Казват, че всеки човек гради собствената си съдба. Това е вярно, но само отчасти. Човекът е творец и на историята – създава я и я обитава, понася възходите и паденията.
Литературата и историята са много тясно свързани. Как в една творба се интерпретират събития, които действително са се случили? Къде е границата между художествената творба и документа? Какво превръща сухите факти в увлекателно четиво? Как читателят съпреживява миналото, осмисляйки го чрез настоящето? Мисля, че много продуктивно би било да се види как едни и същи исторически факти биха се анализирали от историка и от филолога. Смята се, че литературата черпи материал от историята. Но не би ли могло ученият историк да открие на страниците на художествена творба информация, която да го подтикне да потърси нова гледна точка към онова, което е смятал за безспорно и безалтернативно?
И така, коя е Анна Карима и какво място заема романът „За свободата“ в цялостното ѝ творчество? Анна Карима е литературен псевдоним на Анна Тодорова Велкова (Бердянск, 1871 – София, 6.03. 1949). Рождената година не е много сигурна.1 В личен разговор със Стефан Попвасилев тя обяснява защо в „Българска енциклопедия“ на Данчов годината е 1871, но всъщност е родена през 1870 г.: „Е, щом Евгения Марс скри две години, защо пък аз да не скрия една?“ Отговорът предизвиква усмивка, но е показателен за това, че личните вражди са част от историята, от културния живот на страната.
Майка ѝ е Степанида Музиченко – украинка, а баща ѝ е Тодор Велков – участник в Кримската война, войвода на чета, сражавала се с турците. Той е роден в Шумен, но като момче бяга в Румъния, тъй като смята, че това е мястото, откъдето може да помогне за освобождението на България. По-късно е награден и е произведен в офицерски чин. Заселва се в Измаил и там създава своето семейство. Разочарованието му от присъединяването на Бесарабия към Румъния е огромно и заедно с други три хиляди семейства се премества в Бердянск, на брега на Азовско море. Там се изгражда колония от 40 български села, като най-голямото се нарича Преслав.
Т. Велков поддържа тесни връзки с българската емиграция в Румъния. През 1875 г. залага имуществото си, за да сформира чета и с нея от Сърбия влиза в България. Четата е разбита и бащата на Анна Карима е принуден да остане в Сърбия. Там дочаква обявяването на войната и се включва като доброволец в руската армия. Връща се в родния си град и прибира при себе си своето семейство. Той е назначен за околийски управител, а по-късно е преместен във Варна.
Позволих си да припомня тези факти, защото те са в основата на автобиографичния роман „За свободата“. Анна Карима учи първоначално в Шумен и Варна, а гимназия завършва в София с държавна стипендия, като е настанена в пансиона към девическата гимназия. Владееща отлично руски език, тя чете в оригинал Лев Толстой, Лермонтов, Пушкин и прави първите си поетически опити. Завръща се в Шумен при родителите си, тъй като е назначена за учителка. Записва се в Женското дружество „Родолюбие“. Омъжва се, едва 18-годишна, за Янко Сакъзов – виден деец на социалистическото движение.
Своя литературен дебют прави през 1891 г. в сп. „Ден“, издавано от съпруга ѝ. Това е разказът „Обикновена история“. През 1892 г. учителства в Плевен, където основава Женско дружество, а от следващата година издава най-доброто преводно списание по онова време – „Почивка“. Включва се активно в движението срещу режима на Стамболов, като говори пред многолюден митинг. След падането му семейството се премества в София. Тук тя основава Женско образователно дружество „Съзнание“. В уставите на тези организации обикновено се е записвало, че главната им цел е „умствено и нравствено повдигане на жените“. Анна Карима вписва, че борбата ще се води за извоюване на „граждански и политически права на жената“. Издава вестник „Женски глас“ и създава Българския женски съюз (1901). Той се появява като отговор на ограниченията, наложени на жените в образованието. В началото Съюзът обединява 27 местни женски организации и социалистическите идеи доминират. С течение на времето се появяват различия, като се оформят две течения: традиционно, буржоазно, и социалистическо. Именно жените социалистки напускат БЖС.
Семейстово, което Карима създава с Янко Сакъзов, се разпада. Тя храни надеждата, че заедно ще се борят за напредъка, за усъвършенстването на обществото. Това обаче не се случва. Представата на Сакъзов за ролята на жената е да бъде домакиня и майка, а мястото ѝ за изява – кухнята. С огромно огорчение тя споделя, че литературните ѝ опити, които е предлагала за тпечатване на страниците на сп. „Ден“, отиват в кошчето за отпадъци. Пренебрежението му към всичко, което Карима прави, съчетано с лошото отношение на свекървата и последвалата изневяра от негова страна със съпругата на писателя Г. П. Стаматов, слагат край на брака ѝ. Може би тази лична травма е причината да се насочи към проблемите на „поробената, беззащитна жена“.
Карима заминава за Париж, за да установи контакти с женски организации. На открито събрание тя повдига въпроса за положението в Македония (след убийството на Е. Симидчиева). Пътува до Русия, за да присъства на поставянето на написаната от нея пиеса „В Балканах“.
Завръщайки се в България, Карима се посвещава на учителската професия и пише предимно върху основата на фолклорни мотиви. Тези творби са най-ценното и стойностно, създадено от нея.
В началото на творческия си път тя е сред сътрудниците на сп. „Мисъл“ с главен редактор д-р Кръстев. Известен факт е неговата взискателност към качествата на отпечатваните материали и това, че творбите на Карима намират място на страниците на едно от най-елитарните български списания, говори в полза на това, че е предлагала текстове, които са отговаряли на високите изисквания. Тя публикува не само художествена проза, но и рецензии. Като пример може да се посочи „Вишнева градина“ от А. П. Чехов. Превер от руски А. И. Кирчев. Варна, 1904 г. Издание на К. Евстатиев“2. В нея писателката повдига един много важен въпрос – за качеството на преводите от руски език. Съвсем основателно тя изтъква, че руският език е познат и се смята, че всеки може да превежда от него. Това, разбира се, съвсем не е така и често плачевните резултати от подобно „упражнение“ са очевидни. По времето, за което става въпрос, руският език се е използвал като език посредник и чрез него се превеждат френски, английски, немски автори. Карима обобщава: „Обаче, като говорим за наводнение на преводната ни литература с руски преводи, ний трябва да отбележим скръбния факт, че повечето наши преводачи, и повечето преводи, ако се сравняха с оригиналните, не биха издържали критика.“3 Тя дава и конкретни примери, от които се вижда, че има невярно преведени пасажи, „побългаряване“, което е недопустимо, и което, както пише Карима, подвежда читателя. Той, често невладеещ чуждия език, остава с впечатлението, че преводаческите недомислици са „пропуски“ на самия автор. Проблемът не е маловажен, защото чуждият език е „прозорец“ към друга литература, която пък запознава хората с друга действителност, с друга култура, което обогатява. По тази причина качеството на преводите става задължително.
Разривът между Карима и редакцията на „Мисъл“ настъпва постепенно, но обидите са и от двете страни. Яворов пише „В тренът“ – пътни бележки (1904), в които изобразява своята спътница, Карима, карикатурно – далеч от добрия тон. Тя не остава длъжна и през 1905 г. отпечатва „В Париж. Скици“. Там Карима „си връща“ на Яворов за оскърблението, което ѝ е нанесено, създавайки образ, доближаващ се до Бай Ганьо на Алеко Константинов – чужд на културата, изглеждащ неадекватно – такъв е Яворов в нейните очи.
Под псевдонима А. Самуров (мъжки псевдоним!) тя отпечатва в сп. „Българска сбирка“4 рецензия „В полите на Витоша“ (драма в 4 действия от П. К. Яворов). Там тя опровергава мнението на Б. Пенев, че „Яворов е дал нещо, което не сме имали“, като уличава поета в плагиатство и посочва източника, откъдето е заимствана идеята – драмата „Добрият хайдутин“ от А. Узунов (1880). Цитатите, които тя привежда, сочат смущаваща близост на двата текста.
През 1906 г. Карима започва да издава сп. „Нова струя“ с цел да се бори „с котерийността около сп. „Мисъл“. Това, което създава, не успява да просъществува дълго, като причините са както финансови, така и свързани с насочеността му – в една определена посока. Всъщност то е много интересно като доказателство за това, че ожесточението и недопускането на никаква толерантност са в сила както за политиката, така и за сферата на културата. Да обидиш, да нараниш, „да омаскариш“ опонента си, вместо да спориш с него и да го убедиш в правотата си. Това в голяма степен е въпрос и на народопсихология.
Още в първата книжка на „Нова струя“ Карима отбелязва: „... Излизането на сп. „Нова струя“ бе посрещнато особено зле. Ежедневните вестници дадоха място на злобни статии, които имаха за цел да попречат на разпространяването още още при самото излизане на списанието. Обвинени бяхме в стремеж да изпъкнем.
Пред нас е рецензията от Министерствотона народната просвета, която пък всичко свежда към обвинението, че списанието е подето от „лична амбиция“ и затова няма защо да се насърчава с допущането в учителските библиотеки (с каквато просба се бяхме отнесли след ІV книжка.“5
По-нататък писателката излага своите основания да издава подобно списание. Те се свеждат според нея до състоянието на художествената литература и „озлоблението“ на писателите, недопускани от „недобросъвестната“ критика до страниците на списанията с много читатели. Карима се позовава на изказване на Антон Страшимиров, според когото около някои редакции има „котерийност от най-долно качество“.
Като пример се посочва сп. „Мисъл“, което има за задача „да модернизира родната литература“. Онова, в което Карима обвинява д-р Кръстев е „неговата избирателност“. Според нея той смята за „модерни“само Яворов, П. П. Славейков и П. Ю. Тодоров, като не дава трибуна на други автори.
В „Нова струя“ се обособяват отделни рубрики: „Белетристика“, „Литературна критика“, „Из нашите списания“, „Популярни научни и педагогически статии“, „Хроника на културните движения в страната ни“.
Целта е да се публикуват преводи на произведенията на съвременни автори – прозаици и поети, както и оригинални творби. Критическият поглед трябва да обхваща всяко значимо произведение, печатано като отделно издание или на страниците на списанията.
Уредници на списанието са: А. Карима, Ив. Кирилов, Ив. Андрейчин, Д. Немиров, Д. Бабев, К. Митишчев, Хр. Борина.
Списанието на Карима излиза закратко. Финансовите проблеми са големи, а и настроенията срещу издателката му го обричат. Всъщност обширната обществена дейност, която тя развива, продължава и след това. През 1908 г. основава Съюз „Равноправие“ и издава вестник със същото име. Дружество „Българка“ има за цел да помага на болниците по време на войната. Карима отива като самарянка в Лозенград. По-късно се ангажира с каузата на Съюза на инвалидите. След войната е изпратена като делегатка на българските жени в Париж и съумява да убеди Луи Леже да застане на страната на България.
Карима се посвещава на благотворителност: организира в работническия квартал „Ючбунар“ най-голямата работилница за снабдяване на болниците с болнично облекло. В тази работилница вамират препитание стотици жени. Карима отваря и Първото женско търговско училище у нас.
Жанровото разнообразие на творчеството ѝ е голямо. Пише стихове, разкази, пътеписи, романи, драми. Тук няма да се занимаваме с анализ на други творби на Карима, тъй като задачата ни е да акцентираме върху романа „За свободата“. Като цяло, критиката към личността ѝ някак налага отпечатък и върху гледната точка към творчеството ѝ. Пренебрежителният тон се налага. Времето, в което тя започва борба за женско равноправие, не е на нейна страна. Естествено, че може много да се изисква от стила, с който пише, но в своите произведения Карима вгражда идеи, които виждме и в творчеството на редица западноевропейски писателки, но много по-късно, което показва, че тя има изострен усет за важното в битието на жената. Карима губи дъщеря си, Надя Сакъзова – близка с Боян Пенев и с доказани качества на творец. Това е много тежък удар, от който тя никога не успява да се съвземе.
Не може с лека ръка Анна Карима да бъде причислена към маргиналията, към литературната периферия. Друг е въпросът, че творчеството ѝ е неравностойно в художествено отношение, а най-ценното в него са разказите по фолклорни мотиви, и то безспорно.
През 1921 г. в Народния театър се организира тържествено честване на 30-годишната ѝ литературна и обществена дейност. Поздравителните адреси са от цялата страна. Сред тях трябва да се открои написаното от Иван Вазов: „За да се съди за културата на един народ, трябва преди всичко да се види нивото на развитие, до което е дошла жената в тая страна. Изхождайки от тая мисъл, аз не мога да не вярвам в бъдещето на нашия край, щом имаме жени като г-жа Анна Карима. Тя носи в себе си всички елементи на жизнеспособност, трудолюбие и неизчерпаема енергия. Нека, прочее, поздравим Анна Карима като наша вяра в бъдещето, като майка на това, което ще дойде“.6
В поздравителното писмо на просветния министър Омарчевски се изтъкват заслугите на юбилярката за „пробуждане и организиране на жената“. Особено е подчертано, че всичко, постигнато от Карима и на общественото, и на литературното поприще, е съпроводено с огромни трудности, тъй като предразсъдъците са големи.
В обръщението от името на Съюза на българските писатели председателят му Н. Атанасов набляга на факта, че в творбите си Анна Карима „се застъпва за българката“, „пръска светлината на благородните чувства, подкрепя онеправданите и изтрива сълзите им“.
Честването доказва, че тя има свое място в българската литература, създадена от жени. Голямата обществена дейност на Карима е оценена подобаващо като неин принос в развитието на страната ни.
Думите на юбилярката представляват интерес за нас, защото хвърлят светлина върху начина, по който българското общество гледа на жените, решили да се посветят на определена кауза:
„Тежък е кръстът на общественика идеалист у нас, на писателя художник, а двойно много е по-тежък за общественика жена, за писателка.
Теглото иде и от жени, и от мъже.
Жена общественик... Изменница на старите завети! Гледачка на деца, къщовница и кукла. Ревниво хиляди женски очи следят живота ти и носят за тебе чудовищната слава: не си веч ни жена, ни майка, а някакъв си парий!...
Писателка... Изменница на своето призвание!...
И все пак аз не спрях“.7
Думите ѝ са изпълнени с горчивина, но в тях се съдържа истината за положението на жената в началото на миналия век. Всяко общество се разделя трудно със стереотипите, които само е изградило. Още повече тази констатация се отнася за българското, свикнало с патриархалния ред след векове на ограничения и потисничество.
Анна Карима умира в мизерия и ослепяла през 1949 г. в София. Неслучайно се спрях подробно на живота ѝ, защото той показва, че личната история се превръща в част от голямата история на народа и държавата. Защото малкото и голямото вървят ръка за ръка. Националната литература, история, култура не се създават само и единствено от големите имена. Малките творци също дават своя принос в градежа; просто за тях се знае и се говори по-малко, а те създават колорит и се превръщат в част от многообразието.
Както беше отбелязано, в основата на романа на Анна Карима „За свободата“ е животът на нейния баща, на семейството ѝ. Творбата носи посвещение: „На скъпата памет на баща ми войвода Тодор Велков“. Тя е отпечатана в печатницата на Мавродинов, Тутракан, а годината е 1908. Фактът, че „воеводството“ е изрично подчертано, означава само едно – отдава се голямо значение на онази част от живота му, която се свързва с освобождението на България.
Романът започва така, както и завършва – с пътуване по море, сякаш за да се затвори жизненият цикъл с началото като надежда и края като смърт. Историята се вплита в сюжета и става неделима негова част. Художествената измислица е твърде малко – променени са имената – нещо несъществено.
Като участник във войната Панайот (прототипът му е бащата на Карима) получава земя от руския цар, започва да се занимава с търговия, която постепенно се разраства. Но ето че Бесарабия остава в пределите на Румъния. Румънците са сравнявани с турците; българите основават свой преселнически комитет и с молби успяват да издействат царски указ, с който им се разрешава да да сформират свои селища. Хиляди български семейства се заселват край Азовско море. Вместо татарска реч звучи чист български език и вместо изровените в пръстта колиби се появяват четиридесет села, като най-голямото е Преслав. Следва ново преместване в България. Пространството непрекъснато се сменя. Така мотивът за „чуждото място“, за „чужденеца“ става водещ в романа, и то не само като междуличностно общуване, а и на ниво психика. Литературната критика отбелязва, че за Карима „жената без място“ е централен образ и това няма как да не е така; става устойчив. Пропуска се обаче нещо важно: той води началото си от нейното детство, задълбочава се, усложнява се, придобивайки размерите на екзистенциална криза. В романа „За свободата“ съпругата на Панайот, Мария, която е рускиня, е точно такава героиня. Тя се изолира и търси начин да общува „със своите“. Синът Асен обича силно баща си и се гордее с родолюбивата му мисия, но и той се чувства самотен и изоставен. Постепенно неговата мечтателност преминава в меланхолия, а книгите се превръщат във верни приятели. В началото на романа момчето не говори български език и това усилва усещането за изолация – този път тя е принудителна и зависи от обстоятелствата.
До последната страница Мария си остава чужденка – не съумява, а и не желае „да се впише“ в новата среда. България не се превръща в нейна родина. Не само тревогата от неизвестното личи в поведението на жената. Тя очаква, че Шумен е „като Варна“ – голям град, а къщата, в която ще живеят, трябва да е собствена. Читателят си припомня, че богатството на Панайот се разпилява; то е заложено и продадено в името на една по-висша цел – свободата на отечеството. В някакъв смисъл жена му очаква, че ѝ се полага „компенсация“ за годините на лишения и статутът на „първи хора“ в града трябва да бъде възстановен.
Появява се и друг образ – на руския свещеник, който се сближава с Мария и я „наставлява“. В църквата трябва да се служи „като в Русия“. Подчертава се, че свободата на България има висока цена и тя е платена от хилядите загинали руски войници. Фразата, че е „пролята и българска кръв“ не се посреща добре и се възприема като незачитане на свещеника и липса на искрено религиозно чувство и у бащата, и у сина. Естествената привързаност към родината е изместена от самочувствие, че поробеното доскоро население на България се нуждае от поучение, от специално отношение, защото без чужда помощ не би могло да се справи. „Ние всички, русите, ще трябва да се погрижим за тия, които освободихме“.8 (37)
Отношението към чужденеца има и друг ракурс: поробители – поробени. Изходът от войната разменя ролите. На Каспичанската гара, откъдето семейството поема към Шумен, се виждат много кадъни и деца. Турците товарят багажа си на вагоните, на път за Варна: „На тълпи турското население напущаше земята, дето неотколе бе господарувало. Страх ли бе то от отмъщение? Или нежелание да се преклони глава пред довчерашния роб?
Всички бяха пътници за Цариград и жените бяха повече от мъжете.
-На повечето мъжете още след войната заминаха за Цариград – казваше на Мария началникът на станцията, един поляк. – Сега жените, изпродали-неизпродали имотите, заминават при мъжете си“. (38)
Това обаче в някаква степен е събирателният образ на „поробителите“. Нещата изглеждат различно, когато от общността се открои отделният човек. Така прави Асен, който от самото начало оценява и преосмисля видяното. Любопитство и страх са двете чувства, които го обземат. „Та тия са те, които колеха, бесеха...“ (38)
От тълпата се откроява един възрастен турчин, който привлича вниманието дори само с външния си вид. Бяла брада, голяма чалма, „дълго джубе“ от хубаво синьо сукно, броеница с едри кехлибарени зърна... Така, именно посредством този образ Карима въвежда мотива за човешката личност и нейната вина в историята. Отговорността за стореното е индивидуална. Етичността изисква да се разбере, че не може цялата общност да бъде белязана с етикети като „убийци“, „мъчители“, „врагове“. Какъв е този турчин? Ето го текста:
„-Богаташ е и честен, почтен човек. Кога бях дете, на баща ми е правил големи добрини... Никой нищо не би му сторил, ама не! Всичко е напуснал – такива имоти, къща, дето са умирали неговите деди, дето и той се е тъкмял да доизкара живота си... От гордост бяга!“ (39)
Почитта и уважението, които бащата на Асен засвидетелства на стареца, заговаряйки го на турски, възрастният човек приема спокойно и с тъга. Бръчките, набраздили лицето му, са белезите, които времето е вдълбало. Момчето харесва белобрадия турчин.
Перонът с тръгващите влакове се изпълва с шумната група н малките кадънчета – девойки, които изглеждат красиви в новите си пъстри дрехи. Всичко е цветно, преди да се сложат фереджетата и лицата им да бъдат скрити, защото религията изисква подчинение на установената норма и задължително уеднаквяване.
Тръгващият влак отнася далече и момичетата, и стария турчин, вперил за сетен път взор към далечните баири, а от очите му се стичат сълзи. Защо? Защото родината не е територия, не е само място; тя е и радост, и болка, загуби, успехи, щастие, болка... всичко, взето заедно. Станал свидетел на това сбогуване, Асен по-добре започва да разбира тъгата на майка си.
Градът, в който ги откарва файтонът, е добре описан. Къщите са потънали в тъмна, гъста зеленина. Към небето се издигат стройни тополи, сякаш опитващи се да надминат по височина минаретата. Минаващите пътници поздравяват Панайот като отдавнашен познат. Всъщност разделителната линия по оста „свое – чуждо“ в романа „За свободата“ минава и през пространството. Градът е разделен на махали – турска и българска. В тях всички норми, наложени от бита, се спазват стриктно. Архитектурата поема върху себе си етническото своеобразие. Улиците са застлани с неравни камъни. По тях се върви трудно и защото са криви и тесни. Къщите са различни: високи и ниски, но повечето са неизмазани. Имат по един-два прозореца с решетки, за да „не види минувачът лицето на кадъната“. (44) Тишината е раздирана от провикванията на ходжите от викалата на минаретата. Беседка, обрасла с увиваща се лоза, шадраван със студена вода събират турците, които си мият краката на чешмата. Времето е спряло, сякаш не е имало война и всичко продължава постарому.
Доста страници са отредени на описаанието на дома-резиденция, в който семейството на Панайот се настанява.Тъй като той заема висшата административна длъжнст на управител, къщата на местния паша се превръща в място, където живее и ръководи града.
Външната врата е голяма. Дворът е широк. От едната страна е високото здание, а от другата – градина с рози, чийто опияняващ аромат се усилва от пръските вода във фонтана. Вечерта настъпва и удължените сенки придават на мястото вид на нещо вълшебно.
Гостната стая в къщата е обширна. Около стените са разположени миндерлъци, застлани със скъпи тъкани. Настъпването на сутринта прави къщата видима, която би трябвало да се превърне в дом. Там е живял Сюлйман паша. Край долния край се намира сайвант, където са били връзвани елитни арабски коне. Промяната се е отразила и върху начина, по който се ползва сградата: канцелария, жилище и арест за заловени делиормански разбойници.
Розовата градина е засадена от самия паша, голям любител на красивите цветя. Розите са облагородени: бели като бяла булчинска премяна, алени като кръв, тъмночервени като кадифе, розови, жълти. Запустението е обхванало нсичко. Пътеките са обрасли с трева, никой не полива розите, очакващи поветът да ги задуши.
Беседката с фонтана пази спомен за дългите разговори по държавни дела; пейката е потънала в прах. Харемлъкът е замлъкнал, от него не се разнасят весели гласове и аромат на кафе. Плодните дръвчета са обрасли с храсти на дива шипка, а по клоните им черни врани кълват плодовете, които падат в тревата, за да изгният. Това е метафора на едно управление, което си е отишло, но какво идва на негово място?
Втората голяма тема в романа „За свободата“ е тази за властта и за промените, които тя налага и на хората, и на обществото като цяло. Изводът, който се налага, е, че всъщност се извършва размяна на местата. Управляваните заемат постовете на управляващите. Но дали краят ще е еднакъв; всяко настояще все някога става минало и се превръща в история.
В Делиормана се появяват турци разбойници, които безчинстват и които Панайот трябва да залови. Войната сякаш не може да свърши. Асен със своята деликатност се опитва да открие общото между хайдутите българи и турците – делиормански разбойници, които се надяват, че нещата може и да се променят и старото да се върне, но времето не се движи назад.
Епизодът със заловените и затворени турци е интересен, защото показва мисленето на доскоро унижавания българин. Петър, помощник на Панайот, ги бие с камшик, сякаш си отмъщава. Той е в позицията на по-силния, на господаря: „Не ни ли биеха те така?“ И отново – другата гледна точка. Това е картина, видяна от Асен в сп. „Нива“ в Русия. Тя е с наслов „Войната“. Бойно поле след сражението. Снегът е покрил всичко. Тела на убити – с руски шинели, с турски фесове. Смърт и еднаква съдба: тя изравнява всичко. Как момчето гледа на историята в учебниците? Там убитите са бройка, част от някаква статистика – просто имена. Постепенно той осъзнава, че всяка смърт е трагедия. А къде във всичко това е мястото на историка? Той само регистратор на факти ли е или има право на пристрастия? И се появява отново двойствеността: красивото кадънче, подаващо на затворниците хляб, и Петър, който ги бие немилостиво с камшик. Състрадание и ярост, отмъщение на роба, превръщащо го в палач.
Първата част на романа завършва с разговора между съпрузите. За да спаси от мъчения внука си, старият турчин дава златен часовник със скъпоценни камъни. Честността на Панайот не му дава да го приеме, а обяснява, че ще го предаде в Управлението. Мария изказва съмнение, че скъпите вещи не отиват в Държавното съкровище, а в чиновническите джобове. Това е преходът към втората част на книгата, която показва в какво се е превърнала България след Освобождението и което е повод за дълбок размисъл на съвременника.
Във втората част семейството се премества в българската махала. Къщата гледа към главната улица, а търговията се разраства. Доволни са и богати, и бедни. Чиновникът, доскоро облечен с шаечни дрехи, вече е модерен и вместо да стои пред дюкяна, получава заплата, която за него е като сън. Войниците се любуват на себе си и на лъскавите униформи.
Не така стоят нещата в турската махала. Там купувачите намаляват, а стоките им не могат да се конкурират с европейските.
Мария не се сближава с роднините на съпруга си. Те ѝ се струват неуки и нахални. Обича църквата, в която всичко е като в Русия; дружи с жените на руските офицери. Те гледат отвисоко на хората, защото са „освободители“. България за тях е „дива“.
Карима е тясно свързана с Русия, с езика и културата ѝ. Тази гледна точка е много интересна, защото няма и следа от русофилство.
Историята и различното мислене разделят членовете на едно и също семейство. Това се случва в дома на Панайот. Синът дружи с българи и страни от приятелите на майка си, отвратен от високомерието им. Те не приемат, че българите вече са свободни и могат да се държат като такива. Покорството е очаквано, както са го имали от крепостните селяни в Русия, и то векове наред. Не го получават и са недоволни.
Панайот си позволява да спори ожесточено с руски майор по повод на статия, в която се описва сбиване между руски офицер и българин, участник във войната. Конфликтите възникват, когато границата на търпимостта се прекрачва. Руснаците се държат високомерно и думите на военния са красноречиви: „ – Да се е държал вашият приятел по-почтително, не би ял боя... Най-сетне малко-малко отстъпчивост към нас... Ние, дето се казва, кръв сме проливали за вас...“ (86)
Това е позицията на „освободителите“; другата е да се защити достойнството на народа ни, защото „тия, които проляха кръвта си, останаха там, на бойното поле“. Другото е злоупотреба със заслугите. (86)
Разделителната линия е свързана с житейските ситуации, които са конкретни, но и с човешкия морал. В началото тя е между „освободители“ и „освободени“, а после прераства в сблъсък между представите за обществен дълг и драстичното им нарушаване.
Каква е картината в българското кафене, където Панайот отива? Това е мястото за събиране на чиновниците. „Никой не се вълнуваше от никакви обществени работи или политически въпроси: партизанството, още неразвито, тях не заплашваше мисълта дали, ако дойдат „либералите“ наместо „консерваторите“, тях ще ги изхвърлят като не „наши“. Те играеха на табла, приказваха за удоволствията, които им донасяше новият живот, за шансонетките, мечтаеха за по-голяма заплата“. (89)
Много бързо след Освобождението на свободата започва да се гледа като на средство за охолен живот, за привилегии и лесно забогатяване.Третата прослойка е тази на занаятчиите, които имат своите сериозни проблеми. В България навлизат стоки от Европа и конкретно от Германия. Те са качествени, а и на конурентни цени. Това е причината за фалити. Търговците изпитват сериозни трудности, но продължават да се надяват, че „Русия не ще ги остави“ и че не е възможно „българският Княз да е немец“. Батенберг се приема от хората, защото е избор на Русия. Възторгът от посрещането на Княза, който за обикновените хора е символ на свободата, за Панайот се превръща в начало на кампания за отстраняването му от заемания пост. Карикатурата, на която той рисува поданиците с глави на животни, лазещи на четири крака пред Княза, е само повод да се отърват от него – човек почтен и родолюбец.
В София около Батенберг са консерваторите. Бесарабците са поставени на високи постове, без да са дали каквото и да било за свободата. Търговията е в ръцете на немци и евреи. „По-лошо от турско ще стане“ е най-често дочуваната фраза. Гагаузи и гърци превземат църквите. И ето, онова, от което се страхува Панайот, се сбъдва. Той е преместен във Варна. Не помагат нито писмата на съгражданите му, нито застъпничеството на генерала, негов приятел в столицата.
На новото място Панайот странѝ от политиката, не влиза в конфликти, но и там някак неусетно негов противник става учителят Кръстев, който му се противопоставя. Самият той не посещава църквата и го обявяват за „нихилист“. Асен обаче се привързва към него. „Руският народ – казваше Кръстев – не е като нас. Ние пет века робуваме, а руснакът е способен да робува вечно на своя цар и на Бога. Душа има като памук“. (138)
Романът „Бащи и деца“ на Тургенев кара Асен да се замисли за връзката със собствения му баща – дълбока, връзка и с разума, и със сърцето. Поредното преместване на бащата, този път в Берковица, е заради конфликт с гърците. Този образ е не само автобиографичен. Чрез него Карима поставя въпроса за качествата на общественика. Честният човек става неудобен за всеки режим. Поборниците са забравени. Чистите помисли и надежди за изграждане на модерна и свободна България бързо се заменят от „нови ценности“. Селяните са невежи, малко хора се интересуват от неща, които не ги засягат лично. Съединението е само в Пловдив. Няма идея, която да обедини народа. Постепенно службогонството превзема целия обществен живот и се изгражда чиновничество без нужната култура. Няма развита индустрия с фабрики, която да ни доближи до Запада.
Може би най-тягостни са редовете, посветени на изборите. Бюлетинте се раздават предварително, печели правителственият кандидат, който е обещал „благини“. Панайот е убит, а съпругата и синът му се връщат в Русия. Последният епизод също е на парахода. Изминал е цял човешки живот. Кръгът се затваря.
„За свободата“ е провокативен роман, поднасящ на читателя смела и нетрадиционна гледна точка към историята. Въпросите и досега остават „отворени“. Времето променило ли ни е? Каква е цената на националното ни достойнство? Може ли да сме по-самостоятелни или все ще се лутаме, неспособни да изберем приятели, но и да съзрем истинските си врагове? Тъжни размисли...
1Попвасилев, Ст. Спомени за творци на словото. – София: 1982, с. 86.
2Публикувано в Мисъл, декемврий, 1904, кн. ІХ-Х.
3Пак там, с. 587.
4Вж. „Българска сбирка“, 1912, кн. 5.
5Нова струя, 1906-1907, кн. 1, с. 77.
6Юбилеен сборник Анна Карима (1891-1921). Изд. на Женското дружество „Българка“. – София: 1921, с. 29.
7Пак там, с. 37.
8Всички цитати в текста се дават по изданието. Карима, А. За свободата. (Повест). Тутракан, 1908.
