Османска империя

 

 

ВЕРА МУТАФЧИЕВА

 

 

КЪРДЖАЛИЙСКО ВРЕМЕ

 

 

„Кърджалийско време“ е трийсетгодишен период, по своему характерен за историческото развитие на Балканите. През този период се пресичат действията на голям брой сили, не само различни, но и противоположни, макар в цялостта си те да образуват нещо единно: голямата анархия. Един обществен хаос, който въвежда Османската империя в нейната мъчителна и дълготрайна, в крайна сметка съдбоносна криза.

Задачата и приносът на авторката е в това, че тя разкрива институциите и явленията, създали предпоставките за хаоса. Че изследва действията на разнородните сили, които го завихрят. Че уточнява етапите, а оттам и мислената крива на развитието на този хаос, който, преминавайки през невъобразими перипетии, започва да се структурира. За да изведе в последна сметка поробените балкански християни до състояние, напълно различно от онова, с което те са навлезли в хаоса.

Кърджалийско време е създало почва за личности и явления така ярки, че те до днес присъстват в историографията, литературата и легендата на всички балкански страни. Неговите рецидиви продължават да ни изненадват като състояние на духовете тук до днес.

 

 

УВОД

 

В историографията има проблеми, които по традиция са категорично разрешени. Проблеми, чието ново поставяне или изследване изглежда излишно. Такъв е в нашата историография проблемът за кърджалийството, дало името си на немалък период от новата ни история: „кърджалийско време“. При цялата категоричност на постановките и оценките за това време обаче то е било и си остава с неразкрито съдържание: неописано в своята противоречива пълнота, неанализирано. Липсата на охота да бъде цялостно изследвано кърджалийството вероятно може да се обясни с обективни причини.

За разлика от предхождащите го стихийни и масови раздвижвания то стои относително близко до наше време, за него са се запазили препредадени през две-три поколения, отсетне записани спомени. Извън спор е, че кърджалийските години били преизпълнени с кръв и огън, с опустошително разорение на земите ни. Своите страдания българите отразили във фолклора си — тях са имали пред очи нашите ранни историографи при оценката на „кърджалийско време“, която не е претърпяла съществени изменения от Иречек до днес. Впрочем първата причина кърджалийството да остане неизучено е тази: отрицателната оценка за него. Емоционално оправдан, такъв мотив едва ли е приемлив и за науката, тъй като и най-реакционните, и най-брутално отрицателните за общественото развитие явления все пак са били обект на научно изследване.

Друга обективна причина, щото кърджалийството да не бъде изследвано в дълбочина и ширина, се корени в това, че — макар да се разиграло върху българска земя, макар да увлякло процент българи, макар да се отразило върху историческото битие на народа ни, — кърджалийството по същество принадлежи не към историята на България. То било плод от развитието на османското общество през XVIII в. Разработката на проблема за кърджалийството следователно е от компетентността не на българистиката, а на османистиката, която би следвало да го изведе от неговите органични корени, да свърже появата и хода му с цялостния развой на османската обществено-икономическа система, да уточни мястото му всред многоброниите прояви на кризата на късния османски феодализъм.

Така, като си даваме сметка, защо проблемът за кърджалийството е бил пренебрегван в нашата историография, защо това крупно явление е останало без разкрита фактология и анализ на същността му, поставяме за задача на предлаганото изследване въпросите:

1) Да установи кои от чертите на османската феодална система след нейния „класически период“ са обусловили появата на кърджалийството.

2) Да датира наченките на изследваното явление.

3) Да определи неговата типология.

4) Да разкрие органичната връзка между кърджалийството и останалите компоненти на размириците през хронологическия отрязък, наричан „кърджалийско време“.

5) Да опише проявите и развитието на силите, които предизвикали феодалната анархия, както и динамиката в съотношението между тях.

6) Да установи специфичната структура на местната власт, спонтанно наложила се през „кърджалийско време“ в Румелия.

7) Да анализира корелациите между кърджалийството, от една страна, и централизма или властта по места, а също и производителното население —от друга страна.

8) Да проследи причините за края на кърджалийството, а след него и на размириците изобщо.

9) Да очертае ролята на българите в или против размирието, както и последиците от „кърджалийско време“ за народа ни.

Всички останали събития, процеси и явления, които принадлежат към разглеждания период, но не са част от проблема, който сме поставили (като например реформите на Селим III, руско-турските войни от 1787—1791 и 1806—1812 г., свързаните с тях освободителни борби на българите, Сръбското въстание и участието на българите в него, и пр.), ще бъдат засегнати само дотолкова, доколкото са се отразили в един или в друг смисъл върху изследваното явление.

Разработката, към която пристъпваме, е неблагодарна. Компрометира я съвсем законното отрицателно отношение на българина към един огнен и кървав период от миналото на земята му. Но, без да бъде плод от собственото ни развитие, кърджалийството е дало значителни отражения върху нашата история — това и оправдава усилията на изследвана.

 

СЪСТОЯНИЕ НА ПРОБЛЕМА В ЛИТЕРАТУРАТА

 

Книжнината, посветена на Османската империя през разглеждания период (последната четвърт на XVIII и първите години на XIX в.), е особено богата. Нея дължим на интереса на чуждите сили към зараждащия се Източен въпрос, към изобилното на събития управление на Селим III, та дори и към личността на един странен за тогавашните представи султан. Част от тази книжнина е плод на наблюденията и проучванията на автори — съвременници на събитията или писали наскоро след тях. Друга част е възникнала по-късно, въз основа на европейски и османски източници за управлението на Селим III. В своя преобладаващ дял тая литература се е появила до началото на нашия век, след което трудовете, посветени на разглежданото време, стават твърде редки¹.

При изследването на кърджалийството обаче въпросната научна или мемоарна книжнина е използваема само дотолкова, доколкото засяга конкретния проблем — тоест в изолирани случаи. Наситената с напрежение международна обстановка от Френската революция, та до Виенския конгрес, честите промени в съотношението на силите в Европа, кръстосването на чужди интереси в Османската империя, Селимовите реформи, борбите против тях (намерили своя взривен израз в така наречените Първа и Втора константинополски „революции“ — 1807 и 1808 г.) — всички тези първостепенни проблеми са привличали цялото внимание на наблюдатели и изследвачи, които само мимоходом и предимно никак не отделят в съчиненията си място за въпрос от твърде локално, „румелийско“ значение, какъвто е кърджалийството. Дори последните компетентни монографии върху вътрешнополитическите събития в Османската империя през казания период също го отминават бегло².

Вероятно най-ранната дефиниция на явлението е онази, която намираме в „Сръбски речник“ на Вук Караджич, чието първо издание датира от 1818 г. Ето какво гласи тя: „Кърджалиите били турски хайдути, които се появили в Румелия след последната Немска война—1791 г. Те били много хиляди и с тях Пазвантоглу разбил царската войска — 1796 г. Те били най-вече турци, но приемали в своята среда и християни, тъй като слабо зачитали някакъв закон. Те нападали градовете и определяли сумата, която трябвало да им се заплати, за да не ги запалят и разграбят,  а после ставали наемници на някой паша и на други турски първенци, които воювали помежду си. Когато някой не можел да им плаща, те отивали при другиго. Така техният известен първенец Гушанцалъ Халил в 1804 г., научавайки, че сърбите се бият с дахиите, дошъл в Белград с хиляда свои храбри другари, които почти всички освен него оставили костите си в Сърбия. Отчасти в Сръбската война, отчасти в Московската — 1807—1812 г. — те били почти всички унищожени. Кърджалиите се движели на коне и всички били облечени в коприна и кадифе...“³

В хода на изложението ще се убедим каква историческа правда се съдържа в горната дефиниция. Това е обяснимо: В. Караджич бил съвременник на дефинираното от него явление.

Не е трудно да бъде проследена от Караджич нататък еволюцията на схващането за кърджалийството. Въз основа на събраните от самоукия сръбски учен материали съставя своята „История на Сърбия по сръбски източници“ Леополд фон Ранке. В нея той възприема дефиницията на Караджич⁴. Междувременно обогатено от обнародвани български местни спомени за размирните години, у Иречек това схващане е вече илюстрирано с някои конкретни събития, но по същество си остава същото⁵.

Впрочем от Иречек нататък въпросът за кърджалийството стои под една и съща постановка в общите курсове по история на България⁶. Не по-различна е участта му и в общите съчинения по история на Турция⁷. Някои автори на такива съчинения виждат трудността в изследването или дори в определението на кърджалийството там, че у османските историографи сведенията за него били „неясни и объркани“⁸. Факт е, че световноизвестни познавачи на османската история — Цинкайзен напр. — обрисуват размириците от края на XVIII и началото на XIX в. предимно по европейски дипломатически донесения⁹. Ще рече, спънките, поради които в българската историография въпросът е останал без конкретна разработка, са обективни, като важат и за османистиката.

Това — що се отнася до общите трудове по история на България или на Турция.

Ако хвърлим поглед над специалната литература върху кърджалийството у нас, ще забележим, че от самото си начало този проблем — естествено и оправдано — се е свързвал с друг един: бунта на Пазвантоглу. Така той се е разширил от кърджалийството към „кърджалийско време“.

Отделни съждения, записани предания или още живи спомени за кърджалийството са ни оставили някои наши политически автори от миналия век. Тях не можем да отнесем към изследванията по въпроса и те ще бъдат разгледани в заключението на предлагания труд. Впрочем първото българско съчинение по проблема, на което историографията се позовава и до наши дни, е наречено от автора си „общодостъпна сказка“, която той изнесъл в Търново през 1900 г. и публикувал в малка брошура¹⁰. Тя преразказва в не по-голям обем онази част от Иречековата „История на българите“, която е посветена на кърджалиите и Пазвантоглу. На същите въпроси са се спрели сумарно или по-подробно съставителите на сбирки от руски, западни или османски документи по двата въпроса в своите уводни думи към съответните публикации. Между тези уводи не можем да поставим знак за стойностно равенство. Професионалната осведоменост на П. Орешков му е позволила да изложи същината на проблема, по който се е заел да издири и обнародва материал¹¹. Затуй пък Д. Ихчиев, чиито „открития“ по него време не са били контролирани дори от още един османист у нас, е допринесъл с предговорите си към преводите на документи за кърджалиите и Пазвантоглу за немалко заблуждения по тези въпроси¹².

Първият опит на историографията ни да изучи бунта на Пазвантоглу дължим на М. Теофилова. Нейният дипломантски проблем е изграден върху обнародваните у нас материали по проблема и върху общите курсове по история на Турция¹³. Нека отбележим, че за първи път в нашата историография М. Теофилова стига до изводи, различни от традиционните, говорейки за благотворното влияние на бунта на Пазвантоглу върху по- сетнешните борби на българите¹⁴. Нейната теза обаче не е била взета предвид от историографията въпреки една своя положителна черта: опита да бъде оценен по историческите си резултати периодът на размирието. От Теофилова, та до 1944 г. нашите историци престават дори да обнародват нови източници по проблема, камо ли да го изследват. Затуй пък нашата белетристика (Йордан Йовков, Людмил Стоянов, Горо Горов)¹⁵ се е постарала да влее борбено романтично съдържание в отделни образи и събития от кърджалийските години.

През ония две десетилетия впрочем за кърджалийството или за Пазвантоглу можем да намерим само незначителни съобщения из вестниците¹⁶ — поле, едва ли подходящо за разискване на научна проблематика. Едва през 1947 г. се появи едно добросъвестно военноисторическо изследване на конфликта между Видин и Портата от С. Ванков¹⁷. Добре запознат със западните обнародвани свидетелства за Пазвантоглу, авторът изгради върху тях описанието си за военните действия под Видин, а също и за външнополитическите връзки на отцепника. Без да привлече нов материал, С. Ванков допринесе за систематизирането на вече публикувания.

В нашата марксистка историография въпросът за „кърджалийско време“ отпърво е засегнат от Д. Благоев: „В това разбъркано време най-напред еничарите, особена войска, по-сетне кърджалиите, разбойнишки, башибозушки орди, правят безнаказано най-големи опустошения. Много цветущи в индустриално и търговско отношение богати градове биват унищожавани и съсипвани. Индустрия и търговия спират. В това размирно време еднакво страда и българското, и турското население, особено от кърджалиите. Но то отслаби още повече турската сила.“¹⁸ Както виждаме, тази постановка не се различава от постановката на Иречек¹⁹.

Като взе повод от тази — всъщност съвсем не необяснима — аналогия по поставения проблем, през 1953 г. Щ. Атанасов излезе с коренна преоценка за характера и съдържанието на кърджалийството²⁰. Като негов опонент изсгьпи Д. Косев, който, позовавайки се на нашата доосвобожденска и следосвобожденска литература, изтъкна, че проблемът не е дискусионен и не подлежи на преоценка неговата характеристика²¹. За да защити тезата си, Щ. Атанасов се постара да я аргументира обстойно, като — освен обнародвания дотогава материал по въпроса — привлече и нов: от руските дипломатически архиви²². Това си остана и обективният принос на повдигнатата дискусия. Извън него Щ. Атанасов допринесе и за развиването на два въпроса, които участват в комплексния проблем за „кърджалийско време“. 1. Доказа наличието на множество българи в кърджалийството — факт, известен още по съчиненията на В. Караджич, Г. С. Раковски, П. Р. Славейков и К. Иречек, но който по-късно е отпаднал от общите курсове по българска история. 2. Доказа къде са се прелели българите, увлечени в размирието или прокудени от него: в Българската земска войска. Що се отнася обаче до новата постановка, която беше се опитал да наложи (че кърджалийството е „масово движение на българските селяни против турските спахии и българските чорбаджии, борба за земя, за свободно развитие на едноличното селско стопанство, а обективно — борба за политическа и национална свобода“²³) — тази постановка Щ. Атанасов не аргументира убедително. Впрочем дискусията завърши, без да придвижи напред изследването на кърджалийството, фактологията на „кърджалийско време“. На оня етап на развитие на нашата историография това не бе възможно, понеже не разполагахме с множеството по-късни приноси върху османската феодална система и състоянието на българското общество през XVIII в., а също и затуй, че меродавните източници по проблема — османските архивни материали — бяха използвани в нищожен брой: чрез публикациите на Д. Ихчиев.

През 60-те години обнародвах две студии, които трябваше да очертаят съдържанието на размириците в Северна Тракия и Северна България въз основа на неизползвани османски документи²⁴. Въпреки че разшириха представите ни за събитията от онова време, те нито изчерпваха възможната налична документация, нито съдържаха формулировки за типологията, състава, етапите и пр. на кърджалийството. Техният единствен заслужаващ внимание извод беше, че то трябва да бъде разглеждано в пряка зависимост от разцвета на аянлъка. Защото дотогава тези две категории — кърджалийство и аянлък — са били споменавани без взаимна връзка.

Като явление, принадлежащо към развитието на османското общество, кърджалийството следва да бъде анализирано от османисти, още повече, че основната маса автентични свидетелства за него са на османски език.

В това направление по разбираеми причини турската къснофеодална или нова историография е извършила твърде малко. Нека припомним твърдението на Юсуф Акчура, че сведенията на турските хронисти за кърджалийството били „неясни и объркани“²⁵ — съвършено вярно твърдение. За официалния хронист Ахмед Джевдет например кърджалиите били просто злодеи, подкопаващи султановата власт над Румелия. Той се е задоволил да отбелязва кратко как „разбойничеството“ през управлението на Абдул Хамид I и на Селим III се разраснало и какви правителствени мерки били взети срещу тази напаст²⁶. Характерно е, че всред публикуваните височайши актове на Селим III едва няколко споменават кърджалийството²⁷, при все че то е било тежка грижа за този злополучен султан и заплаха за властта му. Но съставителят на сборника е „цензурирал“ разпорежданията на Селим III, изключвайки ония, насочени против кърджалиите — тях откриваме по преписи из кадийските книги.

С една дума, мнозинството стари и нови турски историци последователно премълчават тук поставения проблем. Насочени да обосноват, че османската държавна система е целяла и постигнала „вътрешна кохезия“ в обществото²⁸, те отбягват да изнесат документация или анализи, които биха опровергали идиличните им постановки. Отделни турски автори са посветили изследвания на личности или събития от разглеждания период, но почти без изключение те третират реформената дейност на Селим III или на сътрудниците му от Малкия диван²⁹. Особено внимание заслужава обемистата книга на И. X. Узунчаршълъ (полуочерк-полудокументален сборник), която има за предмет биографията на трима видни аяни от Североизточна България. Авторът не си вменява задачата да изследва предпоставките, движещите сили или развоя на размириците, а остава при фактите, които илюстрира с особено ценен материал³⁰.

Впрочем самата турска османистика е почти без принос по поставения проблем. Типично е, че тя игнорира една фигура от мащаба на Пазвантоглу, да речем, оставяйки този интересен османски отцепник без каква да е научно-критична биография. Що се касае до световната османистика или балканистика от последните десетилетия, в нея се намират някои трудове, чиито постановки или изводи имат отношение към проблема.

Видно място между тях заема крупната монография на А. Ф. Милер, в центъра на която стои дейността на русенския аян Мустафа Байрактар. Подробно и задълбочено Милер проследява възникването на групата „Русчушки приятели“ — първи опит за образуване на политическа партия в Турция, — похода на Байрактар и краткото му бурно управление. Първите стотина страници от монографията описват положението на Османската империя в навечерието на Селимовите реформи, както и същността и провала на тези реформени опити³¹. Понеже периодът, предхождащ непосредствено похода на Байрактар и късото му управление (1808 г.), не влиза в изследователската задача на Милер, авторът е отделил 3 страници на кърджалийството. В тях той указва кърджалиите като обезземлени анадолци, „чужди на Румелия“, а действията им — като реакционни, защото били насочени срещу „новия ред“ на султан Селим III³². Върху една страница Осман Пазвантоглу е обрисуван като стожер на реакцията срещу прогресивните реформи на султана³³.

Що се отнася до обществено-икономическото състояние на империята, което Милер очертава като фон на разглежданите от него събития, в това отношение значителният му труд отразява равнището на проучванията до четирийсетте години. Три десетилетия по-късно — тоест днес — тези проучвания са направили крачка напред³⁴.

Друга значителна монография върху периода на размириците и балканските провинции на империята дължим на Л. Г. Арш. Въз основа на западноевропейски свидетелства, на съчиненията на историци от миналия век, въвличайки нови руски дипломатически източници, авторът е постигнал плътна картина на отцепничествата в Албания и Епир от средата на XVIII в. нататък. Като явление румелийско, кърджалийството не е застъпено във въпросния труд с повече от една бележка под линия³⁵. Затуй пък задълбоченият анализ на управлението на Бушатлиите и на Тепеделенли Али ни позволява да установим сходствата и различията между ония отцепничества и отцепничеството на Пазвантоглу например.

Колоритната личност на янинския паша, известен на Запад поради връзките си с Франция, още през XIX в. е интригувала немалко автори — Али Тепеделенли е най-често обрисуваният в литературата балкански размирник от края на XVIII и началото на XIX в.³⁶ Екзотично-романтичната насоченост на биографиите му дава рецидиви и до наши дни — през 1970 г. в Лондон бе издадено съчинението на У. Пломър³⁷, което по своята безкритичност много напомня стародавните животописи на легендарния отцепник.

На разглеждания период от дълги години посвещава проучванията си Ст. Дж. Шоу. През шейсеттте години той изследва османски Египет по времето на Френската революция38 или през XVIII в. изобщо³⁹. По-късно изследванията му го отведоха към военните реформи на Селим III⁴⁰, а оттам — към цялостна монография⁴¹.

Трудовете на Ст. Дж. Шоу се характеризират с особено богатство на документацията — както западноевропейска, така и османска, — черпена от основните дипломатически архивохранилища на Стария свят. Познаването на османската политическа история от XVIII в. е позволило на автора да състави изчерпателно съчинение върху Селимовите реформи. Пренебрегвайки обаче приносите на източноевропейската османистика по въпросите на обществено-икономическата структура на империята през XVIII в., Шоу остава на равнището на детайлната фактология на политическите събития. Освен това той подценява ролята на Румелия за провала на реформите — специализиран по арабските провинции на империята, Ст. Дж. Шоу дава превес на събитията, протекли именно там⁴².

В балканските историографии занимаващият ни проблем е застъпен слабо по обективни причини: размириците са се разиграли в пълна сила и при всички свои компоненти точно из българските земи и около Цариград, докато из Гърция, Албания, Сърбия или Влахия имат по-тесен обсег. Така в Епир и Албания те се изразили в отцепничествата на Бушатлиите и Тепеделенли Али. Освен споменатите съчинения за тях дейността на Бушатлиите е разгледана в още една, албанска монография⁴³, която оценява последиците от това отцепничество — положителни и отрицателни — за по-сетнешното развитие на Албания. В Албания обаче не е имало кърджалийство.

В югославската историография периодът на размириците е засяган като част от фона на Сръбското въстание. Започвайки от Ст. Новакович, който доразвива постановките на В. Караджич и Л. фон Ранке, та до днес⁴⁴, сръбските историци се спират на бунта на Пазвантоглу, доколкото той стои във връзка с въстанието от 1804 г. Такова отношение към проблема е обяснимо, като вземем предвид, че кърджалийството не е напуснало пределите на Нишко и Видинско в западна посока. Ако кърджалии са действали на територията на Белградския пашалък, тези кърджалии изхождали от сочените области.

Съвременната румънска и гръцка историографии — като изключим разделите от общите курсове по история на Румъния или на Гърция — също не посвещават нарочно внимание на въпроса⁴⁵. Интерес представлява студията на Ал. Виану за отражението на размириците из Северна България върху отвъддунавските земи, изследване, което доказа, че това отражение съвсем не било еднозначно⁴⁶. По аналогия с Белградския пашалък явно е, че и във Влахия кърджалийството било „привнесено“ в най-конкретен смисъл. С това си обясняваме защо югославската или румънската съвременна историографии не го третират като проблем.

 

ИЗТОЧНИЦИ

 

Третираният проблем е неизследван не поради липса на документален материал по него. Напротив. Малко са периодите от нашата история, за които младата бъллгарска наука да е обнародвала източници в такъв брой още до Първата световна война; до 1914 г. Д. Ихчиев, Д. Йоцов, Л. И. Попов и П. Орешков издават над 200 документа⁴⁷, които и до днес служат на историографията ни. Ако към тях прибавим отделни сведения, пръснати из тематично неспециализираните издания на извори⁴⁸, сочената цифра ще бъде надхвърлена.

Още преди края на миналия век са били публикувани пък повечето български летописни известия или спомени от втора ръка за „кърджалийско време“ — те зафиксират частни прояви на кърджалийството в един или друг български район⁴⁹. Без да имат претенции за изследване или обобщение по въпроса, техните издатели са допринесли особено да бъде съхранена летописната или устната традиция, която би изчезнала две-три десетилетия по-късно. Тези свидетелства са от първостепенна важност за отношението на нашия народ към размириците. Твърде често неточни като фактография, те изразяват нещо, което не ще научим нито от западноевропейските дипломатически документи, нито от османските: отражението на кърджалийството върху народната душевност.

Тематичните документални подбори са от голяма полза при уточняване фактологията на размириците, макар че днешният изследвач не е сигурен доколко из архивохранилищата на Германия, Австрия или Франция не се намират и други, необнародвани свидетелства по проблема. Съвсем явно е например, че архивите на руската царска дипломация съдържат огромен материал по интересуващия ни въпрос и по-точно — по периода. Някои отделни публикации на тамошни документи са съвсем недостатъчни⁵⁰. Фактът, че в последно време А. Ф. Милер, Л. Г. Арш, Щ. Атанасов, В. Д. Конобеев в своите изследвания върху същия период въведоха изобилен и нов за науката материал именно из руските дипломатически архиви, вероятно означава, че те все още не са изчерпани в тази насока.

Каквато и стойност да притежават дипломатическите донесения, техният недостатък е там, че те са плод от нечия преценка за интересуващите ни събития или явления — чуждите дипломати в Цариград съставяли донесенията си по слухове или по информацията на нарочно издържана агентура в столицата и по-рядко из някои провинциални центрове. Обиграни политици, те засичали всяка правителствена версия с агентурни данни, изказвали предположения по евентуалните ходове на размирието, издавали хипотези, формулировки, прогнози. Но понеже ос за тяхната информация бил интересът на съответното правителство, което представлявали пред Портата, румелийските събития те отразявали така и дотолкова, както и доколкото имали връзка с този интерес. Но ако бъде дума за положението на българите и на мирния производител изобщо, въпросните материали не представят почти нищо освен отправни точки, от които можем да излезем с предположения. Структурата на самото османско общество, предпоставките или условията за разгаряне на анархията в Румелия също не заемали вниманието на европейските дипломатически агенти.

Съвсем естествено досегашните проучвания върху кърджалийството са опрени предимно на обнародвания османски материал. Д. Ихчиев го е извлякъл из кадийските регистри на София и Видин, без да сочи из кои точно. Впрочем наложи се да бъдат преглеждани на нова сметка сиджилите от въпросния период, за да се намерят оригиналите на Ихчиевите преводи. В изследването те са указвани и по оригинала, защото преводът им е неприемливо произволен, дори често и погрешен. В същите сиджили се оказаха документи по въпроса, пропуснати от Ихчиев — те бяха привлечени. Добричките кадийски регистри, подготвени в резюмета за издаване от Стр. Димитров, ми бяха предоставени в ръкопис⁵¹.

Публикуваните османски документи върху Пазвантоглу и кърджалиите съвсем не създават представа за количеството и разнообразието на необнародваните източници от османския архив при Ориенталския отдел на НБКМ по тези въпроси. Тук съществуват ценни за изследването разпореждания на централната власт до местните ѝ органи в провинциите по борбата срещу кърджалийството — според тях съдим за етапите в съотношението между централизма и размирието в Румелия. Друг вид османски извори по въпроса са кадийските протоколи и решения, съставяни по повод на някое конкретно събитие в определен град или район — те разкриват размириците в тяхната неподправена конкретност, а също и ролята на местното население в тия конфликти. Редки са махзарите от разглеждания период и това е обяснимо: в хода на анархията християните или мюсюлманите от Румелия едва ли разчитали на Портата за своето спасение.

Между видовете османски документи по проблема най-съществени са разните донесения. Тях съставяли служебни лица от всевъзможно качество — като започнем с пашите, упълномощавани за борба срещу размирието, та завършим с обикновените  съгледвачи, отправяни тайно в някой град, скъсал връзките си на подчинение спрямо Портата. В работата с този ценен материал се налага критичност, понеже служебните лица били заинтересовани да представят нещата в оптимистична светлина и да си припишат несъществуващи заслуги.

Като фон на дадени събития трябва да бъдат използвани някои османски източници, които не третират тези събития, но създават представа за положението на производителното население по време на анархията. Пряко или косвено те показват как и доколко многостранният конфликт в Румелия се е отразил върху съдбата на мирните ѝ жители.

Основното несъответствие, когато е дума за източниците по поставения проблем, се състои в това, че дейците на самото размирие — кърджалийските главатари и редници, аяните — не са оставили писмени известия. С нищожни изключения, представени от отделни аяни, чието поведение спрямо властта било за момента двусмислено, размирниците не кореспондирали с никакви инстанции, та да ни завещаят свои архивни фондове. За размирието като цяло сме принудени да съдим изключително по констатациите и оценките на нейнитe врагове; централната власт и органите ѝ по места, пълномощниците ѝ из Румелия, тайните ѝ агенти и пр. Съвсем враждебни спрямо размирието били и европейските дипломати в Цариград, които виждали в Румелия „втора Вандея“, а в събитията там - „гражданска война“, причинена от „демократическата хидра“.

Трудно е при така категорично единодушие в гледището на всички известия по изследваното явление да си съставим обективна картина за него. Ако главатари или аяни биха изложили своите съображения за конфликт със съществуващия ред, тази картина несъмнено би станала триизмерна. За съжаление (както нерядко в историографията) и изследвачът на Кърджалийството трябва да се примири с неизгодната принуда да съди за проблема само по думи на противната страна. Този момент трябва да имаме предвид, когато четем описанието на размирните събития.

Към източниците на настоящото изследване следва да отнесем както отделни документи из някои чужди документални поредици⁵², така и съчиненията на отделни европейски автори, писали по време или надълго след размириците и хвърлили светлина върху интересуващите ни въпроси.⁵³

 

НЯКОИ ЧЕРТИ ОТ СТРУКТУРАТА НА ОСМАНСКОТО ОБЩЕСТВО ПРЕЗ XVIII в.

 

След като до края на петдесетте години нашата историческа наука хвърли усилия, за да изясни категориите, съставящи така наречената „класическа“ османска феодална система (периода XV—XVI в.), от началото на шейсетте нататък вниманието ѝ се съсредоточи върху измененията, настъпили в „класическия“ ред — тоест върху османската феодална действителност от XVII—XVIII в.

В туй направление историографията ни навлезе чрез една колективна атака: сборника „Паисий Хилендарски и неговата епоха“54. Тя съгласува издирванията на нашите историци в единна конструкция, която очерта проблематиката, предстояща да бъде изяснена. Задачата бе да се постигне цялостна картина на българското общество след края на „класическия период“ на османската система. При по-нататъшната си работа изследвачите, участвали във въпросния сборник, допълниха и доразвиха поставените там проблеми, разшириха кръга им⁵⁵. Все още обаче — когато бива дума за XVII — XVIII в. — историографията ни говори за „промени“ в османската феодална система⁵⁶. Иначе казано, обществено-икономическият строй от XV—XVI в., представлявал османската феодална система, а следващият исторически период я „променил“. Всъщност още османските автори от XVII в. са забелязали, че в тяхната съвременност настъпват промени. Въпросът е: как да ги дефинираме?

Османистиката от края на миналия век, като се позовава именн на Кочи бей Гюмюрджински⁵⁷ или на съвременниците му, приема военноленната организация на османците за „класически“ османски строй, а упадъка ѝ — за общо състояние на развала и провала⁵⁸. Тази постановка частично е повлияла и върху схващанията на някои историци-марксисти, които означиха един голям исторически отрязък като период на разложение на османския феодализъм — времето XVII—XVIII в. Дори само заглавията на ония дялове от монографията на А. Ф. Милер, коеито обрисуват общото състояние на империята през разглеждания период, са красноречиви: „Криза на османската военно-феодална организация“, „Разорение на градовете и селата“, „Развала на управляващата класа, разстройство на армията и флота, упадък на културата“, „Вътрешни и външни усложнения“⁵⁹. Както виждаме, в основата на тъй настъпилото всеобщо разстройство на империята е залегнала кризата на военно-феодалната организация.

Само ако бихме застанали на проспахийските позиции на Кочи бей например, можехме да обявим упадъка на тимарската система за развала на османското феодално общество изобщо. Защото феодализмът съвсем не задължително следва да бъде военноленен, за да е феодализъм. Между впрочем дори през своя класически период османската феодална система не била чисто военноленна. Едрите феодали търсели и намирали пътища за превръщане на послужбеното земевладение в неслужебно през XVII—XVIII в.⁶⁰ — това е доказан факт. Но доказано е и че такава тенденция те изявили още преди соченото време⁶¹. Особено допринесъл да се развие тази тенденция търговско-лихварският капитал, чието разпространение било голямо още през XV—XVI в.⁶² Толкова по-голямо било приложението му през следващите два века, когато постигнала своя разцвет практиката по откупване на маликянета и мукатаи, оформени от приходите на поземлена рента.

Запазвайки често названието тимари и зиамети (ако не бъдели направо придавани към султанските хасове), бившите ленове най-открито били арендувани от лица, които нямали общо с военната служба. Тази всъщност незаконна практика въпреки бледите опити да бъде премахната чрез нарочните актове на Абдул Хамид I и Селим III за възстановяване на спахилъците⁶³ всъщност била официално призната. Когато султанът-реформатор учредил т. нар. „нова хазна“, значителна част от приходите ѝ трябвало да постъпят именно срещу арендуването на хиляди тимари, чиито владелци или драговолно били ги напуснали, или ги държели, без да изпълняват задълженията си към централната власт. Характерно е, че като откупчици на рентата от тия земи изстъпвали предимно едри сановници, които имали право на послужебни владения. Така например валията на Коня откупил приходите от 356 тимара, войводата на Диарбекир — 273, валията на Трапезунт — 320 и пр. Наред с тях в откупуване на мукатаи участвали обаче и лица без определено служебно качество или пък такива, които били се издигнали като аяни — такъв е случаят с Тръстениклиоглу Исмаил ага, откупвач на 75 тимара, а също и с ред други просто „аги“. Излишно е да изтъкваме, че в подобни операции сумата на търга варирала от неколкостотин хиляди до милион или два милиона акчета⁶⁴.

Безусловно ясно е, че през разглеждания период земята практически се намирала в свободно обръщение. Ясно е, че дори едрите ленници се стремели да откупят и частни феодални владения. Поради това не е лесно да бъде прокарана граница между послужбените и частните земевладелци. Затуй при конкретното изучаване на феодалната анархия не бива да се учудваме с каква лекота едрите частни феодали постигали официални постове с полагаемите им се ленове, а също и с каква лекота се лишавали от тия постове, губейки ленните си земи — вече не послужебно, а частното земевладение определяло реалната тежест на феодала.

Вътре в системата на частното едро земевладение протичала остра прослоечна диференциация, протичала концентрация на земята, която може да бъде проследена пак по регистрациите на арендуването ѝ⁶⁵. Тия повсеместни и непрестанно разширяващи се процеси дали отражение върху зависимия селянин. Както навсякъде при развитието на феодализма, и тук положението на селячеството се влошавало. Неслучайно бунтовните прояви на раята зачестили именно в течение на споменатите процеси⁶⁶. Сега бедата на селянина била не само в усилената експлоатация, ами, по-категорична: обезземляване. Чрез лихварство или чрез изкупуване на райетски чифлици от страна на феодалите многохилядни дребни производители били лишени от земя. Извън това всред самото селячество протичал друг процес — на имуществена диференциация. Тя създала през XVIII в. слой от производители, чието стопанство не било в състояние да изхрани едно семейство⁶⁷. Понеже освобождаването на работна сила от селата не вървяло успоредно със зараждане на капиталистически отношения в града, изходът за малоимотния или обезземлен селянин бил единствен: ратайството. Иначе, пауперизираното скитничество едва ли може да бъде наречено изход.

Съвсем закономерно изострената имуществена диференциация довела до социални промени. Част от феодалите, както и част от селячеството се декласирали. Формулировката, която Марис е приложил към османския феодализъм — система, организирана върху „демократично-деспотични принципи“⁶⁸, — всъщност определя военноленния етап на тази формация (единственият ѝ проучен етап по времето на Маркс, че и цял век по-късно). Под „деспотия“ тук трябва да разбираме оня типичен за източните феодални общества централизъм, който характеризирал и държавата на османците до края на XVI в. Тогава относително дребните дялове, с които преобладаващата част от спахийството участвала в експлоатацията на селячеството, не ѝ въздавала достатъчна икономическа сила; тогава служебната обвързаност на спахиите спрямо централната власт не им позволявала независимост. Султанът, разпореждайки се с доброто на всички свои слуги, ги изравнявал „демократически“.

Едно състояние на нещата, което изчезнало, щом частното феодално земевладение изместило послужебното и била в ход неговата концентрация. Сега от феодал до феодал имало грамадно различие, при туй не само количествено. Известно е, че тимарската система била не изключително форма на османското земевладение. Тя изпълнявала и военни, и административни функции. Щом нейното място в обществено-икономическите отношения намаляло, редуцирала се и ролята ѝ в структурата на властта, предимно на провинциалната власт. Първенците на военноленната йерархия, които всъщност неограничено управлявали провинциите до упадъка на спахилъка, сега имали там свои съперници в лицето на аяните.

Аянлъкът е онази, наложила се в провинциалното управление на Османската империя институция, върху която историографията спря внимание едва напоследък, без все още да бъде в състояние да я изучи, тъй като и за аянството сме заставени да съдим не по нормативни актове, а по практиката му. Извънредно богати са аянските прояви през интересуващия ни период, но досега те са били разглеждани откъслечно, илюстративно, без опит да бъде изведена кривата на развитието на тази османска къснофеодална институция.

Функциите на аяните до XVIII в. са изяснени. Ето как ги дефинира Оливие: „...Аяните (арабска дума, означаваща очи) са тия, които удържат от пълно разорение повечето от провинциите. Тяхната служба се състои да бдят за сигурността и богатството на отделните лица, за добрия ред и отбраната на града, да се противопоставят на несправедливите начинания на пашите, на изнудванията на военните и да съдействат за справедливото разпределение на данъците. Това са обикновено известни хора, най-добродетелните, посочени от населението, които се нагърбват с тази почетна длъжност. В големите градове те са повече, а няколко села имат по един. Аяните не получават друга награда за своето усърдие и труд освен почти винаги заслуженото уважение, на което се радват, и удовлетворението, което изпитва честният човек, когато е полезен на подобните си. Аяните свикват в своя съвет първенците от града и хората на закона, за да обсъдят важни въпроси, да съставят заедно възраженията, които трябва да направят на пашата, да се споразумеят върху мотивите на тъжбата, която смятат за необходимо да представят пред Портата срещу него...“⁶⁹

От цялата тази идилия важни за изследването са два момента: 1. Още в замисъла си аянлъкът имал за задача да „бди за богатството на отделните лица“ — тоест на земевладелците или лихварите, които не били част от военноленната система, иначе за тях би брал грижа санджакбеят, бейлербеят. 2. Още в замисъла си аянлъкът бил противопоставен на „пашите“ — тоест чрез него централната власт целяла да контролира едрите военни ленници из провинциите.

Съвсем естествено централизмът имал полза от аянската институция в оня неин първоначален вид — през периода, когато единствена сериозна заплаха за него можело да бъде прекаленото засилване или провалът, или отцепничеството на някои от спахийските военачалници. Впрочем прерогативите на аяните до края на XVII в. най-общо се свеждали до това: да сътрудничат на държавните органи при взаимоотношенията между власт и население⁷⁰. Ако се обърнем обаче към живата картина на Османската империя и по-точно на балканските ѝ провинции от края на XVIII и началото на XIX в., ще забележим, че аяните се отличавали по права и дейности, пряко противоположни на ония, които им били предписани.

Тъй като именно аянлъкът е според нас институцията, чието значение и роля порасли неимоверно от разширяващото се частно феодално земевладение, а също и институцията, кояго създала предпоставките за анархия в Османската империя през XVIII в.⁷¹, нека се спрем по-подробно върху нея. А по-нататък, при конкретния анализ на събитията, запълнили „кърджалийско време“, може би ще се убедим, че то с равно право трябваше да носи и определението „аянско“.

 

АЯНЛЪКЪТ

 

В специализираната „Съветска историческа енциклопедия“ — последното издание от този род — намираме такава дефиниция за аяните: „В Османската империя до Танзимата — управители на градовете и понякога на области, и избирани от местните първенци.“⁷² Енциклопедията се позовава на А. Ф. Милер, у когото въпросът е поставен в разгърната бележка: „По това време аяни били наричани управители на градовете и понякога на околността... За разлика от пашите и аяните не били изпращани от центъра, а произхождали от областта. Формално те били избирани от местните първенци и били утвърждавани от Портата. Фактически аянът бил най-мощният и богат земевладелец от областта, който получавал поста си чрез сила и корупция. В историята терминът аян е бил интерпретиран противоречиво и често погрешно. Някои автори смятат, че аянът представлявал феодал от нов тип, който благодарение на връзките си с търговско-лихварския капитал представлява социално явление, по-прогресивно от старите спахии. Тази дефиниция е лишена от всякакво основание — методологическо или конкретно. Аяните действително и по правило били поземлени владелци, но терминът по него време не е означавал социална категория, а функция.“⁷³

Дефиницията на Милер е отправна точка в търсене на истината за въпросната институция. Но авторът ѝ е пропуснал да забележи, че противоречието в определенията за аянлъка се дължи на объркана хронология — и до днес едни автори говорят за аяните до средата на XVII в.⁷⁴, а други — за след тази граница⁷⁵. Вече споменахме, разликата между едните и другите била коренна. И така нас интересуват„късните“ аяни.

Що се касае до това, че някои автори смятали аяна за „феодал от нов тип, ...явление социално, по-прогресивно от старите спахии“, тук не бихме се присъединили към категоричното несъгласие на А. Ф. Милер с такава постановка⁷⁶. Както бе изяснено по-горе, феодалите „от нов тип“ — т. е. частните феодални земевладелци — действително представлявали явление, по-перспективно от спахийството. (Перспективно от гледище на развитието на феодализма.) Аяните безусловно принадлежали към въпросната прослойка, откъдето произтичал и конфликтът им с представителите на излинялото ленно земевладение по места — с „пашите“, т. е. с едрите военни ленници.

Самият Милер признава, че аянът бил обикновено „най-могъщият и богат феодал от областта“. След като не е паша или спахия, то явно е, че бил именно „нов тип феодал“. Разбира се, не всеки „нов тип феодал“ бил аян, но всеки аян бил такъв. Последните изследвания върху обществено-икономическите процеси в османското общество през XVIII в. подкрепят подобно твърдение.

Нека се спрем на две от тях (по-скоро изложени концепции, отколкото конкретни изследвания), принадлежащи на турски автори, понеже те биха спомогнали да изясним вътрешната структура на османското общество в навечерието и по време на размириците.

В „Преобразуване на османската дърдава, 1789—1908 г.“ Кемал Карпат застъпва становището, че руско-турските войни от втората половина на XVIII в. уронили авторитета на централната власт, но особено изнесли напред авторитета на аяните, „де факто управители на разни области“. Из балканските провинции мюсюлманското селячество, изолираяо от света като остатък от миналото, се декласирало, изтласквано от по-благоденстващото християнско селячество, което се облягало в икономическо и идеологическо отношение на една градска „средна“ класа от своята кръв и вяра. Из градовете мюсюлманите се отдавали на манифактура и администрация, а старите им управници по-степенно били измествани от новата средна класа, издигаща се из средите на християните. Този процес започнал към края на XVIII в. „Турско-мюсюлманската част от обществото нямала средна класа, която да съперничи политически с християнската такава. Единствените ѝ водачи из провинциите били аяните, в повечето случаи хора, които държели мощта си на богатство и наследена обществена позиция. Това били не търговци или собственици на манифактури, а най-често земевладелци (landlords). Аяните организирали военни части, набирайки ги из местното мюсюлманско население или от недоволници от имперската армия... Те често отнемали земята на християнското селячество, понеже поземлената собственост била за тях единствен начин да съхранят своя икономически и социален статус.“⁷⁷

Прочее К. Карпат признава, че към края на XVIII в. поробените народи започнали да създават своя буржоазия, докато господстващата народност — не. Един вид в отбрана срещу икономически засилващите се национални буржоазии „ турко-мюсюлманите“ на Балканите издигнали институцията на аянството. Не бидейки свързана с промишлено производство, тя  се опирала върху частното феодално земевладение, което разширявала за сметка на обезземляване на християнското селячество.

Нe може да се отрече, че концепцията на К. Карпат е правдоподобна. Такава е тя и във втората си част: в твърдението, че реформите на Селим III се налагали най-вече от необходимостта на централната власт да се отърве от опеката на аяните. „Конфликтът между централната власт и провинциите, който предизвикал упадъка на множество мюсюлмански империи в миналото и който османците успешно предотвратявали в продължение на столетия, получил в крайна сметка фатален разцвет: това било издигането на аяните...“⁷⁸

По-голяма яснота намираме в концепцията на друг турски историк — Яшар Юджел: „Децентрализация на Османската империя“. Според него прословутият османски военно-феодален централизъм било по-скоро желано, отколкото реално състояние на нещата дори през XV—XVI в. В себе си той носел своята гибел: аянлъка като „трети източник на (бойна, В. М.) сила“ за държавата. (Първият Юджел вижда в спахийството, а втория — в „капъ-кулу“.) Без да прави принципна разлика в прерогативите на аяните от периода до средата на XVII в. и от следващия, авторът смята, че още към средата на XVI в. започнала децентрализация в структурата на османската държава. По това време мирийските земи фактически излезли от контрола на фиска чрез системата на маликянетата и мукатаите, които бързо прераснали в частно земевладение. В резултат от тия изменения към средата на XVII в. вече трябвало да говорим за „аянлък-деребейлика“ като за цялостна структура на османските провинции⁷⁹.

По-долу ще видим, че тезата на Юджел, изработена независимо от нашите изследвания, се схожда с тях, като изключим това, че според нас „ранните“ аяни не били социално еднакви с „късните“. Затуй през XV—XVI в. аянлъкът не можел да бъде „трети източник на сила“. Следователно до XVIII в. едва ли сме в правото си да говорим за децентрализация.

Кое е породило нуждата местната (провинциалната) власт да бъде неправомерно и пакостно дублирана? Породил я самият процес на превръщане на служебното земевладение в частно. Един санджакбей или алайбей в дадена провинция вече представлявал интересите, уреждал споровете и упражнявал контрол върху сектор земевладение, който не само че не бия преобладаващ за областта, но дори се оказвал малка част в цялостната аграрна структура на тази област.

А същата провинция живеела интензивен живот чрез дейността на многобройните нов тип феодали или на представителите на търговско-лихварския капитал в селото и града; чрез вече диференцираните еснафи. Характерът на тази дейност — експлоатация или производство — нямал нищо общо с военно-ленната система, която отговаряла на един изживян подтип обществени отношения. Санджакбеят или друг орган на тимарската система не бил властен да урежда или контролира новия тип феодално земевладение и експлоатация, нито напиращия градски живот. Ако требва да си послужим с твърди определения, „пашата“ вече действително въплъщавал сила, реакционна по отношение на аяна, защото аянлъкът бил запълнен с ново съдържание и наложен от „новия тип феодали“, от лихварите, от еснафите. Неслучвйно ролята му започнала с „градско съдържание“, като постепенно се разширила и върху отношенията от близкия градски хинтерланд.

В хода на конкретното изложение ще се убедим, че аянлъкът бил явление, неизкоренимо през разглеждания период. Всички усилия на централната власт да пресече корена му, да насъска срещу него подвластното население, да го надвие чрез правителствени войски — всички тези усилия завършвали без изключение неуспешно.

Защото въпреки стагнацията в развитието на производството, то все пак се развивало. До последната трета на ХVIII в. развитието му намерило многобройни изрази както в частното феодално земевладение с усилена експлоатация над селянина, в масово обезземляване на селячеството, в имуществената диференциация всред туй селячество, така и с оживяване на градския живот. Колкото и плахо, зараждали се националните буржоазии на поробените народи, българите излезли със своя национална идеология⁸⁰. Това състояние не отговаряло вече на традиционната османска структура. Спонтанно се разширявали формите на самоуправление както на селищата, така и на отделните народности в тях⁸¹. Ако искаме да вникнем в смисъла на колосалното размирие към края на XVIII в., ние безусловно трябва да го свържем именно с тенденцията, която характеризирала османския феодализъм през този век: стремежа към децентрализация — към разширено самоуправление. „Новите елементи“ (нови тук не означава капиталистически) търсели простор за своята икономическа дейност в разрез със сковаващите ги норми на остарялото законодателство. Търсели се и билии намирани начини, по които „новите хора“ от даден град или район да отстоят интересите си срещу централната власт. Нейната намеса за тях била чисто отрицателна. Както е известно, османските провинции били таксувани като „земя на фиска“ и на тях Портата гледала изключително като на приходоизточник, в чието изчерпване нямала никаква мярка.

Впрочем аянлъкът представлявал основната, изникнала през XVII в. (в новото си съдържание) провинциална институция, която удовлетворявала интересите на „новия тип феодали“ и на едрите градски търговци или лихвари. Тя била плод от оживяването на вътрешния пазар и от разширяването на стоковото производство. Измененията в структурата на османското общество стимулирали „новите елементи“ да се стремят и към преразпределяне на властта. Тяхното икономическо възмогване, увеличеното им влияние по места искало да бъде гарантирано от отговарящи му институции. Паричното или поземленото частно богатство държало да получи обвивката, която османският централизъм му отказвал: власт.

Настъпвал период, през който центробежните сили в империята, заинтересовани да раздребнят политическата власт, взели връх над отслабените центростремителни сили.

 

ЕЯЛЕТЛИИТЕ — „МЕСТНАТА ВОЙСКА“

 

Изпълнена с ново съдържание, институцията на аянлъка до 1779 г. не се намирала в открит конфликт с централизма — аяните след „избирането“ си били утвърждавани в своето качество от съответния местен орган на Портата. Първите аянски подвизи обаче я накарали да се опита да си подчини аянската институция — така след 1779 г. всеки аян трябвало да бъде утвърден не от съответния паша, ами от централната власт. Това положение противоречало на самата същност на аянлъка — форма, извикана на живот от стремежа към децентрализиране. Аянските размирици станали причина институцията изобщо да бъде „отменена“ и заместена през 1786 г. с тази на „градския кехая“ — представител на първенците от града, който обаче бил назначаван от валията. Въпросната реформа си останала плахо пожелание на централизма, принуден едва четири години по-късно — през 1790 т. — да възстанови аянлъка с нарочен ферман⁸². Тази отстъпка Портата непременно ще да извършила под натиска на все по-могъщите аяни.

По каква причина османската власт допуснала зараждането и растящото могъщество на едно явление, което идело да подкопае централизма? Защо в борбата си срещу аянлъка Портата проявила пагубна непоследователност, при която стигала до временни или по-трайни съглашателства с аяните, като се справила окончателно с тях едва при реформите на Махмуд II?

Отговор намираме в друга основна черта на османската държавна система: тя била военна. Тя представлявала „единствената истинска военна сила на средновековието“⁸³. Това обаче що се отнася до „класическия“ период. По него време походните войски на империята имали две основни съставки: ленното опълчение („топраклъ“) и придворните военни наемни части („капъ-кулу“)⁸⁴. Номиналният брой на ленните бойци, който приема османистиката, е 200 000 — през периода на разцвета на тимарската система⁸⁵. Някой нови изследвания доказаха обаче, че още през първото десетилетие на XVII в. действителният походен ефектив иа ленната войска от Румелия възлизал на 4596 души⁸⁶, докато по официалния кадастър същата войска трябвало да наброява 6377 души⁸⁷. Ако поставим тази цифра в светлината на множеството странични документи от предхождания и от въпросния период⁸⁸, то явно е, че дори по времето на разцвета на тимарската система спахийският ефектив 6ил далеч под надулото число 200 хиляди. Сам Кочи бей дава сведения за своето време (XVII в.): 7-8000 бойци — състав на тимарската войска от Румелия и Анадола⁸⁹. Впрочем ако засечем сведенията  на съвременника с походните проверочни списъци на спахийския корпус, то недвусмислено става, че още в началото на XVII в. този корпус от никое положение не обхващал над 10 000 бойци.

Запитваме се: с какви сили воювала османската държава от началото на XVII в. до реформите на Махмуд II? Също по традиция ocманистиката отговаря: с наемни войски, „капъ-кулу“⁹⁰.

Такъв отговор задоволява само отчасти. Безусловно е, че централната власт извеждала в поход и платените придворни войски, чийто брой е трудно установим поради големи противоречия в източниците. Според някои определения „капъ-кулу“ се състояли от „спахии, силяхтари, юлюфеджии и гуреба“ — общо шест бюлюка⁹¹. (Както бива често в турските публикации, сведението не е отнесено към конкретна дата.) По всяка вероятност с течение на времето тези шест бюлюка ще да нараснали по състав или ще да били открити нови. Но каквато и численост да придобиела платената придворна войска, тя в никой случай не можела да представлява масата на походния ефектив. Коренната непригодност на този род бойни сили била там, че те продължавали да получават платата си и в мирно време, когато, неслужейки за нищо, излишно обременявали хазната. Като вземем предвид, че османските финанси през XVII и XVIII в. се намирали в трайно неравновесие, то очевидно Портата не би се стремила да увеличи състава на „капъ-кулу“. Въпреки това от 37 153 души през XVI в. през XVII той нараснал на 96 206 души⁹².

Колкото до еничарството, през XVIII в. то било вече „по-скоро вредно, отколкото полезно“⁹³. Към края на XVII в. неговата издръжка струвала на фиска 3784 кесии годишно, а към края на XVIII — над 10 000 кесии грошове освен т. нар. „джюлюс бахшиши“, значителна сума, раздавана при възшествието на всеки султан⁹⁴. Впрочем според свидетелствата на очевидци при обявяване на война сега „се явявал този-онзи еничарски офицер, готвачът и знаменосецът заедно с 20—30 редници и се представяли като еди-коя си еничарска орта. Ако ги питали къде са останалите, те отговаряли, че ще се присъединят към ортата си из Румелия, но и там не идвали повече от още 5—10 души.“⁹⁵

Изследването не се заема да осветли състоянието на османската походна армия до реформите — задача, която многократно си е поставяла специалната литература⁹⁶. Въпросът е в това, че нито спахийството („топраклъ“ — сведено още през предходния век до 7—8000 бойци), нито централно платените части („капъ-кулу“ — уж 100 000 души, между които фигурират бръснарите на султана, лекарите му, писарите му, дворцовите занаятчии и лакеи)⁹⁷, нито еничарството, което се отдавало на всевъзможни изгодни занимания, но не и на военни⁹⁸, през XVIII в. биха могли да съставят една походна армия.

В историографията единодушно е подчертано, че жалкото състояние на османската армия през XVIII в. било причина за пораженията на империята във войните ѝ с Русия и Австрия⁹⁹. Но ако тази армия е имала за ефектив единствено изброените компоненти, тя би била не само разбита, но бездруго и унищожена армия.

Явно е, че по традиция, наследена от авторите от миналия век, съвременните изследвачи пренебрегват някои — наистина спорадични и мъгляви — данни, които ни разкриват реалния източник на бойни сили за империята през XVIII в. Става дума за войските, които се наричат „йерлю“ (местни) или „еялетлю“ (областни). (Както при термина „аян“, и в тези иначе стари термини било влято ново съдържание.) По-рядко авторите от началото на XIX в. определят такива войски като „частни“.

Жюшеро дьо Сен Дени — един от компетентните познавачи на състоянието на османската войска - твърди, че нейната основа в края на XVIII в. били именно „частните войски“. Той описва и практиката по рекрута им: „Ако обстоятелствата изискват мобилизация, Портата упълномощава пашата на дадена провинция да събере от нея средства и да организира войска. Пашата бърза да се възползва: той облага богатите хора, разполага с обществените фондове, изтръгва пари от богатите вакъфи и винаги води повече войска, отколкото са му поискали...“¹⁰⁰ По-нататък Жюшеро отбелязва, че пашите се покорявали на властта, докато забогатеели, а сетне отказвали да разпуснат частните си войски, стараели се да им угодят, оставяйки ги да се издържат чрез грабеж, и се обявявали независими от Портата — такъв бил пътят, по който се издигнали и Джезар паша, и Пазвантоглу, и Мустафа Байрактар. Първоначално Портата смятала за акт на непокорство всеки опит за рекрут на войска по места, а също неразпускането на войските след края на войната. Но когато топраклиите и еничарите престанали да бъдат боеспособни, тя трябвало да се облегне изключително на „частните войски“¹⁰¹.

Тук авторът говори за „частни войски“ на пашите, забравяйки, че двама от изброените от него отцепници били започнали кариерата си като аяни, принуждавайки властта чрез упорита война да им присъди пашовски титли. Ще рече, „частните войски“ характеризирали не личния ефектив на пашите, ами на аяните. Това е подкрепено от редица конкретни свидетелства. „Местните войски“ според Сеид Мустафа представлявали преобладаващият процент на походната армия¹⁰². Шлехта сочи същите тия войски, наричайки ги „еялетлии“, като изключителен състав на армиите на Ало и Хакъ паша при техните походи срещу размирна Румелия103. Аяните от Епир, Македония и Егейска Тракия набрали „еялетлии“, за да ги поставят под командването на Тепеделенли Али паша при наказателната му кампания срещу размирието в Северна Тракия през 1803 г.¹⁰⁴ Известни са и други аянски ефективи: аянът на Бозкяр, Абдулхалим, имал към края на XVIII в. 20 000 пешаци и 3000 конници „еялетлии“¹⁰⁵. В началото на следващия век русенският аян разполагал с „местна войска“, набирана от казите между Дунава и Балкана и възлизаща на 20—30 000 души¹⁰⁶. „Няколко богати аяни — отбелязва Жюшеро, — като този на Серес в Македония и на Пловдив в Тракия, чрез личните си качества и големите си, дълго време тайно трупани богатства, можаха да съберат наоколо си достатъчно много войска, за да сплашат своите съседи и да станат полезни или опасни за Дивана.“¹⁰⁷

И тъй нека обобщим въпроса за аянлъка и за „местните“ или „частни войски“, като дадем думата на друг известен познавач на османската действителност, Шлехта-Всерд: „За разлика от феодалите (ханедан) нотабилите (аяни) дължеха положението си на обстоятелството, че уреждаха обществените дела на градовете и областите, където живееха. Те не бяха назначавани нито с ферман, нито с буюрултия, а чрез свободния избор на съгражданите си. Едва по-късно и тук, както навсякъде, се промъкнаха злоупотреби, при което управителите на провинциите взеха да издават и по-право да продават „аянлък-буюрултусу“ на заможни жители на подчинените им провинции и градове. Заради свързаните с това парични подкупи новите нотабили трябваше да ги изстискат от населението. В резултат насилията станаха тъй страшни, че в Истанбул се видяха принудени съвсем да забранят издаването на такива грамоти и да поверят администрирането на градските дела на т. нар. „шехир кетхудасъ“, който беше назначаван направо от правителството. Но така не се спечели нищо, защото тия градски чиновници нямаха влияние и представляваха за провинциалния управител „козли отпущения“, докато истинската власт, както и досега, оставаше в ръцете на нотабилите (аяните, б. а).

Пълновластното и независимо положение, което аяните заеха по-късно, за първи път се разкри при Руско-турската война от 1768—1774 г. Тогава именно аяните, стекли се от всички части на Турция, със своите войски в главната квартира на великия везир, влязоха в допир с министрите, също присъстващи тук... Скоро между аяните и чиновниците от столицата настъпиха отношения, каквято се забелязват тук (в Цариград, б. а.) между фаворитите в сарая и някои сановници. Ето всеки незначителен секретар от централните ведомства, щом владее и най-дребна земя в провинцията, прави от тамошния аян свой съдружник, с когото — естествено срещу значително заплащане — води полицейските, юридическите и финансовите дела на съответния край, както двамата си искат. За посредници в тия невинни интереси служат капу-кехаите, които аяните издържат в Цариград. При това положение авторитетът на правителствените управители по места стана нулев и фактически премина в ръцете на аяните.

Ако аянът се окаже достатъчно щедър към своя покровител в столицата, той получава и сана капуджибашия или мирахор, като какъвто вече легално упражнява фактически узурпираната власт.

Най-пакостно е обаче, че феодалите и аяните, ползващи се от големи парични средства, разполагат също с голяма част от местните военни сили. Въоръжените банди в тяхно разпореждане се наричат „еялетли аскерѝ“. Някои от едрите деребейове в Анадола, напр. Чапаноглу или Караосманоглу, могат да вдигнат по 20—30 000 души. С тези войски те следват султана срещу външни врагове. Но по-често — както някогашните васали или рицари-разбойници на Запад — те ги обръщат едни срещу други при разприте си, а според нуждата — срещу правителствения управител и дори срещу централната власт.

При тия обстоятелства е ясно, че феодалите клонят към еничарството, което стои за запазване на благоприятното за тях статукво, а не ще поддържат централната власт да си създаде собствена изпълнителна сила, чийто единствен стремеж ще бъде да унищожи злоупотребите на васалите, а рано или късно — и тях самите.“¹⁰⁸

Приведохме дословно един твърде дълъг пасаж от автор, използвал изобилни сведения на съвременници на разглежданите процеси, понеже трактовката му е може би най-научно критичната, постигната през миналия век. Тя аргументирано изяснява интересуващия ни въпрос: защо централната власт имала двойствено отношение към аянлъка.

Тази двойственост била диктувана от конкретни причини. От една страна, Портата била наясно, че институцията на аянлъка по своята органична същност е заряд на децентрализацията, а оттам — и на отцепничествата. От друга страна обаче, Портата не била в състояние да събере походна армия без средствата и влиянието на аяните. Военнофеодална формация в сърцевината си, османската държава последователно подчинявала вътрешното си устройство на организацията на своите войски. Затова докато през XIV—XVI в. тимарската система до голяма степен представлявала гръбнакът на провинциалната структура, през XVIII в. такъв гръбнак вече било аянството като могъщ фактор, ако не и като единствена форма за набиране и издръжка на походните войски. Застрашена от него, централната власт нямала възможност да го изкорени — тя била поставена в неумолима зависимост от аяните.

А от това произтичало много. Най-общо: фактическата децентрализация, раздробяването на политическата власт, многообразие в самоуправлението. Както узнаваме, именно през XVIII в. и в подробското българско общество такива форми получили силен тласък¹⁰⁹. Увеличила се местната роля из целите Балкани на кнезове, чорбаджии, демогеронти¹¹⁰.

Посочените институции не просто предшествали голямото размирие. Те го обусловили.

 

ПРЕДПОЛАГАЕМИЯТ СЪСТАВ НА „МЕСТНИТЕ ВОЙСКИ“

 

Още веднъж се наложи да го определим като предполагаем, понеже за него сме принудени да съдим по странични данни или дори по логически път — по заключение.

Едно е изначално ясно: „еялетлиите“ не били нито тимариоти, нито еничари, нито придворни наемни части — всички източници сочат отделно от „еялетлиите“ тези компоненти на походната армия и изтъкват тяхната негодност, малочисленост, както и многочислеността на „местните войски“. Ще рече, съставът на аянските бойни сили не е разкрит по съдържание.

Историографията свързва наченките на кърджалийството с масовото дезертиране на османски бойци от фронтовете, с масови скитничества на анадолски войници из Румелия. Като така, зараждането на кърджалийството бива отнесено към несполучливите за Портата две последователни войни — тази от 1768—1774 и от 1787—1791—1792¹¹¹.

Логически недвусмислено е обаче, че от фронта не биха дезертирали, за да скитат и подир войната бойци, чието мирно съществуване е било изгодно, охолно или поне търпимо. Един тимариот би се върнал в тимара си, един еничар при търговията или при лихварството си, един придворен бръснар или оръженосец — в двореца. Както се каза по-горе, негодността на тези родове бойци се дължала предимно на това, че те вече имали износен мирен поминък, от който войните нежелано за тях ги откъсвали. Тоест: не те биха се отдали на въоръжено скитничество, грабеж и палеж.

От друга страна: пак по-горе се спомена, че частното феодално земевладение до голяма степен се разширило за сметка на райетското. Успоредно протичала имуществена диференциация и сред самото селячество. В резултат и от единия, и от другия процес настъпило разорението на маса дребни производители. Без да сме в състояние да го изразим с точни проценти, явно е, че то също било процес.

От трета страна: едва и плахо зараждащите се капиталистически отношения не позволявали на обезземления дребен проиводител да намери свободен пазар за работпата си сила — пазарът бил минимален.

От четвърта страна: малко правдоподобно е разорението да засегнало само християнското население на Румелия. Изострените имуществени и социални противоречия не правели разлика между едноверци и иноверци. Както ще видим в хода на изложението, „капъсъзи“ имало от всички, населяващи Румелия народности. Лишени от земица и дори от впряг от страна на лихварите или поради беззаконията, с които „новите феодали“ си присвоявали райетски чифлици, или поради откровеното насилие и не само увеличения, но и доведен до пълна неразбория данъчен произвол, тия десетки хиляди бедстващи създавали в Румелия напрежението на един специфичен за там и за тогава социален хиатос: десетки хиляди хора били загубили наследствения си поминък, но разместването на обществените пластове все още не ги извеждало към нищо следващо — към наемничество например¹¹².

Тази огромна безизходица — като имаме предвид размера на човешкия резерв, изнемогващ в нея — търсела изход из едно състояние на нещата, което обещавало да бъде трайно. Такъв изход предлагали „местните войски“ — другояче казано, „частните“ дружини на аяните. Създавали се (по подобие на множество феодални общества) типични наемнически дружини със свои предводители: главатарите. Картина, широко позната за Италия от XIV-XVI в. например, където хиляди войници по професия, командвани от кондотиерите, се поставяли в услуга на даден феодал, понякога започвали война пък срещу него, а по-могъщите кондотиери сами заемали властта над някои градове, за да създадат тирании като тази на Сфорците, на Малатеста и пр.¹¹³

Едва ли можем да наречем „еялетлиите“ на определен аян точно наемници. Каквито и парични богатства да бил натрупал той, каквито и да придобивал чрез надмогване на своите съперници, невъзможно би било цели години да изплаща редовна плата на двайсетина хиляди бойци. По всяка вероятност тия частни дружини ще да получавали минимално заплащане по време на война, а през мирните периоди те били принудени да поминават как да е. Това „как да е“ трябва да приемем като основа на кърджалийското поведение, ярко запомнено от народа ни.

Тук споменахме кърджалийството, макар да бе дума за аянски частни дружини. Тук стигнахме до въпроса за предпоставките на кърджалийството като явление. Тези предпоставки според нас са:

а) децентрализирането на войската, изразено в практиката на аянските дружини;

б) въвличането в боен занаят на обезземленото мюсюлманско селячество от Румелия;

в) липсата на редовна издръжка за аянските дружинници през рериодите на външен мир;

г) необходимостта тия дружинници да поминават „как да е“, тъй като си оставали лишени от мирно препитание.

С една дума: кърджалиите не са дезертьори от традиционните османски военни корпуси, ами разпуснати или в процес на прегрупиране аянски дружинници, които понякога действали под заповедите на някой аян, но по-често — на своя глава и за своя сметка.

Горното определение се отнася обаче към изходното начало на кърджалийството. В процеса на развитието му към него започвали да гравитират все по-широки слоеве от обезземлени или малоземлени румелийци, които никога не били участвали в аянските дружини. Тяхното съпричастие към размириците не винаги бивало трайно, те се включвали в определена акция или низ от акции, а след това се прибирали по селата си, отнасяйки някаква плячка. Затуй пък главатарите на тия подвижни по състав съединения запазвали кондотиерската си професия в течение на дълги години — неин край обикновено била насилствената смърт на главатаря.

Впрочем нека не избързваме с въпроса за развитието на кърджалийството — него ще аргументираме конкретно по-нататък. Нека само подчертаем, че начален тласък за появата на това специфично за края на XVIII и началото на XIX в. в Румелия явление дала практиката на „местните войски“ — аянските дружини.

Като възражение срещу такава постановка възниква въпросът: наистина ли (както приема част от историографията) кърджалиите не били „анадолци“, които след дезертьорството си не смогвали да се прехвърлят отвъд Проливите, та били принудени да поминават чрез грабеж в европейските провинции.

Логическият извод по въпроса, преди да го докажем и документално, пак стои в тясна връзка с аянските дружини: няма логика, при резервите от румелийско население, което търсело препитание, аяните из Румелия да биха набирали своите дружини от анадолци. Действително в хода на размириците, когато Портата призовала срещу анархията в Румелия анадолски еялетлии, водени от Ало или Хакъ паша, тия еялетлии органично се прелели към размирния тукашен контингент — към кърджалийството. Но началният му състав бил несъмнено местен, тъй като влиятелните аяни винаги предпочитали да рекрутират дружината си от областта, над която фактически властвали.

Навярно бие на очи, че в горните пасажи понятията „аянски дружини“ и „кърджалии“ се взаимно заместват. Това се налага от самата фактура на явлението — невъзможно е да бъде прокарана убедителна граница между едната и другата категория размирници. Конкретният анализ на нещата ще го потвърди.

 

ГЕОГРАФСКИ РАМКИ НА ИЗСЛЕДВАНЕТО

 

Дотук, говорейки за интересуващите ни събития или явления, най-общо ги ситуирахме „в Румелия“. Нека поясним и защо бе възприето именно това географско обозначение вместо „българските земи“ или „Балканите“.

Излишно е да изтъкваме българската принадлежност на територията, където се разиграли изучаваните тук размирици. Вече се каза, че те били съставени от аянските действия, от кърджалийството и от отцепничеството на Осман Пазвантоглу — три явления, част от историческото развитие на османското общество. Да, те наистина се разгърнали върху българска земя. Но те не били български по своята същност. Да, в тях били въвлечени немалко, а в хода на събитията — дори много българи.

Но това нито превърнало кърджалийството в българско движение, нито направило от бунта на Пазвантоглу български отцепнически опит. Без всякакви уговорки те си останали от началото до края османски — етап от органичното развитие на една чужда нам структура.

От казаното не следва, че въпросните явления нямат отношение към българската история — нашите историци придирчиво изучават османската феодална система, нейните институции, развитие и пр. само загдето българският народ в течение на векове ѝ е бил подвластен, бил за нея обект на експлоатация. По същия начин кърджалийството е дало отраженията си върху историческото битие на българите. В този смисъл би било оправдано нашите общи курсове по отечествена история да съдържат раздели за кърджалийството и по-точно за „кърджалийско време“.

Впрочем, убедени, че разглежданото явление е по същността си османско, редно би било да запазим и османското име на терена, върху който то се изявило. През визирания период тези земи почти се покривали с османската провинция Румелия, където освен българи били трайно заселени османски колонисти. Както ще се убедим от конкретната документация, кърджалийството било проява предимно на това румелийско население — турското. Като обезземлени селяни или като декласирани елементи от нисшите прослойки на господстващата народност, или дори като преуспяващи нейни представители, турците от Румелия подхванали, поддържали дълго и извели размириците тук. Българският елемент всред тях бил съпътстващ или противодействащ, но в нито един етап на размириците — определящ. В такава светлина „кърджалийското време“ най-точно принадлежи към историята на Румелия, представлява период от нея. Другояче казано: „кърджалийското време“ е част от миналото на някогашните турски колонисти из българските земи, а не на българските земи като български.

Може да бъде поставен въпросът: защо за географски рамки на изследването не са взети Балканите изобщо? Съображенията срещу такава задача са очевидни: периодът на размириците имал твърде нееднакво съдържание из отделните имперски провинции на Балканския полуостров. Ето и кои били — през разглеждания период — тия провинции: Румелия (с център София), Белград, Босна, Негропонт, Кандия, Шкодра, Янина, Морея, Архипелагът (Егейските острови). От тях само Румелия (а извън Европа — още Анадола и Дамаск) имали ранга на бейлербейства¹¹⁴. Останалите представлявали просто пашалъци.

И така периодът на размирието протекъл най-различно из балканските пашалъци. (Не ще засягаме изобщо неговото съдържание в извъневропейските владения на империята.) В Белградския се разразили борби между отделните османски господстващи прослойки, разразили се чести бунтове всред коренното еничарство в Белград и Кладово. Сръбското население, въвлечено в тия борби, извлякло ползата от тях чрез въстанието си от 1804 г.¹¹⁵ Кърджалийство из Белградския пашалък не наблюдаваме — поне по наличните данни¹¹⁶.

Албания и Северна Гърция, обхванати в Шкодренския и Янинския пашалък, се характеризирали с ранното отцепничество на Бушатлиите и с относително късното отцепничество на Али Тепеделенли, както и с бунтове на гръцкото население, свързани със събитията из Средиземноморския басейн по време на Наполеоновите войни¹¹⁷. Кърджалийство и там не наблюдаваме, макар че предпоставките за него (рекрут на местно население от мюсюлмани и християни за аянските войски на двамата големи отцепници) били налице.

В Молдавия и Влахия през същия период съществувал отпор срещу „привнасянето“ на отсамдунавско размирие отвъд Дунава, а също и селски бунтове срещу двойната експлоатация, на която било подложено населението на Олтения например¹¹⁸. Доколкото там съществували кърджалии, това били нашественици, които извършвали плодоносни набези; доколкото аянлъкът засягал влашките крайдунавски земи, това били насилия на аяните от българското Подунавие.

Впрочем, ако бихме си поставили за задача да изучим периода на размириците в рамките на Балканския полуостров, резултатът би бил не една, ами половин дузина монографии по разнородни проблеми, които би обединила само географската и хронологическата рамки. А кърджалийството и тясно свързаният с него бунт на Пазвантоглу си остават типично румелийско съдържание на размирния период, затова и ограничаваме изследването си върху Румелия.

 

ДВИЖЕНИЕ ИЛИ ЯВЛЕНИЕ?

 

В интерес на яснотата в постановките се налага предварително да аргументираме обстоятелството, че в предлаганото изследване кърджалийството ще бъде наричано не „движение“, а „явление“. В дискусията върху - характера на кърджалийството, независимо от диаметрално противоположните си концепции по въпроса двамата опоненти единодушно приеха дискутирания предмет за „движение“. Без да сме съгласни, че кърджалийството било „масово движение на българските селяни против турските спахии и българските чорбаджии, …а обективно — борба за политическа и национална свобода“¹¹⁹ (формулировка, която трябва да  отнесем едва към селските въстания из Северозападна България към средата на XIX в.)¹²⁰, формално погледнато, тук категорията „движение“ си лежи на мястото. Тоест: ако кърджалийството наистина беше това, за което го обяви Щ. Атанасов, то и наистина би било движение. Затуй пък съчетанието „разбойническо, грабителско движение“¹²¹ по принцип не е приемливо. Това би било равнозначно да заявим, че през 30-те години на XX в. в САЩ съществувало „гангстерско движение“ или пък че в нашата съвременност тук и там има „хулиганско движение“.

За да присвоим определението „движение“ на дадена масова проява, тя трябва да бъде целенасочена в социална, политическа, идейна или културна плоскост. Всяко движение — дори ако няма идеология, програма, платформа — се отличава от просто размирните явления по това, че нещо иска, че към нещо се стреми. Този стремеж трябва да има за цел някаква промяна в съществуващия ред на нещата. А кърджалийството, което по размах и масовост, по времетраене и по последици — по изявите си изобщо — би могло да се сравни c коя да e селска война от европейското средновековие¹²², било лишено — за разлика от тях — не само от идейна обвивка, но и от цел.

При категоризиране на кърджалийството не можем да разчитаме на определенията, които употребяват официалните документи, нито пък на спомените на ония мирни хора, върху чийто гръб се стоварило „кърджалийското време“. Винаги и всеки, който престъпвал закона, независимо дали в криминален или в политически смисъл, бил наричан „разбойник“. „Разбойници“ според османската власт били и хайдутите, и харамиите, и кърджалиите. Прикаченото уточняване за последните „планински“ (даалъ ешкиасъ) нищо не означава, тъй като именно кърджалиите — за разлика от предхождащите ги размирници — поради своята масовост съвсем не предпочитали планинския терен. И така, би трябвало да категоризираме кърджалийството съобразно делата му.

В това отношение затрудненията са не по-малки. Аргументът, че кърджалийството било антифеодално селско движение, понеже било насочено срещу спахии и чифликчии, както и срещу български чорбаджии¹²³ не е убедителен. Едно селско антифеодално движение наистина би се насочило против феодалите. Но и чисто криминалното нападение винаги ще избере за обект имуществено силния. При това, както личи от документацията, кърджалиите грабели безразборно — наред.

По изброените причини е принципно трудно да изясним коя от средновековните или късносредновековните размирни прояви имала социален и коя — криминален аспект. В тази насока трябва да ни дойде на помощ количественият показател. Странно е, че нашата историография до дискусията от 1953 г. не беше си поставяла въпроса: как може едно „разбойничество“ да бъде така масово, да увлече в десетилетни грабежи и палежи десетки хиляди хора? Защо не до „кърджалийското време“ и защо не след него наблюдаваме подобна по масовост проява?

Още най-ранните формулировки на кърджалийството наблягат на факта, че в него взели участие значителни маси. „Те били много хиляди“ — съобщава Вук Караджич¹²⁴. „Млоги отделения са броили до седем тисящи всадника...“ — говори Раковски¹²⁵. Из по-нататъшното изложение ще срещнем данни наистина за хилядни кърджалийски съединения, които предприемали походи към Мраморно море. Да споменем, че„еялетлиите“ от Румелия (кърджалии по същество), с които Мустафа Байрактар наложил властта си в Цариград, били 35 000¹²⁶. Да напомним, че според съвременни му свидетелства Пазвантоглу държал под оръжие 10 000 кърджалии¹²⁷. Да подчертаем, че Портата отправяла точно срещу размириците в Румелия походи, тъй многолюдни, та европейските агенти основателно подозирали, че била в ход камуфлирана мобилизация за война против Австрия¹²⁸.

Безусловен критерий и при обществените явления е количеството. Ако пет или двайсет души нападнели бейски чифлик, можем да спорим дали това било хайдутство или обикновено разбойничество. Но когато в размирие бивали въвлечени десетки хиляди души, очевидно е, че тяхното раздвижване било социално, тоест предизвикано от криза в обществените отношения. Голяма е съблазънта да го окачествим като социално движение. При известно насилие над истината, при известна свобода в аналогиите кърджалийството убедително би могло да бъде представено за една от селските войни в Европа — закъсняла, както изобщо било закъсняло развитието на поробените от турците Балкани. Но критичният анализ на документацията и липсата на предпоставена теза по проблема — стремежът да се доберем до обективно най-точната типология на кърджалийството — ни пречат да го отнесем към селските войни.

Кърджалийството е социално явление, но не и социално движение поради това, че нямало не само идеология и произтичаща от нея програма, но дори и целенасоченост. Неговият почти трийсетлетен вилнеж не целял да внесе никакви обществени промени в съществуващия строй; този вилнеж бил самоцелен, превърнал се в поминък.

Нашата историография не може да бъде обвинявана, че трайно е подценявала проблема за кърджалийството. Подобно отношение наблюдаваме у френската историография например, която и до наши дни поддържа, че Великата френска революция била предшествана от „масово разбойничество“ из провинциите¹²⁹. Известно е, че традиционните представи, особено пък отрицателните, имат особена жизненост.

 

ЕДНА НЕОБХОДИМА УГОВОРКА

 

Тук би било място да разгърнем, както се полага в повечето специални изследвания, общия фон, върху който ще обрисуваме разглежданото явление. Тази задача би била лека, защото разполагаме със значителен брой изследвания върху обществено-икономическото състояние на Османската империя или на балканските ѝ провинции през XVIII в. С една дума, бихме могли да ги преразкажем накратко.

В „Мустафа паша Байрактар“ (съчинението, най-близко по тематика до настоящото) А. Ф. Милер е съставил три неголеми глави, които очертават достъпно общата картина на империята през управлението на Селим III¹³⁰. Въз основа на аналогичен, но по-обширен материал е съставил такава картина Ст. Дж. Шоу в новата си монография „Между старо и ново“, посветена конкретно на Селимовите реформи¹³¹. За автора обаче не съществуват многобройните изследвания на онези наши съвременни историци, които постигнаха много в изясняването на проблемите на XVIII в. Тези постижения са взети предвид в някои последни общи съчинения по османска или по балканска история¹³².

Би било неоправдано — с оглед обема на предлагания труд — в него да преповтаряме вече готови научни постижения, които са на разположение на масовия читател и добре известни на специалистите. Там, където изследването влиза в противоречие с тях, това ще бъде указано. Там, където то е в съгласие с тях, това съгласие извеждаме пред скоби. Трябва да напомним повторно и че в настоящото изследване ще бъдат отбягнати въпросите от българската история, които принадлежат към разглеждания период, а именно: дейността на Софроний Врачански, руско-българските отношения по време на войната 1806—1812 г., обществено-икономическото развитие на българското общество, Българската земска войска и пр. Тия въпроси — задача не на османистиката (към която се отнася предлаганият труд), а на българистиката, напоследък бяха сполучливо разработени¹³³.

И така предстои да бъде проследено явлението, което разстроило за цял исторически период живота на Румелня. Всъщност този период бил запълнен не само от него. Кърджалийството било представено или съпътствано от други явления, които — взети в своята цялост, — довели Румелия до състояние, качествено отличаващо се от предходното и следходното. То се равнявало според историографията на двайсет, двайсет и пет или трийсеттодишния хронологичен отрязък, означаван като „кърджалийско време“, „феодални размирици“ или „феодална анархия“.

Най-приемливо при всички уговорки изглежда последното от тези означения: „феодална анархия“. Уговорките са там, че състоянието, в което се оказала Румелия по него време, не било чисто безвластие. По-скоро властта над тази провинция била раздребнена, а дребните или по-едрите „порции“ власт се намирали в непрекъсната динамика. Хаос от самовластие, многовластие, но и безвластие заливал земите ни. Затуй, че такова съотношение не може да бъде изразено с достатъчно адекватен нему термин, ще го означаваме все пак като „анархия“.

Обстоятелството, че наш предмет е едно състояние на хаос, в който участват разнородни и разнопосочни действащи сили,  достатъчно затруднява изследването му. Твърде оправдано — за да не навлизат в тресавището на така неразчленим проблем, — някои изследвачи са изреждали несъподчинено негови компоненти, прояви, резултати; твърде схематично други са избирали една от множеството страни на анархията, за да ѝ подчинят останалите или просто да ги пренебрегнат.

Вече се каза, че за размирието сме принудени да съдим по действията му, както и по действията срещу него. Тази определяща причина налага да бъде изяснено в максималната възможна степен, какви били въпросните действия и противодействия. Тоест тук ще изложим и проанализираме събитията, съставили анархията, в тяхната хронология, за да изведем онази крива, без  която е изключено да разберем анархията като процес, да разберем нейните предпоставки, развитие и резултати.

 

Глава 1

 

ЗАРАЖДАНЕ НА АНАРХИЯТА

 

Нелеко е да установим границата във времето, която отделя предшестващия исторически период от десетилетията на „кърджалийско време“. Ако се позовем на поселищни проучвания, народни умотворения или съчинения по българска история, оказва се, че мненията за началото на това време са несъгласувани. Наченките му са датирани от 70-те или 80-те години на XVIII в. или пък от 1791, 1792, 1793 г. Някои автори са приели и аргументи в полза на своята датировка.

Така например А. Ф. Милер приема за начало на размириците 1791 г., когато първите опити за реформи на султан Селим III подтикнали към действие феодалната реакция в империята¹. Често историците сочат 1792 г. като начален момент на анархията. Някои от тях я отдават на последиците от неуспешните турски войни срещу Русия, когато оголелите и обосели войници, прибирайки се от поход, извършвали безчинства². Тия автори очевидно са повлияни от К. Иречек, който се придържа към същата датировка и същата аргументация³. От своя страна Иречек всъщност възприема датировката на Л. фон Ранке⁴, базирана върху историографията от началото на XIX в. Други автори по-предпазливо указват, че „в голям размер кърджалийските нападения започнали през 1792 r.“⁵, без да поставят въпроса за началото на анархията. Впрочем последната дума на историографията повтаря първата ѝ дума по въпроса: тази на Л. фон Ранке и К. Иречек.

Някои частни изследвания сочат за начало на кърджалийството годината 1793⁶ (към тази датировка се придържа и Щ. Атанасов⁷). Обнародваните от Д. Ихчиев документи за кържалийството имат за най-ранна дата 1793 г.⁸ Именно това — всъщност случайно обстоятелство — е една обективна причина за неточното датиране на началото на „кърджалийско време“. Що се отнася до низ поселищни проучвания, в които намираме сведения за кърджалийството, те обикновено не датират местните предания за конкретно събитие и съвсем не поставят въпроса за наченките на явлението като цяло⁹. Дори някои последни общи съчинения, които засягат анархията, също не датират нейните ранни прояви¹⁰.

С една дума, според историографията изследваното явление се зародило през първите години от последното десетилетие на XVIII в., а именно 1791—1793 г., като в по-новите съчинения е указано, че това били години не на поява, а на увеличение на кърджалийството, и е споменато, че размирици всъщност били налице още в края на 70-те години от същия век. Следователно въпросът за първите кърджалийски действия си остава открит.

Преди да уточним рождената дата на определено явление, неизбежно трябва да формулираме неговата типология — за да бъде то отграничено по черти от продхождащите го сходни такива. Историческите явления обаче не възникват рязко, с напълно изразена типология,— тя се оформя постепенно, докато явлението узрява и се уплътнява. Кърджалийството не прави изключение от това правило. И неговите черти се зараждат една по една. Но още когато установим, че се набелязала първата от тях, ние сме в правото си да констатираме: тук сa наченките на кърджалийството. Процесът на зараждането му пък ще завърши там, където ще бъдат налице всички негови характерни черти; това е точката, която трябва да означим като зрелост на явлението, оформило вече своя типология.

Възниквайки неравномерно поради зависимостта си от географската среда и други обективни условия, освен качествения си растеж (придобиване на черта подир черта до момента на своята пълна характеристика) кърджалийството имало и количествен растеж, изразен в две насоки: численост и пространствено разширение. Тези две характеристики — количествена и качествена — трябва да се намират в необходимото съотношение, за да можем да твърдим, че кърджалийството станало явление. Дори то да беше се изявило с пълната си типология, но ако би засегнало само един-два района на Румелия, нямаше да говорим за „кърджалийско време“, за качествено определен период.

Следователно: първият период на анархията, който предстои да разгледаме, трябва да разкрие двете характеристики на явлението, преди да го назовем завършено — количествена и качествена. Количествената следва да бъде доказана от увеличението на човешкия резерв на анархията, както и от разпростирането на кърджалийството върху все по-голяма територия. Качествената следва да бъде доказана от последователното възникване на отделните черти, чиято крайна съвкупност образувала типологията на кърджалийството.

 

ПЪРВИ КОНФЛИКТИ МЕЖДУ АЯНЛЪКА И ЦЕНТРАЛНАТА ВЛАСТ

 

До XVIII в. липсват сведения за закононарушения, извършени от аяните. Въпреки редовните обръщения на централната власт към „местните аяни“ (аян-и вилает) в нейните окръжни разпореждания нямаме данни за реалната аянска дейност от тия векове. Затуй пък тук и там из кадийските книги на румелийските градове още след първите години на XVIII в. се появяват колективни оплаквания срещу някой аян. Така през 1710 г. селяните от Шамолтос, Зъхненско, се явили пред валията на Румелия Исмаил паша, съпроводени от своя спахия, и се оплакали от аяна си Салихзаде Мехмед ага, който бил им надвзел суми срещу джизието, аваризите и пр.¹¹ Такава била и тъжбата от Якоруда, чийто аян — Абдуррахман, син на Елхадж Юсуф от Мехомия — бил изискал от тях незаконно пари срещу данъци, които те вече били изплатили¹².

Такива положения все още не съдържали нищо конфликтно: аяните, както и органите на държавата впрочем, обирали раята. Тяхната законна прерогатива — да участват в разпределянето на данъчните тежести по места — им създавала удобно алиби за обирничество. Но в единия от цитираните случаи забелязваме как срещу такива беззакония протестирал и спахията на ограбените селяни, който би предпочел друг да не се меси в експлоатацията на неговата рая. По същата причина скоро взели да издигат глас срещу аяните и някои държавни финансови органи: „Когато по указания с ферман начин пристъпих към събиране на постъпленията от джизие на отделни вноски, оказа се, че някои лихвари, които са и аяни на казите, ...изпращат по селата бирници и препятстват събирането на средствата, предназначени за държавата. Те взимат акчетата, приготвени от раята за джизието, заради дадени ѝ под лихва суми...“¹³ Документът датира от 1731 г.

Далечните предпоставки на конфликта между Портата и аянлъка започнали да се очертават — горното сведение визира не конкретен аян, а аяните изобщо. Както можехме да очакваме, част от тях били и лихвари. Освен това те вече имали свои бирници. Първите признаци на голямото бъдещо противоречие възникнали именно върху финансова плоскост: бирниците на централната власт се сблъсквали с бирниците на аяна-лихвар. Въпреки сигналите на разни държавни органи срещу растящите аянски данъчни или лихварски беззакония те открито продължавали. През 1756 г. например в Одрин изстъпили пред кадията 25 души мюсюлмани и рая от селата, като представлявали цялото население. Те повели иск срещу бившия си аян Али ага, който бил им надвзел голяма сума и срещу когото били заведени искове „и от други страни“. При посредничеството на помирителите — сегашните аяни Халил ага и Хюсеин ага — „по пътя на компромиса“ бившият аян възстановил на ищците 3000 гроша, а те обещали да не водят повече дела против него¹⁴.

Тук вече е дума за особено едра злоупотреба. След като аянът възстановил компромисно твърде голямата сума от 3000 гроша, то ще да бил надвзел от подвластниците си поне двойно или тройно. Показателно е и че неговите приемници — настоящите аяни на Одринско — се озовали в ролята на помирители. Тоест: упражнили натиск върху населението да прекрати съдебния спор. Но нека подчертаем, че аяните до средата на века все още се явявали на съд като обвиняема страна, че се случвало да бъдат принудени към отстъпки. И — най-важното: до средата на XVIII в. в оплакванията срещу аяните не се споменава за стрелба и клане. В ход били само данъчни насилия, лихварски грабеж.

Тази твърде обичайна за османската действителност картина все още не предвещавала пожари и кръв в масови мащаби. Донякъде прилично — по видимост поне — протичали и аянските избори: с надлежен протокол пред лицето на шериата. През 1728 г.  например представители от населението на видинското маликяне, което обхващало вароша на Видин, селата Вълчедръм, Мокреш, Медковец, Дреновец, Крива бара, мукатаата Тимок, нахиите Белоградчик, Кривина, Кула, селата Капитановци, Яновци и Раяновци, се явили пред кадията и назъра. Всеки от тях поотделно заявил, че е съгласен досегашният управител на видинското маликяне, аянът им Али Бейзаде Юсуф ага и в бъдеще да запази това си качество¹⁵. Много съществен е фактът, че всички „избиратели“ на аяна били българи, макар из описания район да живеели и мюсюлмани. Не по-малко важен е фактът, че за аян се преизбирал — получавал поне втори „мандат“ — вероятно най-богатият човек в града, откупчикът на цялото маликяне от султанските видински хасове, което обхващало почти територията на санджака. Следователно този едър лихвар, служейки си с подписите на подвластната му рая, овладял и аянлъка над Видинско, елиминирайки като избиратели представителите на пълноправното гражданство — на мюсюлманите. Но нека подчертаем пак: беззаконията на аяните все още били безкръвни, аянът избягвал конфликт с установения ред на управление, избягвал конфликт с централната власт, монтирал избирателни комедии, не употребявал въоръжено насилие.

Първите налични сведения за аянски размирици у нас визират Разградско. Там през 1747 г. се развили събития, които отсетне нарочната анкета означила като „аянска работа“: Елхадж Муртеза и зет му сердарят Ахмед извършили редица насилия, избили „100—200 души без право“ и заграбили под форма на данъци 94 000 акчета. Поради аянския гнет населението заявило, че „не желае да живее по местата си“. За да остане единствен аян над областта, Муртеза влязъл в стълкновение с други двама аяни — Муфтиоглу и Мехмед ага. Те от своя страна се сдружили с жителите от селата Борозан и Йенидже. Така няколко хиляди селяни нападнали Разград, „за да търсят сметка“. Градът бил съсипан и разграбен при сражението между размирниците. След като властта потушила метежа, във Варненската крепост били заточени „няколко души аяни от Разградската каза“, а също и селяни — турци и българи — коджабашии¹⁶.

Споменът за значителното размирие в Разградско от средата на XVIII в. заседнал така дълбоко, че цели два века по-късно бил записан по предания от Ан. Явашов. Според него обаче Разград бил напълно разрушен и ограбен през 1759 г. от 56 души турци — селяни из околните села¹⁷. Както личи от османските документи, нещата стояли другояче: били „аянска работа“, протекла едно десетилетие преди датата, указана по народния спомен.

Към размирие от същия вид трябва да отнесем събитията в Казанлъшко от 1762 г. Дотогавашен аян там бил Абдулбакъ.

Неговите синове Селим и Ибрахим — познати по-нататък с презимето Абдулбакъогулларъ — започнали да вършат безчинства, в хода на които избили множество мирни хора от Казанлък и околните села, а също и разорили края. Обсипана с оплаквания от населението на Казанлъшко, властта призовала Мустафа Заим (един от сподвижниците на двамата аянски синове) в столицата, където му дала висока служба и го предупредила, че ще бъде лишен от владенията си, ако се завърне в Казанлък или дори се среща с лица от тази област. По същото време обаче един от Абдулбакъогулларъ — Селим — се обявил за аян на Казанлък, подпомогнат именно от Мустафа и от писаря на кадилъка, Хасан. Тъй като размирието, което причинили братята, продължавало с нестихваща сила, Портата издала ферман: двамата да бъдат прогонени, имотите им — конфискувани, а самите те — заплашени с екзекуция, ако биха се прибрали в родния град. Населението получило уверения, че понесените от него щети ще бъдат възмездени чрез конфискуваното имущество на Абдулбакъогулларъ. Тия обещания не били изпълнени¹⁸.

Зараждането на аянските размирици в Румелия не би могло да няма връзка с аналогични събития из другите балкански провинции на империята. Известно е, че през 50-те и 60-те години на XVIII в. Албания вече била обхваната от анархия. През 1756 г. властта над Шкодренско узурпирал Мехмед бей Бушатли, с което положил основа на „династията“ на отцепниците, по-късно — паши — управлявали самовластно Шкодренския пашалък чак до 1831 г., когато той бил превзет от похода на Мехмед Рашид паша.

Още от самото начало на отцепничества из европейските провинции станало ясно, че те ще се опрат и върху християнското население. През 1779 г. Портата отправила срещу Епир капудан-паша с армия и флот. Той извършил страшно клане над албанците там, но не смогнал да изтръгне корена на сепаратизма от Шкодра, където вече управлявал синът на Мехмед Бушатли — Махмуд, чиито баща и брат все пак били отровени по заповед на Портата¹⁹.

Впрочем въз основа на редица факти трябва да приемем 1778г. за начало на въоръженото стълкновение между централната власт и европейските ѝ провинции. Описаните събития из Румелия („аянските работи“ в Разградско и Добруджа) не се оказали единствени по рода си. Подобни прояви били се набелязали и из друг румелийски край — Източна Македония.

Аяните на Демирхисар, Петрич и Мелник я превърнали в свое бойно поле още преди 1778 г., когато Портата предприела — успоредно с експедицията на капудан-паша в Епир — и първия поход против размирни румелийски аяни²⁰. Очевидно е, че преди 1779 г. „аянските работи“ довели Румелия дотам, че изключили вече тяхното мирно уреждане. Започвала вътрешна война.

Неин законодателен израз било споменатото вече централно разпореждане също от 1779 г. До тази година аянът бивал „избиран“ от местните първенци и населението, а го утвърждавал органът на Портата в съответната област. Обезпокоена от зараждащото се аянско размирие, през 1779 г. властта наложила аяните да бъдели утвърждавани централно — Портата приемала или отхвърляла даден аян²¹. Както скоро ще се убедим обаче, тази мярка не дала дори привидни резултати.

Към двустранно обявената и окървавена чрез оръжие вражда следва да отнесем и друга мярка, с която Портата целела да осигури реда в Румелия. Все през 1779 г. нарочен ферман до всички румелийски кадии разпоредил да не бъдат избирани за аяни арнаути, тъй като именно арнаутите под предлог, че „търсели аянлъци“, размирявали някои краища на балканските провинции²². Тази мярка стояла в явна връзка с отцепничеството на Бушатлиите, първата проява от този род из земите на полуострова. За отбелязване е, че ранният период на анархията особено често ни сблъсква с компонента ѝ „арнаути“. По всяка вероятност именно поради първенството си в хронологията на размирните събития „арнаутите“ се превърнали в нарицателно за центробежните елементи дори без отношение към тази народност.

Вече бе изтъкнато, че при периодизиране на анархията ни се налага да използваме за критерий практиката на централната власт спрямо размирниците. Следователно като начало в откритата борба на Портата срещу аяните трябва да приемем 1779 г., понеже именно тогава властта взела поне две мерки, целещи да й подчинят аянската институция. Извън тях, но със същия прицел се наблюдава една трета: въоръжени походи на правителствени части, които трябвало да ограничат аянския произвол.

Тук може да се възрази, че седемдесетте години на осемнайсети век свидетелстват за аянски, но не и за кърджалийски размирици. Такова възражение би имало основа, ако сме в състояние да разграничим отчетливо единия от другия вид размирие: ако аянските бойни сили — еялетлиите, „местните войски“ — не преминавали в кърджалийски дружини и обратно. Логично е: въоръжените вече сблъсъци между двамина или по-голям брой аяни, или пък между аянски и правителствени части предвиждали многочислен човешки състав. Белег, който не наблюдаваме по-рано и който свидетелства за количествените предпоставки на анархията.

Самото обстоятелство, че до 1779 г. Портата не виждала причини да се меси пряко в аянските „избори“, говори убедително: до 1779 г. институцията на аянлъка не е представлявала центробежна опасност. От което извеждаме, че еялетлиите — издържани от аяните — не били използвани във вреда на централната власт. Краят на седемдесетте години обаче бележи край на взаимната търпимост, ако не дори на изгодното взаимодействие между Портата и аянлъка. Аянският институт разкрил противоцентралистичната си същност.

 

НАЧЕНКИ НА КЪРДЖАЛИЙСТВОТО

 

И веднага се проявила друга черта от характеристиката на аянлъка, та и на анархията изобщо: взаимовръзката между аяни и кърджалии, макар че все още не сме в правото си да назовем последните така. През седмото десетилетие на века кърджалийството не било се оформило, но вече бил налице човешкият резерв, който щял да премине в кърджалийски. Такъв преход, както ще видим, бил не само лек, но и неминуем.

През седемдесетте години властта подирила и нови по вид мерки против навдигащата се анархия. Наложило ѝ се да ги дири, понеже се задало и ново по вид размирие. Предложението за тях излязло от управляващата върхушка: от султан Девлет Гирай.

Когато Девлет Гирай набирал войска за Руско-турската война от 1768—1774 г., част от нея се разбягала и присъединила към „разбойниците“. Те подложили на чести нападения и грабеж някои селища из Източна Тракия. По мнение на Гирай излишно било да бъде поставяно населението от областта под взаимно поръчителство и да бъде събирана парична гаранция от него. Селяните били дотам разорени от „разбойниците“, че нямали сили да се организират за противодействие.

Цитираното свидетелство датира от 1773 г.²³ То указва два важни момента. Първо: очевидно многочислени „разбойници“ действали из значителен район, близо до столицата, открито и трайно. Че тези „разбойници“ се отграничавали от предходния тип, говори не само количественият показател. Отграничава ги категорично фактът, че срещу тях се налагало да бъдат приложени мерки извън традиционните дотогава — взаимно поръчителство и събиране на парична гаранция от населението. Следователно управляващата върхушка си давала сметка, че традиционните мерки са станали неефективни. Защо? — Защото имала да воюва и с нетрадиционно по същност размирие. Второ: соченото размирие не било свързано с „аянска работа“, а се появило самостоятелно.

Следващото петилетие довело събития, които вече плътно предхождали оформеното кърджалийство. Тяхна характеристика била не само нарастващото количество размирници — при непълнота на източниците изобщо не можем да определим абсолютния брой хора, увлечени в анархията. Толкова повече трябва да търсим постоянно оформящата се типология на явлението по неговите качествени черти, отразени тук и там из наличния материал.

Почти повсеместно — вече се каза — историографията свързва наченките на анархията в Османската империя с войната от 1787—1792 г. Затуй се налага да спрем нарочно внимание върху данните за такива наченки до 1787 г. — така ще проличи доколко явлението действително се зародило във връзка с войната (поради бойните несполуки, обедняване на производителното население, масово дезертьорство) и доколко я е предшествало.

Впрочем осемдесетте години на века свидетелстват, че кърджалийството започнало да се очертава със собствена характеристика, само част от която била масовостта му. Такава масовост впрочем все още не била налице. Но във всеки случай и по него време размириците действали изолирано, в кратки набези и под естествено прикритие. Така още през 1780—1781 г. многочислени „разбойници“ с месеци върлували из казите Узунджово, Султанери, Гюмюрджина и Димотика. Според установената дотогава практика тук пристигнал нарочен емисар от Цариград, за да постави под взаимна гаранция населението на изброените кази и го задължи само да се справи с разбойниците. Застрашени, сто и петдесет души от тях се изтеглили в набързо построени за самозащита кули, докато друга част поели планината²⁴.

Случаят е един от първите нам известни, където откриваме някои нови размирни тенденции. Няма как да го приравним към селски бунт понеже „разбойниците“ не били от определено село или няколко села. Изключено е да го наречем и хайдутство, тъй като било дума за многочислени дружини (сто и петдесет души наброявали само ония, които се укрили при джемаата). Не е основателно да търсим в случая масово дезертьорство, защото през 1780—1781 г. империята не била във война, нито била обявена мобилизация. Размирицата из четирите споменати кази с повече основание следва да приемем за зачатък на кърджалийски действия. Не ги дефинираме като чисто кърджалийски поради обстоятелството, че мерките срещу тях не били „противокърджалийски“: пострадалото население било поставено под взаимно поръчителство. Това показва, че явлението все още било ново — иначе Портата би била наясно по неговия характер и по безполезността на традиционните противоразмирни мерки срещу него. А предложението на султан Девлет Гирай от 1773 г. да бъдат търсени други средства против по-масово размирие очевидно останало без последствие; старите методи за осигуряване на реда продължавали да бъдат в сила.

Все през годината 1781 настъпили размирици в Северна България и Добруджа. Още преди април из Никополско вилнеели значителен брой разбойници, имената на 16 от които съобщил на властта русенският кадия. Сеид Мехмед паша ги прогонил оттам в Русенско, където те измъчили раята с насилията си, без местните власти да могат да им попречат. Затова се наложило разбойниците да бъдат амнистирани и поставени под лична гаранция, дано се смирят²⁵.

Не без интерес е, че всред имената на 16-те разбойници намираме Алемдар Мустафа — известен, в историографията като Мустафа паша Байрактар. От интерес е и че размирниците, които местната власт не смогнала да изтреби или поне обезвреди, били амнистирани от централната власт — една пакостна практика, станала хроническа по време на анархията: щом даден главатар, непокорен аян или цяла размирна дружина се оказвали неуловими, неизтребими, непримирими, султанът великодушно ги помилвал, срещу което уж ги задължавал с лоялност. Но тъй като не размирниците изпросвали такава амнистия, а тя им бивала натрапвана, то логично е, че безбройните помилвания не водели до никакъв резултат. Те само убеждавали провинените, че са безнаказани; те ги уверявали в невъзможността на Портата да се разправи с размирието. Тук е съществено да подчертаем, че съзнание за това свое безсилие централната власт доказала още при зараждането на анархията.

По-обхватни от по-раншните събития в Добруджа и по крайбрежнието ѝ настъпили през същата 1781 г. Там всъщност вече имало две размирни огнища. Колкото и неочаквано, едното представлявало вакъфът на шейх-юл исляма. Такива владения се ползвали с неприкосновеност, която разбойническите главатари Конул Осман и Мечек превърнали в безнаказаност за деянията си. Начело на многобройна дружина, те превзели село Йени кьой, Мачинско, което изгорили и изклали жителите му. След това Осман и Мечек се оттеглили върху територията на вакъфа, та пашата на Узи трябвало да измоли от Портата нарочно разрешение, за да изкорени разбойническата дружина от вакъфска земя²⁶.

Второ подобно гнездо из Добруджа се очертало през 1781 г. в Балчишко. Тамошните размирници били оглавени от Елхадж Ахмедоглу Хюсеин ага, от Алемдар Доганболу, Шехбезоглу Ибрахим и др. Ибрахим в качеството си на балчишки сердар наложил незаконно за аян баща си Ахмедоглу Хюсеин ага. След туй аянските синове събрали наоколо си скитащи разбойници и местни жители, начело на които се впуснали в обири и нападения над Балчишко, което успели да разорят²⁷.

Повече, отколкото събитията в Източна Тракия от 1781 г., тези в Добруджа и Североизточна България разкриват елементите на твърде оформена типология — на кърджалийството. Цитираните случаи не само доказват разпространението на многобройни и отявлени разбойници, не само изясняват, че тия разбойници били „професионални“. Те определено сочат, че размирният човешки състав бил комплектуван и от местно население. Освен това тук вече се говори за дружини, които не били равнозначни на предходните обединения от по неколцина харамии или хайдути — доказва го обстоятелството, че новите групи успели да превземат села, да ги ограбят и опожарят, както и да изколят няколкостотин мирни жители.

Нека изтъкнем като нововъзникваща и запазила се в типологията на развитото кърджалийство черта и естеството на размирните действия от 1781 г. То се изразило в нападения над селища, в основното им разорение, в масови убийства на мирни жители, в масов грабеж. Такива методи не били присъщи ни докърджалийските размирници.

Типичната за анархията като цяло черта — взаимодействието между кърджалийство и аянлък — също вече намерила израз през 1781 г.

На последно място, но едва ли последно по важност е обстоятелството, че в обемистата преписка по размириците в Североизточна България от тази година се натъкваме на няколко имена, добили широка и мрачна известност през кърджалийското време: Конул Осман, Мечек, Исмаилли Али, Сатъогулларъ, Ахмедоглу Хюсеин ага, както и Алемдар Мустафа. Някои от тях вече били завършени главатари, каквито си останали и през следващия период — на ръзгърната анархия. (Исмаилли Али и Сатъогулларъ предвождали дружини из Добруджа, без да имат връзка с кое да е от двете споменати размирни огнища²⁸.)

Подир две години — през 1783 — в Севлиевско избухнали размирици, чийто характер не оставя съмнение: те били вече чисто кърджалийски. Тук претенденти за аянство (извън „законния“ аян, заграбил властта също силом) имало четирима. Единият от тях, Елхадж Ибрахим, потърсил укритие при Максуд Гирай, но по-късно бил заловен и заточен във Видинската крепост. Междувременно Хумбараджи Мехмед със синовете си Халил и Ахмед, както и Кола Абдулла събрали значителни дружини, в които влизали скитащи разбойници, дезертьори и войнуци-българи от с. Пордим, Плевенско. Документите говорят за стотина конници и над толкоз пешаци, които извършили големи нападения над селата Дебнево, Градница, Добромирка, Дамяново и пр., избивайки мнозина турски първенци. Успешно нападнато и разграбено било самото Севлиево. Размирицата траяла през цялата пролет на 1783 г.²⁹ Не разполагаме с източници за изхода ѝ. Според един документ властта издирвала българите, взели участие в нея³⁰.

Налага се констатацията, че още в началото си осмото десетилетие на века очертало кърджалийството като настъпателно възникващо явление — всяка негова следваща проява носела вече по-завършена характеристика. Така в случая със Севлиевско от 1783 г. освен изтъкнатите досега нейни елементи (голяма численост, обособени дружини, открито нападение на селища, взаимодействие с аянския институт) откриваме допълнителни — те ще останат типични и за вече развитото кърджалийство. Към тях трябва да отнесем състава на кърджалийските дружини: смесен не само социално, но и народностно. Тази черта на явлението била качествено нова за размирните процеси в империята: до разглеждания период християни и мюсюлмани не били образували доброволни многочислени съединения. Зачатъка на такова взаимодействие забелязахме още при разградските размирици от 1747 г., когато наред с турците били наказани и българи. В него случай обаче не бе ясно доколко тия българи били съдейци и доколко — пострадали в качеството си на пазители на реда коджабашии, който тъй и не опазили. Докато при севлиевската размирица от 1783 г. българите от Пордим били участници в нея.

Друг нов момент, характеризиращ кърджалийството и впоследствие, е нападението над град — Севлиево в случая. Както ще потвърди по-нататъшното изложение, кърджалийските дружини се обединявали с крайната цел да разграбят градове, да овладеят градски центрове.

Накрая — що се отнася до качествения анализ на описаните събития, — в тях констатираме елементи на „кърджалийска идеология“. Освен че е в кавички, изразът трябва да бъде и подчертан като условен: минимални са елементите, които биха намекнали, че кърджалийството имало ако не предварително, то поне впоследствие възникнало съзнателно оправдание или намерение из областта на идеологията.

Впрочем когато някои органи на централната власт в Севлиевско се обръщали към размирниците от 1783 г., за да ги приканят към усядане и смиряване в името на шериата, последните изтъкнали, че не ще мирясат, понеже не припознавали никакъв шериат³¹. Това било естествено за всички тогавашни престъпници: щом шериатът бил идеологическа основа на съществуващия обществен строй, излезлите извън закона отричали чрез действията си тази идеология. По-съществен тук е моментът, че размирниците от 1783 г. изказвали съзнателно отношение против шериата.

 

„ХАСКОВСКИТЕ РАЗБОЙНИЦИ“

 

Третият голям, не междинен, а вече „кърджалийски“ случай бил набелязан южно от Балкана, също из равнинен район. Тук ще изтъкнем друга една качествена черта на кърджалийството: за разлика от предходните размирни форми то търсело терен за действие най-вече из равнините. Туй не означава, че кърджалийските дружини отбягвали планините. Типичното за тях обаче е, че не отбягвали и полето, дори напротив: там именно разгръщали те своите най-обхватни операции.

Впрочем през 1783 г. голям 6poй разбойници тревожели с чести, силни нападения Хасковско и Източните Родопи. Срещу им била изпратена нарочна войска; началникът ѝ потърсил отговорност от населението на 12 кази на областта, но ефектът от акцията му бил нищожен. Оказало се, че същото население живеело в мир с разбойниците, които отнесли лека победа над правителствените части³².

По всяка вероятност тук е дума за вече отбелязаните от 1780—1781 г. размирици, които значителен брой разбойници причинили в казите Узунджово, Султанери, Димотика и Гюмюрджина. Нека напомним, че част от литературата сочи именно въпросната област — северните райони на Източна Тракия — като родина на кърджалийството. Авторите, които се придържат към такова схващане, наистина имат предвид по-късен период — 1792—1793 г. Те назовават и различни главатари — от Емин ага Хасковски или Кара Фейзи до Индже Стоян и Мехмед Синап — като най-ранни кърджалийски предводители. Във връзка с това въпросните автори не са единни и по въпроса за изходната точка на кърджалийството: то е представено от тях като бунт на еничари, селски бунт или количествен взрив на разбойничеството³³.

Очевидно е, че Св. Миларов, Ст. Заимов, В. Дечев, Й. Попгеоргиев са описали различни, дори съвсем разнородни събития. Опитът на Щ. Атанасов да ги подведе под „селски въстания“ не изяснява въпроса за наченките им — такова въстание възниквало някак навсякъде³⁴. Съществено за нас е, че недълго след „кърджалийско време“ — едва подир столетие (при което цитираните автори са се позовали на местни спомени) — именно районът на Хасково и Родопите бил сочен в тия спомени като родина на кърджалийството.

Народната памет в случая не греши — именно събитията в Хасковско от 1785 г. (а не по-късните, от 1792—1793) дали нарицателното „кърджалия“.

Тия събития ще да били по-нататъшен развой на предшестващите ги тук (след средата на 70-те години), описани по-горе. Те явно изобщо не били заглъхвали — през 1784 г. из същите краища върлували разбойниците на Байрамлъоглу Салих, Бояджиоглу, Муслиджик, Чилигироглу Омер и Илямоглу³⁵.

Както узнаваме, през 1785 г. в Хасковско действали вече 700—800 души размирници. Предвождани от Хаджи Ибрахимоглу, Ак Осман и Къвърджъклъ Халил — все хасковци, — през септември 1785 г. те вече били извършили низ безчинства. В града се появил изпратен от Одрин бостанджибашия, който изискал в съгласие с нарочния ферман населението да се организира за борба с насилниците³⁶.

То било поставено под взаимно поръчителство: все още — традиционна мярка. Съставените по този повод кадийски документи съдържат остри заплахи към мирните жители, ако последните биха подпомагали разбойниците или биха ги допуснали върху територията на съответната каза³⁷.

Наместо така изпитани противоразмирни средства поне да ограничат произшествията, в края на октомври същата година разбойниците вече били напреднали на север и запад. Те нападали селища из Пловдивско, Чирпанско, Новозагорско и Старозагорско. Тяхна жертва станал между другото богатият самоковски търговец Янко. А подкрепял вилнежите им аянът на Нова Загора, Хюсмен. Преследвани от одринския бостанджибашия, те се изтеглили с бой към Казанлък, за да се доберат до укритието, предложено им от казанлъшкия „разбойник“ Куру Хасан³⁸. Въпреки всички мерки — аналогични на току-що споменатите³⁹, — многочислената дружина не само не се пръснала, но и влязла в открито сражение с местно опълчение от Старозагорско на 25 октомври 1785 г. Тя дала убити, а предводителите ѝ Хаджи Ибрахимоглу от Хасково и Куру Хасан от Казанлък се отдръпнали в с. Джумалъ. Там местното опълчение ги обкръжило и уж изтребило⁴⁰.

Нещата обаче не спрели дотук; част от разбитата дружина ще да се разсеяла из Северна Тракия — наложило се събитията да бъдат широко разгласени, за да бъдела тя преследвана⁴¹. Тези събития дали така широк отглас всред мирното население, че (както съдим по един доклад от София, съставен в края на същата година) многобройни самоковци били потърсили убежище в румелийската столица, след като за борба с размирниците бил назначен Абди паша, новият валия на Румелия⁴².

Ако размирните прояви, отбелязани до 1785 г., в по-голяма или по-ограничена степен съдържали отделни черти на кърджалийство, то действията на „хасковските разбойници“ (така са назовани те в повечето документи по случая) били кърджалийство в завършен вид. Ще рече, народният спомен уместно е свързал началото на това явление именно с Хасково.

Преди всичко тук размирната дружина достигнала количествения показател — неколкостотин човека. (Не говорим за комбинирани действия на няколко дружини, когато съставът им бил изчисляван и в хиляди.) Освен количеството обаче в хасковския случай намираме съсредоточени всички качествени черти, които обрисуват кърджалийството като явление, като го отграничават от предходните и следходните размирни форми в миналото на Балканите под османска власт. А именно: многочислени, разнородни по социален и народностен състав, спонтанно формирани дружини, които разгръщат действията си из равнините, имат за цел да разорят и ограбят селища, включително и градове, като предприемат открити сражения, опрени върху съюза си с аяните или самостоятелно; тези действия са стихийни, но обективно насочени против съществуващия ред, представляван от органите на централизма по места или от правителствените войски и пълномощници на Портата.

Кърджалийството завършило облика си — въпреки своето още неповсеместно разпространение — между 1780 и 1785 г.

През посочените пет години традиционните противомерки на властта вече успели да докажат пълната си неефективност срещу новото явление. Затуй успоредно с тях били въведени и други: изпращани били и нарочни наказателни войскови части, както и било мобилизирвано мирното население по места за самоотбрана против размирниците. Тази нова за условията на империята практика говори, че най-късно през 1785 г. вече била открита войната между столицата и Румелия. На такова заключение ни навежда и обстоятелството, че за борба с „хасковските разбойници“ бил назначен нарочен командващ: румелийският бейлербей Абди паша. В негово лице били обединени първата длъжност във военноадминистративната йерархия на империята и командването на войските, специално насочени против „хасковските разбойници“. Това е достатъчно свидетелство, колко съдбоносен бил за централизма настъпващият конфликт. При все че 600—700 души размирници не би трябвало дотам да стреснат властта, явно е, че зачестилите през последните години събития, сходни по характер и прояви, вече я обезпокоили сериозно.

Започнала феодалната анархия.

Въпрос на случайност, изглежда, е, че в един документ от 1785 г. фигурира определението „кърджалъ ешкиасъ“ — кърджалийски разбойници⁴³. Случайност, твърде показателна: успоредно c дооформяне на въпросното явление възникнал и терминът, който го обозначил. Наистина веднага подир появата си той изпаднал из османската епистолика, където бил последователно изместен от друг — „даалъ ешкиасъ“, — но се запазил като единствено от всъщност няколкото названия на това явление в българския говорим език вече две столетия.

Преди края на 1785 г. и в другото основно размирно огнище на България — североизточните ѝ области — се появили с нова сила метежи на аяните при вече изтъкнатото тясно взаимодействие с местни кърджалийски дружини.

Законният аян на Русе Бурунсуз Ахмед през 1785 г. бил прогонен из своята област от някой си Челеби Мехмед, който се добрал до аянлъка чрез кръвопролитни сблъсквания не само с  дружината на предшественика си, но и с мирното население. За обема на конфликта можем да съдим по това, че новият аян заробил и разпродал извън Русе 170 жени-туркини, че ограбил русенската черква, а също и голям брой богати градски жители. Негова основна сила в тия боеве били дружините на главатарите Кючюк, Узун Мутиш и Дели Заим, които през 1781 г. били прокудени от Никополско, та преминали в Русенско⁴⁴.

Твърде сходни произшествия все тогава протекли и в Търговищко. Центърът на този район бил нападнат от дружината на бившия му аян — Менлиоглу (?) Ибрахим, — отстранен наскоро от аянлъка си заради многобройни безчинства⁴⁵.

Както и в по-горните, така и в последните цитирани случаи се проявили отчетливо всички черти на вече оформеното кърджалийство. И най-вече: трайно сложилият се съюз между кърджалийските главатари и местните непокорни аяни. Този съюз щял да бъде задълго плътна основа на анархията в Румелия.

От 1779 (първият поход срещу размирни аяни в Румелия) до 1785 г. били изминали шест години, а съюзът между аянлъка и кърджалийството ставал все по-перспективен. Този опасен за централизма факт предизвикал мярката, за която се спомена: формалното отменяне на аяните.

„Аяните на провинциите, градовете; казите и нахиите на богопазената ми империя, макар да са поставени под правила и разпореждания, не са чужди на притеснения и разновидни насилия, които се стоварват върху жителите и раята. Особено в някои кази, като се събират и взаимно заменят по двама-трима аяни, всеки от тях свиква и си подчинява жителите на селата и на  провинцията, както си иска...“ И след като изброява всевъзможните насилия и машинации на ония, които се стремели към аянлък или вече били го овладели, ферманът продължава: „Понеже това вече е станало известно, налага се решително да се премахне плячкосването, за да не се подлага на престъпни деяния сиромашта. Поради туй оттук нататък в градовете и казите на богопазената ми империя се премахва думата аян. За наглеждане на местните работи и разпределянето на данъците жителите и раята да изберат помежду си някой от старейшините, когото искат, под името градски кехая... Да се заличат регистрациите на по-рано издадените заповеди за аянства и така да се спасят божите раби от споменатата беда... Прочее, единствено от желание да покровителстваме и опазим раята от злодеяния и насилия... занапред думата аян се премахва...“ Тази окръжна заповед датирала от 1—10 април 1786 г.⁴⁶

Пълната безпомощност, която централизмът изявил по време на феодалната анархия, проличава още в този, относително ранен ферман. Оказва се, властта била наясно кои са съдбоносните ѝ врагове из провинциите. Оказва се, че тя отправила след първите им въоръжени акции правителствени войски да смирят аяните. А растящото въпреки всичко аянско надмощие по места я принудила на мярката, която била смехотворна: премахване на думата аян! Впрочем, ако тази мярка изобщо би влязла в сила (което никак не се случило), печалбата на султана щеше да бъде такава: вместо из провинциите да вилнеят, обират и убиват аяните, същата дейност биха развили местните насилници под името „градски кехаи“. Но излишно е да поставяме тук условието „ако“ — нито за ден аянлъкът не бил премахнат на практика ни в Румелия, ни в Анадола. Както мнозинството подобни разпореждания на Портата, и това си останало на книга.

Затуй пък много плътно го последвали размирни действия, които потвърждават, че кърджалийството окончателно се формирало до соченото време. През юни 1786 г. кърджалийските главатари от Шуменско и Делиормана (Джанбаз Чора Мехмед, Хасан ага, Мехмед, Кючюк Ахмед бей и Мечек Хюсеин, Казджи, внукът на Бабурли) заедно „с онези от града Нови пазар и казата му възнамерили да нападнат Шумен“. Правителственият хасекия, който пребивавал в Осман пазар, с бърз набег се вмъкнал в заплашения град, където „с помощта на кадията и на цяла тълпа жители задружно се заели да укрепяват града и да подготвят мерки за отблъскване на лукавите разбойници. Тъкмо когато полагали тия усилия, на 19 шабан, в петък на разсъмване отбелязаните разбойници нападнали от всички страни посочения град, започнали сражение и клане, ограбили много къщи и дюкяни, избили множество, поругавали честта на хората и пр. Освен това те обсадили в конака споменатия хасекия Чаушзаде (по-сетнешен аян на Шумен, б. а.), един от домовитите хора на града и други видни граждани и ги нападнали от всички страни. Последните се сражавали до смърт и водили непрекъсната битка в течение на десет часа, но поради голямото числено превъзходство на разбойническата шайка тя успяла да плени кадията, споменатия хасекия и останалите“⁴⁷.

Тук няма вече никакво съмнение: кърджалийството било не само оформено, но и разгърнато. Както подчертахме, негова главна цел било разграбването на градските центрове, където обирът бил плодоносен. Успеха си такива нападения можели да осигурят само чрез съюзяването на няколко кърджалийски дружини. И в случая с Шумен, както по-рано в случая със Севлиево, подобен съюз бил осъществен и сполучил.

Впрочем нека наблегнем на още една черта от типологията на кърджалийството: образуване на съюзи от многочислени дружини. Нека наблегнем повторно и на още една черта, характерна не само за кърджалийството, но за кърджалийско време изобщо: и при случая с нападението над Шумен, както и по-рано при случая с нападението над Разград... главатарите увличали със себе си множество жители от околните села или съседните градове. Този похват намерил разпространение от 70-те години на XVIII в. нататък, докато довел Румелия до повсеместна феодална анархия.

 

 

Глава 2

 

АНАРХИЯТА ДО АМНИСТИЯТА ОТ 1793 г.