Средна Европа

Аварски каганат

Посещения: 1863

 

 Йордан Николов

 

South Slavic tribesТова било мощно тюркоезично племенно обединение, което обхващало и други етнически групи, включително и славяни. Каганатът възникнал през 568 г. на територията на Панония начело с хан Баян. Поради сложния етнически състав на аварската общност, както и поради откъслечния характер на сведенията, които притежавали, съвременните на нея писатели — византийски хронисти, западни аналисти, руски летописци — ги назовават с различни имена: жужани, апарапури, обри и др.

Основен извор за техния начин на живот, бит и култура са съчиненията на Приск Панийски, Теофилакт Симоката, Менандър, Йоан Ефески, „Картлис Цховребе“, руските летописи.

Както и другите варварски народи аварите преминали през родово-племенно обществено устройство. Делели се на родове и племена, възглавявани от старейшини. Аварският племенен съюз се ръководел от каган, който организирал грабителските набези в земите на другите племена. Войните били за тях главно средство за препитание. Това било свързано с номадския, скитническия начин на живот. Основното богатство на родовете и племената били конете. Аварската конница се организирала по десетки. В етническо отношение аварският каганат представлявал пъстра смесица от разнородни групи — хуни, прабългари, гепиди, но най-същественият елемент били славяните.

Притиснати от алтайските тюрки, аварите напуснали своите местоживелища в Централна Азия и се насочили на запад. Предвождани от каган Баян, през 557 г. те достигнали средното течение на р. Дунав и създали свой каганат — мощна държавна система. В началото на 558 г. делегирали свой специален пратеник — Кандих, който пристигнал в Константинопол и предложил на император Юстиниан I (527—565) мир. В отговор на визитата Юстиниан изпратил пълководеца Валент в техния лагер. Искането на аварите да получат земи за заселване не било удовлетворено, но императорът се съгласил да им плаща годишен данък, като им предложил да завоюват земите северно от Черно море. Постигнали споразумение, аварите завладели Кавказката област и днешните територии на Южна Русия, покорявайки племената савиши, зали, утигури и кутригури.

Начело с каган Баян около 560 г. те разгромили племенния съюз на антите и се насочили към Карпатите и териториите на хървати и дулеби. Следващата 561 или 562 г. каган Баян изпратил нова делегация в Константинопол и повторил искането си за земи за заселване, този път южно от бреговете на р. Дунав, които влизат в днешните български предели. Както по-рано желанието им не било реализирано, макар Юстиниан да спазвал клаузите на споразумението, постигнато през 558 г.

Влезли в съюз с лангобардите, през 566—567 г. аварите разбили гепидите и се настанили между Дунав и Тиса. През времето от 574 до 575 г. те се установили трайно по Задунавието и укрепили каганата по течението на Средния Дунав. След като Юстин II (565— 578) прекратил плащането на установения данък, между империята и каганата възникнал конфликт. През 573 или началото на 574 г. в северозападния край на Балканския полуостров източноримската армия претърпяла поражение. Отношенията временно се изгладили, когато на императорския престол застанал Тиберий (578— 582), който сключил мир с каган Баян; по силата му областта Сирмиум (Митровица) се присъединила към каганата. Нападенията на аварите върху империята не престанали. През 582 г. те обкръжили самия гр. Сирмиум, чието население гладувало, и го принудили да сложи оръжие и да се предаде. Следващата 584 г. те покорили и Сингидунум (Белград). Поради сключения мир, принуждаващ империята да плаща на каганата 100 000 номизми данък, военните действия били преустановени, но конфликтът не бил окончателно изгладен.

В резултат от подновените настъпателни операции аварите преминали цяла Тракия и през 586 г. покорили Анхиало (Поморие). Временните поражения, които Коментиол, пълководец на Маврикий (582—602), претърпял, изменили съществено положението. Идната 587 г. армията на каган Баян опустошила големи територии на Мизия. Били разрушени Сингидунум, Марцианопол, Доростол и редица други градове. Обстановката се променила след 591 г., когато император Маврикий приключил войната с персите и предприел настъпателен поход срещу аварите. Задълбочаващите се вътрешни противоречия и бунтовете на покорените племена закономерно отслабили неговата мощ и способността да окаже съпротива на победоносната външна експанзия. Пораженията, които претърпели аварите в битките с империята през 598—599 г., ги принудили да сключат мир, подписан вероятно около 600 г. По силата на споразумението за постоянна граница се приемали бреговете на р. Дунав. Наистина аварите провели няколко нападения с цел да коригират границата, но не постигнали успехи. При Виминациум (Браничево) и района на р. Тиса пълководецът Приск им нанесъл съкрушително поражение.

Самостоятелно или в съюз със славяните, аварите продължили завоевателните си набези на Балканския полуостров. В организирано взаимодействие през 617 г. те навлезли дълбоко в Тракия и застанали пред Константинопол. Изплашен от неудържимия им напор, сам император Ираклий (610—641) побързал да изглади конфликта и се отправил за среща с аварския каган. При гр. Ираклия, където бил проведен разговор между двамата владетели, императорът едва не бил убит чрез измама. При все това бил сключен мир, макар и краткотраен. Малко по-късно, през 622 г., заедно със славяните аварите отново възобновили настъплението си в териториите на империята и за четвърти път обсадили Солун.

През времето на най-голямото си могъщество държавата на аварите простирала своята власт от Причерноморието до Алпите и от Адриатическо море до р. Елба.

Антивизантийските им походи достигнали връхната си точка в края на юли 626 г., когато в коалиция с прабългари, славяни, гепиди и перси, под общото командване на аварския каган, започнали да обсаждат Константинопол. Напразно съюзниците се опитвали да проникнат в града. Стремителното настъпление, предприето на 7 август, не дало очакваните резултати. Ако и да били обхванати от неописуем страх, византийците успели да отблъснат противника. Крепостните стени на византийската столица удържали нападенията. Славянската флота, която атакувала Константинопол, претърпяла унищожително поражение от превъзхождащите я източноримски кораби. Аварският каган, който нападнал столицата откъм сушата, понесъл невъзвратими загуби в жива сила, бил отблъснат и трябвало да се спаси с бягство. Пораженията, които понесли аварите при безуспешната обсада на Константинопол, се отразили крайно неблагоприятно върху тяхното положение; то ускорило процеса на разпадането на каганата, обезсилен от разтърсващите го вътрешни междуособици. За това спомогнало и въстанието на Само, избухнало през 623 г., но след 626 г. славяните в Панония, освободили се от аварското господство, насочили погледа си към Балканския югоизток.

Закономерното отслабване на Аварския каганат било свързано с редица други безуспешни акции на Балканския полуостров. Масовото заселване на славяните, облекчени от намалялата аварска опасност, тласнало напред процеса на образуването на българската държава, основана от хан Аспарух. Прабългарският вожд Кубер отхвърлил зависимостта си от Аварския каганат, разгромил неговите отряди, и, освобождавайки значителна група ромеи, пленени от аварите, потеглил с дружината си на югоизток. Получил съгласието на императора, Кубер се заселил при племето драговити в съвременното Битолско поле. Отхвърляйки властта на каганата, която забавяла тяхното историческо развитие, славяните на Балканския полуостров заедно с прабългарите на Аспарух създали през 681 г. славянобългарската държава, която започнала да играе важна роля в Европа. Новообразуваната българска държава станала западен съсед на каганата. Под властта на каганата останала част на Средното Подунавие.

Макар експанзията на аварите на изток да била преградена, макар да понесъл сравнително големи загуби, каганът успял да насочи своите аспирации на запад и югозапад. Изтласкани от Северното Причерноморие през средата на VII в., аварите понесли загуби и в Панония. Все още аварските земи обхващали големи пространства, които на северозапад достигали до р. Енс, а на югозапад — до Фриулската равнина. През втората половина на VII и началото на VIII в. аварите съвместно с подчинените славянски племена навлезли в Северна Италия. Като не постигнали успех, те се помъчили да покорят хорутаните (каринтийците), запазили своята независимост след разпадането на племенния съюз на Само. В обстановката на аварски натиск, взел застрашителни размери през 744—745 г., хорутаните потърсили подкрепата на баварците, които начело с херцог Тасило III отхвърлили зависимостта си от франките. В тясно взаимодействие с баварците през 788 г. аварите навлезли в Северна Италия и конфликтът между франкската държава и Аварския каганат се задълбочил и изострил. В отговор на експанзията през 791 г. Карл Велики, обединявайки своите отряди със славянски бойци, включително и с хорутани, предприел стремително настъпление. Възглавил една част от армията, франкският крал покорил аварските укрепления по долината Раба, а синът му Пипин, застанал начело на друга част, завладял Фриулската долина и достигнал устието на р. Сава. През 796 г. фриулският маркграф Ерих нанесъл силен удар върху столицата на каганата. По-късно, през 805 г., българският хан Крум (803—814), разширявайки на северозапад границите на българската държава, разгромил каганата и ликвидирал голяма част от неговата армия. Попаднала под съкрушителните удари на франки и българи, аварската държава престанала да съществува през първите десетилетия на IX в. За последен път като отделно племе, намиращо се в зависимост от франкската държава, аварите се споменават в изворите през 822 г. Една част от тях били асимилирани от франките, друга от българите, трета от останалите народи по бреговете на Дунав: славяни, немци и др.

Причините за разпадането на Аварския каганат са от разнообразно естество. Това било временно, нетрайно социално образувание, което изградило своята мощ върху несигурни начала: правото на силата, подчинението на други народности, подкупите на старейшини, измамата и пр. В процеса на непрестанно водените войни се изостряли противоречията между самите авари: между вождовете и отделните бойци, между различните племена. Загубите от военните походи трудно можели да се компенсират от нападенията върху Източноримската империя. По такъв начин неизбежно се засилили вътрешните противоречия. Разпадането на държавата, разгромена от франки и българи, било неизбежен и закономерен процес.

 

 

X

Right Click

No right click