Йордан Николов
В сложната преходна епоха от стария свят към средновековието Индия продължила да бъде една от най-големите държави в Югоизточна Азия. Това се дължало не само на етническия потенциал, с който разполагала, но и на традициите в обществения и политическия живот, на стратегическото ѝ положение, на материалните ресурси, които притежавала. „Индийският народ — пише Херодот — е най-многочисленият от всички народи“. Това заключение на големия историк на Елада не било лишено от основания, макар да било получено по линия на опосредствана информация, а не на непосредствени наблюдения. По изчисленията на историците, които не претендират за абсолютна, а за относителна точност, в началото на новата християнска ера населението на Индия наброявало около 50 млн. души. В сравнение с другите държави тя била многолюдна страна, една от най-многочислените в тогавашния свят. Това становище се споделя и от китайския монах-пътешественик Сюан Цзян, който посетил Индия през 629 — 645 г. и разказва, че населението на страната било многобройно, селата големи и разположени близо едно до друго.
Една друга велика сила — могъща феодална империя в Източния свят Монголия, заела водещо място в историческия процес и определяла основните насоки в развитието на тогавашните отношения1. Заселили се в необятните пространства от Байкал и предпланините на Ханган до полите на Тян-Шан, от изворите на Енисей до зъберите на Великата китайска стена, монголците оказвали решаващо влияние върху съдбата на най-големите държави — Китай и Индия, а наред с тях и на редица други страни. Монголската династия Юан (1271–1368) управлявала Китай, обхванат от организационната система на монголските държави. В края на XIII и началото на XIV в. монголците завладели Северна Индия и достигнали градовете Лахор и Делхи. През 1389–1399 г. предводителят на монголците Тимур (Тамерлан/1370–1405) нахлул със 100-хилядна армия в Индия, завладял Пенджаб, разрушил Делхи и подложил на масово избиване населението.
Както през ранното средновековие, назовано в японската историография епохи на Нара и Хейан, включваща времето от VII до XII в., тъй и зрялото, класическото средновековие, епохите на Камакура и Муромати (XIII — XVI в.) японската етническа общност запазила своята самостоятелност. За разлика от китайци и индуси, които претърпели драмата на монголското иго, японците успели да оцелеят, понеже монголците се опитали да нахлуят в Япония на два пъти по море и претърпели провал. Единствени те, монголците, се помъчили през XIII в. да покорят островната държава, но без да постигнат реален успех. Поради това Япония спада към малкото държави на Земята, които не познали трагедията на чуждо господство и не изпитали потребността да го отхвърлят. В замяна на това обаче страната била разтърсвана от вътрешни войни, който забавяли нейното социално-икономическо и обществено-политическо развитие. Това била общо взето изолирана от международните конфликти страна, една от малкото в средновековния свят с подобно географско разположение.