Христо Матанов
Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002
Във времето между 1270 г. (смъртта на крал Бела IV) и 1308 г. (началото на реалното управление на крал Шарл Роберт) унгарската монархия изживяла продължителен период на анархия. На престола се изредили последните трима представители на династията Арпади: Ищван V (1270-1272 г.), Ласло IV, известен повече като Ласло IV Куманин (1272-1290 г.) и Андраш III (1290-1301 г.). Последните Арпади били безсилни да обуздаят всевластието на унгарските барони, които се обособявали в своите области като практически независими владетели. С известно закъснение по отношение на западноевропейските региони в унгарската монархия се възцарила феодална анархия, която продължила сравнително кратко - не няколко века, както например в германските или френските земи, а само няколко десетилетия. Тогавашните унгарски извори наричали всевластните унгарски благородници от края на XIII и началото на XIV в. олигарси. Те се редували на най-важните длъжности в държавата и от техните среди се излъчвали воеводата на Трансилвания, бановете на Славония, Хърватско и Далмация и др. Тези господари имали частни войски, съставени от техни васали, наричани фамилиари. Между тях припламвали истински войни, които кралете не можели да предотвратят. Започнала да се разпада системата от погранични бановини, а васалите на унгарската корона засилили своята самостоятелност. Предпоследният арпадски крал Ласло IV успявал да се задържи на престола само благодарение на подкрепата на живеещите на унгарска територия кумани, заради което получил и прозвището Куманин. Това предизвикало конфликт с папата, който го укорявал заради връзките му с това все още езическо население. Впрочем въпреки разразилата се криза Унгария все още играела важна роля в живота на Централна Европа. Това се проявило особено ярко тогава, когато с подкрепата на куманската войска на унгарския крал Ласло IV австрийският херцог Рудолф Хабсбургски успял да победи чешкия крал Отокар II в 1280 г. и да консолидира владенията си като самостоятелна държава. Така в пространството между Щирия и Среден Дунав, западно от основните територии на унгарската монархия, се родила една нова държава с голямо бъдеще - Австрия.
Последният Арпад - Андраш III - бил възпитан в Италия и виждал недъзите, от които страдала Унгария. Но и той не бил в състояние да направи повече от това да констатира всесилието на „олигарсите разбойници“ и да предприеме ограничени мерки за неговото обуздаване. Всъщност борбата за унгарската корона започнала още в началото на неговото управление, тъй като до 1295 г. кандидат за унгарския престол бил анжуецьт Шарл Мартел. След десетгодишни безплодни усилия да овладее положението и да укрепи кралската власт, Андраш III починал през 1301 г., без да остави след себе си мъжки наследници. Прекратила своето съществуване династията, с чието управление били свързани първите, при това твърде успешни, четири века на унгарското държавно битие в Панония. По този повод един унгарски хронист кратко е отбелязал: „Откърши се последното златно клонче на Арпадската династия.“
За около седем години след края на династията Арпади (1301-1308 г.) унгарската кралска корона станала обект на ожесточени спорове между представителите на много видни европейски династии. За нея претендирала чешката династия Пшемисъл, баварската херцогска фамилия Вителсбах и, разбира се, неаполитанският клон на династията д’Анжу. В определен период кандидат за нея бил дори представител на сръбските Неманичи - синът на сръбския крал Драгутин Владислав. Около отделните кандидати се групирали представителите на унгарската и хърватската аристокрация, босненският бан, както и градовете в унгарския сектор на Далмация. В спора се намесил и Апостолическият престол, чиито предстоятели застанали твърдо зад кандидатурата на неаполитанските Анжуйци. Те дори заплашвали с отлъчване неговите противници, но това не направило особено впечатление в Унгария. Гражданите на Буда от своя страна отлъчили папата и хвърлили в Дунав чиновниците, които искали да събират църковен десятък. Жестокостта, с която се водела борбата за власт, надхвърляла дори средновековните норми на поведение, поради което чешките Пшемисли и баварските Вителсбахи скоро се отказали от нея. Към края на първото десетилетие на XIV в. като единствен сериозен претендент за унгарски крал се очертал анжуецът Шарл Роберт. През 1308 г. съсловното събрание на унгарските барони го избрало за крал на Унгария (1308-1342 г.).
Новият крал започнал своето управление в Унгария с изградени представи за структурата на една нова монархия, почерпени от примера на основните западноевропейски държави. Според неговите разбирания в Унгария трябвало да господства волята на монарха, а не на олигарсите. „Технологията“ за централизиране на властта включвала две основни групи действия. На първо време Шарл Роберт успял да концентрира в свои ръце значителни поземлени и финансови ресурси. Помогнали му две обстоятелства. Първо, значителна част от „олигарсите“ загубили главите си в продължителната междуособица и техните владения преминали в ръцете на краля. Към края на своето управление първият унгарски анжуец притежавал около една пета от целия поземлен фонд на страната. Второ, през този период Унгария била многолюдна1 и богата държава, в която се добивали годишно около 4 тона сребро и 1,5 т злато. Необходимо било част от този добив, който нареждал страната на едно от първите места в Европа по добив на ценни метали, да бъде мобилизиран за целите на централизацията със система от регални права. Успехът на това начинание позволил на новия крал да укрепи финансово своята власт, да поведе безкомпромисна война срещу бароните, да премахне почти изцяло старата унгарска аристокрация и да я замени с верни нему служители. В перспектива от тях щяло да се роди ново поколение унгарски магнати. В резултат на успешната политика за укрепване на кралската власт при управлението на Шарл Роберт и на неговия наследник Лайош Унгария се превърнала отново в могъща европейска политическа сила. Естествено, онова, което ставало в нея на границата на тринайсетото и четиринайсетото столетие, се отразявало върху състоянието на нейните балкански владения и върху прилежащите ѝ балкански области.
В Славения и в Хърватия анархията в унгарската държава през последните десетилетия на XIII в. довела до ново засилване на местните аристократични фамилии Бабоничи и Шубичи. Показателен пример за тяхната сила били събитията от 1277 г. Тогава унгарският бан на Славония Йоахим Петер нахлул във владенията на фамилията Бабоничи, но бил разгромен и убит от тях. В хърватските земи властта на унгарския крал станала номинална, а традиционно съществуващото административно деление на жупи започнало да губи своя смисъл. Жупаните, които се смятали за представители на кралската власт, загубили контрола си върху владенията на аристокрацията и на църквата, както и върху „кралските градове“. Вместо бановете и жупаните реалната власт преминала на практика в периодично свикваните съсловни събрания на хърватските властели.
Големите хърватски аристократически фамилии играели активна и важна роля в започналата в Унгария борба за кралската корона. Още при първоначалното подреждане на силите представителите на Шубичи, Бабоничи и Франкапани застанали - за разлика от повечето унгарски олигарси - на страната на анжуйските претенденти за унгарския престол. Показателно е, че в борбите за короната на св. Стефан тези родове не издигнали свой кандидат, нито пък се опитали да възстановят самостоятелното значение на хърватската кралска институция, въпреки че разполагали със значителен военен потенциал. В същото време те много упорито и успешно се защитавали срещу всички опити на Арпадите да възстановят своя авторитет в хърватските земи. Когато крал Андраш III предприел военен поход в Славония в опит да унищожи една от базите на своите противници, той бил пленен от войските на враждебно настроените спрямо него хърватски властели и освободен срещу голям откуп. През последните години на XIII в. обаче обшият хърватски фронт срещу последния Арпад започнал да се пропуква и фамилията Бабоничи застанали на негова страна. За награда неин представител бил определен от крал Андраш III за бан на Славония. В отговор враждебната анжуйска партия назначила сина на „сремския крал“ Драгутин - Владислав, за бан на Славония, а старшия представител на фамилията Шубичи - Павел Шубич - за бан на Хърватия и Далмация. Представителят на Неманичи нямал възможност да отстоява своите позиции и никога реално не упражнявал каквато и да било власт в Славония. Шубичи обаче се възползвали в пълна степен от кралската милост. Новото в назначението на техен старши член за бан се състояло в това, че територии, които той трябвало да управлява от името на краля, се признавали за наследствено владение на фамилията Шубичи. По този начин под тяхна власт се оказали всички земи между областта на планината Велебит до течението на река Неретва, с изключение на град Задар, който бил под венецианска власт. Всички местни дребни благородници трябвало да дадат клетва за вярност на Павел Шубич и да станат негови васали. Под сюзеренитета на Шубичи започнала родовата история на владетелите на жупата Кърбава, разположена между теченията на реките Уна и Сана, десни притоци на Сава, и на рода Нелипчичи, който първоначално владеел областта около град Книн, североизточно от жупата Брибир. Шубичи били ухажвани и от титулярния крал Андраш III, който от своя страна също ги признал за наследствени банове на Хърватия и Далмация.
Исторически атлас "Олигарсите в 1310 г."
Дигитализация: Goran tek-en Лиценз: CC BY-SA 4.0
В хода на борбата за кралската корона на Унгария в много от хърватските и далматинските градове възникнали проанжуйски и проарпадски групировки, между които пламнали кървави борби. Особено куриозна била обстановката в Загреб, където „кралският град“ Градец (градският акропол) бил на страната на крал Андраш III, а търговската част на града, където бил и епископският дворец, държала страната на анжуйците. През 1295 г. неочаквано починал първият анжуйски претендент за унгарската корона Шарл Мартел. До 1299 г., когато бил определен нов анжуйски кандидат бъдещият унгарски крал Шарл Роберт - междуособиците в Унгария и в хърватските земи временно били прекратени. Когато кандидатурата на Шарл Роберт за унгарския престол била официално обявена, тогавашният папа Бонифаций VIII (1294—1303 г.) подновил папската подкрепа за Анжуйците и отстранил верните на Андраш III епископи в някои далматински градове. Бан Павел Шубич, най-старшият член на рода, също застанал плътно зад новия претендент за кралската корона и дори използвал обърканата обстановка, за да се обяви и за бан на Босна. През 1300 г. неговият брат Георги Шубич предприел пътуване до Италия, където бил приет на аудиенция при папата. Към представителя на Шубичи в Апостолическия престол и в Италия се отнасяли като към представител на самостоятелно управляваща хърватска фамилия. В Рим хърватският властел бил окуражен за позицията на Шубичи в подкрепа на Анжуйците. Той от своя страна успял да издейства учредяването на нова епископия в град Шибеник и откъсването на града от църковната власт на неговия съперник Трогир, чиито граждани традиционно били проарпадски настроени. През 1301 г. Георги Шубич се завърнал в Далмация, като водел със себе си едва дванайсетгодишния Шарл Роберт. Неговото издигане за унгарски крал и триумфът му на унгарска земя започнали тъкмо от далматинските владения на Шубичи, продължили в Загреб и завършили с коронацията му за крал на Унгария и Хърватия в Естергом. Първият анжуец дълго време не забравял този факт и докато Шубичи не се превърнали в пречка за централизаторската му политика, върху тях се изсипвали щедри кралски дарове и привилегии. На първо време младият унгарски крал потвърдил владетелските им права върху Хърватия и Далмация. Фамилията Шубичи разделила властта в тези земи, като нейни представители управлявали паралелно далматинските градове, останалите части от Далмация и части от Босна. Продължавала практиката фамилията да излъчва свой „старейшина“, който обикновено имал постоянна резиденция в традиционните родови владения в жупата Брибир и заемал поста бан на Хърватия и Далмация. Властта на бановете се предавала по наследство и те издавали владетелски грамоти, в някои от които въобще не се споменавало името на унгарския крал. За известно време Шубичи се превърнали в значителна сила, с която се съобразявали всички местни политически фактори, дори и мощната венецианска република. Изглеждало, че западните и южните хърватски земи, които по времето на унгарската междуособица били на практика самостоятелни, уверено са тръгнали по пътя на държавната независимост.
И Франкапаните, които били в анжуйския лагер по време на дебаркирането на Шарл Роберт в Сплит, също получили своята награда. Към владенията им били придадени жупите Гацка и Пожега, разположени южно и югоизточно от жупата Винодол и северно от планината Велебит. От далматинските градове единствено Трогир не приемал властта на Шарл Роберт. Неговите граждани свързвали интронизацията на анжуеца с подкрепата на Шубичи, които пък помогнали на града съперник Шибеник да се откъсне от диоцеза на трогирския епископ. Съпротивата на града била сломена към 1303 г.
Подчиняването на Трогир било последният важен епизод от унгарската междуособица за земите в Хърватия и Далмация. В тях всички градове и двете най-мощни аристократични фамилии признали властта на крал Шарл Роберт. В същинските унгарски земи обаче аристокрацията отказвала да го приеме, поради което се смятало, че във времето между 1301 и 1308 г. Унгария нямала легитимен монарх. През 1304 г. унгарските олигарси избрали за свой крал баварския херцог Ото Вителсбах, който дори бил коронясан с автентичната корона на св. Стефан. Той не бил признат за крал в Хърватия и Далмация. За около четири години в бившите владения на Арпадите съществували двама крале с две обособени територии. Шарл д’Анжу бил признат в Хърватия и Далмация и бил подкрепян от Шубичи и Бабоничи, а в Славения и в същинските унгарски земи титулярен крал бил Ото Вителсбах, подкрепян от някои унгарски олигарси и от славонските Бабоничи. Към 1308 г. Ото Вителсбах загубил всякаква подкрепа и трябвало да бяга от Унгария. На негово място в отчаян опит да не допуснат Шарл Роберт на унгарския престол част от унгарските олигарси отново издигнали кралската кандидатура на Владислав Неманя. Подкрепата за него била слаба и кандидатурата му скоро била оттеглена. Към 1308 г. като единствен сериозен кандидат за унгарски крал останал Шарл Роберт. За такъв го признали и останалите живи унгарски олигарси. Той бил коронясан за крал, а няколко години по-късно успял да се сдобие с короната на св. Стефан, която баварските Вителсбахи трябвало да върнат на легитимно коронясания унгарски крал. С това завършила междуособицата в унгарската монархия, предизвикана от изчезването на династията Арпади.
В началния период от управлението си Шарл Роберт възнаградил богато хърватските фамилии Шубичи, Бабоничи и Франкапани, с чиято помощ той дошъл на власт. Хърватските Шубичи станали пълни господари на хърватско-далматинските територии и затвърдили позициите си на наследствени банове на Хърватия и Далмация. За банове на Славония били определени представители на фамилията Бабоничи, които по вече познатия сценарий установили в областта своята колективна фамилна власт. Въпреки своята мощ те не успели да се превърнат в практически самостоятелни владетели, по подобие на Шубичи, поради близостта на Славония до ядрото на унгарските кралски територии. Причина за това било и обстоятелството, че в Славония през XIII в. се била наложила унгарската система на управление, която привързвала областта по-здраво към унгарския държавен организъм.
През 1311 г. Шубичи подкрепили антивенецианското въстание на град Задар, чиито граждани успели да отхвърлят за около две години властта на Републиката на Св. Марко. Между 1311 и 1313 г. град Задар бил във владение на Шубичи, с което се изпълвала старата им мечта да присъединят това „венецианско островче“ към крайбрежните си владения.
Междувременно през 1312 г. умрял бан Павел Шубич и на негово място като pater familias застанал неговият син Младен II Шубич. Той продължил практиката на колективно управление на подвластната на фамилията територия и определил тримата си братя за владетели на части от далматинското крайбрежие. През 1313 г. обаче Венеция успяла да си върне Задар и с това нанесла първия сериозен удар върху престижа и властта на Шубичи в Далмация. По време на тези събития станало ясно, че крал Шарл Роберт не подкрепял с всички възможни средства своите васали Шубичи, защото се страхувал от прекомерното усилване на тяхното влияние и власт.
През цялото второ десетилетие на XIV в. бан Младен Шубич трябвало да полага огромни усилия, за да запази властта си над Хърватия и Далмация и да държи в подчинение своите васали. Срещу него се опълчила коалиция от местни властели, към които скоро се присъединили и славонските Бабоничи. В нея влизали представители на фамилията Куряковичи от областта Кърбава, книнските Нелипчичи, фамилията Хърватиничи, която владеела областта Дони край по горното течение на р. Сана, и фамилията Миховиловичи от областта Ливно, разположена източно от Брибир. Начело на коалицията застанал представителят на фамилията Нелипчичи, които в този период се очертали като основни съперници на Шубичи в Далмация и Хърватия. Някои от далматинските градове, като например Шибеник и Трогир, започнали да оспорват властта на Шубичи и търсели подкрепа било у Венеция, било у някои от техните съперници. В началото на 20-те години на XIV в. двата града се откъснали от опеката на бан Младен Шубич и признали властта на Републиката на Св. Марко. Усилията му да обедини силите хърватско-далматинските властели срещу венецианската власт в двата далматински града завършили с пълен неуспех.
Унгарският крал подкрепял действията на коалицията на хърватско-далматинските властели срещу Шубичи. В тях той съзирал начин да се ограничи прекомерната им според неговите разбирания власт в хърватско-далматинските владения на унгарската корона. Въпреки това Младен Шубич дълго време оставал верен на унгарската корона и участвал като кралски васал във войната със сръбския крал Милутин през 1318-1319 г. Той полагал усилия да наложи властта си в онази част на Босна, която останала свободна от унгарска окупация. И тези усилия в края на краищата се оказали напразни, тъй като босненската бановина под управлението на династията Котроманичи уверено вървяла към държавна консолидация.
Годината 1322 г. се оказала фатална за съдбата на Шубичи. Към коалицията от противници на бан Младен Шубич се присъединила фамилията Франкапани, както и неговият брат Павел. Крал Шарл Роберт изкусно дърпал конците на коалицията, като се надявал с нейна помощ да наложи властта си в Далмация и Хърватия. Неговите очаквания се оправдали. Обединените сили на хърватско-далматинските властели, подкрепени с войска от бана на Славония Иван Бабонич, нанесли голямо поражение на бан Младен Шубич в околностите на град Клис. Унгарският крал използвал случая и сам навлязъл в Далмация с войските си. Позовавайки се на вече установената традиция, той свикал събор на местните властели в град Книн. На него те потвърдили верността си към короната и обявили формалния си васалитет спрямо бан Младен Шубич за недействителен. Самият хърватско-далматински бан се явил на събора, за да се защити от отправените срещу него обвинения, но бил задържан от краля и завършил живота си в тъмница.
Шарл Роберт използвал събитията, за да прекрати привилегиите на фамилията Шубичи и да ограничи владенията ѝ. Нейните представители загубили наследствените си права върху Хърватия и Далмация. Те успели да задържат под своя власт само областите Брибир и Островица, както и градовете Клис, Скрадин и Омиш. За подести на много от далматинските градове били избрани представители на други хърватско-далматински фамилии. За бан на Хърватия и Далмация бил определен Иван Бабонич, а бившите васали на Шубичи били освободени от васална клетва. Франкапаните получили нови поземлени владения за сметка на залязващата фамилия на Шубичи. В резултат на тези събития и босненският бан Степан Котроманич, който се смятал за васал на Младен Шубич, успял да отхвърли неговия сюзеренитет.
През следващите години борбата между кралската власт и непокорните хърватски властели продължила при разменено надмощие. В Хърватия и Далмация като най-влиятелна и силна фамилия се наложили Нелипчичи, които обединили около себе си всички местни аристократи, желаещи по-голяма автономия по отношение на унгарската корона. Продължавала, макар и не така интензивно, както преди, борбата между Нелипчичи и остатъците от фамилията на Шубичи. Хърватските властели упорито защитавали своята автономия, понякога разгромявали изпратените срещу тях унгарски войски, но постепенно губели инициативата и един по един признавали властта на унгарската корона. В края на XIII и началото на XIV в. хърватските земи били близо до отхвърляне на властта на Унгария и до извоюване на държавна независимост. Прекратяването на династията Арпади давало възможност да се оспори валидността на персоналната уния, сключена между хърватските властели и унгарския крал през 1102 г. Оказало се обаче, че избуялото през XIII в. хърватско властелско съсловие развило повече чувство за родовите си интереси, отколкото стремеж към подновяване на някога съществуващото хърватско кралство. Потенциалът му бил изразходван в борба за фамилни територии и за отстояване на фамилни интереси. Нито една от хърватските феодални фамилии не съумяла по подобие на българските Асеновци да поведе своите сънародници на борба за държавна независимост, макар че за няколко десетилетия значителни части от хърватските земи били на практика автономни. Като че ли дългите години на унгарска власт довели до деформиране на създадената в ранното Средновековие хърватска държавна традиция. Тази традиция вече била свързвана изключително с унгарската монархия. Идеалът на хърватските властели, изглежда, бил широка автономия за родовите им владения, но в териториалната структура на Унгария. Те, види се, не подозирали, че новият унгарски крал имал други представи за устройството на тази монархия.
Крал Шарл Роберт ловко се възползвал от обстановката и започнал да прилага в Славония, Хърватия и Далмация политиката си на ограничаване на правата на аристокрацията, подета вече в същинските унгарски земи. Иван Бабонич, след като изпълнил кралския сценарий и участвал в разгрома на Шубичи, бил свален от поста бан на Славония и за такъв бил определен унгарският барон Микац. Той останал на този пост близо двайсет години (1325-1343 г.) и бил основното действащо лице при повторното укрепване на унгарската власт в хърватските земи. Основните владения на Бабоничи в Славония били отнети. Някои от членовете на фамилията се съпротивлявали известно време, като търсели подкрепа от Хабсбургските херцози на Австрия, но постепенно и те, подобно на Шубичи, слезли от историческата сцена. Триумфът на династията д’Анжу продължил при управлението на наследника на Шарл Роберт - Лайош Велики (1342-1382 г.)2, който окончателно наложил унгарската кралска власт върху хърватските властелски родове и върху цялото далматинско крайбрежие. Това означавало спиране на процеса на укрепване на хърватската автономия по места, проявила се посредством създаване на автономни родови владения на аристокрацията. Новата насока, която взело унгарското държавно развитие при управлението на династията д’Анжу, укрепила унгарската власт в Славония, Хърватия и Далмация.
1Населението на Унгария в този период било около 3 млн. души - приблизително колкото населението на английското кралство по същото време.
2В българската историческа литература е възприет немският вариант на името на този унгарски владетел - Людовиг (Людвиг) Анжуйски.
