Православна култура

Българската агиография и византийската агиография: единство и различие

Посещения: 1923

 

Студията е част от книгата на проф. Иван Божилов

"Седем етюда по средновековна история"

 

614px Tzanes Emmanuel St Mark the Evangelist Google Art ProjectПо време на цикъл лекции, прочетен в Бари в рамките на семинар върху историята на византийската цивилизация (1976), добре познатият американски византолог проф. Игор Шевченко се опита да даде дефиниция на византийската литература: „Ако византийската литература е дефинирана като целостта от литературни творби, създадени на византийска територия или в области, които са се намирали под византийско влияние, и които са били създадени за читател, чиято култура е била византийска, в този случай византийската литература би трябвало да включва не само творби, написани на гръцки, но също така на коптски, на латински, на сирийски, на арменски, на грузински и очевидно на славянски.“1 След това той продължава: „Ако ние използваме тази дефиниция на византийската литература спрямо агиографията, тя би могла [да използва] езиците, които току-що споменах, и ние дори можем да докажем, че някои жития в оригинал са били написани на сирийски или арменски, а може би и на славянски.“2 Веднъж установил този принцип, проф. И. Шевченко говори например „... за византийското житие на Кирил, апостолът на славяните от IX в., което било написано на славянски „на базата на гръцки материали“.3

Аз съм съгласен с проф. Шевченко, че много зависи от дефинициите, преди всичко от тези, които са най-точни и най-верни. Безсмислено е да настоявам тук върху факта, че в едно кратко изложение, каквото е това, не би могло да се започне подробна дискусия, тъй като тя ще ни отведе твърде далече. Но най-важното е, че подобна дискусия трябва да се води в по-широки граници, т. е. преди всичко би трябвало да се дискутира самото определение „византийска цивилизация“.4 Без да навлизам в подробности, ще отбележа, че всеки път, когато се говори например за византийско изкуство и литература или за славянско изкуство и литература, те би трябвало да бъдат разглеждани в рамките на византийската или православната общност, тази „наднационална общност на християнските държави, на която Константинопол е бил центърът, а Източна Европа - периферният домен“.5

Без съмнение това е най-трудният път, но в същото време и най-плодотворен, т. е. да се установи мястото на всяка национална изява в областта на изкуството, литературата, политическите идеи и т. н. в рамките на тази наднационална общност. В същото време това е най-сигурният начин да се разграничи ясно единството и различието между явленията, родени и съзрели в центъра (Византия) и в „периферните домени“ (славянските и неславянските страни, свързани здраво с Константинопол). В страниците, които следват, ще се опитам да определя, според тази концепция, мястото на българската агиография в рамките на византийската общност.6

След тези уводни думи преминавам към основната тема на моето изложение. В наши дни не е лесно да се извърши едно компаративно проучване на българската и византийската агиография.7 Причините за това са съвсем ясни. Ако хвърлим само един поглед върху старобългарските (старославянските) ръкописи, това, което ще ни впечатли в началото, е, че тези от тях, които съдържат жития и похвални слова на светци, остават все още неизвестни, непубликувани, разпръснати в труднодостъпни хранилища. Тъкмо поради този факт липсва пълен каталог на българските (славянските) агиографски ръкописи, разпилени в много библиотеки, не съществува една „Bibliotheca Hagiographica Slavo-Orthodoxa“, както и пълна история на българската житийна литература.8 Очевидно е, че голям брой въпроси чакат своето решение, а именно: ръкописната традиция, историята на текста, авторството на някои житийни творби и др. Лесно бих могъл да увелича този списък, но това ми се струва ненужно. Въпреки че едно проучване, основаващо се на недостатъчни данни, би могло да има само предварителен характер, аз мисля, че бих могъл да установя някои неоспорими факти в темата, която разглеждам тук.

 

I. Начало на българската агиография и основни периоди в нейното развитие

 

След официалното кръщение на българите (864)9 Църквата имала нужда, както за своето ежедневие, така и за затвърдяване, за утвърждаване на християнската вяра сред новопокръстените, от религиозна литература. В твърде кратък срок българските църковни власти се постарали да заемат от Константинопол абсолютно необходимите им текстове за Божествената служба, но също така и по-общи съчинения с религиозен характер. Агиографските творби, с тяхното особено съдържание и с твърде подходящата си форма, представлявали много удобно средство за пропагандиране на християнството. Ето защо житийните произведения, преведени на български, заемат второ място (след патриотичните творби) сред заемките от византийската литература.10

Да се спрем за момент върху тази епоха, когато българските книжовници са се запознали с творбите на византийската патристика и агиография. Ако хвърлим един поглед върху произведенията на българските писатели от ранната епоха (IX-X в.), т. е. Житието на св. Кирил, творбите на Константин, епископ на Преслав, „Заветът“ на св. Иван Рилски, „Трактатът срещу богомилите“ на Презвитер Козма, можем да установим с голяма сигурност, че българските автори са познавали Мъченичеството на св. Евстатий, Мъченичеството на св. Димитър, Житието на св. Антоний (съставено от Атанасий Александрийски), Житието на св. Сава, чийто автор е Кирил Александрийски и др.11

Едни от първите оригинални творби на старославянската (и в частност на старобългарската) литература са две агиографски произведения - забележителните жития на св. Константин Философ-Кирил и неговия по-стар брат св. Методий, славянските апостоли от IX в.12 Но истинската история на българската житийна литература започва с дейността на непосредствените следовници на славянските апостоли в България, преди всичко с литературната дейност на св. Климент Охридски. Според Пространното житие на светеца, написано от Теофилакт Охридски: „Той, Климент, съставил прости и ясни слова за всички празници (λόγους γρ συντεθεικς εἰς πᾶσας τς ἐορτς ἀπλοῦς κα σαφεῖς13), „понеже“, продължава авторът, на български език нямало дори похвални слова“ (ὠς μ ὄντος Βουλγάρων γλώσση πανηγυρικοῦ λόγου14). Климент Охридски е добре познат като автор на похвално слово за св. Кирил, похвално слово за св. св. Кирил и Методий, похвално слово за св. Климент, папа римски, и на много други.15

Бих искал за отбележа веднъж завинаги, че поради липса на достатъчно данни е трудно да се проследи с успех раждането, развитието и упадъкът на българската агиография. Бъдещите изследвания вероятно биха могли да увеличат броя на текстовете, с които работим сега, да обогатят данните за авторите, да променят отчасти или основно днешните представи. Но все пак според документацията, с която разполагаме днес, в историята на българската агиография бихме могли да разграничим три основни периода, а именно:

1. Краят на IX - началото на XI в. Този начален период по един щастлив начин съвпада с най-блестящата епоха от историята на средновековна България, позната като „Златният век на цар Симеон“.16 Този първи период съвпада също така с плодотворната дейност на следовниците на св. св. Кирил и Методий, преди всичко Климент Охридски, епископ Константин Преславски, Йоан Екзарх и др.17

2. XI - XII в. Това е епоха на унищожаването на българската държава и византийското господство в българските земи.18 От тази епоха датира тип житие, чисто български, който се различава от византийската схема - народното житие.19 Този модел е използван преди всичко при съставянето на жития на българските отшелници - св. Иван Рилски20, св. Прохор Пшински21, св. Гаврийл Лесновски22 и св. Йоаким Осоговски23. В същото време XII в. отбелязва началото на интереса на византийските автори към българските светци (творбите на Теофилакт Охридски и Георги Скилица).

3. XIII - XIV в. Без никакво съмнение това е най-плодородната епоха в историята на българската житийна литература. Основните чарти на тази, бих казал, процъфтяваща епоха са: поява на българския Пролог, съставен по втората редакция на Менология на император Василий II; поява на Стишния пролог; разпространяване на много сборници с жития на светци и преди всичко съставянето на българска колекция с жития, похвални слова и др. (колекция Студион).24 Оригиналната българска агиография е забележителна с две събития: съставянето и разпространяването на проложни жития (XIII в.)25 и дейността на най-прочутия старобългарски писател от тази епоха Евтимий, патриарх на Търново (1375-1393), и неговите ученици, дейност, която представя по един изключителен начин българо-византийското единство в областта на културата на базата на развитието и разпространението на исихастката доктрина.

 

IL Основни черти на българската агиография (края на IX - началото на XV в.)

 

1. Основни жанрове

Един бърз поглед върху българската агиографска продукция позволява да се установи със сигурност, че в продължение на столетия са били познати всички форми на агиографски творби, съществували във Византия, а именно: Житие (Bios-Vita), Похвално слово (Πανηγυρικὸς λόγος) и Мъченичество (Μαρτύριον). Според модела, обема и характерните черти могат да бъдат разграничени четири основни форми на старобългарските жития: Житие или Пространно житие, Кратко житие (Vita brevis), Проложно житие (или още синаксарно житие) и Народно житие.

Когато говорим за старобългарските жития, очевидно е, че трябва да започнем с агиографските текстове от този жанр, посветени на първоапостолите св. св. Кирил и Методий. Независимо от дискусиите, водени в продължение на десетилетия, техните основни черти могат да бъдат установени без колебание: „С тяхната литературна форма, житието на Константин-Кирил и това на Методий, независимо че са написани на старославянски, отразяват особеностите на византийската агиография от VIII-IX в. с неоспоримото влияние на гръцката патриотична литература от IV в.“26 Извън тази вярна констатация остават някои особености, които заслужават да бъдат специално отбелязани: нарушаване на агиографската схема, отдалечаване от идеализиращия модел, отсъствието на чудеса и др.27

Пространното житие като литературна форма достига до своето най-голямо развитие, бих казал, до своето съвършенство през XIV в. благодарение на творчеството на търновския патриарх Евтимий и неговите ученици. Те усвоили и следвали вярно византийския модел, установен в края на X в. от Симеон Метафраст и използван широко в средата на XIV в. от патриарх Калист, патриарх Филотей и др.

Краткото житие (Vita brevis) е агиографска форма, разпространена в България от началото на X в. и използвана при съставянето на кратки жития на св. Константин-Кирил28, на св. Климент Охридски (загубено)29, на св. Наум30. Най-прочутата форма, която се различава малко от краткото житие, е проложното или синаксарното житие, което се разпространява в България след появата на Пролога и което достига върха в развитието си през XIII в. От това време датират проложните жития на св. Иван Рилски31, патриарх Йоаким32, св. Петка Млада33, св. Иларион Мъгленски34, св. Михаил Воин от Потука35.

Развитието на българската агиография се отличава с една особеност, на която искам да се спра малко по-обстойно. През XII в. в България се ражда един тип агиографски текст, който обикновено се нарича „народно житие“. Героят на едно „народно житие“ винаги е отшелник. Авторите на тези интересни композиции (почти винаги анонимни!) не следват нито метафрастовата схема, нито модела на краткото или проложното житие. Народното житие е съставено обикновено без увод (или въведение), молитви и подробно заключение. Читателят (или слушателят) не намира в тях ритъма, такта и хармонията на проложното житие, нито артистичния маниер на пространното житие. Народните жития са писани на базата на легенди и апокрифни текстове. Събитията са разказани с голяма яснота, която се дължи на прост и разбираем за всички език. Тези особености представят народното житие като оригинална, особена творба на българската агиография.36

Както отбелязах в самото начало, българската агиография започва своя път с похвалното слово. Във вековното развитие на този жанр, широко разпространен, могат да бъдат разграничени два периода, свързани здраво с двете най-блестящи епохи в историята на старобългарската литература - Златният век на цар Симеон (893-927) и дейността на Търновската книжовна школа (последната четвърт на XIV в.).37

Първият от тези периоди е забележителен преди всичко с плодотворните усилия на първите старобългарски книжовници, св. Климент Охридски и прочутия писател от Преславската школа (може би по-точно кръга на цар Симеон) Йоан Екзарх, автор на едно похвално слово за св. Йоан Богослов.38 Характерни черти на техните творби са: краткост, ясно разграничаване на две части в композицията - биографична (основни сведения за живота на светеца) и самата похвала. Словото завършва със заключителни думи. Най-често липсват молитви, но в замяна на това авторът твърде често се обръща към светеца. Творбата е написана с възходяща интонация.39

Панегирикът или похвалното слово е агиографска форма, към която имат предпочитание писателите, принадлежащи към литературния кръг на Търново. Ще отбележа най-добрите представители на този жанр: патриарх Евтимий (той е автор на похвални слова за св. Константин и св. Елена40, св. Неделя41, св. Михаил Воин от Потука42 и св. Йоан Поливотски43), Йоасаф, митрополит на Видин (похвала за св. Филотея44) и Григорий Цамблак (похвално слово за патриарх Евтимий45).

В продължение на столетия българското похвално слово претърпяло сериозни промени, които рефлектират в споменатите по-горе творби. Преди всичко трябва да подчертая отсъствието на ясно разграничаване между Житие и Похвално слово. Композиционният тип, използван от Евтимий и неговите следовници, е зает от Византия. Очевидно това е типът, установен от Симеон Метафраст. Промените, върху които бих искал да обърна внимание, са добре забележими както в структурата, така и в съдържанието на творбата. Те са почти навсякъде. Едно похвално слово, написано от Евтимий, е винаги голямо, твърде обстойно. В композицията му добре се различават три основни части: въведение с голяма широта, биография на светеца (най-обстойната част) и похвала. Като неделима част от похвалното слово е разказът за пренасяне на мощите на светеца.46 Историческата стойност на похвалните слова, съставени от Евтимий и учениците му, е почти винаги по-голяма от творбите на св. Климент и Йоан Екзарх.

2. Основната фигура в българската агиография

Преди много години прочутият боландист Н. Delehaye предложи дефиниция на светеца - основната фигура в една агиографска творба.47 Един анализ на старобългарската житийна литература ни позволява да констатираме същите черти на основния герой на една българска творба от този жанр. Кой или какъв е светецът? Светецът е изключително същество в земния свят и член на християнската общност. Той е „мъж или жена, които имат особено тесни отношения с Бога“.48 Той винаги имитира Христос, той е лечител, той върши чудеса, но чудеса посмъртни, които са най-убедителното доказателство за присъствието на светеца в Рая. Може би най-забележителното е, че светецът става посредник между Бога и човечеството. Очевидно е, че основната фигура в българската агиография, светецът, представя идеалната личност в българското общество през средновековието.

Без особено затруднение могат да бъдат разграничени няколко типа български светци: а) според квалификацията в заглавието или в текста на творбата: преподобен отец (ἅγιος πατρ) - св. Кирил, св. Методий (двамата са още „блажени отци“ или „блажени учители“), св. Климент Охридски, св. Наум, св. Иван Рилски; апостол или равноапостол - св. Константин и св. Елена, патриарх Евтимий; великомъченик - св. Неделя; б) според социалната позиция в земния свят - най-висши функционери на църквата (епископ, митрополит, архиепископ, патриарх): св. Методий, св. Климент („пръв епископ на български език“ - τῇ Βουλγάρων γλώττῃ πρῶτος ἐπσκοπος), св. Иларион Мъгленски, св. Йоан Поливотски, патриарх Йоаким, патриарх Евтимий; монаси-отшелници: св. Иван Рилски, св. Прохор Пшински, св. Гаврийл Лесновски, св. Йоан Осоговски, св. Теодосий Търновски, св. Ромил, св. Козма Зографски.

3. Съставяне на житие или агиографска схема

Старобългарският писател, съставяйки пространно житие, следва вярно схемата, заимствана от Византия. Според точната бележка на И. Дуйчев „Славянските [и в частност българските - И. Б.] агиографски текстове се различават в известна степен от византийската схема единствено в случаите, когато не става дума за жития на светци в истинския смисъл на термина, а по-скоро за биографии на светски лица... или когато недобре подготвени писатели съставят народни жития, т. е. творби, които имат „популярен“ характер и са далече от византийското влияние“.49

Тъй като проблемът е ясен, би било ненужно да го изследвам основно и задълбочено. Тук бих искал да отбележа само някои най-важни пунктове, които биха могли да ни дадат най-общо впечатление. Всяко българско житие, както своя византийски модел, съдържа топи (общи места) и цитати. Например бих отбелязал чудотворния епизод, разказан от Григорий Цамблак в похвалното му слово за патриарх Евтимий, а именно: парализиране на ръката на турския палач при опита му да посече българския архиерей. Без да навлизам в подробности, ще отбележа, че това е епизод, добре познат от гръцки, латински и славянски текстове.50 Голямата част от цитатите произхождат от Светото писание и тяхната функция се състои в това, да докажат, че авторът е образован и подготвен в добра школа. Без съмнение „използването на цитатите е в тясна връзка с литературното ниво на житието“.51

Да се върнем на агиографската схема. Вече отбелязах, че старобългарският писател грижливо следва примерите на византийските си учители. След като веднъж е заимствал византийската схема, установена от Симеон Метафраст, българският автор ѝ остава верен. Най-добрите представители на „метафрастовия стил“ в България са писателите от края на XIV и началото на XV в., преди всичко патриарх Евтимий и неговият най-предан ученик Григорий Цамблак, бъдещият митрополит на Русия. Тъй като познаваме много добре и при това отдавна агиографския метод на прочутия български писател52, ще си позволя да цитирам кратката характеристика на схемата, използвана от Евтимий: „според тази традиция [агиографският тип, изработен от Симеон Метафраст - И. Б.] житието започва с въведение, в което се настоява на значимостта на фактите, които ще бъдат представени. С развитието на разказа се излагат агиографските данни и чудесата, свързани с мощите [на светеца], в прогресивна градация: светецът е от добро семейство; твърде рано го напуска, за да се установи в някой манастир и да задълбочи там познанията си върху Светото писание и Светите тайнства; така въоръжен, той се оттегля в пустинно място, където воюва срещу различните изпитания и изкушения, които му предлагат демоните; неговият чудотворен живот привлича тълпа от поклонници, от които той бяга, за да се укрие в по-изолирано и по-сурово място, без да успее винаги да се скрие от почитателите си; той предсказва своя край, след това смъртта си, а неговите мощи извършват много чудеса. Към този тип „биография“ Евтимий никога не пропуска да добави историята на пренасянето на мощите в Търново. „Житието“ завършва със заключение, в което патриархът моли светеца за неговата милост към читателите. Върху тази основа авторът развива своите исихастки идеи, почерпени от традицията на Григорий Синаит, върху усамотяването и медитацията.“53

Остава да добавя, че този тип житие е представено великолепно от най-добрите византийски агиографи от XIV в. - Константин Акрополит и патриарсите Калист и Филотей.

4. Центрове и школи на българската агиография

Сведенията, с които разполагаме днес, са твърде недостатъчни, за да ни позволят да възстановим истинската история на големите български агиографски школи. За началния период трябва да отбележа два центъра, които съвпадат с двете основни старобългарски литературни средища (IX-X в.) - столицата Преслав и Охрид.54 Вторият център е забележителен освен с дейността на св. Климент Охридски, с обща българо-византийска традиция в агиографията, с приемственост в творчеството на св. Климент († 916), от една страна, архиепископ Теофилакт (XI-XII в.) и архиепископ Димитър Хоматиан (XIII в.), от друга страна - и двамата автори на жития на Климент Охридски.

Без съмнение най-известният център на българската агиография през XIII и XIV в. е столицата Търново (Видин, столицата на Иван Срацимир, е забележителен преди всичко със съставянето на прочутия Видински сборник).55 И ако първата половина на този период се ограничава със съставянето на проложни жития (няма да се спирам подробно на превода на византийски творби), то последните тридесет години на XIV в. са тясно свързани с прочутата Търновска книжовна школа.56

Без да навлизам в подробности, ще подчертая някои съществени моменти: а) В школата, създадена и ръководена с такива успехи от патриарх Евтимий (или в нейните традиции), са обучени известни писатели като Киприан Цамблак57, митрополит на Русия, Йоасаф, митрополит на Видин58, Григорий Цамблак59, дяк Андрей60, Константин Костенечки61 и др.; преобладаващият и предпочитан жанр на школата е бил агиографията, в която споменатите вече писатели постигнали големи успехи; б) Независимо от своето кратко съществуване Търновската школа упражнила изключително влияние (в областта на агиографската литература) в румънските земи (Молдова и Влахия), Сърбия, Русия благодарение на тамошната дейност на Киприан, Григорий Цамблак и Константин Костенечки, на разпространението на творбите на самия Евтимий и ръкописи, съставени в Търново.62

5. Авторите

Сред авторите на житийни творби в България могат да бъдат разграничени две групи: писатели, чиито биографии, изцяло или частично, познаваме добре, и анонимни автори.

Един кратък поглед върху българската агиографска продукция ни предлага доказателството, че агиографите, чиито имена и кариера са ни добре познати, принадлежат към най-висшата класа на българското общество: епископи, митрополити, патриарси. Тук, разбира се, трябва да отбележа, че българската агиография има своите първи светски автори, Константин Костенечки и Димитър Кантакузин, едва в XV в. Първият принадлежи еднакво на българската литература (заради своя произход и подготовка) и на старата сръбска литература (според обекта на неговото творчество). Вторият е чужденец, потомък на прочутата византийска фамилия Кантакузин64 и представител на този православен синтез в областта на литературата, установил се на Балканите през XIV-XV в., на базата на исихастката доктрина.65

Анонимните автори най-често принадлежали към монашеската общност на светеца, към манастира, основан от него самия (авторът на Народното житие на св. Иван Рилски?) или те са били непосредствени ученици на героя на техните творби (авторът на първото житие на св. Наум и по всяка вероятност този на българското житие на св. Климент). Няма съмнение, че нивото на образование на голяма част от тях не е било много високо и поради това съчиненията им са богати на апокрифни и легендарни елементи. Но в същото време не би могло да се отрече, че някои от тях са познавали патристичната и византийската литература.66

 

III. Византийски светци в българската агиография

 

Проблемът, който бих искал да разгледам на следващите страници, има две лица: жития на византийски светци, преминали в българската литература чрез преводите на византийски жития на старобългарски, и жития на византийски светци, съставени от български автори.

1. Жития на византийски светци в български превод

Нямам възможност да се спра по-обстойно на проблеми, които имат голямо значение, а именно: подбора на текстове за превод, процеса на работа, въпросите за личността на преводача и преписвача, отношението между превода и оригиналната творба и преди всичко върху значението на българските преводи за историята на византийската агиография.67 Ето защо бих искал да обърна внимание на някои пунктове, които ми изглеждат най- значими за моето изложение.

Преди петнадесетина години или малко повече И. Дуйчев, изучавайки агиографските отношения между Византия и славянския свят, писа, че славянските народи в твърде кратък срок са заели „от Византия целия византийски агиографски цикъл като неразделна част от християнската доктрина“.68 Дългогодишните изследвания в тази област показват по убедителен начин следите от преводите на жития69, сборници, съществуването на годишен агиографски предметафрастов цикъл (прочутия Супрасълски сборник70) и др. Тъй като не съм в състояние да разгледам подробно многобройните преводи и разпространението на монашеските сборници, с които ранното българско средновековие е твърде богато, ще се задоволя да отбележа няколко факта, които имат особена значимост: българския Пролог, Стишния пролог, Видинския сборник и колекцията Студион.

Втората редакция на Менология на император Василий II (приема се, че автор на тази редакция е Константин, епископ на Мокису) е преведена на славянски и развита паралелно в руска, сръбска и българска редакции. Най-разпространената хипотеза (поддържана преди всичко от Вл. Мошин) разглежда русите като автори на тази начална славянска редакция (XII), която е проникнала по-късно сред южните славяни.71 Според Вл. Мошин, един от най-добрите познавачи на старата славянска литература, славянският Пролог се е появил в България в края на XII век.72

В средата на XIV в., на базата на Синаксара в стихове, съставен от Христофор от Митилена, в България се появява Стишният пролог.73 Най-старият ръкопис, БАН № 73, е търновска редакция. Той съдържа проложните жития на св. Иван Рилски, св. Параскева Млада, св. Иларион Мъгленски, св. Михаил Воин от Потука, чиито мощи по това време са се намирали в Търново.74

Сред най-прочутите сборници с патриотични и византийски жития в български превод бих искал да отбележа само един сборник, който заема важно място в българската литература от XIV в. - Видинския сборник. Той е съставен във Видин през 1360 г. по нареждане на царица Анна, съпруга на цар Иван Срацимир. В него анонимният преписвач е събрал тринадесет текста, посветени на жени-мъченички, пожертвали се за вярата.75

След всичко казано бих искал да се спра накратко върху една значителна страна от дейността на патриарх Евтимий. Последните изследвания показват по убедителен начин, че основният труд на българския патриарх е бил редакцията на една колекция от жития, похвални слова, служби и слова. Колекцията, съставена в 10 тома малко преди падането на Търново (1393), е наречена от изследвачите колекция Студион, според приписка, която ни осведомява, че едно копие от този изключителен труд е било направено в Студийския манастир в Константинопол. Днес познаваме осем тома от колекцията, шест от които се намират в библиотеката на манастира Драгомирна (Молдова, 12 км северно от Сучава), а два - в Библиотеката на Румънската академия на науките в Букурещ. Колекцията съдържа творби на византийски автори в български превод и съчинения на български писатели.76

2. Жития на византийски светци, написани от български автори

Житията и похвалните слова на византийски светци, написани от български писатели, са посветени на онези византийски светци, които са част от българската мартирология и чиито реликви са се намирали в Търново. В началото на XIII в. българските царе Калоян и Иван II Асен пренесли в новата столица на българската държава мощите на св. Параскева (Петка) Млада, св. Йоан Поливотски и св. Филотея. След като мощите били положени в Търново (редом с мощите на св. Иван Рилски, св. Иларион Мъгленски, св. Михаил Воин от Потука), Българската църква вписала в своя календар култа към споменатите светци.77 Те бързо били включени в българския Пролог и в тяхна чест били съставени проложни жития и служби (Житие и служба на св. Петка, Житие на св. Йоан Поливотски78). Били построени църкви и манастири (например църквата „Св. Петка“ в Търново79) и от това време византийските светци били вместени в българската иконографска програма.80

Ще припомня, че основните автори на жития и похвални слова на византийски светци са преди всичко патриарх Евтимий и неговите ученици. Ще се спра съвсем накратко върху техните творби, родили се в навечерието на падането на Търново (1393) или малко след това; творби, които са имали за цел да прославят култа към вече поменатите светци и в които рефлектират тъжните събития от края на XIV в., свързани с турското завоевание.

Св. Параскева (Петка) Млада или още Епиватска. Патриарх Евтимий, след като съставил служба в чест на светицата, ѝ посветил пространно житие.81 Неговият най-прочут ученик Григорий Цамблак, след като се установил в Сърбия (1402), съставил един текст, наречен „продължение“ или „добавка“, която разказва съдбата на мощите на св. Петка след падането на Търново и тяхното пренасяне в Сърбия.82

Св. Филотея. Мощите на светицата, след пренасянето им в Търново, били положени в тамошната църква „Св. Богородица“, наречена Темнишка. Патриарх Евтимий, вероятно по молба на монахините от манастира „Св. Богородица“, написал житие на светицата.83 На свой ред видинският митрополит Йоасаф, ученик на българския патриарх, написал похвално слово за св. Филотея (по случай пренасяне на мощите ѝ във Видин)84, „като за целта той заел от творбата на Евтимий голяма част от агиографските елементи“.85

Св. Константин и св. Елена (патроните на християнството). Похвалното слово, написано от Евтимий86, е единствената му агиографска творба, която няма пряко отношение към българската мартирология (трябва да се отбележи, разбира се, че култът към св. св. Константин и Елена е бил твърде много разпространен в България през XIII и XV в.87).

Св. Неделя. Мъченичка от времето на император Диоклециан. Отново патриарх Евтимий е писателят, който е съставил похвално слово за светицата.88

Св. Йоан Поливотски (VIII в.). Българският патриарх Евтимий е съставил похвално слово за светеца, чиито мощи се намирали в столицата Търново.89

Житието на св. Филотея и панегирикът за св. Йоан, епископ на Поливот, имат изключително значение не само за българската агиография, но също така и за историята на византийската агиография. Двата текста, споменати по-горе, са почти непознати на византийските агиографи (те не са споменати в BHG90).

 

IV Български светци във византийската агиография

 

Този проблем е от много голямо значение и заслужава специално изследване.91 Аз съм далече от идеята да изчерпя в моето изложение всички въпроси относно тази интересна тема. Преди да се спра малко по-подробно на житията на български светци, съставени от византийски автори, трябва да отбележа специално, че откриваме следи от български мъченици или светци във византийската религиозна литература от ранната епоха (Енравота - Войн, Борис-Михаил, Петър), в Константинополския Синаксар (св. Климент Охридски92) или във византийската иконографска програма (например едно изображение на св. Климент Охридски в църквата Santa Maria al Bagno край Галиполи - Южна Италия), което датира от началото на XIII в.93

Преди да събера всички данни за българите във византийската агиографска литература, аз мисля, че би трябвало да подчертая един въпрос, който има особена значимост, а именно: да привлека вниманието върху „признанието“ на известни български светци от византийските църковни власти или да се обяснят ясно мотивите, които са накарали Константинополската църква да ги признае. По този повод бих искал да припомня мнението на И. Дуйчев: „Въпреки че новите славянски светци принадлежат на православния свят, византийската църква се показала зле разположена към идеята да ги признае и да ги приеме в Православния пантеон. Когато тя е правела това, то е било по-скоро под влияние на политически обстоятелства или на специални съображения.“94 Очевидно тове е един сложен и труден за решаване въпрос и аз бих искал на първо място да се спра на самите текстове, които са достигнали до нас, и едва след това да се опитам да направя някои изводи.

Житие на св. Константин Философ-Кирил. Текст на подобна творба не е известен, но според някои изследвачи има доказателства (?), че в края на IX в. е било съставено на гръцки език, от някои следовници на славянските апостоли, житие на св. Кирил.95

Жития на св. Климент Охридски: 1) В началото на XII в. прочутият ритор и охридски архиепископ Теофилакт написал, използвайки старобългарско житие (днес изгубено) и други извори, Пространно житие (на гръцки език) на св. Климент.96 Това житие е нашият най-добър извор за живота и дейността на светеца; 2) В началото на XIII в. добре известният архиепископ Димитър Хоматиан, на основата на Пространното житие, написано от неговия предшественик, съставил кратко житие на св. Климент.97

Жития на св. Иван Рилски: 1) Между 1163 и 1180 г. византийският писател куропалатът Георги Скилица (по това време управител на Сердика-София) написал житие на най-популярния български светец. Творбата на Георги Скилица е позната само в българската ѝ версия98; 2) През втората половина на XV в., вероятно по случай пренасянето на мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир (1469) или малко по-късно след това събитие, прочутият византийско-славянски писател Димитър Кантакузин написал житие, придружено с похвално слово на св. Иван Рилски. И тази творба е запазена само в българска редакция.99

Житие на св. Теодосий Търновски. Св. Теодосий е ученик на известния исихаст Григорий Синаит и близък приятел на Константинополския патриарх Калист (1350-1353, 1355-1363), който след смъртта на Теодосий († 1363) съставил на гръцки език, според своите лични спомени, житие на своя събрат.100 Наскоро след това житието било преведено на български език (гръцката версия е непозната до днес).101

Житие на св. Ромил. Трябва да припомня, че св. Ромил е другият прочут български исихаст (заедно с Теодосий Търновски). Той прекарал няколко години в Парория, в манастира на Григорий Синаит, след това се установил последователно в Света гора, в областта Авлона (дн. Албания) и накрая завършил живота си в манастира Раваница (Сърбия). Неговото житие е написано от някой си Григорий. Текстът е достигнал до нас в две редакции - гръцка и българска.102

Житие на Йоан Кукузел. Съществува гръцко житие (авторът е анонимен) на знаменития Майстор и композитор Йоан Кукузел, автор на реформа във византийската нотация.103

Житие на св. Козма Зографски. Житието на Козма, монах в Зографския манастир, написано от неизвестен автор, е достигнало до нас също в две версии, гръцка и българска.104

За да се получи необходимата пълнота, длъжен съм да отбележа още две жития, съставени в поствизантийската епоха, а именно:

Житие на св. Петка Млада (Епиватска). Това житие е написано на гръцки език в самото начало на XVII в. от гръцкия архимандрит, фиктивен митрополит на Мира, Матей.105 Позволявам си да включа този текст, тъй като неговият автор следва вярно текста на житието на св. Петка, чийто автор е патриарх Евтимий.106

Житие на св. Наум. Към средата на XVII в. някой си Георги Доместик, използвайки български извори, написал житие на Св. Наум (†910), ученик на св. св. Кирил и Методий и събрат на Св. Климент Охридски.107

Този кратък преглед ми позволява все пак да направя няколко заключения: 1) Основните фигури в творбите на византийските автори са: учениците на славянските първоапостоли, най-популярният български светец (св. Иван Рилски), българските исихасти и монаси от светогорската общност; 2) Споменатите творби са съставени от IX до XVII в.; 3) Техните автори са преди всичко духовници - обикновени монаси, архиепископи, митрополити, патриарх и сред тях има само две светски лица (единият, Георги Скилица, също става монах); 4) Съставяйки тези творби, византийските автори винаги използват български извори.

Стигам до въпросите, поставени по-горе: „признанието“ на българските светци от византийската църква, мотивите на това „признание“ и целите, преследвани с написването на житията, за които вече говорих. Какво означава да се говори за политически цели? Често изследователите са склонни да разглеждат съставянето на житието на св. Климент от Теофилакт и житието на св. Иван Рилски, чийто автор е Георги Скилица, като израз на известна политика на „византинизация“ на българите. Аз лично се съмнявам в подобна възможност. Изучавайки творбите на тези автори, не бива да се забравят някои важни факти, а именно: 1) Св. Климент Охридски е бил включен в Синаксара на Константинополската църква, т. е. в православния Пантеон; 2) Култът на двамата светци е бил почитан извънредно много в областта на Охрид (св. Климент), престолния град на архиепископ Теофилакт и в района на Сердика (св. Иван Рилски), където Георги Скилица е бил управител108; 3) Св. Иван Рилски е най-популярният и най-почитаният светец в България през средновековието, а и след това; 4) Не мога да не обърна внимание на факта, че житието на св. Климент Охридски, написано от Теофилакт, е единствената агиографска творба на византийски автор, която не е преведена на български и е имала твърде ограничено разпространение. Днес ние познаваме пет ръкописа, от които само един (този от Москва) съдържа целия текст.109 Що се отнася до житието на св. Иван Рилски, написано от Георги Скилица, трябва да напомня един извънредно любопитен факт: житието е познато, както вече отбелязах, само в българската си редакция, от която са известни 15 ръкописа.110 Няма съмнение, че двамата византийски автори, следвайки местните традиции (култа към светеца), в своите литературни занимания остават верни на една основна идея, идеята за единството на православното християнство. Останалите случаи са твърде ясни и не бих желал да се спирам по-обстойно на тях. Житията на Теодосий, Ромил, Йоан Кукузел и Козма Зографски очевидно са израз на исихасткото и атонското единство.

След този опит да представя една картина, непълна, разбира се, на българската агиография, бих могъл да се опитам да обобщя някои резултати от анкетата. Извънредно важно е да се знаят пунктовете на единство и на национално разграничаване в областта на православната житийна литература.

Като държим сметка за историческото развитие на България в рамките на Византийската общност, не мога да не подчертая в самото начало единството. В каква мяра се изразява това единство? Навсякъде, бих могъл да кажа, или почти навсякъде. Българският автор е винаги верен на своите византийски модели - литературна форма, агиографска схема, метод, стил, основни жанрове. Най-добрият представител на това единство, т. е. без никакво съмнение реномираният майстор на българската агиография, е патриарх Евтимий, най-известният старобългарски писател. Тази констатация е много добре илюстрирана с циклите жития на св. Иван Рилски и св. Петка Епиватска, които заради своето смесено съдържание (творби на български и на гръцки) могат да бъдат разглеждани като българо-византийски цикли. Разбира се, не само старобългарските писатели правят заемки от византийската книжнина. Византийските автори също, следвайки обичайната схема и използвайки майчиния си език, са писали жития, вървейки по българските извори и популярни легенди. Творбите им имат най-голямо разпространение в български превод.

Сега бих искал да се спра на различията: 1) Необходимо е да отбележа на първо място, че в българската агиография съществуват жития на светци, които са напълно чужди на византийската схема (метафрастовата схема). Това са житията от типа „народни жития“, чийто най-добър представител е „народното“ житие на св. Иван Рилски; 2) Типът житие, съставено в изискан стил, следвайки образеца на Симеон Метафраст, се въвежда в България през последните десетилетия на XIV в. благодарение на дейността на патриарх Евтимий и ръководената от него Търновска книжовна школа. До тази епоха в българската агиография господстват краткото и проложното житие; 3) Най-важното различие, без никакво съмнение, това е езикът, използван от българските автори. Българският читател през цялото средновековие е имал възможност да чете и препрочита цялата продукция на българо-византийския агиографски цикъл на майчиния си език. Това е важен национален белег в безкрайността на „наднационалната“ общност, наричана в наши дни „Византийска общност“.

Като отбелязвам тези особености на българската агиография, стигам до края на моето изложение. За да го завърша, аз бих искал да отбележа веднъж завинаги: общите черти, които господстват, разбира се, правят от българската агиография неделима част от агиографията на византийско-славянската православна общност и едновременно с това, благодарение на различията (преди всичко езика), тя заема обособено място в рамките на тази сложна и твърде значима цивилизация. Това особено и в известна мяра независимо място на българската агиография ѝ позволява да упражнява влияние върху агиографските литератури на останалите славянски и неславянски страни от общността.

 
 
 
1I. Ševčenko. L’agiografia bizantina dal IV al IX sec. - In: La civiltà bizantina dal IV al IX secolo. Aspetti e problemi. Bari, 1977, p.95.
2Ibidem, p. 95.
3Ibidem, p. 103.
4Ако трябва да бъда точен, днес е трудно да се твърди сериозно, че развитието и разпространението на византийската цивилизация се дължи единствено на гърците (византийците или ромеите). Трябва да отбележа, че виждането, дето византийската цивилизация е тази цивилизация, която е създадена само на истинската византийска територия, е абсолютно незадоволително. Невъзможно е да се отхвърли приносът на славянските и неславянските народи в развитието и разпространението на тази световна цивилизация, наречена от съвременната наука византийска. И днес, когато говорим например за византийско изкуство (или по-добре за изкуство на византийската общност), не биха могли да бъдат пропуснати рисуваната керамика от Велики Преслав, църквите на Месемврия, стенописите от Нерези, Бояна, Сопочани, Курбиново и Иваново, религиозната архитектура на Киев, Новгород и Владимир, българските илюстровани ръкописи от XIV в. (Манасиевата летопис - Cod.Vat.Slavo 2, Лондонското четвероевангелие на цар Иван Александър и Томичовия псалтир). Вж. някои посочвания у I. Dujčev. Slavia Orthodoxa: Collected Studies in the History of the Slavic Middle Ages.
Variorum Reprints, London, 1970, № IV, 107-109; V Djurić. La peinture murale byzantine (XIIе et XIIIе siècles). - In: XVе Congrès international  d’Etudes byzantines. Rapports et corapports, III. Art et archéologie. Athenes, 1976, p.3 et suiv.; I. Božilov in Bulg. Hist. Review, 1979, 3, p. 110 et Byz. Slav., XL (1979), 1, 35-37.
5A. Guillou in Revue des Etudes slaves, L (1977), p. 137.
6Аз съм принуден да оставя настрана въпроса за България и Византийската общност, тъй като това е проблем, който заслужава да бъде разгледан в обемиста книга (D. Obolensky. The Byzantine Commonwealth. Eastern Europe, 500-1453. London, 1971, passim, както и поправките и добавките на И. Божилов, Bulg. Hist. Review, 1973, 2, 90-96. Вж. също R. Browning. Byzantium and Bulgaria. London, 1975 - интересна гледна точка, но непълна). Трябва да отбележа само, че в 864 г. българският кан Борис, принуден от различни обстоятелства, става християнин, приемайки доктрината на Константинополската църква. От този момент България встъпва във Византийската общност и започва да възприема византийската цивилизация - процес дълъг, труден и понякога противоречив. Бих искал още тук да отбележа, че агиографската литература отразява по великолепен начин българо-византийското единство и различие.
7Проблемът е трябвало да бъде разгледан в специално съобщение на несъстоялия се VI международен конгрес по византология. Вж. I. Dujčev. Les rapports entre l’hagiographie bulgare et l’hagiographie byzantine au Moyen Age. -  In: Sixième Congrès international d’Etudes byzantines, Alger, 2-7 Octobre 1939. Résumés des rapports et communications. Paris, 1940, 152-153; Вж. няколко бележки у I. Dujčev. Les rapports hagiographiques entre Byzance et les Slaves. - In: I. Dujčev. Mediocvo bizantino-slavo, III. Roma, 1971, 267-279 (по-нататък: Dujčev. Les rapports hagiographiques); Idem. Slawische Heillige in der Byzantinischen Hagiographie. - In: I. Dujčev. Medioevo bizantino-slavo, II. Roma, 1968, 207-223.
8За специалната литература вж. по-долу.   
9За датата на официалното въвеждане на християнството в България вж. В. Гюзелев. Княз Борис I. С., 1969, с. 78 и бел. 60. 
10Dujčev. Les rapports hagiographiques, p.272. 
11Ibidem, 269-271. По време на археологически разкопки, проведени през 1953 г. във Велики Преслав, са открити старобългарски надписи (те датират от началото на X в.) с имената на патриотични и византийски мъченици и светци, а именно: Йонас (BHG3, № 942-943), Варвара (BHG3, № 213—218q), Симеон Стилит (BHG3, № 1678-1688) или Симеон Стилит Млади (BHG3, № 1689— 1691 с), Поликарп (BHG3, № 1556-1564), Евстатий (мъченик при Диоклециан - BHG3, № 646-646 с или другият Евстатий, мъченик при Лъв Арменец - BHG3, № 645), Киприан (BHG3, № 452-461с), Кир и Йоан (BHG3, № 469-479) и Мария Антиохийска (BHG3, № 1045). Вж. В. Иванова. Надписът на Мостич и преславският епиграфски материал. - В: Ст. Станчев, В. Иванова, М. Балан - П. Боев. Надписът на чъргубиля Мостич. С., 1955, 89-97. Напълно е възможно най-известните български ерудити от края на IX и началото на X в. да са били запознати с агиографските текстове, посветени на споменатите мъченици и светци.
12Славянски текст и латински превод: Fr. Grivec - Fr. Tomšić. Constantinus et Methodius Thessalonicenses. Fontes. Zagreb, 1960. Френски превод: Fr. Dvornik. Les légendes de Constantin et de Méthodes vues de Byzance. Prague, 1933, 349-380, 381-393; A. Vaillant. Les textes vieux slaves. Paris, 1968. Вж. също последното издание: Климент Охридски, Събрани съчинения, III. С., 1973, Житие на св. Кирил: 89-109 (текст) и 120-141 (превод); Житие на св. Методий: 185-192 (текст) и 192-203 (превод). Според Е. Георгиев („Возникновение оригинальной староболгарской агиографии. - Старобългаристика, II, 1974, 4, 3-23) оригиналната българска агиографска литература започва своя път със съставянето на житията на св. св. Кирил и Методий - най-важните творби на св. Климент (вж. по-долу, бел. 15).
13А. Милев. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, гл. XXII, 66: с. 1327
14Пак там, с. 1324-5.
15Климент Охридски. Събрани съчинения, I, С., 1970; II, 1977. Превод на съвременен български език: А. Бончев. Св. Климент Охридски. Слова и поучения. С., 1970. Обикновено св. Климент се разглежда като автор на житията на св. Кирил и св. Методий и на кратките жития на славянските апостоли (вж. тук бел. 28). Вж. Климент Охридски. Събрани съчинения, III, с.8 и на последно място Е. Георгиев. Цит. съч., 3, 9, 11,20.
16И. Божилов. Цар Симеон Велики (893-927): Златният век на средновековна България. С., 1983.
17Вж. История на българската литература, I. С., 1960, 96-140.
18За подробностите вж. В. Н. Златарски. История на българската държава през средните векове, II, С., 1934; Г. Г. Литаврин. Болгария и Византия в XI-XII вв., Москва, 1960.
19Вж. тук по-горе, с. 312-313.
20Й. Иванов. Жития на св. Иван Рилски. - ГСУ ИФФ, XXXII, 13 (1936), 28-37. Вж. И. Дуйчев. Рилският светец и неговата обител. С., 1947, 49-54.
21Й. Иванов. Български старини из Македония. С., 19312 (фототипно издание: София, 1970, (401-404) по-нататък: Иванов. БСМ).
22Пак там, 395-400.
23Пак там, 405-418.
24Вж. тук, с. 299.
25Вж. тук, с. 298.
26I. Dujčev. Problèmes cyrillométhodiens. - Medioevo, III, 98-99. 
27Л. Боева. От жития к повести. - В: Русско-болгарские фольклорные и литературные связи, I. Ленинград, 1976, с.76.
28Иванов. БСМ, 284-288; Б. Ст. Ангелов. Из старата българска, руска и сръбска литература, I. С., 1958, 36-44; 3, С., 1978, 7-10, 13-16. Е. Георгиев (Цит. съч., с.14) говори за кратко житие на св. Методий. Трябва да отбележа обаче, че той е допуснал грешка, а именно: въпросното житие на Св. Методий не е кратко, а проложно житие. Най-старото копие от този интересен текст е от 1330 г. и се намира в така наречения Станиславов пролог. Вж. Иванов, БСМ, 289-290 (текст).
29I. Snegarov. Les sources sur la vie et l’activité de Clément d’Ochrida. - Byz. Bulg., I (1962), 79-119 (115-117: възстановен текст на житието).
30Иванов. БСМ, 306-307.
31Й. Иванов. Жития на св. Иван Рилски, 52-57; Кл. Иванова. Две неизвестни старобългарски жития. - Литературна история, 1977, I, 60-61.
32Хр. Кодов. Опис на славянските ръкописи в библиотеката на Българската академия на науките. С., 1969, 45-46 (по-нататък: Кодов. Опис).
33Пак там, 45, 139, 148, 151; Б. Cт. Ангелов. Старобългарски текстове. Известия на Архивния институт, I (1957), 291-292.
34Кодов. Опис, 139, 140, 148, 152; Иванов. БСМ, 419-420; Б. Cт. Ангелов. Из старата българска, руска и сръбска литература, I, 98-99.
35Кодов. Опис, 140, 149, 152; Иванов. БСМ, 422-424; Б. Cт. Ангелов. Старобългарски текстове, 298-300.
36Й. Иванов. Жития на св. Иван Рилски, с. 6; И. Дуйчев. Рилският светец, 52-53; И. Фекелджиев. Народни легенди за Иван Рилски. С., 1979.
37Д. Петканова-Тотева. Нови черти на похвалното слово през XIV-XV в. - В: Търновска книжовна школа 1371-1971. С., 1974, с.91 и сл.
38Йоан Екзарх Български. Слова. Подготвила Д. Иванова-Мирчева. С., 1971, 162-184.
39Д. Петканова-Тотева, Цит. съч., 91-92.
40Е. Kalužniacki. Werke der patriarchen von Bulgarien Euthymius (1375-1393). Wien, 1901 (Variorum Reprints, London, 1971) (по-нататък: Kaluzniacki. Werke), 103-146.
41Ibidem, 147-169. 
42Ibidem, 170-180.
43Ibidem, 181-202.
44E. Kalužniacki. Aus der panegyrischen Litteratur des Südslaven. Wien, 1901 (Variorum Reprints, London, 1971) (по-нататък: Kalužniacki. Panegyrischen Litteratur), 97-115.  
45Ibidem, 28-60; П. Русев, И. Гълъбов, А. Давидов, Г. Данчев. Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак. С., 1971, 112-233. 
46Е. Turdeanu. La littérature bulgare du XIVе siècle et sa diffusion dans les pays roumains. Paris, 1947 (Travaux publiés par l’lnstitust d’Etudes slaves - XXII), p.71; Д. Петканова-Тотева. Цит. съч., с.92 и сл.  
47Вж. I. Ševčenko. Op. cit., 97-99.
48Ibidem, p. 97. 
49Dujčev. Les rapports hagiographiques, p. 277.
50Вж. И. Дуйчев. Легендарний мотив у Григория Цамблака. - В: I. Dujčev. Slavia Orthodoxa, № VIII; Idem. Епизод из Киево-Печерского Патерика, Ibidem, № X;  Idem. La mano dell’ assassino. Un motivo novellistico nell’ agiografia e nella letteratura comparata. - In: Byzantino- Sicula, II. Palermo, 1975 (Miscellanea in memoria di G. Rossi Taibbi), 193-207.  
51I. Ševčenko.. Op. cit., p.103. В българската агиографска литература цитатите изобилстват преди всичко в творбите на патриарх Евтимий.
52Цв. Вранска. Стилни похвати на патриарх Евтимий. - Сборник на БАН, XXXVII, 20 (1942), 107-280; Кл. Иванова. Патриарх Евтимий и агиографската традиция в средновековната литература. - Литературна мисъл, 1977, 10, 90-99.
53Е. Turdeanu. La littérature bulgare du XIVе siècle, p.71. 
54История на българската литература, 1, 77-95; Е. Георгиев. Охридската книжовна школа. - В: Климент Охридски 916-1966. С., 1966, 53-57. В своята публикация върху началото на българската агиография (вж. тук бел. 12) Е. Георгиев говори за „Охридски цикъл“ на жития на български светци, а именно: Кратко житие на св. Кирил (вж. тук бел. 28), Кратко житие на св. Методий (пак там), Кратко житие на св. Климент (вж. бел. 29) и най-старото житие на св. Наум (вж. бел. 30). Приемайки термина „Охридски цикъл“, аз бих искал да обърна внимание върху два факта: първо, датата на съставянето и авторството на Краткото житие на св. Кирил отдавна са обект на дискусия. Мнението на Е. Георгиев, че св. Климент Охридски е автор на това житие, е само една хипотеза (вж. някои бележки у Б. Cт. Ангелов. Из старата българска, руска и сръбска литература, III, 4-6); второ, вече отбелязах, че житието на св. Методий, за което говори Е. Георгиев, е проложно житие, съставено по всяка вероятност в по-късна епоха (вж. тук бел. 28). В заключение, ако приемем, че в началото на X в. в Охрид е съществувала обособена агиографска школа, със сигурност би могло да се твърди, че в този значителен център на старобългарската литература са съставени две жития: житие на св. Климент (днес загубено) и най-старото житие на св. Наум.
55Вж. тук по-горе, с. 298-299.
56За Търновската книжовна школа: Е. Turdeanu. La littérature bulgare du XIVе siècle, 67-139; Търновска книжовна школа 1371-1971. С., 1974.
57И. Мансветов. Митрополит Киприан и его литературная деятельность. Москва, 1882; Й. Иванов. Българското книжовно влияние в Русия при митрополит Киприан. - Известия на Института за литература, VI (1958), 25-79; I. Dujčev. Rapports littéraires entre les Byzantins, les Bulgares et les Serbes aux XIVе et XVе siècles. - In: L’Ecole de Morava et son temps. Beograd, 1972 (по-нататък: Dujčev. Rapports littéraires), p. 93.  
58E. Turdeanu. La littréature bulgare du XIVе siècle, 147-149; История на българската литература, 1, 345-348. 
59Я. А. Яцимирский. Григорий Цамблак. СПб, 1904; Е. Turdeanu. Grégoire Camblak: Faux arguments d’une biographie. - Revue des Etudes slaves, XXII (1946), 46-81; Idem. La litérature bulgare du XIVе siècle, 149-155; К. Мечев. Григорий Цамблак. С., 1969; Dujčev. Rapports litteraires, 93-94.  
60В. Киселков. Проуки и очерти по старобългарска литература. С., 1956, 261-265; Сп. Радоjчић Диjак Андреjа, београдски писац из времена деспота Стефана. - В: Годишнjак града Београда, V (1958), 19-25; Dujčev. Rapports littéraires, р.96; В. Пандурски. Панегирикът на дяк Андрей. - В: Търновска книжовна школа, 225-241. 
61Й. Трифонов. Живот и дейност на Константин Костенечки. - Сп. БАН, LXVI (1943), 223-292; К. Kujеv. Konstantyn Kostenecki w literaturze bulgarskiej i serbskiej. Krakov, 1950 (вж. рецензията на И. Дуйчев в Byz. Slav., XIII, 1952/53, 328-334); В. Киселков. Проуки и очерти, 266-303; Б. Cт. Ангелов. Из старата българска, руска и сръбска литература, II, 162-230; Dujčev. Rapports littéraires, 94-97.
62E. Turdeanu. La littérature bulgare du XIVе siècle, p.70 et suiv. Dujčev. Rapports littéraires, p. 92. E. Георгиев. Търновската книжовна школа и нейното значение за развитието на руската, сръбската и румънската литература. - В: Търновска книжовна школа, 61-78. 
63Основният труд на Константин Костенечки е биографията на деспот Стефан Лазаревич - „най-доброто произведение на южните славяни през средновековието, както по своето съдържание, така и по своята форма“ (Dujčеv. Rapports littéraires, р. 97).
64D. М. Nicol. The Byzantine Family of Kantakouzenos (Cantacuzenus), ca. 1100-1460. Washington, 1968 (Dumbarton Oaks Studies XI), № 98, 226-227; I. Božilov; - Bulg. Hist. Review, 1977, 1, p.107.
65Dujčev. Rapports littéraires, p. 99.
66Например, анонимният автор на второто житие на св. Гаврил Лесновски е познавал твърде добре житието на Алексий „человек Божий“. Вж. Иванову БСМ, с.396.
67Dujčev. Les rapports hagiographiques, 273-276. Бих искал тук да припомня думите на Е. Voordeckers (Divus Thomas, 69, fasc. 4, 1966, 424-425): „Les liens très étroits entre Byzance et les chrétientés slaves ont fait qu’une grande partie de  la littérature hagiographique byzantine a été traduite en langue slave. Ce phénomène est d’importance exceptionnelle non seulement pour l’histoire de l’évangélisation et de la vie religieuse et littéraire des peuples slaves, mais aussi pour l’étude de l’hagiographie byzantine elle-même. Beaucoup de ces traductions slaves, toujours très fidèles, offrent en effet la possibilité de reconstruire des originaux grecs perdus, incomplets ou corrompus par une tradition défecteuse.“ 
68Dujčev. Les rapports hagiographiques, p. 273.
69Вж. тук бел. 11. 
70С. Giannеlli. Probabili frammenti di un menologio premetafrastico di Marzo e il corrispondente testo peleoslavo del „Codex Suprasliensis“. - In: Mémorial Louis Petit. Mélanges d’histoire et d’archéologie byzantines, Bucarest, 1948 (Archives de l’Orient chrétien, I), 95-112. 
71Vl. Mošin. Slovenska redakcija prologa Konstantina Mokissjskog u svjetlosti vizantijsko-slovenskich odnosa XII-XIII vijeka. - Zbornik Historijskog Instituta Yugoslovenske Akademije, 1959, 2, 17-67.
72Пак там, 59-60. He мога да приема хипотезата на югославския учен, че Прологът е бил донесен в България от Василий, първия архиепископ на Търново след възстановяването на българската държава в 1186 г. От българските Пролози най-известни са: Норов пролог (XII в., вж. Кл. Иванова. - Литературна история, 1977, 1, с.59), БАН 72 (края на XIII в. - вж. Кодов. Опис, 135-137), Станиславов пролог (Л. Cтojнoвић Каталог рукопис и старих штампаних книг. Збирка српска кралевска Академие Београд, 1901, с.40), Митрофанов пролог (77. Сырку. К истории исправления книг в Болгарии в XIV веке, I, 1. Время и жизнь патриарха Ефимия Тернавскаго. СПб, 1898, 457-467), БАН 73 (Кодов. Опис, 137-147) и Дамянов пролог (Кодов. Опис, 147-150).
73Ст. Кожухаров. Старобългарски проложни стихове. - Литературна история, 1977, 1, 44-46.
74Кодов. Опис, 147-150.
75Bdinski sbornik. An Old-Slavonic Menologium of Women Saints (Ghent University Librery Ms 408, A. D. 1360). Edited and Annoted by J. L. Scharpe and F. Vyncke. With Introduction by E. Voordeckers. Bruges, 1973, 246 pp.
76Вж. подробното описание на Зл. Юфу. За десеттомната колекция Студион. - Studia balcanica, II. Sofia, 1970, 299-342.
77Например в Банишкото евангелие (XIII в.) е отбелязан денят, в който се почита паметта на св. Параскева-Петка Млада (14 октомври). Вж. М. Стоянов и Хр. Кодов. Опис на славянските ръкописи в Софийската Народна библиотека, III. С., 1964, с. 19 [Банишко евангелие. Среднобългарски паметник от XIII в. Подготвили за печат с увод и коментар Е. Дограмаджиева и Б. Райков].
78Вж. бел. 33. Й. Юфу. Старобългарски паметници в славяно-румънската литература. - В: Известия на Института за литература, XIV- XV (1963), 256-257. За службата на св. Параскева Млада, съставена в XIII в.: Иванов. БСМ, 426-431. Службата е написана в Търново от самия Евтимий или някой негов ученик: Cт. Кожухаров. Неизвестно произведение на старобългарската поезия. - В: Старобългарска литература, 1. С., 1971, 300-301, 303-322 (текст).
79Я. Николова. Църквата „Св. Параскева“ във Велико Търново. - Известия на Окръжния исторически музей във Велико Търново, IV (1968), 17-23.
80Вж. някои стенописни изображения на: св. Параскева Млада в Бояна (A. Grabar. L’église de Boïana. Sofia, 1976, p. 74 et pi. LVI) и в Беренде (Е. Бакалова. Стенописите в църквата при село Беренде, С., 1976, с. 53 и фиг. 65); света Неделя в Бояна (A. Grabar. Op. cit., р. 76 et pi. LXII) и в Беренде (Е. Бакалова. Цит. съч., с. 53 и фиг. 65 и 66); св. Константин и св. Елена в Бояна (А. Grabar. Op. cit., р. 66 et pi. XXXV), Беренде (Е. Бакалова. Цит. съч., С., с. 71 и фиг. 46) и Бачково (Е. Бакалова. Бачковската костница. С., 1977, 158, 165-166, 208 и фиг. 132 - стенописи от XIV в., изпълнени по поръчка на българския цар Иван Александър).
81Kalužniacki. Werke, р.59-77; Е. Turdeanu. La littérature bulgare du XIVе siècle, 90-101.
82Kalužniacki. Werke, 432-436; E. Turdeanu. Op. cit., 153-154.
83Kalužniacki. Werke, 78-99; E. Turdeanu. Op. cit., 84-90.
84Kalužniacki. Panegyrischen Litteratur, 97-115.
85E. Turdeanu. Op. cit., p.87.
86Kalužniacki. Werke, 103-146; E. Turdeanu. Op. cit., 101-111.
87Св. СВ. Константин и Елена са споменати например в Софийския псалтир (Иван Александров песнивец от 1337 г. - Кодов. Опис, с. 14) и в послеслова на Четвероевангелието на цар Иван Александър (Brit. Museum Add. Ms 39627). Ив. Дуйчев. Из старата българска книжнина, II. С., 1944, с. 152. (Вж. също бел. 78).
88Kalužniacki. Werke, 147-169; Е. Turdeanu. Op. cit., p. 111.
89Kalužniacki. Werke, 181-202; E. Turdeanu. Op. cit., p. 113—114.
90Dujčev. Rapports littéraires, p. 91.
91Единствено изследване: I. Dujčev. Slawische Heilige in der byzantinische Hagiographie (вж. бел. 7).
92Пак там, 210-215. 
93Благодаря на г-жа Марина Фалла Кастелфранчи, която подготвя издание на стенописите, за полезните сведения. 
94Dujčev. Les rapports hagiographiques, 277-278.
95Пак там, с.278.
96А. Милев. Гръцките жития на Климент Охридски, 76-147.
97Пак там, 174-183; И. Дуйчев. Краткото Климентово житие от Димитър Хоматиан. - В: Климент Охридски 916-1966, 166-171 (гръцки текст и старобългарска версия).
98Й. Иванов. Жития на св. Иван Рилски, 38-51.
99Пак там, 86-102.
100В. Н. Златарски. Житие и жизнь преподобнаго отца нашего Теодосиjа ïже в Търново постничествовашего... - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, XX (1904), 1-41.
101За превода на исихастки съчинения в България вж. Кл. Иванова-Константинова. Някои момента на българо-византийските литературни връзки през XIV в. (Исихазмът и неговото проникване в България). - Старобългарска литература, 1. С. 1971, 223 и сл.
102П. А. Сырку. Монаха Григориjа житие прподобнаго Ромила. СПб, 1900 (славянски текст); Е Halkin. Un ermite des Balkans au XIVе siècle. La Vie grecque de Saint Romilos. - Byzantion, 31 (1961), 111-147. I. Dujčev. Medioevo bizantino-slavo, II, 221-222, 225-226, 607-609 (фрагмент от гръцкото житие според Cod.  Urbin. 134, f. 258 и цялостен текст от Cod. Athon. Dionys. 3666 (132), ff.417-443). Според Дуйчев „почти е невъзможно да се установи със сигурност кой е бил езикът на оригинала... Най-убедителното решение е да се приеме, че това житие е съставено едновременно на български и на гръцки, което не е било трудно, благодарение на често срещания билингвизъм сред исихастките среди“. (Dujčev. Les rapports hagiographiques, 278-279; Idem. Rapports littéraires, p. 90). За оригиналността на гръцката версия: Р. Devos. La version slave de la Vie de S. Romylos. - Byzantion, 31 (1961), 149-187. Наскоро Кл. Иванова прояви готовност да приеме изводите на добре известния боландист, но в същото време тя настоява върху подобрения на старобългарския текст, извършени при превода. Вж. Кл, Иванова-Константинова, Цит. съч., 226-232.
103П. А, Сырку. Житие Йоанна Кукузеля как источник болгарской истории. - Журнал Министерства Народного просвещения, 282 (1892), 130-141; I. Božilov. Les Bulgares dans l’empire byzantin. - ГСУ ИФ, LIX (1980), 182-183.
104I. Dujčev. La Vie de Kosma de Zographou. - Хилендарски зборник, 2 (1971), 62-67.
105Ά. Παπαδοπούλου Κεραμέως. Άναλεκτα ιεροσολυμιτικῆς σταχυολογίας, Ι. СПБ, 1891 (reimpression anastatique: Bruxelles, 1963), 438-453. За автора на това житие L. Politis. Un copiste éminent du XVIIе siècle: Matthieu métropolite de Myra. - In: Studia codokologica. Herausg. von K. Treu. Berlin 1977, 375-393. (Texte und Untersuchungen zur geschichte der altchristlichen Litteratur, 124)  
106Ά. Παπαδοπούλου Κεραμέως.. Цит. съч., κα (въведение) и 43815-4391 (ἀπὸ βουλγαρικῆς διαλέκτου εἰς τὴν ἐλληνίδα μεταφρασθείς·); Ε. Turdeanu. La littérature bulgare du XIVе siècle, p.98.
107E. Trapp. Die Viten des hi. Naum von Ochrid. - Byz. Slav. XXXV (1974), 2, 168-180. 
108За култа на св. Иван Рилски в областта на Сердика (София) вж. И. Фекелджиев. Народни легенди за Иван Рилски. С., 1979.
109А. Милев. Гръцките жития на Климент Охридски, 11-12.
110Б. Cт. Ангелов. Из историята на старобългарската и възрожденската литература. С., 1977, 56-60.
 
X

Right Click

No right click