Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XVII, 2019 г.
От Средновековието до наши дни битката, която се състои на 4 юли 1187 г. в палестинската област Галилея, при двата хълма, известни като „Роговете на Хатин“, е смятана от западната историография за едно от най-важните сражения в историята на човечеството. За съжаление тази битка все още е сравнително слабо позната на българската публика поради липсата на достатъчно преводна или родна литература. От друга страна, влиянието на кръстоносните походи и мюсюлманския джихад върху българската история е осъзнато и признато доста отдавна и някой трудно би могъл да го оспори. Поради това на събитие, което притежава изключителна важност за историята на споменатите „свещени войни“ на християнството и исляма, като битката при Хатин, би трябвало да се обърне по-голямо внимание. Още повече, че последиците от нея се отразяват и върху съдбата на Средновековна България. Така например изходът от това сражение е главната причина за провеждането на кръстоносния поход на германския император Фридрих I Барбароса (1155-1190). Въпросният поход преминава през Балканите през 1189-1190 г. и нанася тежки удари на Византийската империя, чийто василевс е считан за предател на християнската кауза. По този начин кръстоносците спомагат за успеха на наскоро обявеното антивизантийско въстание от братята Петър и Асен, основателите на Второто Българско царство.
Третата по големина държава в Азия (след Китай и Индия) — Иран1, преминала през кризата на вътрешните противоречия и навлязла в зенита на своето могъщество при династията на Сефевидите. Двете названия на населението — иранци и перси — имат своя история.
През дългия период на класическата древност и на ранното средновековие голямата и почти вечна антитеза Изток-Запад се проявяват както във военнополитически план, така и в културен, чрез противопоставянето на Римската империя, а в по-късен период на Източната Римска империя и Персия. В праисторическо време славяните населяват територии, разположени в непосредствена близост с иранския свят и едва по-късно се преместват на запад, за да се установят на европейския континент, като се доближават постепенно до гръко-римските и германските народи. Това отдалечаване от иранската сфера обаче не означава прекъсване изцяло на връзките с Персия и нейната цивилизация. Появата на славяните по границите на съвременна Източна Европа съвпада с острата криза и постоянните войни между Източната Римска и Сасанидската империя, водени от началото на VI в. от н. е, до първите десетилетия на следващия век. Наемници в константинополските легиони, следователно врагове на Персия, или пък нейни съюзници, т. е. противници на василевсите, славяните много често биват обвързвани с голямата борба на двата политически колоса от онова време. Излишно е и да наблягаме на факта, че историческите събития, свързани с последния период на разцвета на старата Персийска империя, преди разгрома й от войските на император Ираклий (610-641) и преди арабското нашествие от средата на VII в., не биха получили цялостно осветление, ако не се вземе предвид участието, което славяните имат в световния конфликт между Византия и Персия.