Обща история

От Галиполи до Лепанто. Балканите, Европа и османското нашествие 1354-1571 г.

Посещения: 12283

Индекс на статията

 

ХРИСТО МАТАНОВ
РУМЯНА МИХНЕВА

 

ОТ ГАЛИПОЛИ ДО ЛЕПАНТО

 

БАЛКАНИТЕ, ЕВРОПА И ОСМАНСКОТО НАШЕСТВИЕ

1354 - 1571 Г.

 

 (По препоръка на проф. дин Христо Матанов публикуваме разширеното издание от 1984 г.)

 

800px Battle of Lepanto 1571

В книгата е изследван периодът на османското нашествие в Европа от завземането на първата крепост на Балканите - Галиполи (1354 г.), до сражението при Лепанто (1571 г.) - най-голямата морска битка през средновековието, по време на която християнската коалиция нанася решаващо поражение на азиатските нашественици и по този начин задържа поразителните им успехи на Балканите и в Европа.

Изследването представя богата панорама от събития, личностни и обществени съдби, любопитни и малко известни подробности за хода на християнско-ислямското единоборство, обобщения за етапите и причините за османското напредване. Обоснована е тезата, че историята на османските успехи не е белег за турска завоевателна изключителност, а резултат от определени обществени процеси на Балканите и Средна Европа. Отделено е място на десетилетията героична съпротива на балканските народи и в частност на българите срещу османския нашественик.


 
УВОДНИ ДУМИ

 

Non vitia hominis, sed uitia saeculi.

(латинска поговорка)

 

В историческата памет на българския и на другите балкански народи османското завоевание заема трайно място като синоним на опустошение, покруса, дълги робски кервани, посегателство срещу вяра и чест. Едновременно с това завоеванието се възприема като епоха на върховно изпитание за народностните, религиозните и воинските добродетели на балканските християни, чрез които те вземат реванш, поне морален, срещу иноверния неприятел.

Историческата наука в зависимост от принадлежността и творческата нагласа на авторите показва широка амплитуда от разнообразия в подхода към османското нашествие. Едни историци плътно следват внушенията на балкано-християнската народо-психологическа нагласа и се опияняват от трагедията и героизма на народите страдалци. Други възхваляват завоевателните способности на ранните османци и с лека ръка идеализират онези събития и процеси, които балканските християни са оценявали като съдбоносни и трагични. Трети проявяват пренебрежение към конкретните нещастия, личностни и обществени трагедии и абсолютизирайки принципите на историческия академизъм, просто следят историческите процеси, осъждат виновните и недалновидните, преценяват последиците.

Всички те могат да приведат в защита на своя подход аргументи, които сами за себе си изглеждат убедителни. Първите ще изтъкнат, че историкът е човек от своя народ и не може да остане равнодушен и студено пресметлив, когато проучва напредването на османците в земите на неговите прадеди. Вторите ще се скрият зад твърдението, че нашествениците, които изменят политическата карта, налагат нови отношения и създават империи колоси (а към тях несъмнено се числят и османците), са истински субект на историята. Нашествието е борба между общества и народи, ще кажат те, в която всеки се опитва да намери или да запази своето място под слънцето. Третите ще изтъкнат, че османското завоевание е преди всичко исторически процес, който може да се разкрие и обясни само с най-чиста проба исторически професионализъм. На всичко това обаче могат да се противопоставят не по-малко убедителни контрааргументи. Картината на апокалипсиса на завоеванието — макар и пресъздадена талантливо, макар и радваща се на значителен читателски интерес — сама по себе си не е в състояние да обясни дълбоките му причини, същност и последици. Наблягането на османските завоевателни успехи и само на тях пренебрегва една съществена черта от историята на завоеванието: състоянието на балканските и европейските феодални общества. Академичната сухота на съжденията, колкото и проникновени да са те, оставя у читателя впечатлението, че от тях лъха студенина, несъвместима с горещия дъх на анализираните събития.

Изтъкваме това, за да подчертаем, че една от най-съществените трудности при изследване на османското нашествие е намирането на подход към този сложен исторически феномен. Подход, който да не противоречи на социално приложните изисквания към историческото познание. Паралелно с това да не е в конфликт с добрите традиции на академизма и да удовлетворява по-широка читателска аудитория. С основание тя трудно би възприела балкано-християнската трагедия, изложена посредством неадекватен езиков еквивалент.

Авторите на настоящата монография, разбира се, не могат да претендират, че са се вместили в очертанията на някакъв «идеален подход». В проучването си те са се ръководили от определени свои разбирания. Преди всичко те са се опитали да преодолеят страноведския подход. Възходът на османския бейлик и превръщането му в световна ислямска империя, гибелта на средновековните балкански държави и общоевропейските аспекти на тези явления са процес, който трябва да се проучва цялостно дори и от най-елементарни съображения за разбираемост на събитията. Ако те не се осмислят мащабно, рискът от подценяване или надценяване на историческата роля на една или друга държава, княжество или владетел става съвсем реален и почти неизбежен. Още по-важно е друго едно обстоятелство. Османското напредване на Балканите води до това, че този район, изправен пред едни и същи или сходни политико-социални проблеми, придобива още по-отчетливо отпреди облик на регион с определена историко-типологична специфика. Микрорегионалните особености се подчиняват на процеси от по-общ характер. Оттук идва настоятелната необходимост историческите явления на Балканите, в Централна и Западна Европа през XIV—XVI в. да бъдат разглеждани цялостно в пространствен и хронологически аспект.

Вторият елемент на избрания от авторите подход е свързан с обстоятелството, че в научната литература обобщаващите трудове върху османското нашествие обикновено представляват истории на Османската империя. В тях събитията и явленията се пречупват през призмата на османското развитие. На пръв поглед няма нищо странно и осъдително в това османското нашествие да се приравнява към еволюцията на османския малоазийски бейлик в империя с универсалистични претенции, която от своя страна е отговорна за загиването на балканските средновековни държави. Може ли да се смята обаче, че османското развитие върви sui generis и че балканските и централноевропейските общества изпълняват ролята на второстепенни и потърпевши историко-политически фактори? Дали при друго състояние на обществения и политическия живот в тях османският бейлик е имал бъдеще като световна империя?

Същината на въпроса според нас може да се изрази със следната формулировка: историята на османското напредване в много голяма степен е история на неуспеха на балканските, средноевропейските и западноевропейските държави да го предотвратят още в началната му фаза, а не история на османската завоевателна изключителност. Ако има елементи на изключителност, те трябва да се търсят в съвпадението между появата на османците на историческата сцена с определени процеси в балканските и европейските феодални общества, които правят тяхната съпротива неефикасна.

Трябва с особена настойчивост да се изтъкне, че балканските средновековни държави не са били галеници на съдбата. Разположени на един истински кръстопът на народите, те се образуват и отстояват своето съществуване в непрекъсната борба с различни нашественици от Азия и Европа. И тук възниква въпросът: защо през XIV в. тези държави за пръв път в своята многовековна история не съумяват да възпрат проникването на азиатския нашественик през Проливите и неговото утвърждаване на европейска земя? И още: защо западноевропейската политическа и църковна мисъл дълго време тъпче на място с грандиозни, но неосъществими кръстоносни проекти? Това са само част от проблемите, чието разрешаване ще обясни в голяма степен същината на османските успехи. Османската държава се ражда и укрепва като мощен военнополитически организъм не толкова поради «генетичните» си заложби, колкото поради обществените и политическите реалности в ареала на нейното единствено възможно разширяване, достигнало своя максимум към 40-те—70-те години на XVI в.

Тези съображения, които не са априорни, а основани на конкретен анализ, са накарали пишещите тези редове да търсят необходимия баланс във взаимоотношенията балкано-европейски християнски общества — османско общество, поставяйки акцента върху балкано-европейските фактори на османското развитие.

И, на трето място, авторите са се опитали да преодолеят, доколкото това е възможно, влиянието на ретроспективния подход. Историкът, който започва да проучва генезиса на османския възход, имайки в съзнанието си представата за Османската империя от по-късно време, естествено е склонен да търси в ранното османско развитие зародишите на бъдещата имперска мощ. Оттук до внушаването на идеята за някаква историческа предопределеност има само една крачка. За да сведат до минимум възможността за подобни ретроспективни деформации, авторите са наблегнали на проучване на извори от християнски произход и на строго спазване на историческия подход. Той изисква събитията, явленията и процесите да се поставят и обясняват само във и чрез породилата ги историческа обстановка.

Поставяйки си определени цели с настоящото изследване, те са се ръководили, от една стара, но невинаги следвана максима: за да се обясни едно явление, неговите фактологически елементи трябва да се опишат в границите на някакви обосновани хронологически рамки. Редом с описанието на събития, често подценявано, но все пак съставляващо есенцията на историческото изложение, авторите правят опит да осмислят причините за османския възход до момента на неговия апогей от гледна точка на типологичните промени в балканските и европейските общества, от една страна, и в османското общество — от друга. Това е направено чрез изтъкване и систематизиране на най-характерното в развитието на двата противостоящи един на друг средновековни свята.

Първите два века от присъствието на османците в европейската и средиземноморската история (средата на XIV — 70-те години на XVI в.) е времето на първите им стъпки от Азия към Европа; проникването им на Балканите и инфилтрирането им в разноликата балканска политическа реалност, заздравяването на устоите на намиращата се в процес на оформяне османска държава. Това е период, който обхваща бурните години на търсене на пътища за образуване на силна и централизирана империя, способна да овладее процесите на трансформиране на османското общество в новите условия на Балканите. Преодоляват се временни неудачи и спънки. Една по една изчезват балканските владетелски династии. Земите им са завладени, някои са жестоко избити, а други, приели вярата на нашественика, са принудени да му служат. Годините между началото на османското нашествие на Балканите и окончателното оформяне на границите на държавата на османците както на Европейския континент (1541 г. — образуване на пашалъка Буда), така и по южните брегове на Средиземноморието (1574 г. — завладяването на Тунис) като хронологическа единица се характеризират с много общи моменти, единни процеси и влияние на общи закономерности. Този хронологически отрязък от представената тук политическа история има надрегионално, универсално звучене. Той е част от един дългосрочен период на развитие, който в пределите на Европа и Средиземноморието завършва едва към средата на XVIII в. Изучаването му позволява да се нарисува панорамна картина на Балканите като европейски регион и да се очертае политическата съдба на балканските земи като една от съставките на големия въпрос за формите и пътищата на налагане на османското присъствие в Европа и Средиземноморието. В течение на тези два века Османската империя достига своя териториален и външнополитически апогей, който се стимулира от определени кризисни моменти в политическото развитие на балканските средновековни общества и някои централноевропейски сили. Като период от късното средновековие тези два века присъстват в историческото развитие на континента с някои по-глобални обществено-политически явления, които взаимно се допълват и си влияят: османското нашествие, изчезването на средновековните балкански държави, изграждането на мощни европейски централизирани империи и монархии, Реформацията. В тази връзка ще споменем, че балканските държави изчезват от картата на Европа по време, когато в Европа често звучи фразата: «Der Türke ist Her Lutherischen Glück» (Турчинът е щастие за лутераните.).

Като се опитват да проследят набелязаните за изследване теми в течение на един дълъг хронологически период и анализират данни за сравнително обширен географски ареал, авторите проследяват породени в началото на периода явления по време на тяхната еволюция и окончателно оформяне. В този си стремеж те се ръководят от думите на известния френски историк Фернанд Бродел, че «една адекватна политическа панорама на XVI в. може да се нарисува само ако (изследователят — б. а.) се върне много назад, за да улови смисъла на една дълга еволюция».

Широтата на географския обхват се дължи на желанието да се видят процесите и явленията като условие, а впоследствие и като функция на оформилата се към края на XV — началото на XVI в. европейска система от международни отношения. Такъв подход позволява да се видят редица познати и изследвани най-вече в страноведски план явления като част от сложна и намираща се в процес на дълбочинни трансформации система. Това е един от начините да се разкрият непознати техни характеристики.

Всеки историк е режисьор на своето изследване. Той включва и него определени персонажи, събития и свои наблюдения, воден от професионални умения, навици, мироглед и светоусещане. Макар подчинен на общи методологически предпоставки, всеки ред от едно историческо съчинение е плод на авторово разбиране и авторова изследователска лаборатория. Резултатите могат да бъдат приети или отхвърлени, допълнени или дискутирани. С настоящото изследване авторите не мислят, че са изчерпали темата. Това на практика е невъзможно. Стремежите им са да задълбочат представите за една драматична и сложна епоха от историята както на нашите, така и на съседните балкански земи. Епоха, която, сведена до ежедневието, но и погледната в по-общ исторически план, може да претендира за изключителност с нанесените тежки етнодемографски и етнокултурни травми, които за дълги векове определят съдбата на Балканите.

В чисто човешките си пристрастия неспециалистите, а и историците професионалисти нерядко прибягват към щампи в осмислянето на едно или друго събитие, при охарактеризиране на една или друга историческа личност. Стремели сме се да избегнем това и рамките на възможното, и то не защото са ни чужди подобни чувства, а с намерението да оставим читателят да отсъди и да го подтикнем към съставяне на собствена преценка. И накрая нека не забравяме мисълта, поставена за мото на настоящите уводни думи: «Грешката не е на хората, а на века.» Тя според нас в пълна мяра се отнася към историческите дадености в проучваната епоха.

При оформянето на текста авторите са се ръководили от някои формални принципи. Възприе се с оглед олекотяване на научния апарат да се посочват по правило най-солидните и най-нови разработки, като се пояснява откъде може да се почерпи повече информация. Известни затруднения възникнаха при предаването на географските термини. За епохата обикновено те се срещат в два до три варианта — балкански, османски, а често и италиански. Реши се да се употребяват най-разпространените за епохата названия, като при първото им появяване в текста да се посочва сегашното название, ако топонимът се е запазил.

Настоящата книга е резултат на сътрудничеството между двама автори с различна историческа специализация. Обедини ги желанието да подтикнат най-вече себе си към боравене с по-обобщени исторически категории. Този стремеж несъмнено повлия върху тематиката и хронологията на монографията. Самите автори я възприемат като едно необходимо за момента скициране и обособяване на проблемите. Осъществяването на първоначалния замисъл стана възможно и благодарение на помощта и съпричастността на колеги и приятели. Това бе едно от важните условия да се преодолее психологическата бариера, породена от мащабността на проблематиката и от навиците на историка да работи сам със своите сведения и мисли.

Автори на отделните глави от монографията са, както следва: Христо Матанов - I-IV глава; Румяна Михнева - V-VIII глава.

 


 
ОТ АЗИЯ КЪМ ЕВРОПА

 

Знайте, че всички тези неверници (османците - б.а.) са смели и юначни не сами по себе си, а поради нашите несъгласия. Ние с нашата взаимна омраза и неприятелство им даваме победата.

Константин Михайлович от Островица (XV в.)

 

В ранните часове на 2 март 1354 г. силно земетресение разтърсва Егейското тракийско крайбрежие. То засяга най-тежко северозападния бряг на Дарданелите, Галиполския полуостров, който от дълбока древност бил смятан за най-удобния път от Азия за Европа и обратно. Според сведенията на съвременниците земният трус бил толкова силен, че разрушава из основи жилищните постройки и крепостните стени на град Галиполи, който защитавал най-тясното място на Дарданелския проток.

Природните бедствия и особено земетресенията винаги впечатлявали дълбоко средновековния човек. На тях той гледал като на „Божие наказание", с което Бог подсеща за греховността на човешката природа и за неизбежността на възмездието. Земетресението в Егейското крайбрежие би могло да се подреди в дългия списък на тези неизбежни, но все пак временни „Божи наказания", ако не бе свързано с друго, много по-фатално събитие. Две години преди да рухнат крепостните стени на Галиполи, на около 5 км. от града, в малката крепост Цимпе, се установява малък османски военен отряд, който чака сгоден случай, за да наложи османското присъствие върху целия Галиполски полуостров. Едва вестта за земния трус достига до Бруса, тогавашната османска столица, Сюлейман, най-възрастният син на османския емир Орхан, предприема решителната стъпка и слага ръка на Галиполската крепост. Крепостните стени бързо са възстановени, поставен е гарнизон от спешно прехвърлени от Азия османски и карасийски заселници. По този начин азиатските пришълци се сдобиват с изключително по своето значение предмостие за настъпление на европейска земя. Завземането на Галиполи поставя началото на онези трагични събития в живота на балканските народи, които в следващите векове слагат траен отпечатък върху цялостното им икономическо, политическо и културно развитие.1

Разбира се, установяването на османците на европейска територия в 1354 г. има дълга предистория. За да се разбере защо в средата на XIV в. ислямският малоазийски свят посредством османските турци успя да се прехвърли от Азия в Европа, съвсем не е необходимо да се проследяват всички перипетии на византийско-мюсюлманския двубой, започнал още в 30-те години на VII в. с първите арабски нашествия.2 Важно е обаче да се изтъкне, че поне до края на XIII и началото на XIV в. Византийската империя кога повече, кога по- малко успешно, кога с оръжие, кога с пари и с изпитаните похвати на своята дипломация съумява да прегради пътя на всички азиатски нашественици, извиращи сякаш от дълбините на Азиатския континент. С това тя, наследницата на Римската империя, осъществи една от най-важните си мисии в европейската средновековна история: защитавайки своите жизнени територии в Мала Азия, тя същевременно защитава Югоизточна Европа от азиатските завоевателни пристъпи.

През първата половина и особено към средата на XIII в. в Мала Азия се създава ситуация, която някои учени с основание определят като „равновесие на силите". Преди това в продължение на два века основен малоазийски противник на Византия са селджукските турци: противник, от когото византийците претърпяват катастрофални поражения, но когото нерядко и побеждават. На ромеите от средата на XIII в. вероятно се е струвало, че най-лошото, поне що се отнася до селджуките, е вече отминало. Никейската империя, тази „нова Византия" в Мала Азия, възникнала след превземането на Константинопол от кръстоносците през 1204 г., изгражда на югоизточната си граница в Пафлагония солидна отбранителна система, която селджукската държава с център Коня (т.нар. Иконийски султанат) не е в състояние да пробие. За няколко десетилетия никейско-селджукската граница се установява по линията от Черно море, западно от Синоп, до югозападния бряг на Мала Азия, южно от р. Менандър. Тази гранична линия става място за конфронтация между селджукските „борци за вярата" (гази) и византийското гранично население (акрити). Двубоят между тях има локален характер и с нищо не нарушава създалото се военно и политическо равновесие.3

Това положение отначало бавно, след това все по-осезателно започва да се променя в резултат на редица фактори. На първо място това са завоевателните походи на монголския владетел Чингиз хан и на неговите наследници Хулагу и Угедей, които предизвикват голямо раздвижване на тюркското население в Трансоксиана, Азербайджан и Иран.4 Неотразимостта на монголските удари разрушава материалните основи на земеделската икономика и принуждава значителни човешки маси да напуснат териториите, върху които са живели преди. Независимо от това какви са били те до идването на монголите - земеделци, полуномади или номади, - изживеният политически катаклизъм възражда сред тях „чистия номадизъм", принуждава ги да се изселват и да изминават огромни разстояния в търсене на пасища за своите стада.5 Естественият им маршрут на движение е към територията на Иконийския султанат в Мала Азия. Сам васал на монголите от 1243 г., селджукският султан прави всичко възможно да насочва тюркските маси към земите на Западна Анатолия, колкото се може по-далеч от политическия център на държавата. Всъщност особени усилия в тази насока не били нужни. Тюркските маси, стъпили отскоро в първия стадий от развитието на номадизма, налучквали посоките на движението си стихийно и избирали своя път в зависимост от съпротивата, която им се оказва. Това обстоятелство естествено ги отвеждало по-далеч от военния и политическия център на Иконийския султанат. В това отношение движещите се номадски групи постъпвали така, както всички номади в началния етап от своето разселване.6

Разбира се, не само монголските нашествия и неспособността на Иконийския султанат да попречи на проникването на номадските пришълци в своята територия са отговорни за започналите в средата и втората половина на XIII в. промени в Западна Анатолия. „Ромейският принос" за нарушаване на равновесието също бил значителен и трябва да се търси в последиците от събитието в 1261 г. Тогава Никейската империя, след близо половинвековни усилия, успява да превземе Константинопол и да възстанови Византия. Това е безспорен успех, който отклонява вниманието на ромеите от събитията в Мала Азия. Първият представител на новата византийска династия Михаил VIII Палеолог (1259-1282 г.) насочва вниманието си към Европа и напълно пренебрегва защитата на малоазийските граници. Още от самото начало на неговото управление отношенията му с малоазийското гранично население - акрити, са враждебни и императорът не се колебае да посегне с лека ръка на техните отколешни привилегии. Европейската политика на Михаил VIII Палеолог, провеждана с Юстинианов замах, но неподплатена от действителна военна и икономическа мощ, се оказва непосилно бреме за вече разклатената из основи византийска държавна структура. Поради липса на средства пограничните укрепления, построени през никейския период, били напълно занемарени. Византийските историци Георги Пахимер и Никифор Григора единодушно твърдят, че неразумната малоазийска политика на Михаил VIII Палеолог е причина за рухването на византийския защитен пояс срещу новите малоазийски противници. „Това, което в началото изглеждаше маловажно, пише Григора, по-късно се превърна в начало на нещастията за ромеите"7.

Притокът на ислямизирани (наистина доста повърхностно) номадски племена и групи от Средна Азия в Западна Анатолия, упадъкът на Иконийския султанат и занемаряването на византийската гранична система след 1261 г. създават онази благоприятна обстановка, при която в обширния граничен пояс между земите на селджуките и византийците започват да възникват множество нови мюсюлмански държавици (бейлици).

Мнозина учени се изкушават да видят някакъв порядък в този иначе спонтанен процес. Те търсят причината за появата на новите бейлици в системата „удж" (букв. край, граница, острие), чрез която иконийските владетели от втората половина на XIII в. „канализирали" притока на номади-тюрки от Средна Азия в Анатолия. На вождовете на някои от номадските групи последните селджукски султани давали статут на „удж-бееве" (охраняващи границата). Такива случаи несъмнено има, но и при най-добро желание и организация администрацията в Икония не би могла да овладее изцяло процеса на възникване на бейлици. Много по-късно вождовете на по-големите бейлици обикновено легитимирали властта си с твърденията, че земите, в които те управляват, са били дадени на техните предшественици от иконийските султани. Истината обаче е, че до края на XIII в. новите мюсюлмански държави в Западна Анатолия възникват в жестока борба помежду си, чрез откъсване от опеката на селджукските владетели и чрез отнемане на земи от Византия. Днес никой не може да каже със сигурност колко на брой са били новите анатолийски бейлици.8 Едно обаче не подлежи на съмнение: именно те нарушават византийско-ислямското „равновесие на силите" и постепенно изтласкват византийската администрация от Западна и Северозападна Мала Азия.

Още от времето, когато в степните и лесостепните райони на Европа и Азия се появяват първите номади, та чак до периода на зрелия феодализъм номадският елемент играе динамична роля в човешката история. Номадите са тези, които унищожават съществуващи държави с вековни традиции. Те са отговорни за голяма част от настъпилите демографски промени. Експанзионистичната природа на номадизма е заложена в самия характер на номадската икономика, основана на екстензивно животновъдство. Като такава тя е функция от възможността да се придобиват нови пасища, и то в повечето случаи за сметка на уседнало земеделско население.9 Всъщност това, което става в Мала Азия през втората половина на XIII в., не е нищо друго освен един епизод от продължилата хилядолетия борба между животновъди и земеделци. Там си дават среща номадизмът на тюркските преселници от Средна Азия с техния „патриархален демократизъм", който сплотява номадското общество и го превръща в послушно оръдие в ръцете на вождовете, и късновизантийското общество с присъщите му класови и социални конфликти. В конкретните условия на византийска Анатолия успешната съпротива на местното земеделско население се оказва невъзможна. Липсва онази солидна военногранична организация, която единствена е в състояние да устои на номадския натиск. Проникването и закрепването на номадско-ислямския елемент в Западна и Северозападна Мала Азия и възникването на мюсюлманските бейлици всъщност представляват реализация на първия етап на номадизма за тюрките преселници. Този първи етап завършва с това, че номадските групи се установяват по-трайно на определена територия, откъдето предприемат дълбоки набези във всички посоки в зависимост от природо-климатичните условия, за да осигуряват паша за своите стада.10 Именно в този период от своето развитие номадите са твърде уязвими, тъй като те вече могат да бъдат локализирани и при наличие на определени условия да бъдат разгромени военно. В Мала Азия това обаче не става. Византия е твърде немощна във военно отношение, за да е в състояние да разгроми нововъзникналите бейлици. Тюркският елемент започва да се налага първоначално в политическо, а след това и в демографско отношение. Това не е резултат само на естествения или механичния прираст на тюрко-номадското население11, а до голяма степен се дължи на прословутата способност на номадските общества да присъединяват към себе си и да асимилират други групи население. Разбира се, тези процеси не протичат нито бързо, нито лесно12, но именно те създават в перспектива необходимите предпоставки за прехвърляне на ислямската експанзия в Европа чрез силите на един от малоазийските бейлици - османския.

В действителност християнското население от Мала Азия и византийска Тракия не посреща с примирение натиска на новия малоазийски завоевател. Историческите извори от края на XIII и началото на XIV в. са регистрирали опити на самите селяни да организират самостоятелна съпротива. При това съпротива, която не се изчерпва със защита на родното място, а има дори настъпателен характер. Особено любопитен в това отношение е епизодът, описан от византийския историк Георги Пахимер. Той съобщава, че в 1306 г. един българин на име Иван, по прозвище Свинепаса, събрал в Тракия дружина от 300 души селяни и обхванат от нещо като „кръстоносен дух", възнамерявал да премине Проливите и да воюва срещу „персите" (турците) в Мала Азия. Вместо да му окаже съдействие, византийският император наредил Иван Свинепаса да бъде хвърлен в тъмница, защото се боял, според наивното обяснение на Пахимер, да не би той да поведе събраните селяни на сигурна гибел. Селският вожд обаче проявил голяма упоритост. Той избягал от затвора, отново събрал селска дружина и преминал в Мала Азия. След като удържал няколко победи срещу изолирани мюсюлмански отряди, Иван Свинепаса бил пленен и екзекутиран от „персите" при неуспешен опит да деблокира обсадената византийска крепост Кенхрей (по течението на р. Скамандър)13. Заслепен от омраза, Пахимер със студенина отбелязва, че селският водач и неговите хора „претърпяват онова, което се случва с гмуреца, за чието щастливо завръщане наистина няма гаранция".

Тъкмо при опитите на населението само да организира своята защита и особено в случая с Иван Свинепаса проличава пагубното влияние на противоречията във византийското общество. Вместо да видят в народното надигане мощно средство за ликвидиране на надигащата се откъм Мала Азия завоевателна стихия, на управляващите кръгове във Византия им се струвало, че всяка народна инициатива е начало на селско въстание. Очевидно твърде жив бил споменът за събитията в България през 1277-1280 г., когато един селянин свинепас започва борба с татарите, за да я превърне твърде бързо в селска война срещу царя и болярите.

В сложното преплитане на военнополитически, държавно-образувателни и демографски фактори в Северозападна Мала Азия към края на XIII и началото на XIV в. трябва да се търси произходът на онзи мюсюлмански бейлик, на който бе съдено пръв да стъпи и да се укрепи на европейска земя, да покори Византия и повечето балкански държави, да съкруши другите малоазийски бейлици и да се превърне в могъща световна империя. Изследователят трудно ще намери в сигурните исторически извори от това време някакви конкретни и неоспорими сведения за него. В този период османският бейлик е незначителен и все още срамежливо се гуши в сянката на своите по-мощни съседи. Византийските историци дълго време не отличават неговите поданици от общата маса средноазиатски пришълци, а сведенията за ранната османска история в съчиненията на по-късните османски историографи със сигурност може да се изключат от кръга на фактите, които съвременната историческа наука приема за достоверни. Интерпретацията на събитията, а и подборът им в тези исторически съчинения са подчинени на османската политическа доктрина от XV и XVI в. насетне, т. е. тогава, когато османската държава по нищо вече не прилича на османския бейлик от края на XIII или началото на XIV в. В този период, когато Османската империя е в зенита на своето могъщество, легендарните ранни сведения за началото на държавата са синтезирани в един „държавно-династически мит", чието пропагандиране става жизнена необходимост за империята и който остава дълбоко вкоренен в османския начин на мислене.

Първият елемент на този мит е свързан с османската генеалогия. Неговото начало се поставя от творчеството на османския писател Язъджиоглу Али (XV в.). Той пръв се опитва да направи родословна връзка между османците и легендарния Огуз, митичен родоначалник на всички тюркски племена в Западна Азия14. Като използва материали от тюркската народна традиция, Язъджиоглу Али твърди, че османците са част от племето „кайъ" - най-благородния клон на тюрките огузи (Кайъ според легендата е първият син на Гюн, най-възрастният син на Огуз). От тази „генеалогия" следва изводът, че властта над всички огузи по право трябва да принадлежи на племето „кайъ". Генеалогичната схема познава и други варианти, един от които дори свърза османците с ислямския принц Ияд, приближен на пророка Мохамед! Османският историк Мехмед Нешри е този, който оформя официалния вариант на османската генеалогия. Според Нешри османският вожд Осман (преди 1299-1326 г.) е в родство с Кайъ посредством своите предшественици Сюлейман и Ертогрул15.

Вторият елемент на мита има за цел да покаже, че османският бейлик, а оттук и Османската империя по-късно са наследници на Селджукската държава. В първоначалния вариант, лансиран от Ахмеди (1334-1412 г.), се твърди, че вождът на една част от племето кайъ - Ертогрул, получава от селджукския султан земи в Северозападна Мала Азия, след което сам завладява областта Сюгют (по течението на р. Сангария). След това в османската историческа книжнина се появява версията, че Сюгют бил дарен на Ертогрул от селджуците уж като награда за помощта, оказана от този вожд на селджукските султани. Отново Мехмед Нешри е този, който дава окончателна обработка на официалната версия. Според него Осман, наследникът на Ертогрул, разширява бащините си владения около Сюгют и в 1299 г. получава от селджукския султан Ала-ад-Дин Кайкубад (1282-1303 г.) владетелски инсигнии: тъпан, знаме, сабя, кон и тържествени одежди16. Поради тази причина годината 1299 по традиция се приема за рождена дата на османската държава. Желанието на османските султани да подчертаят връзките на своята държава със селджукския султан е толкова силно, че към 1575 г. дори е изфабрикувана официална „кореспонденция" между Осман и султан Ала-ад-Дин Кайкубад.

И третият елемент на мита за ранната история на османците може да се открие в упорития стремеж на техните историци да убедят читателите си, че държавата им е създадена от гения на едно малко племе. След като тази държава е образувана, османската историография я представя като един безукорно функциониращ ислямски държавен механизъм. Тя се опитва да внуши, че съществува „османски народ" и че държавата, която той създава, автоматически се отърсва от номадската традиция и възприема идеите за държавно устройство на развитите ислямски общества17.

Критичният поглед върху тези мотиви в трудовете на османските историци, писали повече от столетие след образуването на османската държава, недвусмислено показва, че сведенията, които те дават, имат апокрифен характер. Личността на Ертогрул например е обрисувана чрез взаимстване на „подвизи" от ранната история на селджукската държава. Същото важи и за неговия наследник Осман. Получаването на владетелски инсигнии от иконийския султан в 1299 г. също не е доказан исторически факт. „Съмнително е, отбелязва известният османист Ф. Тешнер, дали последните султани на Коня въобще са чували за Осман"18. В това, че османската държава, както и повечето средновековни държави, изработва своя династическо-държавна митология, няма нищо чудно. По-странно е това, че някои съвременни историци са склонни, ако не да й повярват напълно, то поне да търсят в нея някакви рационални елементи. Във всеки случай ненадеждността на османските извори за ранната османска история е очевидна. Първите сигурни сведения за османския бейлик трябва да се търсят във византийските исторически извори от началото на XIV в.19

Не само легендарният характер на сведенията за ранната османска история, но и хетерогенният състав на ранната османска държава са предизвикали много спорове върху нейния произход и същност. Едни учени виждат в нея продължение на селджукската държавна традиция. Други са на мнение, че първите кълнове на османска държавност са тясно свързани с ислямската доктрина за „свещена война" (джихад). Трети гледат на османското емирство като на едно общество от „гази" (борци за вярата), чийто raison d'être е непрекъсната и безпощадна война с християните.20 Действително в първия запазен надпис на османски владетел от Бруса (1337-1338 г.) тогавашният османски емир Орхан се титулува като „султан на борците за вярата, борец за вярата, син на борец за вярата". (В този случай титлата „султан" означава „управител", а не владетел, чието достойнство е признато от духовния глава на мюсюлманите - халифа)21.

Много историци приписват на ислямската доктрина „джихад" едва ли не решаваща роля в образуването и експанзията на османското емирство, като добавят, че неговото разположение в близост до подстъпите към Константинопол го превръща в обединителен център на ислямски принцове, въодушевени от религиозен фанатизъм.22 Но, както справедливо отбелязва Сп. Врионис, за ислямизираните през X в. туркменски номадски племена ислямът не е нищо друго освен „тънко покритие над стария племенен шаманизъм".

Много по-важно за завоеванията в този период е номадският бит на тези племена, изключителната им мобилност, на която са подчинени всички сфери на обществения живот и военното дело. Номадският бит предполага постоянна нужда от пасища, които в Анатолия можели да бъдат придобити само чрез подчиняване на местното земеделско население.23 Този фактор има далеч по-голямо значение за туркмените номади, отколкото „свещената война" с нейния „религиозно-рицарски" кодекс на поведение.

Несъмнено е също така, че османската държава не възниква на етнически принцип. В грабителските отряди на ранните османци се стичат както различни по произход номадски маси и ислямски принцове, така и християни ренегати, за които нашествието е удобен повод за обогатяване чрез плячка. Освен това за епоним на държавата служи не някакво племенно название, а името на владетеля Осман, с който се свързва образуването на държавата.24 Дори късновизантийският историк Лаоник Халкокондил (втората половина на XV в.), известен с големия си интерес към етнографията и произхода на „варварите", никъде в своите етнографски екскурси не споменава за съществуване на „османска" народност. Според него названието „турки" в края на XIII и дълго време през XIV в. било синоним на „номади"25. Следвайки добре известната архаизираща традиция при названията на съседните народи, византийските автори от XIV-XV в. наричат поданиците на османския бейлик агаряни, сарацини, мюсюлмани, перси и дори ахемениди26.

Противоречивите мнения за характера на османското емирство се дължат до голяма степен на обстоятелството, че изследователите разглеждат държавната му структура статично, а не в динамика. Повече от ясно е, че при избирането на един или друг хронологически разрез на преден план изпъкват едни или други обществени характеристики. Има и такива учени, които се опитват да видят в османския бейлик реализация на някакви традиционни ислямски доктрини. Наистина той изпитва влияние от т. нар. „развит ислям" посредством улемите (мюсюлмански учени богослови), но като цяло е твърде далече от развитите ислямски общества.

Всъщност това, което дава облика на ранната османска държава, е еволюцията на едно номадско общество, което успешно и сравнително бързо преминава от по-нисшите към по-висшите стадии на номадизма. Почти няма елемент от социалното, икономическото и политическото развитие на османския бейлик, който да не се подчинява по общите и конкретните си измерения на номадските обществени модели, разкрити с такава вещина от съветската изследователка С. А. Плетньова27. И тъкмо защото еволюцията на номадските общества зависи не само от иманентно присъщите им белези, но и от характера на съпротивата, която те срещат, стимулите за развитието на османския бейлик трябва да се търсят не само вътре в него, но и в цялостната политическа, военна, икономическа и социална обстановка, която го заобикаля в процеса на неговото съзряване.

При положение, че в ранния етап на своето развитие почти всички мюсюлмански бейлици в Мала Азия си приличат по своите обществени структури, пред изследователя възниква въпросът защо именно османското, а не някое друго емирство в средата на XIV в. успя да стъпи на европейска земя и в следващите векове да се превърне в световна империя? Този феномен трябва да се обясни не с изключителността на османския бейлик като структура или като държавна идеология, а с географското му разположение и с произтичащите от това фактори. Останалите малоазийски бейлици в определен етап от своето разширение рано или късно изчерпват възможността за експанзия срещу християнския свят. Те или достигат бреговете на Егейско море, или пък се сблъскват помежду си и се изтощават във взаимна конфронтация. За разлика от тях османският бейлик, разположен в северозападния ъгъл на Мала Азия, има необятен простор за разширение първоначално за сметка на Византия, а по-късно на останалите балкански християнски държави.28

Разположението на първоначалните османски владения около р. Сангария29 служи като катализатор за една верижна реакция от благоприятни фактори. Ако си послужим с терминологията на Арнолд Тойнби, географският фактор изправя пред ранното османско общество цяла серия от благоприятни „предизвикателства". Тъй като османското напредване е насочено пряко към Босфора и византийската столица, то среща най-голяма съпротива от византийска страна. Това забавя темпа на настъпление, но принуждава османските владетели да търсят допълнителни средства за увеличаване на военните възможности (тимарска система, платена армия, съответни обществени институции, създаване на определена програма за експанзия и управление на завладените земи и др.). Тук е уместно да се изтъкне, че според някои специалисти по история на номадските общества те имат „полза" от една постоянна, но не много силна съпротива, която наред с всичко друго представлява допълнителен фактор за тяхното сплотяване. Благоприятното географско положение довежда и до това, че в малкото османско емирство се стича основната тюркска преселническа маса и „борци за вярата" от другите краища на Мала Азия. Незначителният на пръв поглед османски бейлик започва да разполага с военен потенциал, който пропорционално е много по-голям от териториалния му обхват30. Както повечето номадски или полуномадски общества и ранната османска държава е „отворена" военнополитическа организация, склонна да усвоява чуждите достижения и да приема в своята среда група население, готово да сподели нейния начин на живот. Всички тези благоприятни „предизвикателства" не само предполагат, но просто изискват творческо усвояване на византийско-балканското наследство в много области от обществения живот и военното дело.

Всички разсъждения за успехите (или по-скоро за бъдещите успехи) на османците от края на XIII в. се правят на принципа на ретроспекцията, т.е. при положение, че са известни събитията от по-късната им история. В края на XIII в. никой не е бил надарен с пророческата дарба да предвиди османския възход в следващите десетилетия. Византийците все още не са подозирали, че голямата опасност ще дойде от малкия бейлик по течението на р. Сангария (Сакаря). Изглежда, в Константинопол за пръв път научават за неговото съществуване в началото на XIV в., когато османският емир Осман разбива една византийска армия при градчето Бафеон. През следващите три десетилетия те все по-често ще бъдат принудени да слушат за нови османски успехи. Едва през 1329 г., когато град Бруса вече две години се намира в османски ръце и е обявен за османска столица, византийският император Андроник III (1328-1341 г.) предприема по-решителни действия. Начело на 2000-на армия той се прехвърля в Мала Азия, прониква близо до Никомидия и там, близо до крепостта Пелеканон, претърпява тежко поражение от новия османски владетел Орхан (1326-1362). След сражението при Пелеканон византийският император за пръв път е принуден да плаща на османците годишен данък, който според византийския историк и политически деец Йоан Кантакузин възлизал на 120 000 перпера.

Твърде успешни за османците са 30-те години на XIV в. През 1337 г. те овладяват важната крепост Никомидия и някъде по същото време подчиняват ислямския бейлик Караси, разположен на брега на Мраморно море31. Османската историопис се е постарала да намери оправдание на този враждебен акт срещу „правоверни" с твърдението, че бейликът Караси пречи на османците да водят „свещена война". Така или иначе през 30-те години емирът Орхан става господар на южния бряг на Дарданелите и на голяма част от Константинополския малоазийски хинтерланд. През следващото десетилетие обаче османците се оказват изместени на заден план. Липсват и сведения, от които да личи, че византийците са продължавали да плащат годишния данък от 1329-1330 г. Независимо от това през третото десетилетие на XIV в. се създават условия, които по-късно позволяват османското прехвърляне в Европа. Неговото реално осъществяване става въпрос на благоприятна политическа конюнктура.

Съвсем погрешно ще бъде да се смята, че политическото и военното издигане на османското емирство е резултат само на неговото собствено развитие. Византийският учен-полихистор и политически деец от края на XIII и началото на XIV в. Теодор Метохит съвсем точно е отбелязал, че основната причина за възхода на малоазийския ислямски свят, в това число и на османския бейлик, е постоянната политическа и социална криза на Византийската империя. Ромейската държава според Метохит вече е прехвърлила апогея на своята мощ и в бъдеще я очакват само упадък и неуспехи. Сякаш забравяйки за традиционното византийско високомерие към „варварите" и за чувството на превъзходство, той твърди, че за цивилизовани хора като ромеите е невъзможно да се противопоставят на примитивните малоазийски номади32.

Днес историческата наука е в състояние да даде пълна и задълбочена представа за упадъка на Византийската империя в епохата на османската инвазия. Този упадък е резултат най-вече на противоречията, в които навлиза късновизантийското общество. Икономическата и социалната криза на Византия от края на XIII в. е повече от очевидна и довежда до изключително изостряне на обществените конфликти. С особена острота се поставя въпросът за пътищата на развитие на това общество, което от своя страна противопоставя по-остро от всякога провинциалната и столичната аристокрация и всички социални слоеве и класи33. В резултат на това през периода между 1321 и 1357 г. пет кръвопролитни граждански войни разтърсват из основи империята. Отслабването на централната власт, всесилието на провинциалната поземлена аристокрация, социалното и класовото напрежение, корупцията на държавния апарат, която достига особено уродливи форми - всичко това се явления, които правят империята неспособна да отблъсне малоазийските си врагове34. Трагизмът на Византия се състои и в обстоятелството, че във византийското общество няма социална прослойка или класа, способна да я изведе от кризата. Някои от византийските интелектуалци от средата на XIV в. са обрисували ситуацията в изключително мрачни тонове. „Нашите управници са несправедливи, пише един съвременник, тези, които надзирават делата ни, са ненаситни, съдиите приемат подкупи..."35. Малцина са били тези, които редом с критиката предлагат и начин на действие. „Интелектуалците на късна Византия, пише Игор Шевченко, били най-добри в критикуването, предупреждаването, предсказването и по-слаби в откриване на причината за събитията и в даване на конструктивни предложения". Те, продължава известният византинист, били „като щрауси, които крият главите си в пясъците на миналото имперско величие"36. Съвсем специфична страна на този „щраусов синдром" е да се гледа на османското нашествие като на Божие наказание, срещу което християните не само не могат, но и не трябва да се опълчват.

Победата на византийските поземлени магнати в гражданската война от 1341-1347 г. довежда до консервиране на отдавна изживели времето си обществени порядки, които в перспектива задълбочават политическия сепаратизъм. В това явление, взето само за себе си, няма нищо неестествено дотолкова, доколкото повечето европейски феодални общества преминават през етапа „феодална раздробеност". При евентуално военнополитическо спокойствие разпокъсаността на Византия и другите балкански държави през XIV-XV в. едва ли би предизвикала толкова отрицателна оценка от страна на модерната историография. Отрицателните последици от това явление се проявяват най-вече поради обстоятелството, че то съвпада по време с османското нашествие, което от своя страна още повече усилва политическата анархия. В средата на XIV в. Византия за пръв път в своето многовековно съществуване не бе в състояние да предотврати нахлуването и закрепването на азиатски нашественик в Европа.

През 30-те години на XIV в. управляващите кръгове в Константинопол в лицето на император Андроник III и неговия съратник Йоан Кантакузин се примиряват със загубата на Мала Азия. Политиката им се насочва към укрепване на балканските позиции на империята, а мюсюлманските бейлици в Мала Азия трябвало да спомогнат за нейната реализация. Същевременно са предприети мерки за укрепване на византийския флот, които дават известни резултати. Към 1341 г. византийците разполагат с достатъчно на брой кораби и не допускат масовото проникване на тюркско население през Проливите. Дори на два пъти византийският флот осуетява опити на някои от малоазийските „морски бейлици" да завземат Галиполи (1332 и 1341 г.). Византийската дипломация влага цялото си умение, за да привлече като съюзници бейлиците Айдън и Сарухан, разположени на егейския малоазийски бряг около градовете Пергам и Смирна. С помощта на айдънски наемници Андроник III и Йоан Кантакузин успяват да завладеят Епир, Тесалия и Южна Албания37. Резултатите са толкова насърчителни, че на дневен ред е поставен въпросът за подчиняване на каталанските и франкските владения в континентална Гърция и Пелопонес. „Ако това стане, отбелязва в своите мемоари Й. Кантакузин, ромейската държава, както в стари времена, ще се простира без прекъсване от Пелопонес до Византион"38. Погледнато от византийска гледна точка, активизирането на балканската политика е било единственото, което империята е можела да направи през 30-те години на XIV в. Погледнати обаче в балкански аспект, тези действия крият потенциална опасност от изостряне на междубалканските отношения, което е особено опасно при наличието на силен азиатски неприятел.

В събитията от 30-те години на XIV в. историческите извори почти не споменават за османския бейлик и това никак не е случайно. Византийските опити да привлекат Сарухан и Айдън несъмнено представляват добре пресметнати дипломатически ходове. Двете емирства нямали сухопътна граница с Византия и въпреки пиратските си набези не представлявали сериозна заплаха за териториалната й цялост. Те разполагат с флоти и чрез тях византийците се надяват да сдържат османския натиск и да неутрализират морската хегемония на Венеция и Генуа в Източното Средноземноморие39. В този смисъл най-подходящ византийски съюзник бил айдънският емир Умур паша, с когото византийците установяват твърде близки съюзнически отношения.

Още през 1335 г. срещу 100 000 перпера и формално признаване на Айдънското емирство византийската дипломация привлича Умур паша във фарватера на византийската политика. Разбира се, в Константинопол предпочитат да си затварят очите пред пиратските действия на айдънския флот в Пелопонес и Континентална Гърция40. Йоан Кантакузин бил толкова доволен от новия византийски съюзник, че в мемоарите си го нарича свой „роб", който му оказвал дължимата почит и не ограбвал византийска територия41. За Кантакузин Умур паша бил идеалният „варварски съюзник", посредством когото можел да респектира северните византийски съседи - българи и сърби. Всъщност византийците нямали нищо против да търсят отдушник за грабителските инстинкти на айдънските отряди било в българска, било в сръбска територия. Особено типичен е епизодът от лятото на 1341 г. С подкрепата и позволението на Кантакузин и пред очите на константинополските жители Умур паша прехвърля по суша корабите си в Черно море и подлага на опустошение българските земи около устието на Дунав, откъдето се завръща с огромна плячка и много пленници42.

Истинското значение на съюза между Кантакузин и Умур паша проличава във византийската гражданска война от 1341-1347 г. Това е социален и класов конфликт, който по своята дълбочина и всеобхватност, по пагубните си последствия няма равен на себе си във византийската история. Изправени пред перспективата да загубят позиции пред масовото и спонтанно избухнало народно недоволство, в невъзможност да надделеят със собствени сили над съперниците си от столичната аристокрация, византийските провинциални магнати и техният вожд Йоан Кантакузин43 поставят изхода от този пагубен за Византия конфликт в ръцете на своите мюсюлмански съюзници. От зимата на 1342 до 1346 г. отрядите на Умур паша са тази военна сила, която им осигурява победата. Това става с цената на страшно опустошаване на византийска Тракия, която съвременниците започват да сравняват със „скитска пустиня". В условията на непрекъснати военни действия и жителите на тракийските градове, които не можели да се препитават със земеделие или търговия, започват да си набавят необходимите средства за живот чрез взаимен грабеж44. Хаосът и анархията във византийската територия стават нещо обичайно. Айдънските съюзници на Кантакузин унищожават и държавицата на българския юнак Момчил в Южните Родопи - един от тези спонтанно възникнали политически организми, които са можели да се превърнат в ядра на съпротива срещу азиатската опасност45.

Гражданската война от 1341-1347 г. донася и други беди за империята. Сръбската държава използва затрудненото й положение и завзема почти без съпротива всички византийски владения в Македония и Северна Гърция46.

Много съвременници на събитията във Византия от средата на XIV в. са смятали, че Йоан Кантакузин е тази историческа личност, върху която пада най-голяма отговорност за допущането на азиатските нашественици в Европа. Така са мислили не само неговите противници, но и всички онези, които на свой гръб изпитват грабежите на айдънските, а след това и на османските Кантакузинови съюзници. Справедливостта изисква да се изтъкне, че всички враждуващи византийски групировки през 40-те години на XIV в. по един или друг повод са прибягвали до услугите на различни малоазийски емирства. Това важи и за противниците на Кантакузин, групирани около великия дукс Алекси Апокавк и царицата регентка Ана Савойска47. Сръбският владетел Стефан Душан (1331-1355) също според сведенията на Григора се опитвал да установи контакти с османския емир Орхан48. Освен това трябва да се подчертае, че въпреки сериозната намеса на Умур паша във византийските междуособици като Кантакузинов съюзник Айдънското емирство не би могло сериозно да застраши Балканския полуостров. Неговата територия била отдалечена на около 200 км от Атика или Галиполи. Това е било известно на Кантакузин и представлява гръбнакът на неговата политика за използване и противопоставяне на „варварите". Да се хвърля върху него цялата вина за първите прониквания на тюрки мюсюлмани на Балканите ще означава той да бъде държан отговорен за недъзите на византийското общество като цяло. Тази констатация все пак не може да оневини Кантакузин. Той бе онази видна византийска личност, която в най-голяма степен се обляга на турска подкрепа в гражданската война, поставя заедно със своите последователи интересите си над тези на държавата, използва мюсюлмански отряди като средство за натиск срещу християнските си съседи и най-накрая пръв привлича и довежда като свои съюзници в Европа османците49. Отделни пасажи в неговите мемоари оставят впечатление, че Кантакузин е изпитвал известни угризения на съвестта за своите действия. На едно място например очевидно под непосредственото впечатление от някой пореден турски грабеж в Тракия той изоставя, общо взето, спокойния тон на своето повествувание и възкликва: „Каква вина имат селяните, жените и пеленачетата, които ежедневно биват убивани и продавани в робство? Или каква вина имат опозорените девици, разрушените храмове, потъпканите и осквернени свети предмети, предадени в ръцете на безбожниците противно на всяко право и справедливост?" И веднага след това добавя, че вината за всичко носят неговите противници, които не проявявали никакво състрадание към убиваните и които постоянно го принуждавали да търси мюсюлманска помощ50.

Излизането на османците от сянката на „айдънската хегемония" става след 1344 г., когато флотилията на Умур паша е разгромена от една западна коалиция край бреговете на Смирна и особено когато самият той е убит четири години по-късно51. Тези събития подкопават из основи плановете на Кантакузин. Рискувайки да загуби в гражданската война, той без особени колебания се обръща за помощ към османския емир Орхан и през 1346 г. скрепва съюза си с него, като изпраща в харема му дъщеря си Теодора. Печалните резултати от този съюз се проявяват много скоро. Още от началото проличава, че Кантакузин няма нито авторитет, нито сили да контролира османските си съюзници52. Въпреки това той не се отказва от тях дори и тогава, когато държи скиптъра на ромейската държава (1347-1354 г.) и когато за всички става ясно, че за османците не представлява никаква трудност да преминават от Азия в Европа. „Те бяха твърде многочислени, признава Кантакузин, за да могат да бъдат насочвани от ромеите, нападаха по свой почин и за своя изгода"53. Нито Византия в 40-те и 50-те години на XIV в. е могъщата империя, която може с купища злато да накара варварските вождове да й служат вярно, нито османците са от онези варвари, готови заради честта да бъдат ромейски съюзници да изменят на експанзионистичната си същност. Съдбоносната грешка на Кантакузин и на неговите привърженици се заключава в това, че те не оценяват реалистично възможностите на империята в създалата се ситуация, разсъждават с анахронични политически шаблони и допускат твърде наивно османците за арбитър във вътрешните й дела.

Четиридесетте години на XIV в. са белязани не само от постоянната намеса на различни мюсюлмански емирства във византийската гражданска война. Това е времето, когато мюсюлмански отряди започват да нахлуват в българска и сръбска територия54. За двете южнославянски държави слабостта на Византия е нож с две остриета. От една страна, тази слабост им позволява лесно да откъсват части от нейната територия, но, от друга, именно военната немощ на империята ги изправя пред най-страшния завоевател в цялата им средновековна история. Нито цар Иван-Александър (1331-1371 г.), нито сръбският Стефан Душан са притежавали далновидността на хан Тервел, който през 717 г. не се поблазни от притесненото положение на Византия, а й помогна да отблъсне арабското нашествие.

Първите нахлувания в българска и сръбска територия осъществяват не османските, а айдънските турци. След 1341 г. българските владения в Тракия на няколко пъти изпитват опустошителните набези на Умуровите отряди55. През 1344 г. един такъв отряд нанася тежко поражение на неколкохилядна сръбска конница при крепостта Стефаниана, между Солун и Сяр56. Оказва се, че и Сърбия, най-голямата по територия балканска държава в средата на XIV в., не може успешно да устоява на все още спорадичните мюсюлмански нахлувания. Саруханският бейлик, разположен на север от Айдън, също има дял в опустошаването на южните български краища през четвъртото десетилетие на века. През 1346 г. един сарухански отряд от 6000 души, повикан от противниците на Кантакузин, опустошава страшно българска Тракия. Обяснението, което Кантакузин дава за това нападение, е, че в ромейска територия саруханците нямало какво повече да грабят и затова се насочват към българските предели. „Те избиха и заробиха мнозина при този поход, пише Кантакузин, заграбиха много добитък и като никога опустошиха Мизия" (България - б.а.)57.

С идването на османците на Балканите първоначално като съюзници на Кантакузин грабителските походи в България и Сърбия стават по-чести и по-опустошителни. Владеейки подстъпите към Галиполи, те много по-бързо и с по-голямо усърдие се отзовават на призивите на Кантакузин с отряди, по-многобройни от тези на айдънци и саруханци. Според Никифор Григора още при първото си идване на балканска територия в 1345-1346 г. Орхан изпраща грабителски отряди в България и Сърбия58. Положението се утежнява от обстоятелството, че след като се възкачва на византийския престол, Кантакузин започва да гледа на своите османски съюзници изключително като на сила, с която да възпира българите и да принуди сърбите да освободят завзети византийски територии. Макар и не твърде ясни, някои пасажи от трудовете на Кантакузин и Григора позволяват да се твърди, че между 1345-1347 г. Кантакузин успява с османска помощ да принуди българите да се оттеглят от черноморските градове на юг от Стара планина59. При подобни действия османците все по- често започват да се изплъзват от контрола на ромеите и предприемат самостоятелни грабителски походи. Така например през 1348 г. синът на емира Орхан - Сюлейман, се явява с многобройна войска в Тракия, за да участва в планирания от Кантакузин поход в Сърбия. След като достига до град Христопол, той се отделя от останалата войска, опустошава Югозападна Тракия, прониква до българска територия и я подлага на жестоко разграбване. Същото нещо се повтаря в края на 1349 или началото на 1350 г. Вероятно при това нападение в България в боя с османските дружини загива един от синовете на цар Иван-Александър - Иван Асен60. Въпреки това през 1349-1350 г. българските войски оказват упорита съпротива. Поради предвидливостта на управниците на тази област, отбелязва Григора (той вероятно има предвид Средецката област), османското нахлуване не могло да засегне северните български краища61. Макар и с цената на скъпи жертви българите показват, че една умело организирана и упорита отбрана може да възпре дори и по-многобройни грабителски отряди на османците.

Каквито и да са били намеренията на Кантакузин, събитията от края на 40-те години показват, че вариантът „използване на османците срещу българи и сърби" се оказва неудачен. Османците не престават с грабежите във византийска територия, а походите им в България със своята необузданост надхвърлят плановете му за „въздържане и респектиране" на българите. Първото го прави все по-непопулярен във Византия и спомага за консолидиране на опозицията срещу него около законния император Йоан V Палеолог, а второто води до политическа изолация. При това положение Кантакузин започва трескаво да търси изход от задънената улица. Единственото, което е можело да се направи, било да се контролира по някакъв начин османското прехвърляне в Европа. Никой във Византия вече не хранел илюзията, че са възможни настъпателни действия в Азия, макар че там все още се държали десетина по-малки византийски крепости. От големите малоазийски градове единствено Филаделфия, на около 40 км от средното течение на р. Менандър, оказвал героична съпротива, но и тя не вдъхвала особени надежди в Константинопол62. Най-реалният начин за противопоставяне бил да се установи контрол над Проливите и особено в Дарданелите. За осъществяване на такъв контрол бил необходим флот, който да патрулира по дългата 120 км брегова ивица на Галиполския полуостров и да пречи на преминаването на османски отряди, които все още използвали малки кораби или лодки. Но византийски флот на практика липсвал: той е напълно занемарен по време на гражданската война, а и нямало средства за неговото построяване. Държавната хазна била празна според думите на Григора като „атомите на Епикур"63. Няколко пъти Кантакузин апелира към заможните граждани на византийската столица да съберат доброволни помощи за строеж на бойни кораби. Когато най-сетне необходимата сума била събрана и за кратко време са построени значителен брой кораби, на формирания от тях флот не се удава да изпълни възлаганите му задачи. На два пъти - през август 1348 и през юли 1351 г., жителите на генуезката колония Галата (Пера), разположена на северния бряг на Златния рог срещу византийската столица, за които укрепването на византийските морски сили представлява заплаха за търговските интереси, унищожават построените с толкова много усилия и жертви византийски кораби64. Успоредно с това, пак като средство за натиск срещу Византия, генуезците от Галата започват да търсят помощта на османците. Емирът Орхан с готовност им изпраща военна сила за защита на крепостните стени на колонията.

С усилията на Кантакузин да възроди поне частично византийските морски сили като средство за контрол над османците е свързан първият по-сериозен опит за организиране на съвместен отпор на балканските държави срещу тях. След голямото османско нападение в България през 1349-1350 г. българският цар Иван-Александър открито обвинява Кантакузин, че умишлено изпраща ордите на Сюлейман в българска територия. Когато през 1351 г. в Търново пристига византийско пратеничество, то най-напред трябвало да се извини на българския цар за случилото се. От името на Йоан Кантакузин византийските пратеници изтъкват, че ромейската държава не е в състояние да попречи на османските набези в България. От Константинопол, твърдели пратениците, винаги са предупреждавали за евентуални нахлувания на „персите". Единственият изход, който ромеите виждат за излизане от неблагоприятната ситуация, е българите и византийците да се съюзят и заедно да възпрат „варварите". За това било необходимо българският владетел да предостави на Кантакузин известна парична сума, с която да бъде поддържан византийският флот в Хелеспонта. Той от своя страна, твърдели те, няма да допуща османците безнаказано да идват на балканска земя. Според думите на Кантакузин търновските жители възторжено одобряват византийското предложение и сам цар Иван-Александър е готов да се съгласи с него. Според „Анонимната българска хроника" от началото на XV в. подобни предложения византийците правят и на сръбския цар Стефан Душан65. Ако се вярва на Кантакузин, българският владетел първо се съгласява с византийските проекти, но по-късно по внушение на Стефан Душан се отказва от сътрудничество с ромеите. С отказ отвръща и сръбският владетел. С това начинанието било провалено още в зародиш66.

Когато размишляваме върху причините за провалянето на този опит за формиране на балкански антиосмански съюз, първото, което ни идва на ума е да възкликнем: липса на политическа далновидност! Това несъмнено е вярно, но не и достатъчно обяснение. Нима може да се очаква от балканските владетели в един миг да преодолеят натрупаните в продължение на десетилетия взаимни подозрения? Освен това има и друго нещо. За един опитен дипломат като Иван-Александър не е било трудно да се досети, че изгодното на пръв поглед предложение на Кантакузин не дава сигурни гаранции на България срещу нови османски нападения. Българският владетел вероятно е разсъждавал така: ако византийският флот с българска и сръбска помощ успее да блокира Проливите, то Кантакузин наистина ще може по-ефикасно да контролира своите османски съюзници. А каква е гаранцията, че той ще се откаже да ги използва за натиск срещу българската държава, ако нейната политика не му е по вкуса? В края на 40-те и началото на 50-те години и самите ромеи вече не вярвали на публичните изявления на императора, че той уж не бил виновен за османските опустошения в Тракия67. Естествено неговите обяснения не могли да намерят добър прием в България. Впрочем от мемоарите на Кантакузин се вижда, че и в 1351 г. той съвсем не се отказвал от идеята да насочва османците срещу християнските си съседи. Ако сръбският владетел не върне на ромеите заграбените територии, съобщава той на цар Иван-Александър, то ромеите ще изпратят срещу него дружините на Сюлейман68. Какво излиза тогава от примамливите предложения на Кантакузин от 1351 г.? На българите им се предлагало да дадат пари за византийския флот, но колкото до това, дали и в бъдеще османски отряди ще нахлуват в България или не, зависело от добрата воля на византийците. При това положение едва ли е чудно, че византийската дипломатическа инициатива от 1351 г. завършва без успех. Друг е въпросът дали дипломатическото умение в този съдбоносен период е трябвало да се изразява в откриване на скритите замисли на политическия партньор, или в умението скритите или явните противоречия съзнателно да се преодоляват в името на една по-голяма и перспективна цел: съвместна борба срещу азиатската опасност.

Въпреки че през 1351 г. не се стига до формиране на антиосманска коалиция, нито българският, нито сръбският владетел са могли да останат безучастни към османската заплаха. Един от вариантите за действие бил да се съдейства за падането на Кантакузин от престола и за интронизация на Йоан V Палеолог, който открито аспирира за властта и с нищо не показва, че ще следва политика на съюз с османците. Освен това в България и Сърбия много добре се знае, че всяка успешна намеса във византийските дела обикновено обещава териториални придобивки. Затова през 1352 г., когато Йоан V Палеолог открито се опълчва срещу Кантакузин, българи и сърби бързат да му изпратят военна помощ. Кантакузин от своя страна извиква османски отряд начело със Сюлейман. Край крепостните стени на тракийския град Димотика силите на Йоан V Палеолог (включително български и сръбски контингенти) застават срещу войската на Кантакузин, в която има само 600 ромеи и 1000 каталонски наемници; всички останали са османски турци69. Именно османският отряд решава изхода на сражението в полза на Кантакузин, след което се самовъзнаграждава с грабежи около Пловдив, Ямбол и Айтос70.

Сражението при Димотика е първият случай, когато на бойното поле срещу османците застават рамо до рамо византийци, българи и сърби. Това единодействие обаче няма характер на съзнателно изградена антиосманска коалиция. Кантакузин твърди, че нито българите, нито сърбите подозират, че ще имат за противник османски военен отряд. Поражението им показва не само силата на азиатския неприятел, но, както става в подобни случаи, с един замах унищожава постигнатото единство. Много по-фатална се оказва една друга последица от събитията при Димотика. Веднага след сражението османският вожд Сюлейман завзема малката галиполска крепост Цимпе. Според Григора самият Кантакузин му отстъпва крепостта, за да го има подръка винаги в случай на необходимост71. Кантакузин естествено отхвърля тези обвинения и от своя страна обвинява Сюлейман, че самоволно присвоява Цимпе в разрез с постигнатата договореност. Той обяснява подробно как веднага предложил на Сюлейман да напусне крепостта срещу компенсация от 10 000 перпера и дори лично отишъл в Никомидия при емира Орхан, за да преговаря по въпроса. Точно когато трябвало да се състоят тези преговори, става споменатото земетресение, след което Сюлейман завладява и Галиполската крепост. А емирът Орхан така и не се явил на преговорите, оправдавайки се с лошо здравословно състояние72. Дали османският вожд самоволно е останал в Цимпе, както твърди Кантакузин, или е бил оставен там от самия него, както съобщава Григора, е подробност, която бледнее пред факта, че в средата на 50-те години на XIV в. османците стъпват трайно на балканска територия. Според венециански извори отрядите на Сюлейман, които окупирали Галиполи, били прехвърлени през Дарданелите от кораби на генуезците в Галата. По всичко личи, че това не е голословно обвинение. Онова, което през 40-те и началото на 50-те години изглежда като мрачна перспектива, в началото на март 1354 г. става действителност.

Вестта за завземането на Галиполи от османците предизвиква паника в препълнения с бежанци от Тракия и Мала Азия Константинопол. Според Григора положението в столицата било такова, че никой не смеел да се скара с по-висок глас на децата си - в такъв случай хората можели да помислят, че идват османците, и да се поддадат на паника73. Гневът на константинополското население естествено се насочва срещу Кантакузин, в чието лице те виждат главен виновник за настъпилите нещастия. На 22 ноември 1354 г., като се възползва от подобни настроения и от помощта на генуезкия авантюрист Франческо Гатилузо, легитимният император Йоан V Палеолог влиза в Константинопол. Сякаш забравил за предишните си твърдения, че е направил всичко възможно, за да отстрани османците от Гапиполи и доброволно да се откаже от престола, Кантакузин веднага търси помощ от Сюлейман. Само избухналото народно движение и склонността на Йоан V Палеолог към компромис предотвратяват още една, този път може би фатална намеса на османците във византийски междуособици. Според постигнатото споразумение Кантакузин оставал в столицата, а на сина му Матей била дадена за управление областта Волерон и околностите на Одрин. Народното движение обаче прераства в открит бунт, потушен с мъка от каталанската императорска гвардия. За Кантакузин не останало нищо друго, освен официално да обяви своята абдикация и оттеглянето си в манастир (4 декември 1354 г.)74.

Няколко дни преди тези събития в Константинопол се свиква държавен съвет, на който се обсъжда въпросът за османската опасност. От сведенията, които Кантакузин е оставил в своите мемоари, се вижда, че мненията на присъстващите били различни. Една част от тях, предимно „по-младите архонти", са за незабавни действия. „Персите са още малобройни, заявяват те, и за ромеите не ще бъде трудно да се справят с тях". Тези „архонти", които често се споменават в изворите от втората половина на XIV и първата половина на XV в., са представители на онази част от византийската провинциална аристокрация, която загубва поземлените си владения при османските завоевания и е настроена определено антиосмански75. Друга група, както и самият Кантакузин, са на мнение, че византийците нямат достатъчно сили за военни действия и призовават за преговори с османците. „Аз не предлагам доброволно да се подчиним на злините, причинени ни от персите" - заявява Кантакузин в произнесената от него реч. За да бъдат действията срещу османците успешни, според него са необходими на първо място пари, след това достатъчно силен съюзник и накрая флот, който „да пречи на персите да получават помощ от Азия". И тъй като в настоящия момент не разполагаме с нито едно от изброените неща, продължава Кантакузин, най-мъдро ще бъде да изпратим пратеници при тях и да се опитаме да ги убедим доброволно да напуснат Тракия76.

Кантакузин не крие, че мнозина от присъстващите архонти не одобряват неговите предложения. Те го обвиняват, че позицията му е продиктувана не от грижа за ромейската държава, а от роднинските му връзки с емира Орхан. Обсъждането на „османския проблем" не довежда до изработване на определена политическа линия и, което е още по-странно, новият император Йоан V Палеолог не взема участие в споровете. Дали младият, едва 23-годишен император е нямал определено становище, или просто е смятал, че и Кантакузин, и неговите опоненти са прави по своему? Събитията в десетилетието след 1354 г. показват, че византийците са правили известни опити за съпротива според открилите се възможности, но в същото време демонстрират боязън от по-решителни действия. Може би Йоан V Палеолог се е боял, че един по-голям неуспех в открито сражение би имал много тежки последствия, и затова е предпочитал да използва други средства? Сред тях основно място се отделя на търсенето на подходящ съюзник. И в това отношение предпочитанията сред византийските управляващи кръгове са различни. Император Йоан V Палеолог и малка група „латинофили" очакват помощ от Западна Европа, докато голяма част от възпитаните в духа на православния традиционализъм византийци и най-вече Константинополската патриаршия залагат на укрепване на православното единство77.

Към 1355 г. ситуацията е сравнително благоприятна за образуване на православна антиосманска коалиция. От политическата сцена е отстранен Йоан Кантакузин, към когото и българи, и сърби се отнасят с подозрение. Освен това за двете южнославянски държави османската заплаха след завземането на Гапиполи става съвсем реална. Достатъчно е да се спомене, че през пролетта на 1354 г. османците предприемат голямо нападение срещу България, при което загива най-големият син на Иван-Александър - цар Михаил Асен78.

През лятото на същата година зачестилите османски нахлувания в югоизточните предели на Душанова Сърбия карат сръбския цар да крои планове за организиране на голям кръстоносен поход срещу тях под егидата на авиньонския папа79. Вероятно и в българския, и в сръбския царски двор се е обсъждал въпросът за османската заплаха, но нито българи, нито сърби са имали своя Кантакузин, за да ни извести подробно за това. Съвсем естествено е също така българи и сърби, които в 1352 г. официално подкрепят Йоан V Палеолог срещу Кантакузин, да търсят начини за подобряване на българо-византийските и сръбско-византийските отношения, след като той става пълноправен василевс.

От наличните извори не става ясно кога точно са започнали българо-византийските преговори, кой е техният инициатор и какви съвместни действия са били уговорени. Знаем само, че към лятото на 1355 г. българо-византийският съюз е вече факт и той според средновековната дипломатическа практика е скрепен с брак между византийския престолонаследник Андроник IV Палеолог и дъщерята на цар Иван-Александър80. Знаем също така, че този съюз е имал и антиосманска насоченост. В синодалния акт, узаконяващ династическия брак (17 август 1355 г.), изрично е подчертано, че съюзът щял да бъде „от полза за християните ромеи и българи и във вреда на безбожниците"81. Последвалите събития показват, че тази многообещаваща декларация остава само на книга. Антиосмански действия не били предприети и, което е още по-лошо, към началото на 60-те години на XIV в. българо-византийските отношения отново се влошават дотолкова, че през 1364 г. се стига до открити военни действия.

Неуредени остават и сръбско-византийските отношения. В началото на 50-те години в териториалните спорове, предизвикани от сръбската експанзия, се намесва Константинополската патриаршия. Тя взема за повод неканоничното от нейна гледна точка провъзгласяване на Стефан Душан за цар, а Печкия архиепископ за патриарх и особено неуспешната византийска офанзива срещу Сърбия в 1350-1351 г. и отлъчва сръбската църква и владетел82. През 1355 г. цар Стефан Душан прави опит да премахне църковния разкол, но византийската позиция е непреклонна: сърбите трябва да върнат незаконно отнетите ромейски земи и да се откажат от незаконно придобитите царска и патриаршеска титла. В Сърбия, разбира се, не са готови за такъв компромис83. Едва към 1357 г. обстановката става по-благоприятна за сръбско-византийско сближение. През лятото на същата година със сръбска помощ е отстранен най-сериозният съперник на Йоан V Палеолог - Матей Кантакузин84. И този път временното затопляне не прераства в антиосмански съюз. Впрочем в края на 50-те години понятието „сръбско-византийски отношения" има вече доста условен смисъл. В този период започва разпадането на сръбското царство и византийците установяват политически контакти най-вече с новоформиралото се в Югоизточна Македония Сярско княжество - едно от княжествата, които възникват върху руините на Душанова Сърбия85.

Проследявайки тези събития, ние отново се изправяме пред въпроса: защо? Защо и след като османците завладяват Галиполи и за повечето съвременници е било ясно (поне теоретично), че са необходими задружни усилия срещу общата опасност, балкански антиосмански съюз не се създава или ако се правят опити за двустранни съюзи, те се оказват краткотрайни и без практическа стойност? Защо отново противоречията и съперничеството вземат връх над общия интерес?

Като оставим настрана традиционните разсъждения за византийско-южнославянските политически противоречия (без ни най-малко да ги подценяваме), първото, което може да се изтъкне като обяснение, е, че в България и Сърбия съществуват несъгласия с прокатолическия курс в политиката на Йоан V Палеолог. Към подобно заключение ни тласкат не някакви конкретни сведения, а по-скоро аналогията със събитията около сключването на Лионската уния в 1274 г. Тогава възниква друг въпрос: защо византийско-българо-сръбското сближение в средата на 50-те години не се осъществи на православна основа, след като Константинополската патриаршия не крие амбициите си да стане обединителен православен център? Църковната политика на патриарсите Калист (1350-1353, г., 1355-1364 г.) и Филотей Кокинос (1353-1354 г., 1364-1376 г.) е насочена не само към укрепване, но и към разширяване на патриаршеското влияние в по-отдалечени краища - например във Влашко и в Русия86. Освен това разпространяването на исихазма като официална православна богословска доктрина спомага много за духовното сближаване на православните народи и стои в основата на византийско-славянската културна симбиоза, която дава такива блестящи резултати през XIV и XV в. Отговорът на поставения въпрос не е особено труден. Константинополската патриаршия се противопоставя на контактите със Запада, но със същата решителност тя се противи на самостоятелността на поместните православни църкви. Това е очевидно не само при отлъчването на сръбския патриарх в 1352 г. Десет години по-късно патриарх Калист в едно свое писмо до търновския патриарх и клир им заявява, че търновският първосвещеник не е нищо други освен архиепископ, подчинен на Константинопол87. И това се казва на една патриаршия, която в средата на XIV в. има вековни традиции! „Православно единство" - това наистина бе лозунгът на Константинополската патриаршия през третата четвърт на XIV в., но православно единство, в което всички трябва да признават върховенството на Константинопол.

В България и Сърбия подобни схващания се натъкват на сериозна съпротива, която стига дори до предизвикателство. През 1352 г. в Търново ръкополагат без съгласието на Константинопол митрополита на Русия Теодорит88, а Печката патриаршия продължава да съществува въпреки наложената й схизма. Едва ли е необходимо да се доказва, че подобни църковно-политически отношения подкопават из основи идеята за православен антиосмански съюз.

Наистина причини за незавидното състояние на междубалканските отношения в средата на XIV в. не липсват, но те с нищо не оправдават проявеното от балканските политически и църковни дейци късогледство. Дребнавите дипломатически интриги в този съдбоносен момент не са израз на дипломатическо умение, тъй като изискването на времето е да се преодоляват противоречията в името на необходимото повече от всякога балканско единство.

Впрочем нека отново се върнем в Галиполи. До лятото на 1357 г. под водачеството на Сюлейман османците завладяват целия Галиполски полуостров и достигат до защитната стена, построена още в древността североизточно от Булаир. В средата на XIV в. тя е дотолкова занемарена, че не представлява сериозно фортификационно съоръжение. Към лятото на 1357 г. османското настъпление спира за около две години.

Византийските извори обясняват това временно затишие с неочакваната смърт на Сюлейман, както и с отвличането по това време на другия син на емира Орхан - Халил, от жители на град Фокея. От своя страна, макар и доста неясно, османските извори споменават за някакви византийски опити да изтласкат останалите без предводител османски отряди от Галиполския полуостров. Тези опити завършват без успех, защото, обясняват османските историци, Сюлейман бил погребан там и неговото завещание било: „борците за вярата" да защитават неговия гроб с цената на всичко89. Ако се съди пак от османските извори, активизирането на византийските действия в Галиполи става по инициатива на отделни местни управители и не е ръководено от централната власт.

В първите години на османското присъствие на балканска земя не липсват и случаи на успешни антиосмански действия. Когато през лятото на 1357 г. Матей Кантакузин нахлува в Югоизточна Македония със значителен османски отряд от наемници, не някой друг, а местното население от областта на град Филипи се вдига на оръжие и избива или пленява и османците, и ромейската свита на византийския аристократ90. Този епизод показва кой би бил най-сполучливият начин за противодействие на нашествениците.

Когато османският принц Халил е отвлечен от фокейците91, емирът Орхан се обръща към византийския император с молба да посредничи за неговото освобождаване. В това византийците виждат отдавна чакания случай да диктуват своята воля на османците. Условията, които Йоан V Палеолог поставя, са: да се спре по-нататъшното османско разширяване в Тракия и да не се оказва подкрепа на противниците на византийския император (имало се предвид Матей Кантакузин). Орхан приема тези условия и ако се вярва на Никифор Григора, османското настъпление в Европа е спряно. Колкото и благоприятен за византийците да бил случаят с отвличането на Халил, той за сетен път показва безсилието на византийската централна власт. Оказва се, че Йоан V Палеолог не може да накара управителя на Фокея Лъв Калотет да освободи Халил и е принуден да подложи Фокея на морска блокада, която завършва неуспешно (пролетта на 1358 г.). В края на краищата императорът заплаща 100 000 перпера откуп на фокейците, освобождава Халил и го оженва за малолетната си дъщеря Ирина92. Неволно се налага мисълта, че византийските кораби, които обсаждат Фокея, с много по-голям успех са можели да защитават Дарданелите, а огромният откуп да послужи за строеж на нови кораби и за набиране на наемни войници. Но най-печалното в тези събития е това, че дори когато византийците имат уникалния шанс да диктуват волята си на османците, те не постигат никакъв траен резултат. Към края на 1359 г. Ирина Палеолог умира неочаквано. Халил е върнат в Бруса и вече нищо не може да попречи на завоевателите да подновят настъплението си в Тракия.

Според османските извори военните действия са подновени още в края на 1359 г. След смъртта на Сюлейман в съгласие със старата тюркска традиция третият син на Орхан - Мурад, заедно със своя възпитател Лала Шахин е изпратен в най-важния граничен пункт на османските владения: в Румелия. По това време османските балкански владения придобиват отчетливите белези на „удж", насочен към Източна Тракия. В изворите все по-често започват да се появяват имената на османските пълководци Лала Шахин, Евренос бей, Хаджи Илбег, Тимурташ паша и др., с които са свързани най-значителните ранни османски завоевания на Балканите.

Венецианският хронист Матей Вилани споменава, че още в края на 1359 г. османски отряди се появяват край стените на византийската столица93. Те все още нямат намерение, а и възможности да щурмуват Константинопол: липсва им флот, а и стените на „Втория Рим" не обещават бърз и лесен успех. Това, което определя облика на ранното османско проникване на Балканите, е планомерното овладяване на Източна Тракия, което довежда до откъсване на Константинопол от тракийските земи и прекъсване на сухопътната връзка между Византия и България.

В историята на османските балкански завоевания едва ли има нещо по-неясно и по-объркано от хронологията на завладяването на градовете в Източна Тракия94. Несъмнено е само това, че завладяването на областта започва в края на 50-те години и завършва в общи линии към 1371 г. Разбира се, основната причина за тази хронологическа несигурност са изворите. С последните страници на историческите трудове на Григора (завършва със събитията в края на 1358 г.) и Кантакузин (частични сведения до 1364 г.) византийската историография навлиза в „хиатус", който продължава до началото на XV в95. Османските извори, писани доста по-късно, се отличават с крайно несигурната си и объркана хронология за събитията от втората половина на XIV в. На пръсти се броят онези дати от ранното османско проникване на Балканите, които могат да се установят със сигурност.

За хронологическите трудности немалък дял има и самият характер на османските завоевания. В началото на своето съществуване османска Румелия представлява „удж", чиято връзка със столицата Бруса е съвсем условна. До смъртта на Орхан в 1362 г. основни фигури в завладяването на Тракия са неговият син Мурад и няколко военачалници, а след 1362 г., когато Мурад поема престола в Бруса, завоеванията се осъществяват по инициатива на няколко полунезависими османски вождове. Особеното съществуване на Румелия в рамките на османската държава става особено очевидно след август 1366 г., когато флотът на граф Амедей Савойски превзема Галиполи и прекъсва връзката между азиатските и европейските владения. Има сериозни основания да се приеме, че когато османците са изтласкани от Галиполи, завоеванията на Балканите стават дело на отделни принцове и военачалници, много от които дори не са османци. По-късните османски хроники обаче „запълват" първите години от управлението на Мурад с негови „подвизи" в Тракия и му приписват завоевания, направени в негово отсъствие96. Изследователят се изправя пред почти неразрешимо хронологично объркване.

Към това трябва да прибавим и самите методи на завоевание. Въпреки че по времето на Мурад I (1362-1389 г.) османската държава вече разполага с платена армия, въпреки че вече съществува еничарския корпус, въпреки че при неговото управление укрепват устоите на тимарската система97 като средство за набиране на спахийската конница, основни фигури в ранните османски завоевания не са нито еничарите, нито спахиите, а племенното опълчение и особено т. нар. акънджии. Методите на завоевание всъщност отговарят на все още силните остатъци от номадския бит. Под понятието „акън" османската традиция разбира грабителски подход в чужда територия начело с бей, който няма за цел трайно налагане на османската власт, а само основно ограбване на неприятелската земя. Отрядите на акънджиите се набират обикновено от номадското население в Мала Азия и увличат със себе си групи декласирано балканско население. Според късновизантийския историк Дука тези акънджии се отличавали с нещо като инстинкт за плячка и грабежи. Всеки от тях имал по два коня, обикновено не разполагал с никакви провизии и бил въоръжен само с тояга98. Акънджийските отряди по правило не нападат укрепените градове. Те плячкосват всичко извън крепостните стени и градовете остават, нека използваме една сполучлива метафора на Никифор Григора, „като редки и малобройни житни класове", заобиколени от обезлюдени и опустошени пространства. След един или няколко акънджийски набега падането на самия град е въпрос на време. Затова за превземането на отделни градски центрове османските, а и някои от неосманските извори дават „двойни" дати и трудно може да се каже кое от двете събития - ограбването на градската околност или превземането на самия град - е намерило отражение в тях. За хронологията на завоеванията в Тракия съществува дори тристепенна последователност: грабителски подход, завземане на града от военачалник или неосмански принц, официалното му включване в османската държава. Отпращането на акънджийски отряди на Балканите има не само завоевателен смисъл, но осигурява и относително спокойствие в азиатските османски владения.

Осигуряването на сигурен тил в Азия чрез отстраняване на трудно управляемите номадски маси и използването им като ударна сила на балканския военен театър е една от причините, които обясняват разликата в методите на управление между азиатските и балканските територии на османците още през третата четвърт на XIV в. Любопитни сведения в това отношение дава един епизод от живота на Григорий Палама, най-видния идеолог на византийския исихазъм. През лятото на 1354 г. той е пленен от османците в Галиполи и прекарва като пленник около осем месеца в Мала Азия. Там той се среща с емира Орхан, с местни християни, води спорове с мюсюлмански богослови и дори присъства на ислямски погребални церемонии, отразявайки по-късно своите преживявания. Палама дава да се разбере, че в османските малоазийски владения е доста спокойно и дори че съществува известна верска търпимост99. Това положение е в рязък контраст с апокалиптичната картина на османското настъпление на Балканите. Ясно е, че за нашествениците е било немислимо да напредват в Европа, без да имат сигурна и спокойна база в Мала Азия.

Ако хронологията на завладяването на отделни градове в Тракия е неясна поради изтъкнатите причини, общият ход на завоеванието може да бъде очертан, макар и с по-едри щрихи. Към 1369 г. османците завладяват Одрин, който по-късно става тяхната първа балканска столица. До тази или около тази година са завзети градовете около Одрин до т. нар. Анастасиева стена (приблизително до линията Чаталджа) и още Пловдив, Стара Загора, Айтос, Карнобат и др.100. С това е прекъсната връзката не само между византийската столица и България, но всъщност и между византийската столица и останалия християнски свят. Контактите с него можели да се осъществяват вече само по море. Самите византийски територии в Тракия и Югоизточна Македония също са разсечени на две части: Константинопол с близката му околност и покрайнините на Солун заедно със самия град.

В хода именно на тези османски завоевания е трябвало да влезе в сила българо-византийският съюз от 1355 г. Това за съжаление не става. Според някои извори причината за неефективността и разпадането на този съюз била, че българският цар Иван-Александър потърсил споразумение с нашествениците. За подобни действия на българския владетел най-ясно говори т. нар. Савойска хроника (le roy de Bulgarie sy sestoit acorde et alyez secretement avec le turc)101, докато наличните византийски извори са много неясни и лаконични. Така например в писмо на патриарх Филотей Кокинос до цар Иван-Александър от октомври - ноември 1364 г. се загатва, че българският цар не спазва сключените договори, които са свързани с „общия интерес на християните"102. Изострянето на българо-византийските отношения в началото на 60-те години на XIV в. помага на османците при овладяването на Тракия и дори кулминира в открита българо-византийска война. През пролетта на 1364 г. император Йоан V Палеолог напада българското Черноморие и обсажда Месемврия. В тази война цар Иван-Александър използва османски наемни отряди. Конфликтът завършва без определени резултати, но българският владетел бил принуден да заплати на византийците военните разходи103.

Несъмнено опитите на Иван-Александър да регулира отношенията си с османските нашественици са продиктувани от желанието му да осигури мир по южните български граници, за да може да съсредоточи силите на държавата за отразяване на унгарската експанзия от северозапад. Може би непосредствен повод за последната българо-византийска война от 1364 г. е старото съперничество за Черноморското тракийско крайбрежие. Така или иначе в средата и втората половина на 60-те години на XIV в. България се оказва политически изолирана и принудена да се отбранява на два фронта.

Неправилно ще бъде цялата вина за византийско-българския конфликт в периода на нарастващата османска заплаха да се хвърля върху цар Иван-Александър. Във Византия през същото десетилетие цари дълбоко недоверие във възможностите на един православен съюз срещу османците и погледите на управляващата върхушка са обърнати на Запад. Изразител на подобни настроения става известният византийски учен и политически деец Димитър Кидон с една своя реч от 1366 г. В нея той отправя остри обвинения срещу българи и сърби и изтъква, че съюзът с тях не носи на Византия никаква полза. При това положение не е никак чудно, че и византийците нарушават постигнатото през 1355 г. споразумение с българите. От речта на Кидон узнаваме също, че в 1366 г. търновският владетел взема мерки за укрепване на българската столица в очакване на османски нападения104. Очевидно е, че при създалата се в 60-те години на XIV в. политическа обстановка османците не са могли да срещат организирана съпротива при завладяване на Източна Тракия и Маришката долина.

Много често в литературата се посочва, че в средата на XIV в. на Балканите имало една държава, която била в състояние да спре османците: Душанова Сърбия. Изтъква се също така, че ако тази държава не се бе разпаднала след 1355 г. (смъртта на Стефан Душан), то тя би представлявала непреодолима преграда за тяхното настъпление поне на запад и северозапад. Подобни предположения едва ли са основателни. Сръбската държава не се разпада толкова бързо след смъртта на Душан и поне до края на 50-те години все още държи под своя контрол почти всички територии в Югозападните Балкани105. С други думи, не може да се твърди, че когато османците правят първите си завоевания в Европа, сръбската държава е вече безвъзвратно децентрализирана. Да се изтъква, че в средата на XIV в. сръбското царство е можело да спре и дори да прогони османците в Азия, означава да се разсъждава само с количествени понятия: щом Сърбия е най-обширната балканска държава, само тя е била в състояние успешно да се противопостави на нашествениците. От изворите обаче личи, че сръбската политика спрямо османците с нищо съществено не се отличава от политиката на Византия или България. Сърбите също претърпяват военни поражения. Стефан Душан търси политически контакти с Орхан, сръбските владения на юг и югоизток са подложени на османски грабителски набези. Дори тогава, когато Стефан Душан официално получава от папата титлата Capetaneus contra Turchos (1354 г.), той не предприема никакви конкретни стъпки за организиране на антиосмански поход106. Нещо повече дори - за сръбската държава от втората четвърт и средата на XIV в. османският натиск върху Византия създава благоприятна обстановка за териториална експанзия.

Всъщност за някаква съпротива срещу османците на запад от долното течение на р. Места започва да се мисли едва към средата на 60-те години, когато след превземането на Гюмюрджина те си пробиват път към родопското крайбрежие и Югоизточна Македония. В този период съпротивителните усилия се концентрират в Сяр - столицата на т. нар. Сярско княжество, което възниква към 1359-1360 г. чрез откъсване от сръбското царство. Първоначално там управлява вдовицата на цар Стефан Душан и сестра на цар Иван-Александър - Елена. Към 1365 г. властта в Сяр поема деспот Йоан Углеша, чиято по-ранна биография е слабо позната107. Именно с този областен владетел е свързан един от най-сериозните опити на балканските християни да спрат османското напредване и дори да ги прогонят от пределите на Европа.

През пролетта или лятото на 1364 г., когато в Сяр управлява все още царица Елена, там пристига византийско църковно пратеничество начело с патриарх Калист. Неговата задача според Кантакузин е да преговаря за подобряване на отношенията между Византия и Сярското княжество и за сключване на съюз срещу „безбожните агаряни". Царица Елена и нейните приближени посрещат патриарх Калист с подобаващо уважение (въпреки продължаващата църковна схизма) и се съгласяват с предложението му за съвместни антиосмански действия. В хода на преговорите патриарх Калист неочаквано умира и те били прекъснати. В Константинопол се носели слухове, че той бил отровен и тези слухове са използвани от „латинофилите", за да изтъкват безсмислието на опитите за сближаване със Сяр. Кантакузин отхвърля с възмущение тези слухове. Според него патриарх Калист умира при един от поредните пристъпи на чумната епидемия (т. нар. „черна смърт"), която от 1347 г. до средата на XV в. избухва периодически и причинява голяма смъртност на Балканския полуостров и Европа108. Доколко преговорите в Сяр са били лична инициатива на патриарх Калист, проличава от факта, че след неговата смърт никой във Византия не се наема да ги продължи. Все пак идеята за антиосмански съюз между Константинопол и Сяр не изчезва и в следващите години намира горещ привърженик в лицето на деспот Йоан Углеша.

Деспот Углеша е един от малкото владетели в балканската действителност от 60-те години на XIV в., за когото решителната офанзива срещу азиатските завоеватели става смисъл на живота. Той съзнава ясно, че за да може османската опасност да бъде изтръгната из корен, е необходимо османците да бъдат изтласкани от европейската територия. За сярския деспот е било ясно също така, че тази задача е неосъществима само със силите на подвластното му княжество и че е необходимо едно по-широко антиосманско взаимодействие. Най-горещ привърженик деспот Углеша намира в лицето на брат си крал Вълкашин, който също към средата на 60-те години установява властта си в част от югозападните български земи и Южна Сърбия109. Обаче цялата дипломатическа дейност за образуване на антиосманска коалиция ляга върху плещите на сярския владетел. За свой основен евентуален съюзник Углеша е смятал да привлече Византия. Като се започне от 1366 г. и се стигне до лятото на 1371 г., той предприема последователно усилия да спечели империята за каузата на един православен „кръстоносен поход" в Източна Тракия, който е трябвало да удари османските балкански владения в самия им център - в Одрин. Най-напред деспот Углеша урежда църковните отношения на своето княжество с Константинополската патриаршия, като признава нейната църковна власт. С това той премахва схизмата, която все още тежала върху Сярската област като бивша територия на обширната Душанова държава. В Константинопол обаче никак не бързали с уреждането на Сярския църковен въпрос, който деспот Углеша схваща като прелюдия към политически и военни преговори. Сярският деспот издава специална грамота за присъединяване на църковните диоцези в княжеството си към патриаршията още през март 1368 г.110, а патриаршията протака този въпрос чак до май 1371 г111. Едва през лятото на същата година сярският деспот можел да започне чисто политически преговори с Византия. Тогава именно негово пратеничество се явява в Константинопол и предлага установяване на роднински връзки между династията на Палеолозите и фамилията Мърнявчевичи, към която принадлежат Углеша и Вълкашин, а така също и парична помощ112. Всичко било напразно. По това време император Йоан V Палеолог не е във византийската столица. Оставеният да управлява негов син Андроник IV Палеолог не само не желаел да участва в антиосмански коалиции, но дори е склонен да отстъпи пред османския натиск и да върне на Мурад Галиполската крепост, която от 1366 г. е под византийска власт113. Патриаршията също не проявява особен интерес, въпреки че деспот Углеша изпълнява всички условия, поставени от нейна страна във връзка с църковните взаимоотношения. В същото време тя се противопоставя и на опитите на светската власт във Византия да секуларизира църковни имоти за военни цели. В тази обстановка единствено Димитър Кидон проявява повече политически реализъм и изтъква в една своя реч от лятото на 1371 г., че съюзът с българи и сърби може да бъде по-полезен за империята от съюза с католическа Европа, тъй като те, както и ромеите, страдат най-много от османското нашествие114. Този път обаче неговите призиви не били чути.

Вероятно деспот Углеша изпраща свои пратеници с подобни предложения и до други балкански владетели. Всички те или са заети с други „неотложни" задачи, или просто не са достатъчно далновидни, за да схванат голямото значение на предлаганите от сярския владетел съюзи. Дипломатическите стъпки на деспот Углеша остават без практически резултат115.

Впрочем още през пролетта на 1371 г. Йоан Углеша решава сам да предприеме решителни действия, като разчита единствено на брат си крал Вълкашин. В края на август или началото на септември войските на двамата братя, съставени от сърби, българи и гърци от подвластните им територии, се обединяват и нахлуват в Източна Тракия, където успяват да проникнат до долното течение на р. Марица. Според някои съвременни извори тази войска наброявала 60 000 души: цифра, която вероятно е преувеличена. Все пак това несъмнено е най-значителната военна сила, която до този момент се противопоставя на османските нашественици. Както справедливо е отбелязал Иван Дуйчев, действията на тази войска говорят по-скоро за подценяване силата на противника116. В ранните часове на 26 септември 1371 г. край тракийската крепост Черномен деспот Углеша и крал Вълкашин са изненадани от един османски отряд и претърпяват пълно поражение. На бойното поле загиват двамата владетели и голяма част от войниците им. Първият сериозен опит на балканските християни да се справят със собствени сили с османската опасност завършва с неуспех. Този неуспех е началото на нов период в османското проникване на Балканите.

* * *

В 1371 г. османското присъствие на европейска земя бележи края на второто си десетилетие. До този момент под тяхна власт са Източна Тракия, значителна част от Маришката долина и Родопското крайбрежие. Отсъствието на достатъчно ефикасна съпротива открива пред младата османска държава простор за настъпление на Балканския полуостров. Това се превръща в изключително благоприятен фактор за развитието на османското емирство в държава с подчертан експанзионистичен характер. В ход е по-нататъшната еволюция на османските военно-държавни институции чрез усвояване на византийско-балканското и селджукското наследство, модифицирано от изискванията на завоевателната политика. От скромния по размер удж в средата на 50-те години в следващото десетилетие се оформят три османски уджа, които сочат на север, северозапад и запад. Посредством балканските си завоевания османската държава още в този период се сдобива с потенциално преимущество над останалите малоазийски бейлици. Казано накратко, в периода 1354-1371 г. османското настъпление на Балканите добива определен облик и очертава основните си насоки.

Този ранен етап от османското закрепване на балканска земя може да бъде интерпретиран и в по-широк исторически план. Той може да се разглежда като един все още скромен елемент от общата експанзия на исляма през XIII-XV в., когато той се разпространява на обширни територии в Индия, Малая и Малайзия117. От друга страна, събитията, свързани с прехвърляне на османските действия в Европа, представляват повратен момент в историята на османския бейлик, тъй като съдбата на повечето номадски общества зависи от способността им да прекрачат примитивните граници на първоначалната си историко-географска среда, и то в три аспекта: в географски - чрез завладяване на нови територии; в икономически - чрез придобиване на нови умения от завареното и покорено население; в политически - чрез налагане на военно надмощие над други общества118.

В средата на XIV в кризисните явления в недрата на балканските общества и особено на Византия създават онзи „политически вакуум", който според израза на Сп. Врионис „буквално засмуква османците в Европа"119. През третата четвърт на XIV в. става ясно, че политическата децентрализация във Византия, България и следдушанова Сърбия е придобила необратим характер. За османската държава постоянните военни експедиции са мощен стимул за развитие, докато за балканските държави перманентната война в този период акумулира допълнителни икономически, социалнокласови и политически причини за нестабилност и упадък. Страхът от народно надигане превръща идеята да се използват съпротивителните възможности на народните маси в нещо органически чуждо на балканските управляващи слоеве. Ранната история на османската експанзия на Балканите е история на неуспеха на балканските държави и особено на Византия да й окажат достоен отпор.

Към 1371 г. османците все още са далеч от завладяването на Балканския полуостров като цяло, но ако се съди от хода на събитията до този момент и от състоянието на държавите, които им противостоят, по-нататъшното им напредване е само въпрос на време.

 

1За датата на превземане на Галиполи вж.: Сharanis, P. An Important Short Chronicle of the Fourteenth Century. — Вyz., 1938, XIII, p. 347—349; Idem. On the Date of the Occupation of Gallipoli by the turks. — В S I, 1955, XVI, p. 113—117 (=Chаranis, P. Social, Economic and Political Life in the Byzantine Empire, London, Var. Reprints, 1973, XVII—XVIII).
2За етапите на двубоя вж. Vrуonis, Sp. The Byzantine Legacy an Ottoman Forms - DOP, 1969-1970, 23-24, p. 253 sq.
3Taeschner, F. The Turks and the Byzantine Empire to the End of  13-th Century— In: The Cambridge Medieval History. Vol. V, part I. Byzantium and its Neighbours. Cambridge, 1966, p. 738 sq; Savvidis, A. Byzantium's Oriental Front in the First Part of Thirteenth Century: The Empires of Nicea and Trapezous (Trebizond) in View of the Seljuk and Mongol Menace. - Δύπτυχα, 1982-1983, 3, p. 160-175. За византийско-селджукската граница през XI—XIII в вж. Pitcher, D. Е. Аn Historical Geography of the Ottoman Empire. Leiden, E. J. Brill, 1972, map. No VI.
4Inalcik, H. The Question of the Emergence of the Ottoman State. – International Journal of Turkish Studies, 1981-1982, vol. 2, N. 2, p. 72-75
5Монголските нашествия през XIII в. обикновено се сочат като пример за възраждане на номадизма в резултат на политически катаклизъм. Вж.: Spooner, Br. Was ist Nomadismus? – In Bild der Völker. Die Brockhaus Völkerkunde. B. VIII: Vorderasien und Nordafrika. Wiesbaden, 1974, S. 8-9; Плетнева, С. А. Кочевники Средневековья. Поиски исторических закономерностей. М., 1982, с. 15, 18-19 и др.
6Плетнева, С. А. Кочевники…, с. 143.
7Аrnаkis, G. Byzantium's Anatolian Provinces during the Reign of Michael Palaeologus. — In: Actes du XII Congrès Int. des Etudes byzantines. T. II, Beograd, 1964, p. 37—44.
8Werner, Ε. Die Geburt einer Großmacht — die Osmanen. Berlin, 1972 S. 78 sq; Gibbons, Η. A. The Foundation of the Ottoman Empire. A Ηistory of the Osmanlis up to the Death of Bayezid I (1300—1403). London Edinburg, 1968, p. 277—302.
9Es сеdy, II. Nomads in History and in Historical Research. — Acta Orientalia Academiae Scientiarium Hungaricae, 1981, XXXV, f. 2—3, p. 20 1—227.
10Плетнева, С. А. Кочевники... , с. 18 сл.
11Цифрите, които е дал X. Иналджък (Inаlсik, Η. The Question of the Emergence..., p. 73) за размерите на тюркската колонизация в Мала Азия, са силно преувеличени. Всички средновековни автори обикновено преувеличават броя на номадите в периода на тяхното разселване
12Vrуοnis, Sp. The Decline of Medieval Hellenism in Asia Minor and the Process of Islamization from the Eleventh through the Fifteenth Century. Los Angeles — London, 1971, p. 195 sq., passim.
13Gеorgii Pachymmeris de Michaele et Andronico Paleologis libri XIII. Ree. I. Beckerus, II, Bonnae, 1835, p. 442—443. (=Гръцки извори за българската история. T. X. С., 1980, с. 203—204); Angеlоν, D. Certains aspects de la conquête des peuples balkaniques par les Turcs. — BSI, 1956, XVII, p. 224—227.
14За ранната история на тюрките вж. Werner, Е. Markov, W. Geschichte der Türken. Von den Anfängen bis zur Gegenwart. Berlin, 1978, S. I sq.
15Мехмед Нешри. Огледало на света. История на османския двор. Съставителство и превод от османотурски език М. Калицин. С., 1984, с. 23 сл.
16Пак там.
17Wittеk, P. Le rôle des tribus turques dans l'empire ottoman. — In: Mélanges G. Smet. Bruxelles, 1952, p. 665—676 (=Wittеk, P. La formation de l'empire ottoman. London, Var. Reprints, 1982, IV); Imbеr, С. The Ottoman Dynastic Myth (ръкописът е използван с разрешение на автора).
18Cambridge Medieval History. Vol. IV, part I, p. 750. Сякаш за да усложни проблема за произхода на Осман и да създаде нова загадка за историците, Константин Михайлович от Островица (XV в.), който е черпил сведенията си за ранната османска история от устни предания, пише, че Осман бил... «селянин от гръцки произход»! Вж. Записки янычаря, написаны Константином Михайловичем из Островицы. Введения, перевод и комментарии А. И. Рогова. Москва, 1973, с. 45—46.
19Ducellier, Al. Mentalité historique et réalité politiques. L'Islam et les Musulmans vus par les byzantins du XIII-e siècle. — Byz. Forschungen, 1972, IV, p. 31—63. Първият историк, който е проявил критично отношение към сведенията за ранната османска история, е X. А. Гибънс. Вж. Gibbons, H. A. The Foundation..., p. 263—276. Книгата на Гибънс е била публикувана за пръв път в 1916 г.
20Wittek, P. Les Ghazis dans l'histoire ottomane. — In: Wittek, P. La formation de l'Empire ottoman, I—II. Тази теория е твърде привлекателна, поради което все още има привърженици независимо от сериозните критики, отправени към нея. Вж. Inаlсik, H. The Question..., p. 75-79.    
21Бертольд, В. В. Халиф и султан. — В: Бартольд, В. В. Сочинения. T. VI, М., 1966, с. 17 сл.
22Sugаr, P. Southeastern Europe under Ottoman Rule (1354—1804). Washington, 1971, p. 7—8. 28
23Vrуοnis, Sp. Byzantine Legacy and Ottoman Forms, с. 259.
24Wittеk, P. Le rôle des tribus turques..., p. 665—667; Еремеев, Д. Е. Этногенезис турок. Происхождение и основные этапы этнической истории. М., 1971, с. 129—132.
25Lаоniсi Chalcocandylae historiarum demonstrationes. Еd. Е. Darkó. T. I, Budapestini, 1922, p. 10
26Μoravсsik, G. Byzantinoturcica. T. I. Die byzantinischen Quell der Geschichte der Türkvölker, Berlin, 1958., S. 145—164; Ducellier, A 1. L'Islam et les musulmans vus de Byzance au XIV-е siècle. —Βυσαντινα, 1983, XII, p. 105—108.
27Плетнева, С. А. Кочевники... , с. 145 сл.    
28Nicol, D. The Last Centuries of Byzantium (1261 — 1453). New York, 1972, p. 155.
29Османският бейлик възниква на високото плато, простиращо се от североизточните склонове на днешната планина Доманич Даг, до завоя на р. Сангария на североизток и до градчето Сюгют на изток. Вж. Ρitchеr, D. Е. A Historical Geography... , p. 36.
30Werner, Е. Die Geburt einer Großmacht..., S. 115—116.
31Niсоl, D. The Last Centuries of Byzantium, p. 152—154, 174—176.
32Весk, H. G. Theodoros Metochites. Die Krise des byzantinischen Weltbildes im 14. Jahrhundert. München, 1952, S. 32—43.
33Сюзюмов, M. Я. Борьба за пути развития феодальных отношений в Византии. — В: Византийские очерки, М., 1961, с. 51—60.
34Matsсhk е, Kl. - P. Fortschritt und Reaktion in Byzanz im 14. Jh., Berlin, 1971, S. 37—49.
35Оеconоmos, L. L'état intellectuel et moral des byzantins vers le milieu du XIV-e siècle d'après une nage de Joseph Bryennios. — In: Melanges Ch. Diehl. T. I, Paris, 1930, p. 229 sq.
36Sеvčеnсо, I. The Decline of Byzantium Seen Through the Eyes of Its Intellectuals. — DOP, 1961, XV, p. 170, 186.
37Bosch, Urs. Kaiser Andronikos III. Versuch einer Darstellung der byzantinischen Geschichte von 1321 bis 1341. Amsterdam, 1965, S. 136 sq.
38Ioannis Cantacuzeni imperatoris historiarum libri IV. Ed.  L. Schopen. T. II, Bonnae, 1830, p. 80.
39Gregoras. T. II. Bonnae, 1829, p. 597.
40Lemerle, P. L'émirat d'Aydin, Byzance et l'Occident. Recherches sur «La geste d'Umur pacha». Paris, 1957, p. 68 sq.
41Сantасuzеnοs. T. II, p. 383, 368; Wеrnеr, Е. Johannes Kantakuzenos, Umur pasa und Orchan. — В S I., 1965, XXVI, 2, p. 255—268.
42Lеmеrlе, P. L'émirat'..., p. 136—140; Ангелов, Д. Въпросът за политическите емигранти в отношенията между Византия и cpeдновековна България. — Античная древность и средние века, 1973, 11 с. 116—122; Същият. Българо-визаитийски отношения при царуването на Иван-Александър. Втори период (1341—1347 г.). — ВИСб., 1974, 1, с. 45—48.
43Weiss, G. Joannes Kantakuzenos: Aristokrat, Staatsmann, Kaiser und Mönch in der Gesellschaftsentwicklung von Byzanz im 14. Jh. Wiesbaden' 1969, S. 32-44.
44Сant., II, p. 301—305.
45История на България. T. III. Втора българска държава. С., 1982, с. 340—343; Вartusis, M. Chrelja and Мomcilo: Occasional Servants of Byzantium in Fourteenth Century Macedonia. — В S I, 1980, XLI, 2, p. 216 sq.
46Исторja српског народа. T. I. Од Hajcтapиjиx времена до Маричке битке (1371). Београд, 1981, с. 437 сл.
47Cant., II, p. 502-524.
48Werner, Е. Die Geburt einer Großmacht... , S. 131—132.
49Подробно за личността на Кантакузин у Niсоl. D. The Byzantine Family of Kantakouzenos (Cantacuzenus) ca. 1100—1460. Dumbarton Oaks, 1982, 1968, p. 100 sq.
50Cant., II, p. 596.
51Lеmеrlе, P. L'émirat d'Aydin..., p. 248 sq.
52K Werner, Е. Johannes Kantakuzenos, Umur pasa und Orchan, S. 268-270.
53Сant., II, p. 596.
54Hauzinski, J. Poczatki penetracji politicznej i etniczneyt turkcow osmánskich na Baíkanach. — Balkanica Posnaniensia. Acta et Studia, 1985, 2, s. 199—211.
55Lemеrlе, P. L'émirat d'Aydin..., p. 250 sq.
56Soulis, G. The Serbs and Byzantium During the Reign of Tsar Stephen Dushan (1331 — 1355) and His Successors. Washington D. C., 1984, p. 25.  
57Cant., II, p. 592.
58Grеg., III, p. 100.
59Matsсhkе, К 1.- P. Fortschritt und Reaktion..., S. 198.
60Андреев, Й. Цар Иван Асен IV (преди 1331—1350 г.). — Тр. на ВТУ, ИФ, 1984, T. XXI, кн. 3, с. 51—53.
61Greg., III, p. 117—119.
62Sсhrеinеr, Р. Zur Geschichte Philadelphias im 14. Jh. — OChP, 1969, T. XXXV, S. 404 sq.
63Greg., II, p. 790. Matsсhkе, Κ 1 - P. Iohannes Kantakuzenos, Alexios Apokaukos und die byzantinische Flotte in der Bürgerkriegsperiode (1340—1350). — In: Actes du X V-e Congrès Int. des Etudes byzantines. Bukurešti, T. II, 1975, S. 19 —205.
64Cant., III, p. 69, 82; Greg., III, p. 842, 877; Ahrweiler, H. Byzance  et la mer. Paris, 1966, p. 385 sq; Matsсhk e, К 1. - P. Iohannes Kantakuzenos, Alexios Apokaukos und die byzantinische Flotte..., S. 204—205.
65Саnt., III, p. 164—165; Дyйчев, II в. Из старата българска книжнина. С., 1944, T. II, с. 26-5—267.
66Ангелов, Д. Българо-византийските отношения при царуването на Иван-Александър. Трети период (1347—1352 г.). — ВИСб., 1976 с. 4 , с. 26 сл.
67Cant., III, p. 33—42.
68Cant., III, p. 165.
69Weiss, G. Ioannes Kantakuzenos..., S. 48.
70Cant., III, p. 250; Ангелов, Д. Българо-византийските отношения при Иван-Александър. Четвърти период (1352—1355 г.). — ВИСб. 1980, 1. с. 140 сл.
71Greg., III, p. 203.
72Cant., III, p. 279-281.
73Greg., III, p. 225.
74Франчес, Э. Народные движения осенью 1354 г. в Константинополе и отрячения Иоанна Кантакузина. — В В р., 1965, 25, с. 142 —145; Nicol, D. The Abdication of John Cantacuzene. — In: В у z. Forschungen Vol. II (Festschrift Fr. Dölger), 1967, p. 269—283.
75За тези архонти вж.  Ћурић, Ив. Сумрак Византиjе. Време Joвaнa VIIΙ Палеолога (1392—1448). Београд, 1984, с. 231—232.
76Cant., III, p. 295 sq. От речта на Кантакузин проличава, че и в края на 1354 г. той все още не се е отказал от идеята да използва османците като средство за «сплашване» на българи и сърби. Вж. Ангелов, Д. Българо-византийските отношения при Иван-Александър. Четвърти период (1352—1355 г.), с. 146
77Zakythinos, D. Démétrius Cydones et l'entente balkanique au XIV- siècle. — In: L a Grèce et les Balkans, Athènes, 1948, p. 44—56; Nastase, D. Le Mont Athos et la politique du patriarchat de Constantinople de 1355 à 1375. — Σύμμεικτα, 1979, III, p. 123 sq.
78Хронологията на това събитие, споменато в «Анонимната българска хроника», се уточнява от податките на Никифор Григора. Той пише, че в 1355 г. от Търново във Византия се завръща вдовицата на Михаил Асен—Ирина (Greg., III, p. 557). Вж. още Cant., III, p. 279; Ангелов Д. Българо-византийските отношения..., с. 145.
79Sоulis, G. The Serbs and Bvzantium..., p. 52-56.
80Greg., III, p. 557.
81Darrouzès, J. Les Régestes des actes du Patriarchat de Constantinople. T. I. Les actes des patriarches. F. V. Les Régestes de 1310 à 1376. Paris 1977, No. 2381; Aнгелов, Д. Българо-византийските отношения..., с. 148—149.
82Острогорски, Г. Серска област после Душанове смрти. Београд, 1965, с. 129—130.
83Soulis, G. The Serbs and Byzantium..., p. 57.
84МаксимовиЋ, Љ. Политичка улога Йована Кантакузина после абдикациjе. — 3 Ρ В И, 1966, IX, с. 147—148.
85Ostrogorsky, G. Problèmes des relations byzantino-serbes au XIV-e, siècle. — In: Proceedings of the 13-th Int. Congress of Byzantine Studies, London, 1967., p. 43 sq.
86Nastasе, D. Le Mont Athos..., p. 123; Mеyеndоrff, J. Byzantium and the Rise of Russia. Cambridge, 1981, p. 164 sq.
87Darrouzès, J. Les Régestes..., No. 2442.
88Mеyеndоrff, J. Alexis and Roman. A Study in Byzantine-Rusian Relations (1352—1354). — BSL, 1967, XXVIII, 2, p. 278 sq.
89Giеsе, Fr. Die Altosmanischen anonymen Chroniken. T. II. Leipzig, 1925, S. 20—22; Babinger, Fr. Beiträge zur Frühgeschichte der Türkenherrschaft in Rumelien (14. — 15. Jh.). Berlin—München—Wien, 1944, S. 4 3—45; Inalсik, H. The Ottoman Empire: Conquest, Organization and Economy, London, Var. Reprints, 1978, III, p. 189—191.
90Lamerle, P. Philippes et la Macédoine orientale à l'époque chrétienne et byzantine. Paris, 1945, p. 206.
91Cant., III, p. 320—322; Greg., III, p. 558—561.
92Ρаpadοpoulоs, Th. Versuch einer Genealogie der Palaiologem (1259—1453). München, 1938, No. 88.
93Inalcik, H. The Conquest... , p. 192—193.
94Beldiceanu-Steinherr, Ir. La conquête d'Adrinople par les Turks: La pénétration turque en Thrace et la valeur des chroniques ottomanes. — Travaux et Mémoires. T. I, 1965, p. 439—461.
95Caranis, P. The Greek Historical Sources of the Second Half of the Fourteenth Century. — Bulletin of the Polish Institute of Arts and Sciences  in America, 1944, 2, p. 406—412.
96Beldiceanu-Steinherr, Ir. La conquête…, p. 449—459. 9
97Beldiceanu, N. Le Timar dans l'Etat ottoman (début XIV-е siècla- debut XVI-e siècle). Wiesbaden, 1980, p. 21, 94—96.
98Ducas, Istoria Turco-bizantinà (1341— 1462). Editie criticà de V. Grecu, Bucuresti, 1958, p. 271. Сходно описание на акънджиите дава и Koнстантин Михайлович от Островица. Вж. Записки янычаря, написаны Константином Михайловичем из Островицы. Введения, перевод и коментарии А. И. Рогова. M., 1978, с. 106—108.
99Аrnakis, Q. Gregory Palamas among the Turks and Document: Captivity as Historical Source. — Speculum, 1951, XXVI, 1, p. 104  sq.
100Връзката между превземането на Одрин и другите споменати градове е била изтъкната от П. Ников. Вж. Hиков, П. Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци. — ИИД, 1926, 7— 8., с. 50; Ваbingеr, Fr. Die Ausbreitung..., s. 47—62.
101Ников, П. Турското завладяване..., с. 58—60.
102Darrouzès, J. Les Régestes..., Ν. 2464.
103Гюзелев, В. Очерк върху историята на град Несебър в периода 1352 —1453 г. — ГСУ ФИФ, т. 64, кн. 3 (история), 1972, с. 58—59; Ангелов, Д. Българо-византийски отношения при Иван-Александър, Пети период (1355—1371). — ВИСб, 1982, 3, с. 103—104.
104Dеmеtrii Cydoni Oratio pro subsidio Latinorum. — In: Migne, Patrologia graeca. T. 154, col. 973—976.
105Михаљчић, P. Kpaj Српског царства. Београд, 1975, с. 11 сл; Матанов, Хр. Югозападните български земи през XIV век 1986, с. 55 сл.
106Soulis, Q. The Serbs and Byzantium..., p. 54.
107Острогорски, Г. Серска област после Душанове смрти, с. 3—20; Матанов, Xр. Югозападните български земи..., с. 75 сл.
108Cant., III , p. 361. Според приблизителни изчисления в резултат на тази чумна епидемия населението на Европа намалява от 70 на 50 млн.
109Михаљчић, P. Kpaj Српског царства, с. 64 сл; Mатанов, Югозападните български земи..., с. 77 сл.
110Соловjев, Ал. Вл. Mоши, Грчке повеље српских владара Београд, 1936 (фототипно изд, London, Var. Reprints 1974), № ΧХХV БогдановиЋ, Д. Измирење српске и византијске цркве. О кнезу Лазару. Научни скуп у Крушевцу 1971 г. Београд, 1975, с. 86 сл.
111Darrouzès, J. Les Régestes..., Ν 2633, 2611—2614.
112Острогорки, Г. Серска област..., с. 137—138.
113Charanis, P. The Strife among The Palaeologi and the Ottoman Turks (1370—1402). — In: Сharanis, P. Social, Economic and Political Life..., XIX, p. 293. Друго мнение за хронологията на събитието у Barkеr, J. Manuel II Palaeologus. A Study of Late Byzantine Statemanship. New Jersey, 1969, App. IV.
114Demetrii Cydoni Oratio de non reddenda Gallipoli. — In: Migne, Patrologia graeca. T. 154, col. 1033 A.
115Матанов, Xp. Към въпроса за участието на българите в Черноменската битка (26 септември 1371 г.). — В: България и Балканите (681 — 1981). С., 1982, с. 141 — 154 (с посоч. лит.).
116Дуйчев, Ив. От Черномен до Косово поле. Към историята на турското завоевание в Тракия през последните десетилетия на XIV век. — В: Същият. Българско средновековие. Проучвания върху политическата и културната история на средновековна България. С., 1972, 556. За Черноменската битка вж.: Jиречек, К. Историjа срба, Т. I, Београд, 1978, с. 252; Шкриванић, Г. Битка на Марици (26 септ. 1371 г.). — Воjноисториjски гласник, 1963, 3, с, 71—94.
117History of Mankind. Vol. IV. Cultural and Scientific Development. Part 2.
The Foundation of the Modern World (1300—1775). London, 1969, p. 179-186.
118Еsсеdy, I 1. Nomads in History..., p. 202.
119Vrionis, Sp. Byzantium and Europe. London, 1967, p. 175.


 
ОСМАНСКИТЕ ВАСАЛИ

 

Какво може да направи човек в тази ужасна буря? Идващите вълни изглеждат много по-високи от тези, които преминаха. Преди да можем да си поемем дъх след един от поредните удари, друга (вълна) връхлита върху нас и ни поваля.

Димитър Кидон, писмо N 289 (есента на 1383 г.)

 

В съвременната историография трайно се наложи мнението, че победата на османците при крепостта Черномен представлява най-големият им и пълен с последствия успех преди завладяването на Константинопол през 1453 г1. За онези, които мислят, че една подобна военна победа през Средновековието автоматически е трябвало да доведе до прекрояване на политическата карта, категоричността на подобно твърдение вероятно ще прозвучи странно. Наистина изворите от времето непосредствено след християнското поражение край бреговете на Марица не са регистрирали големи териториални придобивки за нашествениците. Вярно е, че още в края на 1371 г. те предприемат грабителски походи навътре в Балканския полуостров и достигат в своя завоевателен устрем до сръбските земи и дори до Адриатическото крайбрежие. През 1372-1373 г. в Западна Европа вече се говори за османците като за една потенциална опасност за Унгария, албанските земи, Адриатика и латинските държавици в континентална Гърция2. Несъмнено е също така, че след Черноменската битка османските нашественици превземат малкото съпротивляващи се все още градове в Североизточна Тракия и достигат до Старопланинската верига. В началото на 70-те години на XIV в. те започват овладяването на стратегически важното Софийско поле. И все пак това са завоевания, които сами по себе си не могат да оправдаят утвърдилото се схващане за значението на Черноменската битка. Още по-малка подкрепа получава то от османските действия на запад от Долна Места, в земите на разгроменото Сярско княжество. Тук напредването на османците поне в първите години след битката не се увенчава с трайни успехи. Грабителските им походи в Света гора са отбити от венециански кораби, а опитът им да атакуват и превземат Солун (април 1372 г.) завършва с провал поради упоритата съпротива на града и силата на неговите укрепления3.

И тъй непосредствено след септември 1371 г. все още нищо не предвещава, че османското настъпление на Балканите е навлязло в нов етап. Но историческите събития са значителни не само и не толкова с конкретните си резултати, колкото с трайността и силата на своето въздействие върху хода на събитията и процесите. В този смисъл трябва да се гледа и на Черноменската битка. Ретроспективният преглед на събитията от цялата последна четвърт на XIV в. ни убеждава, че именно разгромът на първата сериозна антиосманска коалиция и последиците от този разгром дават на азиатските завоеватели първоначално потенциално, а след това реално и все по-налагащо се военно и политическо преимущество над балканския християнски свят; преимущество, което те реализират до битката при Анкара през 1402 г. Изследователят, който има вкус към по-прецизна периодизация, вероятно може да набележи в този отрязък от време и други събития и явления, свързани с хода на експанзията, с развитието на османската държава и противостоящите й балкански общества, всяко от които има определено значение. И все пак събитията от последната четвърт на XIV в., които превръщат османците в нова балканска „велика сила" (според определението на Е. Вернер), опират в основата си в един феномен, който дава облик на този период и в същото време представлява определен етап от османското завоевание: възможността османската държава да наложи своя сюзеренитет над голяма част от балканските държави или княжества. Това е явлението, което излиза на повърхността след османската победа при Черномен и изиграва решаваща роля за по-нататъшния победоносен ход на османската експанзия.

От изворите за времето след есента на 1371 г. проличава, че съвременниците не схващат в пълна степен значението на разигралата се край Черномен християнска трагедия. Едва ли трябва да бъдем прекалено строги към тях, тъй като, потопени в ежедневния ход на събитията, те не са могли да гледат на случилото се от разстоянието на времето. Някои от тях, като например светогорския книжовник Исай Сярски, виждат единствено ужасната картина на християнските страдания. Според думите на Исай нещастията били толкова големи, че „живите завиждали на умрелите" и нямало никой, „ни княз, ни вожд", в който балканските жители да виждат своя опора и закрила4. Но не всички споделят настроенията на светогорския книжовник. Колкото и странно да изглежда, по същото време във византийската столица цари оптимистично оживление. През ноември 1371 г. императорският син Мануил Палеолог, назначен за византийски управител на Солун през 1369 г., успява да превземе Сяр, столицата на унищоженото Сярско княжество, и до лятото на 1373 г. прониква далеч на северозапад до р. Струмица5. Под византийска власт са върнати Халкидика, областите до град Бер и до планината Вермион. Чрез тези свои новопридобити владения Византия получава възможност да упражнява политическо влияние в Северна Гърция6. Тази византийска „реконкиста" се схваща в Константинопол като начало на отдавна чаканото политическо и военно възраждане на империята. Ромейското настъпление в Югоизточна Македония нямаше да бъде възможно, разсъждават във византийската столица, ако Вълкашин и Углеша не бяха разгромени от османците. Очевидно там все още има хора, за които всички византийски съседи са едни и същи „варвари" и неуспехите на тези варвари предизвикват по-скоро злорадство, отколкото безпокойство. Поради това византийците не оценяват Черноменското поражение като съдбоносна християнска катастрофа, а като събитие, което им позволява да си върнат незаконно отнетите ромейски земи. Израз на тези настроения дава самият византийски император. В края на 1371 г. Йоан V Палеолог издава специален хрисовул, с който поверява на сина си Мануил като апанаж всички земи, които той завладява „със собствени усилия". В увода на този хрисовул, дело на Димитър Кидон и образец за натруфена и витиевата византийска проза, с нескритото задоволство се отбелязва разгромът на Сярското княжество и не се споменава нито дума за героичните, макар и безрезултатни усилия на двамата християнски владетели да спрат и прогонят османците7. Не само в този хрисовул, но и в други византийски извори от това време рядко се говори за османската заплаха. Ако се правят някакви намеци в този смисъл, те не излизат от контекста на противопоставяне на ромеите с останалия варварски свят като цяло. Едва в края на XIV в., когато османската вълна вече е заляла почти целия Балкански полуостров, византийците намират добра дума за деспот Углеша, крал Вълкашин и загиналите с тях християни и започват да разбират истинското значение на тяхното поражение8.

Впрочем странната и съвсем неуместна еуфория във византийската столица в края на 1371 г., този „пир по време на чума" обяснява необичайния прилив на енергия, който обхваща византийския император. Точно тогава, иначе слабоволевият Йоан V Палеолог, се решава на една крайна мярка: секуларизация на една втора от манастирските и църковните имоти с цел освободеният поземлен фонд да се раздаде на войници-прониари. Чрез това се целело укрепване на военните сили на империята. Към подобни действия византийската светска власт пристъпва и в предишните столетия, когато сигурността на държавата е била застрашавана от външни врагове. Доста плахо и нерешително Йоан V Палеолог се опитва да приложи тази мярка още в края на 60-те години, но среща твърд отпор от страна на патриаршията, която изтъква неканоничността на секуларизацията. С това тя още веднъж показва, че не е склонна да жертва своите интереси в борбата срещу османците независимо от призивите си за православно единство9. За да се оспори авторитетът на византийската църква във време, в което тя все повече се превръща в олицетворение на традиционните византийски добродетели, на византийските морални и политически ценности, светската власт е трябвало да й противопостави някакъв свой успех. Действията на Мануил Палеолог в Югоизточна Македония представляват такъв успех, който, изглежда, дава основание на Йоан V Палеолог да „премине Рубикон" и да посегне на църковните имущества. Той намира подкрепа в онази част на византийската поземлена аристокрация, която не желае да сътрудничи със завоевателите и вижда перспектива за придобиване на земи само за сметка на църквата.

Във времето на византийския залез се наблюдава една интересна закономерност: добрите по замисъл идеи и действия дават слаби и дори негативни резултати. Такъв е случаят със секуларизационните мероприятия на византийската светска власт след Черноменската битка. Те не могли да бъдат осъществени в достатъчно широк мащаб поради слабостта на централната власт и в някои случаи освободеният поземлен фонд не става притежание на прониари, а отново е разпределен между представители на клира10. Както може и да се очаква, отнемането на църковни земи среща съпротива в църковните и монашеските кръгове. Появяват се полемични съчинения, в които къде по-явно, къде по-завоалирано се издига глас срещу „незаконните" действия на императора. Солунският митрополит Изидор Глава стига дори до твърдението, че секуларизацията не само че няма да помогне на ромеите, чиято единствена надежда е Бог, но ще доведе до това, че той от покровител ще се превърне във враг11. Традиционната „симфония" между църквата и императорската власт във Византия се оказва ако не нарушена, то поне поставена пред сериозно изпитание. Но най-печалното в тези събития е това, че опитът за секуларизация предхожда попадането на империята във васална зависимост от османците. Вместо да възвърне поне частица от нейната военна мощ, тя само е засилила военния потенциал на османците, тъй като византийските прониари е трябвало заедно със своя император-васал да участват в османските завоевателни походи. В този смисъл неуспехът да се осъществи в пълна степен секуларизационната политика може да се приеме като единствения й положителен резултат.

Когато се говори за византийския или балканския „феодализъм", обикновено се изтъква, че на него по принцип му е чужда разклонената система на васални отношения и йерархическата обществена структура, типична за западноевропейските феодални общества. Военните свити, васалните отношения и двустепенната йерархическа зависимост започват бавно и мъчително да си пробиват път едва към средата на XIV в., и то повече в резултат на бавната еволюция на обществените отношения, отколкото под формата на западни влияния. През последната четвърт на XIV в. васалитетът като явление в междудържавните отношения на Балканите се налага някак си изведнъж и се свързва с новата фаза, в която навлиза османско-християнският двубой.

Възможността една християнска държава да бъде поставена във васална зависимост от мюсюлманска държава е намерила отражение в свещената книга на мюсюлманите - Корана. Там (сура 9.29)е записано: „воювай с хората на книгата (християни и евреи - б. а.), докато те платят данък и се унижат". Ислямските учени - теолози, които оформят ислямския свещен закон (шериат), изработват принципа, според който жителите на враждебен на мюсюлманите град трябва да се поставят пред избора на три алтернативи: да приемат исляма, да приемат статута на зависими данъкоплатци или, ако се съпротивляват докрай, да бъдат третирани като езичници (като хора, които нямат свещена книга), т.е. да бъдат унищожени или оставени без права12. Особено детайлна разработка получава теорията за отношенията мюсюлмани - немюсюлмани в трудовете на представителите на сунитската ханафийска ислямско-правна школа. Според сунитския ханафийски вариант за „свещена война" немюсюлманската държава или град на първо време могат да бъдат не унищожени, а принудени да признаят мюсюлманската върховна власт. Израз на подчиненото им положение е трябвало да стане плащането на особен данък (харадж). Тази възможност е свързана с друг елемент в идеологията на „идеалната" мюсюлманска държава: стремежа й да накара немюсюлманите да помагат за водене на „свещена война". Това става по начин, добре известен и на западноевропейската феодална действителност и заложен в самата същност на отношенията сюзерен - васал: чрез предоставяне на васални военни отряди. Във всички случаи мирът между мюсюлманската и немюсюлманските държави, който се установява, след като последните признаят своя васалитет, се смята за нещо временно и се спазва дотогава, докато е полезен за мюсюлманското настъпление13.

Следвайки тези общи положения на ислямско-сунитската теория, по-късно османски автори разграничават два вида отношения към „неверниците". От една страна, това е непрекъснатият военен щурм, който трябва да завърши с превземане и ограбване на дадена християнска област, държава или град (yagma). От друга страна, те не изключват и дори препоръчват в определени случаи спиране на настъплението и влизане в съглашение с противника (mudara). Този втори елемент на завоевателната теория дава право на османците да се намесват в християнските междуособици и въобще във вътрешните дела на християнската държава, която е османски васал, т.е. която попада в рамките на понятието mudara14. На практика двете страни на завоевателната теория се прилагат едновременно, но все пак могат да се обособят периоди, при които единият или другият елемент има превес. От 1354 до 1371 г. преобладава непрекъснатият щурм и изключенията в това отношение не са съществени. От 70-те години на XIV в. докъм 1389 г. двата метода на завоевание органически се съчетават: налага се васална зависимост на балкански владетели, но тежестта на завоевателните им методи се измества към прякото завоевание и ограничаване правата на васалите.

При съпоставяне на теоретичните принципи на джихада с османските действия през последните десетилетия на XIV в. несъмнено изпъкват много сходни елементи. Но османското общество през този период е все още прекалено разнородно, а османската държава едва ли е копие на една традиционно организирана ислямска държавно-политическа система, за да може да се приеме a priori, че отношението на османските владетели към християнските държави е програмирано само от доктрините на теоретичния ислям. С не по-малко основание може да се изтъкне, че мюсюлманско-сунитската теория за джихада в много отношения съвпада с изискванията на неизживения номадски бит на османците. Всички номади в определен етап от развитието си изпитват нужда от по-тесни контакти със земеделско население. Това е естествен стремеж към балансиране на номадската икономика и към получаване на парични суми, чието набиране чрез вътрешни данъци не било възможно. В този смисъл учението на улемите и номадизмът на туркмените са намирали допирни точки. Извън сферата на това единодействие остават „борците за вярата", чийто идеал е непрекъснатото завоевание. При установяване на васални отношения с християнските държави през последната четвърт на XIV в. за завоевателните стремежи на газиите е намерен подходящ отдушник: те били насочвани към все още независимите християнски територии. Ако нямаме предвид тези обстоятелства, трудно ще можем да обясним защо например при управлението на Баязид I (1389-1402 г.), който е под силното влияние на улемите, се натъкваме на очевидно нарушаване на ислямските постулати за отношение към „неверниците".

Някои автори са на мнение, че принципите на джихада, препоръчващи „използване на неверниците", са възприети и усъвършенствани от османците поради голямото значение на системата „удж" в ранната им история. Тази система по принцип е основана на субординация (удж-бееве - удж-емири). Изтъква се също така, че за османската държава от последната четвърт на XIV в. е от жизнено значение да използва потенциала или пасивността на балканските държави, тъй като все още няма възможности за настъпление във всички посоки15. Тъкмо през 70-те години на XIV в. примитивните методи на пряко завоевание изчерпват своите възможности.

Необходимо е да се изтъкне също така, че поставянето на балканските държави и княжества във васална зависимост от османците става възможно поради състоянието, в което се намират те в края на XIV в. Под влияние на обективно действащи тенденции политическото раздробяване на Балканите става почти всеобщо явление. Малките княжества не могат сами да се съпротивляват, те не изграждат някаква трайна система на отношения помежду си и дребнавата борба за надмощие или съществуване предоставя на завоевателите идеална възможност за намеса, най-често под формата на политико-военен арбитраж. Едва ли балканските християнски владетели са предполагали, че османците гледат на мира с тях като на временно състояние. Мнозина от тях търсят османско покровителство с намерение да спрат опустошителните набези в своята територия, да отдъхнат от постоянния османски натиск и чрез османско покровителство да устоят на динамиката на политическата действителност. Така се обясняват немалкото случаи, когато балканските владетели се признават за османски васали още преди завоевателите да поставят на дневен ред унищожаването на държавите им.

Получава се следната специфична картина: ако един християнски владетел по силата на различни конкретни причини става османски васал, то неговите съседи рано или късно е трябвало да сторят същото. В противен случай рискуват да изпитат върху себе си силата на османската атака или да изпаднат в неблагоприятно положение спрямо своите съседи - васали, на които османският сюзеренитет осигурява временно спокойствие и дори възможност за териториално разширяване. Разсъждавайки в този смисъл, ние се натъкваме на един парадокс: възможността османците да наложат върховната си власт на балканските държави, княжества или владетели през последните десетилетия на XIV в. е резултат от два на пръв поглед противоположни, а всъщност взаимно допълващи се фактора. От една страна, това е очерталото се османско военно превъзходство, а от друга - невъзможността им да поемат риска на пряката конфронтация с целия балкански християнски свят. Колкото повече се приближаваме до края на XIV в., толкова повече се засилва значението на първия и намалява значението на втория фактор.

По съвсем обясними причини късновизантийските историци отминават с мълчание самия акт на попадане на византийския император във васална зависимост. Този факт - дълбоко унизителен за ромейското самочувствие - на страниците на съчиненията им е представен като fait accompli. Те споменават, че през пролетта на 1373 г. император Йоан V Палеолог отсъствал от Константинопол, тъй като взел участие в османски малоазийски поход, но не съобщават подробности за това, как се е стигнало до такова едно положение. По-конкретно за васалните задължения на Константинопол те говорят едва при събитията от 1379 г. За щастие на изследователя събитията във Византия са били следени внимателно в Авиньонския папски двор и във Венеция, поради което изворите от западен произход разкриват отчасти това, което византийските историци са предпочели да премълчат.

През 1374 г. в Авиньон достигат слухове за някакъв „безбожен съюз" между византийския император и емира Мурад. Добре осведомените венецианци още през юли с.г. вземат мерки за защита на търговските си интереси в Леванта с оглед на променената обстановка. В две последователни писма до Авиньон (края на 1374 и началото на 1375 г.) император Йоан IV Палеолог потвърждава, че е сключил съюз с османците. През октомври 1375 г. специални папски пратеници посещават византийската столица и донасят на папа Григорй XI вестта, че Византийската империя всъщност е васал на османците. Така изглеждат събитията, отразени в наличните извори16.

Какво всъщност се случва в Константинопол през 1372-1375 г.? Съдържанието на разменените между Авиньон и византийската столица писма оставя впечатление, че събитията са се развивали с бързина, която изпреварва темпа на кореспонденцията. В тях отначало се говори само за византийско-османски съюз и тази информация не противоречи на факта, че през май 1373 г. Йоан V Палеолог е взел участие в османски поход и не трябва да се възприема като политически блъф от византийска страна, както приемат някои автори. Може би в 1372-1375 г. византийският император живее с илюзията, че отношенията му с Мурад няма да надхвърлят рамките на един военнополитически съюз и в този смисъл писмата му до папа Григорий XI може да са били напълно искрени. Всъщност той разсъждава с категориите на традиционната византийска доктрина за варварите, колкото и неуместна да е била тя през 70-те години на XIV в. Съюзът с Мурад според Йоан V Палеолог е можел да спомогне за заздравяване на неговия престол и за по-успешна политика на Балканите. Своите съюзнически задължения императорът е виждал в помощта, която трябва да оказва на османците във войните срещу други „неверници" и в плащането на годишен трибут - нещо, което много други василевси са правели и преди него. Въпреки че първоначалните намерения на Йоан V Палеолог не противоречат съществено на византийската дипломатическа практика, положението в Константинопол и османското надмощие довеждат до неочаквани за византийците резултати. Това, което те възприемат като съюз, бързо се превръща в неравноправно за империята споразумение, а то - във васална зависимост. През октомври 1375 г. пратениците на папа Григорий XI стават свидетели на последната фаза в еволюцията на османо-византийските отношения, довела до превръщането на могъщата някога империя в османски васал.

Византийските извори премълчават много подробности, но те съдържат достатъчно информация за обстановката в Константинопол, която спомага за неблагоприятната за византийците промяна. В началото на 1373 г. османската държава е разтърсена от междуособици. Най-възрастният син на Мурад - Сауджи (Савджъ), вдига бунт срещу баща си и практически откъсва балканските османски владения от малоазийските. Вместо да използва този удобен случай, управляващата византийска династия се заплита във вътрешни борби, които слагат началото на продължителна династическа криза. На 6 май 1373 г. престолонаследникът Андроник IV Палеолог се присъединява към Сауджи, като използва отсъствието на баща си от столицата. От своя страна Йоан V Палеолог се обръща за помощ към Мурад и допуща неговите войски от Мала Азия в Европа през Босфора. Това е първият момент, в който може да се констатира, че в съюза между него и Мурад османският владетел играе водеща роля. На 25 май войските на османския емир разгромяват силите на въстаналите принцове, след което Андроник IV и неговото семейство се предават на милостта на победителя. Сауджи продължава съпротивата до 27 септември с. г., когато е заловен и ослепен от баща си. Мурад принуждава Йоан V Палеолог да постъпи по същия начин и със своя син. Андроник IV също е ослепен, но по начин, който позволява възстановяване на зрението му17. Тук вече ясно проличава, че византийският император е принуден да изпълнява волята на своя „съюзник". Андроник IV Палеолог не се примирява с поражението си. През юни 1376 г. той избягва в генуезката колония Галата и спечелва подкрепата на Мурад, като му обещава васална зависимост, предаване на крепостта Галиполи и привилегии във византийската столица, в случай че стане император. На 12 август с. г. с османска помощ той влиза победоносно в Константинопол. Двадесет дни след това Андроник IV посещава Мурад в Бруса, за да потвърди дадените обещания и към пролетта на 1377 г. му отстъпва Галиполи18. По този начин единствената византийска крепост, която е можела в някаква степен да попречи на нашествениците да се прехвърлят в Европа по най-удобния път, е загубена безвъзвратно.

Тази византийска концесия има сериозни последици, тъй като преди 1377 г. османският владетел, изпитвайки известна несигурност от византийското присъствие в Галиполи, е идвал на Балканския полуостров много рядко, и то при крайно наложителни случаи. За Византия бедите не свършват с доброволната загуба на Галиполската крепост. Андроник IV се заплита в конфликта между Венеция и Генуа и като генуезки съюзник започва да събира войски за участие във войната между двете републики: нещо, което според едно писмо на Димитър Кидон за него било „по-трудно, отколкото да лети“. В същото свое писмо Кидон е оставил живо описание на положението в Константинопол през 1377 г. „Турците станаха арогантни поради съюза, който сключиха с новия император... и много потиснически се отнасят с нас. Те получиха Галиполи и изискват толкова много пари, че никой не може лесно да ги преброи ... Поради тези причини вечерта човек очаква да чуе нови неща при изгрев слънце, а през деня се страхува, че нощта ще донесе някакво ново нещастие"19. В тези редове от кореспонденцията на византийския учен откриваме първото конкретно сведение, че византийците са плащали значителни парични суми на османците. От своя страна Йоан V Палеолог и синовете му Мануил и Теодор през юли 1379 г. по познатия вече сценарий бягат от Константинопол в Бруса и търсят намесата на Мурад. С негова помощ те си връщат Константинопол20. Точно това е събитието, което окончателно оформя византийския васален статут и по повод на което византийските автори дават повече информация. Според Леоник Халкокондил и Псевдофранцес византийският император се задължава да плаща 30 000 златни монети (вероятно перпери) и да предоставя 12 000-ен васален отряд21. Не трябва да се забравя, че тези задължения се установяват след двукратна намеса на Мурад в борбите около императорския престол и затова има всички основания да се приеме, че те се били увеличавали поне два пъти, за да достигнат едно сравнително устойчиво ниво в следващите години. Различните извори, боравещи с различни монетни единици, сочат приблизително една и съща сума за византийския харадж: 30 000 византийски перпера, 10 000 венециански дуката (1 дукат ≈ 3 перпера) или 300 000 аспри (1 перпер ≈ 10 аспри)22. За късна Византия това е една значителна сума, равна на годишния приход от Константинополската митница през 40-те години на XIV в. Повече от очевидно е, че плащането на хараджа представлява голямо бреме за византийските финанси.

В последната четвърт на XIV в. империята няма финансов източник, който да покрие сумата на хараджа, и той е трябвало да се изплаща чрез увеличаване на данъчното бреме. Към 1391 г. дори и увеличените данъци вече не били достатъчни. Що се отнася до 12 000-ния васален отряд, другата страна на васалните задължения, неговото набиране е било просто непосилна задача. Османският сюзеренитет и свързаните с него задължения изстискват последните жизнени сокове на Византия и се превръщат в сигурно средство за постоянен натиск от страна на нашествениците. Освен това и продължаващите след 1379 г. династически борби предоставят удобни поводи за османска намеса. Когато през 1381 г. между Йоан V Палеолог и Андроник IV Палеолог най-накрая се сключва „мирен договор“, в него е фиксирана следната клауза: двете договарящи се страни трябва да си оказват взаимна помощ срещу всеки с изключение на османците23. С други думи, Мурад запазва възможността за подклаждане на вътрешните борби и изключва дори теоретично възможността за съвместен отпор от страна на враждуващите византийски групировки. Андроник IV Палеолог и синът му Йоан не прекратяват борбата за престола в Константинопол дори и след като получават апанажно владение в това, което било останало от византийска Тракия24. Странното ожесточение на династическите междуособици има своето съвсем прозаично обяснение: Константинопол все още привличал византийските принцове с относително по-големите възможности за материално облагодетелстване и с неугасналия си престиж на „майка на градовете".

Когато се говори за Византия през последната четвърт на XIV в., обикновено се има предвид столицата и малка част от Югоизточна Тракия. Останалите византийски области, които теоретично са под властта на константинополския василевс - Солун с част от Югоизточна Македония и византийска Морея (част от Пелопонес) - живеят своя самостоятелен живот и стоят настрана от събитията в столицата25. Единственият положителен момент в това разделение е, че васалната зависимост на византийския император не ангажира солунските и морейските управители. Тази констатация важи повече за Морея, тъй като Солун влиза в системата на византийския васалитет към 1376 г., когато там установява властта си османското протеже Андроник IV Палеолог.

Подробното запознаване със събитията във Византия през 70-те - 80-те години на XIV в. не е нито самоцелно, нито е продиктувано само от наличието на повече извори. В седмото десетилетие на века империята предлага на своите православни съседи „модел на поведение" спрямо завоевателите. Това има голямо значение, тъй като византийският пример е много по-заразителен от поведението на някой по-незначителен балкански владетел. Византия бе тази балканска държава, която през 1373 г. не успя да се възползва от въстанието на Сауджи, а през 1377 г. върна на османците Галиполи, като по този начин отново бе възстановена безпрепятствено връзката между османските сили в Азия и Европа.

Както в края на 60-те години на XIV в., така и в началото на следващото десетилетие (до пролетта на 1377 г.) османското напредване на Балканите не е дело на централната власт, а на отделни военачалници и принцове. През този период Мурад I се намира почти винаги в Мала Азия и е зает с укрепване на своята власт там в борба с другите малоазийски бейлици. Византийският васалитет и отстъпването на Галиполи му дават възможност да пренесе своите действия на Балканите, да наложи властта си над тамошните военачалници и на практика да постави основите на централизацията в османската държава. Израз на тази централизация са проведените след 1377 г. реформи: появата на везир и кадиаскер, създаване на Румелийското бейлербейство, скъсване с някои от традициите на примитивния номадизъм и въвеждане на нови институции. В процеса на централизация все по-голяма роля започва да играе еничарският корпус, който обикновено се свързва със системата „кул", която османците обогатяват с нов начин на рекрутиране посредством кръвен данък (девширме)26. Пак в този смисъл трябва да се разглежда началото на масовата практика да се раздават тимари в балканските османски територии. Старото племенно опълчение (яя и мюселем) не изгубва своята роля във военните операции, продължава и прилагането на акънджийската тактика, но все повече и повече ударна сила на османското завоевание стават еничарите и спахиите. Реформите увеличават военните възможности на османците и същевременно представляват един от начините за абсорбиране на отделни социални елементи на балканските общества в османската военно-държавна система, което за тях е по-малко опасно, отколкото прякото завоевание27.

Към 1377 г. столицата на османската държава е преместена в Одрин, което недвусмислено показва пренасянето на завоевателните действия на балканска земя. Османският владетел за пръв път от началото на османското присъствие на Балканите става основна фигура в завоеванията28.

В началото на 70-те години на XIV в. положението в повечето балкански държави и княжества не е по-добро от това във Византия. Смъртта на българския цар Иван-Александър (17 февруари 1371 г.) и гибелта на деспот Углеша и крал Вълкашин слагат началото на поредица събития, които засягат всички балкански „фронтови територии“ и на практика улесняват османското проникване. В 1371 г. българските земи в Мизия вече не представляват единен политически организъм. Въпреки че белезите на държавно-политическо разпадане се забелязват далеч преди смъртта на Иван-Александър, дори в последните години на управлението си този български владетел е имал някакъв върховен авторитет от Видин до Карвуна и от Дунав до Стара планина. След смъртта му нищо повече не свърза „трите Българии“ - Търновското и Видинското царство и Добруджанското деспотство, и дори, както и другаде на Балканите по това време, владетелите им започват да спорят и враждуват за Иван-Александровото наследство29.

В югозападните български земи картината е сходна: ако във втората половина на 60-те години там се наблюдава известно политическо стабилизиране, то след септември 1371 г. политическата децентрализация взема връх. Наследникът на крал Вълкашин - крал Марко (централна фигура в южнославянския героичен епос), има теоретически владетелски права върху цялото наследство на Мърнячевичи, но под натиска на центробежните сили тези права бързо се превръщат във фикция30. В Източна Македония към 1374-1375 г. се формира княжеството на деспот Йоан Драгаш и брат му Константин Драгаш. В Скопие до 1377-1378 г. установява властта си Вук Бранкович, а крал Марко се задоволява с териториите в Западна Македония, където дели властта с майка си кралица Елена и с брат си Андриаш31.

Казано накратко, целият възможен фронт на османско настъпление през 70-те години на XIV в. - от Източна Стара планина до Софийското поле и от горното течение на р. Струма до Югоизточна Македония - представлява низ от обособени владения, всяко едно от които само не може да устои на натиска на централизиращата се османска държава. А за създаване на антиосмански съюзи между тях няма нито време, нито условия, нито политическа воля. Малко е да се каже, че подобна политическа конфигурация пречи на изграждането на солидна антиосманска защита. Тя просто дава в ръцете на завоевателите стратегическата инициатива. И както обикновено става в целия период на османското нашествие, азиатските пришълци не пропускат да използват благоприятната обстановка.

Ако приемем, че в 70-те години на XIV в. османците настъпват в предварително избрана посока, това ще означава ненужно да идеализираме стратегическите умения на османските военачалници. Насочвайки се към Софийското поле по стария римски път от Константинопол за Белград, те просто следват географския облик на балканския ландшафт. Но дори и предварителният стратегически замисъл едва ли би ги насочил по по-подходящ начин. Овладяването на Софийското поле след Черноменската битка се оказва ключов момент в османското настъпление през 70-те години. С действията си в Софийско те отрязват сухопътната връзка между земите по Горна Струма и Северозападна България, налагат своя сюзеренитет върху държавиците в Мизия и Македония, излизат на стратегическите подстъпи към същинските сръбски земи.

Вече бе отбелязано, че върху османските исторически съчинения като извор за османската история поне до края на XIV в. тегне суровата присъда на критичната историография. Въпреки това за завладяването на Софийското поле те дават доста подробни сведения, на чиято основа могат да се реконструират отделни събития и дори точната хронология на някои от тях32. Османските хронисти Идрис Битлиси, Хюсеин, Саадедин, Мехмед бин Мехмед и др. са единодушни, че в 70-те години към Самоков, Ихтиман, София и Горна Струма настъпват османски отряди начело с Лала Шахин, който след 1371 г. установява седалището си в Пловдив. Първият негов поход е насочен към прохода Траянови врата (1371-1372), който бил завзет, след което били превзети още Ихтиман и Самоков. Идрис Битлиси говори за ожесточена съпротива на местните гарнизони, които нанасят големи загуби на османските сили. През пролетта на 1372 г. Лала Шахин прониква на запад от планината Верила и принуждава местния владетел Саруяр да признае османската върховна власт. В лицето на този владетел учените с основание разпознават известния и от други извори деспот Йоан Драгаш. Хронологията на неговото подчиняване, така както я представят османските хронисти, изглежда приблизително точна33. Идрис Битлиси и Хюсеин отбелязват, че при походите си по Горна Струма Лала Шахин за пръв път се сблъсква със сръбски войски. Според Идрис Битлиси те били командвани от сръбския деспот Ураш (вероятно е искал да каже цар Урош, което е очевидна грешка), а според Хюсеин - от владетеля на Моравска Сърбия княз Лазар (1371-1389). След тези събития османските извори регистрират покоряването (всъщност поставянето под васална зависимост) на „българския владетел Константин“, чиито владения те локализират около Кюстендил. Без съмнение това е известният Константин Драгаш, брат на деспот Йоан Драгаш. Неговото покоряване обаче става след личната намеса на Мурад I и анадолските войски, тъй като силите на Лала Шахин не били достатъчни. Това събитие те поставят в 1373 г., но обстоятелството, че османският владетел предприема лично походи във вътрешността на полуострова едва след пролетта на 1377 г., не ни позволява да приемем тази хронология. Признаването на османския сюзеренитет от Константин Драгаш с по-голяма сигурност трябва да се отнесе към 1377-1378 г., когато изворите говорят за поход на Мурад и срещу северните български земи. Установяването на османска върховна власт над земите в Източна Македония ни изправя пред рядко срещан феномен: съвпадение между формиране на едно княжество и попадането му под османска зависимост. Тепърва трябва да се установи дали между тези две събития няма причинна връзка.

Истинска загадка е проблемът за началото на васалитета на крал Марко, западен съсед на Драгаши. Изворите не свързват това събитие с османските действия в Софийско и Горна Струма през 1371-1378 г. По всичко изглежда, че османският натиск върху владенията на крал Марко, довел до превръщането му в османски васал, е идвал от югоизток, от васалните византийски владения около Солун, и то в годините след 1377 г. Към подобно твърдение ни насочват сведенията в някои по-късни западни и гръцкоезични извори, които споменават за поход на Мурад I срещу крал Марко в периода между 1377-1379 г34. Въпреки това проблемът остава нерешен, тъй като за изпълняване на васални задължения от страна на крал Марко изворите споменават чак в 1395 г. Прочее едва ли е оправдано да се мисли, че този областен владетел е признал османския сюзеренитет много късно и че неговите земи дълго време са били пощадени от османски грабителски набези35. В началото на 80-те години на XIV в. османците превземат много градове в Южна Македония и, опирайки се на васалитета на княжеството на Драгаши, ограждат териториите на крал Марко от две страни. Това е сигурно указание, че той не е могъл дълго време след това да остане извън сферата на османско влияние36.

С османското настъпление в Софийско през 70-те години трябва да се свърже и попадането на владетелите на Търновска и Видинска България под османска васална зависимост. И в този случай османските извори дават доста сведения, които практически не са били използвани в българската историография. Кой знае защо вече години наред този проблем се разработва на основата на една и съща, и то крайно ограничена изворова база.

От двамата български царе през 70-те години на XIV в. по-лесно за османски васал се признава видинският владетел Иван-Срацимир. Това твърдение трудно може да се докаже, тъй като намира подкрепа единствено в липсата на сведения за каквато и да е съпротива от негова страна. Причините, които карат видинския цар да бърза с признаването на османски сюзеренитет, не са трудни за отгатване. Изглежда, след смъртта на Иван-Александър София за кратко време попада в територията на Видинското царство37 и то се оказва между чук и наковалня: от северозапад тегне постоянна опасност от ново унгарско нападение, а от югоизток все по-неудържимо напират османците. Цар Иван-Срацимир не разполага с много възможности за избор и постъпва така, както и много съвременни нему владетели - признава се за османски васал, за да спечели военно и политическо покровителство срещу унгарския натиск. Кога точно става това, не е известно, но едва ли ще сме далеч от истината, ако поставим това събитие най-общо в седмото десетилетие на XIV в., и то дори в първата половина на десетилетието. Османският историк Мехмед Нешри споменава Иван-Срацимир под името Сарадж и говори за участието му в османски походи в Мала Азия и Сърбия (1386 и 1389 г.)38. За съжаление нито един извор не споменава нито за сумата на Иван-Срацимировия харадж, нито за числеността на войската, с която е участвал в османски походи. Трябва да се изтъкне, че ако между видинския цар и неговия брат в Търново е имало някакви конфликти, причината за тях трябва да се търси не само в териториалните спорове, но и в различното им отношение към османските нашественици в началото и средата на 70-те години на XIV в.

Положението на търновския владетел Иван Шишман в никакъв случай не е било по-лесно от това на неговия брат във Видин. Владенията му разполагат с ограничени военни и икономически ресурси, лишени са, поне на първо време, от излаз на море, заплашени са от юг и от север. Цар Иван Шишман наследява от баща си търновската корона - този символ на политическо единство на българските земи, но не и авторитета на върховен български владетел. В трудната обстановка на 70-те години той проявява достойна за уважение енергичност, която все още не е намерила подобаващо признание в историческата литература. В периода 1372-1388 г. цар Иван Шишман успява да си върне част от черноморското крайбрежие между Варна и Козяк, още важната крепост Силистра и да отблъсне един опит на влашкия воевода Дан за нахлуване на юг от Дунав39. В първите години на управлението си той не остава пасивен наблюдател на османското настъпление в Софийско, чийто успех обрича Търновска България на изолация откъм запад и югозапад. Именно в изясняването на тези събития българската историопис е в дълг към личността на Иван Шишман, която в народното самосъзнание олицетворява българската трагедия от края на XIV в. Някои съвременни автори го представят като люшкана от трагизма на събитията нерешителна политическа фигура, която прави някакви слабо документирани опити за съпротива, но почти винаги неумело и в края на краищата неуспешно40.

На пръв поглед антиосманската съпротива на младия, едва 21-22-годишен търновски цар не е отразена в извори, които сме свикнали да приемаме за сигурни. Народните легенди и предания говорят за битки между войските на Иван Шишман и османците в Самоковско, Софийско, Искърското дефиле и Врачанско, т.е. точно в тези области, където е най-горещата точка на османско-християнския двубой след Черноменската битка41. Подобно съвпадение едва ли трябва да се приеме за случайност, но съвременната историография с право е възприела принципа на легендите да се вярва само тогава, когато те се подкрепят от сигурни исторически извори. Веднага трябва да се подчертае, че наличните извори дават на народните предания за съпротивата на цар Иван Шишман съвсем реално звучене.

Османският хронист Идрис Битлиси, който нарича търновския владетел „един от великите християнски царе", съвсем определено говори за бунтове на българското население в Самоковско и Ихтиманско срещу отрядите на Лала Шахин, който се принуждава да търси личната намеса на Мурад и неговите войски42. Османските автори проявяват почти пълно единодушие в описанието на последвалите събития. Личната намеса на Мурад по повод на бунтовете в Ихтиманско и Самоковско се изразява в организирането на голям османски поход срещу Търновска България във времето между 1376-1381 г.43 Някои от тях са по-прецизни в хронологията и посочват годините 1377-1378. За поход на Мурад I срещу Търновска България споменава и византийският историк Халкокондил, но твърде общо и с присъщото си пренебрежение към точната хронология44. Едва ли трябва да се съмняваме, че той е отразил същото събитие, за което говорят и османските хронисти. Въпросният османски поход е намерил място в неподозирано голям брой западни и поствизантийски исторически съчинения, които го поставят в периода между 1376/77-1379 г45. Разтълкувани с оглед на османската завоевателна практика през този период, тези известия може да означават само, че цар Иван Шишман не е бил безучастен към съпротивата на българското население в Самоковско, Ихтиманско и Софийско и затова си навлича гнева на османския владетел и че отрядите на Лала Шахин не са били в състояние да прекършат неговата съпротива. Тези твърдения намират подкрепа в надписа на севаст Огнян, изсечени край Ботевградското село Боженица: „Аз, севаст Огнян, бях при цар Шишман кефалия и много зло патих. В това време турците воюваха. Аз поддържах цар Шишман". С пълно основание съдържанието на надписа се тълкува като отглас на съпротивата на Търновска България срещу нашествениците през 70-те години на XIV в.46.

Според османските извори цар Иван Шишман не дочаква нахлуването на голямата Мурадова армия в своя територия, а свиква държавен съвет, на който се взема решение да се признае османски сюзеренитет. Условията на васалитета били съвсем традиционни: плащане на харадж (той бил платен предварително за три години) и участие в османски походи. „Анонимната българска хроника“, Палаузовият препис на Бориловия синодик и Халкокондил допълват османските известия с факта, че като залог за сключеното споразумение цар Иван Шишман изпраща в харема на Мурад сестра си Кера Тамара47.

След няколкогодишна съпротива търновският цар се признава за османски васал в 1377-1378 г. Тази дата, отразена в няколко извора и отговаряща на общия ход на османското настъпление през този период, не може да бъде оспорена нито от „Анонимната българска хроника" (датите, които тя дава за 70-те години на XIV в., са погрешни), нито от обстоятелството, че в 1377-1378 г. Кера Тамара е била на около 37-38 г. (изпращането й в харема на Мурад е политически акт, при който възрастта не е била от съществено значение). Интересно е и това, че народните предания говорят за седемгодишна съпротива на цар Иван Шишман48. Тази цифра обикновено се приема за обичайна мистификация около числото седем, но тя всъщност точно отговаря на периода между 1371/72 и 1377/78 г.

Предложената хронология на Иван Шишмановия васалитет обяснява по задоволителен начин факта, че през 1378 г. търновският цар се е намирал в София, където издава известната си Рилска грамота. От текста й става ясно, че под негова власт се е намирала София, както и обширни области по поречието на р. Струма49. Това е било невъзможно, ако преди това Иван Шишман не се съпротивлявал така, че да накара османците да бъдат отстъпчиви и склонни към споразумение. Може дори да се предполага, че временното възстановяване на властта на Търновска България в Софийско и Струмишко е насрещното условие на нейния владетел при сключването на васалния договор.

И след 1378 г. отношенията между Иван Шишман и Мурад не остават непомрачени. Отказите на българския цар да изпраща военни отряди в османските походи създават постоянно напрежение, но независимо от това събитията от 1377-1378 г. дават временен отдих на Търновска България.

Нито един извор не говори за османски походи и дори за османски натиск към Североизточна България, към земите на Добруджанското деспотство в периода 1371-1388 г. Знаем само, че към 1388 г. неговият владетел е бил вече османски васал. Очевидно е обаче, че налагането на върховната османска власт там е следвало един добре познат модел. В 70-80-те години на XIV в. Добруджанското деспотство губи значителни територии, води продължителна война с Генуа50 и вероятно започва да изпитва натиск и от страна на влашките воеводи. При тези условия османското покровителство е изглеждало на добруджанския владетел Добротица като една приемлива алтернатива, още повече, че през 70-80-те години нашествениците като че ли нямат намерение да завладяват североизточните български земи. Последното обстоятелство не трябва да създава впечатление, че добруджанският владетел дълго време е протакал уреждането на отношенията си с тях. Не трябва да се забравя, че цар Иван Шишман в качеството си на османски васал също можел да оказва натиск върху по-слабия си източен съсед.

За около едно десетилетие след битката при Черномен османската държава привлича в своята политическа орбита като васали Византия (без византийска Морея), владетелите в югозападните български земи и поне две от „трите Българии“ на север от Стара планина. С тези свои действия завоевателите изолират в териториално отношение обширния планински район между Беломорското крайбрежие, Марица и Струма и всъщност предрешават съдбата му, без дори да се впускат в рисковани походи в Родопите, Рила и Пирин. Тъкмо затова историческите извори не са съхранили сведения за завладяването на тези планински области. Народните предания говорят за съпротива на родопските крепости Раковица, Цепина, Станимака и Баткун и българската историография години наред вече се колебае дали да приеме тези предания за истина или за плод на народната фантазия51. Трагизмът на свободолюбивото българско население в Родопите, Рила и Пирин се състоял в това, че независимо от значителните възможности за съпротива неговата съдба се решава не чрез отпора на отделни крепости, а от общия ход на османското завоевание. След като тази обширна и труднодостъпна планинска територия се оказва обградена или от непосредствени османски владения, или от земите на османски васали, нейното покоряване е въпрос на време, а не на победоносни походи или героична съпротива. Едва ли може да се посочи по-типичен пример за ефикасността на османската завоевателна тактика в този период, чийто основен белег е съчетаването на пряко настъпление и завладяване с установяване на васална зависимост.

В началото на 80-те години османското напредване на Балканите се концентрира в две главни насоки, които съвпадат с двете основни балкански съобщителни артерии: на северозапад от София в посока Ниш и Моравска Сърбия и на запад от Солун към Южна Македония, Северна Гърция и Албанското крайбрежие. Във всички други посоки са разположени „буферни" християнски васални владения. По този начин нашествениците осигуряват концентрация на силите си, необходима за успешно продължаване на завоевателните действия.

Към края на 70-те и началото на 80-те години на XIV в. византийците в Константинопол и Солунско като че ли свикват с мисълта за османската хегемония. През есента на 1382 г. обаче става нещо, което изведнъж събужда, поне в определени кръгове на византийското общество, някакви смътни надежди за бъдещето. Император Мануил Палеолог съвсем неочаквано (поне така твърдят изворите), след като участва като васал в няколко османски похода в Мала Азия, напуща Константинопол с група свои съмишленици, установява се в Солун и демонстративно отхвърля османската зависимост. Едновременно с това той предприема бързи мерки за организиране на продължителна съпротива и дори на настъпателни действия срещу нашествениците52. В тази постъпка на видния представител на династията Палеолози прозира колкото ромейски патриотизъм, толкова и незадоволени владетелски амбиции. Независимо от това неговите действия предизвикват изблик на ентусиазъм сред позамлъкналите привърженици на „твърдата линия" спрямо мюсюлманските завоеватели. Димитър Кидон с възторг отбелязва, че в Солун се ражда една „нова империя" и не се колебае да сравни Мануил Палеолог с античния герой Хектор: Мануил бил за „отечеството и народа" това, което Хектор бил за троянците53. Наистина в края на 1382 г. и началото на 1383 г. основания за оптимизъм не липсвали. Мануил Палеолог нанася няколко поражения на османците, освобождава християнски пленници и деблокира няколко крепости, които били пред капитулация54. „Фактът, че варварите обърнаха гърбовете си към ромеите, пише Кидон в едно свое писмо от 1383 г., досега изглеждаше вероятен само в молитвите ни. Не защото те са по-добри или защото ние сме по-лоши по природа, а защото бяхме наказани заради обидите ни към Бога, което наказание изглежда сега Бог вдига от нас“. „Солун, заключава византийският учен в друго свое писмо от същото време, ще стане люлка на ромейската свобода“55.

Успехите на Мануил Палеолог всъщност били толкова неочаквани, че лесно се поддавали на преувеличение. Така или иначе в Солун започват да се стичат доброволци от Константинопол, а създаването на „новата империя" му позволява да упражнява немислимо преди това политическо влияние в Северна Гърция. Тесалийският владетел Алекси Ангел Филантропин признава властта на солунския император през ноември 1382 г. и през 1384 г. дори лично участва в защитата на Солун. Същото, но без особено усърдие, прави и владетелят на Северен Епир и Янина деспот Тома Прелюбович. Той прекъсва връзките си с османците, чиято помощ преди това използва във войните си с албанските деспоти в Южен Епир, и се признава за васал на Мануил Палеолог, без обаче да му оказва някаква реална помощ56. Първоначалните успехи на Мануил Палеолог намират отклик и в далечна Мистра, в Коринт и Атика и представляват онзи политически фон, върху който през 1384 г. започва да се очертава съюз с антиосманска насоченост между солунския император, неговия брат деспот Теодор Палеолог, владетел на византийска Морея, и Нерио Ачайуоли, господар на Коринт, а по-късно дук на Атина57.

На първо време събитията около Солун нарушават хода на османското напредване по посока на стария римски път към Драч. Мурад I схваща постъпката на Мануил Палеолог като бунт на непокорен васал и насочва срещу него своя пълководец Хайредин паша, бъдещ бейлербей на Румелия58. В 1384-1385 г. в борбата срещу „новата империя" се включва и Евренос бей, който през 1385 г. получава с ферман владения около Гюмюрджина, Сяр и в Южна Македония при условие да положи всички усилия за превземане на Солун59. Османските пълководци вземат инициативата в свои ръце още през есента на 1383 г., след като на 19 септември превземат Сяр60. По същото време те осъществяват дълбок обходен маньовър и покоряват по-важните градски центрове в Южна Македония. Оттам през лятото на 1385 г. те достигат до албанското крайбрежие. Османското присъствие в тези области кара повечето местни владетели и тези в Северна Гърция да променят своята политика и да скъсат с император Мануил Палеолог. В края на 1383 г. Солун вече е подложен на блокада и въпреки че се държи още три години и половина, обсадата му прилича повече на дълъг епилог, отколкото на упорита съпротива от християнска страна. В началото не всичко се смятало за загубено. „Ние не трябва да вдигаме котва на надеждите и да се предадем на бурята, пише в 1384 г. Димитър Кидон, а трябва твърдо да устояваме на съкрушителните й вълни и да се въоръжим срещу малодушието пред лицето на врага“61. В такъв смисъл се изказва и Мануил Палеолог в речта си пред солунските граждани, произнесена по същото време. „Ние всички предпочитаме смъртта пред робството, заявява той, и този, който мисли противното, унизява своите сънародници"62. Когато изтича първата година от обсадата на Солун, настроенията вече са съвсем други: те претърпяват адекватна на събитията еволюция. Първоначалният ентусиазъм се заменя от умерен оптимизъм, а той от своя страна - от дълбока покруса и неверие в собствените сили. На византийците от това време очевидно не е липсвала самокритичност. Всички извори от периода на Солунската обсада обясняват османските успехи не със силата на завоевателите, а с нежеланието на поданиците на „новата империя" да носят бремето на съпротивата. Напразни са опитите на Мануил Палеолог да ги въодушеви с напомнянето, че те са ромеи, че тяхната родина е земята на Филип и Александър, че в сравнение с покорените от тези легендарни антични владетели народи османците приличали „на нищожни и презрени слуги“63. Напразно. Солунчани търпят секуларизационните мероприятия на светската власт и набирането на средства за отбраната като неизбежна необходимост в периода на първоначалните успехи, но решително се обявяват срещу тях при първия по-сериозен неуспех. „Наистина, пише Мануил Палеолог през 1383 г. до своя учител Димитър Кидон, ние се нуждаем или от богатството на Крез, или от красноречие, по-голямо от обикновеното, за да можем да ги убедим (солунчани - б.а.) да понасят бедността, отколкото да желаят осъдително богатство. Те трябва да бъдат убеждавани, че е по-благородно и далеч по-малко срамно да понасят по желание съдбата на робите в името на собствената си свобода, отколкото след като са станали роби в сърцата си, да се опитват да придобият правата на свободни хора“64. С обичайната си склонност към алегории Димитър Кидон резюмира поведението на своите съграждани от Солун по следния начин: „Какво може да постигне лекарското изкуство, когато самите болни се опитват да разрушат всичко?“

Агонията на Солун продължава до април 1387 г. Загубил вяра в по-нататъшната съпротива, отчаян от липсата на съпротивителен дух у солунските граждани, Мануил Палеолог напуща Солун на 6 април. Три дни са необходими на капитулантски настроената солунска върхушка да постигне споразумение с османците и на 9 април да им отвори вратите на града65. Месец след това, на 8 май, пада и Бер66. „Новата империя" на Мануил Палеолог престава да съществува.

След превземането на Солун, на Южна и Югоизточна Македония османците получават оперативен простор за действия в югозападните балкански територии. Предприемането на специални завоевателни походи в земите от Южна Македония и Южна Албания до Атика и Коринт не се оказва необходимо, тъй като историята на тази изключително пъстра в политическо отношение област в края на XIV в. е безкраен списък от миниатюрни войни за надмощие, нетрайни съюзи между дребни владетели и вероломства. Установяването на османската власт в Южна Македония и Солунско е достатъчно, за да накара болшинството от владетелите на юг при едни или други обстоятелства да признаят османската върховна власт. Няма никакви основания да се твърди, че приемането на османски сюзеренитет от властелите в Епир, Тесалия или Южна Гърция, били те гърци, албанци, славяни или италианци, е резултат от нетърпимостта на османския натиск. Натиск несъмнено има, но по-скоро под формата на потенциална заплаха. Останалото било дело на самите християнски владетели. С постоянните си вражди те сами си оказват взаимно давление и в условията на политическа нестабилност османците им изглеждат като сила, която ще им помогне да просъществуват, та било то и за сметка на своите съседи. Отначало подобни очаквания обикновено се сбъдват, тъй като прякото завладяване на Континентална Гърция през 80-те години на XIV в. все още не влиза в плановете на османския владетел. И тук признаването на сюзеренитета става по приблизително сходен сценарий и едва ли е необходимо той да бъде преразказван подробно във всеки конкретен случай.

Още в началото на 1386 г. новият владетел на Янина - флорентинецът Изаул Буонделмонти, признава своя васалитет и го потвърждава чрез личното си явяване в Одрин67. По същото време това трябвало да стори неговият южен съсед и съперник, албанският деспот Гин Буя Спата. В противен случай той рискувал да се изправи вече не срещу епизодично изпращаните срещу него османски отряди, а срещу обединените сили на османците и техния янински васал. До смъртта си в 1400 г. деспот Гин Буя Спата нееднократно прибягва до османска помощ във войните си с родоските рицари хоспиталиери, които по това време правят опити да се закрепят в Навпакт (Лепанто) и Коринт68. Османски васали стават още владетелят на Костур Никола Балдовин Багаш69 и отделни представители на албанския род Музаки, чиито земи се простират около Берат, в равнината Мюзекея и по реките Девол, Вьоса и Осуми. Османска помощ започва да използва владетелят на Коринт Нерио Ачайуоли. С помощта на османците той завладява през 1388 г. Атина, слага край на каталонската власт в града и няколко години по-късно започва да плаща харадж. Османският сюзеренитет се простира върху неговия извънбрачен син Антонио I Ачайуоли, владетел на Тива, и върху графа на Кефалония Карло Токо70. Малко „по-оригинални“ са действията на тесалийския кесар Алекси Филантропин. Към 1389 г. той се признава за васал на константинополския император и така индиректно също става османски васал. Това е може би единственият случай на тристепенна зависимост спрямо османците, но тази особеност с нищо не облекчава васалния статут на тесалийския владетел.

В края на 80-те години на XIV в. идва редът и на византийска Морея, единствената византийска област, която до този момент е пощадена от нашествието. Наистина още в 60-те и 70-те години на XIV в. тогавашният морейски управител Мануил Кантакузин е трябвало да се справя с пиратските набези на малоазийските морски бейлици, но в сравнение с бурята, която връхлита върху Тракия и Югоизточна Македония, положението във византийски Пелопонес изглежда относително спокойно. Относително спокойно - да, но само по отношение на османците и само до края на осмото десетилетие. Морейският деспот Теодор I Палеолог (1383-1407 г.) през целия период на управлението си е ангажиран в непрекъснати борби с местни феодали, с венецианци, наварци, родоски хоспиталиери, каталани71. След като пада Солун, след като османски васали стават повечето от владетелите в Континентална Гърция, след като морейският деспот води неуспешна война с наварците (войска от кондотиери, владяла до известно време Ахейското княжество72), той е принуден да потърси османска помощ. Подкрепен от османския военачалник Евренос бей, Теодор I Палеолог удържа победа над своите съперници и в 1388 г. се признава за османски васал73. А преминаването на войските на Евренос бей през Тесалия на път за Морея изглежда е онова събитие, което кара кесар Алекси Филантропин да побърза с уреждането на отношенията си с нашествениците.

До началото на 90-те години на XIV в. целият конгломерат от княжества в Континентална Гърция и отчасти в Пелопонес са включени в османската васална система. Тези владетели, които все още не са васали и не изпълняват определени задължения, при всеки удобен случай прибягват до османска помощ. Единственото изключение са венецианските владения в Южен Пелопонес (градовете Корон и Модон) и рицарите хоспиталиери в Коринт, които до началото на XV в. са нещо като защитна бариера за свободно проникване на османски отряди на юг от Коринтския провлак. Тези изключения с нищо не нарушават очевидното османско военно и политическо надмощие.

По време на обсадата на Солун през лятото на 1385 г. османски акънджийски отряди проникват през Берат и р. Девол до централното албанско крайбрежие. И тук те не срещат организирана съпротива, въпреки че срещу тях стои една на пръв поглед силна държава - Зета, под властта на тримата братя Балшичи, съумели след 1371 г. да разширят властта си до Балона. За консолидирането на властта на Балшичи в Албания пречат непрекъснатият им конфликт с местни албански родове и очевидният териториален партикуларизъм на владенията им74. Когато през септември 1385 г. Хайредин паша достига до Савърското поле в равнината Мюзекея, единственият християнски владетел, който се опитва да го спре, е Балша II Балшич. На 18 септември 1385 г. неговата войска, която според дубровнишкия историк Мавро Орбини се състояла само от 1000 бойци, е напълно разгромена от османците и самият Балша II загива на бойното поле75. Някои изследователи, които се опират само на османски извори, твърдят, че Хайредин паша предприема своя подход към Савра по искане на албанския властел Карл Топия, владетел на земите около Драч и яростен противник на Балшичи. Изворите от християнски произход не подкрепят подобно твърдение76, но и не пречат да се изтъкне, че именно непрекъснатите борби за надмощие между Балшичи и Карл Топия са една от причините за сравнително лесната османска победа на Савърското поле. В резултат на поражението на Балша II държавата на Балшичи се разпада. На юг във Балона остава да управлява вдовицата на Балша II - Комнина, която чрез признаване на венециански протекторат в своите земи успява да отдалечи временно османската заплаха. Същата линия на поведение следват представителите на рода Топия, докато албанските велможи Лека и Павел Дукагини, владетели на областта около град Леш (Алесио) през декември 1387 г. се признават за османски васали77. Примерът им е последван от Константин Балшич, владетел на областта около Круя. През 90-те години той дори става нещо като водач на проосманската групировка в албанските земи и с османска подкрепа завладява за известно време Драч78. Ако в Северна Албания през 90-те години на XIV в. остават неколцина все още независими владетели, това се дължи не толкова на някаква съпротива, а повече на трудния планински терен и намесата на Венеция - два фактора, които правят завоевателите по-търпеливи. Но и без да покоряват всички дребни владения в Северна Албания или Южна Зета, османците си осигуряват коридор за настъпление на север и североизток, към Босна и владенията на Вук Бранкович в Косово и Северна Македония, тъй като зетският владетел Георги II Страцимирович Балшич, брат и наследник на Балша II, се споразумява с тях няколко месеца след Савърската битка. Отначало той не е васал, а съюзник на османците, но тази подробност едва ли е имала съществено значение. И в случая с Георги II Балшич решаващ фактор за неговото споразумение с нашествениците е не толкова натискът им, а съперничеството между него и босненския крал Твъртко I (1352-1391 г.)79.

По този начин османският удж, насочен в началото на 80-те години към „новата империя" на Мануил Палеолог в Солунско, за около 7-8 години затвърдява османската политическа хегемония над огромна площ от Зета до Пелопонес. В същото време продължава настъплението и на уджа към София, Ниш и Сърбия, който всъщност нанася главния удар.

Не са известни конкретните поводи за подновяването на османското напредване към София и Ниш, но действията в тази посока трябва да се схващат ако не като стратегически замисъл, то във всички случаи като стратегически успех за нашествениците. Ако проследим на картата османските настъпателни действия през 80-те години на XIV в., много ясно ще забележим оформянето на нещо като примка, която се затваря в Сърбия и Северна Македония и се затяга около васалните княжества в югозападните български земи. Към края на десетилетието съпротивата на Сърбия придобива особено значение, тъй като там трябвало да се съединят двата основни османски уджа. Превземането на София в 1385 г.80, събитие, което османските хронисти са отразили доста подробно, украсявайки го с любопитни, но вероятно измислени подробности, трябва да се схваща като начало на сръбско-османския двубой. Ако се вярва на османските извори, след покоряването на Ниш (1386 г.) сръбският княз Лазар сключва мир с османците, като се задължава да им предостави отряд от 1000 тежки конници. Мехмед Нешри пише, че в похода на Мурад I срещу малоазийския бейлик Караман в 1386 г. в редовете на османската войска имало и сръбски контингент, но той бил по-скоро съюзнически, отколкото васален отряд. И Нешри, и Идрис Битлиси разказват, че сръбските войници били наказани заради лошото им отношение към малоазийското мюсюлманско население. Това дало уж повод на княз Лазар да развали съюза с Мурад и да започне подготовката за съпротива81. Изворите от християнски произход говорят по-скоро за усилване на акънджийските нападения в сръбска земя в началото на 80-те години. Тези нападения не дават очаквания от османците резултат: владенията на княз Лазар разполагали с достатъчно военна сила, за да се справят с тях. Сръбските летописи отбелязват, че в 1386 г. лично Мурад се отправя на поход в Сърбия, но е спрян от сръбските войски в едно сражение край Плочник (по долината на р. Топлица)82. На Идрис Битлиси дължим една интересна подробност. Според него вина за този османски неуспех има българският цар Иван Шишман, който нарочно подмамил османските войски далеч на запад83.

Каквито и да са били отделните епизоди около османското напредване към Сърбия, ясно е, че и двете страни започват да се готвят за решително сражение към средата на осмото десетилетие. От страна на княз Лазар тази подготовка се изразява в подобряване на отношенията с унгарския крал Сигизмунд, в сключването на съюзи с босненския крал Твъртко и с владетеля на Косово и Скопие Вук Бранкович84. Ако се съди от поведението на търновския цар Иван Шишман в 1386-1388 г. и от споменатия в някои извори негов брак с дъщеря на княз Лазар85, може да се допусне, че и той е бил смятан за евентуален участник в антиосманска коалиция — нещо, което на практика било трудно осъществимо поради липсата на сухопътна връзка между Търновска България и Сърбия.

От своя страна Мурад I започва организирането на голям поход срещу Сърбия през пролетта на 1388 г. В него трябвало да вземат участие някои от неговите християнски васали. На призива му се отзовават Константин Драгаш и Сарадж (цар Иван-Срацимир), докато цар Иван Шишман и добруджанският владетел (наследникът на Добротица - Иванко) отказват да изпълнят васалните си задължения86. Освен това през лятото на 1388 г. босненските войски начело с воеводата Влатко Вукович нанасят голямо поражение на османския пълководец Шахин, проникнал на босненска територия до град Билеч през земите на Γеорги II Балшич87. Тези събития забавят с около година похода на Мурад I срещу Сърбия. Неподчинението на Иван Шишман и на добруджанския владетел създава опасност за десния фланг на основния османски удж. През есента на 1388 г. Мурад I решава, че пътят му към Сърбия ще бъде по-безопасен, ако осигури подчинението на двамата български владетели, и нарежда на пълководеца си Али паша, бъдещ велик везир, с 30 000 армия да премине Стара планина и да накаже непокорните васали.

От османските извори се вижда, че проникването на Али паша на север от Балкана става в района на Провадия и е било неочаквано както за цар Иван Шишман, който се намирал в Никопол, така и за Иванко. Всъщност нито търновският цар, нито владетелят на Добруджа поотделно или заедно са можели да се съпротивляват на 30 000 армия, проникнала ненадейно през старопланинските проходи. Отдавна е било отминало времето, когато българската държава е била в състояние да събере подобна по брой войска и да защитава проходите в Балкана така, че да охлади ентусиазма на всеки нашественик. В края на 1388 г. и началото на 1389 г. Али паша превзема голяма част от крепостите в Търновска България и фактически унищожава Добруджанското княжество. С цената на големи унижения цар Иван Шишман отново се признава за васал, но този път условията на васалитета са много по-тежки. Той трябвало да предаде Силистра, да плати харадж за няколко минали и няколко идващи години и да се задоволи с една силно отрязана територия, в която влизали Търново и Никопол88. Ако вярваме сляпо на османските автори, всичко това става бързо и лесно. Кратките, но затова пък още по-експресивни със своето внушение добавки в Бориловия синодик ни карат да бъдем по-внимателни в преценките. „На Семир, Йончо, Добромир, Иваншо и на всички, четем там, които заедно с тях проявиха мъжество против безбожните турци и проляха кръвта си за православната и истинска вяра, вечна памет"89. Съпротива е имало, но тя е била зле организирана и в крайна сметка неуспешна. През пролетта на 1389 г. Мурад вече е с развързани ръце за поход срещу Сърбия.

В събитията от лятото на 1389 г., завършили с известната битка на Косово поле (28 юни 1389 г.), са преплетени толкова много легендарни мотиви, че дори едновековните усилия на критичната историография все още не са ги отстранили напълно. Късните османски и християнски хроники предават случилото се на Косово поле приблизително по една и съща схема: Мурад I събира войската си в Пловдив, минава по пътя Пловдив – Ихтиман – Кюстендил - Кратово и се озовава на Косово поле, където го очаквала войската на княз Лазар. Османските историци твърдят, че османците имали за противник голяма християнска коалиция от сърби, босненци, албанци, власи, българи, чехи и франки. Всъщност гръбнакът на християнската войска са силите на княз Лазар, подпомогнати от Вук Бранкович и от босненски отряд начело с известния вече Влатко Вукович. За хода на битката късните извори дават много и различни подробности, но са напълно единодушни в няколко момента: че Мурад I е бил убит от сръбския велможа Милош Обилич (Кобилич), че под командата на неговия син Баязид Светкавицата (Илдъръм) османците разгромяват християните, че след това княз Лазар бил заловен и убит по заповед на Баязид. Късните християнски извори добавят, че виновник за поражението е Вук Бранкович, който бил предател90.

В изворите, писани веднага след битката, сведенията са доста по-различни. На 1 август 1389 г. титулярният сръбски крал и владетел на Босна Твъртко I пише до Трогирската община, че на Косово поле османците били победени така, че малко от тях спасили главите си. Писмо с подобно съдържание Твъртко изпраща и във Франция, флорентинците му честитят победата и от своя страна добавят в отговора си, че Мурад бил убит, когато 12 тежко въоръжени християнски бойци пробиват османския боен ред и проникват до неговата шатра. Слуховете за победата на християните достигат още същата година до Париж и в нейна чест е отслужена тържествена служба в катедралата Нотр Дам дьо Пари91. В някои от писмата си, писани в края на 1389 г., византиецът Димитър Кидон изказва съжаление, че ромеите не можели да се възползват от благоприятната ситуация след смъртта на Мурад. Той песимистично заключава, че участта на ромеите ще е незавидна дори ако всички турци погинат. В тези редове от неговата кореспонденция също не се споменава за османска победа, а, напротив, като че ли се намеква точно за обратното92. Само пословично предпазливите венецианци през 1389 г. не бързали да се радват и само отбелязват, че нямат сигурни сведения за събитията на Косово поле.

В началото на XV в., и то в литературни, а не в исторически съчинения започва да се прокрадва мисълта, че всъщност християните били победени. Колкото тези произведения са по-отдалечени от събитието, толкова повече започват да наблягат на този факт, за да се стигне до създаването на косовската легенда. Това става не изведнъж, а чрез постепенно сливане и литературна обработка на три основни мотива: мъченичество, персонифицирано от княз Лазар, героизъм, свързан с Милош Обилич, и предателство, приписвано на Вук Бранкович93. Тази легенда оказва голямо влияние върху националното самосъзнание на сърбите, а изследователите изправя пред нелеката задача да преценят какво точно става на 28 юни 1389 г. на Косово поле.

Широко разпространеният и направо вкоренен в историографията факт, че на Косово поле османците нанасят катастрофално поражение на християнските войски, не се потвърждава от изворите, писани наскоро след лятото на 1389 г. Но и слуховете за голяма християнска победа също са били преувеличени и подхранвани от вестта за гибелта на Мурад I. Всъщност Косовската битка завършва без победител. По-късни литературни обработки на косовската легенда деформират до неузнаваемост отделни факти, и то най-вече под влияние на по-късни събития. Завземане на част от земите на княз Лазар от Вук Бранкович след юни 1389 г. например слага основата на мотива за неговото предателство, смъртта на Мурад е приписана на легендарната личност на Милош Обилич, а създаването на култа към „косовския мъченик" княз Лазар изисква неговата смърт да се свърже с голямо сръбско поражение94. Такова поражение всъщност няма. Сърби и босненци не са били разгромени толкова катастрофално, както твърди легендата, но нерешеният изход от Косовската битка всъщност е бил равносилен на поражение за християните, и то не защото османците нахлуват и завладяват сръбски или босненски земи. В края на 1389 г. Сърбия страда повече от враждебните действия на унгарския крал Сигизмунд95. Наследниците на княз Лазар, поемайки управлението над една неразгромена, но изтощена от военните усилия държава, след като не са в състояние сами да се справят с унгарския натиск, признават османския сюзеренитет, съгласяват се да плащат харадж, да дават помощни войски и да изпратят в харема на новия османски владетел Баязид княз Лазаровата дъщеря Оливера96. Всичко това следващите поколения свързват със събитията на Косово поле. Оттук до превръщането на Косово поле в „сръбска катастрофа“ има само една крачка. И тя била направена.

Косовската битка има важни последици и за османската държава. В битката загива Мурад I, при чието управление османският бейлик се превръща в нова балканска „велика сила". Византийският историк Халкокондил дава една на пръв поглед противоречива характеристика на този османски владетел. На едно място той го нарича „кръвожаден воин", който никога не се насища на плячка и кръв, а на друго място го хвали за благосклонното му отношение към османските християнски васали97. Някои учени виждат в тези думи на Халкокондил не противоречие, а една „програма за управление" (Regierungspogramm), основана на балансиране между номадизма, влиянието на улемите и държавния модел на развитите ислямски общества98. Ако към това се прибави усвояването на известни елементи от балканските общества, ще имаме представа за тази разнородна амалгама, споена от завоевателната политика и моделирана от възможността за непрекъснати завоевания, която дава облик на обществения синтез, осъществен в османската държава през 70-80-те години на XIV в. Към 1389 г. тя представлява в териториално отношение нещо като планетарен механизъм - около едно териториално ядро гравитират васални християнски територии с вътрешно самоуправление.
Промените, които настъпват в османската „програма за управление“ по времето на Баязид I (1389-1402) се дължат колкото на личните му качества, толкова и на променената обстановка след 1389 г., когато почти безапелационното османско военно надмощие създава у османския владетел илюзията, че е възможно форсирано изграждане на централизирана ислямска империя. Тази нова насока в политиката на Баязид обикновено се преценява като прибързана, несъобразена с характеристиките на османското общество и отговорна за кризата, която османската държава изживява след 1402 г.99.

Участието на Баязид в Косовската битка изглежда съвпада с първото му идване на балканска земя. През 80-те го-дини на XIV в. той е управител на област в Централна Мала Азия и във войната с Караманския бейлик от 1386 г. получава прозвището си Илдъръм (Светкавица). След битката на Косово поле Баязид се оттегля отново в Мала Азия и продължава с голяма упоритост борбата срещу тамошните бейлици. Във войните с тях той широко използва васални християнски войски и за около 6 години постига значителни успехи. Повечето бейлици са покорени и в Мала Азия е организирано второто османско бейлербейство с център град Кютахия. Баязидовото надмощие над разпокъсаните ислямски бейлици му дава основание официално да поиска султанска титла от каирския халиф Ал Мутавикил и да я получи със съдействието на мамелюкския султан Баркук (1394 г.)100.

Интересно е, че както в съчиненията на някои византийски автори, така и в османската историко-апокрифна традиция (анонимните османски хроники, произлизащи от средите на дервишите) действията на Баязид обикновено се представят като скъсване с добрата стара традиция. Византийският историк Дука описва Баязид не като „борец за вярата“, а като източен деспот, който прекарва голяма част от времето си в забавления101. Османските анонимни хроники остро критикуват новия султан за това, че слуша повече улемите, живее в разкош и, което е твърде любопитно, променя традиционното отношение към османските васали102. Всъщност повечето събития от управлението на Баязид показват, че той се опитва доста брутално да скъса изведнъж с племенната традиция, да разширява бързо и невинаги с оглед на обстановката владенията си и да организира своята държава по подобие вероятно на мамелюкската държава в Египет и дори на класическия халифат. Тези опити трябва да се свържат и с промененото отношение към османските балкански васали, което проличава още в първите месеци на Баязидовото управление.

В 1389-1390 г. османците предприемат действия, които не могат да се тълкуват иначе освен като ограничаване правата на някои васални области. Повечето османски автори съобщават, че в края на 1389 или началото на 1390 г. са завзети Кратовските рудници, които принадлежат на васалното княжество на Константин Драгаш. По същото време османският пълководец Фируз бей влиза във Видин и предприема първия по-сериозен поход във Влашко103. Тогава вероятно във Видин е поставен османски гарнизон. Очевидно това не са „наказателни експедиции" от рода на похода на Али паша в Североизточна България, тъй като и Константин Драгаш, и цар Иван-Срацимир са изпълнявали своите васални задължения, а първи стъпки към пряко инкорпориране на земите им към османската държава. Към края 1391 г. пълководецът Игит паша напада земите на Вук Бранкович и през януари 1392 г. завзема Скопие104. С непрекъснати акънджийски набези на север от Шар планина Игит паша принуждава косовския владетел да се признае за васал. През 1390-1391 г. османски войски кръстосват необезпокоявани Северна Албания и достигат до Дубровнишкия залив, като усилват натиска върху османския съюзник Георги II Страцимирович Балшич. При един опит от страна на зетския владетел да преговаря със Скопския удж бей Игит той е пленен с измама, по-късно е освободен и управлява част от бившите си територии, но вече като васал. Под османски контрол остават градовете Скадар и Дриваст и част от поречието на р. Бояна. Към 1393 г. в завладяването на зетското крайбрежие се включва Шахин бей, който завзема земите на османските васали Дукагини. За няколко години, улеснени от пламналите с нова сила борби между местните владетели, Венеция и босненския властел Сандал Хранич, завоевателите стъпват трайно на Адриатическото крайбрежие в Северна Албания и Южна Зета105. Превземането на Скопие, установяването на сюзеренитет над Вук Бранкович, Георги II Балшич и Сърбия отрязва откъм север и северозапад васалните княжества в Македония. В началото на 90-те години на XIV в. те вече не представляват буферни и погранични за османското напредване територии. Това е първият зловещ симптом на заличаването им от балканската политическа карта.

С безкомпромисност се отличава политиката на Баязид и спрямо васална Византия. Контролът от негова страна става толкова строг, че изключва възможността дори за най-малко отклонение от васалните задължения, които Баязид схваща твърде произволно. Византийски васални отряди начело с Мануил Палеолог редовно придружават османците в малоазийските походи. Може би като наказание за своята петгодишна съпротива в Солун византийският престолонаследник е трябвало да изпие до дъно чашата на унижението. През 1390 г. той лично участва в превземането на последната голяма византийска крепост в Мала Азия - град Филаделфия. Един плах опит от страна на император Йоан V Палеолог да поправи крепостните стени на Константинопол в началото на 1391 г. е достатъчен повод за Баязид да му даде ултиматум: или поправените места в стената да бъдат разрушени, или той ще ослепи императорския син Мануил Палеолог. Императорът се подчинява, но в резултат на изживения шок умира на 16 февруари същата година, без да е навършил и 60 години106. Новият император Мануил II Палеолог (1391-1425) няма друг избор освен съвестно изпълнение на васалните си задължения. „За нас е особено непоносимо, пише той на Димитър Кидон през зимата на 1391 г., да се бием в полза на този (Баязид I - б.а.), за който всеки успех намалява нашата собствена сила". „Но, отбелязва той в едно друго свое писмо, нещастията биха били много по-големи, ако ромеите не се биеха в полза на персите (османците - б. а.)". Единствената награда, която Мануил II Палеолог очаква от Баязид, била той да не посяга върху жалките остатъци от ромейската територия107.

В контекста на промяната на отношението към османските васали при управлението на Баязид трябва да се разглеждат събитията на север от Дунав в началото на 90-те години. Днес почти не съществува съмнение във факта, че българските царе и особено Иван Шишман са търсили подкрепа от Унгария и от нейния съюзник - Влашкото воеводство. Като резултат от българо-унгарско-влашките контакти се забелязва значително съживяване на антиосманската активност от унгарска и влашка страна. През 1392 г. влашкият воевода Мирчо Стари напада и разгромява османската акънджийска база край Карнобат. По същото време унгарците активизират антиосманските си действия по Долен Дунав108. При това положение подозрителността на Баязид I се насочва към действията на цар Иван Шишман. Неговата васална вярност била от особено значение, тъй като територията на Търновска България имала за момента важно стратегическо значение. Няма съмнение, че неочакваният поход на османските войски срещу Търново през лятото на 1393 г. е в резултат от опасенията на Баязид, че българо-унгарските и българо-влашките връзки могат да поставят под съмнение османските настъпателни планове по Долен Дунав. Превземането на Търново на 17 юли 1393 г. след тримесечна обсада не е нищо друго освен стъпка към окончателното унищожаване на Търновска България109.

Мерките на Баязид I за ограничаване правата на османските васали, насочени в крайна сметка към премахване на васалните области въобще, към края на 1393 г. дават очевидни резултати. Зависимостта на Византия, двете Българин, княжествата в Македония, Зета и Албания става много по-тежка. Четири години и половина след Косовската битка Баязид предприема първия опит да премахне на васалните християнски владения с един замах. През зимата на 1393 г. той се прехвърля на Балканите и свиква в Сяр нещо като общо събрание на своите балкански васали. Там се явяват император Мануил II Палеолог, морейският деспот Теодор Палеолог, сръбският владетел Стефан Лазаревич, Константин Драгаш и вероятно други, чиито имена не са известни. Петнадесет години по-късно, в надгробната реч за деспот Теодор Палеолог, писана в 1408 г., Мануил II Палеолог е отразил своите и на другите присъстващи в Сяр преживявания. В момента, в който османските васали се видели събрани на едно място, те възкликнали „поехме последния си дъх“ и започнали да се готвят за изповед като пред смърт110. Повечето извори от християнски произход потвърждават, че намеренията на Баязид са били да унищожи физически всички „християнски вождове“, след което да завладее земите им. И ако това не било сторено, причината трябва да се търси само в позицията на някои от близките съратници на Баязид, които били привърженици на по-толерантно отношение към васалите. „Конгресът" в Сяр е разпуснат в началото на 1394 г.111. Баязид не осъществява своя план, но събитията от 1393-1394 г. имали този ефект, че разделят османските васали на два лагера. В единия са тези, които решават, че е безсмислено да изпълняват васалните задължения, след като това не им дава необходимата сигурност, а в другия тези, които се примиряват със съдбата си. С оглед на тези две групи християнски владетели се формира и политиката на Баязид спрямо тях в следващите години.

През 1394 г. император Мануил II Палеолог прекратява изпълнението на васалните си задължения и като отговор Баязид подлага Константинопол на обсада по суша, която практически продължава до 1402 г. Тя завършва без успех поради липсата на османски флот, поради все още непревземаемите с тогавашната военна техника крепостни стени и поради значителното разпиляване на османските сили във военни операции по целия балкански фронт112.

Морейският деспот Теодор Палеолог, с чиято помощ Баязид се надява да завземе без бой Пелопонес, успява да избяга от османския лагер при р. Сперхей (Тесалия) и заради тази своя дързост в 1395-1400 г. трябвало да изтърпи няколко опустошителни османски набега в земите си. От тези походи страдат и съседните на византийска Морея латински княжества, но до края на XIV в. всичко се ограничава само с плячкосване и временно завземане на няколко крепости113. Отвличането на османските войски от похода на унгарския крал Сигизмунд в 1396 г., действията на монголския владетел Тимур (Тамерлан) в Азия и вероятно разклонените международни връзки на латинските владетели в Континентална Гърция и Пелопонес отлагат с няколко десетилетия окончателното им покоряване.

По друг начин се развиват събития между Дунав и Стара планина. През 1394-1395 г. никакви политически или военни фактори не можели да помогнат на двете полусамостоятелни български държавици да останат настрана от събитията. В този период те се оказват на подстъпите на османското настъпление към Влашко и Унгария. От гледна точка на общата политика на Баязид спрямо васалните територии само пълното подчинение на цар Иван Шишман и цар Иван-Срацимир давало някакви смътни надежди за оцеляване. Всеки дори и незначителен опит за съпротива или незачитане на сюзерена е можел да даде повод за фатална намеса.

Не е известно дали двамата български царе са били в Сяр през 1393-1394 г., но отношението на Баязид към тях в следващите години показва, че те не били смятани за сигурни васали. Българският книжовник Константин Костенечки и поствизантийската историческа компилация, известна с названието „Хроника на Псевдо-Францес", споменават, макар и доста неясно, за установяване на контакти между българските царе и Унгария114. Някои все още непотвърдени сведения дават основание да се предположи, че цар Иван Шишман е правил опит за организиране на съпротива в миниатюрните си владения около Никопол115. Вероятно този български владетел трябва да се постави редом с онези османски васали, които след 1394 г. избират по-рискования, но и по-достоен начин на поведение. Трагичността на този избор се състои в това, че достойното поведение на един Баязидов васал само ускорявало неговата гибел. Поводи за ликвидиране на остатъците от Търновска България не липсват и султанът не закъснява да се възползва. Никопол, последното седалище на цар Иван Шишман, е превзет с измама в края на май или началото на юни 1395 г. Това събитие бележи края на една от двете Българии116. Около година и половина след това, през септември 1396 г„ идва редът и на Видинска България. Повод за нейното унищожаване е поведението на цар Иван-Срацимир, който доброволно се предава на унгарския крал Сигизмунд преди битката при Никопол117. Със завземането на Никопол и Видин всички български земи на север от Стара планина попадат под пряка османска власт.

Особена форма на неподчинение спрямо султан Баязид избират двама от братята на крал Марко - Андриаш и Димитър. Андриаш управлява част от наследството на крал Вълкашин и Северозападна Македония по поречието на р. Треска. Едва ли може да има съмнение, че те, както и крал Марко, са били османски васали, макар изворите да не съдържат никакви конкретни податки в това отношение. През лятото на 1394 г. двамата напущат земите си в Македония и избягват първо в Дубровник, а след това в Унгария. Бягството им може да се обясни само ако се свърже със събитията в Сяр през 1393-1394 г. и с нежеланието им да бъдат послушни Баязидови васали. След това в Северозападна Македония е установена пряка османска администрация118.

Списъкът на непокорните васали завършва с Вук Бранкович и Георги II Страцимирович Балшич. Въпреки че плащал хараджа си, Вук Бранкович отказва да вземе участие в османския поход във Влашко през пролетта на 1395 г. и това дава повод на османците да започнат овладяването на неговата територия. Към лятото на 1395 г. той загубва и последните си земи по поречието на р. Лим, а след победата на Баязид при Никопол голяма част от княжеството му е предадено на верния османски васал Стефан Лазаревич. Наследниците на Вук Бранкович успяват едва през 1402 г., малко преди битката при Анкара, с цената на огромни парични суми да си възвърнат наследствените владения, но срещу задължението да бъдат верни османски васали119.

Към 1395 г. Георги II Балшич скъсва отношенията си с османците и търси подкрепа в Унгария и Венеция. На венецианската република той отстъпва голяма част от своето княжество, но разочарован от опитите на републиката да ограничи и малкото останали му приходи и от унгарското поражение при Никопол, в скоро време отново търси подкрепата на османския скопски управител Игит паша120.

Останалите османски васали продължават и след 1394 г. да изпълняват васалните си задължения. В тази категория влизат византийският император Йоан VII, син на Андроник IV Палеолог, владетел на апанаж с център Силимврия, владетелите в югозападните български земи крал Марко и Константин Драгаш, сръбският владетел Стефан Лазаревич, част от владетелите в Северна Албания (Константин Балшич, Коя Захария, Иван Кастриоти, Тануш Дукагин) и отделни представители на гръцката аристокрация в Пелопонес. Но и по отношение на тези васали политиката на Баязид се ръководи не от някакви морални принципи, а от ползата, която те можели да имат за експанзията на османската държава. С последователните си опити да се добере до константинополския престол император Йоан VII Палеолог играе ролята на послушно оръдие за осъществяване на византийската политика на султана и само това осигурява съществуването на миниатюрния му апанаж в Югоизточна Тракия121. Проосмански настроената гръцка аристокрация в Пелопонес била използвана като средство за оказване на натиск върху морейския деспот Теодор Палеолог, а властелите в Северна Албания владеели труднодостъпни планински земи, които все още не представлявали стратегически интерес за нашествениците. Стефан Лазаревич усърдно изпълнява васалните задължения и предоставя на османците значителни военни контингенти от тежка конница за походите към Унгария, Босна и Влашко, а така също и за военната кампания срещу монголите в Мала Азия122. В този смисъл съществуването на васална Сърбия носи определени изгоди на османците, което единствено може да обясни сравнително благосклонното отношение на Баязид към нейния владетел.

И владетелите на Западна и Източна Македония крал Марко и Константин Драгаш се държат като послушни васали, но в средата на 90-те години на XIV в. това вече не било достатъчно, за да спаси княжествата им от унищожаване. Васалният им статут просто не е вече необходим за османското напредване на север и северозапад. Когато през май 1395 г. крал Марко и Константин Драгаш загиват при участието си в османски поход във Влашко, земите им веднага са присъединени към османските територии123.

Политиката на султан Баязид I спрямо балканските държави и княжествата е твърде праволинейна и брутална, за да им позволи лавиране и някакви междинни варианти на поведение. Все пак на Балканите в края на XIV в. има една държава, която избира и дълго време успешно осъществява един такъв междинен вариант: Дубровнишката република. Нейното отношение към османците не може да се определи нито като съпротива, нито като пълен отказ от съпротива, нито като признаване на васална зависимост, нито като отхвърляне на възможностите за споразумение. Това е възможно не защото далматинската република е сила във военно отношение - нейните военни възможности изглеждат смешно малки в сравнение с османските. Не защото тя първа от всички балкански държави разполага с огнестрелно оръжие - то все още не е достатъчно ефикасно. Не защото има силни покровители - Унгария, под чиято върховна власт се е намирала от 1358 г., не й предоставя сигурна защита. Това става възможно, защото Дубровнишката република има солидни позиции в сухопътната търговия на Балканския полуостров, от чието развитие имат полза и османците, и защото поставя за мото на османската си политика своя стар девиз: „Не можем да живеем, без да търгуваме". Дубровничани се ориентират изключително вещо в политическата обстановка от 90-те години на XIV в. Срещу обещанието да плащат съответното мито (сумите от него са необходими на османците поради намаляването на приходите от хараджа) през 1396 г. Баязид I им дава специална привилегия за свободна търговия в османските владения на Балканите. Но в „Републиката на Свети Власий“ много добре разбират, че истинската свобода на търговията им зависи повече от османските наместници и постигат, макар и не лесно, споразумение със скопския управител Игит паша. Много по-късно дубровнишката историография изфабрикува тезата, че Дубровнишката република е станала османски васал още при управлението на Мурад I и това е една своеобразна форма на съпротива срещу засилващите се османски претенции в по-късните периоди. На османските султани трябвало да се внуши да не погазват постановленията на своя именит предшественик. До 1402 г. Дубровник успява да уреди отношенията си с османците така, че, от една страна, да избегне васалната зависимост, без това да доведе до репресии от страна на Баязид I, а, от друга - да сложи основите на своята бъдеща търговска хегемония в покорените от османците балкански земи124.

До 1402 г. още две балкански държави остават извън османски сюзеренитет: Босна и Влашко. Османското настъпление срещу тях започва на широк фронт още в края на 80-те и началото на 90-те години на XIV в., но до началото на следващото столетие не донася съществени резултати. След смъртта на крал Твъртко в 1391 г. босненската държава върви към разпадане и босненските войски с мъка отблъскват едно османско нападение в 1392 г. Шест години по-късно (зимата на 1397-1398) Баязид организира голям поход срещу Босна и само тежката зима, която погубва почти цялата османска войска, я спасява от разгром125. От своя страна влашкият воевода Мирчо Стари (1386-1418) възприема тактиката на активна отбрана, като на няколко пъти нахлува на юг от Дунав. В този период Влашко все още представлява централизирана държава със значителни възможности за съпротива, въпреки че тук съществува проосманска групировка на болярите, обединени около властолюбивия влашки принц Дан126. Някои автори са на мнение, че след битката между войските на Мирчо Стари и на Баязид при Ровине на 17 май 1395 г., която завършва с тежки загуби за османците, влашкият воевода все пак е бил принуден ако не да стане васал, то поне да изплаща някакви суми на завоевателите под формата на ежегодни подаръци127. Според румънския ориенталист А. Дечей Мирчо Стари не е вземал участие в походите на Баязид в периода 1395-1402 г.128. До 1402 г. османо-влашкият двубой продължава с променлив успех, но с очертаващо се османско надмощие. Съпротивата на Мирчо Стари, възможността му да привлича в своите войски широки слоеве свободно селячество и отвличането на османските сили от Европа в Азия в началото на XV в. не позволяват на Баязид I да наложи османския сюзеренитет на север от р. Дунав129.

Събитието, което дава временен отдих на все още независимите или полунезависимите балкански държави в самото начало на XV в., става не на Балканите, а в Азия и е свързано с голямото монголско нашествие начело с Тимур. На 20 юли 1402 г. османските войски са напълно разгромени от монголите при Анкара, а султан Баязид е пленен и умира като пленник осем месеца по-късно130. Поражението при Анкара предизвиква дълбока криза в османската държава, която удължава с няколко десетилетия агонията на балканския християнски свят, останал в една или друга степен пощаден от османските завоевания до първите години на XV столетие.

* * *

В периода от Черноменската до Анкарската битка османската държава се превръща във военен и политически хегемон на Балканския полуостров. Към лятото на 1402 г. нейната власт, пряко или посредством васални територии, се простира от Югоизточна Тракия до Долен Дунав, от Пелопонес до Добруджа и до част от Адриатика. Унищожени са българските държави в Мизия и княжествата в Македония. Османската експанзия се превръща в реална заплаха за Влашко, Босна и Унгария. Според изчисленията на Д. Е. Питчър в периода между 1326 и 1402 г. османските владения нарастват по площ около 40 пъти, като значителна част от териториалните придобивки са постигнати във времето след 1371 г.131. Ако е възможно да се абстрахираме от това, което става на 20 юли 1402 г. край Анкара и да пренебрегнем историческата закономерност, която е правила анкарския разгром неизбежен, то ходът на събитията до тази дата може да ни накара да мислим, че Баязид I е щял да завърши своето управление не като пленник на Тимур, а като покорител на Балканския полуостров като цяло. Създава се впечатление, че нито Босна или Влашко, нито княжествата в Пелопонес или Адриатика, нито дори мощната унгарска монархия биха издържали дълго време на масирания и систематичен османски натиск. Ако в 1371 г. повечето християнски владетели все още не са смятали положението за трагично, то в началото на XV в. едва ли е имало реално мислеща балканска коронована особа, която да не е осъзнавала своята обреченост.

Какво всъщност става в периода между 1371 и 1402 г.? Ако разсъждаваме от гледна точка на развитието на османското общество и държава, трябва да констатираме, че това е време, в което те преминават твърде бързо от втория към третия стадий на номадизма. Политиката на Мурад I за създаване на буферни християнски васални държави по периферията на османската територия е един от типичните признаци на „степните империи", появяващи се във втората фаза от развитието на номадските общества132. Уместно е да се изтъкне, че османската териториална експанзия в Азия и Европа до 1389 г. има равномерен характер и запазва едно почти постоянно съотношение между териториите, придобити на двата континента. Този факт е външен израз на умелото балансиране в симбиозата между номадската и земеделската икономика. Това от своя страна е от жизнено значение за османската държава на този етап от нейното развитие. Една нормална и закономерна еволюция би довела до преход към най-висшия, трети стадий на номадизма, характеризиращ се с високо развита държавност, централизация, разклонен бюрократичен апарат, редовна армия и т. н.133. Впрочем именно обстоятелството, че през 90-те години на XIV в. османците не срещат достатъчно организирана съпротива в Европа и в Азия, нарушава закономерния характер на прехода. Военните успехи внушават на част от османските управляващи кръгове и лично на султан Баязид илюзията, че е възможно форсирано изграждане на ислямска деспотия. Исторически сложилите се форми на номадско-земеделска симбиоза се оказват нарушени, без да са изиграли напълно своята роля. Израз на тази тенденция е промененото отношение към християнските васали и прекаленото „набъбване" на азиатските територии, които към 1402 г. надвишават европейските близо два пъти. Това всъщност е една от предпоставките за събитието от лятото на 1402 г., когато османската държава е на път да сподели съдбата на толкова други „степни" номадски империи, разпаднали се точно в момента на своя териториален апогей. Подобно развитие на процесите е чудесно потвърждение на констатацията, че номадските и полуномадските общества изживяват криза при две коренно противоположни ситуации: или при непреодолима съпротива от страна на противостоящите им общества, или при прекалено анемично противодействие.

Ако се гледа на събитията от последната четвърт на XIV в. от външната им страна, т.е. като на поредица от събития на определен етап от османско-християнския двубой, то васалната зависимост на християнските държави и княжества прилича повече на османски метод на завоевание. Съществуването на васални територии стеснява фронта на настъпление и позволява на завоевателите да насочат усилията си в няколко основни посоки. Те си осигуряват превъзходство в стратегическите направления и поставят под своя власт обширни територии, без да губят време и сили за истински военни действия в тях. Това се оказва особено ефикасно средство в конфронтацията с балканския християнски свят до края на 80-те години на XIV в. От чисто военна гледна точка необходимостта от съществуване на васални територии намалява пропорционално на засилването на османската военна мощ и дори започва да губи смисъл тогава, когато османските войски вече били в състояние да настъпват на широк фронт и в много направления едновременно. Това е една от причините за промененото отношение към османските васали при управлението на Баязид I. Но ако във военно отношение османците през 90-те години на XIV в. са нямали такава голяма нужда от васали, то полуномадската икономика на османската държава все още се е нуждаела от „земеделско допълнение“. Движейки се по инерцията на военната необходимост, султан Баязид I нарушава икономическата необходимост и последиците от тази очертаваща се диспропорция рано или късно е трябвало да проявят разрушителната си сила134.

От друга страна, запазването на вътрешното самоуправление на васалните християнски държави освобождава завоевателите от необходимостта да държат в тях специални гарнизони, което би разпиляло силите им и би ги принудило още в този ранен период да полагат усилия за администриране на общества с различни традиции и степен на развитие.

Добре документирано е участието на християнски васални военни отряди в османските походи. Османците са използвали както добрата им ориентираност за театъра на бойните действия, така и техния опит в организирането и провеждането на редовни сражения. Всъщност истинската роля на християнските помощни войски проличава преди всичко в Мала Азия. Османските владетели от последните десетилетия на XIV в. са използвали християнски бойци срещу малоазийските ислямски бейлици, без да страдат от никакви религиозни скрупули. Нещо повече, те са разчитали на бойния ентусиазъм на християните при сблъсъка им с ислямски неприятел. В едно от своите писма от зимата на 1391 г. император Мануил II Палеолог споменава за „трибали, мизи и илири“ (сърби, българи и албанци), които се бият с ожесточение срещу неосманските бейлици в Азия, „вярвайки, че наказват тези, от които са страдали в миналото"135. С други думи, християните васали са търсели нещо като компенсация срещу ислямски противник заради своите неуспехи срещу османците на Балканите. Като въвличат християнските васали в малоазийските си завоевания, османците правят своя контрол върху тях по-ефикасен, откъсват ги от естествената им етническа среда, принуждават ги да прахосват сили и средства срещу съмнителните облаги на османското покровителство и освобождават свои военни сили за напредване на Балканите.

В своите спомени немският рицар Ханс Шилтбергер, прекарал дълго време в османски плен и отлично осведомен за състоянието на османската държава, споменава нещо, което като че ли е убягнало досега от вниманието на изследователите. Според него огнестрелното оръжие, това изключително изобретение на европейското военно дело от XIV в., прониква в османската армия към 1392 г. посредством сръбски васални отряди136. Сведенията на Шилтбергер са уникални и не може да се контролират чрез друг извор. Ние обаче нямаме сериозни основания да се съмняваме в тяхната достоверност. Твърде бързо, само няколко десетилетия след като огнестрелното оръжие става известно на някои от балканските държави, то става достояние на османския завоевател посредством васалните християнски отряди. По този начин османците отнемат потенциалното преимущество, което барутът е можел да даде на балканските християни. За да се види в пълна степен значението на този факт, трябва да се изтъкне, че именно използването на огнестрелно оръжие позволява на държавите в Източна Европа да сложат край на татарската хегемония и на татарските набези.

Другото васално задължение, което османците са изисквали от своите християнски васали, плащането на харадж, също има многопосочно и важно значение за съотношението на силите в османо-християнския двубой. Хараджът представлява значителен и в повечето случаи сигурен приход за османската хазна. Именно хараджът, а не толкова данъчните постъпления осигурява нейните основни приходи през последната четвърт на XIV в. Само общата сума на византийския васален данък, платен през последната четвърт на XIV в., възлиза на значителната сума от около 600 000 перпера. Владетелите васали обикновено са събирали сумите за хараджа чрез въвеждане на допълнителни данъци, от които не е бил освобождаван никой, нито дори ползващите се със значителни данъчни облекчения църкви и манастири. Конкретни сведения за такъв допълнителен данък има за земите на Вук Бранкович, Георги II Балшич и Византия, но няма основания да се мисли, че в другите васални територии положението е било по-различно137. Допълнителният данък увеличава и без това нелекото данъчно бреме в балканските общества и създава условия за засилване на социалното и класовото недоволство точно в период, когато те се нуждаят от вътрешна сплотеност. „Икономическото използване" на християнските васали дава възможност на османската държава да насочи своите усилия към завоевания, а не толкова към управление на вече завладените територии.

Изтъкнатите по-горе съображения обясняват защо османците през последната четвърт на XIV в. осъществяват толкова големи завоевания на Балканите. Поражението при Анкара и последвалата анархия обаче показват, че тяхната държава е усвоила само външните атрибути на развитите ислямски общества и всъщност още не е надхвърлила ограниченията на един полуномадски държавен организъм. Поради това опитите да се заменят изпитаните номадски методи на завоевание с една имперска политика на безогледно разширяване се оказват преждевременни и дори опасни за самото съществуване на османската държава. Подобна несъобразена със състоянието на османското общество политика го изправя пред най-сериозната криза в ранната му история.

 

1Острогорски, Г. Историjа Византиjе. Београд, 1959, с. 502; Дуйчев, Ив. От Черномен до Косово поле, с 558—559.
2Наlесki, О. Un Empereur de Byzance a Rome. Vingt ans de travail pour I'union des églises et pour la défense de l'empire d'orient (1355—1375). Warsawa, 1930, p. 252 sq. (= London, Var. Reprints, 1972).
3Dеnnis, G. The Reign of Manuel II Palaiologus in Thessalonika (1382-1387). Rome, 1960, p. 32; Οстрогорски, Γ. Света гора после Маричке битке. — Зборник ФФУ у Београду, 1970, XI—1, с. 277—282.
4Ангелοв, Б. Из старата българска, руска и сръбска литература, С., II, 1967, с. 277—282
5Matаnov, Hr. Contribution to the Political History of Southeastern Macedonia after the Battle of Cernomen. - Etudes Balkaniques, 1986, 2, p. 31 sq.
6Matanov, Hr. Radoslav Hlapen - souverain féodal en Macédoine Meridionale durant le troisième quart du XIV-е siècle. - Etudes Balkaniques, 1983, 4, p. 82 sq.
7Τinnefeld, F. Vier Prooimien zu Kaiserurkunden, verfaßt von D. Kydones. Edition, Textparafrase und Kommentar. - BSI., 1981, XILV, 2 s. 178—187.
8Ћурић, Ив. Поменик светогорског протата с kpaja XIV века. - ЗРВИ, 1981, 20, с. 139—160.
9Острогорсκи, Γ. Пpoниja. Прилог историjи феудализма у Византиjи и y jужнословенским земљама. Београд, 1981, с. 103 сл; Сhаranis Р. Social, Economic and Political Life... I, p. 67-118.
10Actes d'Esphiqmenou. Texte et édition diplomatique par J. Lefort. Paris, 1973, Nο 23.
11Λαμπρος, Σπ. Ίσιδώρου ίπισκόπου θεσσαλονίκης όκτώ έπιστολαί άνεκδοτοι. —Νεον ελληνομνημον. 1912, Χ, σ. 330-331: Sеvсеc ο, I. Nicola, Cabasilas „Anti-Zealot“  Discourse: A Reinterpretation. — DOP, 1957, 11, p. 91—125.
12Khadurri, M. War and Peace in the Law of Islam. Baltimore, 1955, p. 34—56.
13Grohmann, A. Djihad. — In: Encyclopédie de l'Islam. T. II, p. 551 — 554.
14Filipοvic, N. Princ Musa i sein Bedredin- Sarajevo, 1971, s. 171 — 172.
15Inаlсik, Η. Ottoman Methods of Conquest. — In: Inalcik, H. The Ottoman Empire: Conquest, Organization and Economy. London, Reprints, 1978, I, p. 103—104.
16Наlесki, Ο. Un Empereur..., p. 252 sq; Οstrοgοrsky, G. Byzance. état tributaire de l'empire turc. — ЗРВИ, 1957,  p. 49—53.
17Loenertz, R.—J. La première insurrection d'Andronic IV Paléologue (1373) — Echos d'Orient, 1939, 38, p. 336 sq; Charanis, P. The Strife among the Palaeologi and the Ottoman Turks (1370—1402), p. 291 sq; Dеnnis, G. The Reign of Manuel II Palaeologus in Thessalonika, p. 26.
18Charanis, P. The Strife..., p. 295—298.
19Demétrius Cydonès. Correspondence. Ed. R.—J. Loenertz, II,  Citta del Vaticano, 1960, No 167, p. 38.
20Charanis, P. The Strife..., p. 296—297; Dennis, G.  The Reign... p. 33—37.
21Laonici Chalcocondylae historiarum demonsirationes, E. Darkô, V. I, Budapestini, 1922, p. 57—58; Sphrantzes, G. Memorii (1401 —1477). In anexä Pseudo-Phrantzes (Macarie Melissenos) Cronica (1258—1481). Ed. V. Grecu, Bucureçti, 1966, p. 196.
22Iliescu, O. Le montant du tribut payé par Buzance à l'empire οtomanen 1379 et 1424. — RESEE, 1971, IX, 3, p. 427—432; Спремић, M. Турски трибутари y XIV и XV веку. — Ист. гласник, 1970, 1—2, c. 10.
23Ducas, Istoria turco-byzantina, p. 73; Dennis, G. The Reign…, p. 50—51.
24За византийските владения в Тракия към края на XIV в. Вж.: Вabinger, Fr. Aufsätze and Abhandlungen zur Geschichte Südosteuropa und der Levante, München, V. II, 1968, S. 180—183.
25Ћурић, Ив. Сумрак Византиjе, с. 33.
26Първото сведение за вземане на кръвен данък в християнските извори от 1380 г. Вж.: Ρаpοulia, Β. Ursprung und Wesen der “Knabenlese“  im osmanischen Reich. — Südosteurop. Arbeiten, 1963, 59, S. 36— 39.
27Filipοvic, N. Princ Musa... , s. 189.
28За реформите в османската държава в 70-те г. на XIV в. вж.: Wеrner, Е. Die Geburt... , S. 151 sq; Werner, Ε. Markow, W. Geschichte... , S. 27—28.
29История на България. T. III. Втора българска държава. С.,1982, с. 351 сл.
30Matanov, Hr., Zaimova, R. West and Post-byzantine Source Evidence about Krali Marko (King Marko). — Etudes Balkaniques, 1985, 2, 45—48.
31Матанов, X p. Югозападните български земи..., с. 105—114.
32Мехмед, М. Хроника Идриса Битлиси в качестве источника по истории покорения Балканского полуострова турками. — RЕSЕЕ 1965, III, 1—2, с. 102 сл; Текст на хрониката в: Cronici turceçti privind tärile romane (sec. XV—XVII). Ed. M. Gubogli M. Mehmed, II, Bucuresti, 1966, p. 153—154. Хюсеин. Беда-и ул века-и (Удивительные события). Изд. текста, введение и общая редакция А. С. Твертиновой. М., 1951, л. 66 6-75 б. Български превод на Стр. Димитров в: Христоматия по история на България. Съст. П. Петров и В. Гюзелев. С., II, 1978, с. 188—189. Частите от хрониката на Мехмед бин Мехмед в Cronici turcesti, p. 400. За събитията вж. Filipοvic, Ν. Princ Musa... , s. 183 sq.
33Mатанοв, Хр. Феодални княжества в Югозападните български земи, отразени в османската административно-териториална система. — ИПр., 1984, 5, с. 78—80 (с посоч. лит.).
34Matanov, Hr., Ζaimοva, R. West and Post-byzantine…, p. 60—61.
35Така смята Mихaљчић, P. Kpaj Српског царства, с. 164.
36Маткοвcκи, Αл., Αручи, Κ. Македониja и соседните области по хрониката на Солак Заде (1373—1633). — ГИНИ, 1975, 3, с. 233—241; Стоjановски, Ал. Градовите на Македонка од kpajot на XIV до XVII век. Демографски проучвања. Ckoпje, с. 5 сл.
37Darrouzès, J. Les Régestes, No. 2607. Датирането на този патриаршески документ, с който София се поставя под църковната власт на Видинската митрополия (май 1371 г.), изглежда сигурно. Очевидно в случая се е спазвал принципът cuius regio, eius ecclesia. Противно мнение застъпва Кузев, Ал. Кой е владял София през 70-те години на XIV век? - В: Сердика—Средец—София. С., 1976, е. 155—165.
38Мехмед Нешри. Огледало на света, с. 86, 92, 102. Вж. още Κuzev, AI. Die Beziehungen des Königs von Vidin Ivan Sracimir zu den Osmanischen Herrschern. — Etudes Balkaniques, 1971, 3, s. 121 — 124.
39История на България. Т. III, с. 351 сл.
40Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци (1186—1460). Генеалогия и просопография. С., 1985, № 44, с. 225.:
41Мичев, М. Топоними, предания и монограми на цар Иван Шишман във Врачанско. — Векове, 1983, 5, с. 21 сл; Андреев, Й. Легендите за цар Иван Шишман—легенда или действителност. — В. Величието на Търновград. С., 1985, с. 165—178.
42Мехмед, М. Хроника Идриса Битлиси..., с. 105.
43Пак там, с. 105—107; Cronici turcesti..., р. 154, 200.
44Chalc., I, p. 36—37.
45Matanov, Hr., Ζaimova, R. West and Post-byzantine..., р. 48 sq.
46Издаден от Mутафчиев, П. Избрани произведения. T. I. С., 1973, с. 493 Вж. Още: Петров, П. Търговски връзки между България и Дубровник през XIV в. — ИБИД, 1967, 25, с. 111; Георгиева, Цв. Отново за Боженишкия надпис. — ИБИД, 1967, 25, с. 307—314.
47Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци, №, 42, с. 214—218.
48Андреев, Й. Легендите за цар Иван Шишман..., с. 170— 178.
49Иванοв, Й. Български старини из Македония. С., 1970, с. 597—600.
50Тодорова, Ел. Отношенията на Добротица с генеузците. — В: Средновековна България и Черноморието. Варна, 1982, с. 111—118.
51Из миналото на българите мохамедани в Родопите. С., 1958, с. 42—43; Димитров, Стр. Демографски отношения и проникване на исляма  в Западните Родопи. — В: Родопски сборник, 1965, I, с. 70; История на България, III, с. 352—353.
52За управлението на Мануил II Палеолог в Солун вж.: Dennis, G. The Reign..., passim; Vacalopoulos, Αp. Quelques problèmes relatifs à la résistance de Manuel II Paleologue contre les turcs ottomans dans la Macédoine grecque. —In: Actes du Prem. Conqrès Int. des Etudes Balk. et Sud est européennes. T. III, Sofia, 1969, p. 352 sq.
53Dém. Cydοnes, Correspondance, II, No 203, p. 81.
54Dennis, G. The Reign..., p. 57—58.
55Dem. Cydones. Correspondance. II, No. 244, p. 148; No. 247, p. 150.
56Actes de Lavra. T. III. Ed. par P. Lemerle, A. Guillou, N. Svoronos, D. Papachryssanthou. Paris, 1979, No. 151, p. 118—119; Dennis, G. The Reign... , p. 105.
57Dennis, G. The Reign... , p. 106—107.
58Taeschner, F., Wittek, P. Die Vezirfamilie der Candarlyzade (XIV—XV. Jh.) und ihre Denkmäler. — Der Islam, 1929, 18, S. 360 sq.
59Eлезοвић, Γл. Турски споменици. T. I, ч. 1 (1348—1520). Споменик СКА. 1940, 3, с. 9.
60Ostrogοrsky, G. La prise de Serrés caries Turks. — Byz., 1965, 35, p. 302.
61Dém. Cydones. Correspondance. II, No. 299, p. 217.
62Λαούρδας, Β. Ό συμβουλευτικός προς τούς θεσσαλονίκεις του Μανουήλ Παλαιολογου Μακεδόνικα, 1955, III, σ. 299.
63Ibidem.
64Τhe Letters of Manuel II Palaeologus. Text, Translation and Notes by G. Dennis, Washington, 1977, No. 4, p. 12.
653а датата на превземане на Солун вж.: Schreiner, P. Die Byzantinischen Kleinchroniken. I. Einleitung und Text. Wien, 1975, S. 416, 440,  650, 680; Actes d'Esphigmenou. No. 30, p. 175.
66Матанов, Xp. Югозападните български земи..., c. 141.
67Το Xpoviκοv των 'Ιωαννίνων κατ'άνέκδοτον δημόδη έπιτομήν. - Εκο. Λ. Βρανόυσης. — Έπετηρίς του Μεσ. άρΧείου, 1962, Χ, σ. 96—100.
68Ibidem.
69Cиндиκ, Д. Српска повеља у светогорском манастиру Светог Павла. — Miscellanea 1978, 6, № 1, с. 187.
70Спремић, M. Турски трибутари..., с. 14—16.
71Ζakythinοs, D. Le Despotat grec de Morée (1262—1460). Historie  politique. Paris, 1932, p. 120 sq; Τοpping, P. The Morea (1311 —1364) -  In: A Histοry of the Crusades. Gen, ed. Κ. M. Setton. V.III. The XIVth and XVth Centuries. Ed. by H. Hazard. Wisconcin—London, 1975, p. 105—140.
72The Cambridge Medieval History. V. IV, Part 2, Ch. XI, passim,
73Loenertz, R. —J. Pour l'histoire du Péloponèse au XIV-e siècle (1382— 1404) -  Etudes byzantines, 1943, I, p. 167—168.
74Историjа Црне горе. T. II. Од Kpaja XII до Kpaja XV виjка. Ч. II. Црна гора у доба обласних господара. Титоград, 1970, с. 29 сл.
75Историjа Црне горе. T. II, ч. 2, с. 40—41; Duсеlliеr, Al. La facade maritime de l'Albanie au Moyen âge. Durazzo et Valona du XI-е au XV-e siècle. Thessaloniki, 1981, p. 611—612.
76Duсеlliеr, Al. La façgde maritime... , p. 612 sq.
77Acta et diplomata res Albaniae mediae aetatis illustrantia. T. II. Ed. L. Thalloczy, C. Jireîek, M. Sufflay. Vindobonnae, 1918, No. 413.
78Историjа Црне горе. T. II, ч. 2, c. 52—61.
79Пак там, c. 61—62.
80Babinger, Fr. Beiträge..., S. 65 sq.
81Мехмед Нешри. Огледало на света, с. 86—90.
82Стоjанοвић, Jb. Стари српски родослови и летописи. Београд Сремски Карловци, 1927, с. 214—215; Динић, M. Жан Фроасар и бој на Плочнику. — ПКЈИФ, 1938, 18, с. 365—366.
83Мехмед, М. Хроника Идриса Битлиси..., с. 108.
84Историja српског народа. T. II. Доба борби за очување и обнову државе (1371 —1537). Београд, 1982, с. 43.
85Бοжилοв, Ив. Фамилията на Асеневци..., с. 229. Някои автори твърдят, че дъщерята на княз Лазар Драгана се омъжва не за Иван Шишман, а за неговия син Александър. Вж. Ρurkοvic, M. Kceri kneza Lazara. Melburn, 1957, s. 67—69.
86Мехмед Hешри. Огледало на света, с. 92.
87Ћирκοвић, С. Историjа средњовековне босанске државе. Београд, 1964, с. 158.
88Ниκοв, П. Турското завладяване..., с. 66—68; Κuzev, AI Zwei Notizen zur historischen Geographie der Dobrudza. 2: Die letzten Grenzen des Despotats in Dobrudza. — In: Studia Balcanica. T. X. Recherches de géographie historique. Sofia, 1975, S. 124—136.
89Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина. Т. II, с. 163.
90Новаκοвић, Ст. Срби и турци XIV и XV века. Историјске студије ο првим борбама с нajездом турском пре и после бoja на Косову. Београд, 1960, с. 155—196.
91Динић, M. Два савременика ο Косовском бojy. — Глас СКА, 1940, 182, с. 135.
92Ћирκοвић, С. Димитрије Кидон ο Косовском бojy. — 3РВИ, 1971, 13, с. 215.
93Историjа српског народа. T. II, с. 43—44; Mihaljcic, R. Lazar Hrebeljanovic. Istorija – Kult - Predanje. Beograd, 1984, passim.
94Mihaljcic, R. Lazar Hrebeljanovic... ,  s. 118 sl.
95Трипковић, В. Турско-угагски сукоби до 1402 г. 1—2, Ист. Гласник. 1959, с. 97—111.
96Историjа српског народа. T. II, с. 47—48. :
97Chalc., р. 35, 51.
98Werner, Е. Die Geburt..., S. 151.
99Werner, Е. Die Geburt…,  S. 160.
100Ibidem, S. 161; Инaлџиκ, X. Османско царство. Класично доба (1300—1600). Београд, 1974, с. 89.
101Duсas, p. 87.
102Werner, Ε. Die Geburt..., S. 160—167.
103Cronici turceçti..., p. 48, 83, 156, 180, 236, 290, 401.
104Боjаник-Лyκaч, Д. Κаκο турците го превзеле Скопиjе. — Зб. музеjа гр. Скопиjе, 1965—1969, 11 — 14, с. 13 сл.
105Историjа Црне горе. T. II, ч. 2, с. 57—63.
106Nicol, D. The Last Centuries..., p. 303.
107The Letters of Manuel II Palaeologus..., No. 14, p. 38; No. 19, p. 56-58.
108Gеmil, I. Mircea l'Ancien face à la politique impreriale de Bayazid ler — Revue Roumaine d'histoire, 1936, XXV, 1—2, р. 3-22 er.
109Ηиκοв, Π. Турското завладяване..., с. 73 сл.
110Barker, J. Manuel II Palaeologus. A Study in Late Byzantine Statemanship, p. 11-121; Manuel II Palaeologus, Funeral Oration on his Brother Theodore. Introduction, Text, Translation and Notes by J. Chrysostomides. Thessalonike, 1985, p. 138—139.
111Werner, Е. Die Geburt..., S. 162—163.
112Barker, J. Manuel II Palaeologus..., p. 122 sq.
113Zakythinοs, D. Le Dcspotat grec..., p. 150. 160.
114Ηиκοв, Π. Турското завладяване..., с. 74 сл.
115Андреев, Й. Легендите за цар Иван Шишман..., с. 165— 167.
116Български средновековни градове и крепости. T. I. Градове и крепости
по Дунав и Черно море. Състав. Ал. Кузев и В. Гюзелев. Варна, 1981, с. 127 сл; Decei, Al. Donà dokumente turcesti privitoare la expeditile sultanilor Baiazid si Murad al II — lea in tarile Romane. — Decei, Al. Ralatii Româno-orientale. Bucuresti, 1978, p. 210-215.
Според една кратка византийска хроника цар Иван Шишман умира на 29 октомври 1395 г. Вж. Schreiner, P. Die Byzantinischen Κleinchroniken. I. No. 91, 4. «Анонимната българска хроника» дава датата 3 юли 1395 г. Тези сведения могат да се съгласуват, ако се приеме, че на 3 юли Иван Шишман е попаднал в османски плен, където умира на 29 октомври с. г. За пленяването на българския цар от османците споменава в своите бележки немският рицар Ханс Шилтбергер. Вж. Шилтбергер, X. Пътепис. Превод от немски по Нюрнбергския ръкопис М. Киселинчева. Редакция, предговор и бележки В. Мутафчиева. С., 1971, с. 34.
117Български средновековни градове и крепости..., T. I,. с. 108—109.
118Ћирκοвић, С. Поклад краља Вукашина. — 36. ФФУ у Београду, 1979, XVI-1, с. 159—161.
119Динић, M. Област Бранковића. — Вж: Динић,. M.. Српске земље у Срењем веку. Београд, 1978, с. 26—29.
120Историја Црне горе. T. II, ч. 2, с. 62—70.
121Wirth, P. Zum Geschichtsbild Kaiser Johannes VII Palaiologos. — Byz., 1965, 35, S. 592—600.
122Историja српског народа. T. II, c. 57—64.
123Maтанοв, X p. Югозападните български земи..., с. 145.
124Божић, Ив. Дубровник и Турска y XIV и XV веку. Београд, 1952, с. 6—20; Фрейденберг, M. M. Дубровник и Османская империя. М., 1984, с. 6—81.
125Ћирκοвић, С. Историjа..., с. 16 —184.
126Giurеscu, C., Giurescu, D. Istoria Românilor. Din ceie mai vechi timpuri pînâ astàzi. Bucuresti, 1975, p. 275—279.
127Спремић, M. Турски трибутари..., c. 48. Датата на битката при Ровине е установена от Ρадοjчић, Ћ. Сп. Листива манастира Πетре од октобра 1395 г. као извор за хронологиjу битке на Ровинама. — Богословље, 1927, 2, с. 293—299. Напоследък в литературата надделява  мнението, че Ровине не е име на крепост, а идва от «ров» и е указание за съществуване на някакви землени укрепления. Битката е станала вероятно в долината на р. Арджеш. Вж.: Nania, I. Contributii la problema localizärii luptei de la Rovine. — In: Studii si articole de istorie. Bucuresti, 1963, 5, p. 431—435.
128Dеcеi, A. A participât Mircea cel Bâtrîn la Lupta de la Ankara? —In: Dеcеi, A. Relatii..., p. 5—14.
129Подробно за османо-влашкия двубой в края на XIV в., вж.. y Gemil. T. Mircea l'Ancian..., p. 3—22.
130Alеxandrеscu-Dеrsca, M. La campagne de Tîmur en, Аnatolie: (1402). Bucarest, 1942, passim.
131Pitchar, D. Е. A Historical Geography..., p. 40—41.
132Плетнева, С. А. Кочевники..., с. 49—52.
133Пак там, с. 79—80.
134Според П. Витек основната причина за разгрома на Баязид при Анкара е,  че той изоставя идеята за «газават». Вж. критиката на това мнение у Imber, С. Paul Wittek's «De la défaite d'Ankara à la prise de Constantinople». — Osmanli araçtirmalari, 1986, 5, p. 65—81.
135Thе Letters..., No. 16, p. 42.
136Шилтбергер, X. Пътепис, с. 27.
137Oikonomidès, N. Le «Haradj» dans l'Empire byzantin du XV-e siècle. — In: Actes du Prem. Cogrès Int. des Etudes Balk, et Sud-est Européennes. III. Sofia, 1969, p. 681—688; Историja српског народа. Τ. II, c. 51; Историjа Црне горе. T. II, c. 59.


 
КРЪСТОНОСНАТА ИДЕЯ И ОСМАНСКОТО НАШЕСТВИЕ

 

Турците са наши Врагове, но гърците са схизматици и са по-лоши от врагове.

Петрарка, писмо от 1366 г.

 

Нека никой не се залъгва с надеждата, че съюзнически италийски войски ще дойдат да ни спасят. Дори и да казват, че ще се вдигнат да ни защитят, те ще вземат оръжието, само за да унищожат нашия град, нашата вяра, нашето име.

Йосиф Вриентий, началото на XV 6.

 

Настъплението на малоазийския ислямски свят срещу Византия в края на XIII и началото на XIV в. дълго време остава извън полезрението на католическа Европа. Наред с чисто европейските проблеми и противоречия, а те никак не били малко, друго едно събитие в Ориента вълнува по това време умовете на нейните политически и религиозни дейци. На 18 май 1291 г. войските на мамелюкския египетски султан Ал-Ашраф Халил завземат сирийската крепост Акра, над която до този момент като символ на кръстоносно присъствие в близост до Светата земя се веели християнски знамена. Няколко месеца след това мамелюците стават господари на всички останали кръстоносни опорни пунктове в Източното Средиземноморие. Унищожен е практическият резултат от двувековните кръстоносни усилия на западния християнски свят1. В светлината на тези събития съдбата на „схизматиците" от Изтока не среща никакво съчувствие на Запад.

Единственият положителен резултат от тревогата, която обхваща католическа Европа след падането на Акра, е съживяването на кръстоносната идея през XIV в. и съзнанието, че християнският свят трябва да противостои на експанзията на исляма. От средата на XIV в. насетне османците все по-осезателно се превръщат в ударна сила на тази експанзия към Европа и рано или късно е трябвало да бъдат взети предвид в плановете за организиране на кръстоносни походи. Такава е трябвало да бъде естествената еволюция на кръстоносната идея през втората половина на XIV и първата половина на XV в. Но това, което е естествено и закономерно за съвременния изследовател, се превръща в реалност, и то твърде условна реалност, с убийствено бавни темпове. Преди всичко необходимо е Западна Европа да осъзнае в пълна степен османската опасност, а това става с голямо закъснение, едва когато османските войски достигат почти до Централна Европа. Тогава възниква с цялата си острота проблемът за осъществяване на кръстоносно взаимодействие между западните сили: нещо, което се оказва трудно осъществимо в европейската действителност от XIV и XV в., когато държавните и династическите интереси преобладават над съзнанието за християнска общност2. Не десетилетия, а повече от век трябва да мине, за да могат западната и източната половина на християнството да сближат до взаимно приемливи граници идеите си за западна кръстоносна помощ срещу азиатския завоевател. Това сближение се осъществява теоретично едва в 40-те години на XV в., но остава в действителност една политико-религиозна фикция, на която никакви усилия не могли да вдъхнат необходимата жизненост. Именно през XIV и XV в. първоначално на балканските християни, а след това на техните религиозни събратя от Централна Европа се пада тежката участ да заплатят висока цена за религиозните противоречия, които векове наред тровят отношенията между западната и източната половина на християнския свят.

Ако се съди от обемната кръстоносно-пропагандна литература, създадена в различни краища на Европа след падането на Акра, до началото на 30-те години на XIV в. западните радетели за кръстоносен поход поставят на една плоскост стремежите да се прогонят мамелюците от Сирия и Палестина и намерението да се възстанови Латинската империя с център Константинопол, унищожена от византийците през 1261 г.3. Не липсват нито западни претенденти за императорския престол, нито пък римските първосвещеници се отказват от ръкополагането на титулярни латински патриарси, чието седалище се намирало във венецианските владения на о-в Евбея (Негропонт). Антимамелюкската насоченост на кръстоносната пропаганда се чувства през целия XIV в. и намира най-пълна реализация през 1365 г., когато една кръстоносна флотилия от 165 кораба начело с кипърския крал Петър I Лузинян завзема и разграбва Александрия4.

Още в първите десетилетия на XIV в. определени среди в Западна Европа започват да изпитват безпокойство от пиратската активност на малоазийските „морски" бейлици. В края на 20-те и началото на 30-те години на века Венеция, разтревожена за сигурността на морските комуникации в Източното Средиземноморие, започва да вижда в бейлиците Айдън, Сарухан и Ментеше сериозна заплаха за своя търговски трафик. Републиката на Свети Марко започва настойчиво да работи за създаване на „антитурска" коалиция. Заедно с ордена на хоспиталиерите в Родос, с краля на Кипър и с други латински държавици в Ориента, тя успява да създаде значителна морска кръстоносна коалиция, която на няколко пъти разгромява флотилии на морските бейлици. Венецианската кръстоносна активност през 40-те години на XIV в. кулминира в разгрома на Айдънския бейлик с център Смирна, с което е унищожено едно от най-опасните пиратски гнезда по малоазийския бряг5. В следващите десетилетия обаче републиката предпочита да укрепи търговските си връзки с бейлиците в Западна Мала Азия и снема от дневния ред на своята източна политика идеята за кръстоносен поход6.

Кръстоносната активност от 30-те и 40-те години на XIV в., в която основни действащи сили са Венеция, папството и католиците в Ориента, няма нищо общо с идеята да се попречи на възхода на османския бейлик. Кръстоносните удари срещу морските бейлици постигат временни тактически цели и за момента осигуряват венецианската търговия по Източното Средиземноморие. В същото време, колкото и странно да изглежда на пръв поглед, тези действия ускоряват стъпването на османците на балканска земя. Те лишават Византия от възможността да балансира османския натиск чрез съюза си с айдънския владетел Умур бей и я тласкат към съюз с османския емир Орхан. Известно е до какви трагични последици доведе това сътрудничество не само за империята, но и за останалите балкански държави.

Едва в края на 50-те и през 60-те години на XIV в. започват първите кръстоносни начинания срещу османците. Те или постигат скромни резултати, или просто са резултат от случайно стечение на обстоятелствата. Във всеки случай те не са свидетелство за действително осъзнаване на османската заплаха и още по-малко - за антиосманско преориентиране на кръстоносната идея. Османските успехи в края на XIV и втората четвърт на XV в., все по-честите опустошителни походи в южните унгарски владения, а не християнската солидарност или призивите за помощ, идващи от Изтока, довеждат до такова едно преориентиране. В този период вече всеки насочен срещу османците кръстоносен поход е можел да има само защитен, а не настъпателен характер. Още преди да бъдат организирани, подобни походи се оказват всъщност закъснели.

Дългото суетене на Западна Европа по отношение на османската заплаха не се дължи само на късното й осъзнаване. В много по-голяма степен то е свързано с липсата на условия за реализиране на кръстоносните идеи. Теоретично те били живи и дори през първата половина на XIV в. изживяват забележителен разцвет, но прекалено многото кръстоносни призиви и детайлни проекти всъщност отразяват степента на тяхната девалвация. Вярно е, че през XIV и XV в. в Западна Европа и въобще в католическия свят съществуват политически и религиозни фактори, които са готови да работят за тяхното осъществяване. През този период едва ли има католически първосвещеник, който поне веднъж в своя понтификат да не е издигал апел за всеобщ кръстоносен поход (passagium generale) и да не е полагал усилия за неговото организиране (събиране на „кръстоносен десятък", издаване на индулгенции за участниците и др.). Едва ли има западноевропейски монарх, който поне веднъж да не е бил вземан предвид като потенциален участник в кръстоносни походи. Обикновено всичко се ограничава с изработване на планове, уточняване на маршрути и формиране на „теоретични" военни коалиции. Оказва се, че кръстоносната идея е отдалечена от действителността толкова, колкото обстановката в Европа през XIV-XV в. се различава от обстановката в XI–XII в. Жизнеността й в епохата на османското проникване се проявява повече в теоретико-абстрактната сфера на нереалистичните кръстоносни проекти и всъщност се разминава със съществуващите обществени и политически условия.

И през XIV и XV в. папската курия се опитва да бъде организатор и координатор на кръстоносни походи. Това не е само продължаване на традицията от предишните векове. През този период кръстоносната активност става едно от най-важните средства за укрепване на разклатения папски престиж, превръща се в инструмент за поддържане на папския абсолютизъм, който точно в този момент среща силна съпротива почти във всички краища на Европа. Тъкмо затова кръстоносните призиви, идващи от Рим, нямат адекватен резонанс: реакцията срещу папското всевластие се пренася върху всички онези средства, с които папите се опитват да задържат предишните си позиции. Но може ли да се очаква, че през XIV и първата половина на XV в. папската курия ще организира и финансира кръстоносни походи, след като е изправена пред най-тежката криза в дотогавашната си история? „Авиньонският плен" (1305-1378)7, църковната схизма в католическата църква (1378-1417)8, когато съществуват двама или дори трима взаимно анатемосващи се папи, острите противоречия със Свещената Римска империя през втората четвърт на XIV в., съборното движение в края на XIV и началото на XV в., което се стреми да подчини папите на волята на църковните събори9, хроничните финансови затруднения, пламенните и много популярни антипапски памфлети на англичанина Джон Уиклиф, хусисткото движение в Чехия - всичко това са елементи на кризата, подклаждана от разкрепостяването на средновековния дух и от издигането на централизирани европейски монархии. Нито една от тези монархии, нито Свещената Римска империя, която теоретично олицетворява политическото единство на Западна Европа, но едва има сили да решава собствените си проблеми, нито Франция и Англия, погълнати от воденето на Стогодишната война (1337-1454) могат да мислят за скъпи, рисковани и пълни с неизвестност кръстоносни походи в Азия или Югоизточна Европа.

От големите европейски държави единствено Унгария е склонна по-плътно да следва папските внушения, но и унгарските владетели, поне до края на XIV в., избират онези страни на папската политика, които съвпадат със собствените им интереси. Дълго време Унгария провежда експанзионистична политика спрямо балканските православни държави и затруднява отпора им срещу османците. Едва от края на XIV в. насетне, когато унгарската държава сама е принудена да се защитава от азиатските нашественици, тя се превръща в един от центровете на антиосманска кръстоносна активност и съпротива10.

Би могло да се помисли, че всички тези неблагоприятни фактори ще бъдат компенсирани от наличието на силни католически опорни пунктове в Ориента и на Балканите. На първо място сред тях трябва да се постави венецианската Романия, една истинска колониална империя на италианската република, която включва много Егейски острови, Крит, градове в Пелопонес, острови по Йонийското крайбрежие, а от края на XIVв. - сухоземни владения в Епирското, Албанското и Зетското крайбрежие11. На второ място идват генуезките колонии: Галата (Пера) на Босфора, острови в Североизточна Егея, фокейското малоазийско крайбрежие12.

Търговските интереси на италианските морски републики изискват те да държат в Източното Средиземноморие значителна част от военните си флотилии, готови с цената на всичко да защитават сигурността на транзитната търговия. Тези военноморски сили наистина са внушителни. През 1422 г. например само Венеция разполага с 45 галери, 300 големи и 3000 по-малки кораба с общо 36 000 моряци13. Кипърското кралство под управлението на кралете от католическата династия Лузинян (след 1291 г. те са и титулярни йерусалимски крале) представлява чудесна кръстоносна база и незаменим участник във всяка значителна морска експедиция в Източното Средиземноморие14. След 1306 г. на о-в Родос се установява монашеско-рицарският орден на хоспиталиерите (йоанитите), който е „специализиран" за борба с исляма и се смятал за покровител на короната на несъществуващото вече Йерусалимско кръстоносно кралство15. И накрая в Континентална Гърция и Пелопонес като резултат от IV кръстоносен поход съществуват множество латински княжества, истински политико-религиозни представители на католическа Европа в православния Изток16.

Ако се разсъждава чисто количествено, балансът на силите в Източното Средиземноморие и Егейския басейн е решително в полза на западните християни. Какъв е тогава реалният ефект от това силно католическо присъствие като средство за възпиране на османците? Веднага трябва да се каже: не особено голям. Първоначално османците са сухопътен нашественик, който не застрашава сериозно венецианските и генуезките търговски комуникации. А никаква сила не е в състояние да накара венецианци или генуезци да участват в кръстоносен поход, ако не виждат в него някаква съвсем практическа необходимост. Известната венецианска поговорка Siamo Veneziani, poi Christiani (Ние сме венецианци, а след това християни) през XIV и първата половина на XV в. спокойно може да се постави за мото на политическата доктрина на италианските морски републики. Кипърското кралство въобще не гледа на османците като на свой ислямски противник. Родоските хоспиталиери били отлични кръстоносци, но военните им възможности са ограничени. Подобна констатация с още по-голяма сила важи за латинските княжества в Континентална Гърция и Пелопонес.

С течение на времето италианците в Ориента и особено венецианците осъзнават, че унищожаването на Византия и другите балкански държави от османците крие много неизвестни за колониалните им империи. Венецианците например смятали, че съществуването на немощна Византия е най-сигурната гаранция за търговската им хегемония и на тази основа Републиката на лагуните разработва принципите на своята източна политика. Венеция изпъква като един от основните византийски кредитори и защитници. Това обстоятелство, съчетано със стъпването на венецианците в Епирското, Албанското и Зетското крайбрежие в края на XIV в., неизбежно е трябвало да ги сблъска с османците. Към 1392 г. в Републиката на св. Марко с тревога научават за първите сериозни османски опити за строеж на флот17, но последвалите събития отново й донасят успокоение и чувство на сигурност, дори прекалено голяма сигурност в морската й хегемония. Ако трябва накратко да се формулира отношението на Венеция към православните държави и особено към Византия, най-добре е да си послужим с думите на големия познавач на венецианската политика Ф. Тирие. Помощта, която републиката е била готова да окаже на Византия, според него е „реална, но недостатъчна, във финансово отношение - значителна, но не и безкористна"18. Това е помощ, която удължава византийската агония, но в крайна сметка не предотвратява гибелта на Византия.

Най-простото и същевременно най-ефикасното действие, което венецианци и генуезци са можели да предприемат срещу османците, е да блокират Проливите. Това би отговаряло и на търговските им интереси, тъй като със сигурността на Проливите всяка една от двете републики свързва свободния достъп до Черно море и осъществяването на търговския трафик с татарите в Южна Русия и с българското Черноморие19. Но тъкмо в този невралгичен и стратегически важен район традиционното венецианско-генуезко съперничество придобива особена ожесточеност. От края на XIII до 80-те го¬дини на XIV в. то кулминира в четири кръвопролитни венецианско-генуезки войни, в които флотите им се обезкръвяват и взаимно неутрализират. Достатъчен е само един пример за зловредното влияние на продължителните разпри между двете републики. Последната венецианско-генуезка война през XIV в., т.нар. „война Киоджиа" (1377-1381), в която ябълката на раздора е о-в Тенедос, води до това, че този остров - прекрасна база за защита на Дарданелите, е трябвало да бъде неутрализиран, населението му - изселено, а укрепленията – сринати20. За Византия венецианско-генуезката вражда е силен дестабилизиращ фактор, не по-малък от османската намеса в династическите междуособици. На всичко отгоре търговският нюх на италианците им подсказва идеята да търсят някакъв modus vivendi с османските нашественици. Генуезката колония Галата поставя началото на сътрудничеството си с тях още в средата на XIV в.21. В Ориента винаги се намирали италиански корабни капитани, които срещу добро заплащане били готови да прехвърлят османски войски от Азия в Европа.

Наред с всичко това основната трудност за организиране на антиосмански кръстоносни походи се заключава в различното виждане на западните и източните християни относно самата същност на подобна инициатива. В основата си тази липса на координация отразява различната религиозно-психологическа нагласа на двете половини на тогавашния християнски свят, натрупваната в течение на векове взаимна омраза и подозрителност. За авиньонските папи например не съществува разлика между еретици, неверници и източни християни – схизматици22. Условието, което папите поставят за организиране на западна антиосманска акция, е източните християни да изоставят религиозните си „заблуди" и да се приобщят към лоното на истинската църква - т.е. към папството. Такова отношение на Изток се тълкува, и то не без основание, като посегателство срещу традицията и културно-религиозната самобитност, а не като искрен стремеж да се защитят християните некатолици от ислямската опасност. Стремежите на папството да се търси в кръстоносния поход политико-религиозна изгода намират най-различни проявления - като се започне от безкрайните преговори за църковна уния и се стигне до неприкрити опити за налагане на католицизма във Византия и други православни държави. Действията в тази насока имат известни успехи. Католицизмът прониква в някои балкански управляващи династии: във Византия, Босна, България, Зета, Влашко и Молдова и сред отделни владетелски фамилии в Северна Албания23. Ревностен изпълнител на папската политика за разпространение на католицизма на Балканите е Унгария, чиито владетели виждат в това средство за налагане на унгарското присъствие на юг от Долен и Среден Дунав.

Отрицателното отношение към православните християни в Западна Европа е всеобщо. То не отминава нито кръстоносните пропагандатори, нито дейците на Ранното италианско възраждане. Достатъчно е да се спомене, че една такава известна фигура като Уилям Адам, автор на подробен проект за кръстоносен поход от 30-те години на XIV в., предлага от всяко православно семейство да се отнема по едно дете и то да бъде възпитавано в католически дух. Петър Томас, титулярен латински патриарх на Константинопол към средата на XIV в., не се колебае да прилага методите на инквизицията, за да принуди православните християни в Кипър да приемат католицизма24.

И в православния Изток отношението към западните християни не е по-различно, макар че е по-нюансирано. В Сърбия, Босна, България, Влашко понятието „кръстоносен поход" е синоним на упоритите унгарски опити за експанзия на Балканите. Тези балкански държави поне до края на XIV в. са принудени да се бранят на два фронта - срещу унгарци и срещу османци. Бруталният характер на унгарската експанзия в Сърбия, Босна, България и Влашко се изразява не само в открити действия, но и в опитите на унгарското духовенство да кръщава повторно източните „схизматици"25. При това положение е повече от естествено, че идеята за кръстоносен поход не може да бъде особено популярна сред българи, сърби, власи и босненци. Освен това има и нещо друго. Папската курия с нищо не показва, че зачита суверенитета на поместните православни църкви и че ги смята за достоен партньор в преговорите за църковна уния. За нея център на православния свят е Константинопол и там именно са насочени усилията на апостолическия престол. Българската и сръбската църква, Охридската архиепископия и др. практически са извън полезрението на папската политика и съвсем естествено в Търново, Печ и Охрид вземат връх антикатолическите настроения. Отрицателно отношение към „франките" прозира например в съчиненията на патриарх Евтимий Търновски. Едва след 1396 г. повече като политическа необходимост, отколкото по вътрешно убеждение неговите следовници Киприан и Григорий Цамблак (вече като киевски митрополити) прегръщат идеята за уния и за свързаните с нея кръстоносни походи26.

Във Византия отношението към западния свят и в частност към възможността той да организира антиосмански кръстоносни походи е доста по-сложно. Най-последователните византийски латинофили са готови да приемат кръстоносна помощ от католическа Европа на каквато и да е цена. В средите им възниква странното за ромеите усещане, че в интелектуално и техническо отношение Византия е изостанала от Западна Европа. Латинофилите са горещи привърженици на идеята за сътрудничество със западните християни, но представляват интелектуално малцинство без особено влияние сред широките слоеве от византийското общество27.

Византийските императори, като се започне с Андроник III и се стигне до Константин XII Драгаш, заедно със своето светско обкръжение се придържат към реалистично отношение спрямо западната кръстоносна помощ. Те виждат в нея средство за спасяване на империята, но знаят, че трябва да платят и полагаемата се цена: сключване на църковна уния. Те поставят на папството свои насрещни условия, най-важното от които е помощта да предхожда унията, а тя да бъде сключена на равноправни начала, и то на представителен църковен събор28. И групата на „латинофилите", и групата на „реалистите" таят в себе си освен надежда и известна боязън от западно кръстоносно вмешателство - традиционното чувство, с което византийците посрещат всяка кръстоносна акция от края на XI в. насетне29.

Най-многобройни във Византия са тези, за които антилатинските настроения стават елемент на ромейската гордост и средство за защита на изконните византийски добродетели. В унията и кръстоносния поход те виждат не спасение, а гибел за империята30. В тази категория влизат Константинополската патриаршия, византийското монашество и широките народни слоеве, върху които византийската църква има силно влияние. Тяхна идейна платформа е исихазмът, макар че ще бъде погрешно винаги и във всички случаи исихазмът да бъде отъждествяван с латинофобията в късна Византия. Допълнителен стимул за подхранване на антилатински чувства у средния византиец е горчивият спомен за събитията от 1204 г. и търговската хегемония на Венеция и Генуа. Алекси Макремволит например сравнява генуезците от Галата с отровна змия, приютена от простодушния земеделец само за да го ухапе и умъртви31. А Никифор Григора оприличава кръстоносния поход на „желязна стена", която неумолимо се движи срещу ромеите и ги прегазва32. Византийските латинофоби тържествуват при всеки неуспех на кръстоносните начинания и с голяма настойчивост изтъкват невъзможността и нежеланието на Запада да помогне на източните християни. Поводи за такова тържество не липсват. Нима кралят на Малка Армения Леон VI не е пленен от мамелюците в 1375 г., въпреки че приема папско върховенство? А променя ли се с нещо съдбата на зетския владетел Георги II Балшич, католик от 1368 г., след като той отстъпва на папата земите си в 1391 г.? Не претърпяват ли западните кръстоносци съкрушителен разгром от войските на султан Баязид в 1396 г. при Никопол? Латинофилите трудно можели да парират подобни подмятания с аргументи от действителността.

Императорската власт във Византия трябва да лавира между крайностите на латинофилията и латинофобията при опитите си да въвлече католическия свят в борбата срещу османската експанзия. Всеки успех на османците кара императорите да се обръщат към папите с молби за помощ и с обещания за църковни отстъпки, а всеки неуспех в тази насока ги принуждава да търсят преки контакти с европейските владетели. И така година след година, десетилетие след десетилетие.

За пръв път през XIV в. Византия се ангажира с преговори за кръстоносен поход срещу ислямската опасност през 1332 г. На 6 ноември пратеник на император Андроник III Палеолог сключва в Родос споразумение за общи действия с рицарите - хоспиталиери, Венеция и авиньонския папа Йоан XXII. Към споразумението се присъединяват малко по-късно френският крал Филип VI и кипърският крал Хуго IV Лузинян. Предвиждало се създаване на обща флотилия от 20 кораба (10 византийски, 6 венециански и 4 родоски), която да се събере на 15 април 1333 г. на о-в Евбея. Този флот, определян от съвременниците като „кръстоносен", нанася силен удар върху пиратството на малоазийските морски бейлици и скоро след това се разпада. Във връзка с тези събития проличава отрицателното отношение на някои ромеи към византийско-католическото сътрудничество. Григора противно на истината твърди, че Андроник III е принуден насила да изпрати византийски кораби в кръстоносния флот и дори че латинските участници в него не се явяват в Евбея на уречената дата34. По-прагматично настроеният византийски император гледа на събитията от 1333 г. с голям оптимизъм и надежда. Частичният успех на акцията го кара да продължи и задълбочи контактите с католическа Европа. През 1339 г. като личен пратеник на Андроник III Палеолог за Франция и Авиньон заминава Варлаам (известен като яростен противник на исихазма) с цел да търси военна помощ. Но във Византия добре знаят, че на Запад неизбежно ще повдигнат въпроса за унията и затова Варлаам изготвя предварително текст, връчен в Авиньон на папа Бенедикт XII. Съществуват две възможности за сключване на уния, е отбелязано в този „меморандум": или да бъде наложена на източните християни, което е неразумно, или да бъде обявена на църковен събор, което ще парира отрицателната реакция на някои православни дейци и ще им покаже, че е извършен акт, съобразен с църковните канони. Необходимо е папата да покани на такъв събор четиримата източни патриарси. Най-добре ще бъде, ако преди това християните от Изтока получат военна помощ. По този начин омразата им към латинците ще бъде смекчена и те по-лесно ще приемат унията. А щом папата е убеден в правотата на католическите догми, той няма защо да се страхува от богословски дискусии, които ще възникнат на проектирания църковен събор. На всички тези доводи папа Бенедикт XII отговаря с едно изречение: първо източните схизматици трябва да бъдат „пречистени" и едва тогава да се говори за каквато и да е военна помощ от Запад35. По този начин на срещата в Авиньон през 1339 г. папството и Византия формулират отчетливо своите позиции за условията, при които може да се организира кръстоносен поход. От този момент насетне и двете страни ще се опитват да наложат своите виждания, които отстояват с голяма упоритост. Проблемът за унията се оказва централен и в повечето случаи засенчва преговорите за конкретна помощ срещу ислямската експанзия.

През 1347 г. византийският император Йоан Кантакузин отново повдига въпроса за унията и свързаната с нея помощ. В разговор с католическия свещеник Бартоломей (запис на разговора е изпратен на папа Климент VI) Кантакузин конкретизира някои от аргументите на Варлаам. Той, макар и неофициално, признава върховната църковна власт на папата, но отново настоява спорните догматични въпроси да бъдат обсъдени на църковен събор, който да се състои в Евбея или Родос. Византийският император обещава да се включи във всяка организирана от папата кръстоносна акция било срещу османците, било срещу някой друг малоазийски бейлик, но отново заявява, че е необходимо първо папата да организира такъв поход и след това да се говори за уния. В същия дух протичат разговорите между тримата пратеници на Кантакузин в Авиньон и папа Климент VI. Единствената разлика е, че те предлагат като място на бъдещия църковен събор някои от адриатическите градове, подчинени в църковно отношение на папата. Кантакузин не пропуща да се похвали, че Климент VI се съгласява с византийските (т.е. с неговите) предложения, но това едва ли отговаря на истината. Папската политика остава непроменена, а византийско-авиньонските преговори замират в 1351-1352 г. и не се подновяват цели три години36. Все пак позицията на Кантакузин в тези преговори показва ако не готовност за отстъпки, то поне стремеж към доближаване до папските виждания за уния и кръстоносен поход чрез допускане на второстепенни и формални компромиси. Но основните пунктове във византийската унионистична и кръстоносна програма остават непроменени.

По същото време и сръбският цар Стефан Душан прави постъпки в Авиньон за сключване на църковна уния (1347). Всъщност истинските дипломатически контакти започват през юни 1354 г., когато сръбско пратеничество връчва на папа Климент VI специален хрисовул, с който се признава папското църковно върховенство. Малко след това сръбският владетел изявява желание да бъде назначен за „капитан" на голям кръстоносен поход срещу „неверниците". Папата отговаря благосклонно и изпраща в Сърбия двама свои легати - добре известния кръстоносен радетел от XIV в., гасконеца кармелит Петър Томас и епископа на Трогир - Братоломей (началото на 1355 г.). Преговорите между тях и Стефан Душан завършват с провал, тъй като папските легати се интересуват повече от унията, а не от плановете за кръстоносен поход. А и Душан, изглежда, не настоява много за първоначалния си план. За него дипломатическият демарш в Авиньон е средство да възпре унгарския натиск от север и след като унгарският крал Людовик Анжуйски изоставя временно плановете си за нахлуване в Сърбия, сръбският цар от своя страна изоставя идеята си за кръстоносен поход под папска егида37. През 1356 г. самият папа подтиква Людовик Анжуйски да организира кръстоносен поход не срещу някой друг, а срещу сърбите, наречени в папското писмо „бунтовници, схизматици, неверници и противници на католическата вяра".

Със стъпването на османците в Гапиполи стремежът на светската власт във Византия да привлече западна помощ се превръща в един от основните елементи на византийската външна политика. Сериозността на положението принуждава византийската дипломация да бъде по-отстъпчива. На 15 декември 1355 г. византийският император Йоан V Палеолог подписва в двореца Влахерна обширен хрисовул, който е изпратен в Авиньон и чието съдържание представлява подробен план за получаване на военна помощ от Запада и за отстраняване на свързаните с нея затруднения от религиозен характер. На първо място византийският император обещава лично и от името на своите поданици да се подчини на папската църковна власт, което трябвало да се осъществи на етапи. Като гаранция за изпълнение на това обещание императорът възнамерява да изпрати сина си Мануил в Авиньон. От папата се иска да осигури на Византия 15 транспортни кораба, 5 галери, 500 рицари и 1000 стрелци за срок от шест месеца заедно с папски легати, които да работят за сключване на уния. Ако предлаганото сътрудничество не се осъществи по негова вина, Йоан V Палеолог предлага да абдикира в полза на Мануил, а папата като „духовен баща" на императорския син ще може да управлява империята от негово име. Освен това, в случай че византийците не изпълняват поетите ангажименти, папа Инокентий VI можел да окупира някои територии, които се намират под византийска власт. Но ако целият план успеел, папата трябвало да оказва по-нататъшна помощ на Византия в борбата срещу османците с армия и флот, начело на които да стои като „главен капитан и знаменосец" Йоан V Палеолог38.

Византийският план от 15 декември 1355 г. показва, че императорът е готов да отиде доста далеч, за да убеди папата в своята искреност. В него не се споменава нищо за традиционното византийско искане за свикване на църковен събор. Неизменна остава само византийската позиция, че военната помощ от Запад е абсолютно наложителна като условие и средство за сключване на уния. Макар и много подробен, планът от края на 1355 г. не е лишен от известни слабости и дори от голяма доза наивитет. Нереалистично е обещанието на Йоан V Палеолог, че при присъствие на католически военни сили на византийска земя неговите поданици ще приемат лесно католическата вяра. Още по-странна е убедеността на византийския император, че папството е в състояние да събере и изпрати срещу османците каквито и да е военни сили. Познавайки отлично финансовите и политическите затруднения на авиньонския двор, папа Инокентий VI като че ли показва известен страх от готовността на византийците да правят отстъпки. Та нали ако Византия приеме папското виждане за уния, в Авиньон ще трябва да направят следващата стъпка и да преминат от думи към дела! Обещанието на Йоан V Палеолог да накара своите поданици да прегърнат католицизма вместо радост поражда оправдани резерви в папското обкръжение. Всъщност самият византийски император още през 1356 г. трябвало да признае в едно свое писмо до папата, че ромеите фанатично държат на православието и не искат да чуят за никакви компромиси.

Въпреки всичко папа Инокентий VI полага известни усилия да направи единственото, което е по силите му. Той се обръща към Генуа, Венеция, Кипърското кралство и родоските хоспиталиери с призив да организират военноморска коалиция в защита на Византия. За да бъдат тези призиви по-убедителни, папата - противно на истината - им съобщава, че Йоан V Палеолог вече е приел църковната уния. Тази „благородна лъжа", изглежда, оказва някакъв ефект. Въпреки че от проектираната антиосманска коалиция почти веднага отпада Генуа, останалите призовани участници се съгласяват да предоставят по два кораба39. През май 1359 г. папата назначава за свой легат в Изтока известния Петър Томас, поверява му командването на шесткорабната кръстоносна флотилия и му дава правото да обяви кръстоносен поход. Папският легат, известен с кръстоносната си ревност, но и с омразата си към източните схизматици, изпълнява папските нареждания, доколкото има възможност за това. През лятото на 1359 г. неговите кораби превземат от османците град Лампсак на малоазийския бряг на Дарданелите, но след това, вместо да останат там и да прекъснат пътя на нашествениците към Европа, се насочват към Ефес. Град Лампсак е изоставен, а кръстоносният флот се разпада в края на 1359 г. поради липса на средства40.

Кръстоносният поход на Петър Томас от 1359 г. е първият през XIV в., който предприема известни действия срещу османските нашественици. Това обстоятелство не трябва да се надценява не само защото успехите на папския легат са мимолетни, но и защото нищо не дава основание да се мисли, че той е възнамерявал да воюва сериозно срещу османското емирство. Петър Томас се ръководи от абстрактната идея за борба срещу исляма въобще, а превземането на Лампсак е съпроводено с репресии и срещу мюсюлмани, и срещу православни християни.

През 1361 г. папският легат е изпратен във византийската столица, за да поднови преговорите за уния с Константинополската църква. В разговорите и двете страни повтарят старите си аргументи. Византийският император уж бил склонен (поне според житието на Петър Томас) да смени антилатински настроения патриарх Калист и да постави на негово място католик41, но очаквал преди това да получи помощ от западните християни. Петър Томас настоява точно на обратното: първо уния, после помощ. В Авиньон надценяват възможностите на византийския император да наложи исканата от тях религиозна промяна, а протакането на този въпрос от византийска страна схващат като неискреност. В Константинопол пък надценяват възможностите на папата да помогне със свои средства или да внуши на католическите държави да формират антиосманска коалиция и тълкуват папската позиция като липса на добра воля.

След неуспеха на преговорите с Петър Томас Йоан V Палеолог опитва други вариант: директни контакти с италианските морски републики Венеция и Генуа. Намерението му е да накара двете морски сили в съюз с Византия да защитават Проливите. През 1361 г. императорът се обръща към Венецианската република с предложение за морски съюз, към който да бъде привлечена и Генуа. Йоан V Палеолог иска Венеция и Генуа да предоставят по два кораба, които заедно с четири византийски галери да осигурят редовна патрулна служба в Босфора и Дарданелите. В случай на военни действия този флот трябва да се командва от императора, а при обикновено патрулиране командването да се сменя периодически между венецианци и генуезци. Венецианският сенат отговаря положително на византийското предложение. През пролетта на следващата година в Константинопол пристигат неговите пратеници Франческо Бембо и Доменико Микиели с подробна инструкция, носеща дата 24 март 1362 г. В нея се предвижда разширяване на проектираната коалиция чрез привличане на трапезундския император, кипърския крал, родоските хоспиталиери, „императора на Загора" (т. е. българския цар Иван-Александър) и други barones et gentes mundi. Венецианците отиват толкова далеч, че дори предлагат предварителна подялба на земите, които ще бъдат отвоювани от османците: Тракия да се върне на Византия, а останалото да се подели по равно между всички участници. Но като предварително условие за изпращането на венециански кораби в Проливите сенатът иска окупиране на о-в Тенедос от венециански морски единици. Генуезците отправят същото искане. В този момент византийският император все още не е склонен на подобни отстъпки, а спорът на двете италиански републики за о-в Тенедос прави невъзможно каквото и да е военно сътрудничество между тях. Проектираната коалиция остава само на книга. Всичко свършва с подновяване на търговското споразумение между Византия и Венеция и с уверения във взаимно приятелство42.

Когато в Константинопол приключват византийско-венецианските преговори, кръстоносната идея в Западна Европа получава нов импулс благодарение на дейността на кипърския крал Петър I Лузинян (1357-1369) и на неговите близки съратници Филип дьо Мезиер и Петър Томас. Обстановката в Европа след временното преустановяване на 100-годишната война (примирието от Бретини в 1360 г.) изглежда сравнително благоприятна за организиране на общ кръстоносен поход. В 1362-1364 г. младият кипърски крал посещава Венеция, Генуа, Авиньон, Париж, Лондон, Прага, Виена и Краков и успява да спечели за каузата на един passagium ultramarin френския крал Жан Добрия, римския император Карл IV Люксембургски, майсенския маркграф Фридрих III, саксонския херцог Рудолф II, савойския граф Амедей VI (Зеления граф), унгарския крал Людовик Анжуйски и много други западноевропейски владетели и аристократи. През 1363 г. авиньонският папа Урбан V обявява общ кръстоносен поход за две години, чиято основна цел е да се разгромят мамелюците в Египет и да се завладее отново Светата земя. Такъв е и смисълът на кръстоносната пропаганда, извършвана от крал Петър I Лузинян, Петър Томас и Филип дьо Мезиер. Те убеждават западноевропейските си събеседници в необходимостта да се изтласкат мамелюците, което отговаря на интересите на кипърското кралство, но не споменават нито дума за османската опасност и за тежкото положение на източните християни. Цялото това раздвижване на кръстоносния дух се материализира в събирането на огромен кръстоносен флот, който под командването на Петър I Лузинян на 9 октомври 1365 г. превзема временно Александрия. Този успех предизвиква ентусиазъм в Европа, но поражда недоволство от страна на Венеция, която няма намерение заради абстрактните идеи на кръстоносците да разваля здравите си търговски връзки с мамелюкски Египет43.

Още в 1364 г. слуховете за подготвянето на голям кръстоносен поход достигат до Константинопол. В писмо до папа Урбан V от лятото на с. г. император Йоан V Палеолог предлага военно сътрудничество с кръстоносците, без да се обвързва този път с някакви конкретни обещания. В отговора си от 16 октомври 1364 г. папата дава известни надежди на императора и, разбира се, му припомня, че трябва да побърза с унията, ако иска да разчита на кръстоносна помощ. В края на годината за Авиньон заминава византийският пратеник, католикът Йоан Ласкарис Калоферос. Под негово влияние през пролетта на 1365 г. папата обявява план за антиосмански кръстоносен поход с участието на Генуа, родоските хоспиталиери и маркиза на Монферат. Генуа трябвало да предостави 10 кораба и парична вноска от 100 000 перпера, маркизът на Монферат - 1300 рицари, а хоспиталиерите - 1000 рицари и 4 кораба. Този проект не се осъществява поради споровете и противоречията между предполагаемите участници в похода.

През пролетта на 1365 г. унгарският крал Людовик Анжуйски напада северозападните български земи, превзема Видин и не крие намеренията си да продължи своето настъпление към Търново44. Унгарското ангажиране на юг от Долен Дунав отговаря на общата насока на папската политика за разпространение на католицизма сред източноправославните християни и съвпада с изострянето на българо-византийските отношения в средата на 60-те години на XIV в. Затова в Константинопол схващат унгарските действия във Видинско не толкова като посегателство срещу православната вяра (въпреки че знаят за масовото и насилствено покатоличване на населението в Северозападна България), а като готовност от унгарска страна да се воюва срещу османците и срещу онези християни, които търсят сътрудничество с „неверниците". Самият папа Урбан V засилва византийските надежди за помощ от Унгария. На 25 януари 1366 г. той съобщава на Йоан V Палеолог за новия си план за антиосмански действия, основни участници в който ще бъдат Людовик Анжуйски (по суша), крал Петър I Лузинян и граф Амедей VI Савойски (по море). И сега Урбан V не забравя да напомни за унията, като вероятно е смятал, че изработеният план за антиосмански кръстоносен поход представлява изпълнение на византийското условие за нейното сключване45. И този път папският план се оказва нереалистичен, тъй като в началото на 1366 г. нито кипърският крал, нито савойският граф имат намерение да воюват срещу османците. Отново в действие влиза познатата дипломатическа схема: император Йоан V Палеолог се опитва да заобиколи папското посредничество и се обръща пряко към католически светски владетел. Този път изборът пада върху Людовик Анжуйски, владетел на най-могъщата католическа държава в Централна Европа в средата и третата четвърт на XIV в.

В края на януари или началото на февруари 1366 г. византийският император заедно с малка свита и с двама от своите синове - Мануил и Михаил, напуска Константинопол и по Черно море и Дунав се отправя за Буда. За пръв път във византийската история император на ромеите отива в чужда държава не като завоевател, а като молител. След пристигането на византийската делегация в унгарската столица между Йоан V Палеолог и Людовик Анжуйски веднага започват преговори, чийто основен смисъл е привличане на Унгария в борбата срещу османците46. Първоначално преговорите вървят учудващо гладко. Людовик Анжуйски веднага информира Венеция и Авиньон, че е готов да застане начело на голяма армия за поход срещу османците и иска участие на венециански кораби в него (от 2 до 5 кораба за 6 месеца). Републиката на Свети Марко се съгласява, при условие че корабите й ще оперират само по малоазийското крайбрежие, т.е. далеч от Проливите, далеч от местата, където може да се даде решително сражение на нашествениците.

На 1 юли 1366 г. папа Урбан V за пръв път взема официално становище към унгарско-византийските преговори. Той подчертава необходимостта да се сключи църковна уния от типа на Лионската (1274 г.), одобрява унгарските планове за поход срещу османците и издава енциклика до католическото духовенство в Унгария, Далмация и Дубровник, според която унгарските намерения трябва да се поощряват по всякакъв начин. Според папата целта на кръстоносния поход трябва да бъде защитата на католиците в Ориента. Нито дума не споменава той за източноправославните християни. Този „пропуск" всъщност представлява добре премислен дипломатически ход за натиск върху Византия и другите православни балкански държави. Внушавало им се косвено, че е необходимо да приемат папската духовна власт, ако искат да разчитат на католическа военна подкрепа.

На 23 юли 1366 г. двама папски пратеници заминават за Буда, за да водят паралелни преговори за уния, като предварително възнамеряват да минат през Париж, Прага, България, Сърбия и Византия, за да подготвят почвата. В същия ден папа Урбан V изпраща тайно писмо до Людовик Анжуйски,в което го предупреждава, че византийците никога не са били искрени по въпроса за църковното единство и забранява на унгарския крал да предприема каквито и да е действия срещу османците в продължение на една година. Папата не крие, че би искал първо византийците да се подчинят на папската църковна власт и едва след това да се мисли за каквато и да е помощ. Византийско-унгарските преговори отново се оказват в омагьосания кръг на формулировките „първо уния, после помощ" и „първо помощ, после уния".

Под влияние на Авиньон и на традиционните унгарски планове за експанзия срещу балканските православни християни Людовик Анжуйски в скоро време се отказва от първоначалните си обещания47. През октомври 1366 г. той уведомява Венеция, че има намерение да воюва срещу Сърбия, България и Византия, които обвинява в зложелателни интриги. За Венеция това е добър повод, за да откаже каквото и да е сътрудничество под предлог, че поддържа добри отношения с въпросните държави. През следващата 1367 г. унгарската политика се ориентира към проблемите на Централна Европа и унгарският крал се вплита в конфликт с Карл IV Люксембургски за короната на „Свещената Римска империя“48. За византийския император не остава нищо друго, освен да потегли обратно за Константинопол с празни ръце. Преди да се завърне в своята столица, той изживява нови премеждия. Българският цар Иван-Александър отказал да го пропусне през българска територия, защото не без основания гледал с подозрение на византийско-унгарските преговори. Йоан V Папеолог е принуден да остане продължително време в окупирания от унгарците Видин49.

Докато византийският император преговаря в Буда, в Европа завършва подготовката на единствения кръстоносен поход през XIV в., който постига определени и по-трайни успехи срещу османските завоеватели. Организатор на този поход е савойският граф Амедей VI, братовчед на Йоан V Палеолог, племенник на майка му Ана Савойска50. Отначало графът на Савоя възнамерява да вземе участие в коалицията на Петър I Лузинян срещу Египет, но липсата на средства и някои вътрешни проблеми в графството му пречат да тръгне за Кипър в уречения срок. В началото на 1366 г. Амедей VI най-после довършва подготовката си, като организира флот от 15 кораба (6 генуезки, 5 венециански и 4 марсилски) и армия от 1500-1800 рицари - италианци, французи, англичани и германци. През юли с. г. флотилията на Зеления граф потегля към венецианската колония град Корон в Южен Пелопонес, за да продължи оттам в посока към Кипър (Амедей все още не се отказвал от първоначалното си намерение да воюва срещу мамелюците в Египет). Преди да се насочи на юг, той е лъжливо информиран от венецианските власти, че крал Петър I Лузинян е сключил мир с мамелюкския султан. Венеция се страхува от подновяване на военните операции срещу Александрия, която е една от основните й търговски бази. Този път венецианската двуличност спрямо кръстоносните походи изиграва положителна роля. Под влияние на лъжливата венецианска информация Амедей VI се отказва от похода в Египет и насочва корабите си към Константинопол. На 17 август неговата войска обсажда крепостта Галиполи, в която има незначителен османски гарнизон, и след петдневни сражения я превзема. По този начин без много усилия и жертви основното османско предмостие в Европа се оказва в християнски ръце. Първоначално Амедей VI, който осъзнава стратегическото положение на превзетата от него крепост, я предлага на Венеция, която може успешно да я защитава с мощния си флот. След отказа на републиката да се ангажира с подобна задача Галиполската крепост е върната на Византия51. През септември 1366 г. граф Амедей Савойски тържествено влиза в Константинопол и там научава за задържането на своя братовчед Йоан V Палеолог от българите. През зимата на 1366-1367 г. неговата флотилия се насочва към българското Черноморие, завзема много от българските крепости и принуждава цар Иван-Александър да осигури връщането на византийския император в Константинопол52. Вместо да използва завземането на Галиполи, за да продължи настъпателните действия срещу османците в Тракия, Зеленият граф се заплита в сложните междубалкански отношения. Чрез враждебните си действия срещу България той внася допълнително разединение между две от православните балкански държави, които и без това не предприемат общи действия срещу османската експанзия. През май 1367 г. Амедей Савойски превзема още две малки османски крепости в Югоизточна Тракия, с което показва, че една малобройна, но добре организирана кръстоносна армия през 60-те години на XIV в. е в състояние успешно да се противопостави на все още некоординираното османско настъпление в Тракия. През юни 1367 г. свойският граф прекратява своя кръстоносен поход поради невъзможност да изплаща заплатите на своите рицари - наемници.

По време на престоя на Амедей Савойски в Константинопол между него и Йоан V Палеолог се водят разговори за църковната уния. Постига се договореност лично византийският император и неговият престолонаследник Андроник IV Палеолог да се явят при папата и посещението им да завърши с тържествено обявяване на църковното единство. Във връзка с тези преговори във византийската столица се състоял разговор между титулярния латински патриарх на Константинопол Павел (бивш католически епископ на Смирна) и монаха Йоасаф (бившия император Йоан Кантакузин), по време на когото се дискутира начинът, по който трябва да се сключи унията. Йоасаф (Йоан Кантакузин) повтаря аргументите, изтъкнати от него пред папските пратеници в Константинопол през 1350 г. Той декларира искрено желание за премахване на схизмата, но се оплаква, че латинците не гледат на унията като на равноправен акт и не искат да обсъждат догматичните различия на църковен събор. А такъв събор според него е абсолютно задължителен и за да бъде той достатъчно представителен, трябва да присъстват папата, всички източни патриарси и първосвещениците на православните църкви от България, Сърбия, Грузия и др. Ако се съди от гръцкия запис на диалога, латинският патриарх Павел се съгласява с мнението са своя събеседник53. През 1367 г. дори константинополският православен патриарх Филотей Кокинос започва да подготвя почвата за свикване на вселенски събор, като в изпратените писма успокоява главите на поместните православни църкви, че никой няма да иска от тях да променят православните религиозни ритуали54.

Упоритите византийски настоявания за свикване на църковен събор предизвикват раздразнение в Авиньон. Там смятат, че с похода на Амедей Савойски е изпълнено основното византийско условие за сключване на унията. За разлика от легата Павел, папа Урбан V не искал и да чуе за събор: според него това представлява посегателство срещу авторитета му на глава на християнската църква. От такава позиция той посреща византийските пратеници, които през октомври 1367 г. отпътуват за Авиньон с корабите на Амедей Савойски. Тъй като преговорите отново са изправени пред провал, през октомври 1369 г. император Йоан V Палеолог лично заминава за Италия, където става свидетел на тържественото влизане на папа Урбан V в Рим и скоро след това публично обявява преминаването си в лоното на католицизма. Противно на византийските очаквания и след този акт папската позиция не става по-благосклонна. В разговорите между католическия църковен глава и императора твърде много се говори за уния и твърде малко за кръстоносен поход срещу османците. Папа Урбан V се оправдава с това, че приемането на католическата вяра от Йоан V Палеолог е лично действие, което с нищо не ангажира православните църкви. По този начин той всъщност прикрива безсилието си да намери участници за каквато и да е кръстоносна експедиция. Папата предлага на византийския император да вербува като кръстоносци „безработните" рицари кондотиери, които по време на паузата в Стогодишната война ограбват Централна Италия. И от това предложение не излиза нищо, тъй като липсват средства за заплащане на кондотиерските отряди, а и желание от тяхна страна да изоставят доходните си „занимания" в Италия и да потеглят срещу османците55.

След като не постига нищо в Рим, император Йоан V Палеолог се отправя за Венеция. Вместо да обсъдят сериозно с него османската опасност, венецианският дож и сенат принуждават императора да води с тях дълги и унизителни преговори за неизплатените византийски дългове, за условията за получаване на нови заеми и за отстъпване на о-в Тенедос. По този повод късновизантийските историци отбелязват, че Йоан V Палеолог е хвърлен в тъмница като неплатежоспособен длъжник. Разбира се, венецианците не си позволяват подобна волност и тези твърдения показват само силата на антилатинските настроения в късна Византия и дълбочината на огорчението от несбъднатите очаквания за венецианска помощ56. Накрая все пак императорът се връща в Константинопол с нов венециански заем от 30 000 дуката и с мъгляви обещания за 6 венециански бойни кораба. Срещу това обаче той е принуден да гарантира на републиката окупирането на о-в Тенедос, което изостря до крайност венецианско-генуезкото съперничество и създава условия за избухването на династическата криза във Византия през 70-те години на XIV в. „Напразен труд" - така лаконично, но точно Димитър Кидон резюмира резултатите от посещението на Йоан V Палеолог в Италия през 1369-1371 г.57.

Последният период от „Авиньонския плен" на папите (1371-1378), който съвпада с понтификата на папа Григорий XI, е белязан с голямо активизиране на папската политика в Ориента. Наследникът на Урбан V като че ли е по-благосклонен към идеята да се помогне на източните християни без предварителни условия. Веднага след като научава за резултата от Черноменската битка, той се обръща към Унгария и Венеция с кръстоносен призив и оповестява план за свикване на „католически конгрес" в Тива (на територията на каталанското херцогство в Континентална Гърция) през 1373 г. На него са задължени да присъстват представители на всички католически сили в Ориента. Планът предвижда всички те под страх от отлъчване и според своите възможности да предоставят бойни кораби и войски. Орденът на хоспиталиерите трябвало да бъде мобилизиран и изпратен да воюва с османците58. Избухването на генуезко-кипърската и унгарско-венецианската война през годината, предвидена за конгреса в Тива, прави неговото свикване невъзможно59.

Тогава по настояване на византийския пратеник Йоан Ласкарис Калоферос папа Григорий XI изработва по-реалистичен план за организиране на 12-корабна флотилия с постоянна база в Проливите, в която всяка католическа държава да изпрати свои бойни единици. За тази цел Йоан Ласкарис Калоферос обикаля Франция, Сицилия, Генуа, Родос и Унгария, но получава обещание за участие само от Генуа и родоските хоспиталиери. И тази кръстоносна инициатива е изоставена още в зародиш поради липса на достатъчно участници. Избухването на войната „Киоджиа", византийският васалитет спрямо османците и началото на „Великата схизма" в католическата църква (1378 г.) водят до замиране на контактите между Изтока и Запада и за няколко десетилетия изтласкват на заден план и преговорите за уния, и кръстоносните проекти60. Папите съперници в Рим и Авиньон са погълнати от разприте помежду си, католическите държави са разделени на два религиозни лагера, а във Византия започват да мислят, че васалитетът към Мурад I за момента е по-сигурна гаранция за съществуването на империята, отколкото западната военна помощ.

Едва през 1384 г. римският папа Урбан VI прави първите стъпки за подновяване на преговорите за уния. Тогава и константинополският патриарх Нил заявява официално, че според църковните канони, на папата принадлежи първото място в християнската църковна йерархия и че унията на църквите е крайно наложителна61. Това временно отстъпление на патриаршията от крайната й антиуниатска програма не довежда до някакви позитивни резултати. В същото време Венецианската република започва преговори с Мурад I за получаване на търговски привилегии на османска територия62. За да бъдат преговорите резултатни, венецианците отвръщат с отказ на искането на солунския император Мануил Палеолог да му предоставят пари, кораби и оръжие за защита на Солун от смъртоносния османски обръч. Тогава Мануил Палеолог се решава на крайна стъпка: следвайки внушенията на своя учител Димитър Кидон и принципа „смяна на вярата срещу западна помощ", императорът подновява преговорите за уния с папа Урбан VI. През 1386 г. обсаденият от османците Солун официално признава папската църковна власт и дори католическата догма за произхода на Светия Дух, но пада в ръцете на нашествениците, преди да е получил каквато и да е подкрепа в замяна63. Антиуниатите и латинофобите във Византия имали отличен повод да тържествуват. Събитията в Солун според тях ясно показват, че унията с Рим носи гибел, а не спасение.

Колкото и сложна да е религиозната обстановка в Западна Европа поради църковния разкол, колкото и показателен да е „солунският епизод" от 1386 г., в началото на 90-те години на XIV в. условията за организиране на антиосмански кръстоносен поход са по-благоприятни от всякога. Заслугата за това не е нито на папството, нито на Византия или на някоя друга православна държава, а по-скоро на неподозираните мащаби на османското настъпление след 1389 г. Успехите на султан Баязид I по Долен и Среден Дунав, васалитетът на Сърбия, зачестилите османски акънджийски набези в Южна Унгария, неприкритите намерения на османския владетел да сложи ръка на латинските владения в Континентална Гърция изправят католическа Европа пред нова политическа ситуация. Вече не става въпрос да се помогне или не на християните-схизматици, а да се защитават католическите държави, княжества или владения. В новата обстановка за традиционната кръстоносна идея - освобождаване на Божи гроб - вече няма място. Дори Филип дьо Мезиер, известен с това, че смята освобождаването на Светата земя от мамелюците за пръв дълг на всеки ревностен християнин, през 80 - 90-те години на XIV в. започва да съветва западноевропейските рицари на път за Палестина да минат през Балканите (България, Тракия и Византия) и да воюват с османците. Те, разбира се, никога не трябвало да забравят, че основна тяхна задача е да обърнат в католическа вяра схизматиците от „България, Тракия и Константинополската империя". За да бъдат кръстоносните действия по-успешни, Филип дьо Мезиер предлага създаването на специална кръстоносна армия (Militia passionis Jhesu Christi) чрез обединяване на всички монашеско-рицарски ордени64. Въпреки че кръстоносната идея в края на XIV в. не се отърсва от някои стари представи и предразсъдъци, условията за нейното антиосманско преориентиране са налице.

В 1395 г., когато между Франция и Англия е постигнато ново временно примирие, кръстоносната пропаганда се посреща с много по-голямо разбиране в средите на западноевропейското рицарство. Французи и бургунди, за които османското нашествие е нещо твърде далечно, виждат в кръстоносния поход срещу османците средство за демонстриране на онези рицарски добродетели, които английските стрелци поставят на сериозно изпитание в битките при Креси и Поатие. Естествено никоя друга католическа държава не е така пряко засегната от османското нашествие, както Унгария. В Буда започват да осъзнават, макар и със закъснение, че „балканските схизматици" не са врагове, а съюзници и че тяхната съпротива е средство за предотвратяване на османското нахлуване в унгарска територия. Крал Сигизмунд разбира, че османската опасност не може повече да се използва за натиск срещу балканските държави, тъй като вече е прекрачила границите на Балканите и се е устремила към самата Унгария. Неговите призиви за помощ и обявяването на кръстоносен поход от папа Бонифаций IX в подчинените нему земи в Югоизточна Европа (1394 г.) намират широк отзвук във всички краища на континента.

Още на следващата година ентусиазираното европейско рицарство започва усилена подготовка, в която на великолепието на доспехите се отделя повече внимание, отколкото на практическите нужди на една антиосманска кампания. През юли 1396 г. в Буда се събират френски, бургундски, немски, италиански и английски рицари и благородници, сред които личат имената на Жан дьо Невер, френския маршал Бусико, маркграф Руперт II, графа на Уелс Херман II, бургграфа на Нюрнберг Йохан II и др. Към тях се присъединява значителен унгарски контингент и отряди от Трансилвания. Венециански и родоски кораби начело с магистъра на хоспиталиерите Фелиберт трябвало да проникнат по Дунав и да подпомогнат сухопътните кръстоносни сили65.

Подготовката на кръстоносния поход раздвижва духовете във Византия, Търновска и Видинска България, Влашко. През февруари 1396 г. византийският пратеник Мануил Филантропин сключва с крал Сигизмунд споразумение в Буда, според което император Мануил II Палеолог се задължава да съоръжи с унгарски средства 10 кораба за действия в река Дунав. Влашкият воевода Мирчо Стари изпраща свои военни отряди в кръстоносната армия. Въпреки големия ентусиазъм и усилената подготовка в редовете на християнските съюзници не съществува необходимо единство. Венеция, която се бои еднакво и от османците, и от евентуален унгарски успех, не изпълнява докрай обещанието си за флотска подкрепа на планирания кръстоносен поход и още в самото начало на подготовката му не вярва в бойните качества на рицарите кръстоносци. В средите на кръстоносната армия има различни мнения за целите на акцията. Унгарският крал, който познава най-добре османския начин на воюване и който вероятно осъзнава, че прекаленото самочувствие на западните рицари не вещае нищо добро, предлага план за отбранителни действия. Французи, бургунди, англичани, немци и италианци не искали дори да слушат подобни предложения. Според френския хронист Фроасар те горели от желание да завладеят „цяла Турция", да настъпят в Персия и Сирия и да освободят „гроба Господен", следвайки заветите на първите кръстоносци66. Наложеният от рицарите кръстоносци настъпателен вариант теоретично е правилен, тъй като цялата история на османските военни и политически успехи до този момент показва, че само с отбрана османското настъпление не може да бъде спряно. Друг е въпросът, че събраните в Буда кръстоносци не правят разлика между добре обмислено настъпление и безразсъден рицарски галоп срещу противника.

През август 1396 г. разнородната кръстоносна армия, която според някои сведения брояла около 100 000 души, но в действителност не надхвърля и 20 00067, разделена на три колони, преминава река Дунав. За кратко време, подпомогната от българското население и от видинския цар Иван-Срацимир, тя завзема Видин и Оряхово и достига до Никопол68. При вестта за нахлуването на кръстоносците на юг от Дунав султан Баязид изоставя обсадата на Константинопол, събира европейските и азиатските си войски в Пловдив, преминава през Шипченския проход и през Търново, където към него се присъединява петхиляден васален сръбски отряд начело със Стефан Лазаревич, и към средата на септември 1396 г. се озовава също в околностите на Никопол. Някои автори изчисляват османската армия на 104 000 души, а всъщност тя не е надвишавала много по численост кръстоносните сили. Основното й превъзходство е умелата тактика, съобразена с особеностите на терена, дисциплината и единното командване.

На 26 септември 1396 г. край Никопол независимо от първоначалния успех на фронталната атака на френските рицари кръстоносната армия претърпява пълен разгром. Γоляма част от кръстоносците са убити в сражението, а повечето от тези, които попадат в османски плен, са посечени пред шатрата на Баязид69. За пощадените рицари султанът поискал откуп от 200 000 форинта. За неговото събиране френският маршал Бусико е освободен срещу клетва и оставен да се завърне във Франция. Унгарският крал Сигизмунд и великият магистър на хоспиталиерите Фелиберт се спасяват с кораб по Дунав и Черно море. При преминаването през Дарданелите кралят вижда със собствените си очи по бреговете на Галиполския полуостров шпалир от пленени рицари, които очаквали да бъдат прехвърлени в Мала Азия, за да бъдат продадени като роби из пазарите на Ориента. По този начин султан Баязид унижава още веднъж своя противник, но фактически показва и своето безсилие по море. Победата при Никопол му позволява да унищожи окончателно Видинското царство, да продължи още по-интензивно грабителските си походи във Влашко и Трансилвания, в Босна и южните унгарски владения и да засили натиска върху Константинопол и византийска Морея.

За кръстоносните пропагандатори на Запад поражението при Никопол е повод за горчиви размисли, а за участниците в похода - за взаимни обвинения, французи обвиняват унгарци за неумело водене на боя, унгарци обвиняват французи за неразумната им фронтална атака. Фроасар пък обвинява византийския император Мануил II Палеолог, който уж информирал Баязид I за движението на кръстоносната армия70. Може би само Филип дьо Мезиер достига до по-реалистична оценка на събитията и свързва християнското поражение с липсата на единство в кръстоносния лагер. Вместо ред, дисциплина и подчинение, пише той в един меморандум до бургундския херцог от 1397 г., в редовете на кръстоносците живеят „трите дъщери от Луцифер" - Суетата, Алчността и Разкошът. За да се прогонят тези пороци, Дьо Мезиер отново се връща към старата си идея за създаване на Nova Militia passionis Jhesu Christi, но вече със съзнанието, че идеите му са утопични и неприложими към европейската действителност от края на XIV в71.

След поражението на кръстоносците при Никопол византийски пратеници се втурват почти към всички краища на Европа: Италия, Франция, Англия, Арагон, Русия, Полша с едно единствено искане: помощ за агонизиращата византийска столица. Никой европейски владетел не отвръща с отказ на византийските молби. Френският крал Шарл VI, английският крал Ричард II и римският папа Бонифаций IX обещават парична или военна подкрепа. От Рим отново се разнасят призиви за кръстоносен поход. Организират се акции за събиране на пари в много европейски държави. Събрани са значителни суми, но голяма част от парите са погълнати от финансовите нужди на европейските монарси, преди да достигнат до своето истинско предназначение. Отново се издига идеята за уния, като този път инициативата идва от Полша, Литва и от киевския митрополит Киприан72. Съчувствие и интерес към съдбата на Византия не липсват, но желаещи за участие в нов кръстоносен поход след Никополския разгром няма.

Най-щедър от всички се показва френският крал Шарл VI, който изпраща в Константинопол 12 000 златни франка и отряд от 1200 войници начело с маршал Бусико. Корабите на маршала достигат обсадената византийска столица, без да срещнат особена съпротива от османците. През 1399 г. френският отряд заедно с ограничен брой ромейски войници, командвани лично от Мануил II Палеолог, предприемат няколко успешни рейда срещу османските владения по азиатския бряг на Босфора и Дарданелите и по черноморското крайбрежие, но не успяват да разкъсат блокадата. Всъщност именно френският отряд под командата на Жан дьо Шатоморан (в края на 1399 г. маршал Бусико се завръща във Франция) до 1402 г. представлява гръбнакът на константинополската отбрана73.

В трудните години преди Анкарската битка морейският деспот Теодор Палеолог сключва споразумение с родоските хоспиталиери, които влизат в Мистра и Коринт и се отличават в защитата на Палопонес от непрекъснатите османски нападения74. Нито искрената, но ограничена френска помощ за обсадения Константинопол, нито отбраната на Коринт от хоспиталиерите премахват чувството за обреченост, с което живеят преди лятото на 1402 г. жителите на византийската столица и на Морея.

Впечатлен от обещанията за помощ, които византийските пратеници чуват в европейските дворове през 1397-1399 г., и по настояване на маршал Бусико в края на 1399 г. император Мануил II Палеолог решава лично да предприеме голямо пътуване из Западна Европа75. През пролетта на  1400 г. той е във Венеция, след това минава през Падуа, Виченца и Милано, където е посрещнат тържествено от миланския дук Жан Галеацо Висконти. Не се знае дали императорът е посетил Рим, но във всеки случай през май 1400 г. папа Бонифаций IX подновява апелите си за кръстоносен поход срещу османците. От едно писмо на Мануил II Палеолог от лятото на 1400 г. научаваме, че той е приет благосклонно в Париж от крал Шарл VI, който се съгласява да продължи пребиваването на френския контингент в Константинопол и обещава нови военни подкрепления76. Византийският император влиза в дипломатически контакти с кралицата на Дания, Швеция и Норвегия - Маргарита, с краля на Навара Шарл III, с Хуан I, крал на Португалия, и с авиньонския „антипапа" Бенедикт ХIII77. През декември 1400 г. той отплава за Англия, където е посрещнат с големи почести от новия английски крал Хенрих IV Ланкастьр. В едно свое писмо, писано в Лондон през януари-февруари 1401 г., Мануил II не пести суперлативи за английския владетел („краля на Велика Британия"), който му обещавал войници, пари и транспортни кораби за прехвърлянето им, където е необходимо. „Човек се изкушава да мисли, отбелязва по този повод Д. Никъл, че това писмо е било написано след хубавата коледна вечеря в двореца Елтъм"78.

И след завръщането си в Париж през пролетта на 1401 г. Мануил II Палеолог продължава да живее с големи надежди за западна помощ. В писмо до своя приятел - монаха Евтимий, той оповестява скорошното си връщане в Константинопол начело на голяма армия, събрана от всички краища на Европа. „Нищо повече не е нужно, пише той, освен идването на уречения ден за връщане и определяне на местата за събиране на войниците на британците и на другите съюзници"79. От следващите писма на императора (лятото на 1401 г.) се създава впечатление, че подготовката на голяма кръстоносна армия е напреднала твърде много. Споменава се, че начело на нея ще застане маршал Бусико, че са събрани достатъчно парични средства за заплати на войниците, които „горели от нетърпение да воюват".

Оптимизмът на василевса се подхранвал и от факта, че по време на преговорите в Париж и Лондон той не е принуден, както баща си, да прави различни религиозни концесии. В църковно отношение католическа Европа е разединена от църковния разкол и нито един от папите съперници не може да влияе на френския или английския крал по същия начин, както папа Урбан V на крал Людовик Анжуйски през 1366 г. Условия за уния между западната и източната църква няма и през 1400-1401 г. всичко се ограничава с богословски диспути между Мануил II Палеолог и западни богослови, в които императорът демонстрира голямата си начетеност. Възможността, която му се предоставя да заобиколи болезнените религиозни проблеми, издига много престижа му на истински православен император, без това да е само негова лична заслуга.

След като в продължение близо на една година Мануил II Палеолог е в плен на очакванията, че западноевропейските владетели най-после ще окажат ефикасна помощ на обсадения Константинопол, към август 1401 г. в писмата му започва да се прокрадва известно съмнение за изпълнението на започналите приготовления. Арагонският крал Мартин обявява, че няма да изпрати обещаните кораби, събраните английски войници са изтеглени в Уелс, а маршал Бусико, вместо да застане начело на кръстоносните сили, неочаквано е назначен за френски управител на Генуа80.

Изворите не съдържат конкретни указания за причините, които не позволяват големите надежди на Мануил II Палеолог за западна помощ да се превърнат в действителност, но не е трудно да се досетим за някои от тях. Обещанията на западноевропейските монарси се пукат като сапунени мехури веднага, когато собствените им интереси налагат войските, предвидени за източната експедиция, да бъдат изтеглени на друг боен театър. Опитът на Мануил II Палеолог да получи помощ от толкова много владетели едновременно в основата си е нереалистичен. Въпреки временното затишие в Стогодишната война англо-френските противоречия продължавали да тлеят и нито французи, нито англичани желаели да рискуват отбраната на собствените си страни чрез изпращане на войски в Константинопол. Когато през лятото на 1402 г. монголите разгромяват Баязид I при Анкара, самият византийски император престава да настоява за кръстоносна помощ. На него, а и на мнозина негови съвременници се струва, че османската заплаха е изчезнала и идването на кръстоносци в близост до Константинопол изглежда не само излишно, но и опасно. В края на декември 1402 г. Мануил II Палеолог отпътува от Франция и в началото на следващата година се завръща в своята столица81, където поема управлението на вече суверенна Византия.

След битката при Анкара османската държава навлиза в период на криза и вътрешни междуособици, които значително отслабват османските настъпателни възможности. В съответствие с това се забелязва известно успокоение в редовете на онези политически сили, които преди 1402 г. са готови да водят по-активна антиосманска политика82. Дори и опитите, които унгарският крал Сигизмунд прави за реорганизиране на унгарските военни сили с оглед на по-резултатното противопоставяне на османските армии, след лятото на 1402 г. са изоставени. От 1402 до 1415 г. са известни само два опита за образуване на западни антиосмански коалиции, които пропадат поради липса на достатъчно настойчивост83. Император Мануил II Палеолог, разбира се, продължава станалите вече традиционни връзки със западноевропейските монарси, но повече с намерение да поддържа интереса към своята империя, а не толкова за да иска от тях конкретна помощ. След 1402 г. присъствието на рицарите хоспиталиери в Коринт става безпредметно и деспот Теодор Палеолог полага немалко усилия, за да осигури тяхното оттегляне от територията на Морея84. Подобно развитие на събитията ясно показва колко конюнктурни са византийската настойчивост за християнско единодействие в борбата срещу османците и готовността на западноевропейските владетели и папи да реализират кръстоносните апели.

От гледна точка на политическото и военното ангажиране на католическа Европа в борбата срещу османските нашественици годините пред Анкарското сражение донасят и известни положителни промени. Временният отдих освен успокоение дава възможност и за равносметка, от която по-прозорливите можели да направят съответни изводи. Това важи особено за венецианците. Победителка във войната „Киоджиа", Републиката на Свети Марко успява да наложи своята морска хегемония в Ориента, отстранявайки отслабената Генуа (от 1397 г. Генуа минава под френска власт). От началото на XV в. Венеция се ориентира все по-определено към защита на Византийската империя. Без да отстъпва от принципа на разумния компромис, републиката осъзнава, че отбраната на балканските й владения в Пелопонес, Албания и Зета изисква по-голямо внимание към проблемите на османското присъствие в Европа. Тревожни за Венеция са вестите за наличието на османски кораби в района на Проливите и в това отношение тя не се колебае да следва твърда линия на поведение. На 29 май 1416 г. венецианският адмирал Пиетро Лоредан нанася голямо поражение на османския флот при Галиполи. От неговия отчет за сражението научаваме, че това, което се наричало „османски флот", всъщност се състои от кораби и екипажи с най-различна народност. Имало генуезци, каталани, сицилианци, провансалци, гърци от Крит, повечето от които са пленени и избити. Венецианците от своя страна дават само 12 убити и 349 ранени и не загубват нито един кораб85. След тази победа Венеция не само става неоспорим господар на морето, но през 1419 г. принуждава османския владетел Мехмед I да признае правото й на търговия в османските владения и сюзеренитета й над 38 градове и крепости, между които Навпакт, Алесио, Скутари, Зара и др. Когато в 1423 г. за венециански дож е избран Франческо Фоскари, представител на т. нар. „военна партия", венецианската политика спрямо османците се активизира още повече и намира най-ярък израз в окупирането и защитата на Солун в периода 1423-1430 г. Усилването на позициите на Венеция в началото на XV в. има и друга страна. Основният й съперник в Далмация - унгарската държава - гледа с подозрение на укрепването на венецианските позиции в Адриатика, а най-сериозният венециански враг в Италия - миланският дук Филипо-Мария Висконти, влиза в политически контакти с османците като средство за неутрализиране на венецианската мощ86. Републиката на лагуните се изправя пред нови проблеми, създава си нови врагове и в крайна сметка пак не успява да се превърне в обединителен център за антиосманските действия. Всъщност и венецианските управляващи среди не полагат необходимото старание в тази насока. Победата над османския флот при Галиполи вместо да подейства стимулиращо, води до отпускане и до прекомерна сигурност в непобедимостта на венецианския флот. Що се отнася до проектите за кръстоносни походи, Венеция продължава да е резервирана, защото съзнава, че Унгария неизбежно ще играе централна роля в тяхното организиране и провеждане. В 20-те години на XV в. венецианските флотилии нанасят още няколко поражения на османския флот, но венецианското преимущество по море се оказва недостатъчно, за да спре подновеното в този период османско настъпление по суша. След като османците превземат Солун на 29 март 1430 г., Венеция е принудена да плаща значителен трибут за сухоземните си владения на Блаканите и отново се връща към традиционната си политика на балансиране. Морското й превъзходство започва да търпи удар след удар, когато османците се научават да използват огнестрелно оръжие срещу кораби и да се впущат все по-уверено в морски експедиции87.

Докато в османската държава през първите две десетилетия на XV в. бушува война между синовете на султан Баязид I, в Западна Европа настъпват промени, които имат отношение и към събитията на Балканите. На 5 септември 1414 г. се открива църковният събор в Констанц, чиято основна цел е да прекрати „великия разкол" в католическата църква. На този събор за пръв път официално се поставя въпросът за супремация на съборите над папската духовна власт88. С избирането на папа Мартин V (11 декември 1417 г.) църковната схизма е прекратена, но се поставя началото на нови ожесточени борби между папството и т. нар. „съборно движение". И двете страни в това съперничество виждат в унията с източноправославната църква средство за постигане на надмощие. Така византийците изведнъж се превръщат в политически и религиозен партньор, който има възможност да избира между Рим и радетелите на съборното движение и да отстоява с още по-голяма упоритост традиционната си позиция за необходимостта от свикване на общ църковен събор.

С излизането на османската държава от анкарската криза в края на 20-те години на XV в. византийската политика за спечелване на Западна Европа в отпора срещу нашествениците излиза от близо двудесетилетната си летаргия. От март 1416 г. византийският пратеник Никола Евдемоноянис участва в работата на Констанцкия събор и дава да се разбере, че византийците са готови на уния, стига това да прекрати разкола в католическата църква89. Притиснат от съборното движение и от победите на хуситите в Чехия, папа Мартин V в 1419-1420 г. за пръв път отстъпва от предишната папска платформа и се съгласява с византийските искания за свикване на униатски вселенски събор. Във Византия този обрат в папската политика е посрещнат с явно задоволство.
На 12 юли 1420 г. папата издига призив до всички западни християни да спасят своите събратя от Изтока от „неверниците". Но и сега този апел е компрометиран от общата несигурност в Европа, изразяваща се в подновяването на Стогодишната война (1415 г.), от хуситските войни в Централна Европа, от противоречията между Тевтонския орден и Полша и от разделянето на западноевропейските владетели между папството и съборното движение. Византийската дипломация се опитва да влезе в ролята на помирител между Унгария и Венеция и между Унгария и Полша, т.е. тя се стреми да сведе до минимум европейските несъгласия, които предварително обричат на провал и унията, и всякакви съвместни военни операции срещу османците. Византийските пратеници Никола Евдемоноянис и Мануил Филантропин посещават Венеция, Буда и Краков. На полския крал Владислав те предлагат уния и кръстоносен поход, но не успяват да развържат възела на противоречия между него и Унгария, подкрепяща Тевтонския орден90. През 1423 г. лично византийският престолонаследник Йоан VIII Палеолог посещава Венеция, Милано, Мантуа и Буда. В Италия неговите искания за помощ са посрещнати с платонично съчувствие, докато в Буда направо му е отвърнато с отказ. Унгарският крал Сигизмунд е дотолкова ангажиран с борба за короната на Свещената Римска империя и с хусистките войни, че просто не желае да отделя каквото и да е внимание на събитията на Балканите. Единственият светъл епизод от второто височайше византийско посещение в унгарската столица е изразеното съгласие от унгарска страна с византийското виждане за уния на църквите91. И този път унгарският владетел всъщност следва основните положения на папската политика. Независимо от сближаването на възгледите за църковно единение между Византия, папството и Унгария, дори само преговорите за уния не се развиват възходящо. По време на османската обсада на Константинопол през 1422 г. папа Мартин V се опитва да използва византийските затруднения, за да възроди старото схващане за уния без събор. Византийското настъпление срещу католическите владения в Пелопонес през 1426 г. пък води до изостряне на отношенията между Рим и Константинопол и практически до прекратяване на всякакви преговори до 1430 г. С откриването на Базелския събор в 1431 г. византийците отново трябва да избират между новия римски папа Евгений IV и представителите на съборното движение.

Въпреки всички трудности въпросът за църковната уния, който десетилетия наред е обвързан с организиране на западен кръстоносен поход срещу османците, през 30-те години на XV в. навлиза в решителната си фаза. Византийският император Йоан VIII Палеолог (1425-1448) е решен на всичко, за да премахне съществуващите пречки за получаване на помощ от Западна Европа. В това той вижда единственото средство да се устои на османската експанзия. От друга страна, силата на съборното движение в католическа Европа принуждава папа Евгений IV окончателно да възприеме идеята за свикване на представителен църковен събор, посветен на унията. В противен случай той можел да загуби най-силния си коз в борбата със съборното движение: привличането на източните „схизматици" в лоното на римската църква. От 1431 г. насетне преговорите за уния излизат от задънената улица и се концентрират върху по-второстепенни въпроси: мястото на събора, неговото финансиране и др. Специфичен византийски проблем е кой от двамата представители на католическа Европа - папа Евгений IV или Базелският събор - да бъде предпочетен като партньор в сключването на унията. Чак до началото на 1438 г. император Йоан VIII Палеолог е по-склонен да избере базелските прелати, които са по-щедри в обещанията си и имат подкрепата на крал Сигизмунд92. Освен това същността на съборното движение отговаря в по-голяма степен на традиционното византийско схващане за начина на решаване на сложни църковни проблеми. В крайна сметка, макар и не без колебания, византийският император избира папа Евгений IV. На този избор повлиява смъртта на унгарския крал и римски император Сигизмунд през 1437 г. и обстоятелството, че въпреки щедрите си обещания Базелският събор не криел презрителното си отношение към източноправославната религиозна доктрина, която някои от съборяните оприличават с учението на Ян Хус. И не на последно място византийците са убедени, че въпреки трудностите и кризите папството си остава най-авторитетният представител на католическа Европа. Византийският патриарх Йосиф II например смятал, че е под неговото достойнство да преговаря за уния с някой друг освен с римския първосвещеник93.

През април 1437 г. някои католически прелати в Базел за пръв път предлагат за място на проектирания събор Флоренция, с което предложение се съгласява и папа Евгений IV. Едва когато византийската делегация стъпва на италианска земя, окончателният избор пада на град Ферара. В началото на 1439 г. делегатите на събора се преместват във Флоренция поради избухналата във Ферара чума и поради финансови затруднения.

При подготовката на Фераро-Флорентинския събор император Йоан VIII Палеолог среща обичайните трудности в опита си да убеди голяма част от византийския клир, четиримата източни патриарси и отделните православни владетели в неговата целесъобразност. Патриарсите на Антиохия, Александрия и Йерусалим се оправдават, че не могат да участват в събора, тъй като им е невъзможно да напускат своите седалища за дълго време. Сръбският деспот Георги Бранкович се обявява категорично срещу каквито и да е църковни контакти с католическата църква94. Противниците на унията остават глухи за всички политически аргументи на византийския император и той прибягва до религиозна демагогия. Йоан VIII Палеолог изтъква, че съборът и унията всъщност са средство за пречистване на католическата църква от нейните религиозни заблуди95. Независимо от силната реакция срещу униатската политика на византийския император във Византия и в православния свят, нищо не можело да му попречи да доведе започнатото дело докрай. С упоритостта на обречения Йоан VIII Палеолог следва предначертаната линия на поведение за сближаване със Западна Европа. В унията и преди всичко в свързаните с нея обещания за помощ той съзира единствения път за спасяването на Византия.

В началото на 1438 г. църковният събор, на който византийската светска власт разчита толкова много, е вече реален факт. Въпреки присъствието на внушителни църковни делегации и от двете страни96 този събор, поне според мнението на император Йоан VIII Палеолог, нямал необходимата представителност. Напразни са неговите очаквания, че във Ферара или във Флоренция ще се явят представители на светските католически владетели, от които може да се очаква военна помощ. В края на 1438 г. във Ферара пристига само един неканен пратеник на бургундския херцог Филип Добрия - един от големите радетели на кръстоносната идея през първата половина на XV в.97. Останалите европейски владетели, освен че имат достатъчно свои проблеми, все още се колебаят между римския папа и Базелския събор.

В средите на голямата византийска делегация също не всичко е наред. Въпреки внимателния подбор в нейните редове няма необходимото единство. Редом с убедените унионисти като Висарион Никейски98 в работата на събора вземат участие и яростни противници на църковното единство като епископа на Ефес Марко, епископа на Ставропол Исай и императорския брат деспот Димитър Палеолог.99 Цели 2 години и 2 месеца работата на събора преминава в дискусии по традиционните богословски въпроси, разделящи католическата и православната църква100. Издръжката на огромните църковни делегации надхвърля възможностите на папската хазна, която все по-често започва да прибягва до големи финансови заеми. На всичко отгоре към май 1439 г. поради безкомпромисността на католици и православни съборът е изправен пред провал. Според Силвестьр Сиропулос емоционалната реч, която император Йоан VIII Палеолог произнася на заседанието от 27 май 1439 г., най-после успокоява възбудените духове и кара византийските делегати да бъдат по-отстъпчиви по догматичните въпроси101. На 8 юни с. г. византийците отстъпват от мнението си за произхода на Светия Дух, две седмици по-късно те се съгласяват да признаят църковното върховенство на папата и накрая на 29 юни е решено, че папата има право по свое усмотрение да свиква църковни събори. На 5 юли 1439 г. на тържествена церемония във флорентинската църква „Санта Мария дел Фиоре" е прочетен официалният документ за унията, върху който не поставят подписите си само трима византийски делегати: Марко Ефески, Исай Ставрополски и деспот Димитър Палеолог102. Най-после след повече от век безплодни преговори основната религиозна пречка за организиране на антиосмански кръстоносен поход е премахната. От този момент насетне съдбата на унията зависи от това, доколко папата и католическите държави ще могат да преминат от думи към дела, от масата на преговори за уния към подготовка на истински голям кръстоносен поход.

За римския първосвещеник Евгений IV Флорентинската уния е голям успех в борбата му с Базелския събор, но тя не извежда папската курия от продължителната криза. Франция и Свещената Римска империя възприемат неутралитет спрямо унията и продължават да подкрепят базелските прелати, които пък през ноември 1439 г. избират за антипапа савойския граф Амедей VIII. Враждебно настроени спрямо папа Евгений IV продължават да бъдат миланският херцог Висконти и арагонско-неаполският крал Алфонс V. С големи усилия тези конфликти са изгладени, но те показват ясно, че разединението на католическа Европа ще продължава да влияе зловредно върху кръстоносната идея. Ако след 1440 г. се забелязва раздвижване на антиосманските сили в Централна Европа, то причината е не само и не толкова в унията и папските призиви за кръстоносен поход, колкото в успехите на трансилванския воевода Ян Хунияди срещу османските армии и в решимостта на младия полско-унгарски крал Владислав III Ягело да защитава унгарските владения от османски набези посредством настъпателни действия.

Във Византия латинофилските настроения през 1440-1444 г. достигат своя апогей. Опозиция срещу решенията на събора във Ферара - Флоренция има, но в този период тя не е толкова силна, както се опитват да ни убедят някои византийски автори103. През есента на 1444 г. благоприятно отношение към унията и кръстоносната помощ показват дори личности, които по-късно стават известни с крайното си антиуниатство и латинофобия (великият дукс Лукас Нотарис, вселенският съдия Георги Схоларий, по-късно константинополски патриарх и др.). Това, разбира се, не означава, че антиуниатското течение слага оръжие. В годините от сключването на унията до кръстоносния поход през есента на 1444 г. гласовете на латинофобите просто са заглушени от обнадеждаващите вести за османски поражения и кръстоносна готовност, от наличието на отряд критски стрелци в Константинопол, издържан с папски средства, и не на последно място от папските настоявания за защита на християните, които са се върнали в лоното на „истинската църква"104.

В началото на 40-те години на XV в., както и в предишните десетилетия, идеята за антиосмански кръстоносен поход е най-популярна в Унгария. През 1442 г. папа Евгений IV назначава за свой легат в Унгария, Бохемия и Полша енергичния кардинал Юлиян Чезарини. Той полага големи усилия за преодоляване на вътрешните династически борби в унгарското кралство и за укрепване престола на полско-унгарския крал Владислав III.

Истинската подготовка за антиосмански поход в Унгария започва в началото на 1443 г. На 1 януари папа Евгений IV издига призив за защита на християните на Изток от „неверниците", въвежда събирането на „кръстоносен десятък" и обещава да отдели една пета от приходите на папската курия за финансиране на антиосманското кръстоносно начинание.

През лятото на с. г. в Смедерево започва да се събира кръстоносна армия от унгарци, поляци и чешки хусити, към които се присъединява сръбският деспот Георги Бранкович с 8000-ен отряд и бойци от Влашко. Според византийския историк Дука събраните военни сили наброявали 25 000 души105. Кръстоносната армия не е многобройна, но този път за разлика от 1396 г. е по-добре организирана и с по-ясни стратегически планове. Въпреки участието в нея на унгарски и полски рицари в основата си тя не е рицарска. В нейното комплектоване, в привличането на опитни чешки наемници - хусити106 проличава вещото ръководство на Ян Хунияди и влиянието на неговите нови идеи за водене на военни действия срещу османците. Събраната в Смедерево армия била наричана „кръстоносна" повече поради целите, които си поставяла. Военният талант на Ян Хунияди й налага нова тактика, съобразена с новите тенденции в развитието на западноевропейското военно дело, която нямала нищо общо със смелите, но безразсъдни фронтални атаки на обкованата в брони рицарска конница. Неговата цел е с бързи настъпателни действия да проникне до Одрин и да парализира османските армии, преди те да успеят да се организират. Както показват събитията от зимата на 1443-1444 г., точно такава армия и точно такава стратегия могат да разколебаят мита за османската непобедимост. Единственият сериозен недостатък в подготовката на похода от края на 1443 и началото на 1444 г. (т. нар. „Дълъг поход") е бавното събиране на военните отряди, които са готови за действие едва през месец октомври 1443 г. Пропуснати са благоприятните за настъпление летни месеци и войниците на Ян Хунияди, крал Владислав III Ягело, деспот Георги Бранкович и воеводата Влад Цепеш трябвало да се борят с един непредвиден, но много опасен противник - зимните студове.

През октомври християнската армия навлиза в османска територия и на 3 ноември нанася първото поражение на османците между Алексинац и Ниш. След това, подпомогната от българското население, тя превзема София и достига до прохода Траянови врата. Не укрепленията, които османците издигат на пътя на кръстоносната армия, не атаките на акънджийската и спахийската конница и упоритостта на еничарската пехота, а тежките зимни условия и липсата на продоволствие принуждават Ян Хунияди да се откаже от предварително поставената цел - достигане до Одрин, и да даде заповед за отстъпление. В края на 1443 или началото на 1444 г. при обратния си път той разгромява силите на румелийския бейлербей Касъм паша при София и планината Куновица (между Пирот и Ниш). В края на януари 1444 г. неизпиталата военно поражение кръстоносна войска стига в Белград, а през февруари тържествено влиза в Буда. Жителите на унгарската столица за пръв път можели да видят как изглеждат пленените и оковани във вериги османски военачалници, чиято нестройна редица вървяла в началото на християнския строй107.

Резултатите от „Дългия поход" през зимата на 1443-1444 г. са значителни преди всичко с вярата в собствените военни възможности, които той вдъхва на балканските и централноевропейските християни. Отзвукът от победите при Ниш, София, Траянови врата и Пирот е значителен. Морейският деспот Константин Драгаш започва настъпление срещу османските сили в Континентална Гърция, а в Албания Георги Кастриоти Скендербег оглавява борбата на непокорните планинци срещу османските нашественици. Пред папа Евгений IV, крал Владислав III Ягело и Ян Хунияди не стои дилемата да се организира или не нов кръстоносен поход, а проблемът да се разшири кръгът на участниците в него. Много от държавите, които преди не крият своята резервираност към кръстоносната идея, през пролетта на 1444 г. изразяват готовност да дадат своя принос в бъдещите антиосмански начинания. Папството, Бургундия, Венеция и Дубровник обещават да подкрепят с кораби кръстоносните сили. Създава се възможност да се кроят по-смели кръстоносни планове. Този път се предвиждало действията на Балканите да бъдат комбинирани - по суша и по море. По суша трябвало да настъпят войските на полско-унгарския крал Владислав III Ягело и на трансилванския воевода Ян Хунияди, а флот от 24 кораба (10 папски, 8 венециански, 4 бургундски и 2 дубровнишки) имал за задача да блокира Проливите и да не позволява на османците да прехвърлят основните си военни контингенти от Азия в Европа.

Едновременното активизиране на антиосманските сили на Балканите и в Европа принуждава султан Мурад II да търси дипломатически контакти с полско-унгарския крал. Условията, които османците предлагат на християните, са много благоприятни. Пратеници на Мурад II посещават Буда през пролетта на 1444 г., а през май - юни с. г. в Одрин започват мирни преговори между османския владетел и пратеници на Владислав III, Ян Хунияди и деспот Георги Бранкович. Мурад II отстъпва по всички пунктове: съгласява се да сключи десетгодишен мир (известен като Сегедски мир, тъй като клаузите му са ратифицирани в Сегед в края на юли 1444 г.), да освободи всички пленени християни, да плати еднократна контрибуция от 100 000 флорина и дори да предостави на полско-унгарския крал 25 000-на помощна армия. Мирът предвижда също така да бъде възстановена унищожената в 1439 г. сръбска деспотовина108.

Ако се вземат предвид затрудненията, които османската държава изпитва в края на 1443 и в 1444 г., отстъпчивостта на нейния владетел Мурад II е лесно обяснима. След няколкото военни поражения, които османските пълководци претърпяват от войските на Ян Хунияди и Владислав Ягело, в Мала Азия надига глава караманският емир Ибрахим бей. Веднага след преговорите в Одрин Мурад II прехвърля цвета на армията си срещу него. На Балканите обстановката също не е спокойна. По време на престоя на легитимния султан в Азия в европейските османски владения претенции за власт предявява лъжесултанът (дьозме) Орхан Челеби. През септември 1444 г. в Одрин избухва бунт на еничарите, които настояват за увеличение на заплатите109. Хронологически това е първото от еничарските брожения, които след време ще се превърнат в същинска язва за османската военна и държавна структура.

За християните мирът с Мурад II е необходим, за да довършат военните приготовления, да съберат и комплектоват кръстоносния флот и да се преодолее съпротивата срещу нов кръстоносен поход в средите на част от унгарското и полското дворянство110. В Буда разбират добре, че след сключването на мира Мурад II ще побърза да се разправи с Ибрахим бей, което пък означава, че европейските османски територии ще останат без военна защита. И мюсюлманите, и християните не са искрени в преговорите за мир и имат намерение да спазват мирните условия само докато им е необходимо. От християнските владетели само сръбският деспот Георги Бранкович е против организирането на нов кръстоносен поход, тъй като условията за Сегедския мир го удовлетворяват напълно111.

На 15 април 1444 г. крал Владислав Ягело дава да се разбере, че има намерение да продължи антиосманското настъпление и уверява в това Венеция, Флоренция и Босна. На 4 август с. г. той публично заявява на своите благородници, че до края на годината ще прогони „неверниците" от Европа, без да се съобразява с мирния договор. Тези изявления карат живеещия в Унгария български цар Фружин, син на Иван Шишман, да разпродаде имуществото си и да се подготви за присъединяване към планирания кръстоносен поход112. Що се отнася до положената от крал Владислав III Ягело клетва при ратифицирането на Сегедския мир, папа Евгений IV и кардинал Юлиян Чезарини го убеждават, че тя няма валидност, тъй като е дадена на безбожник113.

Още на 14 юни 1444 г., т. е. месец преди потвърждаването на унгарско-османския мир в Сегед, кръстоносният флот (без бургундските кораби, които още не са готови) под командването на папския адмирал Франческо Кондулмиери и венецианеца Алвизо Лоредан отплавал за Проливите. Според предварителния план половината от корабите е трябвало да останат в Проливите, а другата половина да продължи за Черно море, където да посрещнат сухопътната кръстоносна войска. От черноморския бряг обединените кръстоносни сили възнамерявали да достигнат през Одрин до Гапиполския полуостров. Предвожданите от Владислав III Ягело и Ян Хунияди военни отряди се събират на 1 септември 1444 г. в Оршова и там се прехвърлят на десния дунавски бряг. При Никопол към тях се присъединява с 4000 леки конници влашкият воевода Влад, като по този начин общата численост на кръстоносната армия достига 20 000 души. Сред тях има и отряд чешки хусити наемници с прочутото им из цяла Европа укрепление от свързани помежду си каруци (т. нар. „вагенбург")114. Тези военни сили са напълно достатъчни, за да разгромят османците в Европа, тъй като според някои съвременни известия османските войски на Балканите през лятото на 1444 г. не надхвърлят 7000-8000 души. Кръстоносците са можели да запазят численото си преимущество само при положение, че кръстоносните кораби няма да позволят на Мурад II да се прехвърли в Европа с войските си, събрани за похода срещу Ибрахим бей.

Докато в продължение на един месец армията на Владислав III и Ян Хунияди изминава дългия път от Оршова до Варна, именно този основен елемент, на който се крепял кръстоносният план, не е осъществен. Хистиянският флот в Проливите е дезорганизиран от силни ветрове, а според мнозина съвременници и командването му не е на необходимата висота. Във всеки случай Франческо Кондулмиери и Алвизо Лоредан не оправдават възлаганите им надежди. По-късно в историческите извори се появяват различни версии за начина, по които Мурад II успява да прехвърли армията си в Европа. Според някои това става с лодки, според други - с генуезки кораби срещу солидно заплащане (по един дукат за всеки войник), според трети - с генуезки и венециански кораби, а поствизантийските гръкоезични извори дори обвиняват незаслужено византийския император Йоан VIII Палеолог, че помага за прехвърлянето на Мурад II115. Каквито и да са подробностите около това събитие, ясно е, че с идването на основните османски сили на Балканите армията на кръстоносците се оказва в неблагоприятно положение. Нито пълководческият талант на Ян Хунияди, нито калените в много битки чешки хусити, нито храбростта на полските и унгарските рицари са можели да се противопоставят на превъзхождащите ги по численост Мурадови сили, които по най-скромни пресмятания броели около 40 000 бойци.

На 10 ноември 1444 г. край Варна султан Мурад II нанася голямо военно поражение на кръстоносната коалиция116. Според близки до събитието извори и този път рицарското ядро на християнската армия начело с крал Владислав III се изкушава да постигне чисто „рицарска" победа чрез фронтална атака на султанската шатра и попада в предварително приготвените от османците „вълчи ями". Както и в сражението при Никопол, тази рицарска авантюра разстройва бойния ред и координацията между бойните единици, която и без това била недостатъчна поради тяхната разнородност. Нарушен е тактическият замисъл на християнското командване. В битката загиват крал Владислав III Ягело, получил посмъртно прозвището „Варненчик", кардинал Юлиян Чезарини и много християнски бойци. Въпреки че османските загуби също са значителни, султан Мурад II имал основания да се радва на изключителна по своите мащаби и последици победа. В околностите на Варна неговите войски слагат край на последния голям комбиниран (по суша и по море) кръстоносен поход през Средновековието, който от началото до края имал подчертан антиосмански характер.

След поражението при Варна събитията се развиват по един добре известен вече начин. Папа Евгений IV обвинява венецианския адмирал Алвизо Лоредан, че е провалил поради своята некадърност цялото кръстоносно начинание. Между Рим и Венеция избухват спорове кой да плати заплатите на хората от злополучния кръстоносен флот. Републиката на св. Марко хладнокръвно преценява положението и намира за най-изгодно да подобри отношенията си с Мурад II и неговия наследник Мехмед II117. В Европа се носят слухове, че поражението и гибелта на полско-унгарския крал представляват възмездие за нарушените от него клетви. В обстановката на взаимни обвинения и несигурност никой не обръща сериозно внимание на изолираните действия на 6 бургундски кораба в река Дунав - същите, които закъсняват да се присъединят към кръстоносните кораби през лятото на 1444 г. Под командването на Валериан дьо Ваврен и Жофруа дьо Тоази и с помощта на влашки отряди бургундците завладяват няколко крепости по южния дунавски бряг, прехвърлят на север от реката хиляди български бежанци и се оттеглят при вестта за приближаването на голяма османска армия118. Героично, но за съжаление безполезно продължение на кръстоносния поход от есента на 1444 г., на който всички обречени на османско робство балкански християни възлагат толкова надежди! За нови кръстоносни действия след варненския разгром не можело да става и дума.

В Константинопол неуспехът на похода от 1444 г. предизвиква истински взрив от антиуниатски чувства и латинофобия119. Византийската дипломация наистина не се отказва от подновяване на контактите с папството, с някои западноевропейски монарси и от търсене на нови кръстоносци въпреки минималните шансове за някакви позитивни резултати. Новият римски папа Николай V, сякаш за да потуши някак си болезнения спомен за варненската катастрофа, заявява, че източните християни страдат, защото не са приели искрено унията. По-нататъшната помощ за тях ще зависи от това, доколко те са готови не само за формално, но и за практическо признаване на папската духовна власт120. Византийски пратеници отново посещават Венеция, Милано, Франция, Германия, Неапол, Генуа, Буда121. Отново към Константинопол тръгват любезни и състрадателни писма, но не и кръстоносни армии. Преговорите за получаване на помощ трябвало да започнат наново, за девет години да преминат през познатите вече перипетии и в последна сметка да не доведат до нищо конкретно. Последният византийски император Константин Палеолог-Драгаш (1448-1453) отстъпва пред папските настоявания и организира повторно официално обявяване на унията в църквата „Св. София" на 12 декември 1452 г., но вече в условията на открита враждебност от страна на много константинополски жители, подбуждани от антиуниатските призиви на Георги Схоларий122.

Към началото на 1453 г., когато огромната армия на султан Мехмед II се концентрира за решителен щурм срещу византийската столица, на Запад се забелязва нещо като ново активизиране на кръстоносните сили, едно от тези многобройни и познати от предишните десетилетия раздвижвания, които вдъхват надежди, но не гарантират спасение. Новият унгарски крал Людовик V и Ян Хунияди съобщават на папата, че са готови за нов кръстоносен поход, въпреки че имат тригодишно примирие със султан Мехмед II. Немският император Фридрих III дори изпраща на османския владетел един вид „ултиматум" с нареждане да свали обсадата на Константинопол. Венеция започва да готви флотилия за операции срещу османците, но преди да завърши приготовленията, в сената получават вестта за падането на византийската столица. Арагоно-неаполският крал Алфонс V гръмко обявява, че има намерение да изгони мюсюлманите от Европа. За тази цел той получава от папа Николай V големи парични суми, за да поддържа флот в Егея, но точно по време на константинополската обсада го изтегля и го изпраща срещу Генуа. Това не му пречи по-късно да обвинява папата и другите католически монарси за липсата на западна помощ за обсадения град. Прочее скритите замисли на Алфонс V са да възстанови унищожената преди два века Латинска империя в Константинопол123. Нищо ново не е научено, нищо старо не е забравено!

Докато византийската столица агонизира под ударите на обсаждащите я османски армии, в редовете на нейните защитници са 200 папски наемници от Крит начело с папския легат Изидор, кондотиерски отряд начело с генуезеца Джовани Джустиниани Лонго и доста на брой венецианци. Тези представители на католическа Европа, разбира се, не спасяват Константинопол от разорение, но поне споделят съдбата на неговите жители и защитници. Като пророчество звучали думите на Георги Схоларий, казани по повод на униатската литургия в църквата „Св. София" през декември 1452 г.: „О, нещастни ромеи! Какво сътворихте и защо се отдалечихте от вярата в Бога, надявайки се на силата на франките? Заедно с града, който ще бъде погубен, вие погубихте и своето благочестие...".

* * *

Идеята да се противостои на османското нашествие чрез насрещни кръстоносни походи не изчезва нито с поражението при Варна, нито с падането на Константинопол. Дълго време още тя ще изживява възходи и падове и винаги ще среща едни и същи или сходни трудности при практическата си реализация. Епохата на османската експанзия не е време, в което рицарството от Европа е готово или е в състояние да изостави всичко и водено от религиозен екстаз, папска благословия или икономически интереси да се втурва да освобождава „Божи гроб" и да възпира експанзията на исляма. След като това е очевидно, остава да се отговори на въпроса защо на два пъти в края на XIV и средата на XV в. събраните с толкова усилия кръстоносни армии търпят съкрушителни поражения от османците. Означава ли това, че османската военна машина е толкова съвършена, че изпреварва по количествени и качествени показатели западноевропейската военна организация?

Това, което става при Никопол и Варна, има многобройни паралели в европейската военна история от XIV и XV в. Почти винаги през този период армии, съставени от рицари или използващи рицарска военна тактика, търпят неуспехи от леко въоръжени, но дисциплинирани военни формирования. Френските рицари отстъпват пред английските стрелци - йомени в първия период на Стогодишната война, бургунди и австрийци не успяват да преодолеят бойния ред на швейцарската пехота, немските рицари са разгромявани неведнъж от хуситите в Чехия. Навсякъде рицарската доблест се сгромолясва с трясък при сблъсъка си с военния практицизъм. През XIV и XV в. наемната пехота (ландскнехти или инфантерия) и бързоподвижната конница, а не рицарството са носители на новото и рационалното в европейското военно дело.

При Никопол и Варна не някой друг, а рицарите провалят всичко с необмислените си действия и с пренебрежението си към османската войска, чиито бойни качества не се измерват с блясъка на доспехи и военна куртоазия124. Османската военна организация, която се формира на базата на специфичната османска държавна и социална структура и от изискванията на военната практика, без да познава еволюцията на европейското военно дело, всъщност се приближава плътно и по свой път до неговите върхови постижения. Катастрофите на двата кръстоносни похода трябва да се припишат не на европейското бойно несъвършенство въобще, а на общата криза на средновековното рицарство, което трудно се разделя с традиционните си бойни похвати.

Едва ли има автор, който, спирайки се на въпроса за отношението на византийците към западната помощ срещу османците, да не е цитирал думите на великия дукс Лукас Нотарис, изречени в навечерието на константинополската обсада. Когато константинополските жители виждат приближаващата се османска войска, някои от тях изказват съжаление, че градът не е в ръцете на латинците, които биха могли да го защитят. На това Лукас Нотарис отвръща: „По-добре е да се види турска чалма в средата на града, отколкото латинска тиара"125. Взети сами за себе си, откъснати от усилията, които великият дукс полага за отбраната на византийската столица, и от трагичната му гибел след превземането на града от османците, тези думи прозвучават като примирение с гибелта на империята. Те нерядко се приемат като доказателство за предателската роля на византийската „феодална аристокрация" и за нейната сляпа омраза към християните католици. От тези твърдения само второто отговаря на истината. Лукас Нотарис не е предател. До последните часове на константинополската отбрана той е сред защитниците на крепостните стени, а след превземането на града е убит заедно със синовете си по заповед на султан Мехмед II. Неговите думи всъщност изразяват един особен вид ромейски патриотизъм, чийто девиз е: по-добре е империята и градът да загинат, отколкото да се спасят, изменяйки на своята същност и на традицията.

 

1A History of the Crusades. Gen. ed. Κ. M. Setton. V. II. The Later Crusades (1189—1311). Ed. by R. L. I. Wolff and H. Hazard. Madison—Milwaukee—London. 1969, 754.
2Atуa, A. S. The Crusades of the Late Middle Ages. London, 1938, p. 9 sq.
3Laiοu, A. E. Constantinopole and the Latins. The Foreign Policy of Andronicus II (1282—1328). Cambridge—Massachusetts, 1972, p. 230, sq.
4Atya, A. S. The Crusades. ... p. 319—378.
5Lеmerlе, P. L'émirat d'Aydin... , p. 186 sq; Zachariadou. El.  Trade and Crusade. Venetian Crete and the Emirates of Menteshe and Aydin (1300—1415). Venice, 1983, p. 3—40.
6Жуков, K. А. Торговые связи Венеции и Генуи С згейским змиратами Айдын Ментеше (XV— начало XV в.). — В: Тюркологический сборник, 1979 г. Османская империя: проблеми истории и источниковедение. Москва, 1985, с. 34—49.
7Mollat, G. Les papes'd'Avignon (1305—1378). Paris, 1949, passim;
8Mοllat, G. The Popes'of Avignon and the Schism. — In: Cambridge Medieval History. V. VII. Decline of Empire and Papacy. Cambridge, I, 1958, p. 270—304.
9Wauqh, W. I. The Councils of Constance and Basle. — In: Cambridge Medieval History. V. VIII. The Close of the Middle Ages. Cambridge, 1964, p. 1—44.
10Szakaly, F. Phases of Turco-Hungarian Warefare before the Battla of Mohacs (1365—1562). — Acta Orientalia, 1979, XXXIII, I, p. 85—112; Housley, N. King Louis the Great of Hungary and the Crusade (1342 – 1382) - The Slavonic and East European Review, 1984, LXII, 2, p. 202 - 203
11Millеr, W. The Latins in the Levant. A History of Frankish Greece (1204—1566). London, 1908, p. 300; Τhiriet, F. La Romanie vénitienne au Moyen âge. Le development et l'expploitation du domaine vénitien (XII—XV-e siècle). Paris, 1959, p. 144 sq.    
12Balard, M. La Romanie Génoise (XII-debut du XV-e siècle). Rome— Genova, 1978, 7 sq.
13Lаnе, F. С. Venice. A. Maritime Republic. Baltimor—London, 1981, p. 332.
14Luke, Η. The Kingdom of Cyprus (1291 — 1489), — In: A History of the Crusades. Gen. ed. Κ. M. Setton. V. III. The Fourteenth and Fifteenth Centuries. Ed. by H. Hazard. Wisconsin—London, 1975, p. 2 sq.
15Luttrеll;, A. The Hospitallers in Rhodes (1306—1421). — In: A History of the Crusades. V. III, p. 340 sq.
16Millеr, W. The Latins... passim
17Thiriet, F. Régestes des délibérations du Senat de Venise consernant la  Romanie. Paris—La Haye, I, 1958, No. 813, p. 194.
18Thiriet, F. Histoire de Venise. Paris, 1961, p. 46
19Lopez, R. L'importance de la Mer Noire dans l'histoire de Gènes. — In: Colocviul româno-italian „Genovezii la Marea Neagra în secolele XIII—XIV“ Bucureçti, 1977, p. 13—34; Τοdοrοva, El. The Black Sea interests of the Italians on the Bulgarian Ports (XIII th. — XV th Centuries) — ByzBulg., 1981, VII (Bulgaria Pontica Medii Aevi. Premier Symp. Intern., Nessebre, 23—26 mai 1979), p. 229—238. Ценна библиография за генуезкото присъствие в Черно море y Petti, G. Gli studi genovesi sulle colonie del Mar Nero. — Colocviul... , p. 63—86.
20Thiriet, F. Venise et l'occupation de Ténédos au XIV-е siècle. — Melanges de l'école française de Rome, 1953, LXV (= Thiriet, F. Etudes sur la Romanie greco-vénitienne. London, Var. Reprints, 1977, II), p. 219—245.
21Ваlаrd, M. La Romanie Génoise... , p. 84—85.
22Dе Wries, W. Die Päpste von Avignon und der christliche Osten. - OChP, 1964, XXV, 1, S. 85 sq.
23De Wriеs, W. Die Päpste... , S. 89—90; Gjuzеlеv, V. Das Papstum und Bulgarien im Mittelalter (9—14. Jh.). — BHR, 1977, S. 52 - 58.
24Geneakοplοs, D. Byzantine East and Latin West. Oxford, 1966, p. 2; Smet, J. The Life of Saint Thomas by Ph. de Mezieres. Rome, 1954, p. 80-81.
25Съществува мнение, че римската църква е признавала за валидно източноправославното кръщение и че сведенията за масови повторни покръствания във Видинско под унгарска власт през 60-те години на XIV в. се отнасят само за богомилите. Вж: Gill, J. John V Palaeologus at the Court of Louis I of Hungary (1366).-B S I, 1967, 1, p. 37.
26Gjuzеlеv, V. Das Papstum, S. 57; Πървев, Г., Банев, Кр. Срещата на Григорий Цамблак с папа Мартин V на събора в Констанц през 1418 г. - ИПр., 1982, 5, с. 113—126;. Дьοпман, Х-Д. Митрополит  Григорий Цамблак и неговото отношение към римската църква на Констанцкия събор. — В: Търновска книжовна школа. Т. III. С., с. 379—383; Τrajdοs, I. Metropolici Kijowscy Cyprian i Grzegorz Camblak (bulgarscy duchowni prawoslawni) i problemy cerkwi prawoslavney w panstwie polsko-litewskim u schyiku i w pierwszey cwierci XVw.— Balkanica Posnaniensia, 1985, II, s. 211—234. Че «латинофилската тенденция» сред българските книжовници и духовници не е била трайна, показвa обстоятелството, че в сборниците на Владислав Граматик от 70-те години на XV в. са поместени 27 слова против латините.
27Weiss, G. Iohannes Kantakuzenos... , S. 62—67; Νicοl, D. The Byzantine View of Western Europe. — Greek, Roman and Byzantine Studies, 1967, 7, p. 334—336 (=Nïcol, D. Byzantium: Its ecclesiastic History and Relations with the Western World. London, Var, Reprints, 1972.
28Wеiss, G. Iohannes Kantakuzenos... , S. 57—62; Nicol, D. The Byzantine View... , p. 336—338.
29Laurеnt, V. L'idée de guerre sainte et la tradition byzantine. — Revue Hist, du Sud est europeen, 1946, XXIII, p. 7 —98; Β. Ν. Νεράντζη - Βαρμάζη, Τό Βυζάντιο καί ή Δυση (1354—1369). θεσσαλονίκη, 1982, σ. 68 κ. ε.
30Sevcеncο, I. Intellectual Repercussions of the Council of Florence. - Church History, 1955, XXIV, p. 3—35 (Sevcenco, I. Society and Intelectual Life in Late Byzantium. London, Var, Reprints, 1981, X).
31Sеvcеncο, I. Alexios Macrembolites and his «Dialogue between the Rich and the Poor». — ЗРВИ, 1960, 6, p. 194—195.
32Greg., I, p. 103
33Lemerlе, P. L'émirat d'Aydin... , p. 92; GеnеakοpIοs, D. Byzantium and the Crusades (1261 — 1354). — In: History of the Crusades, III, p. 50—51; Zachariadou, El. Trade and Crusade... , p. 21—40
34Greg., I, p. 523—525.
35Viller, M. La question de l'union des églises entre grecs et latins depuins le conci le de Lyon jusqu'à celui de Florence (1274—1438) — Revue d'histore ecclésiastique, 1922, 18, p. 21—24, 48—50; Bosch, Urs. Kaiser Andronicos... , S. 136—145; Nicol, D. Byzantine Requests for an Oecumenikal Council in the Fourteenth Century."— In: Nicol, D. Вyzantium... , VIII, p. 79—79.
36Cant., III, р. 53—62. Loenertz, R. — J. Ambassadeurs grecs auprès du Pape Clement VI (1348). — OChP, 1953, XIX, p. 180-188; Nicol, Byzantine Requests..., p. 82—84.
37Пурковић, M. Авиньонске папе и српске земъе. Пожаревац, 1934, с. 58 сл.; Hаlесki, Ο. Un Empereur... , p. 21—26; Sοulis, G. The Serbs and Byzantium... , p. 52—55.
38Подробен анализ на документа от 15 декември 1355 г. у Hаlecki, О. Un Empereur..., p. 32 sq. и y Νεράντζη—Βαρμάζη, B.N.To Βυζάντιο καί ή Δύση, σ. 58 κ. ε.
39Hаlecki,. Ο. Un Empereur..., p. 54—57.
40Smet, I. The Life..., p. 78—79; Jοrga, N. Philippe de Mêziêres (1327-1405) et la croisade au XIV-е siecle. Paris, 1896, p. 140—141.
41Smet, J. The Life..., p. 80.
42Thiriet, F. Una proposita di lega antiturca tra Venezia, Genova Bizanzio nel 1362. — Archivo storico italiano, 1955, CXIII, p. 321—334 (=Thiriet, F. Etudes sur la Romanie greco-vénitienne, IV).
43Jorgа, N. Philippes de Mézières... , ch. VII; Atya, A. S. The Crusades... p. 319—378; A History of the Crusades. III, p. 13 sq., p 352 sq.
44История на България. Т. III, с. 348—349.
45Hаlесki, Ο. Un Empereur... , p. 86—103.
46Mοрaвчиκ, Γ. Византийские императори и их посли в г. Буда, Acta historica academiae scientiarium hungarcae, 1961, VIII, c. 242-245.
47Würth, Р. Die Haltung Kaiser Johannes V. bei den Verhandlungen mit: König Ludwig I. von Ungarn zu Buda im Jahre 1366. — BZ, 1963, 56, S. 271-275. Авторът е на мнение, че провалът на византийско-унгарските преговори се дължи на унгарското искане византийският император и  неговите приближени да бъдат кръстени предварително по католическия обряд. Критика на това схващане у Gill, J. John V Palaeologus at the Court of Louis I... p. 32—38.
48Hаlесki, Ο. Un Empereur... , p. III —136.
49История на България. T. III, c. 349.
50Cοx, Ε. L. The Green Count of Savoy; Amedeus VI and Transalpine  Savoy in the Fourteenth Century. Princeton, 1967. Специално на кръстоносния поход на Амедей е посветена гл. VII, с. 204—239. По този въпрос вж. още: Setton, Κ. Μ. The Papacy and the Levant (1204—1571). Vol. I. The Thirteenth and Fourteenth Centuries. Philadelphia, 1976, p. 185 sq; Νεραντζη-Βαρμάζη, Β. N. Το Βυζάντιο και ή Δόση, σ. 127 κ. ε.
51Atya, A. S. The Crusades…, p. 381 sq; Halеck , O. Un Empereur... , p. 140 sq; Gеnеaκοplοs, D. Byzantium and the Crusades…, p. 75—77.
52Горина, Л. Походът на граф Амедей VI Савойски против България през 1366—1367 г. — ИПр., 1970, 6, с. 71 сл; Γюзелев, В. Очерк върху историята на град Несебър в периода 1353—1453 г. — ГСУ ФИФ, 1972, 64, кн. 3, с. 59 сл.
53Meyendorff, J. Projets de Concile Oecuménique en 1367: Un dialogue inédit entre Jean Cantacuzène et le légat Paul. —DOP, 1960, 14, p.  147 sq.
54Darrouzès, J. Les Régestes..., No. 2528; Nicοl, D. Βyzantine Requests..., p. 89—91.
55Halеcki, O, Un Empereur... , p. 160—222. Подробен анализ на преговорите между Константинопол и Авиньон в 1367—1369 у, Νεραντζη-Βαρμάζη, Β. N. Το Βυζάντιο και ή Δόση, σ. 92. κ. ε.
56Loenertz.-R.-J. Jean V Paléologue à Venise (1370—1371). — REB, 1958, XVI, p. 217—232.
57D. Cydones, Correspondance, I, No 37.
58Halеcki, O. Un Empereur..., p. 248.
59Topping, P. The Merea..., p. 145.
60Hаlесki, Ο. Rome et Byzance au temps du grand schisme d'Occident- Collectanea Theologica, 1937, 18, p. 477—532 (=Halecki, O. Un Empereur... Etude annexé).
61Dujcev, Iv. Le patriarche Nil et les invasions turques vers la fin du XIV-е siècle. — Mélanges d'archéologie et d'histoire, 1966, 78, p. 207-214.
62Τhiriеt, F. Régestes, I. No. 667, 677,678.
63Dennis, G. The Reign... p. 124—126, 142—150.
64Jorgа, N. Philippes de Mézières..., p. 410 sq.
65Atуa, A. S. The Crusade of Nicopolis. London, 1934, p. 41 sq. Idem. The Crusades... p. 439 sq.
66Atya, A. S. The Crusade of Nicopolis, p. 55—56; Geneakoplos,  D. Byzantium and the Crusades, p. 79—80.
67Rosetti. R. Notes on the Battle of Nicopolis. — Slavonic and East European Review, 1937, 15, p. 636.
68Френски пътеписи за Балканите (XV—XVIII в.) Съст. и ред. Б. Цветкова С. 1975, с. 35 сл.
69За описване на битката вж. спомените на маршал Бусико (Френски пътеписи..., с. 35—45) и на немския рицар Ханс Шилтбергер (Шилтбергер, Х. Пътепис, с. 15—13). Вж. още Аtya, A. S. Тhе Crusade of Nicopolis, p. 82 sq.
70Gеnеасοplοs, D. Byzantium and the Crusades, p. 83—84.
71Atya, A. S. The Crusades... p. 153.
72Barker, J. Manuel II Palaeologus... , p. 150—160 , 480—489; Genеakοplοs, D. Byzantium and the Crusades, p. 85.
73Schlumbеrgеr, G. Jean de Chateaumorand, un des principaux heros francais des arrière-croisades en Orient à la fin du XIV-е siècle. — In: Byzance et Croisades: pages médiévales. Paris, 1927, p. 282—336.
74Luttrell, A. The Hospitaliers... p. 313.
75За пътуването на Мануил II Палеолог съществува обилна литература,  посочена у Barker, J. Manuel II Palaeologus... p. 176 sq.
76Dennis, G. The Letters... p. 98—101.
77Dennis, G. Two Unknown Documents of Manuel II Palaeologus. — Travaux et Mémoires, 1968, II, p. 397—404.
78Nicol, D. A Byzantine Emperor in England. Manuel II's visit to London in 1400—1401. — University of Birmingham Historical Journal, 1971, XII, 2, p. 204—225 (= Nicol, D. Byzantium... , X).
79Dennis, G. The Letters... No 39, 40, 41, 42.
80Dеnnis, G. The Letters... p. 110, n. 1; Barker, J. Mannuel II Palaeologus... p. 188—190.
81Andreevа, М. А. Zum Reise Manuel II Palaiologus nach Westeuropa- — Β Ζ, 1934, 34, s. 37—47.
82Geneakoplos, D. Byzantium and the Crusades... p. 88.
83Jorga, N. Notes et extraits pour servir à l'histoire des croisades au XV-e siècle.
Paris, 1899, p. 232.
84Luttrell, A. The Hospitallers... p. 313.
85Setton, Κ. Μ. The Papacy and the Levant (1204—1571). II. The Fifteenth Century. Philadelphia, 1978, p. 7—8; Barker, J. Manuel II Palaeologus... p. 372—374; Balfour, D. Politico-historical Works of Symeon, Archbishop of Thessalonica (1416/1417 to 1429). Critical Greek Text with Introduction and Commentary. Wien, 1979, p. 152 sq.
86Βabingеr, Fr. Relazioni Visconteo-Sforzesche con la corte ottomana durante il secolo XV. — In: Вabingеr, Fr. Aufsätze... , III, p. 185—200.
87Lanе, F. С. Venice... , p. 356.
88Waugh, W. T. The Councils... , p. 4 sq.
89Setton, Κ. M. The Papacy... , p. 40.
90Hаlесki, Ο. La Pologne et l'Empire byzantin. — Byz., 1932, VII, p. 55—56; Barker, J. Manuel II Palaioloqus... , p. 339.
91Mοpaвчиκ, Д. Византийские императоры..., с. 250—252; Ћурић, Ив. Сумрак... , с. 256—261.
92Подробно по този въпрос вж. Ћурић, Ив. Сумрак... , с. 308 сл.
93Les „Mémoires“ du Grand Ecclésiarque de l'Eglise de Constantcnople Sylvestre Siropoulos sur le concile de Florence (1438—1439). Ed. par. V. Laurent. Paris 1971, p. 161—162. За патриарх Йосиф II (особено sa неговия български произход) вж. Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци... , с.459—462.
94Историjа српског народа. T. II, с. 247.
95Les «Mémoires»... , p. 152—155; Gill, J. The Council of Florence. Cambridge, 1958, p. 51 sq.
96Gill, G. Personalities of the Council of Florence, Oxford, 1964, passim.
97Grunzwеig, A. Philippe le Bon et Constantinople. — Byz. 1954, p. 47—50; Marinescu, C. Philippe le Bon, duc de Burgogne et la  croisade (141 — 1543) — Actes du VI-е Congrès Int. dés Etudes Byz. Paris,  1948, p. 52—60.
98Удaльцοвa, 3. В. Жизнь и деятельност Виссариона Никейского.. — В В p., 1976, 37, с. 74—97; Gill, J. The Sincerity of Веssarion the Unionist. — Journal of Theological Studies, 1975, XXVI, p. 377-392. Пълна библиография за Висарион Никейски y Mедведев, И. И. Уникальный архивный документ за подписью Виссариона Hикейского. — ВВр, 1986, 46, с. 157, бел. 1.
99Gill, J. Personalities... , p. 51. sq; ΤsirpIans, C. Mark Eugenicus and the Council of Florence. A Historical Réévaluation of his Personality. Thessalonika, 1974
100Decarreaux, J. Les Grecs au Councile de l'Union Ferrare-FIorence  (1438 -1439). Paris, 1970; Ћурић, Ив. Сумрак... , c. 354—359.
101Les „Mémoires“... , p. 448.
102Текста нa документа y Τhеinеr, Α., Miklosich, Fr. Monumenta spectantia ad unionem ecclesiarum graecae et romanae. Vienna, 1872, p. 46—56.
103Ducas, p. 271; Les «Mémoires». . . , p. 544.
104Ћурић, Ив. Сумрак... , с. 363 сл.
105Ducas, p. 271, 25—26.
106Мацурек, И. Турецкая опасность и Средняя Европа накануне и во время падения Константинополя. — BSI, 1953, XIV, с. 143—144.
107Babinger, Fr. Von Amurath zu Amurath. Vor- und Nachspiel der Schlacht bei Varna (144).— Orients, 1950, III, No. 2 (=Babinger, Fr. Aufsätze, I, S. 123—129; Цветкова, Б. Паметна битка на народите. Европейският Югоизток и османското завоевание — края на XIV и първата половина на XV век. С.., 1979, с. 252—292.
108Pall, Fr. Ciriaco d'Ancona е la Crociate contro i Turchi. — Bulletin historique de l'Académie Roumain, 1938, XX, p. 61—62; Babinger, Fr. Von Amurath... , S. 131—132; Sеttοn , K. M. The Papacy…, p. 78.
109Babinger, Fr. Von Amurath, S. 143—144; Цветкова, Б. Паметна битка... , с. 291.
110Halecki, Ο. La Pologne... , p. 62—63; Cпиералcκи, 3д. Поляците в походите на крал Владислав Варненчик срещу Турция. — В: Варна 1444. Сборник от изследвания и документи в чест на 525 годишнина от битката край град Варна. С. 1969, с. 142—144.
111Шкриванич, Г. Защо деспот Георги Бранкович не е участвал в битката при Варна (1444 г.). — В; Варна 1444... , с. 162—166.
112Петров. П. Фружин и походът до Варна през 1444 г. — В: Варна 1444. с. 272—273.
113Pall. Fr. Autour de la croisade de Varna. La quesgion de la paix de Szeged et de sa rupture. — Bull. hist, de l'Acad. Roumain,. 1941, ХХII, p. 158; Halеcki, O. The Crusade of Varna. A. Discussion of Controversoal  Problems. New York, 1943, p. 67—74; Setton, K. M. The Papacy. II, p. 80—82.
114За числеността на армията вж. Мирчев, М. Писмо за поражението при Варна, изпратено до кардинал Людовик от Андреас де Палацио. - Изв. на ВАД, 1965, XV, с. 87—88.
115Setton, Κ. Μ. The Papacy..., II, p. 89, n. 29; Theocharidis, I. The Stand of the Byzantine Emperor on the Battle of Varna according to Greek Sources. — Etudes Balkaniques, 1987, 1, p. 107—119.
116Подробно за битката вж. Цветкова, Б. Паметна битка... , с. 306 - 320 (посочване изворите на с. 325, бел. 50). За изворите вж. още: Коларοв, Xp. Антитурските походи от 1443—1444 г. на полско-унгарския крал Владислав III Ягело (Варненчик). Преглед на изворите -ТВПИ БКМ — Велико Търново, 1968—1969, VI, с. 43—104. Български превод на османските извори в: Сб. Варна 1444..., с. 36-488 (подбор, увод, превод и бележки от И. Татарлиев).
117Babinger, Fr., Dölgеr, Fr. Mehmeds II frühester Staatsvertrag - OChP, 1949, XV, S. 225—228.
118Френски пътеписи за Балканите. T. I, с. 65.
119Ћурић, Ив. Сумрак..., с. 388 сл.
120Marinescu, С. Le pape Nicolas V et son attitude envers l'Empire byzantin. — ИБАИ, 1935, X, p. 331—342.
121Marinescu, C. Note sur quelques ambassadeurs byzantins en Occident à la veille de la chute de Constantinople sous les Turcs. — Annuaire de l’institut de Phiologie et d'histoire orientales et slaves, 1950,. X, p. 426 - 430; Gulliard, R. Les appels de Constantin XI Paleologue à Rome et à Venise pour sauver Constantinople (1452—1453).— ВSI. XIV, p. 226 - 244.
122Ducas, p. 317—319.
123Marinesсu, С. Le pape Callixte IIΙ (1447—1453), Alphonse V d'Aragon, Roi de Naples, et l'offensive contre les Turcs. — Bulletin de la sect. Hist. de l'Académie Roumain, 1935, XX, p. 77—81.
124Особено показателни за пренебрежението на европейците към османските бойци са думите на Бертрандон дьо ла Брокиер, посетил Балканите през 1432—1433 г. Според него те са толкова зле въоръжени, че не е трудно да бъдат победени с малобройна армия. Вж. Френски пътеписи за Балканите. T. I, с. 55.
125Ducas, p. 329, 11 — 12.


 
ОТ КРИЗА КЪМ АПОГЕЙ

 

Той (скопският удж бей Исхак - б.а.) за нищо друго не мисли, а само как да сее несъгласия между балканските властели, защото в междуособната борба по-лесно може да ги унищожи един по един. Тази тяхна (на османците - б.а.) практика им донесе успехи в Γърция. Преди сто години те не са имали там никаква сила, но коварно сеейки омраза между гръцките господари, постигнаха това, че ги премахнаха един по един...

Така направиха и с българските царе, по подобен начин постъпиха и в Рашката държава (Сърбия - б.а.). Винаги са се опитвали и продължават да се опитват да направят същото и в Босна.

Из инструкция на Дубровнишкото Вече за дубровнишки пратеници при босненския Властел Сандал Хранич от 1426 г.

 

За османската държава поражението при Анкара може да се окачестви не като обикновен военен неуспех, а като изпитание за жизненост. Образувана в резултат на непрекъснати завоевания, през лятото на 1402 г. тя се оказва на ръба на пропастта, тъй като първата в историята й военна катастрофа изкарва на повърхността всички заглушавани до този момент противоречия в нейния социален и държавен организъм. През първите две десетилетия на XV в. се решава въпросът дали османската държава има бъдеще, или не, дали тя ще сподели съдбата на толкова други средновековни политически обединения - продукт на номадски завоевателен устрем - или ще се превърне в ислямска империя. Борбата между едната и другата алтернатива се материализира по типично средновековен начин: чрез династически спорове и борби между Баязидовите синове, които съзнателно или не групират около себе си обществените сили, олицетворяващи различните пътища на развитие. Вече не става дума само за традиционното за ранната османска държава противоречие между идеалите на газавата, номадизма на туркмените и влиянието на т. нар. „развит ислям", а за един дълбок социален конфликт между османската върхушка и номадско-патриархалната традиция на племенните опълчения. На дневен ред - много по-остро отпреди - застава проблемът за облика на османското общество. В неговото решаване се оказват замесени съществуващите все още балкански християнски държави, които трябва да избират подходящ политически партньор сред враждуващите османски принцове, и покореното християнско население, за което подобен избор има съдбоносно значение.

Кризата в османската държава след Анкара не е нито случайна, нито уникална по своя характер. Нейните прояви съвпадат със симптомите на добре известната „детска болест" на ранносредновековните общества. Османският държавен организъм е трябвало или да се справи с вируса на патриархалните предкласови порядки и да излезе по-закален и по-жизнен, или да загине. За балканските християни събитията от началото на XV в. също са от изключително значение. От това накъде ще тръгне развитието на османското общество - по пътя към развита държавност или към консервиране на предкласови отношения, зависи изходът на ислямско-християнската борба на балканска почва1.

* * *

Изворите от християнски и османски произход създават сравнително пълна представа за главните фигури в османските междуособици, избухнали след пленяването и смъртта на султан Баязид I. Според византийския историк Дука той имал шестима синове: Сюлейман, Иса, Мехмед, Муса, Мустафа и Орхан (последните двама според него в 1402 г. са още малолетни и не участват активно в борбата за власт)2. Халкокондил също знае за шестима Баязидови синове: Иса, Сюлейман, Муса, Мехмед, Иса (младши) и Мустафа3. Мехмед Нешри от своя страна изброява седем сина: Ертогрул (умрял преди 1402 г.), Мустафа, Сюлейман, Мехмед, Иса, Муса и Касъм4. Когато става въпрос за съдбата на някои от тях след Анкарската битка, християнските и османските извори показват някои различия. Това се дължи на обстоятелството, че османската историография се придържа към официалната версия за правото на престолонаследие в османската държава, изработена след края на междуособиците. Единодушно е твърдението, че Сюлейман още през август 1402 г. се прехвърля на Балканите и се закрепва в тамошните османски владения. Мехмед остава управител на Амасия в Мала Азия, Муса е пленен заедно с баща си от монголите и остава в плен до 1405 r., а Иса първоначално установява властта си в Бруса. Най-големи различия има по отношение съдбата на Мустафа. Според официалната османска версия той загива при Анкара, а според византийските извори се оттегля в областта на Трапезунд и излиза на историческа сцена сравнително късно - към 1414 г. В този случай трябва да се отдаде предпочитание на византийските извори. Ранните османски грамоти показват категорично, че Мустафа не е самозванец (дьозме султан, както го наричат османските наративни извори), а син на Баязид и като такъв - пълноправен претендент за османския престол5.

Така или иначе веднага след битката при Анкара османската държава се разпада първоначално на три, а след това на два големи дяла, които съвпадат с географското деление на османските владения на европейска и азиатска част. Наследниците на Баязид и византийците в Константинопол с ужас следят продължаващите монголски завоевания, след които остават пепелища и пирамиди от човешки черепи. До края на 1402 г. Тимур завладява южните дялове на Мала Азия и част от малоазийското крайбрежие. В началото на 1403 г. той крои планове за прехвърляне на войските си в Европа, но съвсем неочаквано (така поне твърдят изворите) се оттегля в Самарканд, където умира през 1405 г.6. И този път монголите се оказват непобедими на бойното поле, но неспособни да изградят трайна държавна организация в завоюваните територии. Преди да напусне Мала Азия, Тимур прави всичко възможно, за да унищожи османската държава или поне да я сведе до ранга на второстепенен политически и военен фактор. Той възстановява заличените от Баязид I малоазийски бейлици (от тях Караманският бейлик десетилетия наред ще бъде средище на антиосманска опозиция), формално признава властта на Сюлейман, Мехмед и Иса в окупираните от тях заеми, но не посочва никой от тях за приемник на Баязидовия престол. От политическа гледна точка именно Тимур посява семето на раздора между османските принцове. В следващите години щафетата е подета от различни балкански владетели, но съвсем не със същия успех: едно е да се всяват династически неуредици от позицията на силата и друго - да се използват средствата на „чистата" дипломация. От синовете на Баязид I пръв излиза от играта Иса. Още през 1403 г. той е разбит от брат си Мехмед и бяга в Константинопол, където приема християнството и умира в 1413 г. Мехмед Нешри има по-различна версия за съдбата на Иса. Според него той, след като е поразен от брат си, „отива на служба при християнския владетел" (императора на Византия). После по настояване на Сюлейман и с подкрепата на малоазийските бейлици уж организирал четири похода срещу Мехмед. След като претърпява неуспех, той „изчезва безследно". Нешри естествено премълчава за приемане на християнството от Иса7. Дука и Нешри споменават, че един от малолетните Баязидови синове (Орхан или Касъм) от пролетта или лятото на 1403 г. също живее в Константинопол8. Според версията на Дука той става християнин и умира в 1414 - 1416 г., без да се намесва в борбата за власт9.

С отстраняването на Иса завършва първият и всъщност най-обърканият и динамичен период на османската междуособица. От 1403 до 1409 г. главни действащи лица в нея стават Сюлейман - владетел на Румелия, и Мехмед - владетел на остатъците от османска Анатолия. Според някои извори Сюлейман започва борбата срещу Мехмед под предлог, че иска да защити брат си Иса. В този период противоречията между Баязидовите синове все още имат характер на чисто династическа борба, в която социалните конфликти изживяват инкубационния си стадий. Разбира се, официалната османска историография се е постарала да разграничи с достатъчно контрастни багри образите на двамата основни претенденти. Сюлейман е представен като изнежен принц, който под християнско влияние са научава да пие вино и е готов на компромиси с „неверниците", а Мехмед - като истински „борец за вярата"10. Тези сведения показват, че поне на първо време двамата враждуващи претенденти изпъкват като представители на две от класическите тенденции в развитието на ранното османско общество, които П. Витек определя като tendance и ghasi tendance musulmane11. До 1409 Сюлейман и Мехмед са в непрекъснато единоборство, при което първият често прибягва до услугите на византийския флот, за да прехвърля войски в Азия12. От 1405 г. на страна на Мехмед се включва Муса. Според Мехмед Нешри той се връща в османска територия заедно с тялото на баща си, което трябвало да бъде погребано в Бруса. Всъщност Муса става самостоятелна политическа фигура едва в края на 1409 г.

Ситуацията от лятото на 1402 г. дава изключителен шанс на балканските християни не само да отдъхнат от непрекъснотото османско настъпление, но дори да се отърсят от мюсюлманската опека на своя земя. Никога преди това османската държава не е познавала толкова тежка, дълбока и продължителна криза. Нещата като че ли се обръщат на 180 градуса. Преди 1402 г. османците са тези, които се намесват в християнските борби за власт, фаворизират един или друг кандидат, с цел да осигурят постоянно политическо и военно надмощие. След 1402 г. християнските владетели получават възможност да подкрепят един или друг от Баязидовите синове и дори да им налагат свои условия. Дори и в тази благоприятна обстановка балканските държави не успяват да осъществят така необходимото единство помежду си. Като най-висша форма на християнското антиосманско сътрудничество се очертават временните и локални коалиции. Желанието за съвместни действия до голяма степен се неутрализира от успокоителната мисъл, че враждуващите османски принцове сами ще доведат османската държава до пълна катастрофа.

Вестта за османското поражение при Анкара достига за няколко дни в Константинопол, до венецианските и генуезките владения в Леванта, до Егейските острови. Още през август 1402 г. Сюлейман влиза в контакти с управляващия в Константинопол император Йоан VII Палеолог и му предлага мирен договор при доста благоприятни за византийците условия. С подобни предложения той се обръща към Венеция, а вероятно и към други християнски държави и владетели13. Отначало всички са резервирани към неочакваното и непознато преди османско миролюбие. Прочее повечето християнски владетели се страхуват да не би сътрудничеството им със Сюлейман да ускори прехвърлянето на монголската конница в Европа. Едва в края на 1402 г. спонтанно формиралата се „християнска лига" (Византия, Венеция, генуезката колония Галата, родоските хоспиталиери, херцогът на о-в Наксос) започва преговори с него. През януари - февруари 1403 г. те завършват с подписването на т. нар. Галиполски договор. Според текста на договора, запазен в италиански превод14, Сюлейман се задължава да върне на Византия Солун, Каламария, Халкидическия полуостров, крайбрежието на залива Термаикос, територията от град Панидос (на брега на Мраморно море) до Константинопол, черноморското крайбрежие на Константинопол до Месемврия и островите Скопелос, Скиатос и Скирос. Константинополският император е освободен от васалните задължения, позволено му е да строи крепости във върнатите земи, а Сюлейман се задължава да му помага при защитата на столицата от евентуално монголско нападение. Според един първостепенен извор, какъвто е отчетът на венецианския участник в мирните преговори Пиетро Зено, в обкръжението на Сюлейман има военачалници, които са против каквито и да е отстъпки на християните. Начело на тази опозиционна група стои известният османски пълководец Евренос бей (Vranes) и Пиетро Зено изразходва значителни парични суми, за да подкупи неговите последователи и да ги склони към смекчаване на безкомпромисната им позиция. В действителност и без помощта на венецианските дукати войнствената османска групировка няма шансове да наложи своята линия на поведение, тъй като позицията на Сюлейман в 1403 г. е достатъчно нестабилна.

От своя страна „християнската лига" се съгласява да осигури 4-5 кораба, които заедно с флота на Сюлейман трябвало да пречат на монголското прехвърляне през Проливите. На Венеция Сюлейман обещава да върне завзетите градове и крепости (без да се уточнява точно кои), да й отстъпи Атина, а на генуезците от Галата - да премахне трибутарната зависимост на островите Наксос и Теолого, както и на Платия и Нова Фокея. Важна стъпка от страна на Сюлейман (важна особено за Византия и италианските морски републики) е задължението османски кораби да не минават през Дарданелите без християнско съгласие. В текста на Галиполския договор има клаузи, които показват, че не всички християнски владетели са можели да разчитат на особени отстъпки. За сръбския деспот Стефан Лазаревич и за маркиза на Бодоница например се предвижда запазване на васалния статут15.

През лятото на 1403 г. легитимният визатийски император Мануил II Палеолог потвърждава договора, подписан от неговия племенник Йоан VII Палеолог, и дори изтръгва от Сюлейман нови отстъпки: черноморското крайбрежие на север до Варна и земите от устието на р. Струма до Зейтунион16. Халкокондил споменава, че на византийците са върнати и крепости по малоазийското крайбрежие17. Териториалните придобивки са значителни, но Византия няма възможност да се установи трайно във всички върнати територии. Много от тях остават византийски само на книга18. Ромеите обаче не пропускат случая да включат Сюлейман в своята прословута „йерархия на владетелите", начело на която стои византийският василевс. В текста на Галиполския договор и в съчинението на Дука е отбелязано, че османският принц нарича императора свой „баща". Според Дука думите на Сюлейман при срещата с император Мануил II Палеолог били: „Аз ще ти бъда като син, ако ти бъдеш мой баща. Отсега нататък нека между нас няма съперничество и вражди. Провъзгласи ме само за господар на Тракия и на другите земи, които съм наследил от родителите си". Чак до 1422 г. византийците упорито ще поддържат фикцията за „бащинско-синовните" отношения между василевса и османския владетел19. За тях всичко това прилича на хубав спомен от далечното минало. Османските „синове" на императора влагат в „бащинското" покровителство на Константинопол съвсем реален смисъл: влизайки в теоретичната византийска йерархия на владетелите, те търсят официално признаване на своята власт на Балканския полуостров и в Мала Азия.

Несъмнено договорът от Γалиполи е твърде изгоден за Византия. Империята възстановява властта си в някои изгубени преди това територии, освобождава се от тежкото бреме на хараджа, получава възможност за последен път да приложи принципите на своята дипломация спрямо враждуващите османски групировки. Не без преувеличение Дука характеризира положението в Тракия през 1403-1409 г. като „пълен мир"20. Затишието позволява на император Мануил II Палеолог да предприеме мерки за заздравяване положението на империята. Тази негова политика намира израз в усилията да се възроди византийският флот - единственото средство да се поддържа нестабилното политическо единство между Константинопол, Солун и Мистра - и достига своя апогей в 1408-1409 г., когато в Пелопонес и Югоизточна Македония управляват като деспоти синовете на Мануил II - Андроник и Теодор II Палеолог21. На практика това не е триумф на централизма, а съзнателно възстановяване на апанажната система в нейния класически вид. За истинска централизация липсват политически, социално-икономически, а и чисто географски предпоставки. Византия не възвръща териториалния си интегритет и, което е още по-важно, не успява въпреки многото усилия да сложи ръка на важната Гапиполска крепост. В началото на XV в., както и в последните години от управлението на Баязид I, тази крепост се превръща в основна морска база за османците и фактически е място, където се ражда и укрепва османският флот22. Освен това договорът от Галиполи облагодетелства в известна степен Византия, но не и останалите балкански православни държави. А това в никакъв случай не спомага за реализиране на необходимото политическо и военно взаимодействие срещу ислямската опасност. Каквито и отстъпки да прави Сюлейман на „християнската лига" в 1403 г., става изразител на опитите на част от християнските държави да използват османската криза чрез мирни средства. Стремежът на Византия и нейните съюзници да продължат състоянието на несигурност в османската държава ги кара да правят всичко, за да осигурят на Сюлейман свобода на действие срещу брат му Мехмед. Оказва се обаче, че владетелят на османска Румелия използва тази възможност за натиск срещу други балкански държави, неангажиран с Галиполския договор. Така например още през август 1402 г. отряд на Сюлейман напада и избива до крак група сръбски войници, които се връщат от сражението при Анкара23. След това той застава на страната на Бранковичи - съперници на Стефан Лазаревич за сръбския престол - и заедно с тях се опитва да му попречи да се завърне в Сърбия. Синът на княз Лазар организира от своя страна локална коалиция със зетския владетел Георги Балшич и кесар на Углеша (владетел на Североизточна Македония) и разбива на Косово поле обединените сили на Сюлейман и Бранковичи24. Макар и не така драматично, но, общо взето, поради сходни причини, отношенията си със Сюлейман развалят и други балкански владетели, изключени от клаузите на Галиполския мир.

След като става ясно, че държането му към християните се изчерпва с отстъпки пред едни и с натиск срещу други, за тези, които са извън списъка на облагодетелстваните, не остава друг път освен борбата. При тази обстановка към края на 1403 или началото на 1404 г. в северните и северозападните частни на Балканския полуостров под унгарска егида се оформя втора християнска коалиция, която разчита преди всичко на оръжието, а не толкова на дипломацията. В нея влизат сръбският деспот Стефан Лазаревич, влашкият воевода Мирчо Стари, босненският крал Остоя и Константин, син на покойния видински цар Иван Срацимир25. Всички те предприемат антиосмански действия по силата на специфични за всеки един от тях стремежи. За унгарския крал Сигизмунд тази коалиция има двояк смисъл: създава се защитен кордон срещу османски нахлувания в Южна Унгария и се придобиват съюзници в борбата му срещу краля съперник Владислав Неополски чрез преминаването на Сърбия, Босна и Влашко под върховната власт на унгарската корона. Константин, законен наследник на Видинското царство, очаква срещу своето участие възстановяване на властта си поне в част от българските земи. За влашкия воевода Мирчо Стари съвместните антиосмански действия са средство за спиране на акънджийските походи на север от Дунав и евентуално за териториални придобивки на юг от реката. Босненският крал Остоя вижда в съюза си с унгарския владетел на толкова начин да отстрани османската заплаха, колкото средство да закрепи разклатения си престол. Сръбският деспот Стефан Лазаревич просто е тласнат в антиосманския лагер от враждебните действия на Сюлейман. Той разчита на унгарска помощ, за да си върне част от земите и да отхвърли османския сюзеренитет, който Галиполският договор се опитва да продължи. Освен това той неутрализира съперничеството на Бранковичи и на своя брат Вук Лазаревич, които в борбата си за сръбския престол залагат на османска помощ. Вероятно към пролетта на 1404 г. така формиралата се коалиция предприема на широк фронт настъпление срещу владенията на Сюлейман. На 16 април 1404 г. крал Сигизмунд съобщава с писмо на бургундския дук, че деспот Стефан Лазаревич успешно воюва с османците, погубил 10 000 от тях и си възвърнал няколко крепости. „Така също и Константин, прославен император на България - се казва в писмото, - и Мирчо, воевода на Влахия, многократно и смело нападали гръцките области, владени от турците, и спечелили важни победи"26. След първоначалните успехи коалицията се разпада тъй бързо, както и възниква. Деспот Стефан Лазаревич, след като отхвърля васалната си зависимост (за това се споменава в няколко негови грамоти от 1405-1406 г.)27, след като си възвръща част от Източна Сърбия и се сдобрява с Бранковичи, предпочита да подобри отношенията си със Сюлейман. От края на 1404 до края на 1408 г. между двамата се установяват мирни отношения, развалени едва при опита на Вук Лазаревич да търси правата си върху сръбската корона с османска помощ. В началото на 1409 г. 30 000-на османската армия начело с Евренос бей нахлува в Сърбия, достига до Белград и налага разделяне на сръбската деспотовина между двамата Лазарови синове. В същата година Лазаревичи и Бранковичи отново са принудени да се признаят за османски (всъщност за Сюлейманови) васали.28

Босненският крал Остоя не предприема никакви действия срещу османците, тъй като има достатъчно грижи вътре в своята държава. Той и неговите унгарски съюзници се стремят да отстранят Твъртко II, претендента за босненския престол, който пък е подкрепян от т. нар. „велика тройка" - мощните босненски владетели Сандал Хранич, Хрвое Вукчич и Павел Раденович. В Босна постоянно нахлуват унгарски войници, а от междуособицата не закъснява да се възползва и Сюлейман. През 1407 г. неговите пратеници предлагат посредническите си услуги за одобряване на про- и антиунгарските боснески групировки29. Поставя се началото на османската намеса във вътрешните дела на Босна, която ще придобие особено опасни форми през второто десетилетие на XV в.

По-упорити в антиосманските си начинания са влашкият воевода Мирчо Стари и българският цар Константин. Със съвместни усилия те завладяват Силистра, а до 1406 г. - почти цяла Добруджа. Същата година Мирчо Стари потвърждава васалитета си спрямо крал Сигизмунд в Северин, където е уговорено продължаване на антиосманските настъпателни действия. В 1407-1408 г. влашките войски нанасят поражение на османците край Силистра30. Енергичните ходове на Мирчо Стари предизвикват ответна реакция на османските акънджийски отряди, но в същото време създават благоприятна обстановка за въстанически действия в България, начело на които застават Константин и братовчед му Фружин, син на цар Иван Шишман. Въстанието на Константин и Фружин обхваща почти всички територии на бившите Видинско и Търновско царство. В края на 1408 г. Сюлейман успява да превземе владяната от българите крепост Темско край Пирот, но не му се удава да потуши въстанието. Антиосманското брожение в българските земи продължава близо десетилетие след началото на въстанието и угасва при друга, вече коренно променена политическа обстановка. Това е най-ранният и най-сериозен опит за възстановяване на унищожената българска държавност, при който Константин и Фружин, изглежда, успяват да се закрепят продължително време в наследствените си владения на юг от Дунав31.

Активността на антиосманската коалиция от началото на XV в. донася определени резултати за някои от участниците в нея, но не поставя под съмнение османската власт на Балканите. Независимо от няколкото военни поражения, които Сюлейман претърпява, християните не отстраняват нито опасността от акънджийски походи, нито премахват условията за османска намеса в балканските междуособици. В 1404-1409 г. на Балканите се създава някакъв баланс между османските и християнските сили, но той е можел да се запази при положение, че тези територии ще останат настрана от главните събития в борбата за власт между Баязидовите синове.

Всички останали извън двете християнски коалиции балкански държави и княжества след лятото на 1402 г. намират различни начини да използват кризата в османската държава. Византийска Морея, макар формално под властта на Константинопол, не е привлечена в Галиполската лига и не получава никакви отстъпки по силата на Галиполското съглашение. Морейският деспот Теодор I Палеолог отхвърля самостоятелно османския сюзеренитет и с помощта на рицарите хоспиталиери разширява своята власт в Южна Тесалия, завзета от османците в 1394 г. Очертава се реална възможност византийски Пелопонес да се съвземе след опустошителните османски набези от Баязидово време, да съживи своята икономика, да укрепи връзките си с византийската столица. Тази възможност е използвана само отчасти, тъй като османската опасност от север продължава да съществува. Тя е предизвикана от обособилите се в началото на XV в. няколко полунезависими османски военачалници в Централна и Северна Тесалия. Всъщност византийска Морея продължава да живее в състояние на постоянна война. Към 1404 г. морейският деспот се заплита в продължителен конфликт с ахейския княз Чентурионе II Захария (1404-1430), в който по силата на различни интереси и предпочитания се намесват много местни владетели32. Османският натиск върху Морея намалява, но тя не си отдъхва от междуособиците, които избухват с нова сила, сякаш за да компенсират намаляването на османските набези.

Властелите в Централна и Северна Албания, които в края на XIV в. се признават за османски васали (Дукагини, Арианити, Кастриоти и др.), след 1402 г. отхвърлят своята зависимост. Повечето от тях търсят подкрепата на Венеция, която точно в този период прави настойчиви и резултатни опити да се установи в албанското и зетското крайбрежие. В периода на относително затишие княжеството на Иван Кастриоти, бащата на Скендербег, с венецианска помощ се разширява до крайбрежието и присъединява към първоначалната си територия - областта Мати - земите в Дибра и Курбин33. Скоро става ясно, че Венеция или не желае, или просто не може ефикасно да защитава своите албански съюзници. Още към 1410 г. повечето от тях отново се връщат под османска върховна власт34.

И зетският владетел Георги II Балшич използва османските междуособици, за да възстанови независимостта си. На наследника си Балша III (1403-1421) той оставя една свободна от османска опека държава, но и един изключително остър проблем: борбата срещу настойчивата венецианска експанзия в зетското крайбрежие, която заплашва самото съществуване на държавата на Балшичи. Балша III вижда в Републиката на св. Марко свой основен противник и не подбира средства в борбата срещу нея. Във войската на зетския княз воюват заедно османци, албанци, италиански кондотиери. Т. нар. „Първа скадарска война" между Балша III и Венеция (1403-1412), макар и с променлив успех, се води с голямо ожесточение. Още в началната й фаза зетският владетел търси османска подкрепа, признава се за османски васал, отново въвежда допълнителен данък (по 1 дукат на огнище) за изплащането на хараджа. Венеция от своя страна привлича за съюзници албанския вожд Коя Захария и зетските владетели - братята Георги и Алекса Черноевичи. И в Зета християнските противоречия вземат надмощие над възможността да се използва османската криза с обединени усилия35.

През втория период на османската гражданска война (1403-1409) става ясно, че ислямските пришълци не може така лесно да бъдат прогонени от Балканите, както изглежда непосредствено след Анкарската битка. Много скоро балканските християни трябва да констатират, че повече от частични отстъпки и отделни военни победи не са в състояние да постигнат. Точно в този период на междуособици проличава ясно, че османската държава, дори и разединена, е способна, ако не да настъпва, то поне да държи християнските си съседи в постоянно напрежение. Това става чрез изпитаната акънджийска тактика, чрез традиционната намеса в балканските вътрешни и междудържавни противоречия и чрез действията на отделни османски военачалници, които не се смятат ангажирани с политиката на румелийския османски владетел. Особено активни са скопските удж бейове Игит и неговият наследник Исхак36. Към 1404-1406 г. например османските военачалници в Тесалия - Ханджалис и Юсиф бей причиняват много неприятности на местните християни. Ханджлис завзема и ограбва град Фанарион, а Юсуф бей напада и опустошава Епир и Централна Албания37. С други думи, и в началото на XV в., както в периода 1354-1376 г., османците показват способност за „децентрализирана" експанзия и отбрана. Спокойствието за балканските християни, покорени или все още свободни, е относително и нетрайно. След първоначалното си активизиране те лесно се примиряват с факта, че съдбата им ще зависи от продължителността и евентуално благоприятния за тях изход от османската криза.

Към 1409 г. не са малко балканските владетели, които свикват с мисълта, че Сюлейман е султан на Румелия, с който може да се установи някакво приемливо съжителство. Константин Костенечки например пише, че той бил „добър" и „лесен за разбиране"38. Други не губят надежда, че съществуват още шансове и очакват някакво ново развитие на османската междуособица. Именно те посрещат с прекалено голям оптимизъм новия етап в борбата на Баязидовите синове, който започва в края на 1409 или началото на 1410 r. с идването на Баязидовия син Муса на европейска територия.

Изворите дават различни сведения за причините, накарали този останал дълго време в сянка османски принц да се намеси активно в борбата за власт. Официалната османска версия е, че той отива на Балканите с позволението и благословията на брат си Мехмед, който желаел да отвори втори фронт срещу Сюлейман. Дука тълкува действията на Муса като изблик на османски „патриотизъм" и антихристиянски чувства. Според него той обвинявал византийците за османското поражение при Анкара, заканвал се да отнеме останалите им земи и да промени коренно компромисната според него политика на Сюлейман спрямо „неверниците"39. Всички извори независимо от произхода си подчертават отрицателното отношение на Муса към бейовете, което с течение на времето става все по-крайно. Продиктувани вероятно от горчивия спомен за масовата измяна на малоазийските бейове в битката при Анкара, „антиаристократичните" разбирания на османския принц го превръщат в обединителна фигура за недоволството на християнската и мюсюлманската рая. А за краткото управление на Сюлейман в Румелия подобни настроения имат достатъчно добра почва за избуяване, тъй като той е принуден да увеличи данъчното бреме поради намалените приходи от хараджа40.

Нешри споменава, че лично влашкият воевода Мирчо Стари предлага убежище на Муса във Влашко с намерение да го използва срещу Сюлейман, чийто акънджийски отряди не давали мира на владенията му. Халкокондил твърди точно обратното: че Муса търси съюза на влашкия воевода, предлагайки му злато и земи, ако му помогне да отстрани брат си41. Според солунския митрополит Симеон византийският император Мануил II помага с корабите си за прехвърляне на Муса от Азия в Европа, като по този начин тайно нарушава мирните споразумения със Сюлейман42. Очевидно е, че в появата на трети османски претендент за престола някои балкански владетели съзират възможност да спрат процеса на консолидиране на Сюлеймановата власт и да продължат анархията в османската държава. Обикновените хора от своя страна търсят в негово лице борец срещу несправедливостта на бейовете. В края на 1409 и 1410 г. популярността на Муса на Балканите достига своя връх. Той е подкрепян от Мирчо Стари, от деспот Стефан Лазаревич, от въстаналите български области. В неговата армия, чието ядро съставляват племенните опълчения яя и мюселем, се стичат българи, власи, сърби. За кадиаскер на разноезичната си войска Муса назначава известния мюсюлмански богослов шейх Бедр ед-Дин Симави, който в духа на ортодоксалния сунизъм е проповядвал известна търпимост на мюсюлманите спрямо християните43. До началото на 1411 г. на Балканите става нещо немислимо преди: управляващите кръгове и християнските държави показват учудващо единство в политическата си ориентация, а мюсюлманските и християнските маси се обединяват в името на борбата за по-добър живот. Радвайки се на такава всеобща подкрепа, Муса преминава в началото на 1410 г. в България и на 13 февруари разгромява Сюлеймановия бейлербей на Румелия. След два частични неуспеха в началото на 1411 г. той побеждава и убива брат си Сюлейман, след което се провъзгласява за владетел на Румелия44. Това същевременно е и краят на неговото сътрудничество с християните. За броени дни той скъсва споразуменията с всичките си бивши съюзници, започва да воюва срещу всички, разваля отношенията си с Мехмед и бързо се оказва политически и военно изолиран. Вместо придобивки балканските християни изпитват на собствен гръб най-жестоки и уродливи форми на газават и грабежите на поощряваните от Муса номади туркмени. Неслучайно неговото име и действия оставят тежки и незаличими следи във фолклора на балканските народи. Дори и Мехмед Нешри, който е принуден да се съобразява с обстоятелството, че Муса бил „падишах на Румелия 2 години, 7 месеца и 20 дни", не намира друго оправдание за неговото поведение освен думите на Корана: „Ние всички сме роби на Аллаха. Благодарни сме му за милостите и посрещаме с търпение и примирение бедите, които той ни изпраща"45.

По силата на създалата се ситуация всички съюзници на Муса преминават на страната на Мехмед. Византия, Сърбия, Влашко, българската аристокрация, дори независимите османски областни управители Игит, Юсуф в Североизточна Македония и Хамза в Северозападна България в началото на 1413 г. се нареждат под неговите знамена. През юни с. г. обединените им сили разбиват и убиват Муса при село Чамурли, Софийско46. На неговите необуздани грабежи е сложен край. Радостни от тази победа, балканските християни не обръщат внимание на обстоятелството, че смъртта на Муса означава възстановяване на единството на османската държава.

Ако се разсъждава теоретично, за антиосманските сили управлението на Муса е последната възможност да се превърне османската криза в пълна разруха. Неговата антиаристократична политика тласка османското общество назад, към архаичните патриархално-номадски порядки и в перспектива неизбежно е щяла да го направи неспособно за постъпателното развитие. Но безогледният терор, на който Муса подлага почти всички балкански територии, без да прави разлика между аристокрация и народни маси, създава крайно напрегната и нетърпима ситуация, която тласка всички в лагера на Мехмед. Без да съзнават, водени единствено от изискванията на момента, християните оказват подкрепа на онези сили в османското общество, които са носители на османската държавна консолидация. В началото на XV в. въвеждането и укрепването на специфични институции е единственото средство на османската държава за изход от кризата и за възвръщане на настъпателната й мощ. През лятото на 1413 г. малцина са тези, които осъзнават, че отстраняването на Муса и издигането на Мехмед като единствен османски султан отваря нова страница в историята на османската държава и в нейната завоевателна политика.

Новият султан идва на престола като представител на издигащите се османски спахии, чието лично благополучие е тясно свързано с възможността за териториално разширяване и плячка. Мехмед наистина не е в състояние да поднови веднага османската експанзия. Неговата държава вече е единна, разполага със значителни военни възможности, но и кризисните симптоми в нейната структура не са напълно излекувани. Народните маси продължават да се вълнуват. През 1416-1418 г. тези вълнения прерастват в масови народни въстания начело с Бедр ед-Дин Симави, Бьоркльодже Мустафа и Торлак Кемал47. Все още има живи Баязидови синове, които претендират за власт. Малоазийските бейлици продължават да съществуват. Всичко това кара Мехмед да започне управлението си като единствен законен султан през 1413 г. с маслинено клонче в ръка. Според Дука той потвърждава на Византия всички земи, отстъпени й от Сюлейман. Думите му към византийските пратеници били: „Идете и кажете на моя баща, императора на ромеите,... че аз си върнах наследствените владения. Отсега нататък аз ще бъда негов поданик като син на баща си... и ще изпълнявам неговите желания като слуга". А пратениците от Сърбия, България, Влашко, Морея и Континентална Гърция били изпратени с думите: „Кажете на господарите си, че аз предлагам мир на всички и приемам мир от всички. Този, който подло нарушава мира, нека богът на мира бъде срещу него"48. Всичко това изглежда прекалено хубаво, за да е вярно. „Благородният варварин" Мехмед I показва, че за осемгодишното си самостоятелно управление добре е усвоил политиката на медената питка и голямата тояга.

Сръбският деспот Стефан Лазаревич е онзи Мехмедов съюзник от 1413 г., у когото отива лъвският пай и медената питка. Той получава областта Знеполе и крепостта Киприян край Ниш. Срещу признаване на сюзеренитета на Мехмед I сръбският деспот осигурява продължително спокойствие за своите владения. До 1425 г. изворите не споменават никакви османски нахлувания в сръбска територия. През това време Сърбия се съвзема икномически и политически. Въвеждат се административни реформи, които засилват централизма и военния потенциал. Консолидационният процес е особено явен в началото на 20-те години на XV в. През 1421 г., след смъртта на Балша III, Зета е присъединена към територията на сръбската деспотовина. Пет години по-късно Георги Бранкович е обявен за наследник на деспот Стефан Лазаревич, което означава, че когато той поеме властта, земите на Бранковичи в Косово също ще бъдат включени в сръбската държава49. Несъмнено развитието на Сърбия в периода 1413-1427 г. трябва да се оцени положително, но по-сегашните събития показват колко илюзорни са очакванията, че нейната територия е можела да остане настрана от бушуващия на Балканите пожар50.

Византийските управляващи кръгове се оказват разделени на два лагера в отношението си към новия османски султан. Официалната линия, прокарвана от император Мануил II Палеолог, представлява нещо като „въоръжено миролюбие". Императорът полага много грижи за поддържане на добри отношения с Мехмед I на основата на потвърдения от османска страна Галиполски договор. В същото време той прави немалко, за да подготви Византия за съпротива51. С неотслабващи темпове в константинополските пристанища се съоръжават нови кораби, но византийският флот все пак не успява да осъществи една от възлаганите му задачи - превземането на Галиполската крепост. През 1415 г. с личното участие на Мануил II Палеолог е обновена (всъщност изградена отново) крепостната стена, издигната още в античността на най-тясното място на Коринтския провлак, между Атинския и Коринтския залив (т. нар. Хексамилион). Тази стена трябвало да се превърне в непристъпна преграда за османските нападения в Пелопонес52. Приблизително по същото време философът от Мистра Георги Гемист Плитон написва прочутия си проект за реформи в Пелопонес („първата и най-важна област на елините"), които според него можели да заздравят вътрешното и външното положение на полуострова и да му осигурят достатъчно съпротивителни възможности. Идеите на Плитон показват, че във византийското общество се е усещала необходимостта от някаква промяна. Липсата на обществени сили, които да осъществяват съобразени с действителността и възможностите преобразования, не позволява дори и на този най-голям ум на късна Византия да излезе извън сферата на утопията53.

Една група византийски архонти начело с престолонаследника Йоан VIII Палеолог са на мнение, че ромеите трябва да направят всичко, за да продължат състоянието на анархия в османската държава. В изпълнение на тази програма през 1414-1416 г., когато Мануил II отсъства от столицата, Йоан VIII влиза в съглашение с османския принц Мустафа и му помага да се прехвърли във Влашко. Отговорът на Мехмед I е блокада на Константинопол и опустошаване на околностите му54. Това наистина е направено във връзка с византийската подкрепа за Мустафа, но султанът дава да се разбере, че не е задължен да спазва мира с Византия при отсъствие на Мануил II Палеолог. Съществувал план, според който Мустафа трябвало заедно с присъединилия се към него санджакбей на Никопол - Джунеид, да напредне до Солун и там да се съедини с войската на Йоан VIII Палеолог. Бързите действия на Мехмед I го осуетяват. Войските на Мустафа и Джунеид са разбити и те се укриват в Солун, а византийският престонаследник е блокиран в столицата55. Целият епизод завършва с ново византийско-османско споразумение, според което Мустафа е заточен в о-в Лемнос, а Джунеид - в Константинопол. За тяхната издръжка Мехмед I се задължава да плаща на византийците 300 000 аспри годишно56.

В края на 1420 г. групата на Йоан VIII Палеолог прави втори опит да отстрани Мехмед I. Османският владетел трябвало да бъде пленен при прехвърлянето му от Европа и Азия, но император Мануил II забранява всякакви действия срещу личността на султана, позовавайки се на съществуващите мирни договори. По същото време в Константинопол се очаквало, че щом се върне от Азия, Мехмед I ще нападне византийската столица57. Все по-малко хора вярвали в доброто бъдеще на византийско-османските отношения.

Освен Византия и Сърбия нито една друга балканска държава или княжество не успява да запази дълго време мирните отношения с Мехмед I. Година след идването си на власт той нарушава мира с Венеция и войските му начело с Караман бей завземат Бодоница. По този начин е унищожено още едно латинско княжество, което под управлението на италианските фамилии Палавичини и Джорджи и под венециански протекторат има зад себе си почти двувековна история.

На своите бивши български съюзници Мехмед I не само не отстъпва никакви територии, но отнема и малкото, което им остава. Вероятно при потушаването на въстанието на Бедр ед-Дин Симави и при похода във Влашко през 1417 г. той успява да потуши последните отгласи на въстаническите движения в българските земи. През 1415 г. влашкият воевода Мирчо се принуждава да плаща на османците 3000 дуката годишно срещу несигурното обещание, че те няма да предприемат повече грабителски походи на север от Дунав. На следващата година обаче той се съюзява с Мустафа и нахлува заедно с него in regnum Bilgarie58. Ответният удар не закъснява. През 1417 г. Мехмед I организира голям наказателен поход във Влашко, отнема всички владения на Мирчо в Добружда и го принуждава да стане османски васал. През 1420 г. влашките войски претърпяват ново голямо поражение. Наследникът на Мирчо, воеводата Михаил, пада на бойното поле, страната е подложена на голямо разграбване. Същата година османският флот за пръв път напада територията на Молдова, като завзема крепостта Килия и обсажда град Аккерман (дн. Белгород). По-късно завзетите молдовски територии са освободени, но срещу задължение от страна на молдовския воевода Александър Добрия (1400-1431) да се признае за васал59.

Същата безкомпромисна политика следва Мехмед I и спрямо албанските земи. През 1415 г., използвайки смъртта на албанския феодал Никита Топия, Мехмедовият военачалник Омер бей завладява Круя. На следващата година във връзка с развалянето на османски-венецианските отношения голяма османска армия начело с Хамза бей нахлува в Южна и Централна Албания, превзема Балона, Канина, Берат, Пиргос и унищожава т. нар. Валонско княжество. Овладяно е изключително важното валонско пристанище, откъдето османците могат да контролират входа на Адриатическо море. При тази османска акция всички северноалбански властели, включително и Иван Кастриоти, са принудени да потвърдят васалния си статут60.

Особено активна при управлението на Мехмед I става намесата на нашествениците в Босна и това съвсем не е случайно. Босненската територия има важно стратегическо значение, тъй като е разположена на подстъпите към Унгария и Централна Европа. Първоначалния повод за османските походи дават събитията от 1413 г., когато босненският велможа Сандал Хранич Косача, владетел на областта Приполие, Никшич и около р. Цетине, участва в битката при Чамурли като Мехмедов съюзник. Това е използвано от неговия северозападен съсед Хрвое Вукчич, който напада земите му. Следва унгарска намеса и организиране на коалиция срещу Хрвое Вукчич, който, оказвайки се в тежко положение, вика османците. На него именно се пада съмнителната слава да бъде причина за началото на системните османски походи в Босна. През май 1414 г. Хрвоевият протовестиар, дубровчанинът Михаил Кабужич, довежда до босненската земя голяма османска войска. Тя се разделя на три части, прекосява почти цяла Босна и достига до околностите на Загреб. В 1414-1415 г. следват още две големи османски нахлувания. През пролетта на 1415 г. добре осведомените дубровчани вече знаят, че босненският крал се е признал за османски васал61. Опитът на унгарския крал Сигизмунд да отстрани османското присъствие от Босна, която формално е под унгарско върховенство, завършва с голямо поражение за унгарците при Лашва, на юг от изворите на р. Усор. След тази своя победа османските отряди, необезпокоявани от никого, достигат в края на 1415 г. чак до Щирия и Долна Австрия. Интензивната османска намеса в босненските междуособици продължава до 1422 г., когато с идването на власт на крал Твъртко II Твърткович (1422-1454) държавата временно се стабилизира. Завоевателните или грабителските походи и анархията в Босна през второто десетилетие на XV в. имат, колкото и странно да изглежда, и един положителен резултат: физическото унищожаване на някои от самостоятелните областни владетели (например княз Петър Павлович), които всъщност са виновниците за босненската криза62. Но дълбоките причини за междуособиците не са премахнати, а само заглушени. Крал Твъртко II Твърткович се примирява с обстоятелството, че е пръв между равни, което за известно време успокоява духовете на непокорните босненски властели.

За осемгодишното си самостоятелно управление (1413-1421) султан Мехмед I връща политическото единство на османската държава и потушава изблиците на народно недоволство. Доразвивайки някои от основните принципи на османската завоевателна стратегия в изменените условия от второто десетилетие на XV в.: мир с едни, война с други, намеса във вътрешните дела на трети, той свежда до минимум възможностите за образуване на антиосмански коалиции и подновява активната настъпателна политика на границите с балканския християнски свят. Свидетел на разгрома при Анкара и на катастрофата на Муса при Чамурли, Мехмед I не изпада в крайностите нито на Баязид I, нито на Муса. Опитът го научава, че завоеванието е изкуство, а не безразсъдно настъпление и че завоевателят, ако е нужно, трябва от време на време да надява маската и на миролюбието. Тайната на неговия успех се съдържа в характера на социалните сили, които го подкрепят. Спахиите (за разлика от номадите туркмени, които са една враждебна на държавната организация социална сила) осъществяват завоевателните си функции само като съставна част на една добре организирана и централизирана държава. Победата на новите обществени отношения, чийто социален носител е спахийството, означава известна промяна в същността и движещите сили на османската експанзия. След като османската държава тръгва уверено по пътя на укрепването, нейното териториално разширяване придобива много по-целенасочен и централизиран характер. На своя син и наследник Мурад II (1421-1451) султан Мехмед I оставя „едно способно за развитие наследство" (ein entwicklungsfähiges Erbe - Е. Вернер)63, което съдържа в себе си макар и все още като потенциална възможност белезите на централизирана ислямска империя с универсалистични претенции. От 20-те години на XV в. османското настъпление получава нови импулси и неговата задача, без да става по-лека, ще бъде да потушава едно по едно изолираните помежду си огнища на християнска съпротива. За свободните все още балкански християни това е началото на истинската агония.

* * *

Влошаването на османо-византийските отношения започва още в първите месеци от управлението на султан Мурад II. Според Георги Сфранцес непосредствен повод за това са действията на „военната партия" в Константинопол. Тя отново прави опит да изкара на сцената позабравения османски принц Мустафа, след като изтръгва от него обещание, в случай че стане султан, да върне на Византия Галиполската крепост. През август - септември 1421 г. Мустафа и неговият неизменен съратник Джунеид овладяват с византийска помощ Галиполи, а до края на годината - почти цяла Румелия64. След тези първоначални успехи османският претендент демонстративно отказва да е послушна византийска пионка и не предава галиполските укрепления във византийски ръце. Отношенията между Мурад II и Константинопол са влошени, без от това да има някаква полза. В началото на 1422 г. Мустафа е разгромен и публично екзекутиран в Одрин. След отстраняването на поредния „дьозме султан" Мурад II получава солиден повод да търси сметка от византийците за участието им в движението на неговия съперник. На 10 юни, след като завладяват византийските крепости по брега на Мраморно море, войските на султан Мурад II обсаждат Константинопол. Обсадата продължава до 6 септември с. г. и при нея константинополските укрепления за пръв път са подложени на обстрел с все още примитивни и малко ефикасни оръдия (лумбарди)65. Общата атака на обсаждащите на 24 август завършва с неуспех и жителите на византийската столица били убедени, че градът им е спасен само благодарение на чудотворната намеса на Богородица. Причините всъщност са далеч по-прозаични. Това са: бунтът на малоазийските бейове, които издигат като съперник на Мурад II малолетния му брат Мустафа, умелата защита, солидните и все още издържащи на не много ефикасен артилерийски обстрел крепостни стени на „Втория Рим"66. Успоредно с обсадата на Константинопол османците блокират и Солун, а през май 1423 г. войските на османския тесалийски управител Турхан бей превземат и разрушават Хексамилиона67. Следват походи във Влашко, Сърбия, Пелопонес. След това бурно начало, което прилича на „тотална война" срещу балканските християнски държави, Мурад II се връща към доказалите своята целесъобразност дипломатико-военни похвати на своя предшественик. В останалите години от своето управление той така умело играе ролята на владетел, който не напада, без да бъде предизвикан, че някои от неговите съвременници християни без колебание характеризират политиката му като миролюбива68. А всъщност поведението на Мурад II не е нищо друго освен коварна и добре замислена завоевателна тактика, съобразена с политическите реалности от втората четвърт на XV в. Той постоянно е принуден да отделя значителни сили за войни с малоазийските бейлици. Поради това, нямайки възможност да воюва едновременно на два фронта, той избягва праволинейната завоевателна политика на Балканите и прибягва до твърде нюансирани по своята същност методи на завоевание. Онези балкански християнски владения, чието завоевание е трудно от военна гледна точка или заплашва да предизвика ненужни политически усложнения, са оставени да живеят в относителен мир, докато условията узреят за пряк щурм. В същото време османските армии прегазват отделни изолирани средища на съпротива или държат в напрежение „фронтовите" балкански държави, изчаквайки по-благоприятен момент за решителна намеса. Този тип политика особено ясно се проявява по отношение на трите отделени един от друг центрове на византийска държавност: Константинопол, Солун и Морея.

След неуспешната обсада на Константинопол в отношенията между Мурад II и византийските императори настава сравнително дълъг период на мир. Последната година от управлението на Мануил II Палеолог е ознаменувана с подновяване на мирните договори, инициативата за което идва от османска страна. Според клаузите на мира, сключен на 20 януари 1424 г., константинополският император запазва крепостите по Черно и Мраморно море. Срещу това той се задължава да поднови плащането на харадж в размер на 300 000 аспри и да признае повторно васалната си зависимост, без обаче да е принуден да изпраща на османците военни отряди69. На основата на мирния договор от януари 1424 г. се градят отношенията между Мурад II и византийската столица за период от близо четвърт столетие. Това вероятно е истинската причина, която кара Дука да хвали благосклонното отношение на османския владетел към християните, забравяйки, че християни има и извън стените на столицата. Двете страни имат свои съображения за съблюдаването на мира. Мурад II го предлага и утвърждава, защото съзнава, че османската военна машина все още не е в състояние да превземе силно укрепения град на Босфора и защото мирът му е нужен за завоевания в други посоки. Това в никакъв случай не означава, че Константинопол поначало отсъства от османската завоевателна програма през втората четвърт на XV в., а само, че за овладяването му все още липсват необходимите военни и политически условия.

От друга страна, политиката на император Йоан VIII Палеолог (1425-1448 г.) е насочена изключително към привличане на западна кръстоносна помощ, а за дългите преговори по този въпрос е нужно време и спокойствие. Освен това мирът с Мурад II е необходим, за да не се дава формален повод на османския султан да се меси в избухналите с нова сила борби за власт между последните Палеолози70. Затова от византийската столица в султанския двор постоянно се изпращат уверения, че васалните задължения се спазват и ще бъдат спазвани. Византийската дипломация полага много грижи, за да има „свои хора" в Мурадовото обкръжение, като за всеки случай продължава, разбира се много предпазливо, познатата игра на фаворизиране и дори „ромеизация" на различни османски претенденти за престола. При всеки по-сериозен османо-християнски конфликт първата работа на византийските пратеници е да убедят султана във византийския неутралитет. Успоредно с това император Йоан VIII Палеолог дава нареждания да се поправят константинополските крепостни съоръжения.

Султан Мурад II спазва мира и си дава вид, че вярва във византийския „неутралитет", но в същото време зорко следи ходовете на византийската дипломатическа офанзива на Запад. В началото на 1431 г. и през 1442 г. той провежда нещо като „разузнаване с бой": обсажда Константинопол, за да провери готовността му за отбрана, и се оттегля, след като установява, че превземането му е все още непосилна задача. Освен това Мурад II отлично разбира, че колкото по-притисната е византийската столица, толкова по-отстъпчиви ще бъдат византийците към условията на своите западни партньори. Това състояние на византийско-османските отношения, при което и османци, и византийци си дават вид, че вярват в мирните намерения на другия, независимо от отделните кризисни ситуации продължава чак до началото на 1451 г., когато на играта на лицемерие бързо е сложен край71.

Чрез поддържането на мирни отношения с Константинопол Мурад II всъщност експлоатира очевидната апатия и безразличие във византийската столица към съдбата на Солун. Именно към втория по значение град на Византия насочва той завоевателните си усилия през 20-те години на XV в. Макар и възстановен за империята в края на 1403 г., Солун никога не се радва на същите „привилегии" от страна на османците, както Константинопол. Болнавият солунски деспот Андроник Палеолог още през 1415 г. е принуден да плаща харадж в размер на 100 000 аспри72. Събитията от 1422-1423 г. показват, че именно Солун е най-слабото звено от всички владения на залязващата империя. Още в началото на османската блокада проличава, че градът изпитва продоволствени затруднения и че не всички граждани са готови да понесат лишенията на една продължителна съпротива. От Константинопол не можело да се очаква никаква помощ. След първите апели оттам пристига неизвестен по име византийски военачалник, който предлага финансовите тежести на солунската отбрана да се разпределят пропорционално между всички негови жители74. Заможните слоеве никак не са ентусиазирани от подобни предложения. За да се спасят от османците и същевременно да запазят своите богатства, те лансират идеята Солун да бъде предаден на Венеция, която налагат след продължителни спорове. „Православната групировка" начело със солунския митрополит Симеон настоява да се търси помощ само от Константинопол, което се оказва нереално. Проосмански настроената част от гражданите ратува за незабавна капитулация, а търговските слоеве, което проявявали все по-голямо безразличие към религиозните проблеми, гледат на католическа Венеция като на ultima ratio за спасяване на града75. След като надделява последното мнение, деспот Андроник Палеолог прави официално предложение на венецианските власти от о-в Евбея. На 7 юли 1423 г. венецианският сенат обсъжда въпроса за поемане на властта над Солун. Условията, които деспот Андроник Палеолог поставя, са: градът да се управлява според традициите си, да се потвърди и зачита църковно-юридическата власт на солунския православен митрополит, православните жители да имат религиозна свобода, Венеция да се нагърби със защитата на Солун от османците. Предложението на солунския деспот намира добър прием в Републиката на свети Марко. През 1423 г. сенатът на Serenissima е по-войнствено настроен от всякога и изглежда по-загрижен и уплашен от османското напредване, отколкото от намаляването на левантийската търговия. Предложението на Солун е прието и на 6 септември 1423 г. венецианските управители - „дукът на Солун" Санкто Вениер и „капитанът на Солун" Николо Джорджи с 6 венециански галери влизат в солунското пристанище и забиват в центъра на града знамето на италианската република76.

Установяването на венецианска власт в Солун отговаря на стремежите на републиката да търси нови балкански опорни пунктове, но за разлика от Пелопонес, Албания и Зета венецианското присъствие в блокирания от нашествениците град никак не прилича на изгодно търговско начинание. В този случай традиционните методи на дипломатическо лавиране, морски демонстрации или подкупи не дават очаквания резултат, а само засилват убеждението в недостатъчната последователност и решителност на венецианската политика спрямо османците. Републиката неведнъж заявява, че ще брани Солун с всички средства, изразходва за него по 60 000 дуката годишно, но не изпраща повече от няколко кораба и поддържа в града гарнизон със смешно малката численост 700 души. Венецианският дож и сенат официално спазват условията, при които получават властта над града, и дори отпускат суми за празника на неговия покровител св. Димитър, но в същото време местните венециански управители пречат на дейността на градския синклит (т. нар. додекада) и нарушават религиозно-юридическите права на православното население77.

Същата непоследователност венецианците проявяват и към чисто военните проблеми на солунската отбрана. Често в сената се чуват призиви да се мобилизира цялата венецианска морска мощ и да се смажат завинаги османските претенции към града. На няколко пъти венециански ескадри предприемат успешни рейдове към Касандра, Йерисо и Кавала. Заедно с това републиката не прекратява опитите си да издейства от Мурад II признаване на властта си в Солун и снемане на обсадата. Доколко Венеция разчита на подобни мирни варианти, личи от нарастването на сумата, която тя е готова да плати на османците срещу приемането на нейните мирни предложения. В 1423 г. тя е 1000 дуката (около 32 000 аспри), в средата на 20-те години - 100 000 аспри, а в 1429 - 300 000 аспри78. Едва когато Мурад II хвърля в тъмница венецианския пратеник Якопо Дандоло и ултимативно изисква предаването на Солун (март 1429 г), във Венеция разбират, че всички дипломатически усилия са напразни. Дори и след това идеята за максимално военно ангажиране в защитата на Солун остава чужда на венецианските управляващи среди. Венецианските длъжностни лица в града добре осъзнават, че венецианското морско превъзходство е безсилно пред превъзхождащия сухопътен военен потенциал на османците. Когато Мурад II сменя продължителната блокада с обща атака на солунските крепостни стени, става ясно, че защитниците върху тях са твърде малко, че две трети от зъберите не са защитени. Още при първия сериозен щурм на 29 март 1430 г. османци преодоляват източната крепостна стена и влизат в града. Останалите живи венецианци с мъка се добират до корабите си и се спасяват, оставяйки местните жители на произвола на съдбата79.

Превземането на Солун нанася сериозен удар на венецианската източна политика и унищожава едно от трите византийски „островчета", пощадени от османската експанзия до първите десетилетия на XV в. В съзнанието на православните християни остава не толкова споменът за венецианските усилия при отбраната на Солун, а горчилката на венециано-гръцките несъгласия и конфликти по време на „венетократията".

Веднага след приключване на солунската кампания османският скопски удж бей Исхак напада владенията на албанските властели с провенецианска ориентация. Иван Кастриоти губи повечето от крепостите си, от владенията им са прогонени Коя Захария и Дукагините. В края на 1430 г. само появата на голямата войска на румелийския бейлербей Синан паша пред стените на Янина е достатъчна, за да прекърши желанието за съпротива и да накара жителите на града да предпочетат привилегиите на доброволно предал се град пред перспективата да споделят съдбата на разграбвания в продължение на три дни Солун80. Показателно е, че по същото време Костантинопол и всички балкански държави на север и северозапад се „радват" на мира с османските нашественици.

Политиката на султан Мурад II спрямо византийската Морея през 20-те-40-те години на XV в. е нещо средно между мира с византийската столица и блокадата и атаката на Солун. Несъмнено това е най-обширната и процъфтяваща област на късна Византия. Там, в Пелопонес, византийското оръжие постига своите последни победи срещу остатъците от латинските княжества, там византийската култура изживява своя последен разцвет, там се появява и укрепва новогръцкото самосъзнание и накрая - с византийска Морея са свързани последните надежди за по-светло бъдеще на средновековния елинизъм81.

Към 1430 г. морейският деспот Теодор II Палеолог заедно с император Йоан VIII завършват победоносно военните действия срещу ахейския княз Чентурионе Захария и срещу владетеля на Кефалония Карло Токо. За пръв път след 126 години целият Пелопонес с изключение на венецианските владения в южните му части става византийски. През 1444-1446 г. приемникът на деспот Теодор II Палеолог - деспот Константин Драгаш (известен повече като последен император на Константинопол), използвайки раздвижването на антиосманските сили в Европа и на Балканите, прехвърля с войските си географските граници на полуострова и завладява Атика и голяма част от Епир до подножията на планината Пинд. По този повод той получава дълго и възторжено писмо от Висарион Никейски. В него известният византийски униат (по това време католически кардинал) изразява надежда, че ако в Пелопонес се проведат препоръчваните от него реформи, ако елините от полуострова усвоят техническите и културните достижения на ренесансова Италия, то в скоро време Константин Драгаш ще може да завладее всички бивши земи на Византия в Европа. Нещо повече. Той ще може начело на своите „спартанци" да се прехвърли в Мала Азия и да прогони „агаряните" и оттам82. Всичко това било, разбира се, чиста утопия. Временните успехи на морейския деспот нито разклащат сериозно османското присъствие в Континентална Гърция, нито са онази чудотворна панацея, която може да излекува язвите на вътрешните раздори и междуособици в Пелопонес. Става точно обратното. С разширяването на територията на Морейския деспот нарастват и апетитите на последните Палеолози - синове на император Мануил II Палеолог, за които Морея става единствената територия, в която можели да придобият по-доходни апанажи.

Историята на Пелепонес през 30-те-60-те години на XV в. е изпълнена с подялба и размяна на владения, с братоубийствени войни83, със социални и класови конфликти. Чрез тесалийския османски управител Турхан бей султан Мурад II следи внимателно и взема участие във византийско-латинските сблъсъци и в морейските междуособици. За всички става ясно, че надеждите, възлагани на крепостната стена в Коринтския провлак като защита срещу османски набези, са напразни. За три десетилетия, между 1423 и 1453 г., османските армии пет пъти превземат без особени трудности Хексамилиона84. Турхан бей бързо изтласква деспот Константин Драгаш от завзетите земи и му налага годишен данък от 10 000 дуката. От всичко това се вижда, че въпреки усилията да се поддържа Хексамилиона, въпреки масовата колонизация на албанско население и привличането му на военна служба, деспотатът няма да може да издържи на масирано османско нападение. Без да показва с нищо, че има намерение да го унищожи напълно, султан Мурад II укрепва османската власт в Тесалия, Епир и Атика, намесва се в борбите между братята Палеолози и на практика показва, че коринтските укрепления не са пречки за проникване в Пелопонес. С тези свои действия той проправя победния път на своя приемник към Мистра.

През 20-те - 40-те години на XV в. на северните и северозападните османски граници се създава специфична политическа и военна обстановка. В тази „контактна зона" между напредващия ислям и отбраняващите се християни локалните събития се проектират на фона на османо-унгарското съперничество. Държавите, разположени в обширния териториален пояс от Адриатическо море до Долен Дунав, като се започне от Дубровник, премине се през Босна, Сърбия и се стигне до Влашко, се превръщат в арена на османско-унгарския двубой. Те са принудени да лавират между двете „велики сили". Двамата основни съперници нямат достатъчно стратегически простор за непосредствени стълкновения, тъй като общата им граница включва малък сектор от дунавския бряг източно и западно от Северин. Борбата се води с много по-голямо ожесточение в буферните балкански държави, повечето от които, особено в моменти на затишие, се оказват в странното положение на двоен васалитет спрямо Унгария и османската държава. Унгарските успехи в определени периоди обикновено водят до превес на антиосманските сили и обратно: всяка успешна османска военна кампания засилва антиунгарските настроения и обвързва по-силно отделните балкански владетели с османската политика. Засилването на османското влияние в някои от тези държави, особено в Сърбия и Влашко, обикновено нарушава сериозно унгарската отбрана и осигурява на османските нашественици допълнителни коридори за нападения на унгарска територия. Когато между унгарци и османци има мир, в държавите от „санитарния кордон" обикновено избухват вътрешни борби, в които двамата сюзерени подкрепят удобни за своята политика владетели. Необходимо е да се изтъкне, че ако политиката на Унгария, особено по времето на крал Сигизмунд, отрежда на споменатите балкански държави ролята на бариера срещу османските нахлувания на унгарски земя, то османците гледат на тях като на удобна база за нахлуване в Унгария и Централна Европа85.

Разбира се, за унгарския крал и за османския султан граничните на владенията им балкански държави нямат еднакво значение от стратегическа гледна точка. Те обръщат най-голямо внимание на Сърбия и Влашко: там конфликтът между тях е най-непосредствен, и по-малко - на Босна и Адриатическото крайбрежие. До средата на 50-те години на XV в. Молдовското княжество, което по традиция се смятало за васално на полската корона, не влиза в обсега на османската експанзия. Наследниците на воеводата Александър Добрия, които до 1457 г. непрекъснато враждуват помежду си, могли без особени усложнения да отхвърлят наложения на Молдова през 1420 г. османски сюзеренитет и да насочат вниманието си само към вътрешните борби за власт86.

Въпреки че държавите или княжествата от Адриатика до Долен Дунав съобразяват политиката си с Унгария и с османците, тяхното състояние и ориентация в отделни периоди влияе силно върху разположението на силите в общия ход на християнско-мюсюлманския двубой. Сръбският владетел деспот Георги Бранкович започва своето управление в 1427 г. с потвърждаване на васалния статут на Сърбия спрямо Унгария. Тази стъпка не е само продължаване на станалите традиционни сръбско-унгарски отношения във втората половина от управлението на Стефан Лазаревич. Мурад II открито предявява претенции за властта в Сърбия, позовавайки се на османската традиция, според която васалните държави след смъртта на владетеля им трябва да бъдат присъединени към османската държава. При това положение деспот Георги Бранкович може да търси подкрепа само в Буда. Веднага става ясно, че проунгарската ориентация не може да даде на държавата му сигурност и спокойствие. През 1427-1428 г. османски войски кръстосват сръбската територия, опустошават долината на р. Морава, достигат до Браничево и превземат Голубац. Когато през 1428 г. между крал Сигизмунд и султан Мурад II е постигнато тригодишно примирие, за деспот Георги Бранкович не остава нищо друго, освен да се признае и за османски васал срещу задължението да плаща 50 000 дуката харадж и да предоставя 2000-ен отряд за османските походи. По този начин той постига признание на владетелските си права от султана, но под османска власт остават Голубац, Ниш и Лесковац, откъдето нашествениците лесно могат да организират нахлувания на територията на деспотовината при всеки удобен повод87.

Двойният васалитет на деспот Георги Бранкович можел да функционира успешно само в условията на унгарско-османското примирие. При подновяване на военните действия в 1431 г. сръбската държава се оказва в крайно тежка ситуация. Изпълнението на васалните задължения спрямо двамата сюзерени само засилва унгарската и османската намеса и предизвиква и у двамата владетели подозрения в искреността на сръбската политика. Османското надмощие в периода на междуособици в Унгария след смъртта на Сигизмунд (1437 г.) се проявява в настойчивия стремеж на Мурад II да сложи ръка на сръбските земи - най-удобния плацдарм за нападение в Унгария, и се реализира в четири големи османски похода на сръбска територия в периода 1435-1441 г. В 1438 г. деспот Георги Бранкович губи градовете Борач, Островица, Ждрело и Вишеслав. През 1439 г. лично Мурад II повежда своите войски, които без особена трудност завладяват по-голяма част от деспотовината. Столицата на деспот Георги Бранкович - Смедерево, построена с цената на огромно финансово напрежение в 1430 г., пада в османски ръце на 18 август 1439 г. Две години след това капитулира Ново бърдо. Извън османските завоевания остават част от Зета и бившите владения на Бранковичи в Косово88. Трябва да се изтъкне, че въпреки присъединяването на голяма част от Зета към територията на сръбската деспотовина, през 30-те-40-те години на XV в. тази област се радва на относително спокойствие, поне що се отнася до османската намеса. Основните конфликти тук са между Венеция и Сърбия, между Венеция и босненските властели (особено Стефан Вукчич), между Дубровник и босненските владетели на Хум и т.н. В тях османците не се месят пряко, въпреки че враждуващите страни били готови да търсят османска помощ. В определени моменти османска подкрепа получават владетелите на Горна Зета - Черноевичи, и потомъкът на Балшичи - Стефан Балшич Марамонте. Все пак вниманието на нашествениците е насочено в горещите точки на двубоя с Унгария и те предпочитат да преотстъпят завоевателните си „права" в Зета на своя васал Стефан Вукчич Косача или просто да подтикнат албанските си васали да нападат венецианските владения по южния, югозападния и югоизточния бряг на Скадарското езеро89.

Първото падане на сръбската деспотовина под османска власт в 1439-1441 г. още не означава край на сръбската средновековна държава. Унгарските победи в края на 1443 и началото на 1444 г. и мирните преговори със султан Мурад II — събития, в които имигриралият в Унгария деспот Георги Бранкович участва активно, довеждат до възстановяването на Сърбия като османска васална държава в границите й от 1428 г. Необходимо било голямо внимание и преди всичко въздържане от участие в каквито и да е антиосмански действия от страна на сръбския владетел, за да може управляваната от него държава да просъществува при новото изостряне на османо-унгарските отношения в края на 40-те години на XV в. Такава политика деспот Георги Бранкович следва неотстъпно до края на управлението на Мурад II и в първите години от управлението на султан Мехмед II.

Османо-унгарският конфликт във Влашко се развива в условията на вътрешна анархия, чести смени на владетели и борби между болярските групировки. В тези условия всеки османски поход на север от р. Дунав криел опасност от ликвидиране на независимостта на княжеството. Въпреки че още в 1429 г. се установява двойният влашки васалитет спрямо Унгария и османската държава, и тук, както в Сърбия, Мурад II показва, че войните с Унгария за него са много по-важни, отколкото васалната вярност на влашкия воевода и териториалната неприкосновеност на княжеството. От друга страна, дори и онези влашки владетели, като Дан II или Влад Дракула, които се изявяват като потенциални или реални участници в антиосманските коалиции на унгарския двор, много често са принудени да минават в османския лагер и да участват в османски походи в Трансилвания. Някои от тях лично се явяват в султанския двор, за да потвърждават васалната си вярност. В периода 1430-1456 г. Влашкото княжество загубва онези характеристики на устройството си: силна централна власт, относителна вътрешна сплотеност, сравнително солидна военна организация, които в края на XIV и началото на XV в. му позволяват не само да се брани, но и да воюва с османците на юг от Дунав90.

В условията на сепаратизъм Босна, при който крал Твъртко II Твърткович владее само част от територията, а Сандал Хранич (наследен в 1435 г. от племенника си Стефан Вукчич Косача) и Радослав Павлович се разпореждат на югозапад и северозапад, проунгарската и проосманската ориентация придобива ясно изразени териториални аспекти. Формално босненският крал се смята за унгарски и за османски васал, но на практика унгарците имат много по-голямо влияние в босненския кралски двор91. Сандал Хранич, Стефан Вукчич Косача и Радослав Павлович, които са васали на крал Твъртко II, не следват неговите политически предпочитания и се облягат на османска помощ. От 1435 до 1460 г. Стефан Вукчич, приел през 1448 г. титлата „херцог на св. Сава", която дава названието на неговата област - Херцеговина, нито веднъж не дава повод за съмнение във верността си към султана. Това му осигурява надмощие в борбата със съперниците му и го превръща в най-силната политическа фигура в Босна92. За разлика от Сърбия и Влашко османската политика спрямо босненското кралство е по-умерена. Босненската територия не се превръща в бойно поле за османските и унгарските армии. Двете враждуващи страни предпочитат да отстъпят защитата на своите интереси в Босна на своите привърженици в кралството. Затова изворите са пълни с информация за вътрешните босненски конфликти, за османска или унгарска подкрепа за враждуващите групировки, но не и за големи османски завоевателни походи в босненска територия до края на 50-те години на XV в.93.

Необходимостта да се лавира между Унгария и османската държава предоставя на Дубровнишката република идеална възможност за демонстриране на дипломатическо умение. Адриатическият град-република успява по неповторим начин да съчетае верността си към унгарската корона и свързаното с нея участие в антиосмански коалиции с успешни дипломатически ходове пред Мурад II. На два пъти (1430-1442 г.) тя получава от него нови търговски привилегии. В период, през който Сърбия, Влашко и Босна са османски васали, Дубровник парира опитите на османците да му наложат харадж и се съгласява да дава на султана само годишни подаръци в размер на 1000 дуката (per honor et non per harazo, както ce казва в един дубровнишки документ от 1442 г.). Срещу тази скромна годишна вноска републиката създава юридическа база за търговията си в османската територия срещу плащане на 2% мито. Едва при управлението на Мехмед II през 1458 г. Дубровник ще бъде принуден да плаща истински харадж в размер на 1500 дуката. За 20 години сумата ще нарасне на 12 500 дуката, но ще осигури на дубровнишките търговци благоприятни условия за търговска дейност в османската империя през следващите столетия. Въпреки че има немалко случаи на репресии от страна на османските власти срещу дубровнишки търговци на Балканите, султаните не поставят въпроса за пълното унищожаване на Дубровнишката република94.

Историята на отпора срещу османската експанзия през 30-те - 50-те години на XV в. не е само поредица от поражения, частични и ограничени успехи, унизителни васални договори или политическо лавиране. Тези десетилетия дават ярки примери на съпротива и написват едни от най-героичните и светли страници на християнката епопея в борбата срещу османската мощ. Оформилите се през този период два основни центъра на антиосманска активност са свързани с имената на албанския национален герой Георги Кастриоти Скендербег и на трансилванския воевода и регент на Унгария Ян Хунияди. За своите съвременници те се превръщат в жива легенда. Мнозина от модерните изследователи, впечатлени от османското напредване през втората четвърт и средата на XV в., гледат на тях като на някакви „блестящи метеори", озарили неочаквано мрачния хоризонт на европейския Югоизток, като на изключително надарени личности, които дават възможност на балканските християни да вкусят от опиянението на победата над силен и коварен противник. Както често става в историята, това, което изглежда като изключителен личностен феномен, е до голяма степен умение да се уловят и използват онези фактори, които могат да дадат жизненост на християнската съпротива. Успехите на Скендербег и Ян Хунияди не могат да получат подобаваща оценка, ако не се свържат органически с обстановката, в която израстват и развиват организаторските и пълководческите си качества. От това техният ореол на герои не помръква, а заблестява още по-силно със самородния блясък на историческата правда.

Когато през 1443 г. Георги Кастриоти Скендербег95 застава начело на съпротивата в Северна и Централна Албания, в тези земи от десетилетия съществуват благоприятни условия за борба. Те не се изчерпват с планинския терен и свободолюбието на планинското население, а са свързани в не по-малка степен със социалната структура на албанското общество през XV в. В северните и централните албански области преобладава свободното население, сплотено от патриархалния бит на архаичните обществени отношения. За селячеството в повечето балкански области, което дълго преди османското завоевание познава що е данъчен гнет, налагането на османската тимарска система означава само промяна във формите на експлоатация. За свободните планинци този процес, осъществен чрез поземлените регистрации от 20-те - 30-те години на XV в., е равносилен на закрепостяване. За тях османската власт означава не само народностна и религиозна дискриминация, но олицетворява експлоататорската същност на слабо разпространените или непознати преди социални порядки. Борбата срещу завоевателите има не само народноосвободителен характер. Чрез нея се защитава обречената патриархалност на традиционното албанско общество96.

Различните слоеве на албанската аристокрация имат различно отношение към османската власт. За дребните и средните властели тимарският режим предоставя възможност за запазване и дори за разширяване на поземлените владения. Регистърът на санджака Арванид от 1431-1432 г. показва, че тази социална група масово се влива в редовете на османските тимариоти, като в повечето случаи запазва християнската си вяра. Представителите на по-видните албански родове, укрепнали в края на XIV и началото на XV в., обикновено стават жертва на османската практика да се нивелират в социално и класово отношение покорените народи. Чувствителното накърняване на интересите им създава предпоставки за превръщането им в ръководители на съпротивителните движения97. Трябва да се има предвид, че в албанските земи единодействието между селячество и аристокрация не се спъва от остри класови противоречия, както в повечето други балкански региони. Арианити, Кастриоти, Дукагини, Топия и други албански фамилии се издигат непосредствено от недрата на родовото общество и дължат своята власт и влияние до голяма степен на все още живите родово-патриархални отношения. Както точно се е изразил албанският изследовател Алеск Буда, елементите на неразвити обществени отношения в албанските земи през XV в. са силната страна на албанското общество в съпротивата му срещу османците. В Северна и Централна Албания борбата срещу нашествениците е можела да се превърне в истинска народна война, възможно е било да заглъхнат пагубните вражди между представителите на аристокрацията и тя да застане начело на освободителното движение. Затова не е случайно, че през 1432-1436 г. под ръководството на Георги Арианити в Албания избухва голямо въстание, потушено с мъка от османските войски след няколко неуспешни похода. Не е случайно, че съпротивителното движение не заглъхва и след потушаването на въстанието, че в опитите си да овладее взривоопасната обстановка султан Мурад II е принуден да върне земите и привилегиите на част от едрите албански родове и да изключи част от албанските села от тимарската система. Албанското движение срещу османците в епохата на Скендербег е блестящо продължение на съпротивителните усилия от 30-те години на XV в., обогатено с нови организационни форми и белязано от обаянието на един истински народен вожд.

Роден към 1405-1406 Г. в семейството на Иван Кастриоти, Скендербег има възможност лично да се запознае с османската военна практика. Между 1423 и 1443 г. в качеството си на заложник при завоевателите той участва в много османски военни походи, издига се до високи административни постове (субашия на Круя и санджакбей на Дебър), но не скъсва връзките със своите сънародници. Победите на именития му съвременник Ян Хунияди в края на 1443 г. му дават очаквания повод да скъса с османската власт и да развее знамето на въстанието в Централна и Северна Албания. Там неговите организаторски и пълководчески способности намират изключително благоприятна почва за изява98. Ако се проследят внимателно действията на Скендербег в следващите години, ще се види, че под умелото му ръководство потенциално съществуващите условия за съпротива придобиват подходящи организационни форми.

Първата му стъпка е да създаде единство между албанските родове, без да посяга на тяхната самостоятелност и автономия. На 2 март 1444 г. в град Алесио (Леш) се създава т. нар. Лешка лига - федерация от самостоятелни княжества начело със Скендербег, които обединяват външната си политика, военното дело и създават обща каса. В следващите години нейното единство неведнъж ще бъде поставяно на изпитание, но тази форма на антиосманско взаимодействие на господстващата класа все пак се оказва твърде сполучлива. Това е един от малкото възможни начини да се обединят усилията на антиосмански настроените властели, без да се правят опити за истинска централизация. Ръководейки се от принципа, че това, което не може да се постигне с армия от 10 000 души, не може да се осъществи и с по-големи сили, Скендербег организира постоянно военно ядро от 8 000 - 10 000 елитни бойци. Този отряд не само е първокласна военна сила, но и стожер за единството на Лешката лига. Заедно с това той използва военните опълчения на членовете на лигата и много често прилага тактиката на „партизанска война". В нея той привлича широки слоеве от свободното селячество. Тази пъстра военна организация съчетава в себе си достиженията на европейската военна мисъл от XV в. (постоянната армия на Скендербег намира паралели със съществуващите в Западна Европа професионални наемни армии), традиционната средновековна военна доктрина и масовото участие на народните маси. Сравнително малобройните, но сплотени военни сили, умело ръководени от албанския народен вожд и използващи особеностите на терена, се превръщат в страшилище за османските пълководци. За кратко време те предизвикват възхищение в цяла Европа99. В продължение на 23 години, като се започне от лятото на 1444 г., когато Скендербег разгромява Али паша Евреносоглу, много прославени османски военачалници и лично султаните Мурад II и Мехмед II ще са принудени неведнъж да се оттеглят от албанските земи след катастрофални поражения100. Като се прибави към това голямата дипломатическа активност, насочена към папството, Унгария, Дубровник, Венеция, арагоно-неаполския крал Алфонс V и др., чийто основен смисъл е търсенето на съюзници, става ясно защо името на Скендербег фигурира неизменно на страниците на европейската дипломатическа кореспонденция винаги, когато става въпрос за организиране на антиосмански коалиции101. Разбира се, в определени периоди албанският вожд се принуждава да плаща харадж и да се признава за османски васал102, но за него това не е средство да закрепи личната си власт или да получи лични облаги, а дипломатически похват да неутрализира османската заплаха в критични моменти. По този начин той намалява до минимум последиците от епизодичните военни неуспехи, които и неговият военен гений е трябвало да понесе. До самата си смърт на 17 януари 1468 г. Скендербег остава непреклонен пред османската експанзия и на практика показва, че успешната съпротива е функция на умелото организиране и насочване на човешките и материалните ресурси, колкото и ограничени да са те.

Съвременник и почти връстник на Скендербег, Ян Хунияди (роден около 1407 г.) израства и развива своя талант при други условия. Син на влашкия болярин Влайку, който в 1409 г. получава от унгарския крал замъка Хунияд (Хунедоара) в комитата Алба фехер (Трансилвания), той бързо се издига до върховете на унгарската феодална йерархия. Започвайки като рицар в бадериумите на южноунгарските феодали и като дворянин на крал Сигизмунд, Ян Хунияди прави бърза и блестяща кариера. В 1437 г. той е член на кралския съвет, в 1440 г. - капитан на Белград, воевода на Трансилвания и бан на Темеш. Между 1446-1452 г. е управител на Унгария, регент на малолетния крал Ласло V и най-едрият земевладелец в кралството. В неговите домени влизат 28 замъка, над 1000 села, 4 млн. холда земя, богати златни и сребърни рудници103. Дотук всичко прилича на страница от биографията на преуспял унгарски благородник. Разликата е в това, че за Хунияди богатството и влиянието не остават самоцел, а средство за борба срещу османската опасност.

За разлика от Скендербег Ян Хунияди е представител на голяма средноевропейска монархия, която хората от XV в. смятат за „щит на християнството". Той разполага със значително по-големи военни и финансови възможности и с много по-разклонена система от международни връзки. Заедно с това Хунияди среща и много по-големи трудности. Той трябва да ръководи военните действия срещу османците на много широк фронт - от Килия до Белград, да осъществи радикални военни преобразования, да преодолява ожесточената съпротива на унгарските благородници, които го обвиняват, че управлява с „железен юмрук". В обстановка на изострена класова борба и големи селски въстания Хунияди проявява истинско мъжество, за да тръгне срещу своите събратя по класа и да даде в ръцете на селячеството оръжие срещу мюсюлманския неприятел. Неговата голяма заслуга е в това, че преодолявайки неимоверни трудности, той успява да мобилизира по подходящ начин значителния, но неизползван рационално унгарски потенциал заедно с ресурсите на някои християнски държави в унгарската сфера на влияние. Той осъществява това, което не било по силите на окичения с пищни титли унгарски крал и римски император Сигизмунд.

И преди появата на Хунияди в Унгария има влиятелни личности, които виждат, че със старата военна организация е немислимо да се внесе обрат в бойните действия срещу османците. Правили са се опити за нововъведения и реформи, за организиране на „земска войска" от селяни, на лека (т. нар. рацка, т.е. сръбска) кавалерия, праобраз на хусарите, която да парира османските акънджийски набези, и др. Поради противодействието на магнатите, които ревностно пазят своя монопол върху военното дело, тези иначе добри идеи или пропадат, или се осъществяват частично. Дефанзивната, основана на пояс от крепости и васални християнски държави унгарска стратегия не се променя. Ян Хунияди е тази личност, която реализира необходимите реформи, съобразява ги с развитието на европейското военно дело и доказва, че бедите на християните не идват от военното им изоставане спрямо османците, а от робуването на стари вече непригодни военни прийоми. Той ясно разбира, че благоприятната за християните развръзка може да се очаква само при настъпателни действия. „Враговете, които толкова ни нападаха, никога няма да прекратят своите нападения, ако ние не ги разгромим. С тях няма и не може да има траен мир ... Ние, които едва смогваме с щит, ще трябва да изтеглим и меча ..." - заявява той. Твърде сполучливо П. Витек определя военната концепция на Хунияди като ghazi chrétiens104. За да бъде отбраната ефикасна, а настъплението успешно, той има нужда от армия, която едновременно да бъде боеспособна антиосманска сила и средство за премахване на феодалния произвол и всевластие. Още в младостта си Хунияди изучава бойното изкуство на италианските кондотиери и чешките хусити. От италианските си учители, които по-късно ще се опитат да обсебят поне частица от бойната му слава, той възприема идеята за дисциплинирана, бързо подвижна и предана на своя предводител наемна армия. От чешките хусити научава онези военни похвати, които разнасят славата им на най-добрата армия в тогавашна Европа. Редом с наемниците Хунияди разполага със значителна по численост войска от свои фамилиари (васали) и не се колебае да привлече широки народни слоеве въпреки голямото селско въстание в Трансилвания от 1437 г. Тези военни сили са поддържани и въоръжавани с негови средства и с парите от кралските домени, с които той разполага в качеството си на унгарски управител. Хунияди предпочита да използва финансовите средства на унгарските феодали, а не толкова съмнителната им боеспособност, феодалните бандериуми не са унищожени, но дават своя военен принос само при разстройване на бойния ред на противника. Когато средствата за военни цели не достигат, Хунияди предпочитал да си ги набавя чрез плячка105.

През лятото на 1441 г. трансилванският воевода постига първата си голяма победа над османците при Белград. Следват успешни сражения при р. Яломица във Влашко (1442 г.), при Ниш и София (1443 г.). Чрез тях той спира османския настъпателен устрем и сам минава в настъпление. Неуспехите при Варна и Косово поле (1448 г.) не му позволяват да осъществи напълно настъпателните си планове и го принуждават да се придържа към активна отбрана. Военните операции на Хунияди биха били много по-успешни, ако не е бил принуден да отделя значителни средства и сили за борба с унгарските магнати Янош Гишкри, граф Улрих Цили, Ласло Гарай, Миклош Уйлаки, към които в определени моменти се присъединява и сръбският деспот Георги Бранкович106. Краткият си, но героичен жизнен път Хунияди завършва на 11 август 1456 г., покосен от чума в Земун. Месец преди това с армия от „занаятчии, селяни, бедни хора, селски попове, студенти, просяци, монаси" той удържа една от най-значимите си победи при Белград, осуетявайки опита на Султан Мехмед II да превземе крепостта107. С цялата си шестнадесетгодишна антиосманска дейност Хунияди задържа с десетилетия османското напредване към Централна Европа. Безспорна негова заслуга е, че в последното десетилетие от управлението на султан Мурад II османските граници не се придвижват на север и северозапад. Може само да се съжалява, че двамата големи борци срещу османската опасност - Хунияди и Скендербег - не успяват да осъществят желаното и от двамата единодействие и да обединят своите сили и талант за окончателното спиране на ислямското настъпление108.

* * *

Вестта за смъртта на султан Мурад II и за интронизацията на неговия 19-годишен син Мехмед II (18 февруари 1451 г.) е посрещната без особена тревога в християнските владетелски дворове. Въпреки че личността и амбициите на новия османски владетел първоначално са слабо познати, средновековният стереотип на мислене, а може би надеждата карат повечето християнски владетели да смятат, че младият султан няма необходимия държавнически и военен опит. До края на 1451 г. и най-оптимистичните прогнози за бъдещето на османо-християнските отношения се сбъдват. Мехмед II показва готовност да поднови всички мирни договори и да сключи нови мирни споразумения. Пратениците на Византия, Сърбия, Влашко, Венеция, Хиос, Лесбос, Родос и др., които се явяват в Одрин да му честитят възкачването на престола, се завръщат в земите си повече от обнадеждени. Мехмед II не само продължава мира с Константинопол, но лесно се съгласява да плаща по 300 000 аспри годишно за издръжката на живеещия в града османски принц Орхан (внук на Сюлейман)109. На сръбските пратеници той обещава, че ако техният господар изпълнява васалните си задължения, и той, и неговият наследник ще могат да живеят необезпокоявани. На Сърбия дори са върнати градовете Топлица и Дубочица110. На 24 ноември 1451 г. Мехмед II сключва тригодишно примирие с Ян Хунияди, което засяга всички държави - обект на унгаро-османското съперничество111. Постигнато е примирие и със Скендербег.

Ако в дипломатическите документи от края на 1451 г. и началото на 1452 г. личи не само успокоение, но дори оптимизъм, то късновизантийските историци, запознати с последвалите събития, разкриват истинския смисъл на Мехмедовото миролюбие. Според тях това е дипломатическата подготовка за осъществяване на заветната му мечта: превземането на Константинопол. До лятото на 1452 г. тези планове на султана са известни на съвсем ограничен кръг османски сановници. Те виждали как Мехмед II по цели нощи чертае планове на града, измисля различни военни хитрости или ходи нощем из улиците на Одрин в обикновено облекло, за да узнае настроенията на своите поданици112.

Според Дука управляващият в Константинопол император Константин Драгаш и неговите приближени не се ориентират добре в новата обстановка и предприемат стъпки, които само ускоряват фаталната развръзка. Заблудени от ходовете на султан Мехмед II, те доста лекомислено се опитват да ревизират мирните съглашения в своя полза. Във времето, когато султанът воюва с караманския емир Ибрахим, константинополски пратеници се явяват при него с искане да бъде удвоена издръжката на Орхан. Те дори заплашват, че в случай на отказ Орхан ще бъде използван за подклаждане на борба за властта в османската държава. И този път Мехмед II реагира сравнително спокойно. Той хладнокръвно изслушва странните и неуместни за момента византийски искания, също така хладнокръвно скъсва мирния договор и без да придава на постъпките си излишен драматизъм, ускорява все още тайните приготовления за обсадата на Константинопол113.

Това, което историците от средата и втората половина на XV в. са обяснили като стълкновение на личностни качества и като единоборство между два типа политическо мислене, за съвременната историческа наука има и друг смисъл. Неукротимият, почти маниакален стремеж на Мехмед II да владее Константинопол, в средата на XV в. вече не е приумица, а е адекватен на османските военни възможности. Развитието на военното дело и по-специално на артилерията, количественият и качественият ръст на османския флот лишават византийската столица от преимуществата й на силно укрепен пристанищен град, които векове наред са й позволявали да устои на не една обсада. Амбициите на султан Мехмед II всъщност отразяват обективните възможности Константинопол да бъде превзет от османците. За владетелите на османската държава преди него градът на Босфора е бил мечта, така както и за всички завоеватели, нахлували някога на византийска територия. За султан Мехмед II Константинопол е мечта, но вече и необходимост. Укрепналата османска държава има нужда от истинска имперска столица, която да й даде блясък и престиж. Със своя все още неугаснал авторитет, с вековната си история като център на световна империя такава столица е можел да бъде само Константинопол. От друга страна, грешките на византийската дипломация сякаш въплъщават в себе си станалото вече абсурдно съществуване на града като столица без държава, като малко островче в невралгичен пункт на османските владения. Интересът на западните сили към съдбата на Константинопол не може повече да възпира османците след провала на кръстоносния поход от 1444 г. В средата на XV в. византийската столица не притежава нищо, с което да респектира османските завоевателни амбиции, и в същото време е достатъчно привлекателна, за да ги усили.

Намеренията на Мехмед II да превземе Константинопол стават очевидни през пролетта на 1452 г., когато по негова заповед започва изграждането на крепостта Румели хисар. Според замисъла на султана тя трябвало да се издигне на европейския бряг на Босфора срещу построената по времето на Баязид I крепост Анадолу хисар. Двете укрепления блокирали напълно комуникациите между Константинопол и Черно море. От 15 април до 31 август 1452 г. жителите на града с ужас наблюдават как новата крепост расте с всеки изминат ден. Напразни са усилията да се внуши на султан Мехмед II да спре строежа. Неговият отговор е: ромеите нямат право да му нареждат какво да прави в собствените си владения. Още преди Румели хисар да е напълно готова, османският владетел официално обявява война на константинополския император114. В началото на септември само за 16 дни оръдията на новата крепост потопяват три венециански кораба, които се опитват да проникнат от Черно море в Константинопол115. Жестоката разправа с пленените венециански моряци пред очите на пооредялото население на византийската столица трябвало да му покаже каква съдба очаква онези, които не се съобразяват с волята на султана. С изграждането и снабдяването на Румели хисар с артилерия Мехмед II можел да бъде сигурен, че владее истински морските подстъпи към Константинопол.

Цялата зима на 1452-1453 г. султанът прекарва в усилени военни приготовления. Започва концентриране на сухопътните войски. В Галиполи се събира османският флот, начело на който е поставен помюсюлманченият българин Балтоглу. В Одрин усилено се леят обсадни оръдия. Едно от тях, изработено от унгарския леяр Урбан, поразява съвременниците с невижданите си размери. Неговият ствол бил дълъг около 8 метра, диаметърът на каменните ядра, които то изстрелвало на разстояние 1500 м, достигал 115 см. Оръдието можело да дава само 7 изстрела в денонощие, но разрушителната им сила надвишавала здравината на константинополските стени, строени далеч преди появата на огнестрелното оръжие117. Според сведения на очевидци по време на обсадата на града османската артилерия дава средно между 100 и 120 изстрела дневно срещу крепостните му съоръжения. Докато впряг от 60 вола в продължение на три месеца (януари - март 1453 г.) влачи „чудовището на Урбан" от Одрин към византийската столица, османският пълководец Караджа бей завзема всички византийски владения по Черно и Мраморно море с изключение на Силимврия и Епиват. Двете крепости се защитават героично срещу османските пристъпи и падат в ръцете на завоевателите заедно с Константинопол.

В началото на април всичко е готово за започване на обсадата. Османската флотилия, която брои според нееднаквите сведения на очевидците между 230 и 480 кораба, се придвижва от Галиполи и хвърля котва в близост до Константинопол. По цялото протежение на дългата около 7 км крепостна стена по суша заемат позиции сухопътните османски сили. Според очевидно завишените данни на съвременниците те наброяват между 160 000 и 400 000 души, докато модерните изследователи сочат цифрата 80 000118. Не по-малко от 50 оръдия застават на бойни позиции, като най-големите от тях са разположени срещу централната, най-уязвимата част от крепостната стена. На тази огромна сила император Константин Драгаш противопоставя около 7000-9000 бойци (Георги Сфранцес посочва съвсем точни цифри: 4773 гърци и 2000 латинци) и 20 кораба119. Защитниците разполагат с малко на брой оръдия, стрелящи с картеч. По-късно се оказва, че те причиняват тежки повреди на крепостните стени при изстрел, тъй като фортификацията на Константинопол не е пригодена за разполагане на огнестрелно оръжие. Входът към Златния рог е затворен с желязна верига. Въпреки огромното неравенство на силите градът бил готов да се брани докрай.

През първите двадесет дни на обсадата, започнала на 6 април 1453 г., положението на защитниците не е съвсем безнадеждно. Разрушенията в крепостната стена, предизвикани от артилерийския обстрел, се поправят бързо, първата обща атака на 18 април е отбита, опитите на османския флот да проникне в Златния рог завършват безуспешно. „Паладиумът" на Константинопол, прочутият „гръцки огън", сполучливо се използва срещу османските опити да се подкопае крепостната стена. На 20 април четири християнски кораба, натоварени с жито, карат султан Мехмед II да се увери с очите си в превъзходните им бойни качества. Те разпръскват османските кораби, които се опитват да им преградят пътя към константинополското пристанище, и им причиняват огромни загуби120. Османският адмирал Балтоглу е свален от своя пост, унижен и прогонен. Този успех въодушевява защитниците, но не предотвратява трагичния за тях ход на събитията.

Към края на април и началото на май се появяват първите симптоми на нещастието. Градът започва да изпитва продоволствени затруднения. Все по-трудно става възстановяването на крепостните стени. Угасват последните очаквания, че в Константинопол ще пристигне венецианска флотилия. Особено значение има обстоятелството, че в края на април османците прехвърлят по суша част от корабите си в Златния рог и започват да атакуват най-слабия сектор на укрепленията: единичната крепостна стена откъм залива, през която през април 1204 г. проникват кръстоносците от IV кръстоносен поход. В последната седмица на май градът вече агонизира. Прочутата Теодосиева стена била повредена непоправимо. Общият османски щурм на 29 май, осъществен на три последователни вълни, сломява съпротивата на малцината оцелели защитници, сред които намира своята гибел и император Константин Драгаш121.

Вестта за падането на Константинопол облита светкавично християнския свят и предизвиква изключително жива и емоционална реакция. Всички са потресени, и то не защото събитието от 29 май 1453 г. е изненада, нито дори защото то бележи края на една вековна християнска цивилизация. Всички разбират, че за младия османски султан, постигнал заветната мечта за много ислямски владатели само на 21-годишна възраст, завземането на Константинопол не е край, а начало на нови завоевания. Заедно с подробностите за константинополската обсада, за превземането и разграбването на града и за съдбата на неговите жители на Запад проникват и други обезпокояващи сведения. Говорело се, че Мехмед II, наричан вече Фатих (Завоевател), желае да владее света, чете историите на Александър Велики и Юлий Цезар, разпитва за Венеция, Рим и Милано и крои планове за нахлуване в Италия122. Носят се слухове, че той притежава неизброими богатства, флот от 230 кораба, че може да построи още много кораби, разполага с 30 000 конници и 300 000 пехотинци и с неограничени възможности за още рекрути. По-малко от година след като влиза в Константинопол, Мехмед II потвърждава със своите действия, че тези слухове не са измислица и че в Мала Азия и Югоизточна Европа се е родила една ислямска държава, която има имперски амбиции за неограничено териториално разширяване.

* * *

В студията си „От поражението при Анкара до превземането на Константинопол" известният османист Пол Витек определя събитията от лятото на 1402 и пролетта на 1453 г. като жалони в развитието на османската държава. Според него първото символизира краха на опитите да се подражава на други ислямски общества, без за това да съществуват съответните условия, а второто - раждането на Османската империя. Дори и един такъв строг съдник на някои от концепциите на Витек като К. Имбър не се усъмни във валидността на подобен извод. Всъщност появата на новата ислямска империя на Балканите и в Мала Азия едва ли трябва да се разглежда като еднократен акт на „отнемане" на имперската хегемония на Византия чрез нейното унищожаване и превземането на столицата й. Това е един продължителен, нелек и изпълнен със зигзаги процес. През XV в. той започва с преодоляване на кризата след анкарското поражение. Преодоляването на кризата в случая не означава само премахване на политическата разпокъсаност. Първите десетилетия на столетието са време на сложни социални трансформации в османското общество, които създават новите устои на османското развитие. Гражданската война и народните движения завършват с това, че новата османска върхушка се налага като безспорен хегемон в развитието на държавата. Това заедно с усвояването на балканско-византийското наследство създава условия за укрепване и налагане на османските институции, чийто подчертано военно-условен характер увеличава османската военна мощ. Османските военни успехи през втората четвърт на XV в. не са толкова дело на номадския завоеватели устрем, колкото на една оформяща се, добре организирана и органически свързана с държавните институции военна машина. Тя запазва в своето устройство само онези номадски белези, които доказват своята пригодност в хода на завоеванията: акънджийството и васалните територии по периферията.

През първата половина на XV в. османската държава, както в периода от средата до края на XIV в., извървява пътя от бейлик към империя, но при други условия и при друго разположение на социалните сили в османското общество. Това общество започва успешно да преодолява елементите на социален примитивизъм и тръгва уверено към изграждане на развита държавна структура. Затова появата на имперска идеология през първата половина и особено към средата на XV в. вече няма характер на неуместно дегизиране с атрибутите на развитите ислямски общества. За османската държава това е огромна и решителна крачка напред, но за покорените от нея балкански народи - истинска катастрофа, далеч по-страшна от пепелищата на завоеванието и демографските загуби. Въвлечени принудително в орбитата на османското развитие, те се оказват отхвърлени далеч назад във времето и откъснати от прогреса на сродните им европейски общества.

Като се има предвид, че маркираните по-горе процеси изискват продължително време, за да придобият по-ясни контури, ще трябва да се изтъкне, че завладяването на Константинопол не е край, а етап от еволюцията на османската държава в империя. Падането на „Втория Рим" под османска власт, разгледано от позициите на днешното политическо мислене, е събитие с военно-политически характер. За хората от XV в. обаче то има определени идеологически аспекти поради дълбоко вкорененото схващане, че империята трябва да разполага с истинска имперска столица. А какво по-истинско като столица от вековния град на Босфора! В действителност атрибути на раждаща се империя може да се открият в почти всички сфери на османския обществен, държавен и идеологически живот в десетилетията преди 1453 г. и не е оправдано всичко да се свежда до придобиването на „имперска столица". Всички „имперски белези" се проявяват и развиват като резултат от големите османски завоевания. Християнските държави не съумяват да уловят и да използват кризисните моменти в османското развитие след 1402 г. и не предотвратяват въпреки усилията си консолидирането на османския държавен организъм. Както и преди, християнското противодействие е такова, че изисква от нашествениците постоянни военни усилия и преобразования. Естествено е при това, че една малка и жизнена държава, изпитваща постоянно, но недостатъчно силно противодействие, ще съумее да оформи своите институции така, че да си осигури достатъчно висока военна ефективност. Независимо от типологичния характер на тези институции, който би издал едни или други чужди влияния, те се раждат и укрепват в условията на експанзия. Поради това изградената на тяхна основа Османска империя е преди всичко огромна машина за завоевания. Тя отнема имперската хегемония на Византия, унищожава повечето от балканските средновековни държави, застрашава Централна и Източна Европа и Средиземноморието, но поради своя подчертано милитаристичен характер не донася нищо ново и прогресивно в развитието на европейската цивилизация. Османската империя бе в състояние да руши, но в много по-малка степен - да съзижда.

 

1За процесите в османското общество в началото на XV в. вж. Wittеk, P. De la défaite d'Ankara à la prise de Constantinople. Revue des études islamiques 1938, XII (=Wittek, R. La formation de l'empire ottoman. London Var. Reprints, 1982, II), p. 1 — 14; Werner, Е. Die Geburt... , S. 180 sq.
2Dukas (ed. V. Grecu), p. 101, 12.
3Chals. (ed. Ε. Darkô), I, p. 159.
4Мехмед Нешри. Огледало на света... , с. 142.
5Wittеk, P. Zu einigen frühosmanischen Urkunden. — Wiener Zeitschrift die Kunde des Morgenlandes, 1959, 55, S. 138.
6Duсas, p. 103–107; Chalc., I, p. 148–151; Alesandrescu-Dеrsca - M. La campagne de Timur en Anatolie (1402). Bucurest, 1942, p. 85 sq
7Мехмед Нешри. Огледало на света... , с. 142.
8Ducas, p. 111.
9Вж. още: G. Sphrantzes. Memorii (1401 — 1477). Ed. V. Greecu Bucuresti, 1966, p. 4; Schreiner, P. Die Byzantinischen Kjeindchroniken, I. s. 111 — 113; Мехмед Нешри, Огледало... , c. 164-174;  Ћурић, Ив. Сумрак... , с. 178–179.
10Zachariadοu, El. Suleyman Çelebi in Rumili and the Ottoman chronicles. — Der Islam, 1983, LX, p. 260–269.
11Wittеk, P. De la défaite... , p. 5. Тази теза е подложена на прекалено строга критика от Imbеr, С. Paul Wittek's «De la défaite..» p. 65 sq.
12За хода на войната между Сюлейман и Мехмед основният извор е Мехмед Нешри. Вж. Нешри, Огледало на света..., с. 174–182.
13Dennis, G. The Byzantine-Turkish Treaty of 1403. — OChP. 1967, XXXIII, 1, p. 72–73; Matschke, Kl.-P. Die Schlacht bei Аnkara und das Schicksal von Byzanz. Studien zur spätbyzantinischen Geschichte zwischen 1402 und 1422. Weimar, 1981, S. 40 sq.
14Публ. от Dеnnis, G. The Byzantine-Turkish Treaty... , p. 82-88
15Dennis, G. The Byzantine-Turkish Treaty... , p. 77–82; Matschke, Kl.-P. Die Schlacht... , S. 40 sq.
16Ducas, p. 111 — 112.
17Chalc., I, p. 161.
18Разминаването между «теоретични» и «реални» граници не е взел предвид Ап. Вакалопулос в своята иначе интересна и важна статия «Les limites de l'Empire byzantin depuis la fin du XIV-е siecle jusdu'à sa chute» — 1962, 55, p. 56–65.
19Mataschke, Κl.-P. Die Schlacht... , S. 51–56.
20Duсаs, р. 113, 8.
21Φеpjанчић, Б. Деспот Андроник Палеолог у Солуну. — ЗбФФУБ, 1968, Х-1, с. 227–237; Ζakythinοs, D. Le Despotat gres de Moree, I, p. 164–165; Nicol, D. The Last Centuries of Byzantium, p. 338.
22KissIing, H. J. Betrachtungen über die Flottenpolitik Sultans Bajazid II (1481 — 1512). — Saeculum, 1969, 20, S. 35-38; Matschke, Kl.-P. Die Schlacht... , S. 89–91.
23Ягић, В. Константин Филозоф и његов живот Стефана Лазаревића, деспота српског. — Гласник СУД, 1875, 42, с. 274–275.
24Историја српског народа. T. II. Доба борби за очување и обнову државе
(1371–1537). Београд, 1982. с. 67–68.
25Петрοв, П. Антитурецкая коалиция в балканских странах в начале XV века. — В: Труда 25-ого Межд. конгреса востоковедов. М., 1962, с. 1–504.
26Динић, M. Писмо угарског крала Жигмунда бургундског војводи Филипу. — ЗБ. за друштвене науке Матице српске, 1956, XIII. XIV, s с. 96–97.
27Деспοт Стефан Лазаревић, Књижевни радови. Приредио Ђ. Трифуновић. Београд, 1979, с. 148, 152–153.
28Ягић, В. Константин Филозоф... , с. 290–292; Историја cpпског народа. T. II, с. 7 — 81.
29Ћирκοвић, С. Историја средњовековне босанске државе.. Београд, 1964, с. 202–210; Ζivkοv c, P. Tvrtko II Tvrtkovic. Bosna u prvoj  polovini XV stoljeca. Sarajevo, 1981, s. 18 sl.
30Nasturel, D. Une victoire du voévod Mircea l'Ancien sur les Turcs devant Silistra (1407–1408). — Studia et acta Orientalia, 1957, I, p. 239–247.
31Кузев, Aл. Восстание Константина и Фружина. — Bulg'. Hist. Review, 1974, 3, c. 53–69. Според Π. Петров (Въстанието на Константин и Фружин. — ИИИ, I960, 9, с. 187–209) въстаническите действия избухват по-рано — в 1404 г.
32Ζakythinοs, D. Le Despotat... , p. 160 sq.
33Τhiriеt, F. Régestes... , I, No. 13; Ducеlliеr, Al. La fasade maritime de la principauté des Kastriote de la fin du XIV-е siècle.  – In: Deuxième conférence des études albanologiques. Tirana, I. 1969, p. 151
34Histoire de l'Albanie... , p. 76 sq.
35Историja Црне горе. T. II, ч. 2, с. 85 сл.
36Божић, Ив. Дубровник и Турска y XIV и XV веку. Београд, 1952, ъ. 32
37Schreinеr, Р. Die Byzantinischen Kleinchroniken. I, S. 348, 530; Cronica dei Tocco di Cefalonia di anonimo. Ed. Q. Schiro. Roma, 1975, p. 434, 470
38Ягић, В. Константин Филозоф…, с. 291.
39Mехмед Hешри. Огледало на света, с. 182–183; Ducas, p. 125 - 127.
40Werner, Е. Die Geburt... , S. 184–185.
41Chalc., I, p. 160; Мехмед Нешри, Огледало на света... , с. 184.
42Politico-Historical Works of Symeon, Archbishop of Thessalonica (1416/1417 to 1429). Critical Greek Text with Introduction and Commentary by D. Balfour. Wien, 1979, p. 48.
43Filipoviс, Ν. Princ Musa... , s. 374; Πaрyшев, Π. Шейх Бдредин еретика. С., 1982, с. 119 сл. Твърдението, че Бедр ед-Дин е проповядвал религиозно и социално равенстао, идва от описанието, което Дука дава на въстанието на Бьоркльодже Мустафа в Азия през 1416 г., и от паралелите, които се правят между идеологията на двамата. Колин Имбър обаче много убедително е показал, анализирайки фетвата за осъждането на Бедр ед-Дин, че той бил третиран като враг на султана, а не като еретик. Imbеr, С. Paul Wittek's «De la défaite.. » p. 78–79.
44Ducas, p. 129–130; Chalc., I, p. 161 — 163; Wittеk, P. De la defaite., p. 21; Filipοvic, N. Princ Musa... , s. 160–170.
45Мехмед Нешри. Огледало на света... , с. 198.
46Filipοvic, N. Princ Musa… , s. 506–518.
47Τвертинοва, А. С. Κ вопросу об изучении первого антифеодального крестьянского восстания в средневековой Турции. — ВВР XI,1965, с. 201–224; Ηοвичев, А. Д. Крестьянское восстание в Турции в начале XV века. — Проблеми востоковедения, 1960, 3, с. 67–81 Werner, Е. Häresie, Klassenkampf und religiöse Toleranz in einer islamish - christlichen Kontaktzone. Bedr ed-Din und Bürklüce Mustafa. — Zeitscrift für Geschichtswissenschaft, 1964, S. 255–276.
48Ducas, р. 133; Matsсhkе, Κ l.-P. Die Schlacht... , S. 53 sq.
49Историja српског народа. T. II, c. 196–209.
50Калић, J. Деспот Стефан Лазаревич и турци (1421 — 1427). — Историјски часопис, 1982–1983, XXIX–XXX, с. 7–20. Авторката убедително е показала, че въпреки васалната си вярност спрямо Мехмед I и неговия приемник, сръбският деспот не се е отказал от преговори за участие в антиосмански коалиции.
51Barker, J. Manuel II Palaeologus... , p. 334 sq.
52Chalс., I, р. 172–173; Spharantzes, p. 6; Pseudo-Phrantzes (Macarie
Melissenos) Ed. V. Grecu, p. 234, 236, 246.
53Георгий Гемист Плифон. Речи ο реформах. Перевод и предисловие Б. Т. Горянова. — ВВр., 19-53, VI, с. 397–402.
54Ducas, p. 39.
55Ducas, p. 57–159; Politico-Historical Works of Symeon .. , p. 49 – 50, 129 sq.
56Подробности y Ћурић, Ив. Сумрак... , с. 182–197.
57Sphrantzes, p. 8–10.
58Сведението е от Дубровнишки документ. Вж.: Gelcich, J. Thallôcczy, L. Diplomatarum relationum Republicae Ragusanae cum regno Hungariae. Budapest, 1887, p. 261.
59Zachariadοu, El. Ottoman Diplomacy and the Danubian Frontier (1420 — 1424). — In: Oceanos. Essays Presented to Ihor Sevcenco on his Sixteenth Birthday by his Colleagues and Students. Harvard University — Cambrbridge— Massachusetts, 1983, p. 680–684; Ρiеnaru, N. Relatiile lui Mircea cel mare (1386–1418) eu Mehmed I Çelebi (1413–1421). — Reviste de istorie, 1986, XXXIX, 3, p. 774–794.
60Histoire de l'Albanie, p. 74
61Ћирκοвић, С. Две године босанске истopиje (1414–1415). — Ист. гласник, 1953, 3–4, с. 29–41.
62Ћирκοвић, С. Истopиja... , c. 248–250;
63Werner, Е. Die Geburt... , S. 218.
64Sphrantzеs, p. 12; Ducas, p. 175, 181 sq; Chalc, II (Ed. E. Darko, Budapestini, 1922) p. 1–3.
65Chalc, II, p. 10–12.
66Описание на обсадата y Ioannis Canani Oratio de bello Constantinopolitano anni ab orbe condito 6930, Christi 1422 etc. — In: Cοrpus scriptοrum historiae byzantinae. Ed. Em. Becker. Bonnae, 1838, p. 408 – 479.
67Ζakythinοs, D. Le despotat... , p. 196–197; Historico — Political Works of Symeon. . p. 57 sq; p. 162.
68Ducas, p. 285.
69Ducas. p. 245; Sphrantzеs, p. 16. В изворите няма единство за cyмата на  византийския харадж от 1424 г. Някои споменават 100 000 аспри, други — 10 0000 перпери. Вероятно най-точен е Дука, който говори 300 000 аспри. Според изчисленията на О. Илиеску тази сума е 60–62% от византийския харадж в края на XIV в. вж.: Iliеsсu, О. Le mantant. , p. 432.
70Φерjанчић, Б. Међусобни сукоби последних Палеолога (1420-1449). — ЗРВИ, 1975, 16, с. 131 сл.
71За османо-византийските отношения в периода 1425–1448 г. Вж. Ћурић, Ив. Сумрак... , с. 251 сл.
72Спремић, M. Харач Солуна y XV веку. — ЗРВИ, 1967, X, с. 190.
73Historico-Political Works οf Symeon... p. 57 sq., 162 sq.
74Ibidem
75Μερτζιος, Κ. Μνημεία μανεδονικής ιστορίας. θεσσαλονίκη, 1947, σ. 45 κ. ε.
76Vakalopoulos, Αρ. History of Macedonia. Thessaloniki, 1971, p. 80. Дълго време в историческата наука се приемаше, че деспот Андроник Палеолог е продал Солун на Венеция за 50 000 дуката. Така се твърди в поствизантийските исторически компилации на Псевдо-Францес и Псевдо — Доротей. Тези сведения не се потвърждават от близките до събитието извори и трябва да се отхвърлят. Подробно вж.: Sеttοn, K. M.  The Papacy... , II, p. 20, n. 64; Politico-Historical Works... p. 163 sq.
77Μερτζιος. Κ. Μνημεία... , σ. 30–100: Βακαλόπουλος, Απ. Συμβοληστήν ιστορία της Θεσσαλονίκης επι Βενετοκρατίας (1423–1420): 'Εν: Τεμος Κ. Άρμενοπούλος. "θεσσαλονίκη, 1952, σ. 127–149; Idem, History of Macedonia p. 78–79.
78Settοn, Κ. M. The Papacy... , II, p. 22 sq.
79Iοannis Anagnostae de extremo Thessalonicensi excidio naratio etc... In: Corpus script, hist, byzantinae, Ed. Em. Becker. Bonnae, 1838, p. 510–534; Vacalopoulos, Ap. History of Macedionia, p. 92 – 93.
80Ιστορια του ελληνικού εθνους. Άθηναι, 1979, θ, σ. 202–203.
81Zakythinos, D. Le Despotat... , p. 191 sq; Медведев, И. Π. Мистpa. Очерки истории и культуры поздневизантийского города. Л., 1973.
82Писмото е публикувано от Λάμπρος, Σπ. Παλαιολόγεια και Пελοποννησιακά, Άθηναι, 1938, IV, σ. 36 κ. ε.
83Φерjанчић, Б. Међусобни сукоби... , с. 131–145.
84Ζakythinοs, Le Despotat... , p. 196, 212, 233, 256 sq.
85Общ преглед на събитията у Ρадοнић, J. Западна Европа и балкански народи приема турцимау npaвoj половини XV века. Нови Сад, 1905, с. 56 сл; Szakaly, F. Phases of Turco-Hungarian Warefare. . .
p. 80 sq.
86Istoria Rominiei, II. Bucurefti, 1962 p. 416–425; История Молдавской  ССР с древнейших времен до наших дней. Кишинев, 1982, с. 67–68.
87Иcториja српског народа. II, с. 219–292.
88Ducas, р. 261–262; Историja српског народа. II, с. 244–252.
89Историја Црне горе. T. II, ч. 2, с. 152 сл.
90Istoria Romîniei. T. II, p. 426–431.
91Živkοvić, P. Tvrtko II Tvrtković... , s. 111 — 139.
92Ћирκοвић, C. Херцег Стефан Вукчић Косача и његово доба. Београд, 1964.
93Общ преглед на събитията у Ћирκοвић, C. Историja... , c. 258 сл.
94Божић, Ив. Дубровник и Турска y XIV и XV веку. Београд, 1952, с. 49 — 158; Ηедељкοвић, Б. Дубровачко-турски уговор од 23 окт. 1458 г. — ЗбФФУБ, 1970, ХI, с. 363–391; Φрейденберг, А Дубровник и Османска империя. М., 1984, с. 74–80.
95За Скендербег има натрупана огромна, но доста неравностойна в научно отношение литература. Броят на заглавията се увеличи значително във връзка с празнуването на 500-годишнината от смъртта му (1968 г.). Тук ще се задоволим с отбелязване на по-новите и важни трудове. Изворите за антиосманската му съпротива с изключение на доста поукрасените му късни биографии са събрани в един корпус от Йован Радонич, (Радонић, J. Ђурађ) Кастриот Скендербег и Албанија y XV веку Историческа грађа. Споменик СКА, 1942, 95, др. разред, 74. По-важни изследвания: George Kastriote Skanderbeg et la guerre albano-turque au XV-e siècle. Tirana, 1967, Deuxième Conférence des etudes albanologiques. Tirana. I. 1969; Георги Кастриоти Скендербег. — В: «Балкани», II, С., 1970; Skеndi, St. II complesso ambiente dell'attività di Skanderbeg. — In: Atti del V convegno interm di studi albanesi. Palermo, 1969, p. 83–105; Ρall, Fr. Di nuovo sulle biografie  Scanderbegiane del XVI secolo. — RESEE, 1971, I, p. 9 — 101.
96Βuda, Al. George Kastriote Scanderbeg et son époque. — In: Deuxieme conf. des études albanologiques, I, p. 27–33; Ρulaha, S. La paysannerie force motrice de la lutte pour la liberté dans les années 1430–1440. - Ibidem, p. 51–59.
97Димитров, Cтp. Георги Кастриоти - Скендербег и неговата освободителна война. — В: Георги Кастриоти-Скендербег. -Поредица «Балкани», С., № 2, с. 12–13.