Средна Европа

Съюз на хуните

Посещения: 1873

 

Йордан Николов

 

Huns empireЗа разлика от останалите варварски държави в Западна Европа хуните заемат свое уникално място и играят самостоятелна роля в историческия процес. По време на голямата миграция през 155—158 г. те напуснали Централна Азия, изтласквани от китайците. Към средата на IV в. достигнали териториите между реките Волга и Дон и разгромили племенния съюз на аланите, обитаващи Северен Кавказ. Нанесли поражение и на остготите през 374 г., предвождани от Баламир (Балимер) и продължили своя стремителен завоевателен поход.

През 379 г. император Теодосий I (379—395) разгромил техните отряди, които разграбили преди това Балканския полуостров и Панония. Включвайки техни подразделения в своята армия, империята неутрализирала нападенията на централните им сили. С тяхна помощ през 388 г. император Теодосий I победил Максим, претендент за престола. Нахлувайки през 395 г. в римски владения в Тракия и Далмация, хуните създали сериозни безпокойства в Рим и Константинопол. По това време тяхната бойна конна лавина заливала Армения, Кападокия и Сирия.

В хронологическа последователност присъствието на хуните в Европа намира израз в поредица настъпателни разрушителни операции. Годината 398 бележи поражение, нанесено от Евтропий, привлякъл за съюзници готски отряди. Готският историк Йордан свидетелства, че през 400 г. федератът на готите Гайна претърпял поражение от населението на Константинопол. Оттегляйки се по р. Дунав, Гайна бил разгромен от вожда на хуните Улдес, пленен и обезглавен.

През периода 377 до 454 г. хуните се утвърдили в Централна и Югоизточна Европа като решаваща политическа и военна сила. Могъщият хунски племенен съюз, възглавяван от Улдес, възникнал през първата половина на V в. северно от р. Дунав. Освен хуни съюзът обединявал разнородни етнически групи: остготи, скири, карподаки, различни други германски, славянски и сарматски племена. В него били привлечени и българи, които играели важна роля в развитието на военните конфликти.

Вестите, изнасяни от Клавдиян и Амиан Марцелин, разкриват хуните като номади-скитници, които не се занимавали със земеделие, нямали свои постоянни местоживелища, не притежавали трайни жилища. За храна употребявали месо и корени. Обличали се с ленени дрехи и кожи от животни. По всяка вероятност занаятчийските изделия, които пренасяли, отразявали вековния им опит. В техните културни паметници лежи отпечатъкът на боспорските традиции. Впечатленията за тяхната „безмерна страст към златото“, за която пише съвременник, вероятно са създадени от погребални накити.

Общественото им устройство било характерно за родовите традиции на скитническите чергарски общности.

Събранията на племената решавали въпроси, които възниквали. Във войните участвали възседнали конете си. Своите вождове (в едни извори наричани „приматес“, а в други — „рексове“) те избирали в зависимост от бойните им качества.

За развитието на имущественото неравенство, което възникнало, се съди по археологически находки. Количеството златни украшения, разкопани в някои градове, свидетелства за наличието на богати и бедни. Шаманството и магията били характерен компонент на религиозните им вярвания. Вярвали в задгробния живот: при тялото на починалия поставяли различни вещи, бойно снаряжение, предмети на бита.

В началото на V в. завоевателните походи на хуните продължили. Под предводителството на Улдес през 408 г. те организирали голям опустошителен марш, навлезли в Мизия, разорили Тракия.

Паднала крепостта Кастра Мартис (вероятно при гр. Кула). Понеже императорската власт подкупила част от командния състав и го привлякла на своя страна, сред хуните настъпило разцепление. При това положение за Улдес не оставало нищо друго, освен да се оттегли.

Опасността, предизвикана от нападенията, принудила императора да започне преговори. През 412 г. следващият хунски вожд — Донат, водещ дипломатически сондажи, бил отровен от римляните. Това не можело да не усложни обстановката. Заместникът на Донат Харитон, наречен рекс, бил отличен с дарове. В Константинопол разбирали критичността на положението и взимали мерки за предотвратяване на надвисналата опасност, за подобряване отбранителната способност на империята. През 413 г. императорът пристъпил към обграждане на Константинопол с яки крепостни стени — известните Теодосиеви стени. Заплахата обаче не била предотвратена. Ново нападение в Тракия хуните организирали през 422 г., когато над империята надвиснала сериозна опасност, подсилена от войната с Персия.

Постоянната заплаха от силния противник принудила император Теодосий II да сключи около 430 г. мирен договор с хуните. Договорът задължавал империята годишно да плаща данък в размер на 350 златни ливри. Решението на племената амилзури, итимари и тунсури да напуснат коалицията с хуните и да преминат под властта на империята дало повод за нови противоречия между хунския вожд Роа (Роас) и император Теодосий II.

1024px Huns by RochegrosseВсе по онова време — към 433 г. — хуните се установили в Панония. Отправили искане към императора в Константинопол да им бъдат върнати бегълците. В случай на отказ заплашвали с война. През следващата 434 г. поради неочакваната смърт на Роа начело на хунския племенен съюз застанали Влида и Атила — негови племенници. Една година по-късно (435) хуните сключили мирен договор с Източноримската империя. Предвиждало се първоначалният размер на данъка от 350 златни ливри да нарасне на 700. Константинопол изразил съгласие да не сключва съюз с държави, които воювали с хуните. На Атила било дадено званието „магистер милитум“. Империята се задължавала да създаде условия за търговия на хуните по р. Дунав, както и да преустанови приемането на бегълците от държавата на Влида и Атила.

Възползвайки се от пораженията, понесени от империята във войната в Северна Африка, и от конфликта с перси и араби, през 441 г. Атила навлязъл в границите на своята съюзница. Той превзел градовете Виминациум, Сингидунум, Сирмиум. Понеже империята отказала да изплати годишния данък, Атила продължил настъпателния поход, разорявайки градовете Рациария, Наисос, Сердика, Филипопол. Той преодолял оказаната съпротива и преминал Адрианопол, Хереклея, Аркадиопол. Наближавайки Константинопол, хуните принудили правителството да реагира. През 443 г. император Теодосий II подписал нов договор. Условията били тежки. За минали години правителството в Константинопол трябвало да изплати 600, а ежегодно да дава по 2100 фунта злато.

След като убил през 445 г. брат си Влида, Атила възглавил хунската общност и станал единствен владетел на съюза“. Настъпил период на най-голямо могъщество за хунската държава, импулсирано от талантливия предводител, за когото съвременниците не пестят думи на възхвала. „Той — пише за Атила готският историк Йордан — беше мъж, роден на света за заплаха на народите, за ужас на всички страни, който незнайно по какъв жребий у всички всяваше трепет, навсякъде беше известен с представата за някакво страшилище. Той беше горделив в постъпките си, мяташе взори насам-натам и със самото си телосложение показваше своето могъщество.“ Приск Панийски го определя като голям държавен деец, извършил велики дела.

През 447 г. армията на Атила се насочила към устието на р. Дунав. След като победили при р. Вит, отрядите се отправили за Марцианопол, като подложили на разграбване неговите околности. Разпръсвайки се на различни страни, хуните опустошили Илирик, Дакия, Мизия и Скития. Без да срещнат сериозна съпротива, достигнали до Термопилите. Ако се вярва на явно преувеличени данни на съвременник, може да се приеме, че хуните разрушили 100 града.

Резиденцията на Атила се намирала в Панония. Владенията му се простирали от Рейн до Казвказ и от Дания до десния бряг на р. Дунав — огромна държава, изградена върху насилие. Панония, завладяна от хуните, била заобиколена от племенни общности, които се отнасяли враждебно спрямо насилниците.

Движен от желанието да завладява нови земи, през 451 г. Атила нахлул в Галия. В обширната равнина западно от гр. Труа (съвременният Шалон сюр Марн) през с. г. пламнала Каталунската битка, известна под названието „битка на народите“. Командвана от пълководеца Аеций, армията на Западната Римска империя и нейните съюзници (вестгоги, бургунди, франки, алани и др.) разгромила хуните, подпомагани от остготи и гепиди. Поражението било страхотно. Според явно преувеличените данни на Йордан в битката загинали до 200 000 души. През следващата 452 г. Атила успял да се съвземе от поражението и нахлул в Северна Италия. Разрушил редица градове (Аквилея, Венеция, Лигурия и др.), а Падуа и Милано превзел. Вечният град Рим успял да се откупи. Според църковното предание, за да спаси града, папа Лъв I (440—461) се срещнал близо до Мантуа с хунския вожд и му предал многобройни подаръци, като го убедил да напусне Италия. Фактическата причина за спасяването на Рим обаче трябва да се търси в нападението на император Маркиан (450—457) върху тила на хунската армия.

Завърнал се в Панония, наскоро след това Атила починал. Приск, който добре познавал живота на хунския вожд, обяснява причината за преждевременната му смърт със сладострастието, на което плащал данък: „Към времето на своята кончина той взел за съпруга сред безбройните си жени, както това е обичай у този народ, девойка, забележително красива, на име Илдико. Отслабнал на сватбата от прекомерното ѝ наслаждение и преуморен от виното и безсънието, той лежал, плавайки в кръв, която обикновено течала от ноздрите му, но сега била задържана по свое естествено течение през гърлото и го задушила. Така опиянението донесло срамен край на прославения във войните крал.“

MorThanFeastofAttila

Достигнал своето най-голямо могъщество, хунският племенен съюз след смъртта на Атила през 453 г. започнал да запада. Предводителите на хуните Денгизих и Ернах не успели да задържат своите позиции и били принудени да се изселят от Панония, като се отправили за Северното Причерноморие, населявано по това време от акацирите, които били прогонени от техните предели. Когато през 469 г. Денгизих бил убит, Ернах поел управлението на племенния съюз. Ернах, синът на Атила, бил силно притиснат от прабългари и огури. Те подпомагали залеза на хунския племенен съюз, върху развалините на който изпъкнали редица нови варварски народи.