Балканите

Разпадането на Душанова Сърбия и съдбата на бившите ѝ територии до края на XIV в.

Посещения: 7280

 

Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002

 

500px Srbsko XIV ru.svg1. От смъртта на цар Стефан Душан до края на 1371 г.

 

Трайното стъпване на османските турци на балканска земя съвпадало по време с последните месеци от живота на сръбския цар Стефан Душан. Той склопил очи на 20 декември 1355 г., малко повече от година и половина след като османците завладели крепостта Галиполи. Смъртта на цар Стефан Душан отприщила стаяваните преди сепаратистични тенденции, чиито носители били сръбските наместници и властели в новите земи на юг. Оказало се, че личността на първия сръбски владетел с царска титла от династията Неманичи била един от основните фактори, които задържали целостта на голямата, но разнородна и без вътрешно сцепление сръбска държавна структура. Разпадането на държавата, създадена от Стефан Душан, на отделни владения с най-причудлив и нетрадиционен за балканската държавна традиция характер наложило траен отпечатък върху политическото развитие на обширни територии от Моравска Сърбия, Косово и Зета до албанското крайбрежие, Македония и Северна Гърция през цялата втора половина на XIV в.

Византийските наративни извори, които са се опитали да опишат процеса на разпадане на Душанова Сърбия, и особено мемоарите на византийския аристократ, държавник и император Йоан Кантакузин, създават впечатление, че това станало спонтанно, бързо и радикално. Византийските автори къде по-точно, къде с много грешки дори дават списъци на местните властели, които се откъснали от властта на Душановия наследник.

Поради тази причина може би и много от съвременните историци описват процеса на разпадането на сръбската държава след 1355 г. доста еднообразно. Най-напред те отбелязват смъртта на Стефан Душан, след това изтъкват нетрайността на неговата държава и накрая привеждат списък от областни владетели и княжества, на които се била разпаднала Душанова Сърбия. И те внушават впечатлението, придобито най-вече от мемоарите на Йоан Кантакузин, че крахът на тази държава бил едва ли не автоматичен и последвал веднага след смъртта на нейния създател.

По-внимателното проучване на изворите позволява да се разкрие една доста по-сложна картина на възникване, укрепване и изчезване на териториални княжества в ареала на разпадащото се сръбско царство. Този процес не бил спонтанен и автоматичен, а продължил доста дълго време. Първият период от разделянето на Душановото наследство на отделни владения продължил до последните месеци на 1371 г. и завършил формално със смъртта на последния представител на династията Неманичи цар Урош V (1355-1371 г.). Политическите размествания в земите на бившето сръбско царство продължили и след 1371 г. Османското завладяване на част от тези земи сложило край на процеса на „политическо роене“ в тях. Продължавали да съществуват обаче множество княжества по албанското; зетското и епирското крайбрежие: територии, които поне на първо време били пощадени от османската завоевателна вълна.

В първите няколко години след смъртта на цар Стефан Душан неговият наследник цар Урош въпреки своята младост (в 1355 г. той бил на 19 години) успял да запази контрола си върху по-голямата част от наследените земи. Откъсване на територии от сръбската държава имало, но това били предимно периферните области на юг, в които нахлули некоординирано и без предварителен план няколко местни византийски велможи. Те се надявали самостоятелно и без подкрепата на императора в Константинопол да си върнат отнетите им от сърбите земи.

Още през 1356 г. в земите на Северна Гърция се установил византийският деспот Никифор II Орсини, чието семейство имало владетелски претенции върху Епир и части от Тесалия. Сръбската власт не оказала никаква съпротива и деспотът за кратко време станал пълновластен господар на тези земи. Успешните действия на деспота може би се дължали на смъртта на сръбския наместник в Тесалия кесар Прелюб, която последвала кончината на цар Стефан Душан. Кесарят бил известен с верността си към сръбската владетелска корона и смъртта му лишила сръбските владения в Тесалия от защитник и управител. Успешните действия на деспот Никифор II Орсини принудили сръбския наместник в Епир деспот Симеон Урош Палеолог да се оттегли в Костур. Там той се обявил за цар и предявил претенции за сръбската царска корона. Борбата за власт между него и цар Урош продължила до 1358 г.

По-анемични били действията на местните византийски аристократи в областта на долното течение на р. Струма. Двама от тях, братята Алексий и Йоан, успели да изтласкат сръбската власт от няколко града край устието на реката. За повече от това те нямали сили. Още по-неуспешно завършил опитът на сина на Йоан Кантакузин - Матей, да прогони сърбите от Югоизточна Македония през лятото на 1357 г. Неговият отряд, съставен предимно от турски наемници, бил разбит от местното население, подкрепено от сръбски военни отряди. Самият Матей бил заловен и предаден на местните сръбски власти. Те великодушно го пуснали да се върне у дома.

От всички събития през 50-те години на XIV в. най-опасни за целостта на все още голямата сръбска държава били действията на „костурския цар“ Симеон Урош Палеолог. Той събрал войска от сърби и власи и с нея потеглил на север, за да търси правата си върху сръбския престол. Оказало се обаче, че неговите действия не срещнали подкрепа от сръбските наместници в Македония. Цар Урош V действал енергично и за да укрепи позициите си, свикал през пролетта на 1357 г. в Скопие поредния властелски събор. На него той успял да си осигури, макар и временно, верността на основните сръбски властели. Това станало, разбира се, посредством раздаване на земи, привилегии и титли.

Поради тази причина пътят за настъпление на Симеон Урош Палеолог към същинска Сърбия през Македония бил отрязан. Тогава той направил опит да разшири своите владения към южните албански земи в областта на Берат. Неговият натиск в тази посока принудил местния сръбски управител деспот Йоан Комнин Асен да се присъедини към него и да пропусне войските му в северна посока. Симеон Урош Палеолог достигнал чак до околностите на град Скадар в Зета. Тъкмо там през 1358 г. той бил разбит от верни на цар Урош войски и принуден да се върне обратно в своите владения с център Костур.

Походът на Симеон Урош през албанското крайбрежие към Зета довел до откъсването на владенията на деспот Йоан Комнин Асен от сръбското царство. Този властел от български произход застанал начело на едно от първите самостоятелни княжества в ареала на Душанова Сърбия. В следващите години той избягвал пряката си намеса в протичащите събития и предпочитал да се занимава с презморска търговия. Неговите основни пристанища Канина и Балона се превърнали в оживени центрове на търговия, включително и с такива далечни пазари като египетския. Поради тази причина името на деспот Йоан Комнин Асен било известно на египетските султани, с които той вероятно е поддържал официална кореспонденция. Голяма роля за укрепването на властта на деспот Йоан Комнин Асен и на неговия наследник Александър в областта на Канина и Балона изигравало сродяването им с местната албанска фамилия Музаки, чиито владения били разположени в равнината Мюзекея. След смъртта на Александър в края на 60-те или самото начало на 70-те години на XIV в. наследствените права върху властта в княжеството му преминали към представители на тази албанска фамилия.

Събитията от 1358 г. край Скадар не накарали Симеон Урош Палеолог да се откаже от владетелските си амбиции. През лятото на 1359 г. албанските племена, които се били настанили в Епир, въстанали срещу деспот Никифор II Орсини. Те разбили войските му в поречието на епирската река Ахелой. Самият деспот загинал в сражението, с което Епир и Тесалия отново останали без владетел. Тази обстановка била използвана от Симеон Урош, който нахлул и завзел двете области. На първо време той поставил под своя власт доста обширни земи в Северна Гърция и Южна Македония. За да укрепи властта си в тях, Симеон Урош побързал да провъзгласи своя син Йоан Дука за цар и съвладетел. Извън неговата власт обаче останал Южен Епир, където концентрацията на албанско население била особено висока. Там реалната власт преминала в ръцете на двама албански вождове. В района на градовете Арта и Роги и западно от течението на река Ахелой (областта Етолия) се закрепил Петър Льоша, а около крепостта Ангелокастрон и в най-южната част на Епир (областта Акарнания) Петър Буа. Цар Симеон Урош нямал друг избор, освен да даде и на двамата албански вождове деспотски титли и да претендира, че е запазил върховна власт над тях и над владенията им. Той започнал да се титулува освен цар на гърци и сърби, още и цар на „цяла Албания“. В действителност той загубил реалната си власт югоизточно от течението на река Ахелой и планинската верига Пинд. На практика до началото на 70-те години на XIV в. в Южен Епир съществували две държавици, често наричани в литературата албански деспотати. Техните владетели засилили натиска си към основния град на Епир - Янина, поставили жителите му в крайно трудно положение. По крайбрежието на Южен Епир срещу остров Левка (Света Мавра) съществували и миниатюрни владения на италианската фамилия Токо, като например крепостта Востица. В този период фамилията владеела основно остров Кефалония. Земите им важна роля започнали да играят представители на флорентинската фамилия Буонделмонти.

Във връзка с тези събития на историческата сцена отново се появил властелът Радослав Хлапен, който по Душаново време бил сръбски управител на градовете Воден и Бер. След 1356 г. той се оженил за вдовицата на кесаря Прелюб Ирина. По този начин Хлапен поставил под свой контрол бащината на покойния кесар в областта Мариово по поречието на река Черна. Така той се превърнал в най-силния местен управител в Южна Македония, на чиято вярност цар Урош V разчитал за възпиране на претенциите на цар Симеон Урош Палеолог. В действителност Радослав Хлапен не скъсал формално връзките си със сръбската корона, но започнал да се държи като самостоятелен владетел. Той се представял за покровител на заварения си син Тома, който пък претендирал, че е наследил властта на своя баща кесар Прелюб в Тесалия. На това основание малко по-късно Радослав Хлапен също щял да предяви претенции за власт в тази област.

От анализа на наличните податки в изворите за периода до края на 50-те години на XIV в. може да се очертае следната картина на състоянието на сръбското царство. От властта на цар Урош се откъснали земите в Северна Гърция, Южна Албания и части от Южна Македония около Костур. В периферните части, било на юг, било на север към границите с Унгария, някои от сръбските наместници проявявали склонност да влизат в нерегламентирани от сръбския цар контакти със съседни владетели - било с византийските власти, било с унгарския крал. В останалите области на сръбското царство властта на цар Урош била относително стабилна. Въпреки това под привидното спокойствие набирала скорост борбата за преразпределение на териториите между отделните сръбски наместници и властели. Според византийския писател Йоан Кантакузин по-силните властели прогонвали по-слабите, завземали съседни земи и градове и се държали спрямо сръбския цар не като подчинени, а като съюзници. Някои от тях, виждайки слабостта на царската власт, изчаквали развоя на събитията с цел да извлекат по-големи облаги за себе си. Като цяло обаче през първите пет години от управлението си цар Урош успял, в общи линии, да запази целостта на Душановото наследство. В този период обаче се подготвили условията за последвалото разпадане на царството.

На границата на 50-те и 60-те години на XIV в. продължил процесът на отпадане на южните периферни области на сръбското царство. Началото на тази нова вълна от сепаратизъм дал Радослав Хлапен, който напълно самостоятелно предприел военен поход срещу владенията на цар Симеон Урош Палеолог и завзел тесалийската крепост Дамасис. В невъзможност да отрази нападението, царят се съгласил на споразумение. Според постигнатите договорености Радослав Хлапен се отказвал от властта в Тесалия, но слагал ръка върху бившите владения на Симеон Урош Палеолог в Костур и Костурско. Така Радослав Хлапен станал пълен господар на обширна територия в Южна Македония, която се простирала между Воден, Бер и на север до склоновете на Селечка и Кожух планина. Това негово княжество било практически независимо и не се подчинявало на сръбския цар Урош V. Завареният син на Радослав Хлапен Тома бил оженен за дъщерята на Симеон Урош Палеолог Мария Ангелина и като васал на своя доведен баща получил за управление град Воден и части от областта Мариово. Владенията на Радослав Хлапен били първото самостоятелно княжество в Южна Македония, възникнало след смъртта на цар Стефан Душан.

По същото време вдовицата на Стефан Душан Елена също дала своя „принос“ в разпадането на държавата на своя покоен съпруг. По причини, които не са напълно ясни, тя се оттеглила в град Сяр, обградила се със свои верни властели и духовници и започнала самостоятелно да управлява обширна област в югоизточния дял на сръбското царство. Нейното обособяване не станало чрез открит конфликт с цар Урош V, а по мирен начин и очевидно чрез споразумение с него. По този начин царица Елена поставила началото на едно териториално княжество, което бързо заело своето място в политическата конюнктура на Южните Балкани и изживяло кратка, но бурна и пълна с важни събития история. Интересно е, че владетелката на Сяр и областта възприела и наложила някои чисто византийски институции в управлението на своята територия. В княжеството й действала колегията на т. нар. вселенски съдии, характерна за късна Византия. Град Сяр имал свой градски съвет (синклит), който решавал проблемите на града. Самата царица Елена провеждала своя външна политика, и изглежда, продължавала да поддържа ежегодни контакти със своя царстващ брат в Търново. Византийците също установили контакти с нея и смятали Сярското княжество за свой евентуален съюзник в борбата срещу османските турци. Показателно е, че през 1364 г. в Сяр пристигнал лично Константинополският патриарх Калист , за да преговаря с царицата за вдигане на църковната схизма и за антиосмански съюз.1 Бързото консолидиране на Сярското княжество и изграждането на специфична държавна структура в него показали, че и тук, както навсякъде в Романия, сръбската власт не успяла да пусне корени и да наложи своята система на управление.

Srpsko carstvo 1360

Сръбското царство ок. 1360 г.

Автори: SerbianPaleontologist and MilosHaran Лиценз: CC BY-SA 4.0

 

От началото на 60-те години на XIV в. сръбският цар загубил контрола си върху северните албански земи, върху Зета и върху областите между поречието на река Дрина и Адриатическия бряг. Навсякъде в тях пламнали ожесточени борби между местните властели за придобиване на нови земи. В областта на река Дрина в края на 50-те и началото на 60-те години се засилила властта на княз Воислав Войнович, чийто баща бил сръбски управител на Захълмието още при управлението на крал Стефан Дечански. Голямата амбиция на този местен княз била да сложи ръка върху богатия град Дубровник. На тези му стремежи обаче се противопоставил не толкова легитимният сръбски цар Урош, колкото представителите на една новопоявила се властелска фамилия в Зета - Балшичи. Първият неин представител Балша2 според някои късни сведения бил дребен властел по времето на цар Стефан Душан и владеел само едно село в околностите на Скадар. До 1357 г. той се издигнал до поста сръбски управител на остров Млет. През 1360 г. той вече се споменава като виден властел на сръбския цар със значителна власт в областта на Скадарското езеро. Неговото издигане вероятно пак било свързано със събитията от 1358 г., в които Балша очевидно се противопоставил на амбициите на цар Симеон Урош Палеолог. До 1363 г. той бил основен съюзник на дубровнишката комуна срещу претенциите на княз Воислав Войнович. Когато Балша умрял през 1367 г., той оставил на своите синове Страцимир, Джурадж и Балша II обширни и практически независими владения в Северна Зета. Местната албанска фамилия Дукагини, чиито земи били разположени южно от Скадарското езеро, пострадала силно от експанзията на Балшичи. Част от тях били убити, а други признали властта на тази бързо издигнала се фамилия.

След смъртта на Воислав Войнович през 1363 г. неговите земи минали във владение на вдовицата му Гоислава, а след 1368 г. - под властта на неговия племенник жупан Никола Алтоманович.

В Северна Албания към средата на 60-те години пламнал друг конфликт, който противопоставил едни на други Балша, Блаж Матаранго и Карло Топия. Последният бил потомък на албанска фамилия, известна с роднинските си връзки с неаполитанските Анжуйци. За пръв път тя се споменава в 1274 г. През втората четвърт на XIV в. фамилията установила роднински връзки с династията Д’Анжу. Това давало основание на нейните представители да претендират за знатен и древен произход и така да демонстрират превъзходство над останалите „нови владетели“ в областта. В началния период на своето издигане Карло Топия се радвал на венецианска подкрепа и бил титулуван във венецианските документи като „dominus Albaniae“ (господар на Албания). До края на 60-те години Карло Топия успял да превземе Драч и да постави под своя власт обширни пространства в околностите на града. Неговото издигане засенчило албанските фамилии Кастриоти и Арианити. Наследствените владения на първата се намирали във вътрешността на албанските земи, между владенията на Балшичи и Топия, а на втората - западно от Охридското езеро. Борбата за надмощие в Северна и Централна Албания била напълно извън контрола на сръбския цар и сръбската държава. През 60-те години сръбската корона практически загубила своята власт в албанските и зетските земи.

През 1367 г. Блаж Матаранго, който по принцип бил съюзник на Балшичи, умрял и това сложило край на неговото княжество, разположено в областта между реките Шкумбини, Осуми и Деволи. Земите му били разпределени между Балшичи и Карло Топия. Голямата експанзия на тези две фамилии на юг и на югоизток към останалите албански земи и към Югозападна Македония тепърва предстояла.

Докъм средата на 60-те години на XIV в. позициите на сръбския цар Урош V били по-стабилни в северните сръбски земи, където зад него стояли няколкото видни сръбски властелски фамилии. Най-влиятелната фигура тук бил княз Лазар Хребелянович. Той бил син на властела Прибац, който заемал високия дворцов пост „логотет“ при управлението на цар Стефан Душан. Самият Лазар също заемал важни държавни постове при наследника на Стефан Душан и бил женен за Милица, представителка на династията Неманичи. При очертаващото се разпадане на сръбското кралство Лазар Хребелянович успял да се установи в областта около реките Ибър, Южна и Западна Морава. Негова основна резиденция станала крепостта Крушевац.

Верни на сръбския цар останали и представителите на фамилията Бранковичи, чиито владения се простирали в близост до земите на княз Лазар в областта Дреница, Северно Косово. Въпреки лоялността на двете сръбски властелски фамилии властта на цар Урош V прогресивно отслабвала и в същинските сръбски земи. Неговата съдба била изцяло в ръцете на княз Лазар и на Бранковичи. Непосредствената му власт била ограничена в част от северните сръбски земи, в Северна и в части от Централна Македония. До средата на 60-те години най-южните владения на сръбското царство достигали до град Охрид и до Охридската област.

Въпреки усилващата се анархия в пределите на сръбското царство последния и решителен удар върху неговата цялост нанесли действията на двамата братя Вълкашин и Углеша. Не е случайно, че сръбската летописна традиция ги смята за основни виновници за краха на царството и дори им приписва, противно на историческата истина, убийството на цар Урош V.

Преди да се появят на историческата сцена като мощни и независими владетели в южните предели на сръбското царство, двамата братя били „средностатистически“ сръбски наместници в Романия. Произходът им остава неясен, но по всичко изглежда, че тяхна родина са били северозападните сръбски земи.3 През 40-50-те години на XIV в. Углеша управлявал известни територии в най-югоизточните предели на царството около долното течение на р. Места, а брат му Вълкашин имал власт в областта между Скопие и Бер. Двамата братя дължали своето бързо издигане на застъпничеството на царица Елена като владетелка на Сярската област. През 1358 г. Углеша вече бил „велик воевода“. Неговото първо излизане на сцената на „голямата политика“ станало в 1363-1364 г., когато той се срещнал с византийския император Йоан V Палеолог в град Хрисопол и сключил споразумение за прекратяване на пограничните вражди. Тази среща подготвила последвалото посещение на патриарх Калист в Сяр. По това време Йоан Углеша вече се бил установил в Сяр и станал доверено лица на царицата.

За Вълкашин като за важна фигура в сръбската държава за пръв път споменават дубровнишките документи от лятото на 1361 г. За разлика от много други съвременни нему властели той предпочитал да се издига чрез подкрепата на цар Урош и на царица Елена, а не чрез формалното си обособяване като областен владетел. Изследванията отдавна са установили, че той действал самостоятелно, но винаги от името на цар Урош V. Най-големият негов успех била коронацията му за крал, която най-вероятно се състояла в 1362 г. Според сръбската традиция тази титла, получена при все още жив и действащ цар, давала на Вълкашин правото да бъде съвладетел и наследник на бездетния цар Урош V. Новият крал се възползвал в пълна степен от новопридобитите след коронацията си възможности. По негово настояване сръбският цар дал на брат му Углеша титлата „деспот“.

Много по-голямо значение обаче имали действията на крал Вълкашин за налагане на неговата реална власт в пределите на сръбското царство. За кратко време той успял или да прогони, или да превърне в свои васали всички сръбски властели, които все още се задържали в Романия. Представителите на фамилията Бранковичи били прогонени от Охрид и се върнали във фамилните си владения в Дреница, въпреки че един от тях бил женен за сестра на Вълкашин и на Углеша. От областта на Радовиш бил отстранен великият воевода Никола Станевич, който, преди да напусне областта, направил огромни поземлени дарения на манастира „Хилендар“. Останалите властели като севастократор Владко Паскачич в Североизточна Македония, синовете на деспот Деян - Йоан и Константин, които задържали част от бащините си земи, и други, които не влезли в системата от роднински съюзи, създадена от Вълкашин и Углеша, били принудени да признаят тяхната власт. С онези, с които не успял да постигне споразумение за сюзеренно-васални отношения, крал Вълкашин сключил брачни съюзи. Така например негова дъщеря била омъжена за представител на фамилията Балшичи. Роднински връзки били установени с Радослав Хлапен. Синът на крал Вълкашин Марко бил женен за дъщерята на Хлапен - Елена. По всичко изглежда, че владетелят на значителни части от Южна Македония също признал върховната власт на крал Вълкашин и деспот Углеша. Най-големият успех за двамата братя Мърнявчевичи бил постигнат през 1365 г., когато при неизвестни обстоятелства крал Вълкашин и деспот Йоан Углеша успели да отстранят царица Елена от власт в Сяр.4 За владетел на Сярското княжество бил издигнат деспот Йоан Углеша.

В резултат на всички тези действия братята крал Вълкашин и деспот Йоан Углеша наложили - пряко или чрез свои васали - своята политическа хегемония във всички земи на географската област Македония. Деспот Углеша управлявал в Сяр и неговото княжество освен в Сярската област достигало на север и северозапад до областта на Мелник, Струмица и Щип. Под негова власт останали Халкидическият полуостров и Света гора. Крал Вълкашин имал непосредствена власт във Вардарска Македония, като гръбнакът на неговите владения бил в полосата между Скопие, Охрид и Прилеп. Макар че разполагали с индивидуални владетелски прерогативи, между владенията на двамата братя, изглежда, нямало установена граница. Въпреки своите титли, които напомняли за принадлежността им към сръбската държава, Вълкашин и Углеша в никаква степен не се съобразявали с цар Урош V. Царят се видял принуден да се оттегли в териториите на все още верните му сръбски властели в същинските сръбски земи.

Извън контрола на братята Мърнявчевичи останали владенията на цар Симеон Урош Палеолог в Тесалия, както и областта около град Янина в Северен Епир. През 1367 г. по настояване на жителите на този град, които страдали непрекъснато от нападенията на албанските деспоти в Южен Епир, тесалийският цар определил за владетел на Янина своя зет Тома Прелюбович, дотогавашен управител на Воден. Този представител на второто поколение сръбски властели, които се били родили и израснали далеч от сръбските земи, се настанил в Янина заедно с отряд от сръбски войници. През следващите три години Янина била подлагана на ежегодни нападения от страна на албанските родове Мазаракеи, Малакасеи и Зеневисеи, предвождани от деспота на Етолия Петър Льоша. Очевидно настанилите се в тази част на Епир албанци запазвали родовите връзки помежду си и тази тяхна „родова сплотеност“ ги превръщала в значителна военна и политическа сила. Тома Прелюбович, който от 1382 г. бил удостоен от византийския император с деспотска титла, успял да мобилизира ресурси за защита на града, но неговите непопулярни мерки тежко засегнали привилегиите на янинските жители. Поради тази причина местната историческа традиция е запазила лош спомен за управлението на деспот Тома Прелюбович и го е обявила за безскрупулен тиранин. Въпреки това без решителните действия на янинския деспот Янина едва ли би устояла на натиска на албанските племена в Епир. Успешната отбрана на Янина от албанските нападения дала основание на деспот Тома Прелюбович да прибави към името и титлата си прозвището Албаноубиец (Алваноктонос).

Издигането на крал Вълкашин и деспот Углеша срещнало енергичен отпор от страна на сръбските властели от същинските сръбски земи, които смятали себе си за истинските носители на сръбската държавна традиция. Те действали формално в защита на правата на унизения сръбски цар Урош V, но всъщност защитавали и своите интереси от опитите на Мърнявчевичи да разпространят своята власт на север. Според дубровнишкия историк Мавро Орбини през 1369 г. между Лазар Хребелянович и жупан Никола Алтоманович бил сключен съюз срещу крал Вълкашин и деспот Йоан Углеша. Решителната битка между войските на „северната“ и „южната“ коалиция станала през 1369 г. на Косово поле. Тя завършила с пълна победа за крал Вълкашин и деспот Углеша. Този успех дал основание на крал Вълкашин да продължи настъплението си на север. През лятото на 1371 г. негови войски действали в околностите на Дубровник с очевидната цел да ударят земите на жупан Никола Алтоманович. Само гибелта на братя Мърнявчевичи в битката при Черномен през септември 1371 г. сложила край на техните амбиции за пълна хегемония в ареала на Душановото наследство.

Освен всичко друго братята крал Вълкашин и деспот Йоан Углеша предприели стъпки за укрепване на наследствеността на своята власт и за създаване на собствена династия. След сблъсъка на Косово поле през лятото на 1369 г. крал Вълкашин провъзгласил най-големия си син Марко за „млад крал“ и като такъв - за свой съвладетел и наследник. По това време деспот Углеша вече нямал мъжки наследници поради смъртта на единствения му син. Поради това, изглежда, наследствените владетелски права на младия крал Марко се простирали и в земите на Сярското княжество. Идеята на Мърнявчевичи е била след тяхната смърт владенията им да бъдат обединени под скиптъра на крал Марко. Изглежда, тъкмо това блестящо бъдеще, което се очертавало пред този син на крал Вълкашин, изиграло важна роля в превръщането му в любим герой за южнославянския фолклор, в който той е известен с названието крали Марко или Марко кралевити.

В процеса на своето политическо обособяване братята крал Вълкашин и деспот Углеша скъсали решително с някои аспекти от политиката на Стефан Душан спрямо Византия и особено с църковната му политика. В едно свое писмо до Вселенската патриаршия от 1368 г. деспот Углеша остро заклеймил постъпките на сръбския цар, който прогонвал гръцките владици и „отнемал ромейските свободи“. Сярското княжество се намирало в отлични отношения с империята, а църковните диоцези в него били отнети от Печката патриаршия и върнати под властта на Константинополския патриарх. По същото време крал Вълкашин поставил своите територии под юрисдикцията на Охридския архиепископ.

Османското нашествие прекъснало брутално политическите процеси, които се развивали в пределите на бившето сръбско царство. През септември 1371 г. крал Вълкашин и деспот Углеша намерили гибелта си в битка с османците край крепостта Черномен в Тракия. Смъртта им предизвикала сериозни политически размествания във всички територии, в които те били наложили своята власт. В началото на декември 1371 г. умрял и цар Урош V. С неговата смърт се сложил край на династията Неманичи и приключил „царският период“ в сръбската средновековна история. От голямото царство на Стефан Душан останали само жалки отломки.

 

2. От 1371 г. до битката на Косово поле

 

Политическата обстановка в бившите територии на сръбското царство след 1371 г. се диктувала от няколко обстоятелства. В земите, където преди това пряка власт и политическо влияние упражнявали братята крал Вълкашин и деспот Йоан Углеша, се извършили значителни политически размествания като резултат от битката при Черномен. В същинските сръбски земи по-голямо влияние оказали смъртта на цар Урош и прекратяването на династията Неманичи. Както в целия Балкански полуостров, така и в неговите западни и югозападни дялове основен политически и военен фактор в този период била османската експанзия и увеличаващото се влияние на османските владетели.

Първоначално османските турци не съумели да се възползват от своята победа при Черномен и да завладеят части от княжеството на деспот Йоан Углеша. От неговата гибел се възползвал византийският деспот Мануил Палеолог (бъдещият византийски император Мануил II Палеолог), който по това време бил управител на Солун и областта около града. През ноември 1371 г. той сложил ръка на Сяр и на по-голяма част от териториите на Сярското княжество, без да срещне никаква съпротива. Солунският апанаж се разширил на северозапад до областта на Струмица и на запад до околностите на Воден и Бер. Особена гордост у ромеите предизвикало връщането на Света гора под византийска власт, с което според тяхното мнение завършил близо трийсетгодишният период на „сервократията“ в монашеската република. Действията на деспот Мануил Палеолог довели до последното значително териториално разширяване на Византия. Византийският император Йоан V Палеолог издал специален хрисовул, с който присъединявал всички завладени от неговия син земи към неговия апанаж с център в Солун. Византийските придобивки в Източна и Югоизточна Македония били кратковременни, тъй като тези новопридобити за империята земи скоро станали прицел на османската експанзия.

Събитията от септември 1371 г. освободили владетеля на земите около Воден и Бер Радослав Хлапен от опеката на братята Вълкашин и Углеша и го амбицирали да поднови своите претенции за власт в Тесалия. В тази област някъде в началото на 70-те години на века (преди ноември 1372 г.) на власт дошъл наследникът на починалия цар Симеон Урош - цар Йоан Дука (Урош). Радослав Хлапен използвал това и, изглежда, организирал успешен поход на юг в земите на Тесалия, в резултат на който за кратко време завладял град Сервия и околностите му. Цар Йоан Дука Урош останал за много кратко време на тесалийския престол. Той бил детрониран от местната гръцка аристокрация, зад която стоял деспот Мануил Палеолог. Според други сведения той бил отстранен от власт от Радослав Хлапен. Йоан Дука Урош се замонашил в манастирите на Метеора, които тъкмо през този период започнали да се оформят като голяма православна общност по подобие на Света гора.5 И като монах Йоасаф той продължавал да упражнява известно политическо влияние предимно в Северен Епир и в Янина, където управлявали неговият шурей Тома Прелюбович и сестра му Мария Ангелина.

Намесвайки се в събитията в Тесалия в началото на 70-те години, Радослав Хлапен не преценил, че след гибелта на деспот Углеша и на неговото княжество основна сила в тази област бил солунският деспот Мануил Палеолог. Владетелят на Солунския апанаж се намесил решително в събитията в Тесалия. С негова помощ на власт в областта през лятото на 1373 г. дошъл видният представител на местната гръцка аристокрация кесарят Алексий Ангел Филантропин. Фамилията Филантропин запазила властта си в Тесалия до завладяването на областта от османските турци. За да се тушират претенциите на наследниците на Радослав Хлапен към тесалийския престол, кесарят Алексий Филантропин се оженил за Хлапеновата дъщеря Мария Радослава. Въпреки това деспот Мануил Палеолог продължил настъплението си срещу владенията на Радослав Хлапен и до 1375 г. успял да превземе основните му градове Боден и Бер. Така княжеството на този властел било заличено от политическата карта след близо двайсетгодишно съществуване. Самият Радослав Хлапен умрял при неясни обстоятелства към 1379 г.

Византийското разширение не успяло да обхване областта на град Костур. В края на 70-те и началото на 80-те години на XIV в. там за кратко време се установили като местни владетели албанските властели Стоя и Теодор Музаки, представители на известния албанския род Музаки. Малко преди 1385 г. те били изместени от един роднина по женска линия на Бранковичи - Никола Багаш. Той бил последният владетел на Костур преди завладяването му от османските турци през втората половина на 80-те години на века.

В Епир последиците от черноменското поражение се почувствали по-слабо. В тази област основните събития продължавали да бъдат свързани с двубоя между янинския владетел деспот Тома Прелюбович и новия албански владетел на Южен Епир Гин Буа Спата. Предвожданите от него албански племена, към които според „Янинската хроника“ се присъединявали епизодично и живеещи в околността на Янина власи и българи, през 70-те години направили няколко сериозни, но безуспешни опита да превземат града. В началото на 80-те години деспот Тома Прелюбович привлякъл турски наемници и с тяхна помощ успял да изтласка албанците на юг. През декември 1384 г. янинският владетел станал жертва на заговор и бил убит от своите телохранители. Само месец след това по настояване на янинските жители неговата вдовица Мария Ангелина се омъжила за флорентинеца Изаул Буонделмонти, роднина на владетелите на Кефалония от фамилията Токо. Той продължил борбата срещу албанските нападения до своята смърт в самото начало на XV в.

Новото в историята на албанските деспотати в Южен Епир през този период било издигането на властела Гин Зеневиси като владетел на областите северозападно от Янина, наричани в изворите от това време Велика Загория и Загори.6 Фамилията Спата, с владения в Южен Епир, упадала и постепенно престанала да играе водеща роля в историята на областите Акарнания и Етолия. Локалните борби за власт се развивали на фона на османското напредване към Северна Гърция и по албанското крайбрежие, при което много от местните владетели били принудени да се признаят за османски васали.

Политическите трусове, последвали битката при Черномен, имали много силен резонанс в целия ареал на владенията на братя Мърнявчевичи. Теоретично общ наследник на всичките им владения бил първородният син на крал Вълкашин Марко. По времето, когато неговият баща и неговият чичо потеглили на поход срещу турците в Тракия, той бил оставен за управител на обширните им владения. Поради това, че Марко притежавал титлата „млад крал“ преди септември 1371 г. и титлата „крал“ след смъртта на Вълкашин, той можел да претендира за ролята на съвладетел и наследник на сръбския цар Урош. Крал Марко действително имал големи властови амбиции. В запазените негови ктиторски портрети той бил изобразяван на пурпурен фон с пълни владетелски инсигнии. За много кратко време след септември 1371 г. някои от областните владетели в сръбските земи, както и някои от новите владетели в географската област Македония, признавали неговото идеално върховенство. Очевидно инерцията да се почитат носителите на владетелски титли все още имала някакво въздействие върху психиката на новите областни господари.

Този „инерционен“ фактор бързо престанал да оказва влияние върху политическите реалности. В бившите територии на братята крал Вълкашин и деспот Углеша започнали да действат мощни дезинтеграционни процеси. В резултат на настъпилото „вторично разпадане“ на държавната структура, създадена при управлението на двамата братя, цяла Македония се оказала разделена на обособени териториални княжества. При тези условия крал Марко бързо загубил владетелски потенциал и се превърнал в един от многото областни господари. От тях го отличавали само кралската му титла и амбициите му да води политика с голям замах. Според някои по-късни извори той, в съюз с българския цар Иван Шишман, се намесвал в продължаващите византийски борби за власт през 70-те години на века. Двамата се опитвали да закрепят на византийския престол един от синовете на Йоан V Палеолог - Андроник IV7. Тези опити завършили с провал и отбелязали края на активното ангажиране на крал Марко с по-мащабни политически и дипломатически действия.

Разпадането на владенията на крал Марко започнало още в началото на 70-те години на XIV в., но придобило особен размах към края на десетилетието. Първоначално от неговия скиптър отпаднали повечето земи на бившето Сярско княжество, в които се настанил византийският деспот Мануил Палеолог. Успоредно с византийската реконкиста в Източна Македония се формирало княжеството на рода Драгаши. Сръбските властели княз Лазар и великият жупан Никола Алтоманович овладели най-северните владения на крал Вълкашин. В хода на своята териториална експанзия синовете и наследниците на зетския властел Балша завладели Призрен и призренската област. Един от синовете на вече покойният севастократор Бранко Младенович - Вук Бранкович - съумял да разшири своите владения от поречието на река Дреница към Скопие и Северна Македония. Тези земи заедно с град Скопие останали под неговата власт чак до завземането им от османските турци в началото на 90-те години на XIV в.

Преди 1378 г. Охрид и Охридската област също били откъснати от владенията на крал Марко. Там установил своята власт албанският велможа Андрей Тропа. Към 1380 г. той бил или прогонен, или подчинен от по-силния си сънародник Карло Топия. Той станал господар на Охрид и Охридско и в това си качество се опитал да играе ролята на нов ктитор и покровител на прочутите охридски манастири и църкви.

По този начин за около едно десетилетие след битката при Черномен под властта на крал Марко и на неговите сродници останала само ивица земя по десния бряг на Вардар в протежението между течението на река Матка и Прилеп. Под непосредствената власт на „крали Марко“ - независимо че легендите и преданията откриват следи от негово присъствие и власт в много обширен ареал в Македония и останалите балкански земи - се намирали само Прилеп и Прилепската област. Един от неговите братя на име Андриаш се обособил като самостоятелен владетел югозападно от Скопие по поречието на река Матка. Майката на крал Марко кралица Елена (в монашество Ефросина), изглежда, също притежавала своя област в района на Дебър, в която управлявала самостоятелно поне до края на 70-те години на XIV в. Оказало се, че повечето от бившите земи на крал Вълкашин и деспот Углеша не успели да запазят политическото си единство. Тъкмо в навечерието и по време на усилената османска експанзия през последната четвърт на XIV в. те се превърнали в една от балканските територии с най-голяма концентрация на териториални княжества.

Изключение от тази констатация били земите, разположени между теченията на реките Струма и Вардар и между Дойранското езеро на юг и Вранинската област на север. Още в началото на 70-те години на XIV в. тук се образувало ново териториално княжество, начело на което стояли синовете на севастократор и деспот Деян - деспот Йоан Драгаш и Константин Драгаш.8 До септември 1371 г. те признавали властта на крал Вълкашин и деспот Углеша. След гибелта на двамата братя Драгаши бързо възстановили и разширили бащините си владения, използвайки „политическия вакуум“, създал се в Източна Македония.

Първоначално върховен владетел на княжеството в Източна Македония бил по-възрастният брат деспот Йоан Драгаш, който бил и законен наследник на деспот Деян. По-младият му брат Константин използвал разместванията, настъпили след Черноменската битка, и за кратко време овладял земите около Струмица, Мелник и по поречието на река Черна. Още до средата на седмото десетилетие двамата братя обединили своите владения. Така под тяхна власт се оказали освен бившите земи на деспот Деян, разположени между Скопска Черна гора и областта на град Велбъжд (дн. Кюстендил), още обширни области на юг и север от тях. В княжеството на Драгаши влезли земите западно от склоновете на планините Рила и Пирин, северно от Мелнишко и Дойранско, териториите по поречието на река Черна, областите по левия бряг на река Вардар и по източните склонове на Скопска Черна гора, поречието на река Пчиня, Прешевско-Вранинската област и Радомирско.

Когато деспот Йоан Драгаш починал в края на 70-те години, негов единствен наследник станал брат му Константин Драгаш. С неговото управление, което продължило до пролетта на 1395 г., бил свързан най-големият разцвет на княжеството. За разлика от владенията на наследниците на крал Вълкашин княжеството на наследниците на деспот Деян представлявало консолидирана и добре уредена държава. Това княжество и неговият владетел бързо се вписали в политическата конюнктура на Балканите през последната четвърт на XIV в. Константин Драгаш бил приеман като равноправен участник в доста хаотичния иначе балкански „политически концерт“ към края на четиринайсетото столетие. Той се стараел според възможностите си да се изявява като дарител и покровител на някои от светогорските манастири, както и на манастирите в собствената си територия. От негово време датират възстановяването и възходът на манастирите, в които се тачела паметта на най-видните ученици на св. Иван Рилски: „Св. Яким“ („Йоаким“) Осоговски (Сарандапорски) и „Св. Прохор Пчински“. Константин Драгаш и неговото фамилно име станали широко известни в балкано-византийския свят след началото на 90-те години. През 1392 г. дъщерята на Константин Елена се омъжила за византийския император Мануил II Палеолог и станала майка на последното поколение Палеолози, управлявали империята до самата й гибел.

В десетилетията след 1371 г. в албанските и зетските земи се развивали политически процеси, в които се редували политически обединения и политически разпадания. През 70-те години на XIV в. синовете на зетския владетел Балша поделили помежду си бащиното наследство. Най-бързо от сцената слязъл Страцимир Балшич, който прекарал последните години от живота си в манастир и починал през 1372 г. Другият наследник на Балша Джурадж се установил в градовете Будва и Скадар, приел католицизма и станал венециански гражданин.Той се опитал да разшири своите владения във вътрешността, като използвал за тази цел обстоятелството, че под негова власт се намирал град Призрен. Джурадж Балшич направил опит да завладее югозападните части на Косово, но там срещнал решителен отпор от страна на владетеля на Дреница Вук Бранкович. През 1376-1377 г. този областен владетел овладял Прищина и Скопие. По този начин той отрязал пътя за настъпление на Балшичи в североизточна посока. След смъртта на Джурадж Балшич в 1378 г. Вук Бранкович завзел Призрен и с това сложил край на разширението на земите на Балшичи в източна посока.

Най-младият син на Балша - Балша II - продължил успешно експанзионистичната политика на своя баща в южна посока. През 1372 г. той се оженил за Комнина (Комита), владетелката на княжеството около Балона, Канина и Берат, която принадлежала към известната албанска фамилия Музаки. В резултат на този брак Балша II станал господар на княжеството, основано от деспот Йоан Комнин Асен през 50-те години на XIV в. Под негова власт попаднали освен важното пристанище Балона, още обширни територии в равнината Мюзекея. След смъртта на брат му Джурадж Балша II наследил всички земи на своето семейство. Под негова власт се оказала една сравнително обширна държава, простираща се от земите около Скарадското езеро на север до равнината Мюзекея на юг. Княжеството на Балша II нямало характер на централизирана и компактна държава, а по-скоро се състояло от отделни териториални ядра, понякога прошарени владенията на други местни албански или зетски властели.

Експанзията на Балшичи в южна посока ограничила силно владенията на Карло Топия. Земите му били обградени от север и юг от владенията на Балша II, които от своя страна били пресечени на две от владенията на Топия. През 1383 г. Балша II успял да завладее основното пристанище на Карло Топия - Драч. По този начин той създал сухопътна връзка между своите зетски и албански владения и лишил земите на Топия от излаз на море.

В тази сложна за владетелската му кариера обстановка Карло Топия постъпил така, както много негови съвременници. Той извикал на помощ османските турци, които в края на лятото на 1385 г. се появили със значителни военни сили в албанските вадения на Балша II. На 18 септември същата година на Савърското поле нашествениците нанесли съкрушително поражение на войската на Балша, който сам паднал на бойното поле. След това поражение държавата на Балшичи се разпаднала. Формално наследник на Балша II бил неговият племенник Джурадж II Страцимирович Балшич, но той не успял да запази под своя власт наследството на Балшичи. Зетските владения на фамилията се разпаднали на миниатюрни княжества, в които управлявали различни наследници на братята Балшичи. Част от тях се признали за османски васали, а друга част търсели покровителството на Венеция. Албанските земи на Балшичи били поделени между османците, Карло Топия (той си върнал Драч и околностите), вдовицата на Балша II Комнина и венецианците. До началото на XV в. княжеството около Балона и Берат продължавало да съществува. В него първо управлявала Комнина, после нейната дъщеря Ругина и нейният съпруг Мъркша Жаркович. Княжеството някак си успяло да се запази чак до първите десетилетия на XV в., лавирайки между османци и венецианци. През този период албанската фамилия Музаки установила траен контрол върху Берат и върху северните части на областта Химара.

До смъртта си през 1388 г. Карло Топия управлявал своите уголемени след Савърската битка владения под венециански протекторат. Той се задължил да помага на Републиката на Св. Марко с пари при всяка война на Венеция на албанска територия, а в замяна получил един кораб и правото да набира наемници на венецианска територия. Много от владетелите в албанските и зетските земи се опитвали да продадат своите земи на Венеция или поне да ангажират републиката с тяхната защита срещу османските турци. Венеция по принцип отклонявала такива предложения, тъй като това натоварвало нейните финанси с допълнителни и понякога непосилни разходи. Въпреки това венецианските дожове и Сенатът използвали обстановката и установили венецианска власт в ключови пунктове в албанското, зетското и епирското крайбрежие.

В северните сръбски земи събитията от последните месеци на 1371 г. също предизвикали политически размествания. В началото на 70-те години териториите между Зета, Хум, Косово и Моравска Сърбия били разпределени между няколко областни господари. Балшичи владеели областта около Скадарското езеро и Призрен, великият жупан Никола Алтоманович прибавил към притежаваната от него област Хум важния рударски град Рудник, Вук Бранкович се закрепил в областта на Дреница, а княз Лазар Хребелянович - по поречието на река Морава. Сръбските патриарси, чието седалище било в Печ, също се държали като независими областни господари в земите на големите манастирски комплекси и дори емитирали собствени монети. През 1375 г. била прекратена схизмата между сръбската църква и Вселенската патриаршия. В съответствие със своята политика към поместните православни църкви от този период константинополските патриарси признали правото на печките църковни предстоятели да се назовават патриарси в документи, които имали сила само в сръбския църковен диоцез. От гледна точка на вселенската църковна йерархия те продължавали да бъдат смятани за архиепископи.

Основните сръбски областни господари бързо преразпределили сръбското държавно наследство, като формирали помежду си бързо действащи и бързо разпадащи се политически и военни съюзи. Първа жертва на развихрилата се борба за придобиване на нови територии станал великият жупан Никола Алтоманович. В опитите си да разшири своите владения този енергичен сръбски властел засегнал интересите на княз Лазар, на босненския владетел Твъртко I и на унгарците, които упражнявали върховна власт в Южна Далмация и в Дубровник. Между тези държави бързо бил създаден съюз срещу великия жупан. През 1373 г. войските на княз Лазар и на босненския бан Твъртко, подкрепени от унгарския бан на Срем Никола Гарай, нахлули от две страни в земите на Никола Алтоманович. Той бил разгромен и намерил последно убежище зад стените на град Ужице. Войските на княз Лазар обсадили града и принудили великия жупан да се предаде. Малко по-късно той бил ослепен от охраняващите го сръбски властели и изчезнал от историческата сцена.

Земите на великия жупан Никола Алтоманович били разделени между Босна, княз Лазар, Вук Бранкович и Балшичи. Босненският бан придобил областите около горното течение на река Дрина и поречието на река Лим. От особено значение за някои по-късни събития било обстоятелството, че в босненска територия попаднал манастирът „Милешево“, в който се съхранявали мощите на св. Сава. Княз Лазар завладял източните части от княжеството на Никола Алтоманович, включително градовете Ужице и Рудник. Вук Бранкович и Джурадж Балшич също завладели части от земите на победения велик жупан, макар че не участвали активно в неговия разгром. В резултат на тези събития в сръбските земи и в части от Северна Македония се оформили три обширни териториални княжества. В земите на бившето Дуклянско княжество установил своята власт Джурадж Балшич. В Косово и в земите около Прищина управлявал Вук Бранкович, който до края на 70-те години успял да завладее още Скопие, части от Северозападна Македония и Призрен. Моравска Сърбия, областта около важния рударски център Ново бърдо и около градовете Ужице и Рудник влизали в земите на княз Лазар. В неговите територии се намирали голяма част от интензивно работещите сребърни рудници на сръбска територия. След смъртта на Джурадж Балшич през 1378 г. и след разпадането на голямата държава на Балша II неоспорими господари на по-голяма част от сръбските земи станали княз Лазар Хребелянович и Вук Бранкович.

В периода до 1382 г. княз Лазар разширявал своите владения под унгарска егида. Като васал на мощния унгарски крал Лайош Анжуйски той овладял части от областта Мачва. Към 1379 г. князът разгромил сръбската властелска фамилия Растислаличи, които се били установили като независими владетели в Браничево и Кучево. След тази своя победа княз Лазар завладял и тези две области. Към 1382 г., когато починал унгарският крал, сръбският княз бил вече достатъчно силен, за да отхвърли унгарския сюзеренитет и да действа напълно самостоятелно. През 80-те години на XIV в. той се очертал като най-могъщият в икономическо, военно и политическо отношение сръбски владетел. Богатството на неговата държава идвало от многобройните сребърни рудници. С приходите от тях той поддържал значителни военни сили и се изявявал като щедър дарител на църкви и манастири. Княз Лазар бил основната политическа фигура в сръбските земи при уреждането на църковния спор с Вселенската патриаршия през 1375 г. По негово настояване за сръбски патриарх/архиепископ бил поставен българският духовник Йефрем, известен исихаст и книжовник, израснал и получил образованието си в Света гора. Немалка роля за консолидирането на княз Лазарова Сърбия имало обстоятелството, че поне на първо време тя била пощадена от османското нашествие. Това дало възможност на сръбския княз да проведе административни реформи в своите владения. Те имали за цел да пригодят сръбската държавна и военна структура към изискванията на очертаващия се двубой със силен и непредсказуем противник, каквито били османските турци. На мястото на малките по територия жупи, които обхващали градовете и техните близки околности, били образувани големи военно-административни области, наричани власти. Техните управители разполагали с гражданска и с военна власт и обикновено били избирани от средите на по-дребните и верни на княза сръбски властели. Новите „власти“ много наподобявали ранновизантийските теми и изиграли важна роля в укрепването на личната власт на княза. Благодарение на своето богатство, идващо от рудниците, и на проведените реформи Моравска Сърбия се превърнала в една от най-упорито съпротивляващите се срещу османците балкански държави.

Княз Лазар укрепвал своите отношения със съседните владетели и държави посредством типичната за средновековната епоха технология на брачните съюзи. Неговите четири дъщери били омъжени съответно за Вук Бранкович, за Джурадж II Балшич (син на Страцимир Балшич), за унгарския граф Никола Гарай и за наследника на търновския престол Александър, син на цар Иван Шишман. При тази разклонена система от роднинства за княз Лазар не било особено трудно да играе ролята на нещо като координатор на антиосманската активност в западните части на Балканския полуостров. От държавно-идеологическа гледна точка княз Лазар Хребелянович изпъкнал като реален носител и продължител на сръбската държавна традиция след разпадането на сръбското царство. Той се подписвал в официални документи като „Стефан княз Лазар, господар и автократор на сърбите и Подунавието“. За разлика от последните Неманичи той отхвърлял идеята за царска коронация и предпочитал традиционната титла „княз“. По този начин той, както и много съвременни нему сръбски властели и духовници смятали, че се следвали заветите на свети Сава. В резултат на тези настроения нито сръбската църква, нито някой висш сръбски духовник се опитал да канонизира за светец цар Стефан Душан. Смятало се, че със своята царска коронация и с действията си срещу византийската църква и държава този сръбски владетел се отклонил от традицията на Неманичи. Княз Лазар предпочитал да се върне към лоялизма спрямо Византия, характерен за творчеството на св. Сава и следван от повечето други представители на династията Неманичи. Моравска Сърбия била не само ядро на сръбската държавност през последните десетилетия на сръбската държавна независимост, но и област, където сръбската средновековна култура достигнала забележителен разцвет.

През 70-те и 80-те години на XIV в. Вук Бранкович също успял да консолидира своите владения в Косово и в Призрен. Неговият контрол върху владенията му в Северозападна Македония и в Скопие бил по-слаб. Скопие се развивал като полуавтономен град със собствено монетосечене и значителна самостоятелност на гражданите. Тези земи сравнително лесно отпаднали от княжеството на Вук Бранкович при първия по-сериозен османски удар в началото на 90-те години на века. В този период този сръбски областен господар съществувал в сянката на по-мощния и по-известен свой съсед княз Лазар. Въпреки това самият Вук Бранкович, а в още по-голяма степен неговите наследници играели важна роля в сръбското развитие от края на XIV и през първата половина на XV в.

Засилването на политическата пъстрота в бившите земи на сръбското царство спомагало за по-лесното налагане на османската васална система и за напредването на османските завоеватели към все още свободните земи на Балканския полуостров.

 

1Преговорите не се състояли, тъй като в Сяр патриарх Калист умрял от чума. Според Йоан Кантакузин във византийската столица плъзнали слухове, че той бил отровен от „трибалите“ (така византийците по това време наричали сърбите), но Кантакузин с възмущение отхвърлил такава възможност. Всъщност патриархът станал жертва на една от поредните вълни на пандемията „Черната смърт“.
2Името Балша най-вероятно е от влашки произход.
3Според дубровнишкия историк Мавро Орбини, писал в края на XVI в., двамата били синове на дребния властел Мърнява. Поради тази причина в сръбската историография е прието Вълкашин и Углеша да бъдат назовавани с фамилното име Мърнявчевичи.
4Царица Елена се оттеглила във владенията си в Зета и прекарала там остатъка от живота си до смъртта си през 1375 г.
5Манастирите били разположени високо в скалите край средновековното селище Стаги (дн. Каламбака), между планината Антихасия и веригата на планината Пинд, на пътя от Лариса за Трикала.
6Велика Загория се намирала между теченията на реките Дрин и Вьоса, а Загори - между горните течения на реките Каламас и Арахтос.
7Андроник IV Палеолог бил женен за сестра на българския цар.
8Произходът на фамилното име Драгаши е неясен. Възможно е то да идва от сродяването на наследниците на деспот Деян със семейството на властела Йоан Драгушин. Той е бил син на българския деспот Елтимир. През първата половина на XIV в. семейството на Йоан Драгушин живеело в Сърбия и получило от Стефан Душан поземлени владения по поречието на р. Черна.

 

X

Right Click

No right click