Православна култура

Няколко думи за първия охридски архиепископ Йоан

Написана от Кристиян Ковачев
Посещения: 478


Посвещава се на монашеското братство
на Бигорския манастир „Св. Йоан Предтеча”,
основан от охридския архиепископ Йоан

 

Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XVII, 2019 г.

 

Ioan DebarskiТази статия няма претенции за изчерпателност. Целта е да се запознае обществеността с личността и делото на първия охридски архиепископ Йоан чрез систематизиране на известното ни в изворите и историографията за него. Струва ми се, че въпреки големите чествания в София и в Охрид за 1000-годишнината на Охридската архиепископия не беше направено нужното от страна на научната общност за изясняване значението на делото на първия архиерей на тази църковна институция. В тази връзка смятам за подходящо да приложа и един цитат от Р. Дж. Колингууд, който в „Идеята за историята” пише: „Важно е да се знае, че науката не се свежда до колекциониране на вече познатото и в систематизирането му в съответствие с една или друга схема. Тя се състои в концентриране на мисълта върху нещо, което все още не го познаваме, и в опита да го опознаем.”1

През 1018 г. – след четири години на агонизиране, но в същото време и на една „упорита и героична борба” (по думите на медиевиста Петър Петров2), през 1018 г. българската държава губи своята политическа независимост. Някои от градовете в областта Македония доброволно се предават на ромейската войска. Жителите на Охрид, където се „издигали и дворците на царете на България и се съхранявали богатствата им”, посрещнали василевса с „бойни песни, с приветствия и възхвали”.3 Тези известия в изворите дават основание на историка Иван Снегаров (1883–1971) да допусне, че ромейският император е дал обещание на българския народ, че ще запази старите му граждански и църковни права.4

С последователно издадените три сигилии Василий ІІ създава и посочва правата на Охридската архиепископия.5 Приема се, че сред основните мотиви на василевса е желанието му да не се променя съществено завареното статукво на църковна автономия в българските земи.6 Според Ст. Стаматов „в църквата, към която народът силно се бе прислонил, императорът е виждал най-добрата подкрепа на своята власт”.7 За център на архиепископията е определена бившата резиденция на българските патриарси – град Охрид. Според дадените от Василий ІІ права предстоятелят на Архиепископията се посочва от императора: „Прочее вследствие на това ние утвърдихме преблагочестивия монах Йоан да бъде архиепископ на България и да управлява делата, отнасящи се до архиепископията”.8 За статута на новооформената църковна организация през 1143 г. архимандрит Нил Доксопатър пише: „Подобна на Кипърската е и Българската църква, независима и неподчинена на никой от върховните престоли, но самовластно управлявана и от собствените си епископи посвещавана.”9

За първи архиепископ императорът посочил „преблагочестивия монах Йоан”, наречен във втората сигилия и „пресвети архиепископ на България”.10 Въпреки че е споменат поименно от император Василий ІІ като утвърден от него предстоятел на Охридската архиепископия, до днес познатият в историографията като Йоан Дебърски архиерей остава една от непознатите фигури, седящи на архиепископия престол в Охрид. Интерес към неговата личност се появява още през ХІХ в. в творчеството на пътешестващите из Балканите руски изследователи11, както и в изследванията на Марин Дринов. През първата половина на ХХ в. са направени опити за изясняване на отделни части от неговия живот: родно място, служение в споменатия в Дюканжовия списък манастир „Св. Богородица”, архипастирска дейност и т. н. Най-пълноценното изследване в този период, посветено на миналото на Архиепископията, е дело на Иван Снегаров, който още в предговора на своята „История на Охридската архиепископия” (в два тома, първият от 1924 г.) не скрива своите подбуди за написването на това изследване: „Аз, син на гр. Охрид, почувствах дълг да напиша нейната история, движен от убеждението, че историята е учителка на живота и че това духовно-културно учреждение е най-остро изобличение на настойчиво разпространяваната от Белград лъжа, че Македония е сръбска земя.”12 В своя очерк за миналото на Архиепископията Снегаров си поставя за цел да докаже българския характер на църковната институция в Охрид противно на излизащите от сръбската пропагандна машина твърдения. Той разглежда обстойно съществуването на Охридската архиепископия в няколко области: взаимодействие с политическата среда (при българите, ромеите и сърбите), променящите се граници на диоцеза, живота и дейността на познатите му архиереи, отношението между клир и народ, религиозно-нравствено състояние и духовна култура. За Снегаров изследването на миналото на Охридската архиепископия се превръща в „зов на кръвта, влечение към дълбоките корени на предците, негова човешка съдба” (по думите на Иван Божилов).13 Опитвайки се обаче да обхване цялото историческо развитие на църковната институция от нейното създаване през ХІ в. до нейното унищожаване през ХVІІІ в., Снегаров не се спира обстойно на личността на архиепископ Йоан. В по-късното си изследване „Духовно-културни връзки между България и Русия през Средните векове (Х–ХV в.)” той има възможност малко по-разширено да разгледа делото на първия архиепископ, като се противопоставя на някои от изложените тези в тогавашната историография. Приноси в осветляване делото на архиепископ Йоан имат и просветният деец Георги Трайчев и председателят на Дебърското благотворително братство полковник о.з. Ст. Стаматов. През 1940 г. първият публикува в „Училищен преглед” своята статия „Принос към историята на първия охридски архиепископ Йоан от Дебърско”.14 Тази статия се оказва основата, на която стъпват всички сетнешни изследвания. В същата година Стаматов помества като приложение към списание „Дебърски глас” своята брошура „Осмият патриарх и първият архиепископ на Охридската патриаршия-архиепископия Монахът Йоан Дебранин”.15 В нея той включва и някои свои наблюдение от района на Охрид, поставяйки въпроса за евентуалната канонизация на първия Охридски архиепископ още в периода на Средновековието. През 1994 г. в своята статия „Архиепископот Jован од Дебарско и традициjата за основаньето на манастирот Свети Jован Бигорски” изкуствоведът Цветан Грозданов включва нови видове извори (освен традиционните и познати до тогава) в разкриване на миналото на Архиепископията и на делото на нейния първи предстоятел.16 Сред тях е и колективната памет: запазеният спомен сред монасите на Бигорския манастир „Св. Йоан Предтеча” за откриването на чудотворната икона от монах Йоан и неговото значение като основател на светата обител. Върху запазения „спомен” сред монасите от ХІХ в. акцентира и йеромонах Доситей Талески в началото на своята статия „Игумените на Бигорскиот Манастир „Свети Jован Крстител”.17 Сравнително новите англоезични изследвания (A. P. Vlasto, M. Dimnik) споменават единствено архиепископ Йоан като пръв предстоятел на Архиепископията, утвърден лично от императора. A. P. Vlasto акцентира и върху неговото славянско потекло.18 През 2004 г. в „Годишника на Софийския университет. Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев” Сърджан Пириватрич публикува своята статия „Бугарски патриjарх и архиепископ Jован. Почеци манастирские кнjижевности у Охридскоj Архиепископиjи”, като Пириватрич е един от привържениците на тезата, че Йоан е заемал охридската патриаршеска катедра още преди 1018 г. – извод, направен на базата на бележка от сръбския препис на „Житието на св. Антоний” от ХІV в.19 Върху живота и делото на първия охридски архиепископ се спира и йеромонах Кирил от бигорското монашеско братство в своя доклад, изнесен по време на първата национална конференция по византология и медиевистика в Македония „Самуиловата държава – 1000 години след това (1018-2018).20

Основният извор, който предоставя на изследователите важна информация за реда на служение на архиепископите, е т. нар. Дюканжов списък, издаден за първи път от френския византолог Дюканж през ХVІІ в. В списъка на осмо място е посочен: „Йоан и той [свидетелствувал] в Ахрида. Той бил от Дебър, от село Агноандники, игумен на тамошния манастир „Света Богородица”.21 Списъкът, съставен през ХІІ в., свидетелства за запазените тогава трайни следи за първите охридски патриарси и архиепископи.

Двете известия – от Дюканжовия списък и от грамотите на император Василий ІІ – са единствените извори, които ни дават информация за архиепископ Йоан. На база на тях разбираме неговото монашеско име (Йоан), мястото на свещенодействие (Охрид), родното му място (Дебър – село Агноандники) и манастирът, където е бил игумен преди да бъде утвърден от василевса за архиепископ („Света Богородица”). Предполага се, че развивал книжовна дейност. Презвитер Йоан оставил своето име в послесловието на славянската версия на Житието на св. Антоний Велики, от където става ясно, че този текст, както и Житието на св. Панкратий Тавроменски били преведени по волята на Йоан. Въпреки изложената хипотеза в историографията, че споменатият презвитер Йоан е „съвременник на охридския архиепископ Йоан”22, Сърджан Пириватрич приема възможността именно охридският архиепископ да е автор на славянските преводи на споменатите агиографски текстове.23 Бележка от Виенския ръкопис на хрониката на Йоан Скилица пък споменава, че архиепископът починал през 6545 г. от Сътворението на света – при управлението на император Михаил ІV Пафлагон (1034–1041).24 Според Георги Трайчев, по това време архиепископът е на 59-годишна възраст.25

Ще разгледаме накратко три важни и неизяснени въпроса, свързани с личността на архиепископ Йоан и вълнували изследователите през годините: 1. бил ли е патриарх преди 1018 г.; 2. имал ли е църковно общение с църковната организация в Киевска Рус; 3. канонизиран ли е за светец? Предвид липсата на достатъчно данни и много неясноти, провокирали редица изследователи да изказват различни хипотези, тук няма да бъде разгледан въпросът за родното място на монах Йоан.26

Въпрос №1. Йоан – патриарх или архиепископ

В научната литература се забелязва един въпрос, който разделя историците. Редица учени (сред тях Божидар Прокич27, Сърджан Пириватрич28, Захарий фон Лингентал, Густав Шлюнбергер29, Михаил Приселков30 и т. н.) поддържат тезата, че още преди 1018 г. Йоан е заемал архиерейския престол в Охрид като патриарх. Марин Дринов също е привърженик на подобно предположение и дори го доразвива, поставяйки предполагаемото заемане на патриаршеския престол от Йоан във времето на цар Йоан Владислав (1015–1018): „Светителствувал е, види се, във времето на цар Йоан Владислав”.31 Според по-старата историография изгонването на Йоан от патриаршеския престол и неговото „заточение” в манастира „Св. Богородица” в периода 1015–1018 г. са резултат от неговите симпатии към „партията” на убития Гаврил Радомир (1014–1015).32 Изследователите, които са привърженици на тази хипотеза, се уповават и на сръбския препис на „Житието на св. Антоний” от ХІV в., където е записано: „Йоан, господин архиепископ наш, който е бил патриарх на българските земи”.33

Други изследователи не се съгласяват с тезата, че Йоан е бил патриарх. Още през ХІХ в. Евгений Голубински е категоричен, че Йоан е „бил поставен от император Василий веднага след завоеванието на българските земи, т. е. след 1019 г.”34 За Георги Трайчев изборът на Йоан, направен от император Василий ІІ, е свързан с нуждата на Ромейската империя за „спокойствие и мир”, настъпването на които е свързано със задоволяване на „националното чувство у покорените българи”.35 Съгласявайки се с тезата на Голубински, Трайчев е категоричен, че Йоан е избран и повикан от Василий ІІ направо от манастира „Св. Богородица”, където е бил игумен.36 Привърженик на тази теза е и Иван Снегаров, който отбелязва: „След като свалил патриарх Давид, той е утвърдил избрания от охридския Св. Синод нов духовен началник, българина от Дебърско Йоан, комуто обаче не дал титул “патриарх”, а му предоставил титула “архиепископ” с постоянна резиденция Охрид. По желанието на народа ли или по лични мотиви завоевателят е сменил духовния началник на България, не е известно, обаче смяната била в съгласие с българските жизнени интереси, понеже патриарх Давид не бил годен за историческата роля, която тепърва трябвало да играе Българската църква. Новият духовен глава бил достоен за високия пост.”37

Въпрос №2. Архиепископ Йоан и църковното общение с Киевска Рус

Историците на ХІХ в. са склонни да приемат, че предполагаемите връзки между Киевска Рус и църковната организация в Охрид са установени още във времето на цар Самуил. Дринов твърди на основа на една руска летопис, че „още равноапостолния руски княз св. Владимир се е обръщал към съвременния му български цар Самуил и е получил от него иереи учени и книги доволни”.38 Руският изследовател Михаил Приселков в началото на ХХ в. е един от първите, които изказва предположение за „церковной зависимости Кiевской церкви этой поры от Охридскаго патрiархата Самуила”.39 Обвързване между Киевска Рус и Охридския архиепископ Йоан Приселков открива в руски текстове („Сказание за светите братя Борис и Глеб”, отделни агиографски текстове и т. н.), където се споменават отношенията между Ярослав и някой си архиепископ Йоан: „… и сътвори архиепископъ обычное храму обновление…”; „Архиепископъ же оставъ постави попы и дьяконы…”40 Това дава основание на изследователя да заключи, че „Руската църква влизала в състава на Охридската патриаршия”.41 Предполага се дори, че охридският архиерей поставил за епископи в Русия Анастас Корсунянин (в Киев) и Йоаким (в Новгород). Твърди се и за проведено от охридския архиепископ Йоан посещение при киевския княз, за да получи неговото съгласие за признание на духовната власт на Охрид над Руската църква. Иван Снегаров обаче се противопоставя на всички тези предположения, изказвани от Приселков като заключава: „Всичко това е построено остроумно, но без фактическа основа и в разрез с историческата действителност.”42

Въпрос №3. Архиепископ Йоан – светец?

Най-важният въпрос обаче остава: канонизиран ли е архиепископ Йоан? Въпреки че Пламен Павлов пише, че архиереят „не е канонизиран от православната църква в България и Македония”43, то някои от изследователите са склонни да приемат негова канонизация в миналото (още през Средновековието) на база на съществуващите предания и на силната почит към него, съхранявана до днес в района на Охрид и Дебър.

Особено силна е почитта към архиепископ Йоан сред монасите от Бигорския манастир „Св. Йоан Предтеча”. В католикона на светата обител архиереят е изобразен до стенописния образ на Богородица в нартекса. Застанал е в молитвена поза, с архиерейски сакос и омофор, и с ореол около главата. В изградената през 2008 г. в южния дял на манастирския двор фиала е изобразено намирането на чудотворната икона на св. Йоан Предтеча от охридския архиепископ Йоан. Духовникът в черно монашеско облекло е коленичил пред чудотворния образ на Кръстителя; отново е с ореол.

Запазената през ХІХ в. колективна монашеска памет свидетелства за активната роля на първия охридски архиепископ в новоустроената от Василий ІІ Охридска архиепископия. Именно паметта е запазила спомена за значимата роля, която имат охридските архиепископи в тази част на Балканите. Така например в разказите на местните хора, записани през първата половина на ХХ в., се откроява личността на някой си владика (не се пояснява нито името, нито периода на неговата архиерейска дейност), който управлявал в духовно отношение охридските села.44 Според интересуващото ни предание, запазено сред бигорските монаси от ХІХ в., архиепископ Йоан открива по свръхестествен начин чудотворната икона на св. Йоан Предтеча и решава да я положи в манастир, който той изградил специално по този повод. Приема се, че това е днешният Бигорски манастир.45 Според официалната версия, в гората при извора, близо до пещерата, където живял, Йоан вижда светлина между дърветата, която се издигала към небето. Когато се приближава, монахът вижда как над извора стои икона с образа на Йоан Кръстител, цялата в блясък. Възхитен, но и изплашен, Йоан коленичи и прославя Бога. След това с голяма вяра и страх Божий Йоан взима иконата и я поставя в малък параклис, който построил за тази цел. След като заема архиепископската катедра, той издига по-голям храм на мястото, където намерил иконата. Там започва да се образува и монашеско братство.46 Според друго монашеско предание, записано от Стаматов, иконата сама е дошла в новия храм от стария, където е била и който се намирал на друго място.47

Този монашески разказ идва да допълни цяла поредица от предания за ранното светителствуване на монах Йоан от Дебър. Според едно от преданията той живял като отшелник, пустиножител в една пещера в района на Галичник. Тук той прекарвал времето си в „пост и молитва и рядко слизал между населението, колкото за да го крепи във вярата”. Виждайки неговия пример и отказването от света, „около него почнали да се събират и други отшелници, за които доста се загрижил Йоан”.48 Локализирайки манастира, където бил игумен Йоан преди 1018 г., в с. Ростуше, Климент Рилски съобщава интересен разказ, по-късно цитиран и от Георги Трайчев: „В 1908 г. един помак, който е копал основите, за да строи къща наблизо до тая историческа църква, открил една сводеста, много изкустно направена с тухли гробница, в която се намирало едно цяло никак не разложено човешко тяло. Помакът е мислил през нощта да хвърли това тяло в реката Радика. Но на сън му се явил човек, който му казал да го не закача, защото той е жив и нищо не може да му направи. Помакът се уплашил от това съновидение и зазидал пак гробницата, както си е била.”49 До сега този разказ е само споменаван, цитиран, но не и анализиран, дори и от привържениците за проведена през Средновековието канонизация на първия охридски архиепископ.

През 1940 г. Георги Трайчев с призив се обръща към тогавашното духовенство: „би трябвало нашата църква, ценейки неговите заслуги [тези на архиепископ Йоан – бел. Кр. Кв.], да му даде едно от заслужените места в йерархията на нашите светители”.50 Стаматов също пише: „Трябва да се съжалява, че нашата църква, която мина един дълъг период на пълна инквизиция от страна на византийската цариградска патриаршия и която с борби и бури доби своята църковна, национална и политическа самостоятелност, не е застанала напълно в един спокоен живот, за да хвърли вярна преценка [върху] заслугите на всички наши църковни великани и които заслужава да бъдат канонизирани в светии.” На края Стаматов изразява надежда, че „монахът Йоан Дебранин ще заеме едно от видните места в стълбата на българските светии”.51

Освен че подкрепя Трайчев за евентуална канонизация на архиепископ Йоан, Стаматов излага предположението, че „още съвременниците на Йоан Дебранин са оценили неговите големи заслуги и са го канонизирали за светия”. Като аргумент Стаматов посочва името на Бигорския манастир – „Св. Йоан Кръстител”. Според него през Средновековието „по тия места не е имало манастир с това име – „Св. Йоан”.52

Ако приемем тезата на Стаматов за допустима, то има ли вероятност почитта към охридския архиепископ Йоан да не се е запазила заради сливане с почитта към друг местен светец? Подобни примери от историята са ни известни. Например паметта на преподобна Параскева Епиватска се смесва с тази на преподобномъченица Параскева Римска.53 Почитта към св. Теодор Тирон пък се дублира с тази на св. Теодор Стратилат, а Искра Христова-Шомова забелязва, че между житията на двамата светци „има подозрително много общи черти: името, професията и дори градът”.54 От края на ХІ – началото на ХІІ в. в района на Западна Македония започва да се чества паметта на св. Йоан Владимир. В някои от средновековните жития Йоан Владимир е описан във връзка с чудо, по време на което светецът вижда орел, носещ кръст. На мястото на видението Йоан Владимир решава да построи храм, в който се моли често. Според изследователите в агиографските текстове, посветени на този светец, се срещат леки разминавания, а в някои моменти дори се появяват нови елементи.55 Докато не бъдат открити обаче повече доказателства в защита на тезата за канонизацията на Йоан Дебърски, хипотезата за сливане на двата култа и правене на паралели с други препокрити култове към светци ще остане просто предположение и една възможна интерпретация, колкото защитима, толкова и лесно оборима.

Без значение дали е канонизиран или не, архиепископ Йоан е ключова фигура в историята на Охридската архиепископия, намерила заслужено място в народната памет на жителите на Охрид и Дебър. Въпреки много неизвестности, неговата личност събужда интерес и поражда редица въпроси сред македонските, българските, сръбските, руските и западноевропейските изследователи. А неговият образ продължава да ни гледа от бигорския католикон с надеждата, че в някой ден някъде и някой ще го извади от забвението, на което го е осъдила историческата наука.

 

1Колингууд, Р. Дж. Идеята за Историята. София. 1995, с. 13.
2Петров, П. Падане на България под византийска власт – В: История на България. Т. ІІ. Първа българска държава/отг. ред. Ангелов, Д. София. 1981, с. 422.
3Georgii Cedreni – Ioannis Scylitzae. Historiarum Compendium – В: Гръцки извори за българската история. Т. VІ. София. 1965, с. 291.
4Снегаров, Ив. История на Охридската архиепископия. Т. 1. От основаването й до завладяването на Балканския полуостров от турците. София. 1924, с. 53.
5Сигилиите са публикувани в Sigillia Basilii – В: Гръцки извори за българската история. Т. VІ. София. 1965, с. 40-47.
6Матанов, Хр. Средновековните Балкани: Исторически очерци. София. 2002, с. 115.
7Брошура от Ст. Стаматов. Осмият патриарх и първият архиепископ на Охридската патриаршия-архиепископия  Монахът Йоан Дебранин. София. 1940 – ЦДА, ф. 85К, оп. 2, а. е. 138, с. 3.
8Sigillia Basilii – В: Гръцки извори за българската история. Т. VІ. София. 1965, с. 41.
9Иванов, Й. Български старини из Македония. София. 1970, с. 563.
10Sigillia Basilii – В: Гръцки извори за българската история. Т. VІ. София. 1965, с. 47.
11Първи за архиепископ Йоан пише Голубински, преповтаряйки съдържанието от Дюканжовия списък (Трайчев, Г. Принос към историята на първия охридски архиепископ Йоан от Дебърско//Училищен преглед, 39 (1940), с. 688)
12Снегаров, Ив. История на Охридската архиепископия. Т. І. От основаването й до завладяването на Балканския полуостров от турците. София. 1924, <http://www.promacedonia.org/is/is_predgovor.html>.
13Божилов, Ив. „История на Охридската архиепископия” в човешката съдба и изследователската дейност на Иван Снегаров – В: История на Охридската архиепископия. Т. І. От основаването й до завладяването на Балканския полуостров от турците. София. 1995, с. vi.
14Трайчев, Г. Принос към историята на първия охридски архиепископ Йоан от Дебърско//Училищен преглед, 39 (1940), с. 688-697.
15Брошура от Ст. Стаматов. Осмият патриарх и първият архиепископ на Охридската патриаршия-архиепископия. Монахът Йоан Дебранин. София. 1940 – ЦДА, ф. 85К, оп. 2, а. е. 138.
16Грозданов, Цв. Архиепископот Jован од Дебарско и традициjата за основаньето на манастирот Свети Jован Бигорски – В: Манастир Свети Jован Бигорски/ред. Илиевски, П. Хр., Кр. Томовски, Цв. Грозданов. Скопjе. 1994.
17Талески, Йеромонах Доситей. Игумените на Бигорскиот Манастир „Свети Jован Крстител” – В: 20 години водобновено монаштво. Бигорски манастир. 2015, с. 344-359.
18Vlasto, A. P. The Entry of the Slavs into Christendom: An Introduction to the Medieval History of the Slavs. Cambridge. 1970, p. 182.
19Пириватрић, Ср. Бугарски патријарх и архиепископ Јован. Почеци манастирске кнјижевности у Охридској Архиепископији. – Годишник на Софийския университет, Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев", 13, 2004, с. 3-5.
20Учество на Бигорски во првата научна конференциjа за византологиjа и медиевистика. <https://bigorski.org.mk/vesti/nastani/uchestvo-na-bigorski-vo-prvata-nauchna-konferencija-za-vizantologija-i-medievistika/> (29.10.2018).
21Notitia Archiepiscopi Ioannis Comneni – В: ГИБИ VІІ. София. 1968, с. 110.
22Милтенов, Я. Славянская рукописная традиция Жития Панкратия Тавроменийского//Wiener Slawistischer Almanach, Sonderband 82 (2013), с. 136-137.
23Пириватрић, Ср. Бугарски патријарх и архиепископ Јован. Почеци манастирске кнјижевности у Охридској Архиепископији. – Годишник на Софийския университет, Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев", 13, 2004, с. 4.
24Снегаров, Ив. История на Охридската архиепископия. Т. 1. От основаването й до завладяването на Балканския полуостров от турците. София. 1995, с. 195; Брошура от Ст. Стаматов. Осмият патриарх и първият архиепископ на Охридската патриаршия-архиепископия  Монахът Йоан Дебранин. София. 1940 – ЦДА, ф. 85К, оп. 2, а. е. 138, с. 36.
25Трайчев, Г. Принос към историята на първия охридски архиепископ Йоан от Дебърско // Училищен преглед, 39 (1940), с. 692.
26По въпроса вж Трайчев, Г. Принос към историята на първия охридски архиепископ Йоан от Дебърско // Училищен преглед, 39 (1940), с. 689; ГИБИ VІІ. София. 1968, с. 110; Дринов, М. Исторически преглед на Българската църква от самото й начало до днес. Виена. 1869, с. 35.
27Вж ГИБИ VІІ. София. 1968, с. 110; за тезата на Прокич вж и Пириватрић, Ср. Бугарски патријарх и архиепископ Јован. Почеци манастирске кнјижевности у Охридској Архиепископији. – Годишник на Софийския университет, Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев", 13, 2004, с. 4.
28Пириватрић, Ср. Бугарски патријарх и архиепископ Јован. Почеци манастирске кнјижевности у Охридској Архиепископији. – Годишник на Софийския университет, Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев", 13, 2004, с. 3-5.
29Трайчев, Г. Принос към историята на първия охридски архиепископ Йоан от Дебърско // Училищен преглед, 39 (1940), с. 693.
30Приселков, М. Д. Очерки по церковно-политической исторiи Кiевской Руси Х-ХІІ вв. Санкт Петербург. 1913, с. 21.
31Дринов, М. Исторически преглед на Българската църква от самото й начало до днес. Виена. 1869, с. 35.
32Брошура от Ст. Стаматов. Осмият патриарх и първият архиепископ на Охридската патриаршия-архиепископия  Монахът Йоан Дебранин. София. 1940 – ЦДА, ф. 85К, оп. 2, а. е. 138, с. 7.
33Пириватрић, Ср. Бугарски патријарх и архиепископ Јован. Почеци манастирске кнјижевности у Охридској Архиепископији. – Годишник на Софийския университет, Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев", 13, 2004, с. 4.
34Голубински, Е. Краткiй очеркъ исторiи Православныхъ Церквей Болгарской, Сербской и Румынской или Молдо-Валашской. Москва. 1871, с. 40.
35Трайчев, Г. Принос към историята на първия охридски архиепископ Йоан от Дебърско//Училищен преглед, 39 (1940), с. 691.
36Трайчев, Г. Принос към историята на първия охридски архиепископ Йоан от Дебърско//Училищен преглед, 39 (1940), с. 693. По въпроса за дебатите дали преди 1020 г. Йоан е бил и патриарх, вж също Брошура от Ст. Стаматов. Осмият патриарх и първият архиепископ на Охридската патриаршия-архиепископия  Монахът Йоан Дебранин. София. 1940 – ЦДА, ф. 85К, оп. 2, а. е. 138, с. 5.
37Снегаров, Ив. История на Охридската архиепископия. Т. 1. От основаването й до завладяването на Балканския полуостров от турците. София. 1924, с. 55.
38Дринов, М. Исторически преглед на Българската църква от самото й начало и до днес. Виена. 1869, с. 98.
39Приселков, М. Д. Очерки по церковно-политической исторiи Кiевской Руси Х-ХІІ вв. Санкт Петербург. 1913, с. 37.
40Приселков, М. Д. Очерки по церковно-политической исторiи Кiевской Руси Х-ХІІ вв. Санкт Петербург. 1913, с. 41.
41Приселков, М. Д. Очерки по церковно-политической исторiи Кiевской Руси Х-ХІІ вв. Санкт Петербург. 1913, с. 44.
42Снегаров, Ив. Духовно-културни връзки между България и Русия през Средните векове (Х-ХV в.). София. 1950, с. 24-25.
43Павлов, Пл. Архиепископ Йоан Дебърски – В: Павлов, Пл., Хр. Темелски. Светци и духовни водачи от Македония. Велико Търново. 2004, достъпно на <http://www.pravoslavieto.com/life/svetci_Makedonia/index.htm#gen25> (02.11.2019).
44Вж Найденова, Д. Едно неосъществено издание на „Пространното житие на Климент Охридски”: Васил Златарски и българската кирилометодиевистика // Bulgaria Mediaevalis, 6 (2015), с. 265.
45Грозданов, Цв. Архиепископот Jован од Дебарско и традициjата за основаньето на манастирот Свети Jован Бигорски – В: Манастир Свети Jован Бигорски / ред. Илиевски, П. Хр., Кр. Томовски, Цв. Грозданов. Скопjе. 1994, с. 22.
46Талески, Йеромонах Доситей. Игумените на Бигорскиот Манастир „Свети Jован Крстител” – В: 20 години водобновено монаштво. Бигорски манастир. 2015, с. 344.
47Брошура от Ст. Стаматов. Осмият патриарх и първият архиепископ на Охридската патриаршия-архиепископия  Монахът Йоан Дебранин. София. 1940 – ЦДА, ф. 85К, оп. 2, а. е. 138, с. 31.
48Трайчев, Г. Принос към историята на първия охридски архиепископ Йоан от Дебърско//Училищен преглед, 39 (1940), с. 690.
49Трайчев, Г. Принос към историята на първия охридски архиепископ Йоан от Дебърско//Училищен преглед, 39 (1940), с. 695.
50Трайчев, Г. Принос към историята на първия охридски архиепископ Йоан от Дебърско//Училищен преглед, 39 (1940), с. 693.
51Брошура от Ст. Стаматов. Осмият патриарх и първият архиепископ на Охридската патриаршия-архиепископия  Монахът Йоан Дебранин. София. 1940 – ЦДА, ф. 85К, оп. 2, а. е. 138, с. 15-16.
52Брошура от Ст. Стаматов. Осмият патриарх и първият архиепископ на Охридската патриаршия-архиепископия  Монахът Йоан Дебранин. София. 1940 – ЦДА, ф. 85К, оп. 2, а. е. 138, с. 33-34.
53Станчев, Кр. За отсъстващото присъствие на св. Параскева в ръкопис D. gr. 131 – В: Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев”. Т. 99 (18). 2017, с. 439.
54Христова-Шомова, И. Св. Теодор Тирон и трансформациите на неговия култ // Старобългарска литература, 48 (2013), с. 11-12.
55Савова, В. Късно компилативно житие за св. Йоан Владимир – В: Надмощие и приспособяване. Сборник с доклади от Международната конференция на Факултета по славянски филологии. 24-25 април 2017 г. Т. 1. Литературоведски четения в чест на 80-годишнината на професор Никола Георгиев, с. 246.

 

X

Right Click

No right click