Г. Г. ЛИТАВРИН
КАК СА ЖИВЕЛИ ВИЗАНТИЙЦИТЕ
Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XXII, 2022 г.
През дългата си история Римската империя издига владетели, които се сменят, оставяйки своят отпечатък върху могъщата държава. Някои са талантливи, издигайки престижа на империята до непознати висоти, които завинаги остават в историята, благодарение на велики победи или радикални промени. Други са напълно неподготвени за управлението на държавата, хвърляйки я в бавен (понякога) бърз хаос, изостряйки до крайност отношенията между провинция – столица, бедни - богати, църква - светска власт.
Римските императори не са обикновени монарси – те са на върха на йерархичната стълбица през Античността и Средновековието. Тази йерархична стълбица е строго установена и няма възможност за прескачане или изкачване по стълбицата. Императора стои на върха, смятайки себе си за „за духовен баща на народите“ (християни или езичници) следи зорко за опити за узурпиране на титлата от останалите европейски владетели, а опити за пробивни никога не липсват. Най-сериозният опит за промяна на ромейският ойкуменизъм1 е през 800 г, когато франкският владетел Карл Велики е коронясан за император. Българският цар Симеон също предявява2 претенции за титлата през 918 г. Титлата на българският владетел е призната официално при сина му Петър, за която се счита, че е по-престижна от тази на император Отон I. Владетелят на империята счита себе си за наместник на християнският Бог, а неговите владения са копие на Божието царство. Ромейският ойкуменизъм не е нищо повече от политическа доктрина, която следва строго определени правила. Ромейското държавно управление не се слави със своите резки промени, а напротив, там традициите са много консервативни и много трудно претърпяват еволюции. Най – ярко това се забелязва в иконографията и церемониала. Въпреки промените, които настъпват през цялата история на империята, римските владетели считат своята държава и себе си за безгрешно копие на Божието царство.
Оставало да се търси удовлетворение за накърненото самолюбие на Бонифаций Монфератски. Според общите условия на договора от март, той трябвало да получи (като страна пропаднала при императорския избор) малоазийските владения на Византия и областта на стара Гърция. Бонифаций държал и за владението на Крит, който бе му обещан от Алекси III през лятото на 1203 г. Сега, когато трябвало да приеме окончателно тези условия, той предпочел да се откаже от Мала Азия. В замяна поискал да му бъде даден Солун с Източна Македония и Западна Тракия. Тяхното владение му било признато заедно с титлата крал. Бонифаций бе вече женен за вдовицата на Исак Ангел Маргарита, дъщеря на Бела III, и вероятно в избора си на ново владение се водил от съображението да бъде по-близко до земите на своя роднина, за да може при случай на нужда да търси опора в него. Балдуин дал съгласие за тази замяна не без колебание и, както от по-нататъшните събития се вижда, не без надеждата по един брутален начин да възстанови вътрешното единство на империята си.
Той бил член на онази малоазиатска аристокрация, която в Комниновата епоха бе завоювала извънредно влиятелно положение в държавата и която Андроник със своята метода и система на управление се стремеше да унищожи и унижи.
Прадядото на Исак, Константин Ангел, филаделфийски благородник, бил женен за една от дъщерите на Алекси Комнин - Теодора. Исак минавал на времето си като блестящо образован, богат и виден аристократ, но зад тия качества той не могъл да скрие своето нищожество като човек, пълната си бездарност и минимума на воля, постоянство и предвидливост, които са първата необходимост за държавника. Андроник много добре го бе оценил при въстанието в Мала Азия през 1185 г., когато бе заповядал да накажат със смърт или осакатят пленените водители на метежниците и едничко Исак бе оставил не само без всякакво наказание, но дори и без всякакъв надзор бе го пуснал на свобода.
С възшествието на Алекси във византийската история се приключва с една епоха.
Времето след смъртта на Василий II бе не само един период на непрестанни дворцови или военни преврати, които като в кинематограф издигаха и сваляха държавни глави, това бе не само едно време на интриги и на господство на евнуси и жени във византийската политика. Тоя период представя във византийската история един праг, от който нейните съдбини вече решително се преобразяват.
От времето на Ираклий империята, сполетяна от страшни неприятели на изток и запад, правеше колосални усилия да устои на бурите и да се приспособи към новата обстановка. Няколко века бяха изтекли в упорита дефанзива, при която тя се стремеше да запази остатъците от някогашните си огромни владения. Не всичко можеше да бъде спасено. Но в края на краищата Византия можа да спре външното нашествие и си създаде известна сигурност. Периодът на външната отбрана бе в същото време и период на усилено вътрешно творчество. Старите учреждения бяха вече негодни за новите условия и представителите на византийската държавност търсеха да запълнят образуваните от рушенето им празнини с нови форми и институции, способни да издържат на изпитанията. Завещаната от стария Рим държавна формация постепенно бе се трансформирала в един корав организъм, израснал всред нуждите и кален в нещастията. Една върховна необходимост - държавното спасение, бе водила и направлявала творчеството на редицата императори - истински създатели на византийското могъщество от Ираклий до Василий II. За мнозинството от тях държавният интерес бе, комуто те служеха с готовност на всички изпитания и жертви. Благодарение на техните усилия и творчество, Византия можа да излезе от бедите на арабското и славянското нашествия със загуби, които далеч не бяха невъзстановими.
Тъй като Василий II умрял без да остави преки наследници, престолът се паднал на неговия брат Константин. През цялото царуване на Василий II Константин бил съимператор и съуправител. Предаден обаче на лек живот и интересуващ се само от удоволствия, Константин през живота на брат си не бе проявил никакъв интерес към управлението. Вече самостоен император, той не почувствал отговорностите на положението си. Хранейки пълно отвращение към войната и военния живот, той се отнасял към тях с явно недоверие и дори със зложелателство. Той знаел какво значение бе добила тя в царуването на Василий и имал всичкото основание да се бои от влиянието на нейните началници. Затова голяма част от важните военни постове поверил на хора от своя антураж, най-често евнуси, които от война и военно изкуство нямали никаква представа. Със същата дребнава подозрителност се отнесъл и към лицата, които стояли начело на гражданското управление, замествайки ги също с некадърници. Заради нуждите на дългите си изтощителни войни Василий II бе довел данъчните сили на своите поданици до крайно напрежение. При Константин данъците се събирали със същата строгост, но колосалните суми, които постъпвали от тях, се пилеели за празни удоволствия.
Разцветът, който бе настъпил във Византия с възшествието на Македонската династия, бе намерил отражение във всички области на нейния живот. Епохата от IX до XI в. бе време на значителни промени, от които империята излезе съвсем различна от това, което бе по-рано.
На първо място бе преживяла значителен подем нейната търговия. След като вълната на арабското завоевание бе се отдръпнала, Източната империя постепенно бе почнала да възстановява своето положение на първа и най-могъща търговска сила в тогавашния свят. Арабите ѝ бяха отнели богатите земи на Сирия, Месопотамия и Египет с техните редки и скъпи произведения, с богатите им градове, те бяха завладели и главните пътища за Изтока. Но Византия все пак оставаше главната посредница между тях, а следователно и в целия Изток, и останалия свят на запад и север. След загубата на Александрия и пристанищата на Сирия, бе се увеличило значението на Цариград. Тук се срещаха търговците от всички страни из културния кръг на тогавашния свят. Населението на босфорската столица е надвишавало половин милион и тя бе станала истински склад на произведенията, които се стичаха в нея от най-далечните земи и морета, за да бъдат тук преработени или пък придвижени по-нататък.
Късото царуване на този император е една от най-бляскавите епохи във византийската история.
Никифор Фока, при възцаряването си вече 50-годишен, бе минал своя живот във военните лагери и битките. Военните му подвизи още по времето на Багренородни и Роман II бяха го направили идол на войските, които той водеше от победа към победа. Същински войник по природа, суров и мрачен, той познавал слабостите на войнишката душа и начините, по които може да й въздейства. Като император оставал пак предимно войник и главните му грижи били за армията. За да поддържа нейния дух и дисциплина той не скъпял средства. Не минала и една година от неговата коронация и той не можел вече да понася мирната обстановка на двореца и застава начело на войските си.
През 856 г. Михаил III станал пълноправен император. Влиянието, което сега добил над него Варда, било неограничено и без съперници. Самият Варда, при разпуснатостта и абсолютната несериозност на императора, събрал в ръцете си всички нишки на управлението. Той бил издигнат в достойнството куропалат, а наскоро след това и провъзгласен за кесар - ранг, който го издигал непосредствено до самия император. Михаил вече имал пълната възможност да се отдаде на своите порочни склонности и да пилее с пълни шепи съкровищата, събирани през дългото управление на Теофил и Теодора. Неговата страст към удоволствия не се задоволявала само с жените и виното. Цирковите забавления в Цариград добиват необикновено значение; дори и сам императорът, който се числял към партията на "сините", почнал да участва в хиподрома при надбягванията с колесници в ролята на кочияш.
В негово лице Византия наистина бе намерила човека, който победоносно щеше да отрази последния и най-страшен напор на арабите и която с това щеше да си осигури възможността да продължи своята история още цели 7 века.
В историята Лъв е известен с прозвището Исавриец1, като се счита, че той произхожда от провинция Исаврия. Съобразно с това и основаната от него династия, която в продължение почти на цял век управляваше Византия, се нарича Исаврийска. В това наименование има недоразумение. Може би родителите на Лъв да са били от исаврийско потекло - това не е известно - но сам той бил роден в град Германикия в Северна Сирия. Когато градът бил превзет от арабите, семейството на Лъв, който бил още дете, било преселено заедно с много други бежанци и заселено при гр. Месемврия на Черно море. Предполага се (Schenk, 9), че на колонистите били раздадени земи с условие те да изпълняват военна служба и пазят границата от българите, които скоро преди това бяха вече заели областта северно от Балкана. Тук Лъв израснал на свобода и навярно се закалил в пограничните схватки с немирните византийски съседи.
Когато Ираклий заема цариградския престол империята вече се намирала в пълно разложение. В Италия лангобардите, затвърдени здраво в по-голямата част на областта, разбойничествали свободно из останалите земи, в който властта на Византия номинално била запазена. В далечна Испания вестготските крале измествали византийците и от последните им владения, останали от времето на Юстиниан. Балканският полуостров, лишен пък от всякакви защитници, бил изоставен напълно на славяните и на аварските опустошения.