Средновековна България

 

Студията е част от книгата на проф. Иван Божилов

"Седем етюда по средновековна история" 

 

Историк не е този, който знае;

историк е този, който търси.

Люсиен Февр

 

„С вчерашния свят е свършено. Свършено е веднъж и завинаги... Ние загубихме всички или почти всички свои материални блага. Но ние не сме загубили нищо, ако сме сполучили да съхраним своя разум... Имам ли аз, историкът, право да се заловя отново с история? Да ѝ посветя и времето, и остатъка от силите си, в тези дни, когато моите съграждани властно зоват към други задачи? Имам ли право аз, професорът, да възпламенявам другите със своя пример, да увличам младите хора по пътя, който е избран от мен самия?... Искам да отговоря направо, без колебание. Да, да се занимаваме с история е необходимо. В тази мяра, в която тя - и само тя - ни помага да живеем в сегашния свят, загубил и последните остатъци от устойчивост... Историята не обединява хората. Историята никого с нищо не задължава. Но без нея всичко се лишава от основи. Историята - това е отговор на въпроси, които неизбежно си задава съвременният човек...“

Странен е ходът на историята, би казал всеки след първия прочит на този текст. Защото писаното от големия френски историк Люсиен Февр (1878-1956) веднага след края на Втората световна война, в което рефлектира положението в покрусена Франция, сякаш е казано от някой измежду нас и е отзвук от воплите на катастрофирала съвременна България. Разбира се, далече съм от мисълта да търся по-близки сравнения между двете страни и двете епохи. Не го правя не защото не биха се намерили някои общи белези, а защото неизбежно ще стигна до една твърде важна отлика. Макар и изстрадала, в 1945 г. Франция навлиза в период на свобода, демокрация и възход, а България днес уморено се оглежда изпод развалините на една чудовищна постройка, наричана условно тоталитарна, и плахо търси пътища към себе си.

И все пак основният въпрос, който си задава Л. Февр, би могъл да бъде зададен днес, и то в България. Заслужава ли си ние, историците, когато нашата страна е в тотална криза, когато българската наука се раздира от противоречия, да се занимаваме или по-точно да продължим да се занимаваме с история? Без да се влияя от Л. Февр, и аз ще отговоря без колебание. Да! Необходимо е! И ние бихме искали да получим някаква устойчивост в нашето минало, в истинското ни минало. И ние имаме готови въпроси, които трябва да зададем и на които трябва да намерим съответните отговори (казват не без основание, че науката история е умението да се задават повече и по-умели въпроси!). Но за разлика от Л. Февр, а и от неговите колеги, пред нас, българските историци, стои нелека задача. Да разчистим полето на българската история, за да видим по-добре миналото и да погледнем малко по-оптимистично към бъдещето си. Защото докато Марк Блок малко преди да бъде покосен от немските куршуми завършва своята „Апология на историята или занаятът на историка“, а Фернан Бродел в немски военнопленнически лагер приключва „Средиземноморието и средиземноморският свят в епохата на Филип II“ - книга, прокарала нови пътища за следвоенната историография, - немалко български историци публикуваха трудове, обслужващи идеология, която правеше експеримент с Човечеството и с неговата История.

Но преди да пристъпим към разчистването на авгиевите обори, би трябвало да се запитаме: кой и как успя да ги замърси? Убеден съм, че причините трябва да бъдат търсени: в потискащата идеологическа догма, която бе едва ли не конституционна норма за българската историческа наука; в примитивната схема, наречена „марксистко-ленинско учение за социално-икономическите формации“ - схема, която бе превърната в общовалиден и вечен (!) закон, и налагана безкомпромисно върху вековното минало на българската държава и българския народ; във впечатляващата теоретическа скованост, еднопосочност на мисленето и съзидателно безсилие, които дори не допускаха търсенето и откриването на възможно рационално зърно в марксизма - нещо, което правиха изолирани представители на „западната“ наука. Или казано по друг начин, българската историческа наука живееше под смразяващата сянка на Маркс, Енгелс, Ленин, а и на някои от техните самоуверени епигони, без да обръща внимание на О. Шпенглер, А. Тойнби и Б. Кроче, на Л. Февр и М. Блок (идеята за „Новата история“ и дейността на „Annales“), на Ф. Бродел („глобалната история“ и „историята на продължителния период“) и М. Фуко (съмишленика на Р. Барт и Кл. Леви Строс), който по думите на негов съвременник „революционизира историята“!

Но една беда никога не идва сама. От теоретическата слепота до безропотното политизиране крачката е твърде малка. И тя бе сторена от мнозина, сторена с оправданието, че всичко, което се прави, е отговор на „социална поръчка“! Добро оправдание, зад което са скриваше „партийната поръчка“! Страхувам се, че огромното мнозинство от българските историци не познаваха веруюто на Жул Мишле („Аз не принадлежа към никоя партия... Защо? Защото в историята аз не виждам нищо друго, освен история“), но дали някой от тях съзнаваше какво оръжие би могло да бъде историческата наука, когато тя се прави от политизирани учени, почитатели на класово-партийния подход, и когато попадне в ръцете на неуравновесени политици? Допускам, че неколцина познаваха прочутата фраза на големия поет Пол Валери: „Историята е най-опасният продукт, който химията на интелекта е създала някога“¹, но дали си даваха сметка как е бил употребяван създаваният от тях самите продукт?² Дали някой от тях бе лице в лице с принципа „Да се пише история е познавателна дейност, а не изкуство да се живее“ (к. а. - И. Б.). Съмнявам се! „Неразривната“ връзка между политическата действителност и история (установяването и поддържането на тази връзка бе гордост за мнозина) нанесе такива поражения на българската историческа наука, които ни върнаха десетилетия назад и ни отместиха встрани от пътя на световната историческа наука. А за утеха едва ли би ни служила тъжната констатация, че нерадостното състояние на науката, покровителствана от Клио, не се различава от положението, в което е изпаднало цялото българско общество.

Ще ми се да завърша този кратък, може би емоционален, но необходим предговор, отново с думите на Л. Февр: „Историята е занаят като всички останали. Тя има нужда от добросъвестни майстори, от опитни предприемачи, способни да извършат работа по план, приготвен от друг. Тя има нужда и от добри инженери. И те са длъжни да гледат на нещата не от нивото на фундамента. Те са длъжни да умеят да съставят планове, обширни планове, всеобхватни планове, с осъществяването на които ще се заемат в бъдеще добросъвестни майстори и опитни предприемачи. А за да се съставят обширни и всеобхватни планове, необходимо е да се притежава широк и ясен ум. Да се гледа разумно и проницателно на нещата. Да се работи в съгласие с ритъма на времето. Да се ненавижда всичко дребно, ограничено, пошло, отживяло. С една дума, необходимо е да умеем да мислим. Без да се срамуваме, трябва да признаем, че тъкмо това умение не достига на историците през последното полустолетие. Тъкмо това умение трябва сега да се придобие. В противен случай на въпроса: „Заслужава ли си да се занимаваме с история?“, на вас, след мене, ще ви се наложи напълно определено да отговорите: „Не! Не разпилявайте напразно живота си! Вие нямате право на това.“

* * *

Обект на тази статия според нейния наслов е „Раждането на средновековна България“. Като държа сметка за твърде свободната употреба на историческите категории (най-меко казано) и нерадостната картина на понятийния апарат в съвременната българска историческа наука, аз добре разбирам, че поне два от трите термина изискват обяснение и аргументация за тяхната употреба. Тъй като тези въпроси ще разгледам подробно на следващите страници, тук по необходимост ще се опра само на една страна на проблема; страна, която без колебание бих казал, че отразява традиционализма на българската историопис. А тя е следната. Не се съмнявам, че формулировката „Раждането на средновековна България“ стимулира у мнозинството само една възможна асоциация - формирането на българската държава в края на VII в. Като оставям за момента настрана правилността на подобна рефлексия, пристъпвам към отговора на очаквания въпрос, който е породен от нея. Нима този проблем, основен за историята на България, не е намерил засега своето задоволително обяснение? Наистина трудно би могло да се твърди, че той е убягвал от вниманието на историците медиевисти. Напротив, дори само един бегъл поглед върху обемистата историческа книжнина (от романтичните изблици до наши дни) или върху някои съвременни библиографии ще ни убеди, че тази тема присъства трайно в работното ежедневие на българските медиевисти и заема немалко място в разнообразни по характер и по произход научни трудове³. При това положение съвсем естествено би било питането: какво ме кара да подхващам отново тази тема, която привидно отдавна е разработена? Тъй като предшестващите страници са само най-общо въведение към един съвременен прочит или по-точно преоценка на състоянието на българската историческа наука, тук е необходимо да отбележа няколко конкретни неща.

Първо, внимателното запознаване със съществуващата специална литература не оставя съмнение, че постиженията са предимно, ако не изцяло, във фактологически план. Ако може да се говори за някакво теоретическо осмисляне, принуден съм да отбележа, че то почива на фалшива основа и е чудесна илюстрация на вече казаното. А именно, изработването на определена схема, която определено се налагаше навсякъде - в наука, учебни пособия, популяризации, художествено претворяване, дори рефлектира в доскорошния ни национален герб⁴.

Второ, изследвачите, почти без изключение, ситуират проблема „формиране на българската държава“ в хронологичните рамки на годините 680-681. Тъй като на въпроса за продължителността на този феномен или по-точно процес ще се спра по-долу, тук ще се задоволя да отбележа само някои по-общи констатации. Едва ли ще сгреша, ако посоча, че преобладаващата част от съществуващите публикации са отзвук от учудваща „методологическа“ последователност, от открояваща се терминологическа обърканост, от очевидна безпомощност при изграждане на типологическа характеристика, или ако трябва да бъда по-точен, от почти пълно отсъствие на такава. Тези недостатъци, които ще бъдат разгледани поотделно, пречеха сериозно за установяване на правилна хронология и периодизация, за разкриване на същността на процесите и характеристика на структурите и оттук при изграждане на цялостния облик на средновековна България и за намиране на нейното място в процеса на раждането на средновековна Европа.

И така, като отбелязвам безспорната теоретична слабост на идеята за „създаване“ на българската държава в 681 г., като възприемам справедливата критика срещу събитийната история („l’Histoire événementielle“), като тръгвам от схващането за история на продължителния период („longue durée“) - единствено приемливо в нашия случай, - аз поставям в центъра на моята работа не събитията от 680-681 г., а периода от 681 до 864 г.

Спонтанният въпрос, който очаквам, е: Защо? Защо тъкмо този период? Ще се опитам да отговоря кратко, но ясно. До окончателното си изграждане българската държава преминава през три основни периода: 1. V-VII в. - период на приобщаване към чужди държавни образувания (хунски, аварски, тюркски), на постепенно съзряване и развитие на държавно-творческите процеси сред българите⁵, на създаване на собствени племенни обединения, чийто естествен и логичен завършек е Стара Велика България. 2. 60-те години на VII в. - 864 г. - период, чието начало е белязано с отделянето на Аспарух от Кубратовата държава, а чийто основен облик се определя от двувековното самостойно вътрешно развитие, довело до изграждането на собствен модел държава. 3. След 864 г. - период на постепенно приобщаване към християнската, византийската общност; период на рязко скъсване с миналото и на пълна смяна на модела - държавен, социален, културен и религиозен; период, през който България изгражда новия си и вече траен облик на християнска държава.

Но все пак защо вторият от тези три периода? Изборът ми, разбира се, не е случаен. Бих могъл да посоча две групи причини, които определят моя избор. Първата съвсем основателно може да бъде характеризирана като група от обективни обстоятелства. Най-общо те биха могли да бъдат формулирани по следния начин. Първият период е начален (макар и до известна степен условно) и този факт крие много положителни и в същото време отрицателни моменти. От една страна, тогава начеват някои процеси, които могат да бъдат проследени и през следващите столетия; от друга страна, не са малко онези феномени от живота на българите, които поради липса на извори остават скрити от погледа на съвременния изследвач. Не би могло да се каже, че този период не е изучен достатъчно (въпреки новостите, които ни поднася археологията) и в същото време да очакваме от бъдещето да ни поднесе големи изненади⁶. Тъкмо това състояние е сравнително добра основа за изучаване на следващия период от българското минало. Третият период, т. е. времето след 864 г., по твърде брутален начин слага край на предшестващото столетно развитие на българската държава и го насочва в друга посока. Или казано с други думи, на границата между двете епохи ние можем (доколкото позволяват историческите свидетелства) да „засечем“ в сравнително чист вид основните белези, които характеризират българската държава. Тъкмо тяхното внимателно изучаване и съпоставяне може да ни даде сравнително ясна представа за българската държава и нейното място в процеса на формирането на средновековна Европа.

Втората група причини с не по-малко основание може да бъде наречена субективна или, за да бъда по-ясен, трябва да отбележа, че нейната сърцевина са преценките на отделни учени, които по един или друг начин формират определени представи, най-често с негативен оттенък, за България от края на VII до средата на IX в. Мисля, че ще бъде достатъчно, ако отбележа становищата на историци като Т. Мантойфел и X. Ловмянски, които, градейки обобщаващи схеми, търсят началото на българската държавност в средата на деветото столетие⁷, на A. X. Халиков⁸, който обвързва държавните традиции на България с Рим, на Г. Г. Литаврин⁹, който, изоставяйки някои от старите си схващания, поставя под съмнение държавната структура на България през периода, който ме занимава, или пък странните становища на някои български изследвачи, които са твърде далече от същността на проблемите и преди всичко от съвременен поглед върху епохата VII-IX в.¹⁰.

Какво свързва всички тези становища? Както казах вече, това са съмненията, негативизмът, непознаването на същностните характеристики на периода. Нямам желание да ги разглеждам обстойно, пък и не е необходимо, но тъй като те формират, въпреки всичко, определени представи за ранносредновековна България, допълнително аргументират моя избор. А именно: да начена моите размишления върху българската държавност през средните векове с периода от 60-те години на VII в. до средата на IX в. Основните проблеми, които ще поставя и ще се опитам да реша според моите сили и представи, са три: методология, терминология и типология.

* * *

МЕТОДОЛОГИЯ. Започвам моето изложение с важна, сложна и понякога доста хлъзгава материя. Не е тайна, че голяма част от българската историческа колегия приемаше марксистко-ленинската методология и си служеше с нея; друга изпитваше страх от самото понятие „методология“, а трета, открито или мълчаливо, изразяваше своето презрение към него. Защо? И това не е тайна. Марксизмът-ленинизмът, както вече отбелязах, бе единствената научна методология, единственият и задължителен път към познанието, към разкриването и обяснението на историческото минало. Методът бе отдавна изработен, изгладен от видимите грапавини (?), дори бих казал, лакиран и готов за всестранна употреба. На историците - от специалистите по праистория до изследователите на съвременната история - не оставаше нищо друго освен да го прилагат „творчески“. Отклонението от него бе ерес, която се порицаваше, а понякога и осъждаше твърде строго. А пък опитите за теоретически приноси (нека ми бъде простено за този трафарет от близкото минало) бяха не само предварително обречени на неуспех, но и бяха правени от хора, които не биха могли да се похвалят с качества, позволяващи им да мислят теоретически.

Започвам с този проблем не да го поставям в неговата дълбочина и широта, т.е. да разглеждам обстойно въпроси, свързани със законите на историята¹¹, философията на историята¹², метода (или методите) на историческата наука¹³,- въпроси, по които световната наука отдавна разменя мисли, спори, публикува, но за съжаление извън полезрението на българските историци.

Започвам с този проблем, за да отбележа няколко неща. Идеята, че историята на човешкото общество се подчинява на един общ закон или на няколко свързани помежду си закона, е неприемлива; неприемливо е и схващането, че този закон (или закони) има стойността на законите в природните науки; идеята, че придържането към този закон при всяко историческо дирене е задължителна, вече трябва да бъде изоставена; най-сетне не мога да не се съглася със схващането, че механизмите, които движат историята на човешкото общество, могат да бъдат разкрити само в конкретните обстоятелства и в техния контекст.

Когато пристъпваше към изучаването на важния проблем „формиране на българската държава“, българската медиевистика тръгваше задължително от схващанията на Ф. Енгелс („Произход на семейството, частната собственост и държавата“) и В. И. Ленин. По този начин една готова, стандартна дреха се намяташе върху снагата на ранносредновековна България, без да се държи сметка за нейния ръст. Така се създаваше един неверен, но затова пък много близо до „идеалния“ модел облик на българската държава. Но да се обърнем към фактите. И за да не утежнявам изложението си, ще отбележа, че ще се придържам към схващанията на П. Петров, най-ревностния, най-ентусиазирания изследвач на „създаването“ на българската държава - схващания, изложени пространно в обемиста книга¹⁴ и наложени в най-новата „История на България“¹⁵.

„Теоретичният“ проблем в книгата на П. Петров се появява едва на с. 281 - дял 2 „Образуване и утвърждаване на българската държава“, гл. 1 „Образуване на българската държава“, № 3 „Годината на образуване на българската държава“ и абзац, онасловен „Въпросът за началото на държавата“ (!!!). Ето какво четем там: „Когато се говори за началото на едно държавно обединение, трябва да се има предвид преди всичко неговата същност. Известно е, че държавата е политическа организация на обществото, оръдие на политическата власт, позволяващо на господстващите класи да държат в подчинение населението. Държавата се изгражда на определена територия и представлява система от институции и учреждения - централна власт, администрация, войска, съдилища и т. н. Затова за създаването на държава може да се говори едва тогава, когато тези институции бъдат изградени.“

Оставям настрана въпроса за достойнствата на това, макар и перифразирано, Лениново определение за държавата (той не е маловажен, но би трябвало да бъде разгледан другаде и преди всичко в теоретичен план) и бих искал да се посветя на неговото конкретно приложение. Пропускам първата половина на цитирания пасаж, тъй като той не е нищо друго освен идеологическа аксиома с твърде съмнителна стойност и се обръщам към неговата втора половина, която би трябвало да регламентира облика на една държава.

И така, нека насочим поглед към схемата, изградена на поменатата вече теоретична основа - схема, която се използва в българската историческа наука (П. Петров все пак не е нейният единствен представител!). Шест са основните елемента, които изграждат тази схема, представяща „образуването“ на българската държава: 1. Изоставяне на миналото, скъсване с традициите, т. е. отказ от Стара Велика България и заедно с нея на онези държавнотворчески сили и процеси, които довеждат постепенно до съзиждането на България. Или за да бъда по-добре разбран, Кубратова България обикновено се поставя в „преддържавния“ период, разглежда се като част от историята на „прабългарите“ до „образуването“ на държавата (най-ревностен привърженик на това странно схващане е, разбира се, П. Петров, а противното становище бе защитавано на професионално равнище предимно от И. Дуйчев). 2. При това положение съвсем естествено, но и напълно произволно за „начален момент“ в действието на държавнотворческия механизъм се избират годините 679-681, т. е. събитията на Долния Дунав, довели до трайното овладяване на византийските провинции Малка Скития и Долна Мизия от Аспарух (тук господства почти пълно единодушие). 3. Търсене на причини, стимули и фактори за „създаването“ на държавата. Любопитното тук е, че се пренебрегва вътрешното развитие на българите (забравя се дори и идеологизираната аксиома на теоретиците на марксизма-ленинизма), основният акцент се пренася върху външната опасност (преди всичко от страна на Византия) и предизвикания от нея „съюз“ между българите и славяните (отново най-голям поборник на подобен механизъм е П. Петров). 4. Определяне на точната дата на образуването - 680, 681 или 680-681 г. (едва ли трябва да посочвам конкретно напразно похабените усилия по един въпрос, чиято най-голяма стойност е рефлектирането му в националния герб). 5. Международен статут и признание на новата държава. Според мнозинството изследователи, които без колебание осъвременяват държавнотворческите процеси, основна роля играе договорът, сключен между България и Византия, който според тях има характер не само на акт на международно признание, но и на акт, регламентиращ самото съществуване на българската държава. 6. Спиране на изложението за „създаване“ на държавата (следователно и на държавнотворческите процеси?) дотук и въвеждане на понятията „укрепване“, „утвърждаване“, „развитие“ за обозначаване на следващите десетилетия и столетия (отново най-впечатляващ пример е книгата на П. Петров, приключваща с главата „България през последните две десетилетия на VII в.“ - формулировка, която би трябвало да съответства на понятието „утвърждаване“, присъстващо в наслова на тази част от книгата и да подскаже на читателя, че проблемът „образуване и утвърждаване на българската държава“ вече е изчерпан).

Какви са моите възражения срещу тази схема, за която вече казах, че е почти общоприета или по-точно е официална, „представителна“ за съвременната българска историопис? За по-голяма прегледност ще се опитам да ги синтезирам в няколко основни пункта. 1. Първото ми възражение е срещу погрешния, неправилния ъгъл, от който се разглеждат основните проблеми на формирането на българската държава. Той е „славянски“, „византийски“, но не и български. Началната история на България задължително започва със заселването на славяните на Балканския полуостров (оставям настрана смехотворните напъни на редица учени да търсят първите кълнове на българската държавност във въображаеми славянски държавни образувания), сякаш става дума за някаква Славиния, а не за България!¹⁶ А самото съществуване на България се поставя в зависимост от позицията на Византия! 2. Напълно погрешно се пренебрегва продължителността на държавнотворческия процес (тук не става дума за концепцията на Ф. Бродел за „longue durée“, а за основни принципи в историческото дирене), а именно:  необмислено се прекъсва веригата, отрязват се и се захвърлят цели периоди от извървения исторически път, отхвърлят се традицията и вече изграденото; „създаването“ на държавата се вмества в рамките на една година или дори по-малко, и след това се спира точно там, където не трябва (сякаш съставителят на „Именник на българските владетели“ е по-прав от съвременните учени!)¹⁷. 3. В абсолютно неправилна посока се търсят причините за „създаването“ или „образуването“ на българската държава. Вместо да се отдаде дължимото на продължителното вътрешно развитие на българското общество, тежестта се пренася върху външната заплаха (Византия), сякаш тя се явява за първи и за последен път в 680-681 г. Но в случая има нещо не по-малко важно. А то е: Да! Опасност е съществувала! Но тази опасност в 680-681 г. е била не за България, а за Византия. Защото Аспарух и българите са тези, които нападат, които завладяват; защото Аспарух и неговите българи са овладели и окупирали трайно византийски територии - провинциите Малка Скития и Долна Мизия; защото Византия е страна, която е била принудена да иска мир и да плаща за този мир. 4. Неправилно се схваща и още по-неправилно се представя механизмът на „създаването“ на българската държава, като за основен двигател се сочи мнимото съюзяване на българи и славяни. Но тук не става дума само за вулгаризираната представа за „създаването“ на държава (представителите на двете етнически общности сядат край „кръгла маса“ и решават всички въпроси около бъдещето на новата държава, сякаш става дума за създаването на политическа партия!), а за съзнателно изопачаване на отношенията между завоеватели (българите) и завладени (славяните) в името на криворазбрано демократично начало при „създаването“ на държавата и равнопоставеност на двата етнически елемента (тежък данък в полза на славянската идея), за съзнателно лишаване на българите от тяхната историческа роля¹⁸. Неяснота и объркване съществуват по твърде важен проблем, който обикновено се формулира по следния начин: „Признаване на младата българска държава“. Време е вече да се простим с погрешната идея, според която правото на съществуване на българската държава се определя, дори зависи едва ли не от Византийската империя, материализирано чрез сключения в 681 г. договор¹⁹.

Историческата наука не обича условностите от типа „ако това не бе станало...“ или „какво щеше да стане, ако това и това не се бе случило...“. И все пак никой от упоритите партизани на тази идея не си задава логичния въпрос: какво би станало, ако в 681 г. не бе сключен договор между България и Византия? Нима българската държава нямаше да се роди или пък щеше да изчезне от политическата карта на Европа? Със или без договора от 681 г. България вече е съществувала като държава, тъй като това се е определяло от нейното самостоятелно, вътрешно развитие, от сили и процеси, които не са зависели и не са били контролирани от друга държава. Но нека се върнем за по-голяма яснота към този наистина изключително важен договор между България и Византия. Неговото съдържание е добре познато на всички специалисти, но ще си позволя да го припомня: „Принуден от това [завоевателните действия на българите - б. а., И. Б.], императорът сключил мир с тях, като се съгласил да им плаща годишен данък за срам на ромеите заради многото ни грехове. Защото чудно бе за далечни и близки да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички - на изток и на запад, на север и на юг, да бъде победен от този мръсен, новопоявил се народ. Но той, като вярвал, че това се е случило на християните по божия промисъл, сключил мир, разсъждавайки по евангелски.“²⁰

Този текст едва ли се нуждае от обстойно тълкуване (между другото той недвусмислено показва откъде е идвала опасността и срещу кого е била насочена тя). И все пак няколко думи са необходими, и то от ъгъл, който обикновено се пренебрегва. Дипломатическата практика на ранна Византия - защото въпросният договор не бива да се откъсва от тази практика на империята - спрямо „варварските“ народи е добре позната и тук ще посоча само най-важното. В основата на отношенията между могъщата империя и „варварите“ е стоял принципът на foedus²¹. Един дори бегъл поглед върху цитирания текст показва, че договорът между България и Византия в никакъв случай не регламентира системата на foedus (ако мога така да се изразя). Ясно е, че в случая имаме пред себе си друг тип договор, който е логично отражение на друг тип двустранни отношения между двете държави (не бива да се забравя фактът, че много по-късните договори, сключвани между същите страни, имат подобен характер). А това вече недвусмислено подсказва, че българската държава е факт, с който Византия се е съобразила²², и никакви външни сили не са били в състояние да внесат промени в нейния политически статус. Ако договорът трябва да се осмисля като признание - а такъв характер той има, разбира се - това признание трябва да се търси само в една възможна посока. Империята признава загубата на свои територии (провинциите Малка Скития и Долна Мизия) и в същото време признава правото на друга държава, в случая България, да ги владее, и то да ги владее безусловно (без това да е указано в текста - подобен „пропуск“, разбира се, в никакъв случай не е необичайна практика²³ - но то се фиксира имплицитно, отразявайки териториалния проблем в момента на сключването на договора). Или казано по-ясно и по-категорично, същността на въпросния договор се състои: в прекратяване на състоянието на война; в признаване, поне за момента, на териториални загуби от страна на Византия; във възпиране на българите от по-нататъшни завоевания чрез изплащане на ежегоден данък от империята²⁴.

Тези кратки бележки ми позволяват да обобщя отношението си към представената и разгледана вече схема за „създаването“ на българската държава. За непредубедения специалист е ясно, че тази схема се разминава дори с цитираната парафраза на Лениновото определение за държавата - определение, от което тръгват всички привърженици на историческия материализъм. Основният недостатък на тази схема, превърнала се постепенно в догма, е подмяната, съзнателна или не. Подмяната на ъгъла на зрение, от който се наблюдава и още повече изследва проблемът; подмяна на продължителен процес с краткотрайно явление, с идеята, че всичко е станало в един миг; подмяна на динамиката със статичността; подмяна на факти с умозрителни разсъждения; подмяна на историческата истина с фалшива картина, нарисувана с помощта на политическа идеология. Раждането или съзиждането на българската държава е резултат от продължителен процес, наченал далече преди 681 г. и продължил след тази дата (тя символизира трайното настаняване на българите в земите на юг от Дунав и новите граници на държавата - така както е схванал това събитие и неизвестният съставител на „Именника“!); процес, довел до окончателното развитие на всички белези, които създават истинския облик на една държава.

ТЕРМИНОЛОГИЯ. Дотук е очевидно, че най-употребяваното понятие или, за да бъда съвсем точен, основното понятие, което фокусира в себе си темата, е понятието държава. Априорно ние приемаме, че е достатъчно ясно, че познаваме неговата същност и че всеки път, когато го използваме, у нас възниква асоциацията за нещо конкретно, строго определено. Но дали наистина е така? Дали всеки път, когато се говори за българската държава, ние имаме ясното съзнание за обекта, за който говорим, за нейните основни характеристики, за промените, настъпили в продължение на столетия, за приликите и отликите на българската държава със съвременните ѝ държави? Едва ли! Държавата е историческа категория, която има конкретно, а не абстрактно съдържание. Тя не може да бъде дефинирана без уговорки и понятието да бъде използвано безусловно.

Общоприето е, че проблемът за историческите категории (или за понятийния апарат на всяко историческо изследване) е може би най-важният за историческата наука, тъй като „историческата наука е преди всичко наука за особеното“. Не би било излишно да припомня, че научните категории биват: 1. Абстрактни, които са много добре дефинирани с помощта на теория, позволяваща те да бъдат изградени. 2. Естественонаучни, които са в резултат от емпиричен анализ. 3. Исторически, които са с най-общ смисъл (държава, град, революция) или пък имат научен произход (например „просветен деспотизъм“). Историята гради своето познание благодарение на конкретното, а не на абстрактното: не можем да говорим за религия, а за християнска религия, не можем да говорим за революция изобщо, а за революцията от 1789 г. и т. н.²⁵. В този смисъл ние не бихме могли да говорим, ако искаме да бъдем прецизни, за българска държава или дори за средновековна българска държава (както основателно заявява П. Вейн, „не може да се говори за Франция от Кловис до Помпиду“!), т.е. трябва да потърсим конкретното ѝ съдържание.

В нашия случай съдържанието на понятието българска държава или по-точно България може да бъде разкрито чрез употребата на определение, на допълнително понятие, което съдържа същностните характеристики на конкретен период или чрез пространствен анализ. Тук ме интересува първата възможност (втората ще оставя за по-нататък, в частта, онасловена „Типология“), т.е. да се опитаме да разкрием същността на българската държава (VII-IX в.) с помощта на съответните понятия. Веднага трябва да отбележа, че този подход има две страни. Първата засяга механизма на формирането на самата държава или по-точно подсказва преди всичко времетраенето на държавнотворческия процес (няма съмнение, че тези понятия, каквато и стойност да имат в случая, не могат да бъдат вместени в историческите категории). Втората страна на подхода, за която става дума, по-здраво, по-изразително е свързана със самата същностна, типологическа характеристика на българската държава или, за да бъда по-ясен, дава конкретно съдържание на понятието държава. Ще се опитам да разгледам последователно тези две страни.

Един по-внимателен прочит на съществуващата специална литература, както и на някои обобщаващи съчинения, ще ни покаже разнообразието на използваната терминология. Трудно ми е да отсъдя дали това очевидно разнообразие се дължи на авторови предпочитания, или пък е терминологичен еквивалент на схващанията на всеки специалист за механизма на изграждането на българската държава. Склонен съм да приема все пак, че първото е в пряка зависимост от второто, тъй като в повечето случаи предпочитаното понятие отразява в една или друга степен държавнотворческия механизъм - така както го схваща всеки един от цитираните по-долу автори. Но, разбира са, трябва да допусна, че не са изключени и случайни попадения.

И така, българските медиевисти имат предпочитания към следните понятия: основаване (В. Н. Златарски, П. Мутафчиев, В. Бешевлиев), създаване (П. Петров, В. Гюзелев), образуване (Д. Ангелов, П. Петров), възникване (И. Дуйчев). Най-често употребяваните чуждоезични съответствия са: fondation, по-рядко formation (френски), foundation, creation (английски), Gründung (немски), образование (pycки), ἵδρυσις (гръцки), ствараньу, настави (сърбохърватски) и т.н. Тези понятия съответстват на изложената схема, превърнала се в традиция, и рефлектират в чуждата историопис. В същото време те са сериозно противоречие с казаното от мен относно механизма на държавнотворческите процеси. Ето защо аз бих предложил въвеждането на понятия като изграждане, съзиждане и преди всичко раждане²⁶ (в смисъл на продължителен процес - така както това понятие се употребява в световната историческа наука). Те намират много добро съответствие в европейската историопис: naissance, formation, Birth, Rise, Geburt и безспорно отразяват много по-точно, по-правилно продължителния процес на формиране на българската държава.

Втората страна на този понятиен подход към осмисляне на ранносредновековна България, както вече посочих, отразява много по-пълно нейната същност, бих казал, типологическа характеристика. Уверено би могло да се твърди, че тази страна почти не е била обект на сериозен научен анализ. Разбира се, по един или друг повод са правени опити, в повечето случаи изолирани, непълни²⁷. За съжаление тези опити - както в много подобни случаи - са далече от стройна систематизация, която би ни дала по-цялостна представа за българската държава, за особеното, специфичното, различното и в същото време за общото между България и останалите европейски държави през ранното средновековие, за нейното място в процеса, който е прието да се нарича „раждането на Европа“.

Тези опити страдат от няколко основни недостатъка. 1. Липса на точни критерии, на пълен списък на онези исторически категории, които биха позволили да се установи обликът на ранносредновековна България. 2. Избират се отделни белези - според предпочитанията на всеки автор, - чиято стойност твърде често, за да не кажа винаги, се генерализира. Нека да видим някои такива характеристики. Говори се за езическа България (681-864) и християнска България (след 864 г.) (или езически и християнски период в историята на България), за хуно-българска епоха (В. Н. Златарски) или за „Die Protobulgarische Periode der bulgarischen Geschichte“ (В. Бешевлиев), за славяно-българската държава (Д. Ангелов, П. Петров и мнозина други), за федерация или дори конфедерация България (В. Гюзелев), за съюзна държава (Д. Ангелов), за номадски тип общество и съответно номадска държава България и т.н. Какво би могло да се каже за тези характеристики? Очевидно е, че когато всеки изследовател избира един-единствен белег - религиозен, етнически, политически, икономически, - трудно би могло да се получи пълноценен образ на ранносредновековна България. 3. Безспорно, когато се гради типологична представа за една държава, без да генерализирам този процес, съществуват два задължително последователни момента, а именно: установяването на онези белези, които характеризират, създават облика на тази държава, т.е. установяването на специфичното или типичното в нея, и тяхното съпоставяне с подобни феномени в други държави или по-голяма регионална общност, в търсене на общото. Вече отбелязах недостатъците при първия момент (непълнота, откъслечност), които в никакъв случай не позволяват да се потърси и открие някаква закономерност. Вторият момент, разглеждането на България (или на онези исторически категории, отразяващи основните страни от нейния живот) в компаративен план, който би довел до изграждането на определена представа за България между края на VII и средата на IX в. като тип държава, страда от една съществена слабост. А тя е - неправилно избран обект на съпоставяне. Или за да бъда по-ясен, мерило за същността на ранносредновековна България почти винаги е Византия²⁸. Погрешността на подобен подход едва ли се нуждае от доказване. И все пак, за да не бъда упрекнат в априорно твърдение, ще отбележа само с една фраза, подхождайки към въпроса теоретически, а не конкретноисторически, че през периода, който ме интересува тук, България в никакъв случай не би могла да бъде равнопоставена с Византия (освен за привържениците на догмата, че и двете държави трябва да бъдат поставени под шапката на феодалната епоха). Очевидно естествената среда, в която би трябвало да бъде поставена България, са западноевропейските „варварски“ държави, формирали се на територията на Римската империя, и някои източноевропейски, предимно тюркски държави. За щастие първата група държави отдавна са изучени грижливо тъкмо с оглед на тяхната типология (тип дуалистични държави - остготската държава в Италия и вестготската държава в Аквитания и Испания, франкският модел, лангобардската държава, т.нар. племенни кралства на Британските острови) - нещо, което не би могло да се каже с такава категоричност за тюркските държави²⁹.

ТИПОЛОГИЯ. Преди да пристъпя към конкретноисторическия анализ, който би ни довел до по-пълна представа за българската държава в периода от края на VII до средата на IX в., трябва да отделя малко място за два проблема от теоретичен характер, тъй като те засягат същността или по-точно методологията на моята по-нататъшна работа. Тези два проблема се наричат „типичното в историята“ и „компаративната история“. Ще започна с първия.

Типичното в историята³⁰. Съществува ли то, и ако съществува, в какъв вид (форма, съдържание)? Да се отговори на това питане с едно-две изречения е непосилно. Типичното в историята, това е добре известно, няма стойността на типичното в ботаниката или в медицината например. В същото време не може да се отрече, че в историята съществуват известна повторяемост, схеми (например наследствена монархия). Френският историк П. Вейн е категоричен: „Типът или теорията служат само за съкращаване на описанието“ или „Теориите, типовете и категориите са едно и също нещо: резюмета на интригата.“ Признавайки до известна степен правдивостта на тези разсъждения, все пак аз предпочитам да тръгна от друга мисъл на същия учен: „Историята се интересува от отделните събития... но тя самата не се интересува от тяхната индивидуалност; тя търси, стреми се да ги разбере, т.е. да намери у тях своего рода обобщение или по-точно специфичност.“ И тъкмо разкриването на тази специфичност или по-добре специфичности, особености, типични белези на българската държава ще бъдат обект на следващите страници. Но както вече казах, пълното разкриване на типичното не би могло да стане без неговото репродуциране на по-широк, европейски фон. И тук вече стигнахме до компаративизма.

Какво е това компаративна история³¹? Дали тя е разновидност на историческата наука или пък неин метод? Не, твърди П. Вейн. Тя е по-скоро метод на познание, евристика. Наистина, трудно е да се каже къде свършва същинската история и къде започва компаративната история (в първия случай се набляга на националните особености, а във втория - върху общите черти с историята на другите?). Ако се съди по крайните резултати, разликата между двете се състои само в тесния и в по-широкия географски ареал, който е обект на изследване, т.е. няма да сгрешим, ако приемем, че компаративната история (същото би могло да се каже и за компаративното литературознание) е оригинална не толкова по своите резултати, колкото по пътищата, чрез които се достига до тях.

Струва ми се, че всички тези разсъждения (и много други, разбира се) са добре резюмирани от П. Вейн: „Двусмисленият и лъжливонаучен израз компаративна история означава наличието на два или три подхода, водещи до крайния резултат.“ 1. С помощта на аналогията (per analogiam) да се запълват съществуващи празнини в документацията, т.е. да се обяснят едно или друго събитие чрез подобно събитие, случило се на друго място и в друго време, там където документите позволяват това. 2. Път на познание, който е твърде близък до евристиката, т.е., когато историкът, без да се затваря в „своя период“, мисли за едно явление, изучавайки друго, сходно на него, достига до определени идеи за обекта на изследване чрез близост или различие с друг обект (пример: изучавайки революционните движения през средновековието или днес в Третия свят, да ги сравнява с въстанията на робите през елинистическата епоха). 3. Изучаване на една историческа категория или тип събития, без да се държи сметка за единството на времето и мястото, т.е. история par items³². Както се вижда, и трите подхода към решаване на проблемите, определени от П. Вейн, макар и да съдържат известни различия, са твърде близки помежду си. Очевидно е, че те се допълват и не може да се даде предпочитание само на единия. Тъкмо от това положение ще се ръководя и аз.

1. Völkerwanderung. Столетното придвижване на българите от степите на Средна Азия на запад, към Европа, има своята естествена социално-политическа среда, наречена „Велико преселение на народите“, а съзиждането на българската държава е част от изграждането на средновековна Европа. Основните белези, които характеризират този начален етап от продължителния държавнотворчески процес и които са присъщи на почти всички „варварски“ народи, нахлули на територията на Римската империя, са: придвижване на по-големи и по-малки етнически групи (за българите това движение се ситуира в първите столетия след Христа, като първата им поява в Европа трябва да се обвърже с хунското придвижване, а краят на процеса трябва да се постави в последните десетилетия на VII в.), завладяване на нови земи и покоряване на тамошното население, разрушаване на завареното (държавен организъм, идеология, култура) - разбира се, в различна степен - и постепенно изграждане на новото. Всеки от тези процеси има самостойно място и затова ще го разгледам отделно и подробно.

I. 1. Завладяване на нова територия, която става люлка на раждащата се държава. Този процес при българите има особени измерения (като не ги отдалечава от „варварските“ кралства в Западна Европа и някои тюркски държави, все пак той има специфична изява). Без да разглеждам целия процес на придвижване от Средна Азия към Източна и Централна Европа, в неговите конкретно-исторически проявления, ще наблегна на два етапа от този път: установяването на част от българските племена в Северното Черноморие и формирането на Кубратовата Стара Велика България; последвалото „разсейване“ на българите, покоряване на земите около Волга и Кама (там те полагат началото на Волжка България) и отделянето на онези групи племена, предводителствани от Аспарух, които овладяват земите на североизток от Долни Дунав (60-те години на VII в.?), а петнадесетина години по-късно завладяват след ожесточена война (ромейските войски се командват от василевса!) византийските провинции Малка Скития и Долна Мизия, като очертават новите граници на България³³.

Когато отбелязах, че процесът „завладяване на нова територия“ при българите е с особени измерения, имах предвид още едно обстоятелство, чиито корени трябва да се търсят не в историческото минало, а в съвременната наука. Кое е то? В българската историопис трайно се е наложил подход, който поставя славяните в началото на българската държавност, или казано по друг начин, всяко изложение на тази тема - конкретно или обобщаващо - започва със славянските нашествия на юг от Дунав и трайното установяване на славяните в земите на империята (вж. по-горе). Ако приемем безусловно този подход - а той вече е станал почти непоклатима традиция, - би трябвало да установим съществена отлика на България от „варварските“ държави: двустепенно или двукратно завладяване на част от балканските провинции на Византия - веднъж от славяните и втори път от българите. За съжаление тази „особеност“ е въображаема, тъй като от чиста методологическа гледна точка аз не бих могъл да приема подобна позиция при изучаването на раждането на България. Казано по-простичко, историята на България започва с историята на българите. Всичко останало е второстепенно (поставянето на славяните на първите страници на българската история и историческият материализъм принудиха съвременната българска историография към още една крачка, която ни отведе още по-надолу - вплитане на тракийското минало в историята на България!). Ето защо аз разглеждам Аспаруховото завладяване на отвъддунавските земи и сетне на Малка Скития и Долна Мизия като първично завладяване: българите отнемат тези територии не от славяните (впрочем те никога не са ги откъсвали от империята), а от Византия. При това положение славяните са извън параметрите на феномена завладяване на нови територии (от позицията на българите и на България), тъй като те са поданици на Византия (макар и в някои степени условно) и тяхното място е единствено в системата на отношенията на българите с местното население.

I. 2. Покорители-покорени (суперстрат-субстрат). Завладяването на нови земи винаги е съпроводено с покоряването на тамошното население. Подробното разглеждане на този въпрос в теоретичен план или пък примери едва ли са необходими, но все пак: готи и лангобарди са господстващият елемент в Италия и Испания, франките - в Галия, хазарите - в Източното Черноморие (от края на VII в.), тюркютите на Истеми хан - в Тюркския каганат, българите - във Волжка България и т.н. Действията на Аспаруховите българи не правят изключение от това правило и в процеса на овладяването на отвъддунавските земи - Малка Скития и Долна Мизия (ограничавам се със събитията до 681 г.) - покоряват местното население. Съзнателно подчертавам местното население, тъй като тъкмо в това понятие се крие спецификата на отношенията покорители-покорени (суперстрат-субстрат) в границите на България.

Вече имах възможност да отбележа, че по традиция българската историопис - а и не само тя - говори за две основни вълни от завоеватели (казано най-общо) - славяни и българи. Отчитайки правилността на подобно становище (с оглед историята на южнодунавските византийски земи, разбира се), не мога да не отбележа, че по отношение на изграждането на българската държава първата вълна (славянската) има второстепенно значение. Но когато разглеждаме етническите отношения в ранна България, двете вълни пришелци придобиват съвсем друго звучене, до известна степен се изравняват, тъй като те създават народностния облик на държавата. Спецификата, за която споменах, се крие в последователността на тези процеси (до известна степен оттук произтича типът на взаимоотношенията между тях). От гледна точка на времето (тъй като пространството е едно и също) славяните са първична вълна завоеватели (разбира се, терминът завоеватели тук е относителен и крие много нюанси - славяните наистина идват като завоеватели, поне на първо време, но голямата част от тях бързо се превръщат в поданици или федерати на империята и може би по-редно би било да се говори за пришелци?). Тъкмо те влизат в контакт с местното население, което най-общо може да бъде характеризирано като ромейско. Позицията на славяните, чиято самостойност в много случаи е формална и ограничена в определени сфери, рефлектира в отношението с ромейското население в земите, които те обитават, т.е. тук трудно би могло да се говори за субстрат и суперстрат в истинския смисъл на тези понятия, а по-скоро за съвместимост между двата етнически елемента - съвместимост, чиято по-нататъшна съдба е лесно предсказуема. За нас по-важна, по-определяща е втората вълна от истински завоеватели, а това са българите. Неслучайно казвам „истински завоеватели“, тъй като действията на Аспарух и неговите българи са класически или може би по-точно те се вписват добре в теоретичните норми на процеса: покоряване на територия и нейното население; включване на тази територия и населението ѝ в българската държава; господстващо положение на победителите спрямо победените. При това положение българите са безспорният суперстрат, който не крие никакви неясноти. По-различно е положението със субстрата. Той е по-широк (в сравнение с настаняването на славяните), двуполюсен и поне за териториите на юг от Дунав може да бъде представен като славяни и ромеи. За съжаление оскъдните извори, с които разполагаме, почти не предлагат информация за отношенията българи-ромеи от покорените вече земи. Нещо повече, същите извори пренасят почти изцяло тежестта на отношенията покорители-покорени върху българите и славяните (заварено или автохтонно население от гледна точка на българите). И тъкмо те ще бъдат предмет на следващите бележки. В отношенията между завоеватели и завладени могат да бъдат разкрити две основни страни: количествена и качествена³⁴.

I. 2. 1. Количествени отношения. Какво е било количественото съотношение между българите и славяните? Дори и на неспециалистите е известно, че това е твърде стар въпрос, че са натрупани много неверни факти и числа, че се е наложила (предимно в българската историография, но оттам понякога прескача и в чуждата) терминология по отношение на Аспаруховите българи - „орда“, „дружина“, „група“ и др., - която трудно би издържала научна критика. Последните опити за някакво преосмисляне или пререшение на този въпрос, въпреки известни положителни елементи, също са незадоволителни³⁵. Струва ми се, че към неговото изучаване трябва да се подхожда внимателно, без увлечения и прибързани твърдения, с използването на нови методи и средства (едно каталогизиране на раннобългарската селищна мрежа с аналитично описание на всяка селищна структура би било от голяма полза). В границите на България от края на VII в. българите едва ли са били значително по-малко на брой от славяните. Археологическите проучвания през последните десетилетия подкрепят убедително това твърдение и спомагат за изживяването на някои увлечения. Едва постепенното териториално разширение на българската държава, особено в посока на юг от Стара планина (защото разширяването на североизток от Долни Дунав в посока Днепър води безспорно до приобщаване на отделни групи българско население³⁶), е довело до увеличение на славянския елемент и до неговото вероятно количествено превъзходство. Мисля, че това твърдение е най-близо до реалното положение и когато изхождаме от теоретическото схващане, че във „варварските“ държави завоевателите в повечето случаи са по-малобройни от завладените (франки, готи, лонгобарди, западни тюрки, волжки българи са били надвишавани по брой от населението на земите, овладени от тях), трябва да приемем без колебание, че и българите не излизат от тази схема, но без да забравяме някои български особености (съотношението е динамично изменяща се, а не константна величина).

I. 2. 2. Качествени отношения или по-точно - правни отношения. Без съмнение този проблем е значително по-сложен от проблема за количествените измерения на двете етнически групи, но пък и много по-важен от него. Известно е, че от типа отношения, установен между едните и другите, се определя до голяма степен моделът на държавата и посоката на нейното бъдещо развитие. Добре е известно и още нещо: отношенията българи-славяни бяха обект на немалко публикации, но за съжаление голяма част от тях имат спекулативен характер (тук не визирам „официалните“ издания или техните популярни отгласи) и достигат до пристрастни решения - данък на субективна (по-рядко) или на идеологическа схема (по-често). Без да претендирам за окончателно изясняване на този нелек проблем и още по-малко за превръщане на моите заключения в задължителна норма оттук нататък, ще се опитам да предложа път, по който той би могъл да бъде решен.

Типът отношения покорители-покорени не би могъл да се установи освен по един начин, а именно: внимателно, професионално изучаване на онези извори, които в някаква степен отразяват възможната договореност между двете групи. Тъй като покорените (в случая славяните) са онзи субект, който в хода на събитията от 680-681 г. променя своя статус - държавен и юридически, - проблемът задължително трябва да бъде поставен и разгледан в два плана - международен или междудържавен и вътрешен. За щастие ние разполагаме с две известия, които са в състояние да ни помогнат да хвърлим известна светлина в така определеното пространство за изследване.

Първото известие е свързано с договора между България и Византия от 681 г. (поставям го на първо място и по още едно съображение, а именно: юридическата договореност е обичайната практика за уреждане на отношенията между „варварските“ държави и Западната Римска империя, съответно между „варварите“ и конкретното население на империята). За да отстраня всяка неяснота или колебание, ще си позволя да припомня част от казаното дотук. И така, това е договор между две държави, България и Византия, между две равноправни от юридическа гледна точка страни, а не между две етнически общности (обединени в една или друга степен в държавни структури), обитаващи обща територия, господството над която, макар и формално понякога, принадлежи на едната от тях. Според него България е пълен господар над завладените земи (заедно с тяхното население!). Отношенията, които той регламентира, са в междудържавен, а не във вътрешен план; запазеният текст е недвусмислен и не подсказва никакво отношение на империята към бившите ѝ земи. При това положение заключението може да бъде само едно: уреждането на отношенията между покорителите (българите) и покорените (местното население, сред които безспорно, дори абсолютно мнозинство са славяните) в границите на българската държава е дело на самата българска държава.

И така, от международен план преминаваме във вътрешен план. Отправна точка тук е отново известие на Теофан, което регламентира отношенията между българи и славяни чрез прочутия вече израз ὑπὸ πάκτον ὄντας³⁷. Няма да бъде пресилено, ако отбележа, че са похабени немалко усилия за обяснението на тези три думи. И бих казал напразно, тъй като техният смисъл е ясен: славяните или по-точно седемте племена се намирали sub tributum по отношение на българите или още по-категорично - плащали им определен данък³⁸. Но дори да предпочетем другото възможно значение на πάκτον и да тълкуваме въпросния израз като sub pactum, т.е. славяните и българите са били под договор, в договорни отношения (както приемат В. Н. Златарски и мнозина историци от последното полустолетие), това не променя съществено нещата. Първо, наличието на договор, регулиращ отношенията между българи и славяни (а такъв договор безспорно е съществувал - и двете възможни тълкувания на въпросния израз го доказват), не означава автоматически, че той има равноправен характер за двете етнически общности, че определя - писмено и устно - равноправен съюз между тях. Второ, когато се изследва такъв сложен и значим проблем, в никакъв случай решаването му не би трябвало да бъде обвързвано само с обяснението на един израз, колкото и да е важен той, и да не се държи сметка за целия контекст. А той е съвсем недвусмислен и само насилието върху изворите, извършвано от съвременните учени, може да заблуди някого. Теофан е категоричен: „...κυριευσάντων δὲ αὺτῶν καὶ τῶν παρακειμένων Σκλαυινῶν ἐθνῶν“³⁹, т.е. „...и като покорили („станали господари“ буквално) от намиращите се там славянски племена...“ (употребата на глагола κυριεύω = „господар съм“, „владея“, „завладявам“, „покорявам“ едва ли е случайна). Когато говори за разместването на славянските племена, византийският хронист използва глагола κατοικίζω (κατῴκισαν), т.е. „поселявам“, „заселвам“⁴⁰, който безспорно означава извършване на определено действие, насочвано от чужда воля, дори насилствено. Патриарх Никифор разказва споменатите събития с много малко изменения, глаголите, които подбира, са различни, но имат същия смисъл: „Те [българите] станали господари (κρατοῦσι) на славянските племена, които живеели наблизо и заповядвали (ἐπιτάττουσιν - ἐπιτάσσω, ἐπιτάττω – „заповядвам“, „нареждам“) на едните [от тях - славяните] да охраняват земите, които са близо до аварите, а на другите да пазят земите, които са съседни с ромеите.“⁴¹

Терминологията, използвана от двамата византийски автори (κυριεύω, κρατέω, ἐπιτάττω), не предполага никакво колебание при тълкуването на израза ὑπὸ πάκτον ὄντας: славяните от Малка Скития и Долна Мизия (едва ли е необходимо да се занимавам подробно с възможното различие в статута на седемте племена и северите - в основни линии той е бил еднакъв, в единия случай, изразен чрез κυριεύω и ὑπὸ πάκτον ὄντας, а в другия - с κατοικίζω; да не говорим за безспорния факт, че патриарх Никифор не ги разграничава) са били завладени, покорени от българите; отношенията им са били уредени вероятно със специално споразумение, съгласно клаузите на което славяните са били длъжни да плащат данък, да отстъпят част от земите си, да изпълняват служба по охрана на част от границите на държавата и т.н. Или казано само с едно изречение, от поданици на Византия до 681 г. те се превърнали в поданици на България след тази дата⁴².

Как се е стигнало до това? Изворите не ни предлагат задоволителни сведения, но мисля, че картината би могла да бъде възстановена по следния начин. И Теофан, и патриарх Никифор неслучайно не говорят за каквото и да било военно стълкновение между българи и славяни. Това е съвсем естествено, тъй като основният, ако не и единственият сблъсък е бил между българи и ромеи. И наистина Аспарух е воювал срещу Византия, срещу византийската администрация в Малка Скития и Долна Мизия (доколкото все още е съществувала), а по-сетне и в Тракия. В този двубой славяните не само че не били преките му противници, но той се отнесъл към тях не като към победената страна в една война, която трябва да понесе всички последици от това състояние, а като към население, подвластно на чужда администрация, на един държавен организъм, срещу които той е воювал (тук се изкушавам да цитирам френския историк Ф. Ло: „Салическият крал [Кловис - б. а., И. Б.] не водил война с местното галоримско население, но със слабите остатъци от римската власт, съществуваща в Галия.“⁴³). Излизайки победител от тази война, Аспарух е присъединил завладените територии към своята държава, а тяхното население - към своите поданици (такъв тип отношения не само че е бил характерен за „варварските“ държави, но и е започнал да се формира между Куберовите българи и славяните или част от тях в Македония⁴⁴).

За да приключа с въпроса покорители-покорени, трябва да се спра на още два момента, които завършват тяхната цялост. Първият е: и двамата византийски автори говорят само за славянско население на земите, завладени от българите. Защо?

Означава ли това премълчаване на „ромейско“ население, че славяните са имали или по-точно - получили специален статут („съюзници“ на българите, както предпочита да твърди българската историография)? Едва ли! По-скоро славяните са били абсолютно мнозинство в тези земи, а ромеите са били представени от гражданската, църковната и военната администрация, която след поражението на империята се изтеглила на юг (това, разбира се, не означава, че отделни малки групи ромеи не са останали в някои градски центрове, но те безспорно не са оказвали съществено влияние върху етническата картина). Вторият момент е по-важен: какъв тип отношения са били установени между покорителите и покорените? Дали картината е била като на Запад, особено там, където отношенията са били свързани със съществуването на foedus, т.е. превъзходство на едната група над другата, наличието на „варварски“ и римски квартали в градовете, забраната на смесени бракове, липса на връзки между двете групи и т.н.? Трудно е да се отговори категорично. Но все пак някои неща са ясни: господство на българите, отделни територии за едните и другите, своеобразна автономия, макар и ограничена, на славяните и може би известен федерализъм в структурата на държавата, въпреки че следите от подобен феномен са твърде бледи и се преувеличават много.

I. 3. Отношение към заварената цивилизация. Няма съмнение, че това е един от най-важните и в същото време един от най-сложните въпроси, които възникват при изучаването на ранносредновековните или „варварските“ държави. Важен е, защото римската цивилизация е онази основа, на която стъпват повечето от западноевропейските държави; сложен е, защото регионалните особености са добре забележими и установени и създават трудности при изграждането на обща схема. България не само че не би могла да бъде изключена от изучаването на подобен процес, но тя заслужава особено внимание, тъй като е първата и в много отношения единствена държава, формирана окончателно на територията на Източната Римска империя, т.е. тя не може механически да бъде включена в определен модел, тъй като гради собствен модел на отношенията си към античната цивилизация. И нещо повече, успява да го изгради.

Трудно би могло да се каже, че този въпрос е убягвал от вниманието на българските учени. Сторено е немалко за изясняване на някои процеси и явления, но никак не е малко и погрешното, фалшивото (съзнателно или не), заблудата. Тъй като моята идея не е да издирвам конкретни факти, а да се опитам да погледна на проблемите от теоретична позиция, ще си позволя да отбележа само най-често срещаната грешка в специалната литература. А тя се състои във формулирането на следния въпрос: съществува ли континуитет между античност и средновековие (в рамките на българската действителност, разбира се)? И усилията на основната част от българските изследвачи се насочва към търсене на отговор на това питане. Многобройните бележки и мнения, пръснати в различни по характер и по обем публикации, не само че не предлагат необходимата яснота, но и често създават погрешна представа за някои явления и процеси (под приемственост се разбира едва ли не само пространствената приемственост и от това се правят генерални изводи!). Това ненаучно, насилствено вместване на континуитета в българската история имаше и обратен ефект - негативно отношение сред немалко специалисти към проблема „преход от античност към средновековие“, едва ли не страх към изследването на този проблем. Тъй като въпросът се нуждае от самостоятелно и по-обемно проучване, тук ще се задоволя да набележа само някои основни моменти, които биха ми позволили да отговоря на поставения въпрос: България и заварената цивилизация.

а. Балканските владения на Източната Римска империя в продължение на няколко столетия (IV-VII в.) били обект на многобройни и в много случаи безмилостни „варварски“ нашествия, довели без преувеличение до разруха на местната цивилизация - обезлюдяване, унищожаване на провинциалната администрация, на икономическата система, на градския живот, дори на такъв устойчив организъм като епископската мрежа. Тази картина (особено за преходния за Балканите VII в.), в която бъдещите проучвания, преди всичко археологически, едва ли ще донесат съществени промени, е коренно различна от положението в Западна Европа. б. Аспаруховите българи са втората и последна вълна пришелци, която се установила в земите на империята. Това обстоятелство ги поставило в допир с опустошена и разорена територия, до голяма степен „пославянчена“ (с всичките сетнини от това явление) и оттук в постоянен контакт с вторична етническа група (славяните), а не с автохтонното ромейско население, с неговите социални и политически структури, институции, икономическа организация и духовна култура, в. Обикновено се пропуска един основен момент. От края на VII в. нататък България и българите имат възможност да установят преки, непосредствени връзки не с античната, а с византийската цивилизация, т.е. българите гледат на античността, доколкото е било възможно това, разбира се, през погледа и чрез посредничеството на съвременната им Византия45, г. Би могло да се твърди без каквото и да е колебание, че в нито една основна сфера от живота на българското общество през първите две столетия - политическа идеология, институции, селищен живот, икономика, духовна и материална култура - не може да се открие византийско влияние (инцидентно появяване на титлата „кандидат“, използването на известна строителна техника или пък „античните“ традиции при изработването на българската керамика едва ли биха могли да бъдат доказателство за противното).

Ако „наложа“ тази схема на българския модел за отношението на един нов народ и една нова държава към заварената цивилизация върху западноевропейския фон, то как би изглеждала тя? В най-общи линии отношението на завоевателите към римското наследие би могло да бъде характеризирано по следния начин: „Техните вождове [на варварите - б. а., И. Б.] не се стараели да наложат на подчинените страни своята собствена цивилизация, но възхищавайки се от величието на Рим, те съхранили местните институции и създали илюзията, че pax Romana е възстановен.“⁴⁶ Разбира се, в отделните „варварски“ кралства положението е било различно. Дуалистичните държави, благодарение на съществуващия foedus, били много здраво обвързани с Рим и неговата цивилизация (позицията на Теодорих като quasi-император, запазването на местната администрация, икономическата и данъчната система и т.н.); от своя страна франките са имали развързани ръце, за да изградят собствен модел, без да се отказват изцяло от римското наследие; лангобардите са били подложени на силно византийско влияние и създали държава „а la byzantine“, докато на Британските острови, където не е оцеляло нищо или почти нищо от римските структури, т.нар. „племенни“ кралства били принудени да започнат всичко отначало.

И така, къде е мястото на България в тази пъстра картина? Няма съмнение, че българският модел прави картината още по-пъстра, още по-интересна и още по-богата. Защото България и извървеният от нея път от 681 до 864 г. показват възможност за изграждане на собствен тип държава на територията на някогашната Римска империя (може би този показател ги сближава най-вече с британските „племенни“ кралства?).

I. 4. Идеологическа опозиция. Една от важните страни на сблъсъка на „варварите“ с римския и византийския свят е идеологическата опозиция или идеологическото противопоставяне между едните и другите. Тази страна на сблъсъка се оправдава от коренно различната социална структура, религия, идеология, държавни традиции на двата противостоящи свята. Основният въпрос е: какви са практическите проявления или възможности за проявление на това противопоставяне? Преди години френският историк Л. Мюсе писа: „Дали варварите са били ръководени от желанието да се сдобият с плячка, да се настанят в по-богати земи, под по-милостиво небе и да се радват накрая на плодовете от своето завоевание? Или те са били ръководени от по-съвършен идеал, например този да заменят Романия с друга политическа постройка и католическата църква с друга църква?“ Второто предположение той подкрепя с пасаж от Орозий, според когото визиготският крал Атаулф (410-415) искал да подмени imperium Romanum с imperium Gothorum, да превърне в Готия това, което някога е било Романия. Като се отнася скептично към подобна идея и преди всичко към осъществяването ѝ, френският учен отбелязва, че въпросът за идеологическото противопоставяне би могъл да бъде търсен единствено в религиозната област, а именно: разпространението на арианството сред германските племена и борбата му с католицизма⁴⁷.

Какво е мястото на България в тази противоречива област? Българската действителност от VII до средата на IX в. не прави изключение, тъй като и в нея се съдържат зрънцата на двата възможни конфликта - в сферата на политическата идеология и религия. Но първото обстоятелство, което заслужава отбелязване, е друго. Тези противодействия, противопоставяния или сериозни сблъсъци са ситуирани в два плана - вътрешен и външен. Този двупланов конфликт се определя от специфичната в сравнение със Западна Европа държавнополитическа обстановка на Балканите.

Ще започна моите бележки с вътрешния план. Естествено е възможните конфликти да бъдат търсени на първо място в посоката българи-славяни. Изворите, с които разполагаме, не ни позволяват да дирим конфликт в религиозната област. Разбира се, ние имаме сравнително добра представа за религиозните схващания, обичаи и практика на едните и на другите⁴⁸, но не можем да открием сигурни свидетелства за какъвто и да било сериозен сблъсък на държавно (ако мога така да се изразя) или на местно равнище. Но все пак подобна констатация не би трябвало да се абсолютизира. Що се отнася до идеята за някакво политическо противопоставяне между българи и славяни, преди всичко практическо, отколкото теоретическо, в средата на осмото столетие, то тя почива по-скоро на разсъждения, отколкото на действителни факти, почерпани от познатите ни извори.

Същинското религиозно противопоставяне, и то в неговата крайна форма, довела до човешки жертви, може да се установи едва през първите десетилетия на IX в., и то не в средата на двете етнически групи (българи и славяни), а между „езичници“ (едните и другите?) и християни. Събитията са добре познати, за да се спирам подробно на тях. Все пак бих искал да напомня едно обстоятелство, което придава малко по-особен характер на конфликта. Макар че преследването на християните засяга и канския двор (семейството на Омуртаг), не бива да се забравя, че в неговата основа са византийските пленници, появили се в България през 812-813 г., част от които се посветили на пропаганда на Христовата вяра, т.е. тук бихме могли да говорим за смесване на двете плоскости, в които търсим конфликта - вътрешна и външна.

Външният план на сблъсъците е определено по-важен, ако не за изясняване на развитието на България, то поне за нейното съпоставяне с останалите страни от „варварския“ свят. Първото проявление на конфликта България-Византия е в религиозната област. Примерът, който ще дам, е известен, но той заслужава нов поглед. Става дума за прочутия надпис от Филипи. Неговата финална част гласи: „Който търси истината, бог вижда, и който лъже, бог вижда; на християните българите сториха много добрини, а християните забравиха, но бог вижда.“⁴⁹ Първо онова, което е безспорно: опозицията българи-християни (ромеи)⁵⁰. Тя разкрива едно от най-важните противоречия между двата съседни народа, в основата на което са религиозните различия. Тъкмо това различие не само формира облика на двата народа, тяхната душевност, бит, но и твърде често е една от причините за постоянните въоръжени конфликти между тях. За ромеите българите са езичници, „варвари“, които стоят по-ниско от тях, трябва да бъдат презирани и по възможност поставени в подчинено положение. За българите ромеите са християни, хора, които се различават основно от тях самите, хора, от които ги дели не само държавната граница, но и духовна бариера, която прави общуването помежду им почти невъзможно.

Но този откъслек от надписа има още една особеност, която обикновено се подминава, а тя заслужава много по-голямо внимание. В двете изречения думата бог се употребява три пъти. Нещо по-интересно, на този бог съвсем естествено му се отрежда място на върховен съдник, съдник, който единствен може да отсъди кой е прав и кой лъже; възлага му се ролята на арбитър между двете страни, между двата народа. Но от опозицията, за която вече говорих, следва въпросът: кой или по-точно - чий е този Бог? Единственият учен, който дава отговор на това питане, е В. Бешевлиев: „тук става дума за християнския бог, който всичко вижда и отдава всекиму заслуженото“⁵¹. Но дали е така? Можем ли да допуснем, че съставителят на надписа (капкан Исбул?) би приел или по-скоро би призовал за върховен съдник между българи и ромеи християнския, ромейския бог (и то след конфликта във владетелската фамилия!)? Не отиваме ли твърде далеч, ако приемем, че християнският бог направлява действията на българите, нещо повече, самите те оставят в негови ръце равновесието между двата народа, т.е. българите гледат на реалния свят с очите и душевността на византийците? Не бихме ли могли да погледнем на нещата от позицията на съставителя на надписа, от позицията на българите? Да приемем, че авторът на този изключително интересен текст, поменавайки трикратно бог, мисли и говори за своя бог, за българския бог (Тангра?)? Разбирам, че това тълкуване ще срещне сериозна съпротива, но то е една възможност, една алтернатива, която ни представя българите в по-друга светлина. Народ, който не само има собствена религиозна система, но и народ, който е в състояние да я противопостави на религиозната система на ромеите, т.е. на християнството!

Сферата на политическата идеология би могла да допълни тези мои разсъждения. Ще си позволя да разгледам само един текст, но той е толкова значим, че далече надхвърля целта, която съм си поставил тук. Думата ми е за „Именник на българските владетели“. Оставям ненужните спорове около времето на неговото съставяне - едва ли трябва да се доказва, че това е паметник на най-ранната епоха - и тръгвам от един според мен безспорен факт. В края на VII в. първата част на „Именника“ вече е била съставена, докато VIII в. ни предлага и неговия окончателен вид или поне вида, в който ни е познат⁵². Как трябва да се обясни появата на този толкова кратък текст с такава голяма значимост? Съвпадение ли е, че той се ражда заедно със средновековна България? Едва ли! Както и да погледнем на него, не можем да допуснем, че той е рожба на случайността. И тъкмо тук не бих могъл да се съглася с П. Вейн, който категорично пише: „Както винаги в историята, раждането на историографията е случка без потребност („une accident sans nécessité“). Тя не произтича от себепознанието на човешките групи, не придружава като нейна сянка появата на държавата или появата на политическото самосъзнание.“⁵³ Няма никакво съмнение, раждането на България и на „Именника“, които вървят почти ръка за ръка, опровергава безусловното твърдение на френския учен. Няма съмнение и още нещо, а именно - идеологическата натовареност на нашия първи историографски труд. В каква посока трябва да се търсят идеите на неизвестния автор? Безспорно и в този случай имаме противопоставяне - противопоставяне на византийската хронографска традиция, случай на създаване не само на нов модел историческо мислене, но и на нова историческа концепция, на изграждане край Византия и нейните представи за миналото ѝ (и това на цялото човечество!) на представа за България и нейното минало, което възхожда столетия назад към легендарния Авитохол (=Атила). Или казано по друг начин, изграждане на собствен модел на собственото си минало (да си припомним най-големия франкски историк от ранната епоха Григорий Турски и неговата „Historia Francorum“, която напълно покрива нашите представи за християнска хронография⁵⁴), чиято цел не е да измести византийския модел, да го преосмисли или дори да го вплете в него, а да му се противопостави!

Тази констатация ни приближава към търсеното от мен сравнение с „варварския“ западноевропейски свят. И така, дали идеите, заложени в „Именника“, могат да бъдат сближени със схващанията на Атаулф, представени от Орозий, за които вече говорих⁵⁵? Мога да отговоря и да, и не. Да, защото това е нов модел държава, различен от византийския, чиито корени се губят в най-далечното българско минало. Не, защото в случая не става дума за промяна във византийския модел, за неговото преобразуване, а, повтарям още веднъж, за изграждане на нов, различен модел, който съществува едновременно, паралелно с византийския модел и му се противопоставя. Но в случая има нещо много важно. Пътят, по който върви България, в общи линии е същият, по който вървят или са вървели западноевропейските „варварски“ държави. И тъкмо този път ще я отведе - след християнизирането на страната, разбира се - до пълноценна християнска идеология, до политическа идеология, която аз наричам pax Symeonica и която е тъкмо преобразуване на византийския модел⁵⁶.

II. Владетел⁵⁷. Мястото и ролята на владетеля в една „варварска“ държава са твърде важни и едва ли не определящи за структурата и типа на държавата (или обратно?). Достатъчно е да припомня „Именника“, за да стане ясно, че ранносредновековна България не прави изключение от тази констатация (само един бърз поглед показва, че идеята на съставителя е: владетелят олицетворява държавата!). Владетелят е бил българин, чийто произход възхожда към легендарния Авитохол - Атила, към превърналата се в легенда династия Дуло, с която се свързва ранната история на българската държава. И тъкмо това е осигурявало неговото място на върха на държавната пирамида, а не някакво въображаемо споразумение със славяните. Властта на кана (κανα συβιγι според надписите) без съмнение е била наследствена - доказва го както „Именника“, така и Йоан Екзарх, въпреки че той пише в края на IX в. Друг е въпросът за подробностите - дали във всички случаи властта е преминавала от баща към най-големия син или е имало и случаи, по-скоро теоретически, когато се е допускало върховната власт да преминава в ръцете на брата на покойния владетел - тюркска практика, засвидетелствана и от Йоан Екзарх. По традиция владетелят се е обличал в български костюм, следвал българските обичаи (давал тържествени ритуални угощения на своите приближени), а край него постепенно израснала своеобразна „каста“, наречена θρεπτοὶ ἄνθρωποι⁵⁸. Функциите на българския владетел трябва да се търсят във военната област, гражданските дела, правораздаването, религиозната практика и др. Но преди всичко той е бил свързващо звено между българите и поданиците от славянски произход.

Как изглежда позицията на българския кан на фона на „варварската“ практика? И там владетелят е обединявал чрез върховната си власт двете етнически общности в рамките на една държава (така е било при готи, франки, лангобарди, тюрки), осъществявал е един от основните държавни принципи: единство на военното командване (особено добре изразено при франките), властта му е била наследствена („une royauté dynastique“ по думите на Л. Мюсе). Макар и владетел на нова държава, франкският крал съхранявал редица германски традиции - преди всичко носенето на германски костюм, наличието на тази група верни люде, наричани trustis (еквивалент на θρεπτοὶ ἄνθρωποι). Тези кратки бележки показват недвусмислено, че българският кан се вмества много добре в една традиция или по-скоро обща черта на „варварските“ държави на Запад и на Изток.

III. Аристокрация. Раждането на средновековните „варварски“ държави е съпроводено с постепенното формиране около личността на владетеля на двуетническа аристокрация. Българската действителност ни предлага сравнително добра информация, предимно, ако не и изключително, за българската аристокрация (макар че терминът е условен, разбира се). Това е така не защото информацията, с която разполагаме - български надписи (Res gestae, инвентарни, мемориални), - е едностранчива (впрочем надписите отразяват реалната действителност), а защото българската аристокрация безспорно е заемала първенстващо място във всички основни сфери на живота - социална, политическа, военна, административна (за разлика от франкската държава например, където франките са имали почти пълен монопол върху военните функции, а романската аристокрация - върху епископата). Сведенията за традиционните български родове (родъ, γενή, γένεαι), които би трябвало да съответстват на френското lignage, старогерманското sippe или fara - fère⁵⁹), които са създавали лицето на българската аристокрация в продължение на столетия, идват от две посоки. „Именникът на българските владетели“ ни предлага имената на най-видните родове (трафаретната формула е: родъ ему Дуло), превърнали се в династии: Дуло, Вихтун, Укил, Угаин. Надписите са съхранили друга серия имена, които принадлежат на друго социално ниво, бих казал на истинското аристократично ниво (тук обичайният израз е ἦτω δὲ γενεᾶς ...), a именно: Ερμηαρης, Ηρτχιθυηνος, Κουβιαρης, Τσακαραρης, Κυριγιρ.

От средите на тази аристокрация се излъчвали най-висшите държавни служители, командири във войската (едва ли не на всички равнища), служители в провинциалната администрация и по всяка вероятност основната част от θρεπτοὶ ἄνθρωποι.

Сведенията за славянската аристокрация са много малко или дори липсват. Изключение правят някои известия за „τῶν Σκλαβηνῶν ἄρχοντες“, сред които се откроява Славун, архонтът - князът на северите в средата на VIII в. Обикновено се допуска, че тъкмо тези „славянски архонти“ са изпълнявали всички функции в сферата на провинциалната администрация в областите, населени със славяни. Независимо от съмненията и неяснотите за мястото и ролята на славянските първенци съществуването на известна, макар и тънка, аристократична прослойка от славянски произход не би могло да се отрече. С течение на времето, със сближаване в начина на живот, със зараждането на нови икономически и преди всичко на социални връзки, с унищожаването на административния дуализъм нещата са се променили и довели до свободен достъп на представителите и на двете аристократични групи до основните държавни длъжности - процес, получил своето истинско развитие и окончателна реализация едва след кръщението на българите и славяните.

IV. Институционна система. Един от най-характерните и най-трайни белези на ранносредновековна България е нейната институционна система. Макар че нашите познания за нея се основават преди всичко на българските надписи - от една страна, изворната ни база е типологически ограничена, но от друга, тя е от „вътрешен“, български произход и това увеличава нейната стойност, - все пак тя би могла да бъде възстановена, ако не изцяло, то поне в известна пълнота. Тъй като това е проблем, който неведнъж е изследван⁶⁰, ще си позволя да припомня само някои основни неща. 1. Безспорният български, с много силни корени в общото тюркско минало, произход на тази система. Изключенията („жупан“, „кандидат“) идват както винаги да подкрепят правилото, а някои опити отделни български феномени да бъдат характеризирани като рефлексия на византийската военна организация от IX в. остават само като идея, но не и като доказана заемка⁶¹. 2. Макар че изворите не са малко, все пак строгото разграничаване между граждански и военни служби, съответно наименования на функции, титли и звания, не би могло да бъде направено. 3. Познанията ни за провинциалната уредба са по-ограничени - те се изчерпват със съществуването на вътрешна и външна област, на лява и дясна половина (на армията или на страната), на σαρακτον (σαρακτος), тълкуван като погранична област, допускането на известен федерализъм по етнически белег, за който още веднъж ще отбележа, че е твърде неясен и трудно доказуем. Що се отнася до най-висшите държавни структури и съответните служби, както и до организацията на войската, нещата са малко по-различни. Ние познаваме сравнително добре службите на капхана (καπχανος - καυχανος)⁶², ичиргу-боила (Ητζιργου βοιλα)⁶³, доста служби, чиито наименования са образувани от съчетанията боил, багаин, таркан и др.⁶⁴. 4. Силните и трайни традиции в институционната област, които трудно се поддават на византийско влияние (след средата на IX в.) и чиито следи се откриват до първите десетилетия на XI в.

V. Владетелска резиденция, държавно средище или столица? Изучаването на този въпрос, който е от изключителна важност (като феномен сам за себе си, така и като важен белег на държавата), е свързано с много трудности - и теоретически, и фактологически. Познавали ли са „варварските“ държави столицата в нейния истински вид? Наистина ли столицата - като специфично явление, като елемент от държавната структура е изчезнала в края на римската епоха (с изключение на Византия, разбира се) и се е появила отново с развитието на градовете? Каква е типологията на столиците или резиденциите (в смисъл на селище, а не сграда)? Или ако трябва да бъда съвсем кратък, ще формулирам основния проблем така: владетелска резиденция (civitas regia) или държавен център (столица)? Великолепна основа за подобно изследване е статията на Е. Евиг „Резиденция и столица през ранното средновековие“⁶⁵. Разбира се, подобен подход далеч надхвърля целите на настоящата работа. Ето защо тук ще се опитам да набележа само онези ясни, безспорни елементи от държавния, политическия и социалния живот на България, които биха ни приближили до изясняване на поставения проблем. Изходна точка за тези мои бележки ще бъде общоприетото схващане, според което „варварските“ крале са били принудени непрекъснато да се придвижват от едно на друго място (основна причина за това явление според Е. Евиг е аграрният характер на икономиката).

Кои са сведенията, които ни подсказват съществуването на държавно средище на България? Логично би било да се обърнем към епохата на Кубрат или по възможност още по-назад, за да стигнем до корените на явлението. Тук обаче само ще напомня идеята за отъждествяване на държавния център на Стара Велика България с античния град Фанагория, без да се впускам в подробности, тъй като важното в случая е не толкова местоположението на този център, колкото неговото съществуване. От една страна, традицията, а от друга, държавната необходимост определят постепенното формиране на подобно средище в Аспарухова България. Това средище, известно благодарение на Теофан и патриарх Никифор, е Онгъла (Ὄγγλος) - територията, затворена в най-южната част на междуречието Прут-Серет⁶⁶. Последвалите събития, и особено договорът от 681 г., довели до разширяване на държавата с включването на Малка Скития и Долна Мизия, както и естествената посока в развитието на междудържавните отношения, предизвикали пренасянето на центъра на държавното управление в Плиска, която останала столица на българската държава до края на IX в.

Столица ли е била в действителност Плиска или място, където са пребивавали българските канове? Установяването на едното или другото би могло да стане както чрез изясняване на функциите на Плиска, така и чрез изучаване на използваната терминология. Няколко думи за втория подход. Твърде много спорове е предизвикало понятието „авли“, αὔλιν - αὺλιον (българските надписи) или αὐλὴ (византийските автори). Най-добрият познавач на този проблем В. Бешевлиев е склонен да тълкува тези термини като обозначение за дворец, за сграда, която служи за резиденция на владетеля, без да се изказва категорично за статута на мястото, където са се намирали тези постройки. Аз не бих искал да го оставя неизяснен и затова мимоходом отбелязвам, че голямата част от селищата, където българските надписи ситуират въпросните αὔλινς, αὺλιον, αὐλὴ могат да бъдат схващани като временни резиденции на българския кан - резиденции, чиито функции не могат да бъдат определени безусловно, тъй като изворите не позволяват това. Но имената на тези резиденции са безспорни - Чаталар (Цар Крум), Мадара, Пъкуйул луй Соаре (или Дръстър).

Няколко думи за функциите и облика на Плиска. Няма никакво съмнение, че тя е онова селище, в което постоянно е пребивавал българският владетел - всички негови действия, отнасящи се до изпълнение на функциите му на държавен глава, се свързват с Плиска, така поне ни го представят изворите; няма съмнение, че това е мястото, където се е намирала висшата държавна администрация; няма никакво съмнение, че Плиска е била свързана с всички основни събития от историята на България от края на VII до края на IX в. - било във вътрешен или външен план; няма съмнение, че Плиска е бил религиозният център на страната (може би наравно с Мадара?). Градоустройственият план на Плиска - такъв, какъвто ни е познат днес - Външен град, приютявал основната част от населението и неговата занаятчийска и евентуално търговска дейност; Вътрешен град, където са били съсредоточени най-висшите представители на българската аристокрация и най-висшите служители на държавната власт; Дворец (или дворци) на владетеля, ни подсказва, че имаме работа не само с един до голяма степен изграден ранносредновековен градски център, но и център, в който безспорно е съсредоточено ръководството на държавния живот на България⁶⁷.

Как би изглеждала Плиска, ако я поставим на фона на западноевропейската „варварска“ действителност? Без колебание трябва да кажа, че историята на българската столица категорично опровергава словата на Лукреций ,,De nihilo nihil“ („От нищо нищо“), защото тя наистина израства от нищо, изгражда се заедно с формирането на държавата (тук естествено подминавам недоказаното „славянско“ минало на града, както и спекулациите с античния произход на селището, избрано от Аспарух за престолен град68). Тъкмо оттук произтича и другата особеност на Плиска: като оставим настрана франкските крале, които предпочитали да резидират „във техните големи домени, в техните villae“, то останалите „варварски“ владетели избират за свои резиденции стари и познати селища - Брага (свевът Рехиариус, 448-456 г.), Тулуза, Барселона, Мерида, Толедо (визиготите), Турне, Соасон, Париж (франките), Лион (бургундите), Равена (остготите - Теодорих), Павия, Монца (лангобардите), - в които по думите на Жак льо Гоф е имало „sans doute une forte proportion d’habitants barbares“⁶⁹.

VI. Икономически живот. Безспорно това е един от най-важните, но в същото време и един от най-трудните проблеми от историята на ранносредновековна България. Ако първото твърдение не се нуждае от доказване, второто има нужда поне от няколко думи. Първо, традиционната причина - липсата на писмени извори, които биха ни позволили, дори в най-елементарна форма, да опознаем икономическото, стопанското ежедневие на българското общество. Досадно оправдание, ще кажат някои, но то е факт. Второ, на тази тема е написано и публикувано немалко, наслояването на „факти“ и „тези“ е такова по обем, че много трудно може да бъде разчистено, за да се открие действителността, неподправена и неукрасена от съвременните учени. Причината за това състояние на „икономическата тема“ от историята на българската държава (VII - края на IX в.) не бива да се търси само в обстоятелствата, които вече споменах - каквато би била първата реакция. Основната причина е другаде и не е трудна за откриване - тя е идеологическа, методологическа. „Обществено-икономическото“ развитие бе любима тема на марксистко-ленинската историография и най-добро поле за приложение на Марксовия закон за „обществено-икономическите формации“ в историята на човешкото общество. Или ако трябва да бъда по-конкретен, българските историци, пристрастени към темата, налагаха категорично и безкомпромисно идеята за феодално общество върху българската средновековна действителност. Нямам желание да се впускам тук в подобен анализ на тези писания. Ще отбележа само, че синтез на схващанията за „българския феодализъм“ е „История на България“, т. 2, гл. 4 „Обществено-икономическо и културно развитие на България до средата на IX в.“, № 1 „Зараждане и развитие на феодалните отношения“. Още първото изречение на този абзац гласи констативно, бих казал дори императивно: „Основният обществено- икономически процес, развиващ се в България до средата на IX в., се състоял в зараждане и постепенно развитие на феодалните отношения“⁷⁰. Убедително, нали? Кои са изворите, подсказващи наличието на подобен „процес“? а. Земеделският закон - любим текст на онези византолози и слависти, които бяха страстно привързани към теорията за славянската община и налагането на тази социална структура във Византия след славянските нашествия. За съжаление идеята, колкото и примамлива да е тя, виси във въздуха, след като бе доказано убедително, че този интересен законодателен текст възхожда към Юстиниановото законодателство, че е създаден в Южна Италия, в смесена ромейско-варварска среда⁷¹, б. Закон за съдене на хората - като тръгват от безспорния факт за българския произход на този изключително важен юридически паметник, неговите тълкуватели забравят, че той е сътворен, най-общо казано, през втората половина на IX в., забравят и неговата генетична връзка с византийската „Еклога“, и че той не отразява предходното двувековно развитие на българското общество, а пренася чужда практика на българска почва, регламентирайки нормативно току-що християнизираното българско общество⁷², в. Крумовите закони - този кратък текст, достигнал индиректно до нас, отдавна е получил задоволително обяснение и едва ли трябва да бъде обект на спекулации⁷³.

Бих искал да добавя и още нещо, което засяга налагането на феодалната схема в България, а именно: това налагане ставаше в най-елементарната форма, наблягаше се на способа на производство и на двуполюсното разделение на обществото - бедни и богати, зависими селяни и феодали! От погледа на българските историци, които проповядваха подобни виждания, убягваха основните характерни белези на истинското феодално общество (преди всичко добре организираната система на лични връзки), изплъзваха се основополагащите схващания на М. Блок („Les deux Ages féodaux“) и авангардните идеи на Ж. Дюби („lе schema trifonctionel“ или „lа sociéte trinitaire“)⁷⁴.

Да се върнем към фактите. Нашите дирения би трябвало да бъдат насочени към две посоки: от една страна, проучване на състоянието на овладените земи - упадък на градовете (заедно със занаятчийската дейност?), намаляване или изчезване на търговията и монетната циркулация, увеличаване на пустеещите земи („agri deserti“) и т.н. От друга страна, вниманието ни би трябвало да бъде насочено преди всичко към развитието и постепенното изчезване (на прехода на седмото столетие?) на българския номадизъм, към преобразяването му в „nomadisme des hommes“ (за разлика от „nomadisme des champs“ - терминът e на М. Блок) или към още по-точното понятие, въведено от Ж. льо Гоф, „sédentaires fuyards“, към изучаване на т. нар. „аилна“ форма на стопански живот⁷⁵. В същото време отхвърлянето на „Земеделския закон“ като извор за стопанския и социалния живот на славяните в никакъв случай не означава оставяне в забрава на славянската община, на нейните основни функции, които безспорно са въздействали върху развитието на стопанския живот, преди всичко на земеделието.

VII. Правни системи. Многообразието на правните системи е фактор, който действал в продължение на столетия и оказвал силно влияние върху социалните отношения в ранносредновековните „варварски“ държави. Най-яркият пример отново е франкското кралство, където съществуващите правни отношения са се опирали както на германските традиции, така и на остатъците от римските юридически институции. Какво е било положението в България? Това е питане, на което трудно може да се отговори задоволително, и то пак поради липса на извори. Но едно е ясно - през тази епоха в България е липсвало писано законодателство, каквото е съществувало във „варварска“ Европа⁷⁶. Все пак специалистите допускат, че до покръстването в сила е било обичайното право на българите и съответно на славяните преди всичко в областта на „наказателната репресия, уредба на съдебния процес, на семейните, имуществените и наследствените отношения“ (М. Андреев). Тази практика била коренно изменена едва през втората половина на IX в. (извън периода, който тук ни занимава), т.е. след покръстването, когато бил изготвен и въведен нов, общ за всички поданици на държавата законодателен корпус, сред който се откроява „Закон за съдене на хората“.

VIII. Езиков проблем. Няма никакво съмнение, че това също е един от основните проблеми при формирането на ранносредновековните държави. Каква е била езиковата ситуация в България в периода от края на VII до средата на IX в.? Съществуването на две основни етнически групи (макар и с твърде различен статут, количество и т.н.) предпоставя до голяма степен езиковите проблеми на българската държава през този период. Ако се възползвам от схемата на френския учен J. Vendryes и предлаганата от него терминология, в категорията langage auditif (говорим език) могат да бъдат поставени езиците на тези две основни групи - български и славянски (тъй като въпросът за наличието на „местно население“ извън славяните е открит, открит остава въпросът и за възможното съществуване на трети langage auditif). Едно общество - колкото и да е неясно съдържанието на това понятие, употребено по отношение на българската действителност от VIII-IX в. - и особено един държавен механизъм, не биха могли да съществуват без langue visuel (отново според терминологията на J. Vendryes), или писмен език. Две категории извори или две групи паметници ни подсказват възможния естествен път за формиране на официален или дори на писмен език - това са българските руни и преди всичко скалните рисунки (магическата функция на „визуалния“ език според френския учен), от една страна, и споменаваните от Черноризец Храбър „черти и резки“⁷⁷. Много добре е известно, че тези усилия или тази практика не са довели до реален и съществен резултат. Ето защо за нуждите на държавата - във вътрешен и особено във външен план - е бил използван трети език - гръцкият („книжовната“ му функция съответства на функцията на латинския език във „варварските“ държави на запад). Проблемите около функционирането на гръцкия език като официален и особено като писмен - преди всичко във владетелската администрация - са много и трудно разрешими. В случая основното за мен е дали на него би могло да се гледа като на „patrimoine linguistique local“ („местно езиково наследство“)? Няма да повтарям неяснотите, свързани с „местното“ ромейско (гръцко) население и неговия език. Ще отбележа само становището на В. Бешевлиев (той подхваща и доразвива идеята на К. Иречек), че „съставителите на надписите ... са били гръцки християни или военнопленници, или дезертьори“, че „в цялата граматика на първобългарските гръцки надписи не се забелязват явления, чужди на гръцкия език...“, че „той представя съвременната на тях [надписите - б. а., И. Б.] жива говорима народна реч и последната стъпка на старото койне към новогръцки. В него не могат да се открият следи нито от преводен, нито от варваризиран гръцки език“⁷⁸.

Като приемам това становище на големия познавач на тези надписи (между впрочем те са интересна страна от културата на българите и от социалния и политическия живот на страната), аз бих искал малко да разширя проблема, а именно: гръцкият език в държавния живот на България през VIII - IX в. А това вече ме кара да допусна по-друго отношение към него: култивирането му сред определени среди на аристокрацията, подготовката на хора за нуждите на държавната администрация (това би трябвало да бъде постоянна грижа на държавата), която във външен план е била почти обречена постоянно да контактува с основния партньор на страната - Византия.

Езиковата ситуация в България (VII-IX в.) има още една страна, и то може би най-важната, която определя нейната качествена характеристика: съществувал ли е билингвизъм, т.е. дали двете общности са говорели и двата езика? За съжаление тази страна на езиковия проблем не може да бъде изяснена както в някои „варварски“ западноевропейски държави (например във франкското кралство билингвизъм не е съществувал; между двата говорими езика - lingua franca и lingua romana, е имало граница, която все пак не е възпрепятствала отделни заемки). Ако изхождаме от промените, настъпили в езиковата област след края на IX в., бихме могли да допуснем категоричното действие на един закон, формулиран от Ф. Ло по следния начин: „Но, от друга страна, неизбежно е завоевателят на една страна, където неговият народ е малцинство, да възприеме езика на мнозинството от своите поданици.“⁷⁹ Но дали само факторът количество е достатъчен да обясни налагането на славянския език (своеобразен „patrimoine linguistique local“ за българите и техния език?)? Струва ми се, че подобно обяснение в никакъв случай не е задоволително. Налагането на славянския език безспорно е свързано с неговата функция на литургичен език - говорим и особено писмен от 90-те години на IX в. нататък. Но това вече е обект на друга тема.

* * *

Какво бих могъл да кажа като заключение след това сравнително пространно изложение? Всичко, което се опитах да изложа - на места то би могло да бъде задълбочено, - свидетелства убедително, че България до 864 г. е била държава от „варварски“ тип, твърде близка до един или друг западноевропейски модел (може би най-близко до франкската държава от времето преди Каролингите). Така тя се вписва в един процес, който в продължение на няколко столетия довежда не само до окончателното формиране на средновековната карта на европейския континент, но и до изграждането в общи линии на държавно-политическия облик на съвременна Европа. Правейки тази констатация, която набляга на общото, не мога да не отбележа и някои особености, които създават собствената физиономия на България.

България се изгражда окончателно, както и всички други „варварски“ държави, на част от територията на някогашната Римска империя - в случая Източната Римска империя. Но общото свършва дотук. Различното е, че Византия не само че не била унищожена, но и съществувала като най-могъща и най-развита държава в Европейския югоизток през цялото средновековие. Нещо повече, Византийската империя не само че не се е примирила с териториалните загуби в 680-681 г., но тя продължила в течение на столетия да разглежда тези земи като свои, като временно отстъпени. Собствената си позиция империята изразила категорично чрез писмото на Роман I Лакапин до цар Симеон от 924-925 г.⁸⁰ Тъкмо това определило бъдещето на България - постоянно противопоставяне, почти непрекъсната борба на живот и на смърт. А това пречело на българската държава да се приобщи към християнския свят, напротив, принуждавало я да се бори с него и да се опита да оцелее; борба, която дала живот на два важни феномена:

1. Създаване на собствена идеология, на собствен модел на собственото си минало, който трябвало да бъде противопоставен на византийския модел; формиране на силно развито чувство за собствена идентичност. Приспособяването към чуждото, приобщаването към него, дори заличаването отчасти на собственото ego ще дойдат значително по-късно.

2. Второто е в неразривна връзка с първото: късно приемане на Христовата вяра - разбира се, късно в сравнение с началото на държавния живот, късно в сравнение с появата и настаняването на българите в земите на Византийската империя. Това осигурило почти двеста години независимо, самостоятелно развитие на България, и то не само в сравнение със западноевропейските „варварски“ държави, но и в сравнение с останалите „нови“ държави в Централна и Източна Европа (Велика Морава, Унгария, Киевска Русия). Тъкмо това създава типичното у българската държава и българското общество или по-точно и по-ясно - основната отлика на България от „варварските“ държави е липсата на прилика с Източната Римска империя.

* * *

Искам да завърша този текст с думите на същия историк, с чиито мисли започнах, т.е. Люсиен Февр. Внушавайки на съвременните нему историци („Манифест към новите „Annales“), че те трябва да пристъпват към работа само тогава, когато имат в главата си интересна хипотеза, големият учен заключава: „Само по такъв начин те ще могат да въздействат на своята епоха. Само така ще помогнат на своите съвременници и съграждани да осъзнаят смисъла на драмата, действащи лица и зрители, на която те са длъжни да станат или вече са станали. Само така те ще внесат своя принос при решаването на проблемите, вълнуващи хората на тяхното време.“ Към тези прости, но верни слова нямам какво да добавя освен едно, също така просто: ако моят поглед към ранносредновековна България помогне, макар и скромно, на моите съвременници да опознаят по-добре своето минало и смисъла на своето настояще, аз бих бил много щастлив.