Васил Гюзелев
Четвъртият кръстоносен поход (1201-1204 г.) има пряка връзка с историята на Българското царство и твърде интересно и специфично отражение и последици за него. В по-близък план тези последици могат да бъдат разгледани в светлината на събитията в периода 1204-1207 г. Това е необходимо, тъй като динамиката и сложността на отношенията между тогава действащите политически сили в историята на европейския Югоизток доста пъти са водели изследвачите както до непълна и неточна реконструкция на хода на станалите събития, така и до неправилна интерпретация на последиците от тях.
Българо-византийската война, разгърнала се още в началото на царуването на Калоян (1197-1207), през 1202 г. била прекратена със сключването на мирен договор. По същество той повторно признавал законността на възобновеното Българско царство. Превземането на Зара от кръстоносците през ноември 1202 г. и тяхното споразумение с Алексий IV Ангел да отвоюват бащиния му трон изцяло водели до промяна на ситуацията на Балканския полуостров. Насочването им към Цариград и установяването им пред неговите стени (юни-юли 1203 г.) принудили византийския василевс Алексий III Ангел (1195-1203) да потърси военната помощ на българите. В началото на юни 1203 г. за преговори в Тьрново бил изпратен цариградския патриарх Йоан Каматир (1198 1206), които влязъл в общение с българския цар и църковния глава архиепископ Василий I (1186-1232) В писмото си до папа Инокентий III (1196-1216), писано скоро подир тези преговори, цар Калоян с гордост известява, че гърците изпратили при него своя патриарх, който от името на византийския император му направил следното предложение. „Veni ad nos, coronabimus te in imperatorem et faciemus tibi patriarcham, quia imperium sine patriarcha non staret“ (Ела при нас, ще те коронясаме цар и ще ти направим патриарх защото царство без патриарх не бива). Разбрал причината за готовността във византийските отстъпки за признаването на царското му достойнство и за патриаршеското на българския църковен глава, цар Калоян отказал исканата му военна помощ и побързал да ускори водените преговори за сключване на уния с Римската църква. Той предпочел да бъде първоначално наблюдател на събитията край Босфора, а по този начин подпомогнал косвено техния злощастен за Византийската империя развой.
Под натиска на кръстоносците на 18 юли 1203 г. Алексий III Ангел напуснал Цариград и се оттеглил в западночерноморския град Девелт, където предварително си подготвил убежище. Разположеният на границата с България град не бил избран от него случайно за опорен пункт в опита му за защита на владетелските му права. Във връзка с хода на тогавашните събития заслужава да се обърне внимание на едно сведение в грузинската „История на венценосците“ (XIII в.), което чрез преплитане на истината с легендата обяснява византийската катастрофа: „Когато франките чули, че гърците получили помощ от изток, тогава дошли венецианците и завладели столицата, а нещастният Алексий избягал в България при своя зет. Когато българският цар, неговият зет, го видял, отвел го в една крепост, разпръснал пред него злато в голямо количество и казал: „Ето, Алексий, желаното от тебе. Вземи това злато вместо храна и вода, защото ти погуби царствения християнски дом и унищожи гръцкото самодържавие“. И така при тези условия нещастният Алексий умрял от глад, лишен от Божията помощ. Очевидно е, че през лятото на 1203 г. Алексий III Ангел за втори път потърсил военна помощ от българите, но тя му била отказана. Именно поради това твърде скоро от Девелт той се преместил в Одрин, но опитът му да го превърне в център на движение за възвръщане на властта му в Цариград бил бързо осуетен. На 1 август 1203 г. Алексий IV (1203-1204) бил провъзгласен и коронясан за византийски василевс. Тази коронация не била призната от българския цар Калоян за легитимна. Той внимателно следял събитията, които се разигравали във вече порутената Византийска империя и се стремял да се ориентира в техния ход, за да заеме позиция, която отговаряла на интересите му.
След като в края на 1203 г. ускорил хода на преговорите за сключване на уния с Римската църква, цар Калоян решил да заложи на съюз с намиращите се под стените на Цариград кръстоносци. Това съответствало на цялостната линия на неговата по същество антивизантийска политика, в провеждането на която той проявявал последователност. Според свидетелството на Роберт дьо Клари през февруари 1204 г. с пратеничество до латинските рицари българският владетел им предложил да ги подпомогне със стохилядна войска, за да превземат Цариград. В замяна на това те трябвало да го признаят за суверенен владетел с царска титла. Отказът на съвета на латинските барони на направеното предложение изключвал българското участие в предстоящата операция. Този ход е бил напълно в духа на провежданата от цар Калоян политика. Той е целял не само опипване на почвата във взаимоотношенията с новия фактор в събитията на Балканите, но и активно и равностойно участие в подялбата на византийското наследство. Той очевидно не е знаел, че вече то предварително било поделено между кръстоносците и венецианците, поради което те нямали нужда от друг нежелан съучастник.
Превземането на Цариград от латинците (12 април 1204 г.), избора на Балдуин Фландърски за император на новата империя и пристъпването към извършената Partitio terrarum imperii Romanie променили коренно обстановката. Уверен от папа Инокентий III чрез писмото му от 25 февруари 1204 г. за предстоящата му коронация от папски легат чрез получаване на „царски скиптър“ (sceptrum regale) и „царска диадема“ (regium diadema), цар Калоян отново потърсил мирно уреждане на взаимоотношенията си с новите господари на Цариград. Никита Хониат (1155-1216) известява, че когато той „проводил и пратеници за приятелство, било му отговорено да се отнася в писанията си до тях не като василевс с приятели, а като слуга с господари. Иначе те щели да вдигнат срещу него оръжие и лесно да опустошат Мизия (България), която той владеел не по право, а като отцепник от ромеите...“ По- детайлирано този факт е разкрит в „Деяния на папа Инокентий III“, гдето е записано, че когато цар Калоян „чул за превземането на Константинопол, бил изпратил пратеници и писмо до латинците, за да сключи с тях мир, но те му отговорили най-надменно, като му казали, че не ще има мир с него, ако не върне земята, принадлежаща на Константинополската империя, в която той бил нахлул с насилие. На това той отговорил, че тази земя той притежавал по-справедливо, отколкото те Константинопол. Защото той си възвърнал земята, която неговите деди били загубили, а те са завладели Константинопол, който ни най-малко им е принадлежал“. Сякаш с превземането на Цариград латинците наследили византийската доктрина в третирането на възобновеното Българско царство като възникнало в резултат на отцепване (ἀποστασία) на ромейска територия. Това било в пълен разрез с българската политическа концепция за континюитет и възобновяване на съществувала държавна традиция. Превъплътили се в наследници на Византийската империя и нейната политическа доктрина, латинците не можели да разчитат на българска толерантност и покорство.
Трети и последен опит за помирение с латинците цар Калоян направил през лятото на 1204 г., когато те започнали действителното разпределение на балканските владения. Това станало на срещата на българския владетел с един от водачите на Четвъртия кръстоносен поход френския благородник Пиер дьо Брашьо, подробно описана от Роберт дьо Клари. От проведения помежду им диалог ясно личи, че латинците имали идейно оправдание и историческо обяснение на проявената от тях агресия: тази земя някога принадлежала на техните прадеди от „велика Троя“ и те са дошли в нея, за да я отвоюват. Последвалите събития показали, че българите познавали „Троянската притча“, но не в латинската ѝ осъвременена версия.
Междувременно пристигналият най-после в Търново папски легат кардинал Лъв Бранкалеоне на 7 декември 1204 г. помазал и ръкоположил търновския архиепископ Василий I за „примас на българите и власите“ (primas Bulgarorum et Blachorum), а на следния ден коронясал Калоян за „крал на цяла България и Влахия“ (rex totius Bulgarie et Blachie). В изпратеното скоро след това писмо до папа Инокентий III българският владетел, който не без основание смятал, че е получил титлата „цар“ (imperator), прямо и точно изразил своята твърда позиция както спрямо Унгарското кралство, така и спрямо създадената Латинска империя с недвусмислено предупреждение: „Също за латините, които навлязоха в Константинопол, пиша на Ваша святост да им пишете да стоят далеч от моето царство и така моето царство не ще им стори никакво зло, нито пък те нас да не зачитат. В случай, че те наченат нещо против моето царство и не го зачетат и убият от онези (люде, които са ми подвластни), нека Ваша святост да не подозира моето царство, но всичко да е свободно (от подозрение)“. Приобщаването на Българското царство към уния с Римската църква, т. е. към католическата общност, и търсенето на посредничеството на папата за уреждане на отношенията с Латинската империя не дали резултат. Нарастващата агресивност на латинците трудно можела да бъде обуздана. Според арагонската версия на „Морейската хроника“ (XIV в.) българският цар „се боял, че император Балдуин, който се намирал на границите на неговите земи, може да навлезе (в тях) и да завладее неговото царство, както той превзел това на гърците“. Според Жофроа дьо Вилардуен по време на похода в Източна Тракия през лятото на 1204 г. маркиз Бонифаций Монфератски се обърнал към император Балдуин с думите: „И да отидем, ако това е Вашето желание, срещу Йоан, който е крал на Влахия и България и владее несправедливо голяма част от земята“. Предопределената твърда антибългарска позиция на ръководителите на Четвъртия кръстоносен поход ясно личала от подялбата на земите на Романия, в която фигурирали области и селища вече включени в пределите на Българското царство: значителна част от Тракия и Черноморието, Родопска област и Македония с градове и крепости като Пловдив, Стенимахос, Констанция, Берое, Несебър, Анхиало, Прилеп, Костур, Мъглен, Охрид и др. В отговорите на българските пратеничества и предложения още по-ясно личала агресивната латинска политика спрямо Българското царство.
Така или иначе, в края на 1204 - началото на 1205 г. сблъсъкът на България с Латинската империя изглеждал неизбежен. Според свидетелството на Жофроа дьо Вилардуен в навечерието на предстоящата война пратеници на гърците „от всички градове на страната“ предложиш помощта си на цар Калоян и му „известили, че ще го обявят за император (il lе feroient empereor) и че всички ще му се подчиняват като на свой господар“, а пък „той ще ги управлява като свои поданици“. Както и да се тълкува това сведение в съвременното научно дирене, очевидно е, че при създалата се крайно неблагоприятна за тях ситуация на Балканския полуостров ромеите за пръв и за последен път се принудили да признаят българския цар за свой владетел и положили клетва да му служат.
В битката край Одрин на 14 април 1205 г., точно една година след превземането на Цариград, българите в съюз с куманите и ромеите от Източна Тракия нанесли катастрофално поражение на латинската армия, пленили император Балдуин и го отвели в своята столица Търново. Ударът върху Латинската империя изглеждал смъртоносен: тя била обезглавена, цветът на нейното рицарство погинал, „цялата земя“ Тракия се намирала в ръцете на българите, конницата на техните съюзници куманите достигнала чак до Цариград (само Родосто и Силимврия били в латински ръце), търговци, рицари и сержанти масово напущали с венециански кораби Цариград, престарелият венециански дож Енрико Дандоло при бягството от полесражението умрял.
Одринската битка нанесла върху Латинската империя удар, който още в началото на съществуването ѝ поставил нейната съдба в опасност. Подир нея изглеждало сякаш, че тя няма каквото и да е бъдеще. Ако немският византинист Хайнрих Гелцер смята, че „на този страшен ден (14 април 1205 г.) приключило франкското господство в Романия“, то най-крупният руски византинист за всички времена Фьодор Успенски справедливо е констатирал: „Участта на Латинската империя в Константинопол известно време била напълно в ръцете на българския цар“. Редица причини, обаче, възпрепятствали неговото намерение да я съкруши окончателно и да установи българска военнополитическа хегемония на Балканите. Одринската битка от 1205 г. направила силно впечатление тогава и е едно от широко отразените събития в европейската история от западната историопис през XIII— XV в. Тя имала изключително значение и последици за Българското царство. В началото на неговото възобновяване пред него отведнъж се разкрила перспективата да прогони западните рицари и да стане притежател на византийското наследство на Балканите. Подир три столетия отново възкръсвала химерата на цар Симеон Велики (893-927) за създаването на българо-гръцко царство със столица Цариград. Срещу превръщането ѝ в реалност противостояли три фактора: неизцяло сломената мощ на латинските рицари, подкрепата им от страна на Римската църква и католическия Запад и антибългарското движение на ромеите от Балканския полуостров. В създадената сложна и пълна с изненади обстановка изявилият се дотогава като ловък дипломат и отличен пълководец цар Калоян проявил хаотичност в действията и объркване. Със своята „войска от българи и гърци“ неочаквано се отправил срещу маркиза на Солун Бонифаций Монфератски. Този ход бил продиктуван от временното завладяване на града (юни 1205 г.) от владетеля на Просек Чъзмен, който се възползвал от отсъствието на маркиза. Самият български цар, който последователно превзел Сяр, Бер и „останалите градове, които били подчинени на маркиза“, но вместо към Солун се отправил към Пловдив, гдето установил своята власт при подкрепата на местните българи-попеликани (павликяни) и съпротивата на ромеите, предвождани от Алексий Аспиет. Непосредствено след това се отправил към Търново, където се разправил със заговора на изменниците, наказани от него „с тежки наказания и новоизмислени начини на умъртвяване“. И именно тогава решил да промени отношението си към дотогавашните си съюзници и да поведе срещу „ромеите убийствена и непримирима война“ заради тяхното коварство, неверния им нрав и често променящо се настроение. Ромейската съпротива при Пловдив и заговорът в Търново били първите сериозни пукнатини в кратковременния българо-византийски съюз. Клетвеното обещание на ромеите в Тракия да признаят българския цар за свой василевс потънало в миналото.
Известен за тежкото поражение на латинците при Одрин, папа Инокентий III направил опит по дипломатически път да спаси тяхната изведнъж оказала се пред гибел империя - всъщност собствената си рожба. В писмото си до цар Калоян от юни 1205 г. той го приканил да освободи пленения Балдуин и да сключи „истински и здрав мир“ с латинците. Заплашил го и с настъпление от страна на унгарците и с огромна кръстоносна войска, която скоро щяла да тръгне „от западните страни за Гърция“. Едва ли папските заплахи са стреснали българския цар и са го принудили да потърси помирение с латинците.
Българската военна кампания в началото на 1206 г. се характеризирала с опустошаване на градовете и крепостите в Източна Тракия и изселване на ромейското им население в България. Ромейската аристокрация се отметнала от съюза си с цар Калоян под предлог, че той не спазва „никакъв договор“ и сключила споразумение с латинците. Нейният предводител Теодор Врана в съюз с провъзгласения на 20 август 1206 г. (подир узнаването за смъртта на Балдуин в Търново) за император на Латинската империя Анри д’Ено проявили за пръв път активност в антибългарските си действия.
При създалата се обстановка на изолация цар Калоян се видял принуден в началото на 1207 г. да сключи съюз с ромеите от Мала Азия, обединени под скиптъра на никейския василевс Теодор I Ласкарис (1204-1222). Съюзът между Българското царство и Никейската империя се оказал с изключителна значимост за по-сетнешното ликвидиране на Латинската империя.
За да се възпре българската заплаха при срещата си в Кипсела в края на август 1207 г. император Анри и маркиз Бонифаций Монфератски постигнали споразумение за организиране на съвместен поход срещу България. На 4 септември 1207 г. близо до Мосинопол (недалеч от дн. гр. Комотини в Беломорието) обаче маркиз Бонифаций Монфератски бил нападнат от местните българи и убит. Отрязаната му глава била изпратена на цар Калоян, за когото „това била една от най-големите радости, които той някога изпитал“. По този начин българите причинили смъртта на двамата най-изтъкнати предводители на Четвъртия кръстоносен поход. По ирония на историята само месец подир смъртта на Бонифаций Монфератски цар Калоян бил убит под стените на Солун от заговорници. Църковното предание приписвало неговата смърт като деяние на св. Димитър Солунски.
Четвъртият кръстоносен поход със своите първоначални резултати има твърде специфични и не всецяло отрицателни последици за Българското царство. Превземането на Цариград и първоначалното изграждане на Латинската империя станали в период, когато то било във възход, търсело утвърждаването си както в балкански, така и в общоевропейски план и било управлявано от един от най-забележителните средновековни владетели - цар Калоян. Отстранен твърде високомерно от страна на латинските барони от подялбата на византийското териториално наследство, той се превърнал в непримирим враг на западното присъствие в балканското пространство и нанесъл трудно поправими военни и политически удари. Принудил новосъздадената империя още в началното си развитие да премине в отбрана, той в най-голяма степен съдействал за спасяване и укрепване на остатъците от византийската държавност, особено на Никейската империя и Епирския деспотат. Обективният исторически резултат от неговите действия контрастира на тогавашната и по-късната ромейска присъда. Във византийското историческо съзнание той останал с опустошителните набези на неговата войска в Тракия и Македония и с депортациите на ромейско население в пределите на България. Според Георги Акрополит (1217— 1282) и следващия го в изложението Теодор Скутариот (втората половина на XIII в.) „той отмъщавал, както прочее казвал, за злините, които император Василий извършил спрямо българите. И като казвал, че Василий се наричал Българоубиец, себе си назовавал Ромеубиец (‘Ρωμαιοκτόνον) ... Наистина никой никога не е причинявал такива злини на ромейската земя, така че му е дадено име с прозвище „куче“: от всички бил наричан „кучето Йоан“ (Σκυλοιωάννης). Показателно е, че в българския книжовен спомен неговите успехи срещу латинците са оставени на заден план. Патриарх Евтимий (1375-1394) го представя като завоевател „на всячески изнемогналото Гръцко царство“ (Гръчьское царство) и покорител на „немалка част от гръцката земя“ и нейните градове. А в Синодика на българската църква (ХIII – XIV в.) нему е въздадена вечна памет заради „многото победи, които удържал над гърците и латинците“ (на Грекы и Фругы).
Независимо от сключената през 1204 г. уния с Римската църква, фактически и обективно Българското царство действало срещу Латинската империя в Константинопол от позициите на защитник на православието. В българската и славянската историческа традиция (XIII—XVI в.) този факт е преценен по твърде категоричен начин: „В година 6712 (=1204) Цариград бе превзет от латинците, защото цар Теодор Ласкар или не беше там, или не можа да им се противопостави. Ала тогава православната църква имаше защитник - българския цар... Гръцкото царство на две се разсече: в цяла Тесалия, Илирия и в Солун господстваше Теодор Ласкар; в целия Понт, Галатия, Витиния и Азия властваше богобоязливия Калоян Ватаци.“
Превземането на Цариград от латинците през 1204 г. и създаването на Латинската империя, обективно погледнато, били отражение във възможно най-лоша форма на конфликта между католическия Запад и православна Византия, твърде изострен от началото на кръстоносните походи. В писмото си до император Балдуин I Фландърски от 7 ноември 1204 г. папа Инокентий III определя станалото като „велико чудо“, „мистерия“, която Бог твърде отдавна предопределил да стане, но сега тя била превърната в дело от кръстоносците. Според „справедливата Божия присъда Гръцкото царство... преминало от надменните към смирените, от непокорните към преданите, от схизматиците към католиците“. Той смятал, че „Гръцката църква и Константинополската империя, които по Божие повеление били подчинени на апостолическия престол, трябвало да останат под тази зависимост“.
В българската позиция спрямо тази голяма промяна в статуквото на европейския Югоизток в периода 1204—1207 г. се наблюдава липса на константност в измеренията и целите. Първоначално цар Калоян, ръководен от намерението си да приобщи Българското царство чрез уния с Римската църква, бил готов за „подялба на Романия“, т.е. на територията на рухналата Византийска империя, с кръстоносците. След отказа им, макар че вече сключил уния с католическата църква, той изстъпил не само като защитник на православието и на българи и гърци срещу латинското високомерие, но и с намерението да стане владетел на Българо-гръцко царство. Когато още през пролетта на 1205 г. току-що създадената Латинска империя била заплашена от залез, българо-гръцкият съюз се разпаднал. Отцепническото поведение на ромейската аристокрация принудило българският цар да се опълчи както срещу латинците, така и срещу гърците, които се обединили срещу него. С право Ф. Успенски е заключил: „По този начин опитът на Калоян да основе Гръкобългарско царство на Балканския полуостров със столица Константинопол може да бъде наречен неуспешен. Вината за този неуспех отчасти лежи върху самия него, или, което е по-вероятно, неуспехът трябва да се обясни с вековната вражда между гърците и славянското население на полуострова. За Калоян остава тази заслуга, че той укрепил съществуванието на Второто българско царство. Най-добрите приемници на братята Асеневци неведнъж се обръщали към широките политически планове на Калоян, в което трябва да се вижда исторически вярната, макар и вредна за българите традиция.“ През 1204-1207 г. Българското царство записало едни от най-славните страници от своята история. Тогава то показало ролята си на изключителен фактор в решаването на съдбините на Балканския полуостров и възродило могъществото си.
