Балканите

Битката на Косово поле. Балканският полуостров към края на XIV в.

Посещения: 6109

 

Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002

 

1389 BalkanУспоредно с действията срещу „новата империя“ на Мануил Палеолог, в Южна Македония и албанските земи, продължавало настъплението на османския удж по трасето на Диагоналния път към София, Ниш и Сърбия. Той всъщност нанасял главния удар и представлявал основната опасност за повечето все още независими балкански държави. Успехите на османските военачалници на това направление в перспектива отваряли пътя за завоевания в земите на унгарската монархия.

Активните османски действия към стратегически важните градове София и Ниш започнали в средата на 80-те години на XIV в. Действията на завоевателите в тази посока трябва да се схващат ако не като стратегически замисъл, то във всички случаи като стратегически успех за нашествениците. Ако се проследят на картата османските настъпателни действия по това време, много ясно се забелязва, че основните османски уджове, чиито предни отряди действали в Северна Албания, Зета и Северна Македония, от една страна, и по Диагоаналния път, от друга, оформяли зловеща завоевателна примка. Двата уджа се срещали на територията на Сърбия, а в оформения от тях „чувал“ се оказали затворени васалните княжества в югозападните български земи. Поради тази причина към края на осмото десетилетие на XIV в. съпротивата на Сърбия придобила особено значение, тъй като от нея зависела съдбата на много балкански територии и държави.

През 1385 г. при доста неясни обстоятелства османският военачалник Лала Шахин превзел София. Това е събитие, което османските хронисти са отразили доста подробно, украсявайки го с любопитни, но вероятно измислени подробности.1 Превземането на ключовата в стратегическо отношение софийска крепост отворило пътя на нашествениците за нахлувания на територията на княз Лазарова Сърбия. Ако се вярва на османските извори, след покоряването на Ниш (1386 г.) сръбският княз Лазар сключил мир с османците, като се задължил да им предостави отряд от 1000 тежки конници. Османският историк Мехмед Нешри пише, че в похода на емира Мурад I срещу малоазийския бейлик Караман в 1386 г. в редовете на османската войска имало и сръбски контингент. Сведенията от османските извори навеждат на мисълта, че сръбският княз бил сключил с османците неравноправен съюз, който му налагал задължения, малко по-леки от тези на останалите османски васали. Княз Лазар очевидно се опитвал да спечели време, за да организира възможно най-успешно съпротивата си срещу предстоящото османско настъпление на северозапад. Пак османските извори твърдят, че този съюз продължил кратко време. Сръбските войници от отряда, който участвал в караманския поход на Мурад I, били наказани жестоко заради лошото им отношение към малоазийското мюсюлманско население. Това дало повод - поне така твърдят османските автори - на княз Лазар да развали съюза с Мурад и да започне подготовка за съпротива.

Изворите от християнски произход говорят по-скоро за постепенно засилване на акънджийските нападения в сръбска земя в началото на 80-те години, което било сигурен симптом за подготовката на голям завоевателен поход в Сърбия. Тези нападения не дали очаквания от османците резултат, тъй като владенията на княз Лазар разполагали с достатъчно военна сила, за да се справят с тях. Сръбските летописи отбелязват, че в 1386 г. лично Мурад се отправил на поход в Сърбия, но бил спрян от сръбските войски в едно сражение край Плочник (по долината на р. Топлица). Според един османски автор вина за този османски неуспех имал българският цар Иван Шишман. Той дал на своя османски сюзерен лъжлива информация за разположението на сръбските войски и така накарал емира Мурад I да насочи своите сили в погрешна посока.

В условията на засилващо се напрежение в османо-сръбските отношения, двете страни започнали да се готвят за решително сражение към средата на осмото десетилетие. От страна на княз Лазар тази подготовка се изразявала в подобряване на отношенията с унгарския крал Жигмонд (Сигизмунд) и в сключването на съюзи с босненския крал Твъртко и с владетеля на Косово и Скопската област Вук Бранкович. Ако се съди от поведението на търновския цар Иван Шишман в 1386-1388 г. и от споменатия в някои извори негов брак с дъщеря на княз Лазар, може да се допусне, че и той е бил смятан за евентуален участник в антиосманската коалиция. На практика реалното участие на търновския цар в антиосманските действия на тази балканска коалиция било трудно осъществимо поради липсата на сухопътна връзка между Търновска България и Сърбия.

От своя страна Мурад I започнал организирането на голям поход срещу Сърбия през пролетта на 1388 г. В него трябвало да вземат участие някои от неговите християнски васали. На призива му се отзовали Константин Драгаш и видинският цар Иван Срацимир, когото османските извори наричали Сарадж. Цар Иван Шишман и добруджанският владетел Иванко отказали да изпълнят васалните си задължения. Освен това през лятото на 1388 г. османският емир наредил на османския пълководец Шахин да проникне на сръбска територия през земите на Зета и Южна Босна. Босненските войски обаче, начело с воеводата Влатко Вукович, нанесли голямо поражение на османските отряди в околностите на босненския град Билеч. Тези събития забавили с около година похода на Мурад I срещу Сърбия. Неподчинението на Иван Шишман и на добруджанския владетел създало опасност за десния фланг на османското настъпление. Освен това станало ясно, че не е възможно османските войски да проникнат в Сърбия откъм Зета и Босна. При тези условия Мурад I и неговите съветници решили, че походът към Сърбия можел да се осъществи, ако се осигури подчинението на двамата български владетели. На османския пълководец Али паша, бъдещ велик везир, било наредено с 30 000-а войска да премине Стара планина и да накаже непокорните васали.

От османските извори се вижда, че проникването на Али паша на север от Балкана се осъществило в района на Провадия и било неочаквано както за цар Иван Шишман, който се намирал в Никопол, така и за Иванко. Всъщност нито търновският цар, нито владетелят на Добруджа поотделно или заедно са можели да се съпротивляват на 30 000-а войска, проникнала ненадейно през старопланинските проходи. Отдавна било отминало времето, когато българската държава е била в състояние да събере подобна по брой войска и да защитава проходите в Балкана така, че да охлади ентусиазма на всеки нашественик. В края на 1388 г. и началото на 1389 г. Али паша превзел голяма част от крепостите в Търновска България и фактически унищожил Добруджанското княжество. В Североизточна България вероятно останали да съществуват по-дребни християнски владения, но за владетеля Иванко изворите повече не споменават след събитията от зимата на 1388-1389 г. С цената на големи унижения цар Иван Шишман отново се признал за османски васал, но този път условията на васалитета били по-тежки. Той трябвало да предаде Силистра, да плати харадж за няколко минали и няколко идващи години и да се задоволи с една силно орязана територия, в която влизали Търново и Никопол. Ако вярваме сляпо на османските автори, всичко това станало бързо и лесно. Кратките, но затова пък още по-експресивни със своето внушение добавки в Бориловия синодик ни карат да приемаме с резерви османските сведения за безпроблемния триумф на Али паша. „На Семир, Йончо, Добромир, Иваншо и на всички - четем там, - които заедно с тях проявиха мъжество против безбожните турци и проляха кръвта си за православната и истинска вяра, вечна памет.“ Съпротива е имало, но тя е била зле организирана и в крайна сметка неуспешна. След края на кампанията срещу Търновска България и Добруджанското княжество Мурад I бил вече с развързани ръце за решителен поход срещу Сърбия.

В събитията от лятото на 1389 г., завършили с известната битка на Косово поле (28 юни 1389 г.), са преплетени много легендарни мотиви. Дори едновековните усилия на критичната историография все още не са разграничили напълно истината от легендата. Късните османски и християнски хроники предават случилото се на Косово поле приблизително по една и съща схема. Емирът Мурад I събрал войската си в Пловдив, преминал по пътя Пловдив - Ихтиман - Кюстендил - Кратово и се озовал на Косово поле. В състава на неговата войска този път нямало значителни християнски васални отряди, тъй като общото раздвижване на антиосманските сили на полуострова правело тяхното използване рисковано. Османската войска преминала през земите на княжеството на Константин Драгаш, който оказал на своя сюзерен голяма почит, но дори и неговата васална войска не била присъединена към ядрото на османските военни сили. На Косово поле била събрана и войската на княз Лазар. Османските историци твърдят, че Мурад I имал за противник голяма християнска коалиция от сърби, босненци, албанци, власи, българи, чехи и франки. Всъщност гръбнакът на християнската войска били силите на княз Лазар, подпомогнати от Вук Бранкович и от босненски отряд, начело с известния босненски военачалник Влатко Вукович. Тази християнска коалиция се намирала под егидата на унгарския крал Жигмонд, който изпратил в нейните редове един хърватски отряд от подчинените му хърватски земи.

За хода на Косовската битка късните извори изобилстват с много и различни подробности, но са напълно единодушни в няколко момента. Общо е твърдението, че Мурад I бил убит от сръбския велможа Милош Обилич (Кобилич), който успял да се добере с измама до шатрата на османския емир, че под командата на Мурадовия син Баязид Светкавицата (Илдъръм) османците разгромили християните, че след това княз Лазар бил заловен и убит по заповед на Баязид. Късните християнски извори добавят, че виновник за поражението бил Вук Бранкович, който бил предател.

В изворите, писани веднага след битката, сведенията са доста по-различни. На 1 август 1389 г. титулярният сръбски крал и владетел на Босна Твъртко I изпратил до градския съвет на далматинския град Трогир писмо, в което твърдял, че на Косово поле османците били победени така, че малко от тях спасили главите си. Писмо с подобно съдържание Твъртко I изпратил и до Флоренция. В отговор градската управа му честитила победата. В своето писмо флорентинците добавили, че Мурад бил убит, когато 12 тежковъоръжени християнски бойци пробили османския боен ред, проникнали до неговата шатра и го съсекли. Слуховете за победата на християните достигнали още същата година до Париж. В нейна чест била отслужена тържествена служба в катедралата Нотр Дам дьо Пари. В някои от писмата си, писани в края на 1389 г., византийският дипломат и интелектуалец Димитър Кидон изказал съжаление, че ромеите не можели да се възползват от благоприятната ситуация след смъртта на Мурад. В тези редове от неговата кореспонденция също не се споменавало за османска победа, а се намеквало за османско поражение. Само пословично предпазливите венецианци през 1389 г. не бързали да се радват и само отбелязали, че нямат сигурни сведения за събитията на Косово поле.

В началото на XV в., и то най-вече в литературни, а не в исторически съчинения, започнало да си пробива път твърдението, че Косовската битка представлявала голямо християнско, и то преди всичко сръбско поражение. Колкото тези произведения били по-отдалечени от събитието, толкова повече наблягали на този факт. Накрая се стигнало до изграждането на цял легендарен цикъл, свързан със събитията на Косово поле от лятото на 1389 г. Това станало чрез постепенно сливане и литературна обработка на три основни мотива.

Първият мотив бил мъченичеството, олицетворявано от княз Лазар. Вторият мотив бил героизмът, свързан с действията на Милош Обилич. Третият мотив бил предателството, приписвано на Вук Бранкович. Косовската легенда оказвала голямо влияние върху формирането и спецификата на националното самосъзнание на сърбите. Пред изследователите тя поставя нелеката задача да преценят какво точно е станало на 28 юни 1389 г. на Косово поле.

Широко разпространеният и направо вкоренен в историографията факт, че на Косово поле османците нанесли катастрофално поражение на християнските войски, не се потвърждава от изворите, писани наскоро след лятото на 1389 г. Но и слуховете за голяма християнска победа също били преувеличени. Те били подхранвани от вестта за гибелта на Мурад I. При това положение единственото възможно обяснение е, че в Косовската битка нито една от противостоящите войски не можела да се похвали с решителна победа. Нито една от тях не била разгромена, но и двете войски загубили своите военачалници. Тази странна ситуация давала храна за много слухове, които скоро се превръщали в легендарни сюжети. По-късните литературни обработки на легендарните сюжети от Косово деформирали до неузнаваемост отделните факти, и то най-вече под влияние на по-късни събития. Завземането на част от земите на княз Лазар от Вук Бранкович след юни 1389 г. например би могло да създаде мотива за неговото предателство. Смъртта на Мурад I, настъпила при неясни обстоятелства, била приписа а на сръбския властел Милош Обилич, чието реално съществуване не е доказано. Самото създаване на култа към „косовския мъченик“ княз Лазар изисквало неговата смърт да бъде свързана не само с личното му страдание, а с голямо сръбско поражение с ранга на „национална катастрофа“. Тези три мотива залегнали в основата на косовската легенда, която изместила реалните исторически факти.

Всъщност на 28 юни 1389 г. християнските войски, командвани от княз Лазар, не са били разгромени толкова катастрофално, както твърди легендата. Обаче неясният изход от Косовската битка в перспектива засегнал по-тежко сърбите, отколкото османците. Сръбската държава била изтощена от военното напрежение. Княжеският скиптър поел едва дванайсетгодишният син на загиналия княз Лазар - Стефан. В наследство той получил една изтощена държава, чиято разклонена система от връзки с околните християнски държави била тотално нарушена. Османците бързо възстановили загубите си и продължавали своите завоевателни действия В края на 1389 г. и унгарският крал Жигмонд се възползвал от притесненото положение на сърбите и нападнал северните сръбски земи. Невръстният сръбски княз Стефан по съвета на своята майка Милица се признал за османски васал и изпратил в харема на новия османски владетел Баязид I своята сестра Оливера. Всичко това следващите поколения свързвали със събитията на Косово поле. Затова не е чудно, че от битка с неясен изход Косовската битка се превърнала в „сръбска катастрофа“. Тази метаморфоза обяснявала логиката на последвалите събития. Освен това косовската легенда удовлетворявала вродения стремеж на един балкански народ - в случая на сърбите - да се самоосъзнава като общност, в чието историческо битие съжителстват мъченичеството, героизмът и предателството.

Battle of Kosovo Adam Stefanovi 1870

Косовските събития повлияли много и на развитието на османската държава. Промените, които настъпили в османската „програма за управление“ по времето на Баязид I (1389-1402), не се дължали, както се твърди в съвременните извори, само на личните му качества. Пълното османско военно надмощие над балканския християнски свят създало у османския владетел илюзията, че е възможно форсирано изграждане на централизирана ислямска империя. Тази нова насока в политиката на Баязид обикновено се преценява като прибързана, несъобразена с характеристиките на османското общество и отговорна за кризата, която османската държава изживяла след 1402 г.

След битката на Косово поле Баязид I се оттеглил в Мала Азия и продължил с голяма упоритост борбата срещу другите мюсюлмански бейлици. Във войните с тях той широко използвал васални християнски войски и за около 6 години постигнал значителни успехи. Повечето бейлици били покорени от османците и в Мала Азия било организирано второто османско бейлербейство с център град Кютахия. Баязидовото надмощие над разпокъсаните ислямски бейлици му дало основание официално да поиска султанска титла от каирския халиф Ал Мутавикил и да я получи със съдействието на мамелюшкия султан Баркук (1394 г.).

Веднага след идването си на османския престол Баязид I променил политиката на баща си спрямо християнските васали. В 1389-1390 г. османците предприели действия, които не могат да се тълкуват иначе, освен като ограничаване правата на някои васални области. Повечето османски автори съобщават, че в края на 1389 или началото на 1390 г. били завзети Кратовските рудници, които принадлежали на васалното княжество на Константин Драгаш. По същото време османският пълководец Фируз бей установил свое предмостие във Видин и предприел първия по-сериозен поход във Влашко. Тогава вероятно във Видин бил поставен османски гарнизон. Всички тези действия нямали нищо общо с „наказателни експедиции“ срещу непокорни васали, тъй като и Константин Драгаш, и цар Иван Срацимир изпълнявали своите васални задължения. Това били по-скоро първите стъпки към пряко инкорпориране на земите им към османската държава.

Към края 1391 г. османският пълководец Игит паша нападнал земите на Вук Бранкович и през януари 1392 г. превзел Скопие. Игит паша се установил в града и скоро го превърнал в основна османска акънджийска база за нападения в земите на Западните Балкани. Самият той поставил началото на една известна фамилия от удж-бейове, чиито представители през следващите десетилетия играели важна роля в покоряването на Косово, Босна, Зета и други западни балкански територии. В края на XIV в. с непрекъснати акънджийски набези на север от Шар планина Игит паша принудил косовския владетел Вук Бранкович да се признае за османски васал. През 1390-1391 г. османски войски кръстосвали необезпокоявани Северна Албания и достигнали до Дубровнишкия залив. Османският съюзник Джурадж II Страцимирович Балшич се оказал в много тежко положение, тъй като завоевателите изисквали пълно подчинение и нямали нужда от неговото съюзничество. При един опит от страна на зетския владетел да преговаря със скопския удж-бей Игит той бил пленен с измама. По-късно той бил освободен и оставен да управлява част от бившите си територии, но вече като васал. Под османски контрол останали градовете Скадар и Дриваст и част от поречието на р. Бояна.

Към 1393 г. в завладяването на зетските и албанските земи се включил Шахин бей, който покорил земите на османските васали Дукагини. И от техния васалитет вече нямало нужда от гледна точка на османската експанзия. За няколко години, улеснени от пламналите с нова сила борби между местните владетели - Венеция и босненския властел Сандал Хранич - завоевателите стъпили трайно на Адриатическото крайбрежие в Северна Албания и Южна Зета.

Превземането на Скопие, установяването на сюзеренитет над Вук Бранкович, над Джурадж II Балшич и над Сърбия оградило откъм север и северозапад васалните княжества в Македония с османски владения или с владения на техните нови васали. В началото на 90-те години на XIV в. те престанали да играят ролята на буферни християнски територии, разделящи османските владения от все още свободния християнски свят. И от техния васалитет османците вече нямали особена полза. На дневен ред стояло заличаването им от балканската политическа карта.

С безкомпромисност се отличавала политиката на султан Баязид I и спрямо васална Византия. Контролът от негова страна станал толкова строг, че изключвал възможността дори за най-малко отклонение от васалните задължения. Византийски васални отряди начело с Мануил Палеолог редовно придружавали османците в малоазийските походи. Може би като наказание за своята петгодишна съпротива в Солун византийският принц е трябвало да изпие до дъно чашата на унижението. През 1390 г. той лично участвал в превземането на последната голяма византийска крепост в Мала Азия - град Филаделфия. Един плах опит от страна на император Йоан V Палеолог да поправи крепостните стени на Константинопол в началото на 1391 г. дал повод на султан Баязид I да му даде ултиматум: или поправените места в стената да бъдат разрушени, или той ще ослепи императорския син Мануил Палеолог. Императорът се подчинил по принуда, но в резултат на изживения шок се преселил в отвъдното на 16 февруари същата година, без да е навършил и 60 години. Новият император Мануил II Палеолог (1391-1425) нямал друг избор, освен съвестно да изпълнява васалните си задължения. „За нас е особено непоносимо - написал той на Димитър Кидон през зимата на 1391 г. - да се бием в полза на този (Баязид I - б. а.), за който всеки успех намалява нашата собствена сила.“ „Но - отбелязал той в едно друго свое писмо - нещастията биха били много по-големи, ако ромеите не се биеха в полза на персите (османците - б. а.).“ Единствената награда, която император Мануил II Палеолог очаквал от султана, била той да не посяга върху жалките остатъци от ромейската територия.

В контекста на промяната на отношението към османските васали трябва да се разглеждат събитията на север от Дунав в началото на 90-те години. Българските царе в Търново и във Видин и особено цар Иван Шишман са търсили подкрепа от Унгария и от нейния съюзник - Влашкото воеводство. Като резултат от българо-унгарско-влашките контакти се забелязва значително съживяване на антиосманската активност от унгарска и влашка страна. През 1392 г. влашкият воевода Мирчо Стари нападнал и разгромил османската акънджийска база край днешния град Карнобат. По същото време унгарците активизирали антиосманските си действия по Долен Дунав. При това положение подозрителността на султан Баязид I към действията на цар Иван Шишман се засилила. Неговата васална вярност била от особено значение, тъй като територията на Търновска България имала за момента важно стратегическо значение. На пръв поглед неочакваният поход на османските войски срещу Търново през лятото на 1393 г. бил в резултат от опасенията на Баязид I, че българо-унгарските и българо-влашките връзки могат да поставят под съмнение османските настъпателни планове по Долен Дунав. Превземането на Търново на 17 юли 1393 г. след тримесечна обсада не било нищо друго, освен стъпка към окончателното унищожаване на Търновска България. Още преди това търновският цар Иван Шишман потърсил убежище зад яките стени на Никополската крепост. Никопол станал последната столица на Търновска България.

Мерките на Баязид I за ограничаване правата на османските васали, насочени в крайна сметка към премахване на васалните области въобще, към края на 1393 г. дали очевидни резултати. Зависимостта на Византия, двете Българин, княжествата в Македония, Зета и Албания станала много по-тежка. Освен това султан Баязид I предприел сериозен опит да премахне васалните християнски владетели с един замах. През зимата на 1393 г. той свикал в Сяр нещо като общо събрание на своите балкански васали. Там се явили император Мануил II Палеолог, морейският деспот Теодор Палеолог, сръбският владетел Стефан Лазаревич, Константин Драгаш и вероятно други, чиито имена не са известни. Прави впечатление отсъствието на българските царе, които в този момент разчитали изцяло на Унгария. В момента, в който османските васали се видели събрани на едно място, те възкликнали „поехме последния си дъх“ и започнали да се готвят за изповед като пред смърт, поне така твърди византийският император Мануил II Палеолог в едно свое произведение, писано петнайсет години по-късно. Повечето извори от християнски произход потвърждават, че намеренията на султан Баязид I били да унищожи физически всички „християнски вождове“, след което да завладее земите им. И ако това не било сторено, причината трябва да се търси само в позицията на някои от близките съратници на султана, които били привърженици на по-толерантно отношение към васалите. Такъв бил например великият везир Али паша, който отказал да изпълни султанската заповед за избиването на християнските владетели. „Конгресът“ в Сяр бил разпуснат в началото на 1394 г.

Въпреки че султан Баязид I не осъществил своя план, събитията от 1393-1394 г. оказали силно влияние върху състоянието на балканския християнски свят. Османските васали се разделили на два лагера. В единия били тези, които решили, че е безсмислено да изпълняват васалните си задължения, след като това не им давало необходимата сигурност. В другия се оказали тези, които се примирили със съдбата си. С оглед на съществуването на тези две групи християнски владетели се оформила и политиката на Баязид спрямо отделните християнски владения в следващите години.

През 1394 г. император Мануил II Палеолог прекратил изпълнението на васалните си задължения. В отговор султан Баязид I подложил Константинопол на обсада по суша, която практически продължила до лятото на 1402 г. Тя завършила без успех поради липсата на османски флот, поради все още непревземаемите с тогавашната военна техника крепостни стени и поради значителното разпиляване на османските сили във военни операции по целия балкански фронт.

Морейският деспот Теодор Палеолог, с чиято помощ Баязид се надявал да завземе без бой Пелопонес, успял да избяга от османския лагер при р. Сперхей в Тесалия, в който се намирал в качеството си на османски васал. Заради тази своя дързост през последните години на XIV в. той трябвало да изтърпи няколко опустошителни османски набега в земите си. От тези походи страдали и съседните на Византийска Морея латински княжества, но до края на XIV в. всичко се ограничавало само с плячкосване и временно завземане на няколко крепости. Кръстоносният поход на унгарския крал Жигмонд в 1396 г., действията на монголския владетел Тимур (Тамерлан) в Азия и вероятно разклонените международни връзки на латинските владетели в Континентална Гърция и Пелопонес отложили с няколко десетилетия окончателното им покоряване.

По друг начин се развили събития между Дунав и Стара планина. През 1394–1395 г. никакви политически или военни фактори не можели да помогнат на двете български държави да останат настрана от събитията. В този период те се оказали на подстъпите на османското настъпление към Влашко и Унгария. От гледна точка на общата политика на Баязид спрямо васалните територии само пълното подчинение на цар Иван Шишман и цар Иван Срацимир давало някакви смътни надежди за оцеляване. Всеки дори и незначителен опит за съпротива или незачитане на сюзерена можел да даде повод за фатална намеса.

Въпреки това българските царе предпочели да търсят сближение с Унгария. Очаквайки ответна реакция, цар Иван Шишман положил усилия за концентриране на военните си сили около Никопол. Така този български владетел застанал редом с онези османски васали, които след 1394 г. избрали по-рискования, но и по-достойния начин на поведение. Трагичността на този избор се състояла в това, че достойното поведение на един Баязидов васал само ускорявало неговата гибел. Османският удар дошъл от съвършено неочаквана посока. През пролетта на 1395 г. султан Баязид I организирал поход в Унгария. След като войските му били отблъснати от унгарците, той се върнал обратно през влашка територия. Във Влашко, в долината на река Арджеш, в местността, наричана от тогавашните извори Ровине, неговите войски претърпели второ поражение от отрядите на влашкия воевода Мирчо Стари. Въпреки понесените загуби султан Баязид I се насочил към Никопол и използвайки изненадата, успял с измама да превземе града в началото на юни 1395 г. Цар Иван Шишман заплатил с главата си своето непокорство и неговата смърт отбелязала края на Търновска България. Около година и половина след това, през септември 1396 г., дошъл редът и на Видинска България. Повод за нейното унищожаване било поведението на цар Иван Срацимир, който доброволно се предал на навлезлите в негова територия западни кръстоносци. Със завземането на Никопол и Видин всички български земи на север от Стара планина попаднали под пряка османска власт. Султан Баязид I давал злощастната съдба на българските царе като пример на своите васали за това колко ненужен и вреден бил съюзът с унгарците.

Особена форма на неподчинение спрямо султан Баязид избрали двама от братята на крал Марко - Андриаш и Димитър. През лятото на 1394 г. двамата напуснали земите си в Македония и избягали първо в Дубровник, а след това в Унгария. Бягството им се дължало на нежеланието им да бъдат послушни Баязидови васали. След като те напуснали своите територии по поречието на р. Матка в Северозападна Македония, там била установена османска администрация.

В списъка на непокорните васали били още Вук Бранкович и Джурадж II Страцимирович Балшич. Въпреки че плащал хараджа си, Вук Бранкович отказал да вземе участие в османския поход във Влашко през пролетта на 1395 г. и това дало повод на османците да започнат овладяването на неговата територия. Към лятото на 1395 г. той загубил и последните си земи по поречието на р. Лим, а след победата на Баязид при Никопол голяма част от княжеството му било предадено на сръбския княз Стефан Лазаревич, който се проявявал като верен османски васал. Наследниците на Вук Бранкович успели едва през 1402 г., малко преди битката при Анкара, с цената на огромни парични суми да си възвърнат наследствените владения, но срещу задължението да бъдат верни османски васали.

Към 1395 г. Джурадж II Балшич скъсал отношенията си с османците и потърсил подкрепа от Унгария и от Венеция. На венецианската република той отстъпил голяма част от своето княжество. Много скоро той бил огорчен и разочарован от опитите на Републиката на Св. Марко да ореже и малкото останали му приходи. Поражението на кръстоносния поход от 1396 г., в който основна роля играели унгарците, го убедило, че от тях не може да се очаква реална помощ. Всичко това накарало зетския владетел да смири желанието си за съпротива и отново да потърси подкрепата на османския скопски управител Игит паша.

Останалите османски васали продължили и след 1394 г. да изпълняват васалните си задължения. В тази категория влизали византийският император Йоан VII, син на Андроник IV Палеолог, владетел на апанаж с център Силимврия. Той се надявал с османска подкрепа да се добере до византийския престол и с този си стремеж оказвал неоценима помощ на султана за дестабилизиране на остатъците от империята. Верни османски васали останали владетелите в югозападните български земи крал Марко и Константин Драгаш, които дори намерили гибелта си в редовете на османската войска в битката при Ровине. След тяхната смърт през лятото на 1395 г. владенията им били присъединени към османската държава. Да се поддържа техният васален статут вече било ненужно за уголемената и набираща мощ османска държава. Сръбският владетел Стефан Лазаревич успявал да запази и дори да разшири своите владения само благодарение на стриктното изпълнение на васалните си задължение. Неговият васален отряд дал съществен принос в някои от основните османски победи в края на XIV в. В списъка на верните васали влизали и десетки по-дребни владетели в Северна Албания (Константин Балшич, Коя Захария, Иван Кастриоти, Тануш Дукагин) и отделни представители на гръцката аристокрация в Пелопонес. Но и по отношение на тези васали политиката на Баязид се ръководела не от някакви морални принципи за дълг и вярност, а от ползата, която те можели да имат за експанзията на османската държава.

Политиката на султан Баязид I спрямо балканските държави и княжествата била твърде праволинейна и брутална, за да им позволи лавиране и някакви междинни варианти на поведение. Все пак на Балканите в края на XIV в. съществувала една държава, която избрала и дълго време успешно осъществявала един такъв междинен вариант - Дубровник.2 Отношението на Дубровнишката република към османците не може да се определи нито като съпротива, нито като пълен отказ от съпротива, нито като признаване на васална зависимост, нито като отхвърляне на възможностите за споразумение. Това било възможно не защото далматинската република била сила във военно отношение и първа разпространила на Балканите огнестрелното оръжие. Дубровнишките военни възможности изглеждали смешно малки в сравнение с османските. Почти никакво отношение към дубровнишкото поведение не оказвала и върховната унгарска власт в южнодалматинската република, тъй като унгарците вече сами трябвало да се защитават от османските набези. Дубровнишката република имала солидни позиции в сухопътната търговия на Балканския полуостров, от чието развитие имали полза и османците. Това било най-силното ѝ оръжие в защита на нейния суверенитет. Дубровничани се ориентирали изключително вещо в политическата обстановка от 90-те години на XIV в. Срещу обещанието да плащат съответното мито през 1396 г. султан Баязид I им дал специална привилегия за свободна търговия в османските владения на Балканите. Но в Републиката на Св. Власий много добре разбирали, че свободата на търговията им зависи повече от османските областни управители и удж-бейове. Те постигнали, макар и нелесно, споразумение със скопския управител Игит паша, който срещу доста пари и подаръци поел ангажимент да защитава дубровнишките търговци и дубровнишките колонии. Много по-късно дубровнишката историография изфабрикувала тезата, че Дубровнишката република е станала османски васал още при управлението на Мурад I. Дълго време този измислен факт бил използван за съпротива срещу засилващите се османски претенции в по-късните периоди. На османските султани трябвало да се внуши да не погазват постановленията на своя именит предшественик. До 1402 г. Дубровник успял да уреди отношенията си с османците по уникален начин. От една страна, републиката избегнала васалната зависимост, без това да доведе до репресии от страна на султан Баязид I. От друга страна, тя заложила основите на своята бъдеща търговска хегемония в покорените от османците балкански земи. В перспектива на Дубровник било гледано като на място, където се стичала обилна информация за османската държава и за европейския християнски свят. В зависимост от обстановката дубровнишките вечета използвали отличната си осведоменост или срещу османците, или срещу техните християнски противници.

До 1402 г. още две балкански държави останали извън османски сюзеренитет и сфери на влияние - Босна и Влашко. Османското настъпление срещу тях започнало на широк фронт още в края на 80-те и началото на 90-те години на XIV в., но до началото на следващото столетие не донесло съществени резултати. Съпротивата на Босна и на Влашко в този период имало съществено значение за забавянето на османското напредване към Централна Европа.

От гледна точка на християнската съпротива срещу османското напредване 90-те години на XIV в. за пръв път донесли не само видимо оживление на кръстоносната идея, но и реални условия за нейното осъществяване. Религиозната обстановка в Западна Европа продължавала да бъде сложна. Противоречията обаче отстъпили временно на заден план поради заплахата, в която османците се превърнали за Унгария, за латинските княжества в Гърция и в Пелопонес, за католическа Адриатика и за венецианските владения на Балканите. В новата обстановка за традиционната кръстоносна идея - освобождаване на Божи гроб - вече нямало място. Дори и най-ревностните нейни пропагандатори признавали, че при създалата се обстановка кръстоносците имали работа на Балканите, а не в Палестина. Те, разбира се, твърдял известният кръстоносен идеолог Филип дьо Мезиер, никога не трябвало да забравят, че основна тяхна задача - освен прогонването на мюсюлманите - била да обърнат в католическа вяра схизматиците от „България, Тракия и Константинополската империя“. За да бъдат кръстоносните действия по-успешни, Филип дьо Мезиер предлагал създаването на специална кръстоносна армия чрез обединяване на всички монашеско-рицарски ордени. Въпреки че кръстоносната идея в края на XIV в. не се отърсила от някои стари и вече неадекватни идеи и предразсъдъци, условията за нейното антиосманско преориентиране били налице.

Първият голям османски поход в унгарска територия през пролетта на 1395 г. съвпаднал по време с поредното затишие в Стогодишната война между Англия и Франция. При това положение кръстоносната пропаганда с антиосмански привкус се посрещала с много по-голямо разбиране в средите на западноевропейското рицарство, свикнало да съществува в условията на перманентна война. Французи и бургундци, за които османското нашествие било нещо твърде далечно, виждали в кръстоносния поход срещу османците средство за демонстриране на онези рицарски добродетели, които английските стрелци поставили на сериозно изпитание в битките при Креси и Пуатие. Естествено, никоя друга католическа държава не била така пряко засегната от османското нашествие, както Унгария. В Буда започнали да осъзнават, макар и със закъснение, че „балканските схизматици“ не са врагове, а съюзници и че тяхната съпротива е средство за предотвратяване на османското нахлуване в унгарска територия. Крал Жигмонд (Сигизмунд), наследникът на именития Лайош д’Анжу, разбирал ясно, че османската опасност не може повече да се използва за натиск срещу балканските държави. Тя вече прекрачвала границите на Балканите и се е устремявала към самата Унгария. Неговите призиви за помощ и за обявяването на кръстоносен поход намерили невиждан преди отзвук във всички краища на католическа Европа. Папата от своя страна призовал всички ревностни католици да „вземат кръста“3 и да прогонят „неверниците“ от Европа.

Още през 1395 г. ентусиазирани представители на европейското рицарство започнали усилена подготовка за поход. По стара традиция на великолепието на доспехите се отделяло повече внимание, отколкото на практическите нужди на една сурова и пълна с неизвестности антиосманска кампания на Балканите. През юли 1396 г. в Буда се събрали френски, бургундски, немски, италиански и английски рицари и благородници. Сред тях имало представители на най-видните европейски благороднически фамилии. За поход се готвел и унгарският крал, който събирал унгарски войски и помощни отряди от Трансилвания и Хърватия. Венециански и родоски кораби, начело с магистъра на хоспиталиерите Филиберт, трябвало да проникнат по Дунав и да подпомогнат сухопътните кръстоносни сили.

Подготовката на кръстоносния поход раздвижила духовете на Балканите. През февруари 1396 г. византийският пратеник Мануил Филантропин сключил с крал Жигмонд споразумение в Буда, според което император Мануил II Палеолог се задължавал да съоръжи с унгарски средства 10 кораба за действия по река Дунав. Влашкият воевода Мирчо Стари изпратил свои военни отряди в кръстоносната армия. Въпреки големия ентусиазъм и усилената подготовка в редовете на християнските съюзници не съществувало необходимото единство. Венеция, която се опасявала в еднаква степен от османците и от евентуален унгарски успех, не изпълнила докрай обещанието си за флотска подкрепа на планирания кръстоносен поход. Венецианците поначало нямали доверие в бойните качества на рицарите кръстоносци. В средите на кръстоносната армия царял разнобой и имало различни мнения за целите на акцията. Унгарският крал, който познавал най-добре османския начин на воюване и който вероятно осъзнавал, е прекаленото самочувствие на западните рицари не вещае нищо добро, предлагал план за отбранителни действия. Французи, бургундци, англичани, немци и италианци не искали дори да чуят за подобни предложения. Те мечтаели за генерално настъпление срещу неверниците, за завладяване на всичките им балкански владения, за настъпление в Персия и Сирия и за освобождаване на „гроба Господен“. Другите варианти за действие не съвпадали с представите им за рицарски етос. Наложеният от рицарите кръстоносци настъпателен вариант теоретично бил правилен, тъй като цялата история на османските военни и политически успехи до този момент показвала, че само с отбрана османското настъпление не може да бъде спряно. Проблемът бил в това, че те схващали настъплението твърде елементарно и го отъждествявали със смел, но безразсъден галоп срещу противника.

През август 1396 г. разнородната кръстоносна армия, която според някои сведения брояла около 100 000 души, но в действителност не надхвърляла и 20 000, разделена на три колони, преминала река Дунав. За кратко време, подпомогната от българското население и от видинския цар Иван Срацимир, тя завзела Видин и Оряхово и достигнала до Никопол. При вестта за нахлуването на кръстоносците на юг от Дунав султан Баязид I изоставил блокадата на Константинопол. Той събрал европейските и азиатските си войски в Пловдив и преминал през Шипченския проход в Мизия. В наскоро покорената българска столица Търново към него се присъединил петхиляден васален сръбски отряд от тежка конница, начело с княз Стефан Лазаревич. Към средата на септември 1396 г. Баязидовата войска достигнала околностите на Никопол. Някои автори изчисляват османската армия на 104 000 души, но всъщност тя не надвишавала много по численост кръстоносните сили. Основното ѝ превъзходство била умелата тактика, съобразена с особеностите на терена, дисциплината и единното командване.

На 26 септември 1396 г. край Никопол независимо от първоначалния успех на фронталната атака на френските рицари кръстоносната армия претърпяла пълен разгром. Голяма част от кръстоносците били убити в сражението, а повечето от тези, които попаднали в османски плен, били посечени пред шатрата на Баязид. Френският маршал Бусико бил освободен срещу клетва и оставен да се завърне във Франция, за да донесе откупа, поискан за освобождаване на пленените и неизбити рицари. Унгарският крал Жигмонд и магистърът на хоспиталиерите Филиберт се спасили с кораб по Дунав и Черно море.

Победата на султан Баязид I при Никопол му позволила да унищожи окончателно Видинското царство, да продължи още по-интензивно грабителските си походи във Влашко, Трансилвания, Босна и в южните унгарски владения и да засили натиска върху Константинопол и Византийска Морея. В Европа вестта за никополското поражение и за избиването на хиляди европейски благородници охладила желанието за организиране на нови кръстоносни походи. Между останалите живи участници започнала словесна война, в която всеки обвинявал останалите за понесеното поражение.

Усещайки трагичната развръзка, византийският император Мануил II Палеолог разгърнал трескава дипломатическа активност. Негови пратеници се втурнали към всички краища на Европа с отчаяни призиви за помощ. Никой европейски владетел не отвърнал с отказ на византийските молби, защото всички вече знаели с какъв противник се е сблъскал източният християнски свят. Френският крал Шарл VI, английският крал Ричард II и римският папа Бонифаций IX обещали парична или военна подкрепа. Съчувствие и интерес към съдбата на Византия и на Балканите не липсвали, но желаещи за участие в нов кръстоносен поход така и не се намерили. Най-щедър от всички бил френският крал Шарл VI, който изпратил в наново блокирания Константинопол 12 000 златни франка и отряд от 1200 войници, начело с маршал Бусико. Всъщност именно френският отряд под командата на Жан дьо Шатоморан спасил византийската столица от превземане. Въпреки несъмнената си храброст и боен опит французите не успели да разкъсат османската блокада. Морейският деспот Теодор Палеолог от своя страна сключил споразумение с родоските хоспиталиери, които се установили в Мистра и Коринт и се отличили с успешната защита на Пелопонес от непрекъснатите османски нападения. Нито искрената, но ограничена френска помощ за обсадения Константинопол, нито отбраната на Коринт от хоспиталиерите премахнали усещането за обреченост, с което живеели жителите на Византийската столица и на византийска Морея.

Впечатлен от обещанията за помощ, които византийските пратеници чули в европейските дворове през 1397-1399 г., и по настояване на маршал Бусико в края на 1399 г. император Мануил II Палеолог предприел голямо пътуване из Западна Европа. През пролетта на 1400 г. той посетил Венеция, след това минал през Падуа, Виченца и Милано, където бил посрещнат тържествено от миланския дук Жан Галеацо Висконти. През лятото на 1400 г. императорът бил приет благосклонно в Париж от крал Шарл VI, който обещал нови военни подкрепления. Византийският император влязъл в дипломатически контакти с кралицата на Дания, Швеция и Норвегия - Маргарита, с краля на Навара Шарл III, с Хуан I, крал на Португалия, и с авиньонския „антипапа“ Бенедикт III. През декември 1400 г. той отплавал за Англия, където бил посрещнат с големи почести от новия английски крал Хенрих IV Ланкастър.

Уважението, което му засвидетелствали западноевропейските владетели, накарало византийския император да живее с големи надежди за западна помощ. Той бил в очакване на нова голяма военна акция срещу османците, начело на която трябвало да застане неговият приятел и опитен пълководец маршал Бусико. Император Мануил II Палеолог явно недооценявал степента на европейските противоречия. А те били от такъв характер, че европейските монарси не били в състояние да обединят силите си само и само за да спасят от погром остатъците от някогашната Римска империя. Политическият авторитет на Византия не бил от такова естество, че да накара всички европейски монарси да забравят собствените си интереси и опасения в името на един общ антиосмански кръстоносен поход. След като чул много изприказвани думи за християнска солидарност и получил много обещания, към лятото на 1402 г. император Мануил II Палеолог най-сетне се убедил, че неговото пътуване в Европа било напразно губене на време. И той, както и другите съвременни нему балкански владетели повече не вярвали в спасението на своите държави. Султан Баязид I бил безкомпромисен, западните християнски държави - погълнати от собствените си проблеми, а собствените сили - крайно недостатъчни за продължаване на съпротивата.

Усещането за обреченост обаче отстъпило място на трескав оптимизъм, когато османците претърпели страхотно поражение от татаро-монголите край Анкара през лятото на 1402 г. Това поражение прекъснало разрастването на османската държава, предизвикало криза в нейната структура и възродило надеждите, че османската поява на историческия хоризонт била временно явление. След период на следващи едно след друго поражения на балканския християнски свят била дадена още една възможност за държавно възраждане.

 

1Легендарните сведения за обсадата и превземането на София твърдят, че християнският управител на града бан Янука бил пленен с измама по време на лов и ослепен, след което защитниците на града се предали. Археологическите проучвания на средновековна София показаха, че противно на тези сведения, градът е бил превзет с щурм, след като нападателите успели да подкопаят една от основните порти на крепостта.
2В края на XIV и в началото на XV в. Дубровник се превърнал от град комуна в миниатюрна република (Republica Ragusina). Тя разполагала със сухопътни владения, които се простирали на дължина от около 25 км по южното далматинско крайбрежие. В нея влизали и Елафитските острови.
3Според средновековната терминология изразът „вземам кръста“ бил синонимен на израза „приготвям се да участвам в кръстоносен поход“.

 

 

X

Right Click

No right click