Иван Лазаров
Из "Кой кой е в средновековна България"
Йордан Андреев, Иван Лазаров, Пламен Павлов
Климент (Климент Охридски) (ок. 838 — 916), слав. просветител, бълг. книжовник, пръв епископ на бълг. език. Една от най-ярките фигури на цялата ни средновек. култура.
Роден в областта на Солун. Произхождал от местните славяни. В краткото му житие категорично е отбелязан неговият народностен произход: „Този велик наш отец и български светилник бе по род от европейските мизи, които обикновеният човек нарича българи...“. Повече нищо не се знае за семейството му, нито пък е известно светското му име (Климент е монашеско име).
Не желаел да говори за себе си и много неща премълчавал „поради смирението си“. Подобно поведение не е учудващо — нормите на монашеското служене изисквали пълно скъсване с миналото, със света на обикновените хора, с дома, семейството, близките и роднините.
От седем до петнадесетгодишна възраст преминал през двете основни степени на обучение: училището на дидаскала, в който придобил елементарна грамотност, и школата на граматика, където навлязъл в божествените писания.
Когато бил все още „млад и крехък“, т.е. на ок. 15 — 20 г., се присъединил към Методий. По това време той бил все още на административна служба като архонт на една област, населена със славяни. От този момент насетне К. следвал навсякъде своя наставник и учител и опознал живота му „както никой друг“. В нач. на 50-те години Методий се оттеглил в манастир, последван и от К.
Близо десет години К. прекарал с Константин-Кирил философ и Методий. Той бил техният най-стар и предан ученик. По всяка вероятност взел участие в създаването на слав. азбука. Включил се и в словотворчеството, когато се изграждал книжовният слав. език. Заедно с него били извършени и първите преводи на свещените писания от гр. на слав. език.
Не е известно да е участвал в мисията на Кирил при хазарите, но от 863 г. нататък името му се свързва трайно с просветителството сред славяните по среден Дунав.
Няма конкретни данни за работата му във Великоморавия (863 — 866), но със сигурност може да се предполага, че е бил пръв помощник на своите учители при проповедите, при обучението на ученици и при организиране на моравската църква. През 867 г. заедно с Кирил и Методий поел дългия път за Рим. Останал ок. 6 месеца в слав. княжество на Коцел, където също се отдал на учителска и проповедническа дейност.
В края на 867 г. пристигнал в Рим, където останал повече от година. В нач. на 868 г. бил един от онези ученици на Кирил и Методий, които били посветени в монашески сан лично от папа Адриан II. Тогава получил името К. То не е типично за Константинополската патриаршия и вероятно му било дадено в чест на св. Климент Римски, чиито мощи били донесени във Вечния град от Кирил.
След смъртта на Кирил (14.II.869) Методий и учениците му, сред тях и К., заминали за Панония при Коцел. В продължение на 15 години за К. липсват известия. Сигурно е, че не е придружавал своя учител в заточението (870 — 873), тъй като са известни имената на Методиевите ученици, които били в манастира Елванген (Игнатий, Лъв, Йоаким, Лазар, Симон и Драгаис).
Сведения за К. има едва от 885 г. когато на 6 април починал Методий. К. бил един от онези ученици, които го оплакали и опели на три езика (лат., гр. и слав.) и след това го погребали е съборната моравска църква.
Смъртта на Методий била повратна точка е съдбата на неговите ученици и изобщо в съдбата на слав. книжовност сред дунавските славяни. Епископ Вихинг, старият враг на Методий се възползвал брутално от обстоятелството, че останал най-старшият духовник във Великоморавия. Започнал преследване на слав. книжовници, унищожаване на всичко, което те съградили. К. и другите ученици били подложени на изтезания и унижения: „...франките, отбелязва житиеписецът, принуждавали учениците на Методий да се присъединяват към лъжливото учение, а те защитавали вярата на отците. Франките безчовечно изтезавали едни, на други разграбвали домовете..., а трети, и то стари и надминаващи Давидовата възраст, влачели голи из трънаците...“.
Κ., Γоразд, Наум, Ангеларий и други ученици т.е. онези, които били най-известни и опитни в книж. дело, били оковани във вериги и хвърлени в тъмница при пълна изолация. При това били подлагани на всекидневни изтезания. Със съдействието на княз Святополк немските духовници унищожили всичко и осъдили на изгнание онези, които останали живи. Отново в Пространното житие на св. К. (т.нар. Българска легенда) четем: Предали ги на войници да ги отведат поотделно в различни места в крайдунавските области... Войниците, хора жестоки понеже били немци..., взели светците, извели ги извън града и след като ги съблекли, почнали да ги влачат голи... Освен това те допирали мечовете си до шиите им, готови да ги забият а копията си до гърдите им, готови да ги окървавят, за да не умрат само един път, но толкова пъти да изпитат смъртен ужас, колкото пъти очаквали удар...“.
Страданията, които понесли К. и неговите събратя, били неописуеми, но духът им останал несломим. К. повел със себе си Наум и Ангеларий към Дунава, надявайки се да преминат България. Те „закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България е готова да им даде спокойствие...“. Тримата успешно се добрали до великата река, свързали „три дървета с липово лико“ и я преплавали. Достигнали Белград, „най-прочут от край дунавските градове“, и се явили при неговия управител — боритаркана. „Те му разказали всичко, продължава житието, което се случило с тях, тъй като той искал да го узнае. А като научил товa и разбрал, че те са велики и близки на бога мъже, решил, че трябва да изпрати чужденците при княз Борис.., защото знаел, че Борис жадува за такива мъже...“.
След като отпочинали, К., Наум и Ангеларий били отведени със силна охрана в Плиска. Там били приети от княз Борис-Михаил по най-тържествен начин. Князът им „осигурил пълно изобилие от всичко необходимо“, удостоявал ги „с всякаква почит“. По негова заповед им били предоставени специални къщи, а докато те били подготвени, ги настанили в домовете на най-видните столични боляри — К. и Наум били приютени от сампсиса Есхач, а Ангеларий отседнал в дома на болярина Чеслав. За К. престоят в Плиска бил плодотворен, съвместно с Константин Преславски започнал да съставя химнографски сборници за богослужение по виз. образец.
Към края на 886 или в нач. на следв. г. княз Борис изпратил К. в областта Кутмичевица с център град Девол. Князът извършил административни промени, които имали за цел да подпомогнат К. в дейността му. Старият управител (комит) на областта Котокий бил сменен. На негово място бил поставен Домета: „…(князът) предал блажения Климент на Домета, или по- скоро Домета на Климент, а още по-точно да кажем, предал ги един на друг...“. От тези думи се разбира едно — административният управител бил длъжен да съдейства на К. в просветителската и мисионерската му работа. Освен всичко друго владетелят се погрижил К. да няма никакви материални затруднения — подарил му три къщи в Девол, „отличаващи се по своя разкош и принадлежащи на комитски род“. Предоставил му и места за почивка, т.е. за строителство на манастири около Охрид и Главиница (дн. Кефалония).
К. се отплатил с всеотдаен труд. Той проповядвап божието слово, тъй като много местни люде живеели по прадядовските си закони и със старите си богове: „Понеже българският народ още не бе изцяло просветен чрез кръщение и притежаваше варварска дивост, той чрез своите боговдъхновени поучения просвети всички в богопознание...“. К. кръщавал деца и възрастни; изнасял поучителни беседи и слова (преди това ги пишел); учел „простите и грубите“ хора. Стараел се с всички сили да допринесе за цивилизоване и подобряване бита на местните жители — предавал им своите знания по градинарство, учел ги как да облагородяват дръвчета, лекувал ги безплатно. Организирал обучението на стотици българчета. Той преподавал начална грамотност, основи на литургиката, обучавал преписвачи и т.н. За 7 години имал 3500 ученици.
Пак по същото време се захванал със строеж на манастир, на мястото, подарено му от Борис. Това бил манастирът „Свети Пантелеймон“ край Охрид, който бил завършен към 893/4 г.
След като прекарал 7 години в усилен труд, К. бил призован в столицата Плиска. Това станало през 893 г. — съдбоносна не само за К., но и за България. Княз Борис I детронирал своя най-голям син Владимир (Расате) поради предприетите опити за реставрация на езичеството. Бил свикан църк.-народен събор, на който били извършени големи промени. Наследственото право било изменено, Симеон бил размонашен и провъзгласен за бълг. княз. Столицата била преместена от Плиска в Преслав. Официално било провъзгласено въвеждането на бълг. език като църк.-богослужебен и държавен език. А това означавало, че многобройното виз. духовенство трябвало да напусне страната и да бъде заменено с бълг. Сега вече многогодишният Климентов труд започнал да дава плодове. Самият К. бил ръкоположен от събора за епископ. Така той станал „пръв епископ на български език“.
Реформата в църквата изисквала замяна на гр. богослужебни книги с бълг. Това било извършено постепенно, но началото било поставено от книж. дейност на К. и другите Кирило-Методиеви ученици в периода 886 — 893 г. Започнал „Златният век" на средновек. бълг. култура.
На мястото на К. бил изпратен Наум, за да не пропадне наченатото книж. дело в Македония — едно от огнищата на българщината през средните векове.
Не е ясно къде се е намирала Климентовата епископия, но във всички случаи тя обхващала земите на югозапад от р. Струма, т.е. днешна Македония. В епархията му влизали Девол, Главиница, Струга, Белица, Охрид и др. За 23-годишната му епископска дейност знаем твърде малко. През тези години разцъфтяло Климентовото книж. творчество. Житиеписецът изтъква, че К. имал за образец Методий, т.е. подобно на своя учител той пишел най-вече поучения и похвални слова. Книгите му били почитани и ценени не по-малко „отколкото богописаните Моисееви плочи“.
За него е отбелязано, че „Изнамери и други образи на буквите, по-ясни в сравнение с онези, които изнамери премъдрият Кирил. Чрез тях той написа цялото боговдъхновено Писание (т.е. Библията), възхвалните слова и житията на мъчениците и преподобните светци“. Тези думи послужиха за изграждане на хипотезата, че К. заменил глаголицата с нова азбука, основаваща се на гр. скорописно писмо, и я нарекъл „кирилица“ в чест на своя учител. Днес учените са на мнение, че К. въвел в употреба само т. нар. кръгла глаголица, в която очертанията на буквите станали по-ясни. С неговото име се свързва изобилието от глаголически паметници в Македония, където „кръглата глаголица“ се запазва чак до XIII век. Книж. наследство на К. е толкова обемисто и разнообразно, че едва ли е възможно в няколко кратки реда да се даде дори и кратичка оценка. Днес творбите му са събрани в три обемисти тома — безценен паметник на средновек. ни литература. Той е автор на 63 поучителни слова, 26 похвални слова, множество химнографски творби, трипесенници, общи служби и др.
Прегърбен от старост и изтощен от работа, К. решил да се откаже от епископията си и да се оттегли в манастира си „Св. Пантелеймон“ край Охрид, за да прекара оставащите му дни в тишина и размисъл. Житиеписецът му Теофилакт Охридски разказва, че цар Симеон останал „ужасен“ от решението на мъдреца и по никакъв начин не желаел да се раздели с него: „Царят останал ужасен от това неочаквано искане... и казал: „Защо говориш това, отче? Как бих могъл да гледам друг да седи на този престол, докато ти си жив? Как мога да лиша царството от твоите архиерейски благословии?... Но или се подчини, отче, или в противен случай думата ми е решителна: каквото и да говориш, не ще се подчиня, каквото и да правиш, не ще отстъпя, защото оттеглянето е позволено само за недостойните, а ти си по-горе от всякакво достойнство.“
Измислени или истински, думите на Симеон свидетелстват за всеобщата почит, с която бил обграждан К. заради всеотдайното му служене в продължение на десетилетия. Въпреки настояванията на царя К. се върнал в манастира, но скоро след това се разболял. Предчувствайки края си, той изготвил завещание, с което поделял всички имоти, дарявани му от Борис и Симеон, между епископията и манастира „Св. Пантелеймон“.
Ок. 23 — 24 юли 916 г. починал на 80-годишна възраст. Учениците му го оплакали и погребали на 27 юли в манастирската църква, в гроб, който сам бил изкопал малко преди смъртта си.
В нач. на XV в. след завладяването на Охрид от турците мощите на св. К. били пренесени в църквата „Св. Богородица“ в Охрид. В нея се пазела и една много популярна дървена скулптура на К. По-късно тази църква започнала да носи името „Св. Климент Нови".
В по-ново време ковчегът с мощите на св. К. бил пренесен в църквата „Св. Никола Гераком“, а през XVII или XVIII в. черепът на светеца бил взет от монаси от манастира „Свети Йоан Предтеча“ край гр. Бер, Гърция. Около него се развил много силен местен култ към св. Климент.
През годините на Първата световна война една кост от ръката на Климентовите мощи била пренесена в София и поставена в църквата „Св. Седмочисленици“.
И в наши дни К. е един от най-почитаните бълг. светци. Първият епископ на бълг. език оставил след себе си спомена за неуморимата си дейност, хиляди ученици и десетки творби и книги.
Литература:
Климент Охридски. Библиография. С., 1966, 1981;
Климент Охридски Събр. съчинения. Т. 1—3. С., 1970 — 1973;
Петканова, Д. Старобългарска литература Ч. 1 (IX-XII в.), С., 1986, 168-194;
Станчев, Кр., Г. Попов. Климент Охридски. Живот творчество. С., 1988;
Петканова, Д. Енциклопедичен речник..., 229 — 235;
Дуйчев, Ив. Климент Охридски и неговото дело в научната книжнина. — В: Проучвания върху средновековната българска история и култура. С., 1981, 279-301.
