Темата за средновековните ни ръкописи е популярна сред професионалните исторически и филологически среди, но твърде малко дискутирана сред любителите на средновековното ни минало. В „модерните“ времена историята сякаш се мери с аршина на военните победи, на славните битки, на времената на войнолюбивите и винаги побеждаващи владетели, ала както казва един любим историк – „няма красива война“1. Думи на същия този историк са, че българите са много по-силни чрез перото и словото, отколкото чрез войната. Един бегъл, съвсем не задълбочен поглед върху ръкописното дело и запазеното документално наследство на българите може да ни убеди в тази теза, а дори нещо повече – да ни покаже, че и ние сме дали нещо на света, без то да бъде поставяно под научна дискусия, под спорове, под хипотези. Защото то е тук – пренесено през времето от музата на историята и подарено ни като завет, като спомен за едно отминало величие и като урок за стойността и смисъла на словото. Апропо, настоящото изследване няма претенции за всеобхватност и обективност на разисквания проблем. То по-скоро прави един кратък оглед върху съдбата на българските средновековни ръкописи, техните пътища извън пределите на родината, опитите за съхранението и опазването им, както и неизброимите опити те да бъдат подложени на умишлено унищожение, заграбване или преправяне за нуждите на чужди политики и идеи.
Д. И. ПОЛИВЯННИ
Корените на българската държавност - така поне сочат сигурните извори, с които разполагаме - трябва да се търсят в първите столетия на средновековието (IV - VII в.). Това са столетия, когато българите постепенно се приобщават или са приобщени към чужди държавни структури (хунски, аварски, тюркски); когато се раждат, съзряват и започват да действат собствените им държавно-творчески процеси, довели логично до изграждането на Стара Велика (Голяма) или Кубратова България. Окончателното изграждане на българската средновековна държава се извършва през следващите две-три столетия, като разделителната линия между тях минава през 864 г., тогава, когато България най-сетне е християнска държава. Преди да разгледам този мъчителен, но и в същото време блестящ период от българското минало, бих искал да представя с няколко думи онзи държавен модел, който се създава между края на VII и средата на IX в. модел, който аз наричам „варварски“; модел, който се разрушава или в някои случаи преобразява, за да се сътвори обликът на християнска България.
Към края на първото хилядолетие, точно когато действията на Отон I и неговите наследници довели до един политически феномен, който обикновено се характеризира като Renovatio imperii Romanorum, народите на средновековна Европа били обхванати от поверие, което рисувало картината на бъдните години с мрачни, черни тонове. Наближавала l’an Mil и заедно с нея обещаното второ пришествие, краят на света. Тази апокалиптична идея, рожба на новозаветната традиция и на средновековния провиденциализъм, овладяла трайно ума и душата на човека и рефлектирала заплашително в книжовните паметници както в западноевропейския, така и във византийския свят1. Ще си позволя само един пример. Ако разлистим малката „История“ на бургундеца Раул Глабер (XI в.), ще видим, че колкото повече неговият разказ наближава 1000-ната година, толкова повече се обогатява със сведения за знамения и последвалите ги нещастия - пожари, глад, дъжд от камъни, разрушения, смърт на най-видните духовници, херцози и графове в „римския свят“... Човечеството с трепет очаквало своята гибел. След като била преодоляна критичната точка, и то без да настъпи очакваната според мълвата разруха, западноевропейското общество не закъсняло да изрази своя възторг от настъпилите промени. А те подсказвали навлизането в нова историческа епоха. Същият Раул Глабер, с други слова и друг тон, пише: „И така, малко след навършването на хилядолетието, в навечерието на третата година се случи така, че в цял свят, и преди всичко в Италия и Галия, бяха обновени църковните сгради... Между християнските общини се разгоря съперничество и всяка искаше да има по-хубава църква от другата. Сякаш светът сам се отърсваше от вехтите си дрипи, захвърляше ги и тук-там намяташе чиста бяла одежда от църкви...“ Тръгвайки от тези възторжени слова, Жак льо Гоф пресъздава убедително новата историческа епоха (той я нарича „формиране на християнството“) - усиленото строителство, прогресът на земеделието и демографският взрив, възраждането на градовете и обновяването на търговията, експанзията на християнството - християнизацията на Севера, кръстоносните походи и испанската reconquista2.
„С вчерашния свят е свършено. Свършено е веднъж и завинаги... Ние загубихме всички или почти всички свои материални блага. Но ние не сме загубили нищо, ако сме сполучили да съхраним своя разум... Имам ли аз, историкът, право да се заловя отново с история? Да 
Четвъртият кръстоносен поход (1201-1204 г.) има пряка връзка с историята на Българското царство и твърде интересно и специфично отражение и последици за него. В по-близък план тези последици могат да бъдат разгледани в светлината на събитията в периода 1204-1207 г. Това е необходимо, тъй като динамиката и сложността на отношенията между тогава действащите политически сили в историята на европейския Югоизток доста пъти са водели изследвачите както до непълна и неточна реконструкция на хода на станалите събития, така и до неправилна интерпретация на последиците от тях.
В по-ранния период от развитието на медиевистиката, когато хрониките и историите се оценяват в зависимост от новия фактологичен материал в съдържанието им, стойността на Български апокрифен летопис се поставя под съмнение (Иречек 1897, 87; Иванов 1925, 274). Но със задълбочаването на историзма при анализа на средновековната литература, натрупаният негативизъм по отношение на това старобългарско съчинение все повече се преодолява. На съвременния етап от неговото проучване специалистите потвърждават значението му като важен извор за родната история и най-авторитетно произведение на българската средновековна историопис от времето на византийската власт в българските земи (XI-XII в.) (Дуйчев 1972, 122-132; Петканова 1986, 396-400; Каймакамова 1990, 49; Иванов 1991, 131; Поливянни 2000, 117). Наблюденията върху изследванията от последните години, посветени на средновековната историческа литература, показват все по-ясно, че историографският анализ върху хрониките и историите е също толкова значим, колкото и извороведския, защото дава възможност да се установи по какъв начин през различните периоди от развитието на даден народ и държава книжовниците осмислят историята (Керскен 1995, 731-860; Гоец 1999, 13-39; Дъмвил 2002, 1-24).
Взаимоотношенията на българите с народите от скандинавските страни имат твърде дълга история. Тя все още не е достатъчно проучена. Някои средновековни и по-късни автори ги отнасят към твърде ранни времена. В краткото житие на св. Климент Охридски (†916 г.), написано в началото на XIII в. от охридския архиепископ Димитър Хоматиан, се изтъква една уникална легенда за произхода на българите и тяхната ранна връзка с Александър Македонски (IV в. пр. Хр.) и европейския Север: „Този велик наш отец и български светилник бе от рода на европейските мизи, които многоразумният човек знае и като българи. Първоначално от Олимпийска Пруса [Бруса в Мала Азия] те бяха преселени от Александровата ръка и по негово повеление към Северния океан и Мъртво море. След като премина кратко време, с голямо усилие те прекосиха Дунав и наистина всичко заселиха - Панония и Далмация, Тракия пък и Илирик и много Македонска и Солунска земя.“1
ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА
Историята е един процес. В повечето случаи разглеждаме конкретно събитие, като следствие на друго, или както по-често се случва събитие, фиксирано между две други. Подобно на халка от синджир. Царуването на ярките личности Теодор-Петър (1185-1197), Асен-Белгун (1190-1196) често определяни в историографията като „първите Асеневци“, още повече, че между имената на българските царе, фигурира това на Иван Асен II (1218-1241), игнорирайки името на Борил (1207-1218). 
Добре известно е, че с военната кампанията на византийския император Йоан I Цимисхи (969–976), започната през пролетта на 971 г. против настанилият се силом в България киевски княз Светослав (964–972), за кратко време ромеите успяват да установят контрол над източните български предели под претекста на търсено възмездие за арогантното отношение на русите към императора, водени до известна степен и от изпълнението на поетите през 969 г. от император Никифор II Фока (963–969) съюзни ангажименти към българите, както и отчасти подбудени от „състрадание“ към християнски си събратя, измъчвани от оръжието на придошлите северни езичници1. Но още в хода на бойните действия прикритият коварен замисъл на византийците излиза наяве. След двудневната обсада и превземането на българската столица Преслав на Велики четвъртък (13 април 971 г.)2. Йоан Цимисхи пленява намиращия се дотогава в почетен варяго-руски плен български цар Борис II (969–971) заедно със семейството му и неговия брат Роман-Симеон, но тъй като офанзивата срещу силите на Светослав е още в разгара си, на първо време василевсът заявява с двулично вероломство, че „не бил дошъл, за да проби българите, а напротив, за да ги освободи“ от общия им враг русите, зачитайки фиктивно владетелските правомощия на Борис II3 и проявявайки чувство на снизходителност, „на всички пленени българи разрешил да отидат безпрепятствено и свободно, където искат“4. Така привидно царското семейство попада под протекцията на Йоан Цимисхи, който прекарва известно време в българската столица, докато я поукрепи и затегне от нанесените ѝ при обсадата щети и междувременно да прегрупира силите си за по-нататъшно настъпление срещу русите и респективно – срещу българските крепости. Наративните източници са лаконични за по-нататъшния ход на събитията. Така в този момент не става ясно какви са по-сетнешните взаимоотношения между император Йоан Цимисхи и цар Борис II като негов заложник. Средновековните автори наблягат основно на победоносното настъпление на императора в страната, която, според византийската политическа теория, по право принадлежи на Византия, тъй като ѝ е била отнета несправедливо още през VII в.5 След като урежда нещата си в българската столица, василевсът най-накрая разкрива истинските си намерения – да инкорпорира набързо придобитите български територии в ромейската държава и окончателно да разтури съществуването на България. Това Цимисхи заявява по най-категоричен начин с преименуването на Преслав в своя чест на Йоанопол6. Оттук, след като отпразнува в града Великден (16 април)7, той се насочва към укрепилия се в Доростол (Дристра, Дръстър; дн. Силистра) княз Светослав, като по пътя си не пропуска да завладее и старата престолнина Плиска8, с което символично ознаменува фактическия крах на българската държавност. Завладявайки сърцето на българската държава и справяйки се по най-категоричен начин с русите на Светослав само в рамките на една брилянтно изпълнена четиримесечна кампания от април до юли 971 г.9, Йоан I Цимисхи се завръща победоносно в Константинопол в края на лятото или през ранната есен на същата година.