Русинов от 1991 г. разглежда сериозните предизвикателства пред бъдещето на нацията, дори когато тя се разпадна.

Международно известен експерт по Югославия, Русинов се присъединява към факултета в Пит през 1988 г. като първият професор, чието основно назначение е в Университетския център за международни изследвания (UCIS). Той също така заема допълнителна длъжност като професор по история.

След пенсионирането на Русинов от Пит през септември 2000 г. той заема позицията на временен професор по източноевропейски изследвания в UCIS.

Колегата и приятел Боб Донорумо си спомня Русинов като брилянтен изследовател и всеотдаен, винаги достъпен учител, чиито студенти покриваха цялата гама от първокурсници до завършили студенти.

„Независимо дали помагаше с библиографски ресурси или предлагаше съвети, Дени беше винаги готов да изостави всичко, за да се опита да реши проблема на студент“, каза Донорумо, помощник-директор на Центъра за руски и източноевропейски изследвания на Пит към UCIS. „Беше голяма радост да гледам как неговите професионални и състрадателни черти на характера се събират в едно човешко същество.“

Кабинетът на Русинов, в съседство с този на Донорумо, беше добре зареден с книги, но включваше и снимки на европейски селяни по стените. „Това те караше да се чувстваш така, сякаш той се опитва да проучи най-дълбокия смисъл на живота на хората“, каза Донорумо. „Имаше усещането, че тук има човек с много книги, но също така и с душа и сърце.

Знаменателната книга на Русинов, „Югославският експеримент, 1948-1974 г.“, е публикувана през 1977 г. и все още се смята за основна литература за историята на Югославия, добави Донорумо. „Преди смъртта му вече чувах много хора да казват: „Никога не съм го срещал, но неговата стипендия в източноевропейските изследвания имаше огромно влияние върху мен“, каза Донорумо.

Айлийн О’Мали, помощник-директор в Центъра за руски и източноевропейски изследвания, работи с Русинов от 1994 г. „Обичах Дени. Той имаше златно сърце“, каза тя. „Аз не съм учен и за мен означаваше много, че той се отнасяше с мен като с равен. Никой въпрос не беше глупав за него.“ О’Мали казва, че лекциите на Русинов винаги са били пълни и той обичал да преподава. „Той имаше такъв способ със студентите; той беше много популярен. Можеше просто да го почувстваш, когато бъдеш около него. Освен това беше много земен. Беше толкова умен, но правеше неща като да носи торби с рециклируеми материали всяка седмица от дома до Пит, защото нямаха рециклиране там, където той живееше.“

Докато е в Пит, Русинов служи като академичен декан на три семестъра по море, есен 1991, пролет 1996 и лято 2000.

Гордън Маклауд, почетен професор по администрация на здравните услуги в Висшето училище по обществено здраве, си спомня с любов пътуването през 1996 г. „Дени беше изключително любезен и гостоприемен човек, който положи всички усилия да ме посрещне като член на факултета за първи път в семестриално пътуване по море“, каза Маклауд. „Чрез многобройните ни взаимоотношения развихме близко лично приятелство.“ Русинов защити бакалавърска степен по философия и история в университета Дюк, завършвайки първи в своя курс през 1952 г. Той беше член на (братството) Phi Beta Kappa, играеше в студентската театрална група и редактираше студентския вестник.

Като учен от Родос той печели втора бакалавърска степен. (1954) от Ню Колидж в Оксфордския университет. Той служи като офицер от разузнаването във флота на Съединените щати от 1955 до 1958 г., след което се връща в Ню колидж, за да защити магистърска степен през 1959 г. През 1963 г. защитава докторска степен в колежа Сейнт-Антони в Оксфорд. Освен това има стипендия в Института за текущи световни въпроси, 1958-1963 г., учи във Виена, Оксфорд и Белград. От 1963 до 1988 г. той е бил сътрудник за Югоизточна Европа, американски университетски полеви персонал (по-късно наречен Universities Field Staff International), изпращайки депеши до учени, в които подробно се описва какво се случва в чужбина; той е служил като помощник-директор на тази организация, 1973-1976 г.

В допълнение към 76 доклада на AUFS/UFSI, публикувани между 1963 и 1991 г., Русинов е автор на пет книги и множество приноси към колективни трудове, списания и вестници.

Той владееше перфектно пет езика и беше интервюирал лидери от цяла Източна Европа. Специалността му беше етническият национализъм в Югославия и беше експерт по режима на маршал Йосип Броз Тито. Той присъства на погребението на диктатора през 1980 г. Сред неговите академични позиции, Русинов е бил временен професор по история в Дартмутския колеж, 1976 г.; гостуващ преподавател по международните въпроси в Калифорнийския технологичен институт, 1970 г.; преподавател по балканистика и италианистика в Института за средиземноморски изследвания в Рим, 1969-1977 г., и доцент по история в Мичиганския държавен университет, 1965 г. През последните години Русинов можеше да бъде слушан в предаването „Всички обмислени“ на Националното обществено радио.

Вторият документ е секретен доклад от 16 септември 1955 г., озаглавен „Външно и вътрешно положение“. Той се отличава с особено богато съдържание, обединяващо в едно цяло външната и вътрешната политика на Югославия, външнополитическата й ориентация, взаимоотношенията със СССР, със Сателитите и Китай, както и със западноевропейските страни. Много важен раздел в документа е перспективи за развитие на комунистическата система. Не по-малко важна посока на външата политика на СФРЮ са отношенията с балканските страни. Внушителен е разделът за вероятна посока на действие при обстоятелства на война. 

В този подробен анализ своето място намира и прокоминформовската позиция на Югославия. Подробно е разгледана и ролята на Тито като водач на режима. Един от най-големите проблеми на държавата е вътрешната му раздробеност, която е заложена още от федеративната му структура, конфликта между федералното правителство и националните тенденции, сблъсъкът между по-развитите и по-слабо развитите републики. Все проблеми, който детайлно са очертани в горепосочените архиви.

 

 

ИНФОРМАЦИОНЕН ДОКЛАД

С-Е-К-Р-Е-Т-Н-О

 

Страна: Югославия

Повод: Външно и Вътрешно Положение

Дата на разпространение: 16 септември 1955

№ Страници: 8

 

 

Външната Ориентация на Югославия

 

1. Позиция на Баланса на Силите: Една тема постоянно е подчертавана на митингите на Федерацията на Комунистите на Югославия (ФКЮ), когато ролята на Югославия се изтъква в глобална силова структура, и именно тогава Югославия е и трябва остане неутрална. Това е позицията, която може да променена само заради едно агресивно действие срещу Югославия. Във всеки въоръжен конфликт, Югославия ще бъде единствено губеща, без значение какъв е изходът.

а. Желани връзки със СССР, Сателитите, Китай. Не югославските водачи бяха тези, които работеха за отчуджаването на отношенията със СССР и на Коминформовските държави. Сблъсъкът се случи, заради чисто личните чувства между Тито и неговите най-близки последователи и сталинската система. Тито беше просто твърде изключителна личност, за да го смели монолитният комунистически свят; от негова страна, съпротивата беше по необходимост за оцеляване му. Югославските лидери биха възприели c готовност разрешение, което би удовлетворило Москва, за да запази тяхната независима власт и начин на живот. Що се отнася до Сателитите и Китай, отношенията във всеки случай ще бъдат по модела на тези със СССР. На практика, Тито и неговите последователи разбират, че тяхната власт зависи от степента, в която могат да се съпротивляват на Съветското нахлуване; поради тази причина, всяко действие от страна на Москва, приятелско или неприятелско, трябва да бъде подлагано на грижливо внимание. От момента в който югославските водачи разбраха твърде добре, че техният личен интерес изисква да не се допуска пипалата на Москва да ги обхванат, те ще избягват всякакво възможно излагане на опасност.

б. Желани връзки със Западните Сили. Югославските водачи виждат техните сегашни отношения със Запада като ненормално положение, превърнато в необходимост, от нуждата да се оцелее. Средствата за изпълнение са лесно обясними; за да стане възможно целият материал да се придобие от Запада, без да ce променят по никакъв начин техните идеологически и политически цели. Това поведение се прилага към всички Западни Сили, включително Съединените Щати. В действителност, ще бъде по-лесно за Югославия да изглади отношенията си с европейските страни, с техните социалистически схващания, отколкото със Съединенитте Щати. Дори това, разбира се, не би могло се случи, освен ако Югославия не получаваше материална помощ в размер, считан за адекватен. Югославските водачи, като истински комунисти, гледат на Съединените Щати като въплъщение на техният идеологически архи-враг, капитализмът. […] В затворените партийни митинги и у дома любимо занимание все още е критиката на западните страни, Съединените Щати са обект на най-много вицове. Критиката на Запада в югославския печат служи, за да успокои онези закоравели комунисти, които не могат да мислят за СССР като за друга, освен за родината-майка.

2. Вероятна Посока на Действие при Обстоятелства на Война: В случай на Студена война, югославските водачи виждат неутралитета като най-печелившата посока на действие при обстоятелства на гореща война, дори ако сцена на безредици бъдат Балканите. Война, локализирана на Балканите, е немислимa, във всеки случай без съгласието на СССР. България не би могла да води война сама, без значение дали Югославия участва или не. Да се отиде на война срещу българския агресор би трябвало да се отиде на война срещу СССР, а това Югославия никога не би направила. Ако югославските задължения според Югославския Пакт се простират в случай на конфликт на интереси със СССР, Югославия не би изпълнила своите задължения. Война срещу СССР е немислима, след като просъществуването на комунистическия режим в Югославия е зависимо от запазването на комунистическата система навсякъде. Югославия се противопоставя идеологически и политически на всяко обвързване с НАТО във военната област. Това поведение, обаче, щеше да стане по-гъвкаво, ако Югославия се чувстваше непосредствено застрашена от Изток. За момента югославските водачи предпочитат да отхвърлят възможността комунистически държави да воюват помежду си, за разлика от марксистката доктрина.

3. Перспективи за Развитие на Комунистическата Система: Различията между Югославия и Коминформовските страни, както се твърдеше, никога не сa имали свой източник в марксическата доктрина. Нито една от страните не отстъпва на другата в провъзгласяваното си придържане към марксизма-ленинизма. Откакто различията произхождат от личостни съперничества, и откакто югославските водачи трябва да издържат на съветска намеса, югославските водачи вярват, че те нямат сблъсъци с другите комунистически държави и че там няма причина, поради която те да нямат приятелски отношения. От съветска гледна точка, колкото и сегашният режим в Югославия да не може да бъде изместен от по-сговорчив режим, днешното правителство е повече за предпочитане отколкото всяка възможна замяна от некомунистическа разновидност. Съветите трябва да бъдат внимателни, когато, загубени в опит да разстроят Тито, те въвеждат още по-лош режим, т.е. некомунистически. Смъртта на Сталин направи духа на установяването на съвместно сътрудничество по-лесен. По време на посещението на съветските водачи в Белград, Съветите признаха, че условията се различават в една или в друга страна и че комунистическата система може оправдано да бъде променяна, за да отговаря на преобладаващите условия. В известен смисъл това признание потвърди догмата „всеки комунизъм е по-добър от никакъв комунизъм.“ Идеологическата извивка между Москва и Белград никога не беше засегната от разногласията в политическата област. Югославските водачи не очакват техният режим да следва съветския модел, доколкото съветската система е възникнала при различни обстоятелства, действал e на практика в продължение на известен период от години и като старши член на семейството е придобил огромен престиж, особено в Азия. Югославският комунизъм, от друга страна, не доведе до впечатляващи резултати и неговото продължаване зависи от помощта, получена от капиталистическия Запад.

4. Югославия във Връзка с Неутралните Държави: Погрешно е да се смята, че Югославия се стреми към лидерство в необвързаните страни. Югославия е твърде малка страна за подобна роля - нейното значение вече беше подчертано от подготовката за реалността. Неотдавнашните стремежи на Югославия бяха продчинени на необходимостта от получаване на чуждестранна валута, за да подобри хроничния си дисбаланс на плащанията. Изтъкнатите идеологически и политически оправдания бяха използвани само като декорации. Декорациите сами по себе си бяха важни, тъй като бяха склонни да представят Югославия като по-малко опасен партньор в бизнеса с слаборазвитите страни в сравнение с великите сили; важното е, че по този начин Югославия би могла да противодейства на политическия натиск, който могъщата нация е в състояние да окаже в международната търговия. В отношенията си с големите сили, малките сили знаят много добре, че всяка материална помощ, която получат, ще бъде платена чрез политически отстъпки; като смята, че Югославия, като се застъпва за мир и самоопределение, е в състояние да се справи с гордостта на малките нации, като същевременно изисква преференциално третиране за себе си. Ако световното напрежение се освободи донякъде, това също не е загуба в очите на Югославия. Пробният камък на югославската външна търговия е следният: да се получи чуждестранна валута с всякакви възможни средства.

5. Поведение по отношение на Балканския Пакт: Фундаменталното поведение, преобладаващо в кръговете на Комунстическата партия по отношение на Балканския Пакт е едни от поводите за недоверие и неприязън. Тази неприязън произхожда от факта, че Балканският Пакт се явява като единствената друга връзка с НАТО и, като такъв, просто като инструмент на Запада. Политически говорено, Балканският Пакт е строго погледнато един съюз срещу България. Но откакто България не е независима, за нея не би било възможно да се въвлече в каквато и да е война без помощта и подкрепата на СССР. Ако изолирана война с България бъде започната, което е немислимо, само тогава Югославия би могла да спазва Пакта, надявайки се да спечели Пиринска Македония. Ако, което е по-вероятно, война с България, която предполага враждебни действия със СССР, Югославия никога няма да изпълни задълженията си по Пакта. Това беше свободно обсъждано на тези срещи и никога не е била идеята на Югославия да се въвлича във военен и политически съюз със Запада, което те смятат за Балканския Пакт и че са се съгласили с Пакта само с цел да продължат икономическите си отношения. […] Изглежда, че югославяните остават в съюза с идеята за възможно връщане към СССР до колкото може по-късна дата, ако този ход също би бил от полза за Югославия.

6. […].

 

Сплотеност на Режима на Най-Високо Равнище

 

7. Титовият Статут на Водач: Титовият статут на водач е добре установен и неоспорим. Той е популярен не само сред офицерите и наборниците в армията, чиито кариери са тясно свързани с неговия успех, но също и сред некомунистическото население, което гледа на него като на добър водач. Отговорностите за правенето на политиката са разделени както следва: Тито и Политбюро са отговорни за партийната линия и за политиката като цяло; въпреки че Тито има решаващ глас за всяко решение, което се взема, той не може да вземе това решение еднолично. От друга страна, Тито е безспорен глава на армията с генерал Госняк, който е само административен глава. В икономическите дела, Вукманович-Темпо и Милентий Попович¹ отговарят за решенията, засягащи политиката; докато на полето на външните работи Кардел, с Коча Попович, изпълнявайки неговите заповеди, е водещата фигура. Кардел, като втория човек след Тито в партийната йерархия, и ще бъде вероятно Титов наследник след смъртта на последния.

8. Разногласие относно Децентрализационната Програма: Главният противник срещу децентрализационната програма беше, както се твърди, Благойе Нешкович, който защитаваше стриктния партиен контрол над страната, по линиите, заложени от СССР. Самият Тито беше смятан за привърженик на по-либерална политика; докато Кардел, Вукманович-Темпо и Петар Стамболич представляват войнствения подход. Във всеки случай, на високо равнище нямаше реални последователи на идеите на Милован Джилас, макар че както се твърдеше, Тито винаги се гледал на него благосклонно.

9. Фракции върху Отношенията между Запада и Изтока: На най-висше равнище не се проявяват каквито и да било различия в мнението относно отношенията между Запада или Изтока. По отношение на Запада, утвърдената линия е да се получи колкото е възможно по-голяма материална помощ, без да се отстъпи нищо насреща. Югославяните ще следват тази линия, колкото е възможно по-дълго се прави. Обаче, ако това поставя под въпрос югославската идеологическа или политическа ориентация към Запада, тогава югославските водачи биха предпочели да се откажат от помощта. Също така това е вярно за възприетата югославска политическа линия към Изтока, т.е. Югославия би искала да нормализира своите отношения с Изтока, но ако това значи намеса на СССР в югославските вътрешни работи, тогава Югославия би предпочела да се остане като отхвърленото дете на комунистическата орбита. Това се дължи на факта, че югославските водачи много се страхуват за своите позиции. Кардел в частност би се противопоставил на каквото и да било идеологическо сближаване със СССР, което би могло да застраши възприетата от него позиция като идеологически водач и авторитет в Югославската Комунистическа Партия. Във всяко отношение, Югославия чувства в настояще време, че единственият сигурен курс за нейното съществуване е балансът, макар и крехък, между Изтока и Запада.

10. Възможна Корелация между Външната и Вътрешната политика на Югославия: Не изглежда да има никаква корелация между югославската вътрешна и външна политика. Налагащата се необходимост от осигуряване на чужда валута от Запад, докато по същото време предпазва своята идеологическа цялост с Изтока, не пречи на югославските решения по отношение на вътрешната политика.

11. Националните Различия: 

а. Федерално Равнище. Водачите от най-високо равнище са убедени, че те разрешават националния проблем, който съществуваше в Югославия. Докато Централният Комитет на Партията още с придържаше стриктно към националните ключове на неговото съдържание, с възможното изключение за определени личности на по-ниско равнище, там нямаше манифестация на национален конфликт. Нещо повече, сред некомунистите в Югославия, националната омраза до голяма степен утихна. Когато понякога се появяват огнища, властите бързо наказват въвлечените лица. По всеобщо признание, на икономическото поле от време на време се показват предпочитания към определени националности, такива като фаворизиране на определени индустрии, показвано в Босна и Словения. Но тези преференции са продиктувани повече от икономическа необходимост, отколкото от местни или национални интереси. От тази гледна точка, Франк Лескoшек² окончателно създава впечатлението, че той никога няма да показва предпочитание към словенците в ущърб на другите националности. Вярно е, разбира се, че правото на националност е защитавано в Босна и Херцеговина, където всеки е свободен да се чувства сърбин, хърватин, мюсюлманин и пр. Обаче това е вярно само заради икономическите причини, и вероятно ще дойде моментът, когато републиката ще бъде премахната и тогава ще бъде разделена между Сърбия, Хърватия и Черна гора.

б. Местно Равнище. Не съществуват силни хора в републиките в Югославия днес; контролът се упражнява от силните на позициите, държани от републиканските водачи в Централния комитет на Федералната партия. Подобни хора, като Владимир Бакарич и Петар Стамболич са добре познати, не заради силата, с която те командват в своите републики, а просто защото са водачи на по-големите и по-значимите републики. Не може да става дума за противопоставяне на федералната организация. Други водачи на републиканско равнище могат да бъдат характеризирани както следва:

1) Лазар Колишевски (Македония) е най-значимият от всички републикански водачи и не му е разрешено да излиза в чужбина.

2) Петар Стамболич съвсем не е от най-популярните в Сърбия, заради своето грубо и отчуждено държание. Трудно е личност от по-ниско равнище дори и да се доближи до него.

3) В Черна гора Балшo Йованович³ е много популярен сред народа; той много свободно се смесва с тълпата и се характеризира с приятелско държание, когато приобщава към себе си близки хора.

4) Авдо Хумо⁴ (Босна и Херцеговина) е много харесван, но той е учен и не се интересува твърде много от политика. Заради това, Джуро Пукар⁵ поддържа по-изтъкната позиция в босненското правителство.

5) Миха Маринко⁶ […] е изпреварен в голяма степен от Лескшек, да не говорим за Кардел.

12. Про-Коминформизмът по време на Режима:

а. Когато настъпи скъсването между Коминфорбюро и Югославия, Тито и неговите последователи нямаха от какво да се страхуват от некомунистите в страната, защото (с възможни изключения сред черногорците) те са прословути с антисъветизма си и още по-уплашени от СССР, отколкото от Югославската комунистическа партия. Както за Коминформовците, в рамките на три месеца след скъсването, всички партийни организации поставиха пред своите членове въпроса за лоялността към Сталин, или към Тито. Трябваше да бъде даден окончателен отговор и дискусии, разглеждащи идеологически въпроси, засягащи скъсването не се допускаха. В резултат лицата, които потвърждаваха, че лоялността им е към Сталин, също както и тези лица, които изглеждаше, че са колебаещи се преди да отговорят, бяха изключвани от партията, след това затваряни, изпращани в „реформирани“ лагери или, в някои случаи, осъждани на смърт. Освен това партията се възползваше от възможността да се отърве от членовете, които макар и не Коминформовци, не следват линията, сега продиктувана от югославските водачи. Същото се прилагаше и към некомунистите, които представляваха някакъв проблем на режима. Нямаше организирана съпротива срещу тази чистка. Вярно е, разбира се, че много, които не бяха привърженици на режима, при подписване на удостоверение, в което признават грешката си в мисленето и се заклеват във лоялност към настоящия режим, са освободени след 1953. Въпреки освобождаването им обаче, УДБА се погрижи тези лица никога да не бъдат допуснати да заемат отговорни постове.

б. Използвайки разрива с Коминфорбюро, режимът успя да се отърве от нежелани елементи сред партийните редици и, едновременно, да експлоатира Коминформовската опасност (която съществуваше само в умовете на чужденците от западен произход), успя също да придобие материална помощ от Запада, без да направи никакви отстъпки. Режимът също беше убеден, че Съветите няма да отвърнат военно от страх да не провокират Съединените щати към противодействие и че също не биха се опитали да свалят Тито, защото ако го направят, те едновременно биха разрушили комунистическия режим в Югославия.

в. Във всеки случай, след скорошната съветска визита в Белград, оставащите Коминформовци загубиха тяхната морална кауза като ортодоксални комунисти и, най-малкото в последно време, техната полическа значимост. Така Тито и неговите последователи вече не са засегнати от проблема с Коминформовците, които вече никога нямаше да имат реална сила в Югославия. Очевидно е днес, че комунистите навсякъде из Югославия дължат техните позиции на Тито и ще се издигат или падат заедно с него.

13. Югославското Виждане към Сегашното Икономическо Положение.

а. Равновесие на Платежния Проблем:

1) Централният Комитет е сериозно разтревожен за равновесието на платежния проблем, специално по отношение на отрицателния чуждестранен баланс. Допълнителна трудност се създава в невъзможността за увеличаване на основните гарантирани работни заплати. Очакванията на Тито за укрепване на платежния баланс през 1955 не се материализираха, и перспективите за неговото осъществяване не са твърде бляскави. Югославия дори няма необходимата техническа екипировка, за да завърши тези проекти, които сега са в строеж, т.е. строежът на меднопреработвателния завод в Майданпек и желязопреработвателния завод в Скопие трябваше да бъдат отложени, също както и строежът на няколко хидроелекростанции в Црвена Вода, Кокин Брод, и т.н. Както вече бе казано по-горе, югославските надежди за придобиване на жизненоважна екипировка чрез подновени бизнес връзки […] не се осъществиха. […]

2) Става все по-очевидно и по-очевидно, че Югославия не може да поддържа своята икономика за какъвто и да било период от време с импровизации и краткосрочни решения на проблема. Едно усилие за облекчаване на надвисналата криза е изпълнение на репарационните плащания. […] Във всеки случай, югославските водачи се надяват да продължат да получават помощ от Запада за неопределен период от време. Тази надежда да се продължи тази помощ под формата на компенсационни предприятия и от кредити, получени чрез това, те се надяват да подобрят тяхното лошо положение.

3) В този момент има повече спекулации как подновената търговия с Изтока ще облекчи основния проблем с плащането. Дотук Югославия беше конкурент на Съветския блок на пазарите на Близкия и Средния Изток. Ако едно съглашение между Югославия и Източния Блок може да бе постигнато на тези пазари, тогава югославският пазарен дял на търговията с Източния Блок ще бъде сериозно повлиян. В сегашно време, Югославия се стреми да увеличи своя търговски обем едновременно с Изтока и със Запада и желае да изнася стоки на всеки, който би желал да ги купи.

14. Перспективата пред Земеделието в Югославия: След като ранното земеделско планиране пропадна и в действителност доказа, че е пагубно за земеделската програма, комунистическите водачи в Югославия трябваше да се приспособят към по-либерално и гъвкаво поведение, от което те се надяват да получат по-добри резултати. През декември 1954 10-годишният проект за подобряване и развитие на земеделието и животновъдството беше открит. Проектът планира, най-малкото засега, да се увеличи производството на храна чрез даване на селяните на повече свобода и индивидуална инициатива. Докато социализацията на земеделието представлява финалната цел на Правителството, за момента се чувства, че ce изискват по-малко строги мерки и югославяните не възнамеряват да следват преждевременно cъветската система на земеделие. Режимът обаче не иска да механизира земеделския сектор значително и така, отпускайки кредит за това начинание всъщност благоприятства колективизацията, въпреки че някои случаи все пак също се отпускат помощи на индивидуални селяни. Министърът на електричеството и икономиката на Сърбия, Мика Йованович започва план, който предвижда масово отпускане на кредити за земеделски предприятия, което сочи, че режимът ще се върне към задължителна колективизация веднага щом назрее времето.

15. Лоша администрация и Лошо планиране в Югославските Икономически Операции.

а. Лоша администрация, голям разход на ресурси, и лошо планиране представляват непрестанна грижа за ръководството на Югославия. Протежирането, показано към старите партийни членове и безцеремонното отстраняване на некомунистите-експерти от икономическото поле остави незаличими следи. Ефектите от това сега вече се чувстват на икономическото поле, и режимът се справя с проблема чрез назначаване на следвоенен квалифициран персонал на технически позиции и постепенното отстраняване от тези служби на какъвто и да било останал некомпетентен персонал.

б. Що се отнася до планирането, то беше първата мисъл, когато децентрализацията щеше да обяви повече инициатива и така местните организации щяха да поемат тази отговорност. Cледователно се очакваше, че законът на търсенето и предлагането щеше автоматично ще доведе до уравновесяване. Тъй като това не се случи, планирането беше взето от местните огрганизации и още веднъж дадено на централното правителство. Производството отново беше контролирано в републиките и този контрол е упражняван от Икономическия Комитет на Федералния Изпълнителен Съвет, подчинен на републиките, окръзите и градовете. Там беше много по-широкото и ирационално производство заради лошата администрация и лошите методи. Заради това, режимът раздели системата посредством работниците, изпълняващи някакви норми, които получаваха премии под формата на материално стимулиране.

 

CIA-RDP08C01297R000400240004-0

ЮЖНОЕВРОПЕЙСКИ СЕРИИ

Том XV №3

(Югославия)

 

„МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС“ НИКОГА НЕ УМИРА

От Денисън Русинов

 

AUFS-REPORTS

DIR-3-᾽68

 

Този доклад е един от поредицата серии върху текущото развитие на международните отношения, написани от Сътрудниците на Полевия щаб на Американските Университети.¹ Предназначен е за абонатите от AUFS Reports Service като полезно допълнение към Американския фонд за информация по външни работи.

Авторът [Деннисън Русинов] е присъединен към AUFS с постоянно базиране, прекарващ дълги периоди извън граница и връщащ се периодично в Съединените щати да преподава в кампусите от AUFS, спонсориращи образователни институции.

Избран заради навиците си да събира, докладва и оценява данни, всеки Сътрудник на AUFS Reports съчетава отдавнашна лична наблюдателност с академични проучвания в своята област.

Основан през 1951 като образователна организация с нестопанска цел, AUFS при първоначално ограничено разпространение на Докладите сред своите корпоративни членове на колежи и университети. По-късно, бяха създадени категории абонати, за да отговорят на изискванията работата на Сътрудниците да бъде по-широкодостъпна. Докладите сега, богати с постоянно нарастващ брой на абонати – едновременно принадлежащи към академичната и неакадемичната общност – които ги смятаха за източник c политическа, икономическа и социална насоченост, който не са дублира в които и да било други съчинения.

Публикациите под логото на American Universities Field Staff не са избрани в съответствие с редакционна политика и не представляват възгледите на членовете. Отговорността за точността на фактите и за мненията, изразени в Доклада остават единствено отговорност на отделния автор.

 

ТЕГ С. ГРОНДАЛ

Изпълнителен Директор

 

AMERICAN UNIVERCITIES FIELD STAFF

336 Мадисън Авеню, Ню Йорк 17, Ню Йорк

Моля, въведете моя абонамент за един брой за всеки от 60-те до 100 Доклада, публикувани от AUFS годишно.

Чекът ми за $35 е попълнен. Моля, абонирайте ме.

Моля, изпратете ми пълна информация за плащания за много копия.

 

ДЕННИСЪН И. РУСИНОВ, който пише в Югославия върху Източна Европа, поддържа интереса към Адриатическа Европа от 1952, когато той специализира по проблемите на държавите, наследили династията на Хабсбургите. Той е родоски учен в Оксфордския университет и пътува в тази връзка във Виена, Триест и Белград. Той се връща на терен през 1956 като офицер от Шести американски флот. През 1958 той получава стипендия от Institute of Current World Affairs² и след едногодишно установяване във Виена, се премества в Колежа Сейнт-Антъни, Оксфорд, където продължава проучванията си по съвременна италианска, югославска и австрийска история. Той получава бакълавърска степен от Duke University³ и магистърска степен и защитава докторат от Оксфорд. Докато е в Оксфорд, г-н Русинов защитава титлата Извънреден Лектор в Ню Колидж, преподаващ модерна история, международни отношения и политически институции. Той се присъединява към AUFS през 1963.

Спонсори на American Universities Field Staff, INC.

Алабамски университет

Университет „Браун“

Калифорнийски Институт по Технология

Карлтънски Колеж

Дартмутски Колеж

Университет в Индиана

Канзаски университет

Луизиански щатски университет 

Мичигански щатски университет

Тулана Юнивърсити

Университет в Уисконсин

 

 

МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС НИКОГА НЕ УМИРА

Отново Сан-Стефанската Травма - или откога е Македонският Български въпрос?

от Денисън Русинов

 

Белград

Март 1968

 

Никога няма да се появи на Балканския календар на предстоящите културни или политически събития, нo почти е сигурно, че ще се случи, като Дубровнишкият фестивал или Пловдивският панаир. „Македонският Въпрос“ – този деветнадесетгодишнен териториален, политически и културен диспут, въвлякъл България, Сърбия (по-късно Югославия), понякога Гърция и дори Албания – e непресъхващ дългогодишен източник за цялата Балканска сцена, и един от тези, които могат да се разчита че продължават да произвеждат иредентистки претенции, аватюристични спекулации от страна на Великите сили, тероризъм и убийства, и/или напоследък по-популярни, ако и по-малко зрелищни предложения, процъфтяването на научни и псевдонаучни полемики, съсредоточени върху чувствителния въпрос: има ли Македонска нация?

През зимата на 1967-1968 полемичната реколта беше по-широка и по-богата отколкото през която и да било преходна година – в няколко сектора един белградски циник бе чут да казва, че и Югославия и България увеличават цифрите на плановото производство. Много чужди и вътрешни наблюдатели постоянно спекулират с мотивите и намеренията и на двете във вербалните атаки и контраатаки. Искат ли наистина българите да получат териториален излаз отново? Или тук има по-прости, вътрешни причини във видимата българска печатна кампания? Ако е така, защо югославяните вдигат такава врява? Има ли други, вътрешни причини за техния очевидно прекомерен отговор? Каква е злокобната роля, каквато и друг път играят руснаците?

Поводът за късното връщане към живот на Македонския въпрос е предизвикан от деветнадесетата годинина на 3 март 1878 от подписването на Руско-Турския договор в Сан Стефано, с който се освобождава България от Отоманско управление. При подготовката на годишнината серия възпоменателни статии се появяват в различни български периодични издания между декември 1967 и януари 1968; няколко близки теми, към които е известно, че югославяните са свръхчувствителни, бяха повдигнати отново: герои и събития, които в Югославия са споменавани като „македонски“, са изброени като „български“; годишнината от Илинденското въстание от 1903 срещу турците, която се състои на територията на сегашна Югославска Македония, е обявено като Български празник; Охрид, в западна Югославска Македония, е описан като Българскa епископия⁴, една от трите български исторически столици, и горд център на българската култура.

По-конкрентно и по-тревожно, границите на Договора от Сан-Стефанска България, които би трябвало да включват цяла Югославска Македония и части от южна Сърбия, източна Албания и Гръцка Македония, са смятани за „справедливи“ и „етнически“ граници на българската нация. Конгресът в Берлин, ревизирайки Санстефанската разпределение, обаче извършва несправедливост: „Българската държава не можеше да постигне своите национални граници“, пише един софийски професор в официалния вестник на Българската комунистическа партия, Работническо дело, на 12 януари 1968, „защото според Берлинското съглашение частите, които са безспорно български части от българската нация остават като васални на Султана (южна България, Македония и т.н.). Нови борби и прогресивни войни трябва да бъдат започнати за тяхното освобождение и обединение, което обаче не може да бъде осъществено напълно заради корупцията на династията и неефективността на българската дипломация.“⁵

Съществуването на отделна „Македонска“ нация e толкова категорично отричано, и територията на Югославска Македония е напълно още българска irredenta. 

Югославският печат реагира твърдо. Въпроси са зададени в Парламента; и в Югославска Македония републиканското законодателство, Централният Комитет на Лигата на Комунистите, и републиканската изпълнителна власт на Социалистическият Алианс всички дебатират проблема и миналите резолюции, както прави Федералната Конференция на Социалистическия Алианс в Белград.⁶ На 22 януари българският посланик в Югославия е призован във Външно министерство да чуе формален протест от заместник-външния министър Миша Павичевич; но през февруари белградският печат изказва недоволство, че българската кампания не е прeкратена.

Печатните полемики върху Македонския въпрос eдва що са започнали през периода на подобрените югославско-бългорските отношения, които започват след Никита Хрушчов даде думата на София през април 1962; за миналите само тридесет месеца сам, според моето със сигурност непълно досие, темата беше повдигната по поне седем различни повода. Този път, обаче, българското поведение по отношение на югославяните изглежда по-„официално“, защото водещата роля в съперничеството беше изиграна от официалните партийни и армейски публикации като Работническо дело и Народна Армия, като и в такива по-традиционни, ако и по-малко авторитетни проводници като списание Славяни. Югославяните също отбелязват, с мрачно предчувствие, че българската позиция видимо се харесва на новия съветски „печат“ под формата на трети том на „Освобождението на България от Турско Потисничество“, покриващо периода на Берлинския конгрес и написано със сътрудничеството на група от четирима съветски и трима български историци, която е издадена в Москва през ранната 1968.

За непредубедения чуждестранен наблюдател, отговорът е измамно прост. Българите са исторически коректни; трудно е, освен ако мистификациите със източниците, да се говори за Македонско национално съзнание или дори за Македонска нация през 1878 или 1903. Но югославяните са политически коректни, с изразите на най-добре приетите дефиниции, включително тези на марксизма, едновременно за Македонската нация и националното съзнание, които съществуват сега. Cледователно югославяните смятат, че могат законно да поставят под въпрос намеренията на онези, които отново публично оспорват съществуването на тази нация, въпреки че използват напълно валидни исторически аргументи, в рамките на контекста на кампанията, за да „сложат патриотизма в календара“ (както един белградски журналист го перефразира) за новото поколение българи.

Не се прави разлика между историческа и политическа обосновка – и може би не може и да има – от югославския печат. Има обаче намек за това, в една телеграма от московския кореспондент на Политика (Белград) на 12 февруари 1968, в която коментирайки новия трети том на Свободата на България от Турското потисничество, той недоволства, че не се публикуват исторически документи, в които македонците от 70-те години ХIX в., нарекли се българи и поискали съюз с България, но след неуспеха на съветските и българските издатели да добавят коментар или бележки подлиния, отхвърлящи съвременната валидност през 1968 на една подобна идентификация.

 

От Сан Стефано до Блед⁷ и обратно

Парчето от балканската география исторически наречено „Македония“, принадлежеше към Османската Империя от четиринадесети век до нейното „освобождение“ през Първата Балканска война 1912-1913. От тогава, както древните гали, то е разделено на три части: 52 процента от общата територия принадлежи на Гърция („Егейска Македония“), 38 процента на Югославия („Вардарска Македония“), и 10 процента („Пиринска Македония“, или според сегашната официална българска терминология „Благоевградски окръг“).⁸

Невъзможно е да се досигне до действително обективно определение на етническата структура, защото много от жителите вече не са напълно сигурни как да се назоват и поради това имат склонност да променят националната си принадлежност, следвайки преобладаващите политически крила в районите, където живеят. В българската Пиринска Македония, например, извън общото население от 281 000 жители, имаше 188 000 „Македонци“, записали се през преброяването от 1956, но само 8 750 „Македонци“ през преброяването от 1965. Сигурно е, че населението на Егейска Македония (сега 1.7 милиона от всички), преимуществено гръцко – най-малкото откакто гръцко-българската размяна на население след Първа световна война и бягството на хиляди от наричащите се „Славянофони“ след Гръцката гражданска война приключи през 1949 – когато там почти няма гърци в Югославия или Пирински регион. Значителното турско малцинството, остатъкът от Отоманската Империя, е разпокъсан между Вардарска Македония (където имаше 131 000 турци от общото население от 1.4 милиона през 1961 от югославското преброяване) и албанци (183.000 през 1961) съставляват локални мнозинства в няколко западни региона.

Повечето от оставащите жители на Вардарска и Пиринска Македония са славяни, от преобладаващото мнозинство от които говорят Южно Славянски език или диалект, приблизително по средата между сърбохърватския и българския, но малко по-близо до последния. Преди 1870 г. повечето от тези славяни, които изобщо се наричат както и да е, изглежда са се самоопределяли като „гърци“, коeто първоначално е имало религиозна идентификация с доминираната от гърците Православна христианска църква в Отоманската Империя в Европейска Турция. (По същата религиозна логика сърбохърватско говорещите и безспорно Славянски Мюсюлмани от Босна и Херцеговина и Санджак са дори и днес по погрешка наричани като – или дори наричат самите себе си „Турци“; в резултат на това объркване в собственото им съзнание още понякога са отвеждани да емигрират в Турция.).⁹ Обаче след учредяването на отделна Българска православна екзархия през 1870, гръцката и българската църква се състезават за лоялността на тези Македонски Славяни, и тези, които избират Екзархията, започват да се наричат българи; както преди това те са били славяни без специфично национално съзнание, това беше една кратка и лесна стъпка от религиозната принадлежност към етническата идентификация.

Мизерията на христианските народи в Европейска Турция междувременно доведе до въстания в Босна и Херцеговина и България, въввлекли Русия, Сърбия, Черна Гора и Румъния във война с Турция през 1877. Мирният договор¹⁰ в последствие, наложен на турците от победоносните руснаци и подписан в Сан Стефано на 3 март 1878, създаде „Велика България“, който включва всички етнически парчета от географска Македония, с изключение на южногръцките общини, плюс регионите Пирот и Враня от сегашна южна Сърбия и Корчанския регион от югоизточна Албания.

Тази България, създадена от Сан Стефанския договор, обаче, е държава, която никога не е била; всеки, който добре познава хода на модерната европейска история, знае, че великите сили, разтревожени от перспективата за една България руски съюзник, доминираща над Балканския полуостров и едновременно доближила Турските проливи, принуждават руснаците да седнат отново на масата на конференцията. На Берлинския конгрес, три месеца след подписването на Договора в Сан Стефано, Велика България беше погубена: Македония беше върната на Султана и вътрешна България беше разделена на автономно княжество на север, открито за руското влияние и полуавтономната турска провинция „Източна Румелия“ на юг, с христиански губернатор, назначен от Високата Порта. Разделението на вътрешна България приключи осем години по-късно, след като българитe не се подчиниха на всички сили (включително Русия) и анексираха Източна Румелия; но Македония останала злочесто турска за не едно поколение, желана изцяло или частично от България, Сърбия или Гърция.

В края на деветнадесети век гърците вече нямаха сериозни съперници и вече не бяха сериозни претенденти за националната вярност на славяните в сегашна Вардарска и Пиринска Македония. Тяхното място като съперник на българите беше заето от сърбите, които временно обърнаха основния фокус на своите аспирации за национална експанзия от родствениците си от Босна и Херцеговина (под австроунгарска окупация след 1878) към техните родственици в земите, които наричаха „Южна Сърбия“. Ако българите можеха да разчитат на до известна степен съмнителни етнически претенции за Първата и Втората Българска Империя и българската столица и културен и религиозен център в Охрид, сърбите можеха да издигат дори още по съмнителните етнически твърдения с техните по-скорошни спомени за четиринадесетвековното царство на Цар Стефан Душан, който е бил коронясан в Скопие. Политиката на Великите сили също изигра роля: от 80-те години на ХIX в. до след 1903 Сърбия беше под покровителството на Австро-Унгария, окуражавана от Виена да насочва сръбските иредентистки енергии на юг, a не в окупираната от австрийците Босна; докато България беше смятана като (не винаги правилно) за руски съюзник, подкрепящ руските интереси в стремежа си да възстанови се териториалната цялост на Сан Стефано. Хабсбургският Дранг нах Сюд-Остен и руският натиск към топлите морета – това са двете основни геополитически направления – кръстосващи се в Македония. Навикът да се виждат машинации на великите сили зад всяко повдигане на Македонския въпрос, забележимо отново и в последните седмици, има дълго и достойно за уважение минало.

Както при всяко подобно етническо оспорване от периода (например, тези по дължината на границите на германската и италианската нация, в Каринтия, Стирия, Западна Унгария, Истрия, Италиански Тирол, и пр.), сръбското-българското съревнование беше водено с помощта на съперничещи си училища, църкви, читалища, културни общности. Но на Балканите, под Турция, борбата също неизбежно приемаше по-остри организационни форми: например като прословутата Вътрешна Македонска Революционна Организация, известна като ВМРО, която беше основана през 1890-те за разпалване на тероризъм и евентуално въоръжено надигане. От началото и през цялата си дълга и проиворечива история, винаги е имало две течения във ВМРО, една, стремяща се към присъединяване към България и другата мечтеща за автономна Македония; някои привърженици от това течение по-късно станаха комунисти и провъзгласиха днешната (Югославска) Социалистическа Република Македония. В този контекст, едно трябва да се разбере за съвременния Югославско-Български спор върху реликвите за тези герои на ВМРО като Гоце Делчев и спонсорираното от ВМРО и неуспешната „Илинденска“ (Свети Илия) революция от 1903. Дали те принадлежат на България или на Югославска Македония?

Пропаганда, тероризъм и открит бунт не успяха да освободят Македония. Последвалата съвместна интервенция на Австро-Унгарския и Руския императори под формата на Мюрцщегсткото споразумение¹¹ да се наложат реформи върху Султана, с цел да се потуши „Балканското буре с барут“ след Илинденското кърваво клане не успя да подобри положението на христианското население на тази нещастна провинция; същото се получи след Младотурската революция през 1908. Когато всичко се провали, най-накрая балканските държави потушиха взаимните си противопоставяния и се съгласиха за общо нападение срещу Турция и за разделение на териториалните си трофеи, като българите щяха да получат лъвския пай от Македония.¹² Първата Балканска война приключи с победа за христианските агресори и изтласкване на Турция от всичките й владения в Европа; обаче Австро-Унгария и Италия след това се намесиха, за да попречат на Сърбия да анексира Северна Албания, която беше завладяна от сръбска армия. Даденото извинение - и достатъчно валидно - беше, че неславянските албанци също трябва да имат национална държава, но по-сериозната причина беше да се предотврати заобиколените отвсякъде от суша сърби да получават достъп до Адриатика, където австрийците се страхуваха, че едно сръбско пристанище би могло в действиелност да стане руско пристанище. Сърбите искаха компенсация от България под формата на по-голям дял от Македония; българите се възпротивиха и започнаха превантивна война срещу своите бивши съюзници, която скоро загубиха.

През 1878 българите бяха измамени в цяла Македония и много повече; през 1913 бяха измамени в по-голямата част от Македония и не бяха утешени от малките парчета, Струма и долината на Струма, които получиха. Тази горичина отрови българската вътрешна и външна политика завинаги след това и по-нататък беше главната причина за влизането във двете световни войни на германска (защото е антисръбска, антиюгославска и антигръцка) страна. Беше, разбира се, също и загубата на посока през двете войни, но всеки път първоначалните победи водеха до временна окупация от българите на повечето от желаните на terra irredenta, където техният произход, въпреки добрите намерения, не увеличаше броя на техните привърженици. От друга страна, етническата политика на сърбите, които управляваха Югославия между войните и които настояваха, че македонците са също сърби, не изглеждаше да спечели много приятели и там.

И Югославия и България излязоха от Втората световна война с нови, революционни комунистически режиим; общото беше, че станаха сателити на Съветския съюз - сталинистка реализация с царистка мечта. Този привидно идентичен статут, плюс обща интернационалистическа идеология, също внушаваше, че би могло да се очаква нов и кооперативен подход към Македонския въпрос. Третият Интернационал преди всичко беше посвещавал много внимание на националните проблеми, включително на Македонския, и беше разгръщал последователна и главно либерална идеологическа позиция по тази тема. За маркс-ленинистите, националните конфликти са вторични, представляващи отражение на класовото разделение между етническите линии („потискащи“ и „потискани“ нации) или изкуствено пораждани от съперничещите си национални буржоазии в преследване на тесните си класови интереси. За комунистите на власт, идеологията предписва претенциозна смесица от либералнa културна политика и стриктен партийно-политически контрол за начина на подчиняване на наследените остри етнически разделения, като по същото време успешно изграденият социализъм и ликвидацията на класовите врагове може да направи тези разделения ирелевантни и болезнени.

Идеологическите принципи обаче са винаги обект на разнообразни интерпретации при различни условия и за тактически модификации; и едновременно с Македонския въпрос и при югославската и българската комунистическата партия имат дълга и разгърната тенденция за благоприятни интерпретации, които са подходящи за техните отчетливи и в основата си противоречиви национални въжделения. По време на междувоенните години, Комунистическият Интернационал възприе виждането, което трудно се съгласува с надеждите на българската партия (между другите, е най-голямата на Балканите) и неохотно югославските и гръцките другари са били тормозени и подмамвани да се съгласят в ущърб на тяхната местна популярност. От 1923 до 1935 Коминтернът се изказа в полза на „автономна и независима Македония и Тракия“, имайки предвид разделението на тези провинции между Югославия и Гърция, и също в полза на евентуалното включване на тази независима Македония във федерация на Баалкански комунистически републики, която по-общо предполагаше пълното разпадане на националните й компоненти. Само след като нациската заплаха стана неизбежна и Коминтернът обърна посоката на Народния фронт срещу фашизма, изглеждаше целесъобразно да се подкрепя оцеляването на Югославия; и на края германците и италианците, а не Комунистическия Интернационал, който възприе и успешно се възползва от сепаратистките движения в Югославската Славянска държава, и непредвидено даде по-голямата част от Югославска и Гръцка Македония на техния Български съюзник.

През военните години, иронично, югославските комунисти бяха тези, които откриха своя интерес да реализират модифицирана версия в стария коминтерновски отговор на Македонския въпрос: тоест, самата Югославия ще се състои от федерация на Балкански комунистически републики в зародиш, в основата на автономията от големи етнически обединения, и Македония трябва да бъде една от тези републики. Политически и дори идеологически, това е много благоприятно разрешение: ако Македонската нация не съществуваше, беше необходимо такава да се открие, защото ако веднъж Македонците не са нито българи, нито сърби, а самите себе си, земята е изсечена от отровните съперничещите си иредентизми на София и Белград. „Откриването“ на Македонската нация, автономна в рамките на федерална Югославия, беше насочена към намиране на окончателно решение на „Македонския Въпрос“, ликвидиращ класическото „буре с барут на Европа“ и обуздаващо „великосръбските и великобългарските шовинисти“, които са направили толкова лош живота на толкова много хора между войните.

Една автономна република също може да се окаже тактически полезна, непредвидено, отслабвайки позицията и призива на онези македонци, включващи по-голямата част от ВМРО и все още не малко от водещите комунисти, които още предпочитат или включване към България или независима Македонска държава. Дори при предпоставката за съюзническа победа, без която не би могло да има Югославия, не би имало средствa за очакваното решение за възстановяване на Югославската държава, която би включила Вардарска Македония. През първите години на войната, Българската и Югославската комунистическа партия се бореха, като добри буржоазни националисти, за контрола над комунистическото движение във Вардарския регион, и заедно с това българите даваха възможно най-доброто от себе си в спора. Между впрочем, едва през лятото на 1943 титовисткият партизански бунт и дори титовистката Македонската комунистическа партия, можа да се организира в окупирания от българите юг. Също има доказателства, че не по-късно от 1946 няколко македонски сепаратисти, комунисти или всякакви други, бяха още активни в региона.

Поне за известно време сега Тито, а не българските (или гръцките) комунисти, беше този, чието заключение се ползваше с подкрепата на Сталин и дори очевидно на Георги Димитров, дългогодишният български бивш глава на Коминтерна, който се върна след войната да стане министър-председател в отечеството си; и на тази основа Тито проектираше още по-широки действия. Беше съвсем естествено, че автономна Македония ще включва всички части на Македонската нация, включително Вардарска, Пиринска, и евентуално Егейска Македония ще бъде присъединена по същото време към Федерална Югославия. Също толкова естествено беше, че българите, свързани с югославяните по кръв и сега също и по идеология, ще бъдат присъединени към федерацията, осъществявайки най-накрая Земята на (всички) Южни Славяни, която застъпниците от деветнадесети век на Югославската идея имаха изначално в съзнанието си. Тогава може би едни биха осмислили в срокове една по-широка конфедерация, включително всички Комунистически републики на Балканите.

Историята на този велик замисъл и на неговата катастрофа, е централна тема на добре известната история на Титово-Сталинския сблъсък. За настоящите успехи е само важно да се отбележи, че за четири години, от 1944 до 1948, българският комунистически режим беше принуден да приеме югославският аргумент, че Македонците представляват отделна нация. Те също активно, макар и предпазливо, подготвяха Пиринска Македония към обединение с Вардарска Македония в рамките на Югославия, въпреки че те искаха да отсрочат прокълнатия ден, настоявайки че обединението може да дойде само след федерацията между Югославия и България. Това беше същността на съглашението, подписано в Блед, в Словения, през август 1947, и препотвърдено чрез Югославско-българския договор за приятелство, подписан в София, когато Тито се завърна от посещението следващия ноември. Всеки път, когато българите последователно издигаха призрака на Сан Стефано, югославяните отговаряха с ексхумирането на Бледското Споразумение.

Най-добрият кратък обзор на колебанията в п позицията на българския режим за Македония от края на Втората световна война е тази на Евангелос Кофос¹³, в заключенията на неговото ценно проучване на проблема, Национализъм и Комунизъм в Македония:

По-малко от двадесет години след освобожденето, българските комунисти пет пъти възприеха напълно противоречиви възгледи по Македонския въпрос. Тогава, през 1944-1948 не само че те се отказаха в полза на югославяните от своите териториални претенции към Македония, но дори възприеха югославската теория, че Славянското население на Македония, изцяло са „Македонци“, т.е. нова етническа група. Вследствие на Тито-Коминформовския сблъсък – от 1948 до 1954 – българите преминаха към офанзива, защитавайки учредяването на подкрепяна от българите Македонска държава в рамките на обща Балканска комунистическа федерация. Чрез официален акт, „Македонците“ станаха отново българи. Едва когато новото съветско ръководство потърси средство да върне Тито обратно в комунистическата орбита през 1955, България отправи своите претенции към Македония и поиска признаване на съществуването на етнически „Македонци“ дори и вътре в България. Но това беше само едно отклонение с кратък живот, което трая по време на новото съветско-югославско сближение. През 1958, посред острите критики от югославските „ревизионисти“ от целия Съветски блок, българите не си губиха времето да заявяват своята независимост по Македонския въпрос, приветствайки „Македонците“ като „Българи“ и приключвайки с теорията за „Македонска националност“. Но новата московската международна ориентация доведе до ново разбирателство с Белград. В резултат на това София се оказа изоставена в полемиките по Македонския въпрос. Имаше индикации, че следващата среща между Тито и Живков в Белград през януари 1963 би могла да втвърди техните позиции по югославските искания. Обаче съветско-югославските отношения очевидно не не са достигнали съвършенство, за да принудят българите да решат категорично дали македонците съществуват извън Народна Република Македония.¹⁴

 

Защо е днешната полемика?

Обзорът на Кофос беше написан през 1964. От това време, както вече видяхме, полемиките фактически нe са изоставени, нито българите са приели, че „македонци“ съществуват в Югославия – още по-малко в България. През септември 1965, Тито осъществи официална визита в България. Беше забележително, че той дойде за пръв път, от срещата с Димитров през 1947, въпреки че той беше посетил всеки друг източноевропейски съюзник най-малко по веднъж след като започна съветско-югославско сближаване през 1961. Западният печат спекулираше, че Македония беше обсъждана, макар че не беше споменавана в речите или комюникетата; но на път за дома, говорейки в Пирот, от югославската страна на границата, Тито отдаде на трудностите, на които се натъкваме, когато „някои историци пишат и интерпретират историята на нашия народ съобразно своите собствени желания.“

По-второстепенна печатна полемика продължи на нередовни интервали през следваштите две години, и през ноември 1966 имаше един по-сериозен инцидент, когато делегацията от Югославски Македонски писатели се срещна с български писатели в София. Македонците протестираха против настояването на българите общото комюнике да бъде публикувано на български и сърбо-хърватски, а не на български и македонски; българите след като отказаха да признаят обособеността (от българския) на Македонския език, дори като официален език на Социалистическа Република Македония, който техната партньори в конференцията официално представляват.

Югославската преса постоянно отхвърля главата на българския писателски съюз (назначение на министър-председателя Тодор Живков)¹⁵, говорейки за „преднамерена политическа тенденциозност с явно реваншистки намерения“; и диспутът беше сметнат за достатъчно сериозен, за да доведе Живков до Белград през декември 1966, по пътя на връщане от Будапеща, на разговор с Тито и с югославския македонски партиен водач, Крсте Црвенковски. Ню Йорк Таймс се позова на „информиран комунистически източник“, казвайки, че през есента на 1966 българският посланик в Белград е изпращал официални представители на посолството в Югославска Македония, за да „проучи условията за учредяване на сепаративна Македонска социалистическа република под българско ръководство.“¹⁶ През май 1967, по време на приготовленията за официалната визита на министър-председателя Тодор Живков в Белград (която беше съкратена заради избухването на Арабско-Израелската война), Црвенковски лично отиде в София за по-нататъшни бъдещи разговори върху Македонския проблем.

На този фон остротата на югославската реакция на сегашните, по- широкообхватни и големомащабни серии от вербални „атаки“ от България за териториалната цялост на своята страна е малко по-разбираема. Действително, в българската полемика изглежда, като хващане за последната сламка – в края на годината, в който много югославяни станаха свръхчувствителни за действителни или въображаеми „атаки“ срещу тяхната страна и общество от всички страни.¹⁷ 

Българските мотиви са по-неясни, и от Белград eдни само могат да доведат югославските спекулации за тях. Едни настояват, че българският режим изпитва вътрешни затруднения, където неговата увеличаваща се непопулярност на скоро е станала още по-голяма поради инфлацията, бизнес стагнацията, и сравненията с всички радващи се на независимост и просперитет техни съседи; за тази цел управляващите в България, като добри ученици на Бисмарк, отклоняват вниманието на своя народ от вътрешните проблеми чрез издигане на популярни призиви и заплахи. Другото тълкувание вижда руснаците като разиграващи тяхата българска пионка срещу югославяните като напомняне, в навечерието на Будапещенската подготвителна конференция за световна Комунистическа конференция, че там има начини и средства за превръщане в доста неприятен живота за комунистическите отцепници, които не играят играта на Москва по московски образец.

Има алтернативни обяснения, свързани с гореспоменатия, но по-софистични и не взаимноизключващи се; разликата между тях зависи от това доколко някой избира или не избира да включи руския фактор. Съобразно югославските власти, които биха искали да играят по-нашироко или по-тревожни изпълнения на скорошната кампания, вътрешните съображения представят съответната мотивация, и въвличането в полемики с югославяните, макар и нежелателни, са нещо като вторичен продукт. Българският режим по-късно се въвлича в осъзнато и целенасочено възхваляване на българската история. Партийни и правителствени лидери са уморени да бъдат разглеждани както у дома, така и в чужбина като марионетки на Съветския съюз; и те отбелязват успеха и популярността, на които съседните режими, изглежда че се радват, защото се идентифицират с националните аспирации и историята на своите народи. За тази цел те предявяват претенции да бъдат български, също както и комунистически, социалистически наследници на Кан Крум, Самуил, Екзархията, както и българските национални революционери от деветнадесети век. Съобразно природата на българската история, обаче, всякакво възхваляване неизбежно води до главното противоречие с югославската историческа чувствителност; и именно това се случи през зимата на 1967-68.

Съобразно нуждата, която българите ще трябва също да чувстват за по-добри отношения с Югославия, един от въпросите, който би трябвало да се зададе е защо властниците в София решиха, че приетата за даденост вътрешна стойност на Сан Стефанските граници, има цената на неизбежна югославска реакция. Широко разпространеният на високо равнище югославски отговор е интересен: тоест българите не разбират какво се случва в Югославия днес; те погрешно интерпретират текущият открит югославски дебат за ролята на партията и специално, за вътрешните междурепубликански и междунационални отношения – интерпретирайки тези сигнали като югославска слабост, дори и като тенденция към разпад на държавата. За тази цел, те чувстват, че могат, поне в този момент, безнаказано да нарушат териториалната цялост на Югославия, защото югославяните не са в състояние да реагират с нещо повече от вербални протести. Те могат също да спекулират върху възможността дали влошаващите се етнически диспути с Югославия наистина ще доведат до нейния разпад, вярва се, че за тази ще бъде полезно да има друго тълкувание на техните скрити предявени претенции за Вардарска Македония.

Югославяните, които предлагат тази интерпретация, биха искали, по очевидни причини, да извадят руснаците извън играта, но това не е толкова лесно. Договореностите за честването на деветнадесетата годишнина от Сан Стефано, предимно включват широкообхватни и разнообразни публикации за събитието, са осъществени от Съветско-Българската асоциация за приятелство, съвместна и официална агенция. Би било наивно да се предположи, че руските участници се били неинформирани за българските планове или или са неосведомени за тяхното осъществяване, и че не се ползват от определено право на окончателно решение.

Ако съветското знание и одобрение, ако не и подстрекателство, по тази причина е ясно, съветската мотивация не е. Трудно е да се види какво руснаците биха спечелили от влошаването на югославско-българските отношения в сегашно време, макар и повърхностната привлекателност на теорията за това, че руснаците биха искали да напомнят на Белград за трудностите, които биха могли да създадат на Югославия, ако искат. Вероятно обяснението може да се открие не в съветското съгласие за техните отношения с Югославия, но за техните отношения с България, техният последен надежден съюзник в Югоизточна Европа. Поддържайки подобен съюзник като надежден – и също предугаждайки българските флиртове с една независима външна политика в стила на Румъния или Югославия – напомняния за минали руски подаръци, правени на българите, c цената на живота на сърби, румънци и други, не биха могли да бъдат приети. Както югославският печат отбелязва със сарказъм, Сан Стефано не е българска победа, а руски подарък на България в преследване на руските имперски интереси.

Най-многото, което югославските официални лица ще могат да кажат за предполагаемото съветско въвличане в настоящата кампания, е че руснаците ги уверяват по дипломатически канали, че там няма нищо. Въпреки това, югославяните желаят, те да бяха казали това официално и  посредством печата.

 

Дали Македонците (Още) са Българи?

Ако най-тревожните интерпретации на българските намерения са верни, и че наистина българите спекулират за едно следващо разпадане на Югославия, виждайки себе си като наследници в Македония, тогава би изглеждало, че българите продължават да вярват, че повече от един милион „Македонци“ от Републиката още се смятат – или най-малкото могат да бъдат склонени да се сметнат за българи.

Изглежда много вероятно, българите да сбъркат в тази преценка, ако действително те я направят.¹⁸ За социалния учен, в действителност, разделението на Македония лежи в точността на историята за „създаването“ на „нова“ нация в Европа в средата на двадесети век, сложен процес, включващ взаимодействието на емоционални, исторически, социални и политически фактори, лични амбиции, и законите на бюрокрацията и властта. Трудно е да бъдем категорични, защото няма истински компетентен наблюдател, който е също и обективен, но и за мнозина като мен, които се надяват да заменят обекивността със специализирана компетентност, също така е поне е ясно, че повечето от нашите приятели от Вардарския регион сега се смятат като македонци и са горди с това.

Тяхната защита на техното ново положение продължава да бъде ръководено не само срещу българските претенции, но също срещу сърбските. Така те бяха водени на пук на техните очевидна досегашна общност на интереси с другите по-малко развити южни републики, във фактическия съюз с развитите републики Хърватия и Словения, и да въведат икономическата реформа от 1965 и очистването на сръбския водач Александър Ранкович¹⁹, и неговата сръбско-доминирана политическа полиция през в 1966.

Последователно тяхната борба за отделна Македонска православна църква, частично успешна през 1958 и траяла през последната, датира от 1944 в никакъв случай не е изцяло „откритие“ на режима и партията, обслужваща своите македонски другари, както Сръбската православна църква би искала да вярва. Дори за нерелигиозните македонци идентичността между етническото и религиозното самосъзнание по един или друг начин още изглежда необходимо: когато те идентифицират с Гръцката православна църква, те наричат себе си гърци; когато те стават екзархисти, те стават българи; сръбското анексиране от 1913 означава анексиране на Сръбската Църква. За да се удари печата на Македонската национална общност обаче беше необходимо да се учреди Македонска църква – или, по-точно и с окончателен знак на ирония, да се възстанови древната и автокефална Охридска Архиепископия, която македонците твърдяха, че е македонска, докато българите твърдяха, че е българска.

Ако в тези дни бяха извършени тези дни, те са обичайно в името на Македонската нация, и са насочени срещу малцинствата, които включват почти 30 процента от населението на Републиката. Като по-късното избухване на югославско-българските полемики върху българските претенции за Македония по-късно премина от водещите страници, Пленумът на Централния комитет на Лигата на Комунистите на Македония реши да обсъди проблема като „вътрешно-национални отношения“ вътре в Републиката. Изглеждаше очевидно, от тона и съдържанието на главните речи, че загрижеността е сериозна, и че е повдигнала старата дилема на всяка нова нация-държава: ако Македония е земя на Македонците, каква може да бъде толерантността към не-македонското поведение от членовете на малцинствените групи, специално, когато самото съществуване на Македонската нация е подложено на изпитание? Малцинствата – специално най-многобройното, албанците (13 процента) и турците (9.3 процента) – са уверявани, че македонците няма да им налагат извънреден държавен език, че те биха (или че няма) да бъдат обект на дискриминация за експлоатация (в републиката има най-високото равнище на безработица в Югославия), и че Македония също ще бъде смятана за техен дом.²⁰ 

Изглежда, че някои македонци не само се радват на тяхното чувство за национална идентичност, но също демонстрират, че те не са в дъното на етническия ред. Последните уверения, дадени на малцинствата също предполагат, обаче, един друг вид тревоги може да обезпокои правителствените и партийните водачи в Скопие. На Пленума Крсте Црвенковски постави точка на атаката на виждането за етиническата „вертикална връзка“, която ще доведе членовете на всяка националност, където и да живеят, да потърсят своя собствен политически и културен център. Той спомена заплахата за Босна и Херцеговина, ако босненските сърби трябваше да потърсят към Белград, a Босенските Хървати към Загреб за водачество; но той сякаш мислеше за 183 000 македонски албанци, живеещи в по-голямата си част от едно компактно пространство в съседство с Автономна провинция на Косово и Метохия, където албанците са мнозинство и където скорошни реформи подсказаха, че те могат да се зарадват на истинска автономия. Дали Црвенковски се страхува да поиска от албанците от Тетово, Гостивар и Дебър анексиране на съседната провинция, ако македонците не се държат добре?

*****

Македонците от Югославия още се борят за тяхната идентичност и за нейните последици. Посред такова вълнение, интересно е да се открие, че най-малкото някои от тях са в мир със себе си. Аз мисля за няколко македонски приятели, здраво работещи бизнесмени, с големи интереси в балканската политика, но лично не замесени. Един имаше брат, живеещ в България, където той избяга през междувоенните години, и следователно, както може да се предполага, е добър българин, но това няма значение; моята приятелка и нейното семейство, са щастливи македонци и се надсмиват над българските претенции. Аз наскоро ги попитах какво е мнението им за толкова оспорваните исторически личности като Свети Климент и Наум и на кого принадлежат историческите паметници като Охрид и Скопие? Аз помислих, че те трябва да изберат между българите и македонците, но те отговориха веднага: „На Старата Славянска култура – на славяните, които изтръгнаха Балканите от Византия.“ Изглеждаше разумен и убедителен отговор.