Балканите

От Античност към Средновековие. Нашествия и етнически промени през VI-VII в.

Посещения: 1324

 

Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002

 

Славяни, прабългари, авари и
Източната Римска империя до началото на VII в.

 

Slavjane na Balkanah 1Източната Римска империя, наричана в научната литература с условното название Византия, пострадала по-малко от варварските нашествия, отколкото Западната Римска империя. Въпреки това и тя трябвало да устоява на огромния натиск на различни варварски племена. В борбата на живот и смърт Източната Римска империя понесла големи загуби, но благодарение на благоприятното си географско положение и богатите си източни провинции успяла да се съхрани като държавен организъм. Нейното оцеляване било събитие с решаващо значение за съдбата на Балканите и Предна Азия, както и за окончателното оформяне на облика на европейско-азиатския средновековен свят.

От всички варварски племена, с които Източната Римска империя била в досег и в двубой, най-значителна роля играели славяните. За прародина на славянската езикова общност се смятат пространствата в Централна и Източна Европа. Това били територии, през които не минавали основните трасета на движение на народи и племена в ранния период на Великото преселение на народите. Поради това славяните били сравнително слабо засегнати от първите миграционни потоци през IV и началото на V в. Въпреки това разместванията на големи групи хора в Европейския континент, които обхващали все нови и нови територии, естественият прираст на населението и примитивното земеделие, което бързо изтощавало почвата, предизвикали миграция и на славянските племена. В хода на тяхното придвижване на юг, югозапад и югоизток се оформили трите големи славянски групи: венети, славини и анти. От интерес за историята на Балканския полуостров са последните две славянски общности. Археологическите свидетелства показват, че към средата на V в. славини и анти формирали два мощни миграционни потока в посока югоизточно от река Днестър към североизточните склонове на Карпатите. В този обширен регион била и контактната зона между тях, преди двете общности да продължат своята миграция и да заемат левобрежието на р. Дунав.

Според сведенията от писмените извори славините заселили пространствата по левия бряг на Долен Дунав между Панония и Дунавската делта в края на V и началото на VI в. Изследователите посочват с основание, че  инфилтрации на славянско население в Панония е имало още в средата на века. Те привеждат като доказателство за това сведенията на римския дипломат и писател Приск Панийски за наличие на славянско население в хунския племенен съюз на Атила. Антите от своя страна се появили около делтата на р. Дунав при управлението на източноримския император Юстин I (518-527 г.). Така към края на V и началото на VI в. славини и анти станали съседи на Източната Римска империя и заели пространствата между склоновете на Карпатите и течението на река Дунав. Те заселили обширното пространство от езерото Балатон в Панония до р. Висла на север и до р. Днестър на изток. Техните поселения в Панония допирали и се смесвали с поселенията на венетите (западните славяни). За историята на Балканския полуостров от значение били онези славини, които населявали Панония и Дакия. Антите заемали пространството по теченията на реките Днестьр, Днепър и Долен Дунав. Двете славянски общности опирали една в друга и се смесвали в полосата между източните склонове на Карпатите и Северозападния Черноморски бряг.

Славини и анти устройвали своите селища на ден - ден и половина път от течението на р. Дунав, предимно по поречията на неговите леви притоци. Те предпочитали труднодостъпните предпланински области, както и гористите и заблатени пространства в Панония и Дакия. Това се обяснява предимно със стремежа им да сведат до минимум изненадата от нападения на ромейските войски или техните съюзници откъм южния бряг на реката. От друга страна, славяните твърде бързо разбрали, че е по-добре да оставят незаета обширна полоса по левия бряг на Дунав, по която да минават различните номадски групи, задаващи се периодично откъм степите на Северното Черноморие.

През целия VI в. броят на славяните по дунавското левобрежие в пространството от Панония до Северното Черноморие нараствал. Това се дължало на продължаващата миграция, на естествения прираст на населението и на заселването на пленници, които те отвличали при започналите нападения в земите на Източната Римска империя. През този период славяните се оформили като типично земеделско население. Тяхната основна обществена структура била земеделската община, съставена от свободни земеделци, които образували и въоръженото опълчение. Оформена била и племенната структура, а в ход бил и процесът на образуване на племенни обединения. Значителен прогрес бил направен в областта на занаятите, особено в обработването на желязото и в строежа на лодки и кораби, някои от които можели да побират по 20 въоръжени мъже. Въпреки липсата на „морски традиции“ славяните усвоили направата на особен вид корабчета, чиито килове се състояли от издълбани дървесни стволове, а бордовете им били надграждани с дъски. Според класическата гръцка терминология, използвана от ромейските автори, това били „моноксили“ (букв. „еднодръвки“). Всъщност тези корабчета позволявали плуване не само по р. Дунав и нейните притоци, но по-късно и по бреговете на Черно, Адриатическо и Егейско море.

Чувството за родова и вътрешноплеменна солидарност в славянския свят северно от р. Дунав контрастирало със състояние на вражда между отделните племена и съюзи. Ромейските автори схващали това като „анархия“ и липса на съгласие между едноплеменници. За военните теоретици на империята това било добре дошло: те горещо препоръчвали на ромейските военачалници да всяват вражда между племената и по този начин да обезсилват значителния славянски човешки потенциал.

Превръщането на уседналото земеделие в основен поминък на славяните имало изключително значение за бъдещата им историческа съдба. В условията на чести военни и политически сътресения, при продължаващи миграции и движения на големи човешки групи, уседналото земеделие се оказало поминъкът, който произвеждал сигурен продукт и осигурявал успешно стопанско възпроизводство. Поселенията на славяните често страдали от нападения, опустошения, отвличане или унищожаване на реколтата. Здравата връзка със земята и придобиването на трайни производствени навици в областта на земеделието позволявали бързо възстановяване на загубите и относително сигурно селскостопанско възпроизводство. Тази икономическа база осигурявала стабилност в демографската структура и постоянство във възпроизводството на населението.

Славянските нападения в земите на империята започнали почти веднага след трайното им установяване по левия бряг на река Дунав. Причините за наченалия конфликт са много и от разнообразен характер. Някои автори изтъкват на първо място състоянието на „военна демокрация“, в което живеело славянското общество. Това състояние, което се смята за последна фаза на родовото общество, превръщало войната с цел плячка в основен обществен поминък. Голямото значение на войната се обяснява с по-голямата „доходност“ на грабежа на чужди блага в условията на все още примитивно и нископродуктивно земеделие. Други автори обръщат внимание на издигането на военно-племенната върхушка, за която грабежът бил основно средство за набавяне на роби и предмети на разкоша: чрез тях те поддържали в племето своя обществен престиж. Като допълнителен фактор се изтъква още слабостта на империята, което улеснявало нахлуването южно от р. Дунав.

Славянските нападения на Балканския полуостров станали особено интензивни при управлението на император Юстиниан I (527-565 г.). Имперските територии били нападани на широк фронт от панонските и дакийските славини и от антите. Увлечен от грандиозните си планове за възстановяване на някогашната Римска империя, императорът нямал възможност да провежда спрямо славяните достатъчно активна политика. Той се задоволил със строеж на крепости в областите на най-чести и опустошителни нападения (напр. в областта Белград-Ниш-Железни врата), по склоновете на планините и в речните долини. Още в този ранен период на контакти на славяните с балканската действителност станало ясно, че в своето движение по полуострова те следвали географските особености на терена. Славянските военни дружини се движели по долините на големите реки, по низините, прорязващи земите на полуострова във вертикална посока, както и по трасетата на римските пътища.

Голям успех за Юстиниановата дипломация било привличането на антите на страната на ромеите. По този начин славянските възможности за масирани нападения били намалени и антите участвали като ромейски съюзници при защитата на Дунавския лимес от нападенията на славините. През 40-те години на VI в. значителни антски групи се заселили като федерати в областта на днешния град Галац със задължението да бранят територията на Източната Римска империя от нахлуващи от изток варвари. Антският вожд Хилвуд преминал на ромейска служба и се отличил като вещ военачалник. Той успял да нанесе редица поражения на славините и временно да спре нападенията им южно от Дунав. Тази политика имала успех, докато бил жив Хилвуд. След неговата смърт славянските нападения откъм Дакия и Панония се подновили и станали още по-опасни. След средата на VI в. антите играели все по-малка роля в славяно-византийските отношения. Местата на техните поселения били нападани постоянно от различни конни народи. До 559 г. част от антите попаднали под властта на прабългарите. След това върху тях се стоварили аварите, които останали в Северното Черноморие и в областта на Дунавската делта около едно десетилетие (559 ок. 568 г.). За анти все още се споменава спорадично до началото на VII в. След 602 г. те престанали да бъдат активен фактор в балканското историческо развитие. Въпреки това няма никакво съмнение, че антски групи са се заселвали на балканска земя. Свидетелство за това са многобройните предмети с антски произход, които се откриват по археологически път в обширен балкански ареал от Мизия до Континентална Гърция и от Адриатика до Черноморието.

Загубата на антите като съюзници принудила имперската дипломация да търси други средства за възпирането на славянския натиск. Тя открила временно решение на проблемите си чрез сключване на съюз с аварите, които изявявали желание да се заселят на територията на империята като федерати.

Заселването на славяните в пространството от Панония до делтата на р. Дунав и нападенията им южно от реката били само част от проблемите, с които се сблъсквала Източната Римска империя в балканските си владения. Още в началото на Великото преселение на народите се очертал един исторически сценарий, според който всички номадски групи, появили се в Северното Черноморие, минавали през Дакия и обикновено намирали място за установяване в Панония. Всяка поява и движение на значителна номадска група дестабилизирали цялата северна граница на империята. Освен това номадите действали като политически и военен катализатор за целия конгломерат от варварски племена, населяващи периферията на балканските владения на империята. Масовата поява на войнствените номади съживила у ромеите митологичните представи за кентаврите, завещани им от старите гърци. Трудността при контактите с номадите в новите условия натоварила колективния им образ с нови отрицателни характеристики: жестокост, непредсказуемост, инстинкт за грабеж и др. Опасността за империята идвала от това, че номадите представлявали сплотени военни дружини с изключителен военен потенциал, срещу който трудно се намирало противодействие. От историческа гледна точка по-важно е обстоятелството, че номадските общности търсели и установявали определени отношения с вече настанилите се в Подунавието славяни. Номадско-славянската симбиоза в епохата на преход от Античност към Средновековие в балканския ареал се оказала изключително продуктивна за промяната на демографско-етническата му структура и за бъдещото му историческо и държавно-политическо развитие.

Ролята на номадския фактор, вплел съдбата си в историята на Балканите през Средновековието, не може да се разглежда изолирано от някои основни характеристики на номадските общества въобще. Като правило те не били етнически еднородни, макар всички те да излизали на историческата сцена с определено народностно име. Не всички членове на общността практикували „чист номадизъм“. По правило в „номадските масиви“ имало групи население със земеделски традиции, а и част от номадите скотовъдци се „деномадизирали“ при по-трайно пребиваване на дадена територия. Ако групата била принудена да се раздвижи отново, тя повторно възприемала номадските навици и увличала със себе си групи население, които се номадизирали и променяли начина си на живот. Етническата пъстрота на номадските общности обаче се компенсирала с високата степен на политическа и военна организация. Номадският бит, необходимостта от придвижване на големи групи хора и на многобройни стада на големи разстояния, постоянните конфликти с населението, през чиято територия преминавали, пораждали необходимостта от координация, а следователно и от политическа централизация и организация на властта. Номадите по-рано от земеделските общества достигали до идеята за политическата власт като върховен координатор и заповедник в обществото. По тази своя особеност те се отличавали значително от славянските племена, които дълго време продължавали да живеят в анархия и вражди. Затова номадските групи още със своята поява на балканска или въобще на европейска земя изпъквали с ролята си на държавнотворчески фактор.

Като правило номадските общности винаги са се стремели да завладеят или да установят някакви отношения с уседнало земеделско население. Това бил инстинктивен стремеж към повече сигурност чрез осигуряване на постоянен приток на хранителни продукти. Симбиозата номади земеделци балансирала скотовъдното стопанство и придавала по-голяма стабилност на номадското общество. Характерът на отношенията между носителите на двата обществени типа зависел преди всичко от степента на изживяване на „номадската агресивност“ спрямо уседналото население. Колкото номадите били по-примитивни, толкова техните отношения със славяните земеделци наблягали на принудата и на безправието. И обратно колкото повече затихвали номадските инстинкти, толкова повече съжителството със земеделското население имало шансове да се превърне в трайна политическа структура.

Въпреки безспорните си военни и политически качества номадските групи страдали от един съществен недостатък. Основното тяхно богатство били стадата или ценните предмети, съхранявани във вид на съкровища. Това ги правело твърде уязвими от политическата конюнктура и особено от военните поражения. При всеки военен неуспех богатството на номадската група било присвоявано от противника или разпилявано. Това поставяло под въпрос самото съществуване на номадската общност. Не е случайно, че много от тях изчезвали след претърпени тежки военни поражения. Вторият недостатък бил свързан с кризите, които номадските групи изживявали след по-продължителното си отсядане на определена територия. Това довеждало до намаляване на боеспособността на конницата и до военни неуспехи. В този критичен момент се решавала съдбата на групата. Ако нейните вождове продължавали да държат на старата традиция, тя нямала бъдеще и била осъдена на изчезване. Ако те обаче проявявали далновидност, въвеждали реформи и привличали към управлението и представители на покореното земеделско население, групата можела да има историческо бъдеще и можела да сложи началото на трайна държава.

Кратката и бурна поява на хуните на Балканите и в Централна Европа от края на IV до третата четвърт на V в. е пример за номадска деструктивност и за невъзможност чрез примитивен номадизъм да се изгради стабилна държава. През 408 г. хуните нахлули в Тракия, през 415 г. - в Илирик, а пет години по-късно се установили в Панония. Навсякъде те сеели смърт и разрушения. В Панония се образувал Хунски племенен съюз, в който влизали различни покорени народи, в това число и групи славяни. Според сведенията на късноримски автори тези славяни черпели пратениците на империята с традиционно славянско питие, направено от мед, а при смъртта на хунския вожд Атила устроили погребални състезания и угощения (т. нар. страва). Основната слабост на иначе страховития във военно отношение хунски съюз били конфликтите с покорените групи население, на които господстващото хунско ядро гледало само като на доставчик на хранителни продукти и на войници за непрекъснатите военни походи. Затова и краят на хунската държава бил повече от безславен. След разгрома на пъстрата ѝ войска през 451 г. от войските на Западната Римска империя тя се разпаднала, срината от въстанията на подчинените ѝ народи. Хунското ядро се върнало обратно в Черноморието, след което в 469 г. отново нахлуло в Тракия. След разгрома им от източноримските войски част от хуните били заселени в Малка Скития (Добруджа). Скоро след това те изчезнали окончателно от историческата сцена като народ.

През целия период на интензивни контакти между славяните, различни други варварски групи и Източната Римска империя своя роля в съдбата на Балканския полуостров имали и българите (прабългарите). По начин на живот и по организация на обществото те не се отличавали принципно от другите „конни народи“. Тяхната историческа съдба обаче от момента на появата им в историческите извори в средата на IV в., та чак до средата на VII в. била различна от тази на другите номадски групи. Продължително време те живели в сармато-аланска среда, откъдето в езика им проникнали ирански езикови елементи. В състава на Хунския племенен съюз или на създадения през 60-те години на VI в. Аварски хаганат, често заедно със славяните или самостоятелно, групи прабългари участвали в нападенията над Балканския полуостров. Още в този период се създала значителна прабългарска „диаспора“, по която прабългарите се отличавали от хуните и от аварите. Прави впечатление, че повечето от нападенията на прабългарите на полуострова до средата на VI в. били насочени към Горна Мизия, Малка Скития или Тракия. Това означава, че основният контингент от прабългарски групи, участващи в тези нападения, живеели в Северното Черноморие или по теченията на реките Прут и Днестър. Тъкмо тези прабългари най-рано и най-продължително били в контакти със славяните и участвали заедно с тях в нападенията срещу Византия. Прокопий Кесарийски нарича прабългарите хуни и говори често за нападения на тези хуни над империята през втората четвърт на VI в.

След 550 г. византийските извори споменават за нападения на прабългари от племето кутригури в балканските територии на империята. Особено опасно било това от 558 г., ръководено от кутригурския вожд Заберган. Разделена на два отряда, войската му нахлула в посока към Константинопол и към Северна Гърция. Нападението било отбито и византийската дипломация приложила спрямо прабългарите любимия си подход на всяване на вражда между отделните племена. Срещу кутригурите била привлечено другото прабългарско племе утигури. Войната между тях обезсилила прабългарите. Част от тях били отвлечени от аварите в Панония, а друга част попаднали под властта на Западнотюркския хаганат.

Мощното и трайно навлизане на прабългарския елемент в политическите отношения на епохата и в историята на Балканския полуостров започнало със създаването и разпадането на прабългарския съюз Стара Велика България през втората и третата четвърт на VII в. Макар че външно приличала на държавите от типа „хаганати“, Стара Велика България имала далеч по-градивна и позитивна роля в историята на отношенията на „варварския свят“ с Византия. В нейно лице ромейската дипломация виждала държава, готова повече да се интегрира в римо-византийския свят, отколкото да го напада и руши. Вождът на тази държава хан Кубрат бил съюзник на Византия и бил удостоен с почетната титла „патриций“.

Началото на трайното ангажиране на прабългарите в балканската средновековна история било сложено със заселването на част от прабългарите по Северното Черноморие и Долен Дунав след разпадането на Стара Велика България през третата четвърт на VII в.

Важно и продължително влияние върху историята на Балканския полуостров изиграла една друга номадска група: аварите. Когато към 558 г. се появили в Черноморието и около делтата на р. Дунав, те вече представлявали добре организирана военна сила, която лесно покорила както антите, така и значителни групи прабългари. Първоначално управляващите в Източната Римска империя видели в лицето на аварския хаган подходящ съюзник срещу славяни, херули, лангобаради и други варварски племена. Въпреки продължителните преговори, по време на които аварите унижавали все още могъщата империя, реален ромейско-аварски съюз не бил сключен. За кратко време аварите се заселили в Малка Скития, въпреки нежеланието на империята да ги допусне там. През 567-568 г. аварският масив, увличайки със себе си групи покорени прабългари, тръгнал нагоре по течението на р. Дунав и се настанил в Панония. Там възникнал т. нар. Аварски хаганат, който възпроизвеждал доста точно номадския двуструктурен държавен модел. Най-голямата концентрация на аварските поселения се открива по археологически път в областта между реките Дунав и Тиса и в Горна Панония. Тук били разположени номадското ядро на хаганата и резиденцията на хагана. Около него живеели покорените от аварите славянски племена, както и доста на брой прабългари, гепиди, хуни и др. Според приблизителни изчисления аварите съставлявали около 20 на сто от населението на хаганата. Славяните били над 40 на сто, а останалите народи - около 35 на сто.

В Аварския хаганат липсвала интеграция между отделните народности. Славянските племена се подчинявали на хагана, но запазвали известна вътрешна автономия. Изворите обаче говорят за принизеното положение на славяните в границите на Аварския хаганат. Те плащали данъци, участвали във военните походи, заставени били да извършват принудителен труд в полза на господстващите номади. Въпреки това при преговорите за размяна или откупване на пленници славяните били пренебрегвани от аварите. Допълнителна причина за принизения статут на славяните била политическата разпокъсаност на отделните племена, които не били в състояние да защитават колективно своите интереси. По-изгоден бил статутът на онези народи, които, преди да попаднат под аварска власт, били създали вече някаква своя политическа и военна организация. Така например гепидите се радвали на голяма свобода в границите на хаганата и не участвали в походите, организирани от хагана. Прабългарските групи още от момента на установяването на аварите в Панония запазвали автономията си и дори през 568 г. по заповед на аварския хаган Баян, но самостоятелно, нападнали Далмация. Както става ясно от събитията през третата четвърт на VII в., някои прабългарски вождове продължавали да се радват на значителна свобода на действие в границите на хаганата.

Аварите не изпълнили очакванията на ромеите, че ще станат техни съюзници в борбата срещу другите варвари и ще заселят Панония в качеството си на федерати. Само веднъж през 578-579 г. аварският хаган се съгласил да разори земите на дакийските славяни. Аварската конница била прехвърлена от византийски кораби на южния бряг на р. Дунав, преминала през него на изток до Дунавската делта, след което отново се прехвърлила на северния бряг. Оттам тя се върнала към Панония през земите на славяните, сеейки смърт и разрушения. След този кратък епизод на аваро-ромейско сътрудничество хаганатът се превърнал в смъртен враг на империята. Аварите координирали и насочвали нападенията на подвластните им славянски племена в Панония, които по този начин станали още по-опасни. Хаганът претендирал и за власт над славяните в Дакия, но нямал възможност да я установи ефективно. Той обаче се противопоставял на ромейските опити да воюват срещу тях с предлога, че византийските войски нахлували на негова територия.

Някои изследователи са на мнение, че настаняването на аварите в Панония и походът им в Дакия предизвикали първата по-масова преселническа славянска вълна южно от река Дунав. Други обаче изтъкват, че попадането на големи славянски групи под аварска власт задържало процеса на славянската колонизация на Балканите. Това те обясняват с желанието на аварските хагани да съхранят славянското земеделско население като свои поданици, от които те набирали войници и събирали данъци.

Събитията от края на VI и началото на VII в., независимо от нюансите в интерпретацията им, показват, че Аварският хаганат и неговата политика спрямо империята изиграли голяма роля в историята на южното славянство. На първо място, аварите практически разрушили Дунавския лимес и открили пътя за по-лесното славянско проникване и настаняване на балканска земя. На второ място, много от славянските племена заели новите си поселения южно от река Дунав, след като се откъснали от властта на аварите в периоди на кризи за Аварския хаганат. С други думи, възникването на аварската държава в Панония променило обстановката в Европейския югоизток и дало специфичен облик на славянската колонизация в земите на Източната Римска империя.

През 582 г. аварите превзели и разграбили град Сирмиум (дн. Сремска Митровица), а малко по-късно и град Сингидунум (Белград). По този начин бил направен пробив в ромейската отбранителна система. Това дало възможност на значителни славянски групи да нахлуят южно от Дунав и да проникнат дълбоко на юг в земите на Балканския полуостров. Приблизително около времето на превземането на Сирмиум са регистрирани първите трайни славянски заселвания в земите на империята. В 584-586 г. славяни и авари организирали първите обсади на Солун. От изворите за тези събития личи, че в Тракия и около града на Св. Димитър1 вече съществували трайни славянски поселения. През 587 г. първите славяни достигнали до Пелопонес и вече никога не се върнали обратно на север. Повечето от славянските дружини, които нападали земите на империята под аварска егида, получавали възможност да се откъснат от аварската власт и да се установят в новите земи. Тези славянски нахлувания били осъществявани от областта между Сирмиум и Сингидунум, следвали трасето на Диагоналния път и теченията на реките Вардар, Струма и Места. Те били улеснени от обстоятелството, че в периода 582-591 г. Източната Римска империя била вплетена в жестока война с Персия и нямала възможност да контролира ефикасно балканските си провинции. Въпреки това ромеите успели по някакъв начин да защитават дунавската си граница откъм Мизия и Малка Скития: в тези области са регистрирани далеч по-малко и по-незначителни славянски нападения и заселвания до края на VI в.

След приключването на войната с Персия император Маврикий (582-602 г.) започнал офанзива по дунавската граница, чиято основна задача била да обезсили Аварския хаганат и славянските племена в Дакия. За около две години (591-593) ромеите си върнали Сингидунум и възстановили Дунавския лимес между теченията на реките Дунав и Сава. Аварите се опитали да контраатакуват, като опустошили Далмация и на два пъти подлагали на обсада Сингидунум. През 599 г. една значителна аваро-славянска войска нахлула дълбоко на юг в полуострова и достигнала до околностите на Константинопол. Там обаче тя била покосена от чума и това бил един от малкото засвидетелствани случаи, когато върлуващата на Балканите чумна пандемия засегнала тежко не само поданиците, но и враговете на Източната Римска империя. Към 600 г. император Маврикий окончателно неутрализирал аваро-славянската контраофанзива и напълно възстановил укрепената линия по р. Дунав в района на Сирмиум и Сингидунум. За да подготви по-нататъшното си настъпление срещу аварите, той сключил с тях привиден мир, който почти веднага нарушил (601 г.). Ромейските войски нахлули по течението на р. Тиса и в самото териториално ядро на хаганата нанесли на аварите съкрушителен удар. За да затвърди постигнатата победа, император Маврикий наредил на войските си да презимуват северно от р. Дунав и да продължат офанзивата срещу аварите през пролетта и лятото на 602 г. Изключително суровите условия за живот, враждебното обкръжение и лошото снабдяване с храни предизвикали бунт във войската, която отказала да изпълни тази заповед. Начело на бунта застанал стотникът (центурионът) Фока, който повел разбунтувалите се ромейски войници към Константинопол. Император Маврикий бил детрониран и убит. За дълго време империята изпаднала в поредната си криза, която този път се оказала фатална за съдбата на Балканския полуостров. Възползвайки се от кризата, славяните започнали масово да се заселват на балканска земя.

И след появата на аварите през следващите десетилетия и векове откъм Северното Черноморие нахлували различни номадски групи, които по различен начин се вписвали в балканския политически и демографско-етнически пейзаж. Някои от тях (хуни, авари) действали деструктивно и дестабилизирали обширни области в северните части на полуострова. Други (прабългари, унгарци) се изявили с градивната си държавнотворческа дейност, която оставила трайни следи в историята на Балканите и на Централна Европа. Идването на тези групи ставало на приливи и отливи в зависимост от обстановката в областите на Централна Азия и по трасето на „Пътя на народите“ между Южен Урал и Северното Черноморие. Настаняването на хазарите в Приазовието и Прикаспието през VII в. и образуването на славянобългарската държава по Долен Дунав през 680 г. създали временно спокойствие в този невралгичен регион. Тези две иначе враждуващи помежду си сили осигурили като цяло сравнително сигурно съществуване на северните части на Балканския полуостров за близо два века и половина. Спокойствието по бившия римски Дунавски лимес обаче се създало извън контекста на римо-византийския свят, който загубил контрола си върху тази обширна област. Станало ясно, че не само т. нар. рах romana или рах byzantina можели да бъдат източник на сигурност. Такива можели да бъдат и възникващите в този период „варварски държави“. Спокойствието било нарушено чак при преминаването на унгарците (маджарите) през Влашката низина към Панония в края на IX и началото на X в.

 

Заселване на славяните на Балканския полуостров

 

В самото начало на VII в. във византийските владения на Балканския полуостров се създала обстановка, която способствала за коренната промяна на етническата му картина. След вековна борба с варварския свят империята загубила контрол върху Долен Дунав. Това позволило на славяните да нахлуят на нейна земя и да уседнат на нея. С това започнал нов период в историята на полуострова. Както в останалите области на Европейския континент, така и тук, макар и с известно закъснение, чрез варварските нашествия и завоевания се раждал един нов свят — средновековният.

Заселването на Балканския полуостров от славяните се извършило на няколко етапа в продължение на не повече от три-четири десетилетия. Това обстоятелство било от изключителна важност, тъй като тъкмо бързото и масово славянско заселване не позволило на ромейската държава и църква да проявят спрямо тях ефикасните си методи на приобщаване към „неварварските“ порядки. При по-бавно проникване южно от Дунав славянските маси в много по-голяма степен и много по-масово биха били подвластни на ромейска асимилация. Подобно развитие на събитията силно би намалило ефекта от славянската колонизация върху историческите съдбини на полуострова.

Първият етап на славянското заселване на Балканския полуостров започнал още през втората половина на VI в. Особено интензивно било то през 80-те години на века, когато основно панонски славяни нахлували в осъществения от аварите пробив на Дунавския лимес между Сирмиум и Сингидунум. Славяни и авари завладели обширен плацдарм в областта на Сингидунум, Ниш, течението на р. Тимок и прохода Железни врата. Оттук сравнително лесно големи славянски групи потегляли към южните, югоизточните и югозападните части на полуострова. По-малка била славянската колонизационна активност в Долна Мизия и Малка Скития, където ромеите успели да запазят контрола върху основните дунавски градове.

Най-масовото славянско заселване на балканските територии се извършило в периода 602-626 г. Славяните се установявали там като части от племена, като цели племена и дори като племенни съюзи. За съжаление този процес не е добре засвидетелстван в изворите. Сравнително повече информация има за активността на няколко славянски племена в околностите на Солун и за аваро-славянските нападения в Далмация.

В 615-620 г. Солун бил подложен на блокада от група славянски племена, които формирали мощен племенен съюз, начело на който стоял вождът Хацон. В него влизали племето берзити, което обитавало областта между днешните градове Скопие и Охрид, племето драгувити, живеещо по средното и долното течение на р. Вардар, сагудатите (западно от Солун, по течението на р. Бистрица или Алиакмон), велегезитите (Тесалия). Някои изследователи предполагат, че в блокадата и обсадите на Солун по това време участвали още смоляните, разположени по течението на р. Места, струмяните (струмците) - по течението на р. Струма, и ринхините, обитаващи близките околности на град Солун. От наличната информация в „Чудесата на Св. Димитър Солунски“ може да се направи изводът, че тези племена се установили в посочените области в периода между 602 и 615 г. Те бързо усвоили новите пространства, построили флотилии и спущайки се със своите кораби по теченията на реките, действали по крайбрежието на Егейско море. Опитът на славяните да атакуват Солун по море се провалил поради ефикасните действия на византийските кораби, които сравнително лесно потопили и разпръснали славянските флотилии.

Към края на второто десетилетие на VII в. Солун бил обсаден отново, този път с участието на аварски отряди, извикани като съюзници от споменатите славянски племена. По това време вече империята била загубила градовете Ниш и Сердика. Диагоналният път, както и долините на Вардар, Струма и Места били открити за движение на големи варварски групи. Въпреки че град Солун отново устоял на комбинирания аваро-славянски пристъп, сведенията за събитията около него оставят впечатление, че империята практически не контролирала по-голямата част от балканските си владения. Това позволявало на славяните сравнително лесно да се движат по основните пътни артерии, да достигат албанското крайбрежие, да се спущат до южните предели на Континентална Гърция и до Пелопонес и да отсядат там. Някои от тях достигнали в завоевателния си устрем дори до Егейските острови. В хода на тези завоевания няколко известни по име славянски племена се установили в днешните албански земи, в Епир, в Тесалия и в Пелопонес. В Епир и днешна Южна Албания се настанило племето ваюнити, в Тесалия - велегезитите, а в Пелопонес - езерците и милингите.

По времето на споменатите обсади на града на Св. Димитър славянски групи започнали да се установяват в Долна Мизия, а в по-малки мащаби - в Малка Скития. В тази област империята полагала огромни усилия да запази своя контрол, страхувайки се, че ако и там позволи варварски пробив, на Балканите ще нахлуят още повече варварски групи от района на Северното Черноморие.

В периода между 614 и 617 г. авари и славяни осъществявали опустошителни нападения в Далмация. Ромейската власт тук се крепяла на множеството силно укрепени градове, обитавани от население със силно изразено чувство за ромейска принадлежност. Основен пункт в имперската отбрана на Далмация бил градът Салона. Дори и в състояние на криза Византия успявала години наред да поддържа в града силен гарнизон, който се сменял всяка година на Великден. Според византийския писател и император от X в. Константин Багрянородни авари и славяни устроили засада на ромейския гарнизон, който отивал в Салона да поеме стражевата служба. Той бил разгромен и пленен, а авари и славяни се облекли с дрехите и се въоръжили с оръжието на пленените ромеи. Така те успели да заблудят защитниците на крепостните стени на Салона и да завземат града. Той бил разграбен и практически унищожен. Оцелелите жители на Салона потърсили убежище в намиращия се наблизо огромен късноримски дворец, който по мащабите си бил равен на средноголям далматински град. Той бил построен от император Диоклетиан в последните години на неговото управление. В него той прекарал последните дни от живота си след оттеглянето си от престола през 305 г. Новите обитатели на Диоклетиановия дворец усвоили само една част от дворцовото пространство и там поставили началото на средновековния град Сплит.

След завземането на Салона славяни и авари необезпокоявани кръстосвали земите на Далмация и атакували повечето крайбрежни градове. Някои от тях като Задар и Трогир устояли на пристъпите, запазили почти непокътнато градското си пространство и значителния си брой жители с римско самосъзнание. Историята на подобни далматински градове в прехода от Античност към Средновековие е един от ярките примери за континуитет в градския живот в тази балканска област. Други градове обаче били превзети, разграбени и унищожени. Такава била съдбата на град Епидавър, разположен в най-южната част на Далмация. След превземането и разграбването му в периода 614 - 617 г. част от неговите жители според сведенията на Константин Багрянородни се оттеглили на около десетина километра на север и се заселили върху една издадена в морето скала, защитена откъм сушата от блатиста ивица. Там по-късно възникнал средновековният град Дубровник, или Рагуза. Ученият византийски император обяснил на читателите си, че названието Рагуза идвало от илирийската дума рау или лау, което означавало скала2. През Средновековието и в по-ново време, и то най-вече в славяноезична среда, се употребявало и друго название на града - Дубровник. Изследователите отхвърлят възможността то да произлиза от славянската дума дъбрава. Изказано е мнение, че то вероятно е преиначена славянска версия на названието Epidavrum novum (Нови Епидавър). Така бегълците от стария Епидавър вероятно наричали новооснования от тях град на морската скала.3

Според Константин Багрянородни авари и славяни, между които той слага знак на равенство, завладели и заселили значителни части от Далмация. В потвърждение на това негово твърдение съвременните автори посочват значителни на брой археологически находки на аварско-тюркската материална култура в Далмация, разпространени на юг до днешните територии на Черна гора. Сред новите заселници обаче е имало и значителен брой славяни, които бързо установили демографско надмощие над аварите поради сравнително високо развитата си земеделска култура.

През 617-619 г. авари и славяни осъществили две големи нахлувания в Тракия и достигнали в близост до Константинопол. Тези нападения внесли допълнителна разруха в ромейската власт в Тракия и показали на практика, че империята е оставила повечето от балканските си провинции на произвола на съдбата. Това обстоятелство спомогнало за установяване на нови славянски групи практически до протежението на „Дългата стена“, която защитавала подстъпите към византийската столица и се простирала от Черно до Бяло море.

Стреснати от това, ромеите побързали да сключат неизгоден за себе си мир с аварите през 621 г., който продължил пет години. През този период аварският хаган подготвял грандиозен поход към Константинопол. Краткият отдих не позволил на Византия, ангажирана в тежки войни с Персия, да укрепи властта си на Балканите. Притокът на нови славянски групи продължавал с усилени темпове.

През 626 г. аварите организирали обсада на Константинопол, която се превърнала в смъртна опасност за самото съществуване на империята. Във войската на аварския хаган имало и много славяни, чиято основна задача била да блокират с корабите си столицата на империята по море. На подстъпите към града откъм азиатския бряг се появили и персийски отряди. Въпреки тежката обстановка отбраната на Константинопол се оказала на висота. Византийските кораби успели да разпръснат славянската флотилия. Разгневен от това, хаганът заповядал да бъдат избити оцелелите от морското поражение славяни. Обсадата завършила с неуспех и това предизвикало сериозна криза в Аварския хаганат. Основни нейни измерения били въстанията на подчинените от аварите славянски племена. Откъсването на някои от тях от аварска власт и настаняването им южно от река Дунав отбелязали последния етап от славянската колонизация на полуострова.

Както е добре известно, един от основните проблеми на Аварския хаганат били скритите или явни противоречия между аварското номадско ядро и подчинените му славянски племена. През 623 г., още преди неуспешната обсада на Константинопол, срещу аварите въстанали славянските племена в Бохемия и Моравия. Под водачеството на франкския търговец Само те се откъснали от аварската зависимост и създали своя държава, известна в историческата литература с названието Държавата на Само. След 626 г. от аварска власт се откъснали племената на хърватите и сърбите, които се установили в северозападните и западните части на Балканския полуостров. Аварският хаганат изпаднал в сериозна криза, която била частично преодоляна след средата на VII в. Той продължавал да представлява значителна военна сила, с която се съобразявала и Византия, и възникналата държава на прабългари и славяни в Мизия и в Северното Черноморие, но никога повече не диктувал съдбата на балканските славяни по начина, по който правел това в края на VI и началото на VII в. Въпреки че просъществувал до края на VIII в., Аварският хаганат не успял да създаде предпоставки за стабилно и продължително държавно развитие.

Единственият писмен извор за заселването на хървати и сърби е съчинението на византийския император Константин Багрянородни „За управлението на империята“ (глави 29 36), писано през X в. Много от сведенията, които съобщава писателят император, имат легендарен характер и несъмнено трябва да бъдат подлагани на критичен анализ. Ценното в съответните глави на неговото съчинение е това, че в много случаи той се е позовавал на хърватската и на сръбската етногенетична традиция, като ги е пречупвал, разбира се, през призмата на византийските държавно-политически концепции. Изследователите сравнително лесно откриват тези два пласта в съчинението на византийския писател.

White serbia white croatia02Преди да се заселят на балканска земя, хърватите, които Константин Багрянородни нарича бели или некръстени хървати, обитавали земите, североизточно от Панония и източно от Бавария. Техни съседи били франките и „белите“ или „некръстените сърби“. „Бяла“ или „Некръстена Хърватия“ се намирала по горното течение нар. Висла, в част от териториите на днешна Чехия и части от Полша. Поне част от „белите хървати“ били покорени от аварите и влизали в състава на Аварския хаганат. Тяхното частично разселване започнало сравнително рано и следвало миграционните пулсации на намиращия се под аварска власт славянски масив. Свидетелство за това е разпространението на названието хървати в широк географски ареал, практически във всички земи, населени със славянско население.

Според наивното обяснение на Константин Багрянородни названието хървати идвало от гръцката дума хора (букв. страна, област) и означавало „хора, които владеят обширна земя“. Това е един от типичните случаи, при който византийският писател се опитвал да обяснява названията на народите чрез метода на вулгарната и звукоподражателната етимология. В научната литература на най-голяма популярност се радва мнението на немския славист Макс Фасмер, според който етнонимът хървати е от древноирански произход [(fsu) haurvata] и означава буквално „пазачи на добитък“. Възникването на този етноним вероятно е свързано с половинвековното пребиваване на хърватите под властта на Аварския хаганат и с особените задължения, които те са имали спрямо номадското му ядро. Би могло да съществува и друго обяснение за възникването на етнонима хървати. Той може да произлиза от личното име Хорват. Така се е наричал един от хърватските вождове, споменати от Константин Багрянородни. Според полулегендарното сведение, възникнало в хърватска среда и познато на византийския писател, Хорват заедно със своите четирима братя и две сестри довел хърватите от прародината им на Балканския полуостров.

В научната литература не се поставя под съмнение тезата, че идването на хърватите на Балканския полуостров е свързано със събитията от 626 г. Според мнението на видния чешки славист Фр. Дворник в опитите си да неутрализира аварския пристъп срещу столицата Константинопол византийската дипломация влязла във връзка с вождовете на хърватите и ги подтикнала да въстанат срещу аварите. В хода на това въстание част от хърватите се откъснали от властта на хагана и се установили в северозападните части на Балканския полуостров.

Според друга версия откъсването на част от „белите хървати“ от аварска власт било спонтанно и било свързано с кризата, която хаганатът изживявал след събитията под Константинопол през 626 г. Без намесата на Византия хърватите надделели военно над аварите, преминали през владенията на хагана в Панония и намерили земи за заселване в Северозападните Балкани. При подобна реконструкция на събитията заселването на хърватите като цяло е елемент от мощната и спонтанна славянска колонизация, обхванала Балканския полуостров през първите десетилетия на VII в. В по-конкретен план то е било епизод от частичното разпадане на Аварския хаганат в края на 20-те и 30-те години на VII в. На Константин Багрянородни му е била известна легендата, според която хърватите били доведени на Балканския полуостров от петима братя и две сестри, които той споменава по имена.4  Необходимо е да се припомни, че числото седем фигурира под различни форми в много от етногенетичните легенди на славянските и неславянските народи (хървати, мизийски славяни, унгарци и др.).

Oton Ivekovic Dolazak Hrvata na Jadran

За да въведе поне отчасти „римски ред“ в хаотичните събития около процеса на славянската колонизация, Константин Багрянородни дава свое обяснение за заселването на хърватите. Той твърди, че те (по-скоро петимата братя и двете сестри, вождове на хърватите) се обърнали към византийския император Ираклий (610-641 г.) с искане той да им посочи земя за заселване. Императорът приел благосклонно молбата на хърватите и им посочил за трайно установяване териториите между теченията на реките Сава и Драва (областта Славония), по течението на река Купа, в планината Гвозд и по нейните склонове до залива Кварнер (същинска Хърватия) и по далматинското крайбрежие до и около течението на река Неретва. За да бъде включването на преселилите се хървати в „рах byzantina“ пълно, византийският писател твърди, че хърватите били покръстени по настояване на император Ираклий от свещеници, изпратени от Рим. Тъй като версията за ролята на император Ираклий се повтаря и в текста за заселването на сърбите, още тук е необходимо да се отбележи, че тя има ниска степен на достоверност. Този византийски император през цялото си управление е бил зает в жестоки войни с Персия и с арабите и практически не се е занимавал със събитията на Балканския полуостров. Всъщност в балканските владения на империята е царял пълен хаос, в който остатъците византийска администрация се е чувствала напълно безпомощна пред мощния пристъп на славянската колонизационна вълна.

По всичко изглежда, че голяма част от „белите хървати“ в хода на преселването си намерили нова родина на Балканския полуостров. Те заели територии, в които и преди тях живеело славянско население, примесено с авари. С оглед на несигурната обстановка на Балканите и поради частичното възстановяване на аварската мощ след 30-те години на VII в., новите хърватски заселници, както повечето славянски племена на Балканите в този период, се обединили в племенен съюз. Той имал предимно защитни функции и нямал отчетливо изградена управленска структура. Типологично този племенен съюз бил сходен с многобройните „славинии“, за които говорят византийските автори, даващи сведения за периода на славянската колонизация. Ако се съди по голямата концентрация на богати погребения на хърватски воини конници, намерени при археологически разкопки, властовият център на хърватската „славиния“ се е намирал в Далмация, между течението на р. Цетине и планината Велебит.

Константин Багрянородни е категоричен, че сърбите се заселили на Балканския полуостров след хърватите. Нито един автор не е намерил аргументи срещу това твърдение на византийския писател. Сърбите, дошли на полуострова, произлизали според него от „белите“ или още „некръстени сърби“. Тяхната прародина била разположена в съседство с „Бяла Хърватия“ и обхващала части от Бохемия и теченията на реките Висла и Одер. Не е ясно точно дали „белите сърби“ са били в някакви отношения с Аварския хаганат. Ясно е обаче, че раздвижването на хърватите и откриването на коридор през аварските владения до Балканския полуостров увлякло и голяма част от сърбите, които бързо се придвижили в южна и югозападна посока. Ако се съди от топонимията, сръбски групи са се заселвали на полуострова и преди това, като някои от тях са достигали дори до Континентална Гърция.

Дори и съвременната наука признава, че не може със сигурност да установи произхода и значението на етнонима сърби. На най-голяма популярност се радва едно от мненията на известния чешки славист Янко Шафаржик, според когото названието е от сарматско-санскритски произход (от корените ser или su) и първоначалното му значение било съплеменник, сродник, съюзник. Срещат се и твърдения, че етнонимът е възникнал от древноруската и древнополската дума pa-serb или pa-sierb, която означавала момък или пастир. Не би трябвало да се пренебрегва и възможността етническото название сърби да е произлязло от името на някой от ранните сръбски племенни вождове. За един такъв вожд на име Серб споменава Константин Багрянородни, като поставя времето на неговото управление в интервала между заселването на сърбите на Балканския полуостров и възникването на българската държава (30-80-те години на VII в.). Този Серб според византийския писател бил родоначалник на семейството на сръбските архонти. Самият византийски автор обаче е предпочел да не свързва името на сърбите с името на този ранен техен вожд, а да даде свое обяснение за произхода на етнонима. Съвършено неприемливо звучи твърдението му, че етнонимът сервли5  произлизал от латинската дума servus (роб) или от производните ѝ сервила или цервула (робска обувка). Подобно обяснение му било нужно, за да извърши „операцията“ по вкарването и на сърбите в ромейската политическа орбита. Константин Багрянородни твърди убедено, че „това название сърбите получили, защото станали роби на василевса на ромеите“.

В същия контекст византийският писател повтаря веднъж вече лансираната версия, че подобно на хърватите и пратеници на сърбите помолили император Ираклий да им посочи земя за заселване. Императорът приел молбата и им позволил да се настанят „в тема Солун“, в околностите на град Сервия (Тесалия). Сърбите заели посочените им от императора места.

Като предлагал на читателите си тези сведения, Константин Багрянородни си мислел, че постига две цели. От една страна, чрез сръбското „заселване“ около град Сервия той обяснил произхода на името на града. От друга страна, този негов разказ бил в съзвучие с обстоятелството, че в тази част на Континентална Гърция вероятно е имало незначителни групи сръбски славяни, настанили се там преди основната сръбска преселническа вълна. Иначе нито един друг извор, включително и „Чудесата на Св. Димитър Солунски“, писани в центъра на тема Солун, не знаели за масово заселване на сърби в областта на град Сервия.

За да приведе своя разказ в съответствие с реалната историческа картина, Константин Багрянородни твърди, че сърбите останали недоволни от новите си земи в Тесалия и решили да се върнат обратно в родината си. Когато достигнали до река Дунав, те били обхванати от разкаяние и чрез византийския управител на Белград уведомили император Ираклий, че желаят да им посочи друга земя за заселване. Тогава византийският император им отстъпил земите, обезлюдени от аварските и славянските нападения, разположени южно от поселенията на хърватите, в и от двете страни на Динарската планинска верига. Византийският писател отново твърди, както и при разказа за хърватите, че още при настаняването си сърбите били покръстени от свещеници, дошли от Рим.

Сърбите се настанили в няколко обособени в географско отношение области. На първо място това била областта Раса или Рашка, разположена по горните течения на реките Ибър, Морава и Лим. С това си название областта станала известна по-късно, през XI XII в. Понеже тъкмо в нея се появили първите кълнове на сръбска средновековна държавност, названието Рашка (Rascia) често се използвало за обозначаване и на сръбската средновековна държава.

Втората заселена от сърби област била Босония (Босна), получила названието си от едноименната река, протичаща през централните ѝ части. В този ранен период географското название Босна се отнасяло за областите около течението на реката и за земите около днешния град Сараево (т. нар. Връхбосна).

Областите на сръбското разселване между крайбрежието на Адриатическо море и Динарската планинска верига били разположени от север на югоизток, както следва: най-северните сръбски поселения били в областта Пагания6, наричана още земя на аренданите или земя на неретляните. Тя се намирала между долните течения на реките Цетина и Неретва. Южно от нея била областта Захълмие7, разположена между течението на р. Неретва и Дубровник. От Дубровник до Которския залив (Бока Которска) била разположена областта Травуния (Требине), наричана още Каналия (дн. Конавли).8 Най-южно сръбските поселения достигали до областта Диоклея (Дукля), разположена от Антибари до Драч.9  Веднага става ясно, че сръбските племена населили крайно разнородни в географско отношение области, между които липсвала добра и сигурна комуникация. Това обстоятелство наложило траен отпечатък върху сръбското средновековно развитие и предопределило практическата невъзможност от политическо обединение на сръбския етнически масив.

Предполага се, че след усядането на хърватите и сърбите последвала още една славянска преселническа вълна. В резултат от нея на Балканския полуостров се настанили славянските племена тимочани, моравци, браничевци и абодрити (преденеценти). Тимочаните заели поречието на р. Тимок, моравците - поречието на р. Морава, абодритите - областта между Сирмиум и Сингидунум, а браничевците - областта около вливането на р. Морава в Дунав, където през римската епоха съществувал градът Виминациум (Браничево). Тази последна голяма славянска преселническа вълна вероятно е дошла от областите около поречието на р. Елба. Там в по-късно време е продължавала да живее една част от племето абодрити. Поради липса на достатъчно информация не са добре установени всички вторични придвижвания и размествания на славянски групи, в резултат на които те трайно разпределили географското пространство на Балканския полуостров.

Към средата на VII в. славянската колонизация на Балканския полуостров в общи линии приключила. Основната славянска маса принадлежала към групата на южните славяни, макар че е имало отделни инфилтрации на анти, принадлежащи към източнославянската група. Езикът на южните славяни и техният начин на живот били сходни или много близки, което в перспектива било предпоставка за плодотворни културни контакти между формиралите се южнославянски средновековни народности. Най-интензивните езикови контакти между южните славяни били осъществявани в периода от откъсването им от праславянската общност до разселването им на балканска земя. За основна езикова особеност на южните славяни, в сравнение с другите славянски групи, се сочи характерната и обща за всички тях промяна на предславянските звукосъчетания tj и dj в звукосъчетанията щ (шт) и жд. Топоними с тези звукосъчетания се срещат в целия балкански ареал от Мизия и Дакия до Тракия, Гърция, Албания и Западните Балкани. Към общите езикови явления у южните славяни се отнася още консонантната и вокалната система и особено запазването на „назализма“, т. е. еднаквия начин на произнасяне на малката и голямата носовка, запазването на звуковата стойност на еровите гласни ъ и ь, сходното произнасяне на гласната э като я и др.

Въпреки общността още в периода на разселването и установяването на балканска земя сред южните славяни се оформили няколко подгрупи: българска, сръбска и хърватска. Българската група славяни получили това название, защото част от тях, в съюз с прабългарите, поставили началото на средновековната българска държава. Тя заемала обширно пространство, което далеч надвишавало границите на българската държава дори и в периодите на най-голямото ѝ териториално разширение.

Между групата на българските славяни и тази на хърватите и сърбите твърде рано се появили езикови разлики. Проучванията показват, че езиковите контакти между тях са били прекъснати още в периода на разселването и общността е останала на нивото на ранните южнославянски езикови връзки. За езика на българските славяни било характерно дългото запазване на произнасянето на голямата и малката носовка като он и ен, докато при хър¬вати и сърби още в ранния период на заселването им те се произнасяли като у и е. У българските славяни дълго се запазила разликата в произнасянето на двата ера (ъ и ь), докато у хървати и сърби разлика в произношението им е нямало. По-късно езикът на българските славяни загубил падежните си форми и се превърнал в аналитичен, докато в хърватския и сръбския били запазени основните падежни форми и те си останали синтетични. Българският език, за разлика от хърватския и сръбския, развил и задпоставена форма за пълния и краткия член на съществителните имена, а с течение на времето заменил инфинитивната форма на глагола с аналитични форми за отделните глаголни времена.

 

* * *

 

Последните добре документирани и важни за историята на Балканския полуостров заселвания на варварски групи население в периода на преход от Античност към Средновековие били свързани с разпадането на Стара Велика България на хан Кубрат. Начело с един от синовете му - хан Аспарух - част от прабългарите се установили първоначално в Онгъла (по долните течения на Днепър, Днестър и Буг), а след 680 г. - в областта Малка Скития, където още имало византийска администрация. Така и последната област по поречието на река Дунав, която до този период все още оставала в ромейски ръце, била отнета от империята.

Приблизително по същото време в околностите на Солун, в Керамисийското поле10, се заселила една смесена в етническо отношение група, в която ръководна роля имали представители на видни прабългарски родове. Тя се откъснала от аварска власт и била ръководена от прабългарския вожд Кубер, в чието лице мнозина учени откриват един от синовете на хан Кубрат. Сред подвластните му хора имало прабългари и потомци на християни гърци, отвлечени в аварските владения по време на четвъртата обсада на Солун в края на второто десетилетие на VII в. Първоначално Кубер бил назначен от аварския хаган за вожд на тези хора, настанени в областта на град Сирмиум. По настояване на християните гърци, които искали да се върнат по родните си краища, Кубер отхвърлил властта на аварския хаган и през 80-те години на VII в. повел хората си на юг към Солун. Заселената от тях област била наричана България, а Кубер се титулувал „хаган“. Той поискал от ромейските власти (очевидно в духа на усвоените от него аварски обществени порядки) да наредят на славянското племе драгувити да снабдява хората му с хранителни припаси. По-късно Кубер и неговият помощник Мавър направили несполучлив опит да превземат Солун. След този неуспех византийските извори не съобщават повече нищо за съдбата на този прабългарски вожд. Не е изключено той да е станал жертва на офанзивата на византийския император Юстиниан II срещу „славиниите“ през 688 г.

 

Балканите между промяната и континуитета

 

В резултат на славянското заселване и на установяването на други варварски племена на Балканския полуостров той коренно променил своя етнически и демографски облик. Притокът на значителни маси ново население сложил край на демографския спад, белязал историята на полуострова през шестото столетие сл. Хр. Славяните станали преобладаващият етнически елемент, населяващ земите по течението на Среден и Долен Дунав и южно от него. Практически нямало балканска област, в която да нямало славянско население. Неговата гъстота в отделните региони била в зависимост от природните условия, от наличието или отсъствието на комуникационни коридори, от възможностите на Византия да задържи по-дълго или трайно част от балканските си провинции и не на последно място по значение - от вливането на нов, неславянски етнически елемент в балканската действителност от тази епоха. Като пример за влиянието на последния фактор може да се посочи настаняването на прабългарите в Малка Скития през 680-681 г. Никога след това в своето бурно историческо развитие Балканският полуостров не изживява подобни кардинални промени, които засегнали практически всички сфери на обществения живот.

Невъзможно, а и ненужно ще бъде тези промени да бъдат степенувани по важност, тъй като всички те дали в един или друг смисъл нов облик на балканската действителност. И все пак някои от тях са такива, че заслужават специално споменаване, с оглед на историческата перспектива.

Славянските нападения и славянската колонизация унищожили кардинално остатъците от робовладелски и колонатни отношения, които римо-византийската власт през VI в. се опитвала да регламентира и укрепи. Еволюционно те никога не биха могли да дадат живот на нова обществена действителност, от която да се роди Средновековието. Изчезнали късноримските латифундии, основни потребители на робски и на колонатен труд. Славянското патриархално робство не заменило класическата римска робовладелска система, а изчезнало със секването на притока на роби и с утвърждаването на славянската съседско-териториална община. Практически престанала да съществува вече изградената християнска църковна структура, основана на епископиите и енориите. Силен удар бил нанесен и на градския живот. Малко от балканските градове, като Константинопол, Солун, Задар, успели да съхранят стария си урбанистичен облик.

От друга страна, славяните бързо усвоили основните принципи на собствеността, прокламирани в римо-византийското право. Схващанията за притежание, ползване, разпореждане и др. с основния обект на собственост земята - в славянска среда достигнали до достатъчна степен на зрелост, за да позволят динамично развитие на производството и на обществените отношения. Запазили се, разбира се, някои патриархални отживелици11, по които балканските славяни се отличавали от съвременните им германци. По този начин славянската колонизация позволила да се осъществи исторически синтез, който, от една страна, отричал и унищожавал съществени характеристики на късноримската и ранновизантийската действителност, но, от друга, възприемал основните постижения на римо-византийската цивилизация по отношение на правото на собственост. Този синтез съдържал в себе си огромен потенциал за подем и тласнал развитието на Балканския полуостров далеч напред в сравнение с късноантичната робовладелска и колонатна система. Славянската земеделска община, съставена подобно на общината марка у германците от свободни земеделци, открила пътя за бавна, но перспективна промяна на цялостната структура на обществото. В деструктивен план славянската колонизация разчистила пътя за установяване на предсредновековни и ранносредновековни обществени отношения. В градивен план славянските общини със своя демографски и стопански потенциал дали нова жизненост на Византия и позволили да прекрачи прага на новата средновековна епоха, запазвайки своята държавност и държавна идеология. С повече или по-малко славянско участие на Балканите започнали да възникват нови държави, които по принцип не били обременени с робовладелско-колонатните отношения. Те носели в себе си кълновете на средновековната епоха и били напълно пригодни да се развиват в условията на Средновековието. По този начин както Европа, така и Балканите прекрачвали в нов етап от историческото си развитие.

Със заселването на славяните на Балканския полуостров се създала възможност за плодотворни взаимни влияния между славянските производствени умения и богатите производствени навици и традиции на завареното население. Славяните се настанили на обживяно пространство, в земи с богати земеделски традиции. В тази нова среда те започнали да използват нова сила в селскостопанските работи. Мястото на коня като основна впрегатна сила в обработването на земята заел едрият рогат добитък. Новата впрегатна сила, съчетана с богатите почви и благоприятните условия за селскостопанска дейност, увеличили добивите от земята. Това направило излишно търсенето на нови земи за заселване и свързало здраво славяните с новопридобитите територии. От местното население те възприели нови и по-усъвършенствани оръдия на труда. Под благотворното влияние на местните производствени традиции, славяните придобили нови умения в занаятчийското производство, особено в керамиката, металообработването, в строежа на кораби и обсадни машини, в строителството, в оръжейното и ювелирното производство и др. Те усвоили отглеждането на лозата и на много южни средиземноморски култури. С това балканските славяни затвърдили своята принадлежност към европейската цивилизация, която се изграждала на основата на преобладаващото отглеждане на зърнени растения и лозя. Това обстоятелство имало важно значение за принципната цивилизационна ориентация на балканския славянски свят към европейско-средиземноморската християнска общност.

Най-често процесът на усвояване на нови производствени умения и оръдия на труда, осъществил се на Балканите в резултат на славянската колонизация, се разглежда твърде едностранчиво. На славянските пришълци се отрежда единствено ролята на реципиенти, а на местното население - на донори. Редица данни, предимно от езиков характер, показват, че процесът е бил двустранен. На низово ниво, в областта на селскостопанското производство и славяните са имали какво да предадат на завареното население: производствени навици, някои специфични оръдия на труда, определени умения в битовото строителство и др. Това е бил синтез, който се е осъществявал на нивото на всекидневните контакти. Поради това той не е намерил отражение в писмените извори, а предимно в езиците на неславянските балкански нации, и то най-вече на гърците. Тези факти показват, че римо-византийската среда, с която славяните влезли в контакт в процеса на своето заселване и след това, не е била еднородна. От високоразвития градски живот славяните усвоявали не толкова градското пространство, колкото постиженията в областта на занаятчийското производство. Те рядко използвали завзетите градове по старото им предназначение. Някои от тях били ограбвани и изоставяни, други били преустройвани за живот според по-примитивните изисквания на новите заселници. Показателно е, че нито една от новите държави на Балканския полуостров не установила своята столица или владетелска резиденция в някой от завзетите римо-византийски градски центрове.

Редом с градовете - истинските символи на отиващата си антична цивилизация - в балканските провинции на Римо-византийската империя са съществували и изостанали селски области. Населението в тях, въпреки че е имало формалното право да се зове „ромеи“, по начин на живот и по обработване на земята малко се е отличавало от новодошлите „варвари“. Тъкмо в такива случаи взаимните влияния са били с висока степен на балансираност: новите заселници едновременно са усвоявали завареното, но и от своя страна са имали какво да предадат на коренното население. Като резултат от това термини със славянски произход из областта на селскостопанското производство и строителството изобилстват в гръцките диалектни говори, както и в езиците на албанци и власи.

Колкото и значителни да били промените, станали на Балканския полуостров през VI - VII в., все пак останал простор и за исторически континуитет. Основен негов компонент било оцеляването на Източната Римска империя и нейната трансформация в средновековна империя, която в научната литература получила названието Византия. Нейните балкански владения били свити до неузнаваемост и тя запазила само столицата си, нейната околност в Югоизточна Тракия и Солун. Всичко останало било загубено за империята и завзето от новите заселници. Въпреки това обаче Византия продължавала да съществува и олицетворявала континуитета в сферата на римската държавност, на християнството и на гръкоезичната култура. Византийското развитие реализирало уникален за условията на Европа и Средиземноморието обществен модел, при който част от Римската империя се адаптирала към средновековните условия и просъществувала още цели десет века. Чрез нея балканските славяни и другите нови народи на полуострова усвоявали достиженията на античната цивилизация, християнството, римското право и римо-византийската концепция за държавността.

Немалко елементи на континуитет се наблюдават и в областта на етно-демографската структура на полуострова. На пръв поглед във времето на големите размествания на население преобладавали промяната и деструкцията. Писмените извори от византийски произход наблягали предимно на разрушенията, на отвличането и избиването на местното население по време на славянските нападения и заселвания. От това, което те съобщават, се остава с представа, че предславянското население е унищожено изцяло. Средновековните автори, когато говорят за славянската колонизация, използват формулировки, които наблягат на тоталната „славянизация“ на полуострова и на отделни области от него. Така например Константин Багрянородни твърди, че целият полуостров Пелопонес „се пославянчил и станал варварски“. Други автори пък наричали същите територии славянска земя. Очевидно по този начин те отразявали промяната на демографската картина и шока, който представителите на римо-византийската цивилизация изживели при рухването на нейната власт на Балканите.

Когато обстановката на Балканския полуостров се успокоила след периода на нашествията и етническите промени, станало ясно, че е останало да съществува значително по брой предславянско население. В ранните етапи на славянските нападения и заселвания това население обикновено намирало убежище зад стените на големите градове. Когато и те станали обекти на нападения и завземане, то търсело спасение в планините, а онези групи, които живеели по крайбрежията - по островите. В крайната и най-активна фаза на славянското заселване групи от местното население, предимно от Пелопонес, Континентална Гърция, Йонийското и Адриатическото крайбрежие, емигрирали в Италия. При трайното установяване на славяните на Балканския полуостров значителни групи местно население, представлявано основно от гърци, илири, романизирани и гърцизирани даки, траки и илири, било концентрирано по островите, в запазените под византийска власт големи градове и във високите части на планинските масиви. Трябвало да минат векове, преди изтеглилото се по планините предславянско население да се появи отново на историческата сцена. Броят на съхранилото се предславянско население не трябва да се подценява, тъй като основните групи от него продължили да съществуват и като средновековни балкански народности.

Изворите са запазили оскъдна информация за това, че в някои случаи между заселващите се славяни и местното население били установявани преки контакти. Част от завареното население било покорено и плащало натурални данъци на новите си господари. На някои места селата на старите жители и на новонастанилите се славяни се намирали в съседство и между тях се установявали принципно мирни отношения, нарушавани от време на време от конфликти и взаимни грабежи. В изолирани случаи славянски семейства се настанявали във вече съществуващи селски землища, ставали членове на заварените селски общности и започвали да обработват опустялата от демографската криза земя. По-скоро като изключение, отколкото като правило, отделни представители на славянския елит (предимно от племената, обитаващи околностите на Солун) успешно се интегрирали в градската култура на Византия.

При обсъждане на възможните варианти на контакти между новото и завареното население на Балканския полуостров се натъкваме на един научен проблем, който е традиционен за европейската действителност при прехода от Античност към Средновековие. Върху неговото решаване в балкански условия обаче се отразява цялата сложност на националните проблеми от по-ново време. Проблемът е в това, че българите, сърбите и хърватите са потомци на славяните а гърците, албанците и румънците са, или претендират да бъдат, наследници на предславянското население на Балканския полуостров. Славянските нации чрез своите национални историографии наблягат повече на етно-демографските промени през VI-VII в., а неславянските - на континуитета в демографската структура на полуострова.

Най-драматични измерения са достигнали споровете за баланса между промяната и приемствеността по отношение на завареното население и новите славянски жители в Гърция. Писмените извори от времето на славянското заселване, а и от по-късните периоди категорично говорят в полза на масовото славянско заселване в Континентална Гърция и Пелопонес. Свидетелство за това е богатата славянска топонимия в тези земи, както и славянските езикови остатъци в гръцките диалектни говори. Въпреки това редица гръцки учени и в миналото, и в по-ново време са правили опити да омаловажат ролята на славянския елемент в историята на гръцките земи. Тези опити започнали непосредствено след извоюването на гръцката независимост, когато немският учен Якоб Фалмерайер публикувал книгата си за историята на Морея (Пелопонес) през Средновековието (1830 г.).12 В нея той, впечатлен от масовото присъствие на негръцки етнически елементи в историята на Пелопонес, а и на Континентална Гърция, твърди, че „...нито една капка истинска чиста гръцка кръв не тече във вените на християнското население на съвременна Гърция“. Това твърдение шокирало гръцката общественост, намираща се в състояние на национален подем, и предизвикало насрещна реакция от страна на гръцките учени. Тезата на Я. Фалмерайер била подложена на унищожителна критика, а значението на изворите за заселване на славяни в гръцките земи било сведено до минимум. От друга страна, се наблягало на континуитета в развитието на гръцкия елемент и на неговата прочута способност да асимилира други етнически групи. Тази тенденция в научните дирения, чието начало било поставено с публикуването на книгата на немския историк, някои съвременни учени с основания определят като „синдром Фалмерайер“.

Албанската историография твърдо държи на тезата, че съвременните албанци са потомци на илирийското предславянско население. Тази теза естествено е свързана също така с опити да се омаловажи значението на славянската колонизация в днешните албански земи и влиянието на славянския елемент върху етногенетичните процеси в тях. За някои представители на албанската нация „антиславянската линия“ е едно от средствата за затвърдяване на националната самобитност и за мобилизиране на национална енергия за решаването на албанския национален въпрос в по-ново време. От гледна точка на сериозното научно дирене обаче пряката връзка между съвременните албанци и древните илири съвсем не е безспорна. Според тезата на известния български езиковед Владимир Георгиев, оформена след задълбочени проучвания на албанския език и на данни от топонимията, хидронимията, омонимията и др., албанците не са потомци на илирите. Те са се оформили като етническа група в земите на днешна Западна Румъния и са представлявали полуроманизирана дако-мизийска общност. В условията на Великото преселение на народите тази група се е оттеглила към днешното албанско крайбрежие по течението на р. Морава, като е оставила следи върху местните названия по трасето на своето придвижване към новата си родина. Освен това мнозина известни западни албанолози споделят мнението, че албанският етногенезис не може да бъде разбран правилно, при незачитане на ролята на славянския елемент, установил се в днешните албански земи през VI-VII в.

Не по-малко сложни са и проблемите, свързани с оцеляването на групи романизирано население в един твърде широк балкански ареал от Карпатите до планините в Западните, Централните и Южните Балкани. Според мнението на румънските учени при настаняването на славяните във Влашката низина романизираното дакийско население се оттеглило по долините на големите реки в Карпатите. В някои от речните долини се създали агломерации от население, говорещо на източноримски диалект. Румънските учени наричат тези агломерации долинни княжества (cnezat de vale). По-голямата част от принуденото да се изтегли в планините население започнало да се занимава предимно със скотовъдство. Когато броят му нараснал и когато се открила възможност за движение към равнината, тези планински пастири започнали да практикуват сезонно скотовъдство. Тогава всъщност те се появили на историческата сцена, тъй като се спущали да зимуват със стадата си в равнинните пространства, по крайбрежията и в долините на реките. Сезонното скотовъдство предполагало движение на стада и хора през обработваемите пространства и това неизбежно предизвиквало конфликти с уседналото земеделско население. То наричало планинските скотовъдци власи13. С това понятие през Средновековието били назовавани не само говорещите източнороманско наречие балкански жители, но и всички, които практикували сезонно скотовъдство. Въпреки голямото разпространение на влашкия елемент в повечето планински балкански области след X в., трябва да се отбележи, че в периода от VII до края на X в. сведения за него практически липсват. Поради тази причина някои изследователи определят „влашката проблематика“ във вековете след Великото преселение на народите като „загадката на ранното Средновековие“. В много по-малка степен в някои области на Централните и Южните Балкани са се съхранили и групи гръцки говорещо планинско скотовъдно население, известно в по-ново време с названието каракачани. Те очевидно са били потомци на гърцизирано предславянско население, принудено да се оттегли в планините в периода на славянските нашествия и заселвания и подобно на власите да премине към практикуване на сезонно скотовъдство.

Събитията, които разтърсили Балканския полуостров през VI-VII в., показали, че неговата география позволявала протичането на причудливи етно-демографски процеси. Планинският характер на полуострова и разчленената брегова линия на юг и запад предлагали сигурни убежища на местните жители. По този начин славянският елемент въпреки несъмненото си числено превъзходство не могъл да се наложи тотално над завареното население. Наличието на „анклави“ с дославянско население, които стечение на времето укрепвали и заемали своето място на демографската карта на полуострова, обусловило неговата етническа пъстрота още в зората на средновековната епоха.

 

1Свети Димитър бил смятан за покровител на град Солун, откъдето идва и употребеният в текста израз „град на Св. Димитър“.
2Според повечето изследователи това е вулгарна етимология, основана на приликата в звуковия състав на съответните думи и названия. Привърженици има и тезата, че названието Рагуза произхожда от албанската дума rrush (грозде или ягода), която пък възхождала към корена ragus-, ragusi-.
3Според езиковедите названието Epidavrum novum претърпяло следната езикова еволюция: Epidavrum novum→ Epidavronovo→ Dabranovo→ Dubrovnik.
4Имената на тези седмина легендарни хърватски вождове били Клук, Довел, Косендзис, Мухло, Хорват (братя) и Туга и Вуга (сестри).
5Названието сервли, което използва византийският писател, по звуков състав е близо до самоназванието на сърбите. Това е доказателство, че той е използвал сведения за ранната история на сърбите, възникнали в сръбска среда.
6Според Константин Багрянородни областта била наречена така, тъй като тамошните сърби останали езичници (пагани).
7Това е днешна Югоизточна Херцеговина. Византийският писател правилно обяснява значението на топонима Захълмие: „област, разположена отвъд планината“. В средновековните извори тази област често се нарича и Хум.
8Константин Багрянородни смятал, че названието Травуния идва от славянската дума твърдина, поради което той обяснява хоронима като „земя на многото крепости“. Всъщност „Травуния“ произлиза от „треба“ или „требище“ (жертва или жертвеник). Названието Каналия се свързва или с латинската дума canalis (канал, улей, тръба), или с тюркската дума канлъ (каруца).
9Това в общи линии е част от днешна Черна гора. Византийският писател извежда названието Диоклея от името на римския император Диоклетиан. Всъщност областта е наречена така по името на крепостта Диоклея, чиито останки се намират близо до гр. Подгорица.
10Керамисийското поле обикновено се отъждествява с равнината около град Битоля в Южна Македония.
11Такъв остатък било например правото, отразено в „Земеделския закон“, да се влиза в чужд имот и там да се берат и ядат плодове, без от това да следва наказателна санкция.
12J. Ph. Falmerayer, Geschichte der Halbinsel Morea während des Mittelalters. T I-II, Stuttgard, 1830-1836.
13Терминът власи произлиза от келтската дума Valhaz (пастир, овчар), която преминала в германските езици под формата Valh.

 

X

Right Click

No right click