Христо Матанов
БАЛКАНСКИ ХОРИЗОНТИ
ИСТОРИЯ, ОБЩЕСТВА, ЛИЧНОСТИ
Христо Матанов
Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002
Успоредно с действията срещу „новата империя“ на Мануил Палеолог, в Южна Македония и албанските земи, продължавало настъплението на османския удж по трасето на Диагоналния път към София, Ниш и Сърбия. Той всъщност нанасял главния удар и представлявал основната опасност за повечето все още независими балкански държави. Успехите на османските военачалници на това направление в перспектива отваряли пътя за завоевания в земите на унгарската монархия.
Христо Матанов
Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002
Стъпването на османските турци на балканска земя през 50-те години на XIV в. поставило с цялата му острота проблема за търсене на антиосманско единство. Опитът в това отношение не бил особено насърчителен, тъй като още преди това всички антиосмански балкански коалиции завършили с провал. Във Византия, която най-пряко страдала от турското стъпване на Галиполския полуостров, обсъждали създаването на антивизантийски коалиции още преди абдикацията на император Йоан Кантакузин през декември 1354 г. Тогава било взето решение да не се пристъпва към действия, ако не се намерят пари, сигурни съюзници и кораби, които да патрулират в Проливите. И тъй като всички тези неща били трудни за намиране в балканската действителност от средата на XIV в., византийските управляващи предпочели да изчакат по благоприятни времена. А те все и не идвали.
Христо Матанов
Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002
1. От смъртта на цар Стефан Душан до края на 1371 г.
Трайното стъпване на османските турци на балканска земя съвпадало по време с последните месеци от живота на сръбския цар Стефан Душан. Той склопил очи на 20 декември 1355 г., малко повече от година и половина след като османците завладели крепостта Галиполи. Смъртта на цар Стефан Душан отприщила стаяваните преди сепаратистични тенденции, чиито носители били сръбските наместници и властели в новите земи на юг. Оказало се, че личността на първия сръбски владетел с царска титла от династията Неманичи била един от основните фактори, които задържали целостта на голямата, но разнородна и без вътрешно сцепление сръбска държавна структура. Разпадането на държавата, създадена от Стефан Душан, на отделни владения с най-причудлив и нетрадиционен за балканската държавна традиция характер наложило траен отпечатък върху политическото развитие на обширни територии от Моравска Сърбия, Косово и Зета до албанското крайбрежие, Македония и Северна Гърция през цялата втора половина на XIV в.
Христо Матанов
Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002
След края на първата гражданска война и по време на управлението на император Андроник III Палеолог (1328-1341 г.) завършил процесът на превръщане на Византия в балканска държава. Ромейските управляващи направили анемични опити да отвоюват някои завладени от османските турци земи във Витиния. Това като че ли било направено по силата на инерцията от имперското минало, когато се смятало, че византийските територии задължително трябвало да се простират на два континента. След като претърпели неуспех, ромеите окончателно се отказали от подобни амбиции и оставили Мала Азия в ръцете на османския и на другите мюсюлмански бейлици. Те концентрирали своето внимание на Балканския полуостров и се опитали да „съберат“ остатъците от все още разпиляното византийско наследство на полуострова. Заедно с това обкръжението на новия император, сред което изпъквал аристократът Йоан Кантакузин, положило усилия да възстанови византийския флот, който трябвало да защитава Проливите от турски нашествия. Предприети били стъпки за стабилизиране на държавните финанси и за укрепване на съдебната система. Първоначалният успех на тези мерки показвал, че Византия имала шансове да се стабилизира в качеството си на малка балканска държава с имперско минало и с имперско название, но без имперско бъдеще.
Христо Матанов
Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002
През първите десетилетия на четиринайсетото столетие Европейският континент навлязъл в нова фаза на своето развитие. Тъкмо тогава приключил един от най-успешните периоди в средновековната история на Стария континент. В периода от XI до началото на XIV в. населението на Европа се увеличило три пъти и достигнало до 75-80 млн. души. Възникнали и укрепнали средновековните градове, установени били основните търговски пътища, разцъфтявала европейската средновековна култура. В някои европейски региони започнало преодоляването на политическата раздробеност и се положили основите на централизираните европейски съсловни монархии.
Христо Матанов
Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002
Втората половина на XIV в. представлява един от най-зле документираните и объркани периоди от босненската средновековна история. В оскъдните извори от това време се споменават две Босни. Едната била унгарската босненска бановина в северните части на страната и в областите Усора и Соли, а другата - същинската босненска бановина, управлявана от един от роднините на бан Матей Нинослав - бан Приезда. Родът на бан Приезда, който водел потеклото си от първите банове на Босна, положил началото на босненската династия Котроманичи. Тъкмо управляваната от тях свободна територия на Централна Босна се превърнала в ядро, около което се консолидирала босненската средновековна бановина през последните два века на своето съществуване. Унгарската част от Босна, която също се наричала босненска бановина, била управлявана самостоятелно или в комбинация с други области (най-често заедно с Мачва) от банове, назначавани от унгарския крал. Тя била част от унгарската система от погранични бановини, възникнала след средата на XIII в. За продължителен период от време в края на XIII и началото на XIV в. тази бановина била част от държавата на „сремския крал“ Драгутин.
Христо Матанов
Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002
Във времето между 1270 г. (смъртта на крал Бела IV) и 1308 г. (началото на реалното управление на крал Шарл Роберт) унгарската монархия изживяла продължителен период на анархия. На престола се изредили последните трима представители на династията Арпади: Ищван V (1270-1272 г.), Ласло IV, известен повече като Ласло IV Куманин (1272-1290 г.) и Андраш III (1290-1301 г.). Последните Арпади били безсилни да обуздаят всевластието на унгарските барони, които се обособявали в своите области като практически независими владетели. С известно закъснение по отношение на западноевропейските региони в унгарската монархия се възцарила феодална анархия, която продължила сравнително кратко - не няколко века, както например в германските или френските земи, а само няколко десетилетия. Тогавашните унгарски извори наричали всевластните унгарски благородници от края на XIII и началото на XIV в. олигарси. Те се редували на най-важните длъжности в държавата и от техните среди се излъчвали воеводата на Трансилвания, бановете на Славония, Хърватско и Далмация и др. Тези господари имали частни войски, съставени от техни васали, наричани фамилиари. Между тях припламвали истински войни, които кралете не можели да предотвратят. Започнала да се разпада системата от погранични бановини, а васалите на унгарската корона засилили своята самостоятелност. Предпоследният арпадски крал Ласло IV успявал да се задържи на престола само благодарение на подкрепата на живеещите на унгарска територия кумани, заради което получил и прозвището Куманин. Това предизвикало конфликт с папата, който го укорявал заради връзките му с това все още езическо население. Впрочем въпреки разразилата се криза Унгария все още играела важна роля в живота на Централна Европа. Това се проявило особено ярко тогава, когато с подкрепата на куманската войска на унгарския крал Ласло IV австрийският херцог Рудолф Хабсбургски успял да победи чешкия крал Отокар II в 1280 г. и да консолидира владенията си като самостоятелна държава. Така в пространството между Щирия и Среден Дунав, западно от основните територии на унгарската монархия, се родила една нова държава с голямо бъдеще - Австрия.
Христо Матанов
Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002
В края на XIII и през първите десетилетия на XIV в. развитието на Далмация и на далматинските градове се определяло от няколко фактора. На първо място, това било състоянието на основните политически сили с владения в региона: Унгария и Венеция. През този период унгарската държава изживява период на упадък и анархия при управлението на последните Арпади, а след това - укрепване и разцвет при управлението на кралете от Анжуйската династия. Венеция продължавала да упражнява силно влияние по адриатическия бряг и не пропущала случая да го затвърди - било със сила, било чрез дипломация. Между двете големи сили - Унгария и Венеция, пламнала ожесточена борба за надмощие, която въвлякла далматинските градове и съседните на Далмация балкански държави и владения. Към края на XIII в. за известно време жестокото съперничество между Венеция и Генуа достигнало и до адриатическите брегове. През 1298 г. в акваторията между далматинския бряг и остров Корчула се разиграла голяма морска битка между двете морски сили, която завършила с победа за генуезците. Това принудило Венеция да започне преговори за мир, които приключили на следващата 1299 г. с подписването на мирен договор. Той затвърдил генуезкото присъствие на Босфора, по черноморските брегове и в Мала Азия и довел до временен баланс на силите на враждуващите италиански морски републики.
Христо Матанов
Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002
От гледна точка на бурните събития, разтърсили Балканския полуостров в двете десетилетия след възстановяването на Византия, краткото управление на крал Драгутин (1274-1282 г.) преминало почти незабележимо. Сърбия била редовен участник в антивизантийските коалиции, но не и активен участник в ставащите на юг от нейните територии събития. При Драгутиновото управление изворите са регистрирали само два случая на по-остри сръбско-византийски сблъсъци. Преминалият на сръбска страна византийски велможа Котеаница нахлул със сръбски отряд в началото на 80-те години на XIII в. дълбоко във византийска територия до град Сяр, а в отговор византийците организирали ответен поход до околностите на крепостта Липлян, разположена по горното течение на р. Ситница.
Христо Матанов
Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002
Последният период от историята на Византия, който започнал в 1261 г., съвпадал изцяло с управлението на последната византийска императорска династия Палеолози. Най-кратката характеристика на Палеологова Византия може да бъде дадена с формулата „политически упадък, съчетан с културен разцвет“. Кризата на византийската държавност, придружена от фрапираща военна и икономическа немощ, отворила опасен политически вакуум в района на Проливите, който щял да бъде запълнен от османската експанзия. За пръв път в своята хилядолетна история Византия не се оказала способна да играе ролята на бариера срещу прииждащи от Мала Азия нашественици. По този начин нейният колапс щял да се превърне в смъртна опасност и за останалите балкански държави и народи. Основната причина за кризата на византийския политически модел в епохата на Палеолозите била неговата неспособност да се адаптира към реалностите и да „европеизира“ социалните и държавните структури на империята. Във времето, когато най-напредналите европейски региони скъсвали с някои от ретроградните черти на феодализма и давали простор на свободния градски живот и на развитието на централизираните монархии от нов тип, във Византия се наблюдавал процес на „уродлива феодализация“. Той се изразявал в усилване на властта на поземлената аристокрация, в обедняване на селското и градското население, в появата на особен византийски сепаратизъм, който императорската власт туширала посредством създаване на разклонена система от роднински връзки. В същото време продължавала да липсва изградена и стройна феодална субординация, йерархично структурирана обществена организация, свободни градове от комунален тип. Вече не можело да се каже, както в предишните периоди, че византийското развитие страдало само от „липса на феодализъм“. То страдало в още по-голяма степен от липса на „качествен феодализъм“ от европейски тип. Развитието на феодални елементи в късновизантийското общество идвало прекалено късно, поради което те не можели да функционират нормално и да приближат Византия до общото европейско развитие. Византийското политическо мислене продължавало да робува на стари шаблони и не било в състояние да предложи нова „политическа рамка“, която да даде простор за икономическо и социално развитие. В периода на византийския политически упадък неговата задача била по-скоро да адаптира симптомите на кризата към византийските представи за държавност. С течение на времето единственият сериозен коз на византийската политика било стратегическото разположение на нейната столица, която продължавала да се радва на интерес от страна на останалия свят. Това превръщало късна Византия в средоточие на много политически интереси и увеличавало нейното политическо значение до степен, която не съответствала на нейните реални политически възможности.