Франция

Величието и падението на Наполеон Бонапарт (1804-1821)

Написана от Илиян Карабойчев
Посещения: 2015

 

УВОД

 

4Наполеон Бонапарт безспорно е една от най-великите личности в историята не само на Франция, но и в световната такава. Може би това е едно от най-разпознаваемите имена сред историческите личности, име, останало във вековете и достигнало до нас, за да ни предаде същността на едно време, в което чрез амбицията, устремеността си, чрез неспирния дух и чрез усърдния труд човек може да надмогне себе си, за да достигне до голямата победа. В този ред на мисли е погрешна представата ни за историята като съдник, защото тя няма правото да осъжда, особено от дистанцията на времето. И въпреки това множество са публикациите, в които можем да прочетем оценките за управлението на монарха, като тези оценки преминават от велико преклонение пред могъществото на владетеля до пълно отрицание на неговата политика. Всъщност онова, което се губи сред тези исторически анализи са нюансите, които са основни в живота и политиката на всеки един владетел, в развитието на всяка една страна, в победите и загубите, които търпят народите.

Настоящата разработка не цели да разглежда детайлно политиката на Наполеон Бонапарт. Това би било абсурдно, съдейки по това, че темата може да бъде разгърната и достойна за повече от един дисертационен труд (и такива има твърде много). Тук ще се стремим да очертаем основните белези на политиката на Наполеон, за да изведем онези две основни тези в историографията, които сякаш са най-оспорвани и най-проблематични – величието и погрома на Бонапарт. Ясни граници между двете понятия няма, при тях отново действат нюансите, невъзможността да бъдат обхванати в конкретна хронология, но безспорното е едно – сред тях стои една личност, едно име, което заслужава да бъде увековечено във времето и което неслучайно присъства в дисертациите и научните трудове на редица учени, както и България, така и в чужбина.

Що се касае до използваната литература в разработката, тя няма да представлява дълъг списък от книги, статии и публикации. Ясно е, че чрез популярността на тази личност се е създал огромен корпус от литература, който може да бъде използван и който трудно може да бъде изброден, ако този труд си поставяше по-високи академични цели. Ще се концентрираме основно върху книгата на Алберт Манфред „Наполеон Бонапарт“, в която обстойно и детайлно е прегледана личността на френския монарх, а заедно с това ще разгледаме и  няколко академични статии на руски специалисти, които са разглеждали в своите трудове личността на Бонапарт. Чрез този неголям корпус от източници ще трябва да потърсим отговор на въпроса къде започва величието на Наполеон и къде е погромът на Бонапарта.

 

I
НАЧАЛОТО

 

- Геният е мерило за величието на пълководеца,
което не може да бъде обяснено само с думи.

 

Наполеон Бонапарт е роден на 15 август 1769 г. в град Аячо, намиращ се на остров Корсика. Той е вторият син на дребния дворянин Карло-Мария Буонапарте и съпругата му Летиция. Роден е три месеца след като французите завоюват Корсика. Младият Наполеон прекарва около пет години като стипендиант в Бриенското военно училище, където показва завидни възможности по различни предмети, сред които любими му били историята, географията, но невъобразима страст изпитвал към математиката. За сметка на това трудно му се отдавали езиците, дотолкова, че дори когато станал император на Франция в писмата си често допускал грешки.

Във военното училище специализирал артилерия, а през 1785 г. вече излязъл със званието младши лейтенант, като бил разположен на служба в полк, намиращ се недалеч от гр. Лион. През същата година починал и баща му, едва навършил четиридесет години. Това бил първият жесток удар, който съдбата нанесла на младия лейтенант. След неочакваната смърт на своя баща той се вижда принуден да поеме издръжката на семейството си и се връща в Корсика, където остава до юни 1788 г. Година по-късно, на 14 юли 1789 г., избухва Френската революция. Така, едва навършил двадесет години, Наполеон успява да се сдобие с огромен житейски опит, който ще му послужи в бъдеще, превръщайки го в умел тактик и дипломат.

2За ранните години на Наполеон може да се пише твърде много, но това вече е правено от различни автори1, поради което, за нуждите на настоящата разработка, ще се концентрираме накратко около някои основни детайли от неговото юношество. На първо място самият А. Манфред пише, че Наполеон е бил рядко надарен човек, който се проявява в различни сфери на своята дейност2. Още в ранните си години Бонапарт се отличавал с абсолютна и завидна памет, запомняйки математически правила и юридически формули, а в по-късните си години той знаел имената на всички войници и офицери, а не било изключение дори да посочва името на полка, в който служат. Но у този дребен на вид човек, на пръв поглед дори невзрачен, се отличавали две много важни качества, които по-късно ще го превърнат във велик пълководец – необикновена работоспособност и изключителна издръжливост.3

Освен всичко това Наполеон страстно четял история, като особено внимание обръщал на древното минало и развитието на Древна Елада и Древен Рим. Той прекарвал часове, разлиствайки страниците изписани от Полибий и Плутарх. Същевременно той не просто задоволявал читателския си апетит, но бъдещият император се опитвал да осмисли уроците на миналото, за да може да ги приложи на практика и за да превърне в бъдеще Франция в една от най-големите империи и господарки на европейския континент.

Редом с историята съществено място в живота на Бонапарт заема и художествената литература. Той отлично познавал класическата френска литература, изчитайки творбите на Корней, Расин, Лафонтен, Русо, Сен Пиер и др.4 Заедно с това самият Наполеон има множество запазени авторски творби5, а сред запазените документи от неговия архив се откриват различни записки, бележки от трудовете на Жан-Жак Русо, чернови, размисли и още много материали, които предизвикват интереса както на обществото, така и на специалистите.

Като характер Бонапарт бих мълчалив и затворен в себе си тип. Разбира се, бил невероятен оратор и обичал да се впуска в спорове, където умело защитавал тезите си, но в една бележка от 1786 г. четем написана фраза „Всякога самотен сред хората6. Точно това определя и живота на младия Наполеон, който странял от своите колеги в университета и като цяло се чувствал сам сред всички онези, които го заобикаляли. Но именно тази самота е пътят, който го отвежда в един от най-звездните мигове от неговия живот – Френската революция и императорския трон.

Силно ръководен от идеите на Просвещението Наполеон Бонапарт, в своите ранни години, често се противопоставя на монархическия институт и както пише в своя бележка от 1788 г. „остават твърде малко крале, които не заслужават да бъдат свалени“.7 Във философските си разсъждения Наполеон осъжда деспотизма и се противопоставя на социалното неравенство. Той отправя множество критики към обществената организация тогава, които са силно повлияни от философията на Жан-Жак Русо. Богатството развращава нравите и е основна причина за страданието и невъзможността за живот на бедните. Поради тази причина народът трябва да се стреми към промяна и нещо повече – да си я извоюва. Това влияние на различни философи и техните идеи превръща Бонапарт в един от най-амбициозните дейци на революцията, човек, който таи в себе си непримирима вражда към стария режим и се устремява към новото, за да направи света едно по-добро място.

 

II
НАПОЛЕОН БОНАПАРТ И ФРЕНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ

 

- Започнах да осъзнавам, че хората не са родени да бъдат свободни.
Свободата е нужда, изпитвана от малка група хора,
чиято природа е дарена с по-благородни умове от множеството.

 

В края на XVIII в. във Франция все по-настойчиво започват да си проправят път идеите на Просвещението. Старият режим, износен и вече изцяло похабен, е подложен на изпитание пред идеологията на новите ценности, сред които не се подреждат абсолютната монархия и категоричната роля на църквата. Те се заменят от идеите, които изповядва Русо, а в по-голям план и самото Просвещение – равенство, зачитане на естествените права и гражданство. Тези твърде опасни за монархията идеи преживяват своя разцвет през 80-те години на века, за да се превърнат в своеобразна експлозия през 1789 г. с избухването на Великата френска революция. Сред важните предпоставки за този масов бунт е тежката икономическа криза, в която изпада Франция, бюджетният дефицит на хазната и тежката инфлация. На фона на всичко това трябва да прибавим и нерешителния Луи XVI, чиято политика е твърде колеблива, мерките му – несигурни, а резултатите – повече от пагубни. Така, на 14 юли 1789 г., въстаналият френски народ успява да превземе Бастилията, а от 18 до 24-ти юли последователно въстават градовете Троа, Страсбург, Шербур и Руан.

В революцията Наполеон вижда реализация на своята лична философия и постигане на идеалите на Просвещението. Поради тази причина още през септември 1789 г. той пристига на о. Корсика с идеята да подеме инициативата на революцията и да включи родното си място в нея. Месец след това, на 31 октомври в Аячо, в църквата св. Сан Франческо, се състои събрание на онези, които подкрепят и желаят новия ред. Там именно за първи път изпъква личността на Бонапарт, който отстоява принципите на Просвещението. След неговото пламенно слово, на 5 ноември, народът се вдига на оръжие. Това открито съпротивление на населението в Корсика достига и до Учредителното събрание, което на 30 ноември 1789 г. посвещава заседанието си на бунта в острова. Важно място в обсъжданията заемат и Мирабо и Барер. Веднага след събранието Бонапарт започва да подготвя създаването на Национална гвардия на острова, като за неин полковник е избран Пералди.

През лятото на 1891 г. ходът на революцията поема друг курс. Сред революционерите бавно започват да се придвижват подозренията доколко тази революция е нужна и ще даде успехи. Това се усеща и сред революционерите в Корсика. Едни от най-близките полкови офицери на Бонапарт се обявявали за краля и против революцията. Това обаче ни най-малко не променило стратегията и не поколебало идеите на Наполеон. Той бил умерен в правдивостта на просвещенската мисъл. Както пише А. Манфред – Наполеон, макар и човек с трезвен ум и практически похват, в корсиканските работи си остава почти Дон Кихот – той преследва неосъществима мечта и търпи несполука след несполука8. И макар Бонапарт явно да поддържа якобинците и да получава от тях поста подполковник, след като навлиза в конфликт с националистическия лидер Паскал Паоли през юни 1793 г. той е принуден да напусне родното си място заедно с цялото си семейство.

Същата година като капитан на артилерия успява да превземе гр. Тулон, който по това време е обсаден от англичаните. Така на 14 януари 1794 г., едва на 24 години, Наполеон получава званието бригаден генерал. Завземането на Тулон е една от най-важните победи за републиката. И тази победа се явява първата на голямата сцена за младия Наполеон, който макар и ранен, тежко контузен, не се спира пред ударите на противниците, с което дава ясен пример на своите подчинени – борба, дори с цената на живота си. Но победата над Тулон бележи и още нещо важно в развитието на този етап от живота на Бонапарт – сближаването му с Огюстен Робеспиер, на когото той предлага своите планове за похода към Италия. И вероятно този план би се реализирал, ако през юли 1794 г. О. Робеспиер не беше екзекутиран. Смъртта на Робеспиер би означавала не само край на якобинската диктатура, но и край на самата революция. И действително след якобинците революцията бележи своя низходящ период. Но народът, зажаднял да види онази така желана република, става свидетел на един жесток свят на ниски страсти, на егоизъм и хищничество, в което цари единствено и само буржоазният ред. По това време Наполеон е арестуван и прекарва близо две седмици в затвора. След като излиза от ареста погледът на Бонапарт все по-напористо се насочва към Италия. Но в този момент още едно преломно събитие бележи живота му.

На 9 март 1796 г. Наполеон се жени за Жозефин дьо Боарне, която се явява и неговата голяма любов. Спорни и дискусионни са мотивите на двете страни – докато за Бонапарт се твърди, че действително е бил влюбен в Жозефин, то при нея се приемат и тези, свързани с идеята за обезпечаване на семейството й, особено предвид подема в кариерата на Наполеон. Някои изследователи свързват и назначаването на Бонапарт за главнокомандващ на Италианската армия за сватбен подарък от страна на Барас, макар този въпрос също да е дискусионен. Въпреки всичко на 23 февруари 1796 г. Наполеон е назначен на тази висока длъжност, след което нанася един от най-тежките удари на Сардинското кралство в Австрия. Много изследователи започват да водят хронологията на т.нар. Наполеонови войни именно след този сблъсък.

През 1799 г. в Париж кризата продължава да се задълбочава. По това време Бонапарт подема т.нар. Египетска кампания. В Битката при пирамидите наполеоновата армия успява да победи повече от 21 000 мамелюци. И макар пехотата да се справя сравнително добре, след идването на британския флот в морските битки френската армия не бележи значителни успехи. Идеите на Наполеон за френско господство по Средиземно море се оказват илюзорни. По същото време във Франция Директорията бележи крах в своето управление – държавата е на път да банкрутира, което означава да изгуби войната срещу Австрия, Османската империя и Русия. Когато тези вести стигат до Наполеон той тайно бяга от сражението в Египет и се връща във Франция, завземайки властта. Извършен е т.нар. Преврат на 18 брюмер., вследствие на който е свалена Директорията и е обявено ново правителство, начело с Наполеон Бонапарт. Като любимец на цялата войска никой не се опълчва на Бонапарт, дори обратното – подкрепят го. Народът вече е готов на всичко, за да се измъкне Франция от кризата, в която е попаднала. Така на 9 ноември 1799 г. е провъзгласен консулски режим. Цялата изпълнителна власт е събрана в ръцете на главния консул – Бонапарт.

Както цитира в своята книга А. Манфред думите на Маркс и Енгелс: „Наполеон беше олицетворение на последния акт на борбата на революционния тероризъм против провъзгласеното от същата революция буржоазно общество… Той завърши тероризма, като постави на мястото на перманентната революция перманентната война.“9

Доколко тезата на Маркс и Енгелс е правдива и доколко можем да подкрепим Манфред в критичната му теза за режима на Наполеон са въпроси, които биха останали без отговор, ако в разгара на революцията във Франция се виждаше някакъв изход, различен от този. Всъщност именно това е пътят, по който страната се справя с кризата, която я раздира отвътре и отвън. Единствено силната ръка, авторитета, големият ум на Бонапарт е способен чрез умела тактика и завидна стратегия да изведе Франция от блатото, в което е попаднала. Поради тази причина пресилено е да обвиняваме Наполеон в „тероризъм“ и перманентни войни. Нали именно това е пътят към успеха, особено в един именно такъв момент от историческото развитие не само на Франция, но и на Европа?  И от дистанцията на времето ние можем да оценим това. Вероятно единственото, в което можем да обвиним Наполеон, то това е, че той вече започва да изневерява на своите принципи, както и на принципите на Просвещението, в което неотлъчно вярва. Впрочем, това се наблюдава още от годините, които прекарва в ареста – в записките му можем да прочетем как той се противопоставя на идеите на своя пример и морален учител – Русо. Но това е и една безусловна реакция на житейския опит, на неуспехите, на съмненията през които трябва да премине Бонапарт, за да превъзмогне младежките илюзии и да се върне в реалността, където го очаква имперското величие.

 

III
ОТ КОНСУЛ ДО ИМПЕРАТОР – ПЪТЯТ КЪМ
АБСОЛЮТНАТА ВЛАСТ

 

- Велики неща се постигат единствено, когато човек умее
изцяло да се съсредоточи върху един предмет
и да преодолява трудностите, следвайки една и съща цел.

 

След преврата на 18 брюмер положението вътре в страната се променя отново. Народът очаква да бъдат изпълнени неговите съкровени желания и да бъде приложен републиканския модел заедно с всички привилегии, които дава той. Обратно – противниците на новата власт очакват своите смъртни присъди и тежки репресии. Противно на това новото правителство проявява крайно великодушие към якобинците и роялистите. Вместо смъртни присъди те просто за изгонени далеч от страната. Заедно с това се отменя законът за заложниците и законът за принудителния заем. Невероятният Версайски дворец става място, в което са настанени военните инвалиди и ветераните от войните. Заедно с това в идеята новата власт да осигури стабилност в страната в много от министерствата не са направени никакви промени. Там, където се правят промени, се назначават хора учени, интелигентни и специалисти в своята област, които да осигурят благоприятното развитие на Франция. И заедно с това по френските площади се чуват думите на Наполеон, който призовава народа не към партийна разпокъсаност и към пристрастия към една или друга група, а към обединение в името на страната.

3Във вътрешната политика устройството на страната се променя значително. Дават се широки граждански права, както и правото на поземлена собственост на селячеството. През 1804 г. се създава т.нар. Наполеонов кодекс, изработен на база римското частно право. В голяма степен много от клаузите на този кодекс се използват и до днес в законите на Франция. Той съдържа 34 закона, изработени от вещи юристи, които гарантират равенство на гражданите пред закона, свобода на мисълта, право на развод. Така този кодекс придобива световна популярност. Малко по-рано, през 1800 г. се провежда административна реформа, според която във всеки град се назначава кмет, на когото са делегирани определени права и управлението на подчинения град. Създадена е Френска банка, в която трябва да се съхранява златният резерв на страната. На 28 март 1803 г. книжните пари отиват в историята и са заменени с франкове10.

Дошъл на власт в тежка икономическа криза пред Наполеон стояла най-трудната задача – справянето с финансовия колапс в страната. Поради тази причина били създадени две нови министерства – Министерство на финансите и Министерство на хазната. Тези взаимосвързани органи трябвало да ръководят паричния поток в страната и да създават отчети за всичко случващо се с него. За да се напълни държавната хазна постъпването на данъци било организирано по нов ред.

Важно е да посочим, че пътят към едноличната власт е гарантиран от приетата на 13 декември 1799 г. конституция, за която Наполеон произнесъл думите: „Пишете кратко и неясно11. Приета, тази конституция установява режим на абсолютна лична власт на главния консул. Един от членовете в нея гласи: „На първия консул се дават специални функции и правомощия, които той може временно да допълва в случай на необходимост12. Колкото и неясен да изглежда този член той ясно ни дава представата, че пътят към неограничената власт не е твърде дълъг и скоро ще се превърне в реалност. Това ясно личи от мерките, които Бонапарт взима в началото на XIX в. – в Париж са закрити 60 от 73 парижки вестници, като останалите 13 са поставени под контрола на правителството. Заедно с това са създадени органи на полицията и тайна служба, която да установява контрола на консулите. И макар през 1801 г. да е сключен конкордат с папата, то цялата църковна власт остава подчинена и се контролира от правителството. Правото на свободно изповядване на религията остава, макар повече от половината Франция да е католическа.

Във външната политика нещата изглеждат различно. Тримата консули бързат да приключат с войните, макар всички предложения за мир да са отхвърлени. По същото време Бонапарт замисля военни операции срещу Виена. С 60 хилядна армия той преминава Сен Бернард, като по този начин повтаря похода на Анибал и печели важната битка при Маренго. След тази победа генералът обръща поглед към национално помирение, за което използва религията. Негови са думите: „едно общество без религия е като кораб без компас13. Именно тогава идва ред на конкордата, за който споменахме по-горе. Според него консулите се задължават да обезпечат заплатата на католическите свещеници, които пък трябва да положат обет за вярност към тях. По този начин се създава зависимост на духовенството от властта.

Особено място във външната политика заема подписването на мирни договори с Австрия и Русия. Отношенията с Франция също са решени, след като е изяснен спорният въпрос за присъствието в Египет и е подписан Амиенският мир. Авторитетът на Наполеон укрепва значително, той се превръща в една от най-разпознаваемите личности на своето време, а народът го обожава. И макар не без проблеми, след проведения плебесцит и резултатите от 2 август 1802 г. Бонапарт се провъзгласява за пожизнен консул. Така едва на 33 години, в христовата си възраст, Наполеон получава неограничената власт и превръща страната в скрита монархия. Това става ясно и с факта, че веднага след провъзгласяването му, той изменя конституцията и дори превръща рождения си ден – 15 август в национален празник на страната. Сега пътят към величието стои на една ръка разстояние и сякаш нищо не може да спре младия и амбициозен генерал да превърне Франция в най-великата континентална сила, особено когато е решил много от проблемите на страната. И когато всичко изглежда, че се е подредило, опасността се задава отвън  и се нарича Англия.

През 1803 г. отношенията между двете страни се влошават, поради две основни причини – високите митнически такси, които плащат англичаните и колониалната политика на Бонапарт. През същата година Англия обявява война на Франция, а Наполеон произнася думите: „Нужни са ми три мъгливи дни, за да стана господар на Лондон, на парламента и на банката14. Генералът започва строителството на голям флот, а англичаните, в опит да му се противопоставят, организират опит за покушение срещу него, който е неуспешен.

Оставяйки настрана за момент външната политика на Франция, около 1803 г. популярността на Наполеон започва драстично да нараства. Опиянен от своите успехи, забравил за принципите на така обичаното от него Просвещение, Бонапарт се устремява към империята, към едноличната и абсолютна власт, на която преди се противопоставяше. Можем ли обаче да го съдим за това? Все пак не е ли той човекът, който се противопостави на властта, който чрез успехите си стабилизира Франция, както във вътрешната, така и във външната политика? Вероятно именно така го е приемал и френският народ, но противно на очакванията му на тази негова идея се противопоставя неговото семейство, като особена съпротива той среща у своята съпруга Жозефина. Към нея могат да бъдат прибавени и министъра на полицията Жозеф Фуше, както и много от приближените до самия Наполеон лица. Но тази съпротива ни най-малко не отказала Наполеон от неговата идея за величие. И в отговор на това отвън се появила възможност, която накарала генерала да поеме в желаната посока.

През 1802 г. между Франция и Русия се постигнало споразумение. Това дало надежда на Наполеон, че би могъл да се сформира съюз между Франция, Русия и Прусия, една твърде пресилена възможност, която и твърде бързо се оказала илюзорна. Този нетраен мир продължил едва една година, когато през 1803 г. Англия се намесила в преговорите и Франция трябвало да поеме по нов път. Но както пише А. Манфред: „Можеше ли да знае тогава Бонапарт, можеха ли да предвидят тези, които го слушаха съчувствено, че тези майски дни ще бъдат последните дни на мира, че започва жестоко време на една опустошителна, безпощадна, безкрайна война, която всичко ще отнесе (…)“15. Отговорът на този въпрос би бил твърде труден. Наполеоновите успехи дават твърде неясни сигнали на самия Наполеон – обсебен от себе си и твърде уверен в своята победа, може би именно тук завършва величието на Наполеон и започва падението на Бонапарт. Защото пътят към империята е път на кръв, погроми и падения, а днес, от дистанцията на времето, ние добре осъзнаваме, че няма империя, която да е оцеляла във времето. Вероятно това е знаел и самият Наполеон, човек, твърде наясно с процесите в историята, твърде умен и находчив, но и забравил себе си по пътя към своето величие (падение).

В тази сложна външнополитическа обстановка, когато враговете на Франция започват да кроят своите планове, Наполеон подготвя церемонията за своето коронясване. На нея той специално кани и папата, което се приема недобре, както в двора на Бонапарт, така и в самата Ватикана. Въпреки това папа Пий VII се съгласява да ръкоположи новия император и през ноември 1804 г. той пристига в Париж. Коронацията става факт на 2 декември 1804 г. в църквата „Парижката Света Богородица“.  По време на своето короноване, когато папата опитал да сложи короната на главата на Наполеон, той я взел с ръцете си и сам си я поставил, демонстрирайки самочувствието на победител. Франция поела по нов път – от абсолютна монархия, през модела на републиката, за да се роди отново като амбициозна империя, представяща си подчинения европейски континент, но забравяща, че около нея се намират силни и също толкова амбициозни империи, които нямат интерес от промяна в статуквото на континента.

Jacques Louis David 006

 

IV
ИМПЕРСКО ВЕЛИЧИЕ И ИМПЕРСКИ ПОГРОМ

 

- Може да дойдеш на власт с помощта на щикове.
Но не може да управляваш, седейки само върху щикове.

 

Девизът на Френската империя бил „Франция над всичко16. Радостта от императорското величие, с което бил почетен Наполеон била твърде кратка, защото още през 1805 г. Англия започнала да готви поредната коалиционна кампания срещу Франция. В тази кампания се включват и Русия, Австрия, Неапол и Швеция. През октомври 1805 г. адмирал Нелсън нанася тежко поражение на френския флот в сражението при Трафалгар, като по същото време Наполеон влиза тържествено във Виена. Научавайки за морското поражение френският император се решава да противопостави армията си на двете обединени сили – Австрия и Русия. Така на 2 декември 1805 г. започва Битката при Аустерлиц. В историята тази битка е наречена: „битката между тримата императори“ и тя не напразно е определяна като един от най-големите успехи на Бонапарт. В нея той успява да плени много от противниците си заедно с 50 знамена и почти цялата им артилерия.

След победата при Аустерлиц е подписан мирен договор, според който Австрия отстъпва Венеция, Истрия и Далмация на Франция. Наполеон дава тези територии на своите братя. Единствен проблем, който стои пред Бонапарт това е несломимият му вечен противник – Англия. Към тях той отправя предложение за мир, което мигновено е отхвърлено и заменено с ултиматум към Франция. Към коалицията англичаните включват и Прусия, на което Наполеон реагира с бърза атака, в която през октомври 1806 г. е разбита Прусия, а императорът е готов триумфално да влезе в Берлин. Наполеон добре разбира, че тази победа не ще му гарантира мир, особено когато Англия е водеща икономическа сила в Европа, поради тази причина  създава план за стопанско задушаване на Англия, наречен Континентална блокада. С него забранява да се извършва всякаква търговия с англичаните във всички подчинени нему територии.

След победата на Прусия пруският крал се готви за реванш и търси подкрепата на Русия, която от своя страна иска да си отмъсти за загубата при Аустерлиц. Изненадващо Бонапарт намира нов съюзник в лицето на поляците, които искат да видят своята държава независима. Резултат от тези два съюза е битката при Фридланд през юни 1807 г., в която Наполеон отново разбива войските на руснаците. Веднага след това е подписан мирен договор в Тилзит, чрез който се оказва, че на практика двете държави (Русия и Франция) си поделят Европа на две части. Победата в битката при Фридланд се оказва в пъти по-малка от резултатите, които следват. Англия губи важен съюзник в лицето на Русия, но нещо повече – огромната империя се присъединява към Континенталната блокада и дори е готова да обяви война на англичаните. Тази бляскава военна и дипломатическа победа на Бонапарт е съпътствана с още по-бляскавото му завръщане в Париж, където той обещава да се концентрира във вътрешната политика и да продължи реформите в страната.

Така през 1807 г. във Франция са въведени още няколко значителни промени, които отново показват неограничената власт на монарха: въведена е отново наследствената аристокрация, наложен е пълен контрол над образованието, наложена е цензура върху печатите и театрите. Във вътрешната политика Наполеон открива, че континенталната блокада спрямо Англия дава недобри резултати дори във Франция, която се нуждае от английските стоки. Италия и Португалия, макар да са приели да участват в акцията, не спазват строго наредите на императора, което го кара да организира военни действия срещу неподчиняващите му се страни. През 1808 г. навлиза в Португалия, като тази война му коства близо 400 хиляди войници и много средства от държавната хазна. Това е един от първите сигнали, че величието на френския император започва да се пропуква. Особен сигнал за това стават влошените отношения между Наполеон и папата, което кара императора да изпрати френски войски в Рим. Заедно с това се задава и петата коалиция, която англичаните организират срещу Франция, макар сраженията в нея да минават леко за Наполеон, който през 1809 г. влиза тържествено във Виена.

В тази сложна външнополитическа игра любовта на вече далеч не толкова младия Наполеон, който с пламенно сърце търсеше ръката на своята любима, се оказва пред изпитание. Все по-ясно става за императора, че той трябва да има наследник, който да продължи делото му, но Жозефин така и не го дарява с желания син. Поради тази причина той се решава да се разведе с нея и да се ожени за дъщерята на австрийския император Мария-Луиза, която през 1811 г. го дарява с наследник – Наполеон II.

Именно тук е редно да очертаем величието на Наполеон, онези успехи, които го превръщат в един от най-силните монарси в Европа и  в любимец на френския народ, за да преминем към падението, към онази върховна точка от самозабравянето на френския император, която ще го отведе от императорското величие към върховното падение.

474px Ingres Napoleon on his Imperial throneПри управлението на Наполеон френската империя притежава 130 департамента, в които живеят близо 44 млн. души, като само за сравнение е нужно да посочим, че по това време в цяла Европа живеят 160 млн. д. Границите на империята се простират от Хамбург до Рим и от Мадрид до Варшава. Благодарение на отличната външна политика и на дипломацията на Наполеон в съюзници на Франция се превръщат Русия, Австрия и Прусия. Наполеон е създател на един от най-добре систематизираните кодекси по гражданско право, който е възприет в почти цяла Централна и Западна Европа. Чрез него се налага принципът за равенство между гражданите, премахването на привилегиите, защитата на собствеността. Именно Бонапарт успява да изведе френската държава от тежката икономическа криза, в която се намира, да въздигне бойния дух на френската армия, да спечели доверието на офицери и войници, почти да преклони европейския континент на френската политика. Като император успява да се опълчи на тогавашните велики сили, да ги победи и да покаже величието на своята империя. Освен всичко това императорът се показва като далновиден дипломат, чиито успехи и победи му дават шанса да лавира между отделните страни, да сключва договори, да ломи противниците си и по този начин да печели доверието на своите подчинени. Неограничената власт, с която се сдобива го превръща в ключ към успеха, в механизъм, който задейства всички сили на държавата и съчетавайки военните си качества и външната си стратегия, той успява да издигне френското могъщество, превръщайки Франция във водеща сила в Европа. На фона на всички тези външни и вътрешни успехи се противопоставя един твърде голям етап от неговото управление, в който френският владетел се изправя срещу друга една велика и мощна сила, една грешка, която ще постави под въпрос всички описани по-горе успехи и която ще коства корона на безспорно видния и впечатляващ монарх.

В периода 1811-1812 г. Наполеон подема твърде рискована кампания, която е продиктувана от нарушенията, които прави Руската империя по въпроса за континенталната блокада. Отношенията между двете страни още по-рано започват да се обтягат, особено предвид факта, че в близост до руските граници почти постоянно стоят френски войски. Така мирът между двете страни бързо е нарушен, а Наполеон започва да събира войски, с които да реализира мащабния план на новата кампания. Към съюзните държави на Франция се причисляват Бавария, Саксония, Прусия и Австрия, а войската, която събира Наполеон се равнява на 700 хиляди войници. Руската империя твърде бавно успява да събере не много голям числен мащаб, който се измерва на близо 250 хил. души, които са разделени в три армии. Началото на войната е през юни 1812 г., когато френските войски преминават р. Неман. Въпреки по-малкия си числен мащаб руснаците имат две важни предимства – студения климат и водачеството на видния и умел генерал Кутузов. Той нарежда на войските да унищожават всичко по пътя си, за да не останат никакви провизии, които могат да се ползват от френските войски – тактика, която се оказва решаваща в сраженията. На 7 септември 1812 г. в сражението при Бородино и двамата главнокомандващи на войските се обявяват за победители в битката. Руската армия загубва около 30 хил. души, а Бонапарт умишлено не включва най-добрите си войници в редиците, за да не остане без защита в руските територии. Междувременно във Франция е пуснат слух, че императорът е убит, поради което в столицата е извършен преврат начело с ген. Мале. Превратаджиите бързо са разкрити и наказани, но в студовете, които бродят по руските земи много от френските войници започват да се предават и бягат. През декември Наполеон е принуден да напусне Русия и сравнително бързо успява да събере нова 400 хил. войска срещу сформираната нова коалиция.

1024px Battle of Borodino

По любопитен и интригуващ начин е разгледан престоят на Наполеон в Русия в книгата на В. А. Лякин „Наполеон в Росии – 167 дней“, в която авторът по дни разказва всичко, което се е случило в Наполеоновата кампания. Когато оценява значението на тази война и на сблъсъка между Франция и Русия Лякин пише: „Французская империя была обречена уже той зимой, после катострофической гибели „Великой армии“ в снегах Росии. Начав вторжение на ее бескрайние просторы, Наполеон поставил на карто все – и проиграл17. В книгата си авторът правилно отбелязва,че Бонапарт разбрал грешката си да се изправи срещу Руската империя, едва когато бил заточен на о. Св. Елена, където изрекъл думите „По-добре да бях загинал в Кремъл“.18

Абсолютният погром на Наполеон идва през октомври 1813 г. в битката рай Лайпциг, известна като „битката на народите“. Френските войски търпят тотално поражение, твърде уморени от безкрайните кампании на монарха. След техния разгром те са принудени да напуснат Германия, а противниците им влизат в Париж през март 1814 г. Тази загуба не би била толкова унищожителна за Франция, ако Наполеон не бе подценил търпението, както на подчинените му, така и на самия френски народ. Войската не просто е уморена, тя е съкрушена от вечните и нестихващи кампании на твърде амбициозния Бонапарт, който все още уверен в силите и верността на хората си прави опит да събере нова войска, но маршалите му вече не са готови на компромиси. След решителния им отказ да се включат в новите редици Наполеон се вижда принуден да абдикира в полза на своя син. Държавите победителки обаче не са съгласни с неговото решение и след като го изпращат на заточение на о. Елба, дават престола на Луи XVIII, като по този начин връщат на власт династията на Бурбоните. След като на 28 април Наполеон заминава за Елба в историята на Франция приключва един от най-важните етапи в нейното развитие, едно управление, бележещо невиждани върхове, приключва делото на един от най-бележитите монарси в Европа, за който когато Байрон научава, пише: „Уви, моят беден малък кумир, Наполеон, слезе от пиедестала. Казват, че се отрекъл от престола. Това е в състояние да изтръгне сълзи от разтопен метал из очите на Сатаната19.

 

IV
СТОТЕ ДНИ НА ОТЧАЯНИЕТО

 

- Стремежът да се властва над себеподобните е
една от най-силните човешки страсти.

 

След като била възстановена династията на Бурбоните във Франция на 2 април 1814 г. Талейран е избран за ръководител на временното правителство на Франция. Към Франция се завръщат хора от старата аристокрация, прекарали повече от 25 години в емиграция. Тази пасмина люде се връща не само, за да види родната си страна, но и идва заедно с претенциите да й бъдат възстановени всички титли и земи.

Новият владетел е твърде нерешителен и слаб, още с идването си той приема нова конституция, която нарича Конституционна харта и с която се ограничава значително изпълнителната власт на краля. Земите на аристократите не са върнати, а претенциите им не са изпълнени. Същевременно Луи XVIII изразява желанието си за диалог и компромиси, както за аристокрацията, така и за новите собственици, банкери и търговци в страната. Заедно с това новият владетел заменя знамето на страната с кралско такова, дава титли на нови аристократи, въвежда церемониал, което започва да притеснява буржоазията в страната. Те се опасяват най-вече за своите земи, разбирайки, че твърде скоро може би ще трябва да се откажат от тях и да ги върнат на аристокрацията.

В тази политическа обстановка буйната натура на Наполеон следи внимателно чрез своите агенти настроенията у френския народ. Както пише А. Манфред от място за почивка, остров Елба се беше превърнал в място, от което бившият император внимателно наблюдаваше настроенията във Франция. И онези вести, които стигаха до него от сигурните му източници, му даваха надежда, че неговото време още не е приключило. Така на 1 март 1815 г. в залива Жуан дебаркират три кораба, от един от тях слиза Наполеон Бонапарт. Френската власт моментално изпраща войска срещу завърналия се император, но войниците отказват да се изправят срещу него и нещо повече – минават на негова страна. Бонапарт влиза в Париж, където принуждава Бурбоните да емигрират в Белгия. Това обаче ни най-малко не означава, че бившият владетел безпроблемно си е върнал престола, дори точно обратното  - срещу него се надига гласът на Талейран, който призовава Великите сили да се намесят и единодушно да осъдят Наполеон като враг на държавата и мира. Дори вече остарелият и болен Луи XVIII дава изявления, в които гръмко зове как ще пази престола си, дори с цената на своя живот. В противодействие на тези нагласи френският народ показва, че не е забравил величието на империята и приветства завръщането на Наполеон.

На 18 юни 1815 г. сформирал не малка войска Наполеон започва сражение край Ватерло. В тази битка армията на Бонапарт е разгромена. И сякаш именно тук императорът вече е загубил всяка надежда, всеки път, който би го отвел до ново величие. Временното правителство категорично се противопоставя на присъствието на Наполеон, докато по площадите на Париж народът с буйни викове зове „Да живее императорът“ и твърдо се противопоставя на Бурбоните. Но тези викове вече не достигат до ушите на бившия император – за него вече всяка кауза би била обречена на неуспех. Поради тази причина Бонапарт търси убежище не къде да е, а при своите стари врагове англичаните. Странно е това негово действие, защото очаквайки да го приемат с топла прегръдка, всъщност англичаните логично го запращат на последната му дестинация в живота – остров Св. Елена, подбран неслучайно – това е остров, намиращ се в южната част на Атлантическия океан, отдалечен хиляди километри от Европа. Във Франция отново е възстановена монархията, а начело отново застава династията на Бурбоните. Наполеон Бонапарт остава завинаги далеч от своята обична и велика Франция…

Battle of Waterloo 1815

 
V
ЗАД СМЪРТТА НА БОНАПАРТ

 

- Можете да останете по-високо от оскърбителите си, ако им простите.

 

Съвсем не напразно още в заглавната страница не е отбелязано управлението, а годината, до която живее Наполеон. Сред величието и погрома му се крие още един също толкова величав въпрос – каква е причината за неговата смърт. И ако това е тема, която твърде малко вълнува историческите среди, то в тази част бих искал да посочим някои от основните теории за смъртта на френския император, които имат както своите привърженици, така и своите противници.

Официално историята е приела, че Наполеон умира на 5 май 1821 г. на остров Света Елена от болест на стомаха. Тялото е погребано в острова, където остава близо 19 години, за да бъде върнато в Париж през 1840 г. След направена аутопсия е „доказано“, че императорът си отива от рак на стомаха, макар в Европа по това време да пълзят слуховете, че той е бил отровен. Този слух придобива популярност и през 60-те години на XX в., когато шведският стоматолог Стен Форшуфвуд заявява, че Бонапарт е бил отровен с арсен. Тезата му е продължена от Бен Уейдър в книгата „Отровен ли е бил Наполеон20.

В своята книга Т. Ленц и Ж. Масе подробно разглеждат какви може да са причините за смъртта на Бонапарт. В нея те описват подробности от направената аутопсия на тялото, като публикуват и петте доклада на лекарите, които правят проучването. Заключението във всички доклади е, че Наполеон умира от рак на стомаха. Те обаче анализират и онази теория, която казва, че императорът е бил отровен, като поместват и част от неговото завещание, в което Наполеон пише: „Умирам преждевременно, убит от английската олигархия и от нейния наемник21. Според двамата автори има и трети вариант, който може да бъде изследван, а именно подмяна на тялото. Според тях тази теза принадлежи на журналиста Жорж Ретиф дьо Ла Брьотон, който твърди, че тялото е откраднато от английските власти и подменено с това на неговия иконом Киприани, умрял през 1818 г. В своя труд двамата автори се базират на голям корпус от библиографска справка, като анализират всяка от трите теории, но не дават точен и ясен отговор за причината за смъртта на Бонапарт. Това все пак твърде малко вълнува историческата наука – за нея величието на Наполеон приключва още с приключването на неговите сто дни, в които приключва и цяла една епоха за френската държава, в която и целият френски народ се разделя със своя любим пълководец и с една от най-видните личности на Великата френска революция.

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

 

Краткият преглед на управлението на Наполеон Бонапарт показва, че още в своето време той е бил оценяван високо. Любимец на народа, успешно лавиращ между властта, дипломацията и войната, човек, събиращ в себе си качествата на отличен пълководец и енергичен държавник, той се превръща в една от най-успешните личности на Френската революция. Така го оценява и съвременната историография, в която Наполеон е представян преди всичко като велик монарх. Ако разгърнем книгата на Дезмънд Сиуърд „Наполеон и Хитлер“, в която авторът се опитва да направи една сравнително добра съпоставка на двамата „диктатори“, то въпреки отрицателното му мнение спрямо двете личности, то ние ще открием и любопитни моменти, които времето потвърждава. Така например авторът се е погрижил да даде някой и друг любопитен цитат от времето, което Наполеон прекарва на о. Елена и където пише: „Аз спасих революцията, когато беше на смъртно легло, аз я очистих от престъпленията и я поднесох на френския народ блестяща от слава22. В книгата присъства и още една много важна фраза от монарха: „Аз дадох на Франция и Европа нови идеи, които никога няма да бъдат забравени23. Тези идеи неминуемо са идеите на Просвещението, които сякаш в по-нататъшното управление на Бонапарт са изместени от амбицията за неограничена власт. Но, ако погледнем началото на неговото управление, то ние наистина можем да съзрем идеала на революцията и идеите на просвещенската епоха – идеите за равенство, за свобода, за поземлено право и частна собственост, която е неограничена.

В пролога на своята книга В. А. Лякин определя Наполеон като „один из величайших в истории государственных деятелей и полководцев24. Но в книгата на автора се съдържат и впечатленията на съвременниците на Бонапарт, които казват за него: „Наполеон увлекся до того, что сразу вступил в борьбу с людьми, климатом и простраствами Севера и пал, но облик его через это потерял своего обаяния а, напротив, украсившись ореолом страдальчества, стал еще более интересен для всякого мыслящего человека – художника, философа, политика или военного25. Преди да обвиним тези автори в лични пристрастия, то ние трябва да имаме предвид, че това са думи на официалната руска историография, която разглеждана в контекста на историческите събития и процеси, трябва да бъде пристрастна, но в обратна посока.

В своята научна разработка Николая Алексеевич започва с фразата: „Верно говорит, что Наполеон – самое известное имя в истории человечества26. Самата авторка по-натам казва, че оценките за управлението на френския император варират от „фанатичного возвеличивания“ до „иступленного развенчания27. И все пак, когато самата авторка прави изводи за личността на Бонапарт, тя го определя като „одним из первыхвоенных и государственных гениев всех времён и народов28.

Още по-любопитна и важна е публикацията на Е. В. Путилова „Образ Наполеона Бонапарта в британской и американской историографической традиции XIX в.“. Още в увода си тя пише, че за англичаните Наполеон представлява „злым гением“; „символом хаоса, революции, войны“, докато в американската историография термините варират от „деспота“ до „богу Олимпа29. Разработката е важна, защото прави един сравнително добър историографски преглед върху представянето на Бонапарт в историографията на един от най-големите врагове на Франция – англичаните.

Не по-малка по значимост е и публикацията на Жерар Сиари и Вера Шервашидзе, която изследва образа на Наполеон в самата Франция. Правейки своя преглед авторите отбелязват, че в много от проучванията правени за Наполеон и оценките спрямо него от страна на френската историческа наука и журналистика, Бонапарт се нарежда на едно от челните места по популярност, като според изследване проведено от „L`Histoire“ през 2000 г. Наполеон заема второ място по полярност сред французите, като преди него стои Шарл дьо Гол. Авторите дават и множество примери от дейността на френския император, които служат за пример как той развива френската държава в положителна насока и чрез които остава запомнен в историята. Те отбелязват, че неговото управление стои в основата на изграждането на институциите във Франция, както и отбелязват значимостта на създадения от него законодателен кодекс30. И двамата автори отбелязват това, което пишат и по-горе посочените руски изследователи: „Во Франции миф о Наполеоне приобретает прометеевские черты – головокружительная победа и оглушительное поражение31.

В друга една публикация се проследява образа на Наполеон в руската историография и значимостта му за Русия32. В нея се изтъква, че личността на Бонапарт е един от най-популярните образи сред руснаците и това се дължи на личните му качества и ролята, която той изиграва в цялостната европейска история. Посочва се, че образа на Наполеон играе важна роля в развитието на руската литература и изобщо на руската мисъл в периода на XIX в. Необходимо е да направим само един кратък преглед на произведенията на руските класици от това време, с особено внимание на творчеството на Л. Толстой и Ф. М. Достоевски, за да си дадем сметка колко съществено място заема Бонапарт в руските литературни среди. Освен това Бонапарт стои в основата на възникналото през 20-те години на XIX в. декабристко движение в Русия. Публикацията прави доста сериозен преглед върху образа на Наполеон и интересите на руските историци още от самото време на Бонапарт, та чак до съвременната руска историография по въпроса. В заключение в нея се казва, че Наполеон Бонапарт е една изключително сложна и противоречива личност („первый император Франции – это очень сложная и противоречивая личность, личность, порожденная переходной эпохой“).

В действителност ние трябва да се съгласим, че в тази историческа личност са вплетени качества, започващи от ненадминатия гений до великия диктатор. В него природата е въплътила една нестихваща амбиция, един нечовешки гений, който го издига до безспорно една от най-важните личности, променили и задали насоките в развитието на европейския континент години напред. Същевременно именно тази амбиция стои в основата на негова гибел и до краха в неговото управление – безспирните военни кампания, манията за величие, безразсъдството, с което той потегля на мащабен поход срещу една огромна и не по-малко велика империя, каквато е Русия по това време, са сред множеството фактори, повлияващи върху негативната оценка на не малко историци спрямо Бонапарт. И въпреки това в него има нещо величествено, нещо, което надхвърля човешкото, за да се запази яркия образ на великия император, на ненадминатия държавен деец и в основата на това нещо стои вярата, вярата, че няма нищо невъзможно и недостижимо и както пише А. Манфред: „Великият пълководец, забележителният държавен деятел, човекът с необикновена съдба (…). Но за какво да се спори? Едни хулят и проклинат Бонапарт, други му въздават хвала, трети се стараят да намерят обяснение на противоречията в жизнения му път, толкова различен от всички останали. Впрочем, колкото и рязко да се различават мненията, всички са единодушни в това, че той е бил човек с неповторима, удивителна съдба, завинаги останала в паметта на поколенията“.33

 

1Вж. Артур Шюке „Младостта на Бонапарт“, Луи Мадлен, „Революцията“
2Манфред, А., Наполеон Бонапарт, С., 1972, стр. 25
3Пак там, стр. 25
4Пак там, стр. 30
5Вж. „Писмо до Матео Бутафуоко“, „Вечеря в Бокер“, „Граф Есекс“ (1788), „Маската на пророка“ (1789)
6Манфред, цит. съч., стр. 34
7Пак там, стр. 35
8Пак там, стр. 61
9Пак там, 1972, стр. 274-275
10Един франк е равен на петграмова сребърна монета.
11Манфред, А., цит. съч.,, стр. 286-287
12Пак там, стр. 288
13Пантев, А., Глушков, Х., Мишев, Р., История на Модерния свят, В. Търново, 2010, стр. 338
14Пак там. 340
15Манфред, А., цит. съч., стр. 403
16Пантев, А., Глушков, Х., Мишев, Р., цит. съч., стр. 342
17Лякин, В. А., Наполеон в Росии: 167 дней, Белый Ветер, 2013, стр. 354
18Пак там., стр. 354
19Манфред, А., цит. съч., стр. 633
20Ленц, Т., Масе, Ж., Смъртта на Наполеон – митове, легенди и загадки, 2009, стр. 9
21Пак там, стр. 99
22Суиърд, Д., Наполеон и Хитлер, С., 1992, стр. 273
23Пак там, стр. 273
24Лякин, В. А., Наполеон в Росии: 167 дней, Белый Ветер, 2013, стр. 3
25Пак там
26Троицкого, Н., Алексеевича, Наполеон. Биография. Новый подход., Саратов, 2009
27Пак там.
28Пак там.
29Путилова, Е., Образ Наполеона Бонапарта в британской и американской историографической традиции XIX в., 2013, стр. 55
30Сиари, Ж., Шервашидзе, В., Образ Наполеона во Франции, стр. 41
31Пак там, стр. 45
32Наполеон Бонапарт: судьба в российской историографии
33Манфред, А., цит. съч., стр. 674

 

Използвана литература:

 

1. Манфред, А., Наполеон Бонапарт, С., 1972
2. Пантев, А., Глушков, Х., Мишев, Р., История на модерния свят, В. Търново, 2010
3. Лякин, В., Наполеон в Росии: 167 дней, Белый Ветер, 2013
4. Ленц, Т., Масе, Ж, Смъртта на Наполеон – митове, легенди и загадки, 2009
5. Сиуърд, Д., Наполеон и Хитлер, С., 1992
6. Троицкого, Н., Алексеевича, Наполеон. Биография. Новый подход., 2009
7. Путилова, Е., Образ Наполеона Бонапарта в британской и американской историографической традиции XIX в., 2013
8. Сиари, Ж., Шервашидзе, В., Образ Наполеона во Франции
9. Наполеон Бонапарт: судьба в российской историографии 
10. Советская историческая энциклопедия, Наполеон I

 

X

Right Click

No right click