Индекс на статията
Йордан Николов
Успоредно с развитието на държавата и държавността, на монархията, на правната регулация на обществото в неговата феодална конструкция през Ранното средновековие продължила да се развива дипломацията1 — основният фактор за уреждане на външнопо-литическите отношения. Войната престанала да бъде единственото средство за решаване на възникващите конфликти. Дипломацията разкрила по-широки възможности за навлизането на интелектуалната аргументация, на нравствените и хуманитарните мотиви в потушаването на кръвопролитията. В противоборство с насилието на историческата сцена бавно, но сигурно навлизал хуманизмът.
При решаването на въпросите на международното право започнали да играят роля принципите на средновековната дипломатическа дейност, които се създавали заедно с усъвършенстването на междудържавните връзки и взаимоотношения, на новия начин на живот.
Както е известно, под дипломация се разбира съвкупност, система от методи и дейности на държавните органи, на техните служби за провеждане на външната политика. Нейните конкретни прерогативи се изразявали, на първо място, в защитата на държавните права и интереси и, на второ място, в закрилата на правата и интересите на гражданите, които живеели в чужбина. В това най-общо се обективирали обществените функции на дипломацията, която била превърната в относително самостоятелна служба ведомство, което уреждало официалните отношения с другите държави. В научната литература дипломацията се оценява като „наука за външните отношения“, като „изкуство за водене на преговори“. Двете определения не си противоречат, в тях се набляга на различни страни от цялостната дейност за отстояване каузата на съответната държавна общност и на нейните поданици, включително и на онези, които пребивавали извън пределите ѝ.
Ето защо с пълно основание може да се каже, че дипломатическата дейност не била празнословна игра на хитреци, които се опитвали да се надлъгват, както мислят някои автори, а напрегната драматична борба за победата на мира над военните стълкновения, на разума над безумието, на хуманизма над безчовечността. Тя била среща, диалог между две сили, които се стремели да достигнат до взаимно споразумение, „което се приемало като откровение на абсолютната правна мисъл, като racio scripta, или писан разум“2. В края на краищата дипломацията била призвана да защитава правата на държавата, семейството и личността срещу надвиснала опасност.
