Италия

 

 Йордан Николов

 

В заника на Средновековието Италия преминала през един от най-необикновените драматични периоди на историческото си битие. В условията на административна разпокъсаност, на изостаналост, в страната било установено двувековно чуждоземно господство. Икономическата стагнация, настъпила в самия край на XV в., продължила и през следващите столетия. Ренесансовият подем през XVI в. бил заменен през следващия XVII в. с упадък. Това било време на дълбоки промени, на трансформации, на социални сътресения, на етнически изпитания, които италианската нация била принудена да изживее, за да запази своята народностна идентичност. Епоха на конфликти и поражения, на изключително бавно възстановяване.

Най-малко четири неблагоприятни причини се отразили гибелно върху съдбините на Италия и определили характера на нейното обществено устройство. Първата от тях били Великите географски открития, които наложили да бъдат преместени пътищата на средновековната търговия от Средиземно море по бреговете на Атлантическия океан и Северно море. В резултат от настъпилите преобразувания италианските търговци били изтласкани на заден план от испанци, португалци, холандци, англичани. Много сериозни проблеми създала Османската империя, която нахлула в Средиземно море, покорила Алжир (1519), Триполи (1531), Тунис (1534) и се устремила към Централна Европа, завладявайки Унгария (1540). Освен това продължителните войни от 1494 до 1559 г., бушували върху земите на страната, разорили множество градове и нанесли невъзвратими погроми и щети върху населението. Двувековното чуждоземно господство, което последвало, прекъснало естественото закономерно развитие на Апенинския полуостров и забавило социално-икономическия, обществено-политическия и духовнокултурния живот на италианската нация.

 

Италия — раздробена, но единна

 

Историците на Италия, които изучават нейното минало, единодушно говорят за политическа раздробеност и разпокъсаност на страната. Това заключение се приема без всякакво съмнение от изследователите. Политическата раздробеност на страната била едно от нейните своеобразия. Най-общите закономерности, които обусловили централизираната монархическа система на управление в страни като Франция и Англия — силна кралска власт, общ икономически център, оформен национален пазар и пр., влияели много слабо в италианските земи. На Апенинския полуостров продължили да отстояват своята самостоятелност старите политически структури, изградени през отминалите столетия. Под названието „Италия“ се разбирало не само „италианското кралство“, но и земята в целия Апенински полуостров.

Италия през 1494 г. - карта по историческия атлас на Уилям Шефърд

Автор: Fulvio314  Лиценз: CC BY-SA 3.0

 

Идеята за единство на италианската нация съществувала, но тя не се била превърнала във всеобща тенденция, в консолидираща сила на обществените отношения. Поради тази причина тя била слабо изразена, а понякога едва се проявявала.

В конструкцията на управленските институции на Италия се налагали градовете-държави — Венеция, Генуа, Милано, а също така и княжествата Савоя и Пиемонт. В Средна Италия се утвърдила Флоренция. Самостоятелно се развивала Папската държава. Кралствата на двете Сицилии водели автономен и независим начин на живот.

Венецианската република  изживяла периода на своя разцвет през XIV–XV в., когато се превърнала във велика държава, в същинска средиземноморска империя. По устройство тя била олигархическа република. Органите на управление се формирали от магнатите, влезли в известната „Златна книга“. Големият съвет, включващ пожизнено избрани членове по родова принадлежност, решавал държавни въпроси, а Малкият съвет, Сеньорията, контролиран от дожа на Венеция, представлявал правителствена институция на републиката, върховен изпълнителен орган на управление. Сенатът уреждал администрацията в колониите, осъществявал външната политика. Висшият съдебен орган, Съветът на четиридесетте, движел различните колегии на магистратите и решавал разнообразни стопански, обществени и други задачи. Съветът на десетте пък бил наказателен орган, създаден още в началото на XIV в. Под ръководството на дожа, избиран пожизнено, провеждали своята дейност различните органи на управлението.

Материалният стабилитет на републиката, брояща 150 000 население, бил постигнат на базата на просперираща занаятчийска и търговска дейност: 6000 души строели кораби, 16 000 — произвеждали сукнени, копринени и памучни платове, 25 000 служели във флота. По данни на Т. Мочениго от 1421 г. населението наброявало 195 000 души. Процъфтявайки стопански, градът-държава пристъпил към разширяване на своите граници. След като се укрепила в Далмация и в няколко селища на Албания, Венеция продължила да разширява земите си с островите на Йонийско море. Владенията ѝ обхванали марка Тревизо, Басано, Виченца, Верона и Падуа, Бреша, Бергамо, Равена, Кремона. За известно време тя владеела Римини и Чезена. Турската инвазия обаче застрашила позициите на Венеция в Леванта — от нейните имения отпаднали Тана, Негропонт (Евбея), макар републиката да компенсирала загубите чрез завладяване на о-в Кипър.

Успехите на Венеция плашели другите европейски държави. Образувана била Камбрейската лига. Сключена на 10 декември 1508 г. в гр. Камбре между папа Юлий II, Максимилиан I, император на Свещената римска империя, Луи XII, крал на Франция и Фердинанд I, крал на Испания, а също и Флоренция, Мантуа, Ферара, Савоя и др., лигата имала за цел да води борба против републиката. Съюзниците се стремели да поделят именията ѝ, обхващащи огромни територии. Първите нападения на крал Луи XII и на германските бойни подразделения сломили нейната съпротива. Покорени били Верона, Пиаченца, Падуа, но венецианците успели да си ги възвърнат. Отначало папата наложил над републиката интердикт, но след като било постигнато разбирателство между него и венецианците през 1510 г., Камбрейската лига се разпаднала. Взаимните отстъпки, които били направени, изгладили възникналите противоречия.

Генуа, разположена на брега на едноименно езеро, продължавала да отстоява правото си на най-голямо пристанище на Апенинския полуостров. Поради своята важна позиция, удобно географско разположение и стопански ресурси, градът-държава попадал неведнъж под чуждоземна власт: френския крал Шарл VI, тираните Висконти и Сфорца. Когато пламнали италианските войни (1494–1559), Генуа неведнъж била окупирана от френския владетел. Едва през 1528 г. император Карл V дал съгласие да бъде възстановена републиката, но под патронажа на Испания. Новата конституция, която била приета, узаконявала олигархическата форма на управление. Положението на старата и новата аристокрация било узаконено в известната „Държавна книга“ от 1528 г. (Liber civitatis). След като търговията била редуцирана и ограничена от съседните държави, търговските фамилии започнали да се занимават с банкерска дейност. Нараснало значението на банката „Сан Джорджо“, която кредитирала магнати в кралство Испания и други страни. През XV–XVI в. настъпил подем в копринената промишленост, но през следващия XVII в. тя западнала.

Другият голям град в Италия — Милано  се превърнал в средище за производство на оръжие, коприна и сукно, на търговска дейност. Управлението било съсредоточено в ръцете на архиепископа и на аристокрацията. Правата на комуната, узаконени с клаузите на мира, подписан в Констанц, били отменени през 1329 г., когато се установила тиранията на фамилията Висконти, превърнала през 1395 г. Милано в столица на херцогство. С известни прекъсвания управлението преминало в ръцете на рода Сфорца.

Основоположникът на династията Муцио Атендоло (1369 — 1424) получил прозвището „Сфорца“ заради силата, която притежавал: на италиански sforzare означава „силен“.

Град Милано бил провъзгласен за херцогство от Франческо Сфорца (1401–1466), син на Муцио Атендоло. По професия Франческо бил кондотиер, работещ в Милано, Венеция и Флоренция. Той взел дъщерята на последния представител на династията Висконти Бианка-Мария за съпруга. Това му вдъхнало кураж и през 1450 г. той влязъл в Милано, завладял го и се обявил за херцог (1450–1466), а града провъзгласил за херцогство. С подкрепата на аристокрацията границите на херцогството обхванали голяма част от земите на Ломбардия, Бари и Генуа.

Миланското херцогство запазило политическа самостоятелност при двама херцози — Максимилиано (1512–1515) и Франческо II (1521–1525). През 1535 г. то загубило своята политическа независимост и преминало под испанско господство.

Савоя, разположена в Северозападна Италия, била превърната от местния граф през 1416 г. в херцогство, в което влизал и Пиемонт. Част от градовете, по-точно Асти, Торино и др., не били достатъчно развити и тяхното самоуправление било ограничено. По време на войните между Хабсбургите и Франция херцогство Савоя било разорено и опустошено. Областта Пиемонт (която по-късно заедно със Савоя влезли в кралство Сардиния) общо взето изоставала в своето развитие, поради което не могла да запази самостоятелността си. Маркграфство Салуцо, влизащо в пределите на Пиемонт, взело участие в конфликтите между Франция и Савоя, но по време на Италианските войни местните маркграфове взели страната на Франция.

След настъпателните операции на френския крал, през 1548 г. Салуцо било окупирано от французите, но през 1588 г. херцогът на Савоя Карл Емануил I успял да го освободи и да го присъедини към своите владения. Сключеният през 1601 г. договор в Лион постановявал маркграфството да бъде предадено на кралство Франция, но разменено с Брест, Бюже и Жекс. Държавата Монферато, влизаща също така в Пиемонт, била създадена като маркграфство в края на X и началото на XI в. Отначало столица на маркграфството бил гр. Киваско, а след това Казале. Своята самостоятелност то запазило до 1536 г., когато преминало във владенията на херцозите на Мантуа, Гонзага. За херцогство било провъзгласено през 1575 г. След това започнало присъединяването му към Пиемонт.

В земите на Средна Италия се утвърдил гр. Флоренция, забележителен промишлен и търговски център. Още през XIV в. населението му наброявало повече от 100 000 жители. Местните занаятчии произвеждали великолепни ленени тъкани. Формите на управление в този голям град-държава, разположен на р. Арно, еволюирали. При комуната градът се управлявал от консул, възглавяващ върховния орган на властта, Съвета, състоящ се от 100–150 членове. При острите противоречия, които започнали да разтърсват града, на мястото на консула започнал да се избира подест. Когато партията на гвелфите (названието идва от Велфите, херцозите на Бавария и Саксония), обединяваща противниците на Свещената римска империя, победила партията на гибелините (защитаваща политиката на императора), била издадена първата конституция. Според нея комуната ще се управлява от военна организация начело с капитан. Съвет от 12 старейшини заедно с капитана обсъждали и решавали възникналите проблеми. Сеньориалният режим на Медичите, възникнал през 1494 г., бил изместен от републиката при Джироламо Савонарола (1452–1498). През 1512 г. Медичите отново възстановили своето господство. Едва за три години, от 1527 до 1530 г., била върната републиката, за да бъде изтласкана отново от Медичите. Флоренция била превърната в херцогство през 1532 г., а през 1569 г. — във Велико херцогство.

Кралството на двете Сицилии, както се нарича в историографията институцията, включваща Сицилия и Южна Италия от 1504 г. насетне, има драматична история. Още в началото на Италианските войни, респективно 1495 г., кралството станало предмет на аспирациите на Франция и Испания. Южна Италия едва успявала да запази своите позиции, но в края на краищата паднала под ударите на испанското кралство Арагон. Кралят на Арагон и Сицилия Алфонсо V поставил началото на своята Арагонска династия (1442–1501) . Приел титлата „крал на двете Сицилии“, Алфонсо V, по номенклатурата на Сицилия — Алфонсо I (1416–1458), успял да обедини през 1442 г. Арагон и Сицилия с кралство Неапол. Претенциите на Йоанна Неаполска и Луи III Анжуйски за престола не се увенчали с успех. Крал Алфонсо V успял да се укрепи на трона. Неговият наследник Фердинандо (1458–1494) с големи усилия преодолял затрудненията, породени от социалните противоречия, които разтърсвали кралството. Стопанският упадък, обхванал обществото, продължил да се задълбочава и изостря, достигайки драматични форми.

Борбите между Франция и Испания за овладяване на двете Сицилии се разразили с нова сила. Това довело до сериозни затруднения по време на управлението на крал Алфонсо II (1494–1496). Неговият наследник Федерико (1496–1501) загубил трона си. Кралството паднало под ударите на Испания.В управленските структури на Италия особено място заемала Папската държава, опитваща се да провежда автономна политика. Значимостта на Римския папски двор, подценяван от едни историци, надценяван от други, не подлежи на съмнение. Курията продължавала да играе важна роля не само във вътрешния живот на италианските държави, но и в отношенията между различните политически сили на континента.

Претърпяла, значителни загуби от победата на Реформацията, Католическата църква успяла да запази до голяма степен авторитета на папската институция, опряна на огромните си материални възможности.

Заела основно място в центъра на Апенинския полуостров, Папската държава (Pontifico Stato della Chiesa) включвала отначало Римска област, Равенски екзархат, Пентаполис, но впоследствие обхванала Сполето, а също и известни части от Романия и марка Анкона, както и други територии, придобивани през столетията. Опрян на подкрепата на кондотиерите, папа Мартин V (1417–1431) присъединил към папската област Романия, Умбрия и Лациум. Друг понтифекс, Александър VI Борджия (1492–1503), направил опит да укрепи държавата и да ликвидира разединителните тенденции и да засили процесите на централизация.

Част от папите, които управлявали от началото на XVI в., въвели абсолютистични форми на управление. Папа Юлий II (1503–1513) създал „свети лиги“ и „светейши лиги“ за борба с големите държави в Европа — Франция, Испания, Свещената римска империя на германската нация, с италиански градове-републики, които накърнявали интересите на църквата. Папа Климент VII (1523 — 1534) потърсил съдействието на император Карл V за борба против Испания и Германия, чиито войски нахлули във Флоренция и свалили от власт династията на Медичите. Той сключил унизителен мир, в резултат на който градът се покорил на императора. Папа Лъв X (1513–1521) също проявявал усилия да наложи абсолютистични тенденции. Следвайки примера на светските господари, папите управлявали църквата с методите на диктатурата. В касите на Римската курия се стичали огромни богатства. Макар доходите на курията да се умножили, хазната била постоянно празна поради големите разхищения. Така било при папите Пий V (1565 — 1572), Сикст V (1588-1590) и Климент VIII (1592-1605). Режимът на курията се превърнал в олигархия. Неслучайно Т. Бокалини пише, че „всички кардинали искат да станат папи, всички прелати — кардинали, а всички придворни — прелати“.

Под ръководството на църквата в различните страни на Европа протичала Контрареформацията, поставила си за цел да смаже лутеранството, калвинизма, англиканството и всички ереси. Трибуналът на инквизицията преследвал всяка свободна мисъл и дело. Индексът на забранените книги бил издаван редовно. Подкрепян от испанския крал Фелипе II, папа Григорий XIII (1572–1585) възнамерявал да организира Вартоломеева нощ в Англия, но не успял да постигне замислите си.

В устройството и управлението на италианските градове-държави през XVI–XVII в. освен Генуа и Лука, които били републики, се наложил абсолютизмът. „Няма у нас друг обичай, освен нашата воля“ — говорел Козимо I, владетелят на Тоскана. В градовете наистина била въведена някаква изборност на ръководните органи, но тя била формална. Миланският сенат регистрирал решенията, взети от краля. В Неапол парламентът не бил свикван. Монархическата форма на управление получавала различни названия — „херцогство“, „велико херцогство“, „сеньория“, „приорат“, но тя била фактически тирания. Такава система на управление била установена в Милано, Флоренция, Болоня, Ферара, Урбино.

 

Италиански войни (1494–1559)

 

Те били подети от Франция, Испания и Свещената римска империя на германската нация за покоряването на Италия, отслабена от своите вътрешни противоречия и от общите промени в Европа. Така, че войните придобили до голяма степен общоевропейски характер.

Движени от своите виждания, изследователите акцентират ту на един, ту на друг елемент от конфликта, за да достигнат до същността на явлението, до неговия многоаспектен облик. Има автори от френската школа, които твърдят, че походът на краля на Франция в Италия представлявал начало на „кръстоносен поход срещу турците“, организиран от крал Шарл VIII (1483–1498) с цел да придобие славата на крал Луи IX. Друг френски историк поддържа, че походът на крал Шарл VIII в италианските земи бил фактически проведен не против Италия, а в защита на Италия от експанзионистичната политика на император Максимилиан I Хабсбург (1493–1519).

В италианската историография основно внимание се отделя на политическата линия, следвана от Лодовико Моро. Част от историците хвърлят вината за войната върху него, обявяват го за предател, други пък го защитават. В групата на обвинителите на Л. Моро влизат Пиетро Бери, Чезаре Балбо и др., а на защитниците му П. Пиери, Дж. Саранцо. В най-новите монографии по темата се търсят комплексни фактори, но се стига до заключението, че окончателно решение все още е трудно да се даде, поради което проблемът оставал неразрешен и се нуждаел от нови изследвания.

Войната между Франция и Италия се разгоряла през 1494 г. Херцогът на Милано Лодовико Моро (1479–1508) се обърнал към краля на Франция Шарл VIII с искане да му окаже подкрепа в борбата му против Фердинанд I (1458–1494), крал на Неапол. Причините за желаната подкрепа намират обяснение в стила и методите на управление на краля на Неапол, които предизвиквали недоволство. Възмущение породил тираничният му режим, а също и централизацията на управлението. Молбата на Л. Моро била подкрепена и от италианските емигранти във Франция. Финансовата помощ, от която се нуждаел Шарл VIII, му била гарантирана от италианците: Л. Моро дал на краля заем в размер на 200 000 дуката. Парични средства предоставили и банкерите на Милано и Генуа. Срещу обещанието да придобие Тарентското княжество, херцогът на Милано гарантирал правото на френската войска да премине през пределите на херцогство Милано. Така че предварителната подготовка на опустошителната френска инвазия в италианските земи била извършена с помощта на самите италиански магнати.

Откликнал на молбата, Шарл VIII издал заповед и многобройна армия навлязла в Италия. Без да срещне особена съпротива, войската на краля проникнала дълбоко в страната. Авангардът на армията достигнал Романия през лятото на 1494 г., а през септември самият крал Шарл VIII предвождал главните бойни подразделения. Херцогът на Флоренция Пиетро Медичи посрещнал победителите и проявил готовност да подпише акт за пълна капитулация. Въстанието, което вдигнал Пиетро Капони, свалило от власт Пиетро Медичи и го прогонило от града. Крал Шарл VIII и бунтовниците постигнали споразумение за помирение. Новото правителство на Флоренция платило 120 000 флоринта контрибуция и предало на завоевателите най-силните си крепости. Същевременно то дало съгласие да подкрепи краля в неговия поход към Неапол.

На 25 декември 1494 г., на Коледа, армията на Шарл VIII победоносно влязла в Рим. Обезпокоен от възможните последици, папата проявил готовност за всякакви компромиси. Посрещнат тържествено, на 22 февруари 1495 г. крал Шарл VIII преминал по улиците на Неапол. Според Филип дьо Комин гражданите го посрещнали, както „юдеите Месия“. Завоевателите обаче успели да се задържат 50 дни. Френският крал гарантирал привилегиите на гражданството: запазил самоуправлението на Неапол, осигурил възможности на занаятчиите да упражняват своята дейност и пр. Император Максимилиан I обаче не могъл да се примири с положението. В защита на Италия била образувана коалиция, в която се включили папа Александър VI Борджия, херцогът на Милано Л. Моро, който не бил доволен от развоя на събитията, и дожът на Венеция. Освен император Максимилиан I в подкрепа на Италия се обявили владетелите Фердинанд Арагонски и Изабела Кастилска. Притиснат от действията на коалицията, крал Шарл VIII напуснал на 20 май Неапол. На 6 юни при Форново се разгоряло сражение между италианци и французи. Армията на крал Шарл VIII първоначално взела превес над италианските бойни части, но след като и двете страни понесли големи загуби, сражението било прекратено, и кралят се отправил към Франция. В Калабрия кралят на Неапол Фердинанд II и испанският пълководец Гонсалво де Кордова принудили френските бойни сили да се спасяват с бягство. През декември 1496 г. кралската армия капитулирала и италианските територии били освободени.

Новият френски крал Луи XII (1498–1515) сключил съюз с папа Александър VI Борджия, император Максимилиан I, с краля на Англия Хенри VII (1485–1509) и с крал Фердинанд Арагонски (1479–1516). По силата на постигнатото разбирателство кралство Неапол трябвало да бъде разделено. В началото на 1499 г. обаче французите нахлули в италианските земи, движени от намерението да сложат ръка върху Милано и другите големи градове. Изплашен, Лодовико Моро се спасил с паническо бягство. Папа Александър VI установил съюз с френския крал и възнамерявал да създаде държава начело с Чезаре Борджия, негов син. Осигурил си подкрепата на съюзниците, Чезаре Борджия завладял териториите на Романия и се обявил за самостоятелен владетел. Държавата, която създал, обявил за херцогство. Папата санкционирал появата на новото херцогство.

Двамата могъщи владетели — Луи XII и Фердинанд Арагонски постигнали съгласие, скрепено с договор, да разделят помежду си кралство Неапол. Тъй като кралят на Франция нарушил договора, започнали ожесточени войни. Френската армия била разгромена и крал Луи XII се видял принуден да подпише компромисен мир. Договорът от Блуа, сключен на 22 септември 1504 г., задължавал Франция да се откаже от всякакви претенции спрямо кралство Неапол. Апетитите на френските владетели се насочили към Венеция, поради което крал Луи XII се присъединил към Камбрейската лига, образувана през 1508 г. В нея влизали папа Юлий II (1503–1513) и Фердинанд Испански. През декември 1508 г. той подписал договор с коалиционните си партньори. Още в началото на 1509 г. Луи XII обявил война на Венеция. Сенатът на града съумял да организира съпротива. Обещана била награда на всеки град, който създаде гарнизон и отряди, които са в състояние да окажат ефективна съпротива на френските войски. „Свещената лига“, която била създадена през 1511 г. за защита единството на Католическата църква, обединявала Папската държава на Юлий II, Венеция, Испания, Англия и кантоните на Швейцария. Лигата заплашила краля на Франция със свикването на църковен събор в Пиза. Крал Луи XII също обявил, че ще свика църковен събор и заплашил папата с разкол.

Всяка една от включените в лигата политически сили преследвала свои цели и малко се интересувала от съдбините на Венецианската република. Легитимните планове на кралство Испания били да завладее италианските земи посредством изтласкването на френската армия. От своя страна, папата възнамерявал да присъедини към своите владения имения на републиката. Обединените бойни сили на лигата, водеща роля в които заемали испанците, се готвели за решителни битки. На страната на Франция застанали само Модена и Ферара, другите градове-републики не посмели да определят своята принадлежност. На 11 април 1512 г., на Великден, при Равена пламнало съдбоносното сражение между враждуващите страни. В битката, която била продължителна и ожесточена, победили французите, но загубили 16 000 бойци. Паднал и пълководецът Гастон дьо Фоа, един от най-добрите офицери на кралство Франция по онова време.

Извоюваната от французите победа не променила хода на събитията. Антифренските въстания, които избухнали в италианските земи, изтласкали армията на крал Луи XII. Свобода получили градовете на Ломбардия. Активно се включил във войната и император Максимилиан I. В Милано Максимилиано Сфорца, син на Лодовико Моро, възстановил своята власт, след като френските подразделения се оттеглили.

В хода на войната настъпил пълен обрат. Армиите на кралство Испания и на Швейцария имали решаваща роля за изхода на битките. За да се спаси от разрушаване, Флоренция дала откуп на испанците 200 000 дуката контрибуция след поражението под стените на Прето. Новият папа Лъв X (1513–1521), който заел престола след смъртта на Юлий II, включил Флоренция в своя домен. През 1513 г. италианците разбили французите при Навара, а англичаните — при Гингат. Французите загубили Италия, но започнали да се готвят за незабавен реванш.

Сенатът на Венеция, обезпокоен от засилващото се влияние на папския престол, образувал през 1513 г. коалиция с Франция. Кралят на Англия Хенри VIII (1509–1547), узнал за тайните преговори на своя тъст крал Фердинанд с правителството на Франция и побързал да сключи мирен договор с крал Луи XII. Хенри VIII укрепил взаимоотношенията между Франция и Англия чрез брака на френския крал със сестра си Мария. След смъртта на Луи XII престолът бил зает от младия и енергичен владетел Франсоа I (1515–1547).

Войната в Италия била подновена, бойните сили на Франция и Венеция предприели настъпателни операции на Апенинския полуостров. На 13 септември 1515 г. при Мариняно подразделенията на „Свещената лига“ били разбити. В ръцете на французите паднал Милано. Френската армия разгромила швейцарската пехота, извоювала си дотогава славата на „непобедима“. Венецианската република възстановила владенията си в Бреша и Бергамо. През 1517 г. воюващите страни, взаимно изтощени, се споразумели да разделят Италия на четири части. Владенията на папата се запазвали в Папската държава и Тоскана, а Франция получавала Ломбардия. Венеция легализирала старите си владения в североизточната част на Италия, а Испания установила своето влияние в южните територии. Сферите на влияние били разпределени. Подялбата на териториите била извършена с одобрението на император Максимилиан I.

Установеното статукво в Европа било нарушено през 1519 г., когато починал император Максимилиан I и престолът на Свещената римска империя на германската нация бил зает от Карл V (1519–1555), който дотогава управлявал Испания под името Карлос I. Със своите владения, обхващащи Германия, Нидерландия, Австрия, Испания, Южна Италия, императорът стягал като в клещи кралство Франция. По тази причина съществуването на Милано като лен на Франция се превръщало в ябълка на раздора между империята и кралството. Новият император бил внук на наследницата на Шарл Смелия — Мария Бургундска. Това му давало основания да аспирира за херцогство Бургундия, присвоено от крал Луи XI. От друга страна, град Милано, завладян от френския крал, бил имперско имение и включването му във владенията на империята се разбирало от само себе си. Кралство Навара, присъединено от Фердинанд Арагонски, също предизвиквало спорове.

През пролетта на 1521 г. крал Франсоа I започнал военни действия, които продължили до 1525 г. В началото французите печелели победи, но през 1526 г. настъпил поврат във войната. На 24 февруари 1525 г. при Павия френската армия била обкръжена, а сам Франсоа I попаднал в плен. По разпореждане на император Карл V пленникът бил изпратен в Мадрид и бил хвърлен в тъмница като обикновен затворник.

Предложено му било да подпише унизителни условия. Той трябвало да се откаже от Милано и да се завърне в Бургундия. След дълги размисли, на 13 януари 1526 г. Франсоа I приел условията и подписал. През април 1526 г. императорът решил да го освободи от затвора и френският крал се завърнал в страната си.

Амбициозен владетел, крал Франсоа I се заел незабавно да възстанови понесените загуби. През 1527–1529 г. провел втория етап на походите в Италия. За осъществяването на своите планове той образувал нова лига, в която участвали: папа Климент VII, английският крал Хенри VIII и някои херцози в Италия. В усилията си да организира достатъчно мощна коалиция кралят сключил съюз със султан Сюлейман Великолепни. Победата на султанската войска над чешко-унгарската армия при Мохач му вдъхнала надежди, че може да постигне целите, които си бил поставил. Обстановката, създадена от османската инвазия в Европа, му дала кураж да присъедини Милано.

Войните от 1536 до 1538 г. не оправдали надеждите на крал Франсоа I. След като завзел Савоя, той се насочил към Милано, възползвайки се от войната на императора в Тунис. Акцията му обаче не била посрещната с одобрение от владетелите, защото императорът бил зает със защитата на Европа, застрашена от турците. Карл V, добил самочувствие от победите си в Африка, се завърнал в Италия и се отправил за Франция. Поради недостатъчна подготовка за решителни бойни действия и императорът, и кралят започнали да търсят начини да прекратят военния конфликт. Не желаейки да се срещнат непосредствено и да разговарят по възникналите спорни въпроси, те осъзнавали, че трябва да тръгнат по пътя на преговорите. Папа Павел III (1534–1549), който искал да оглави борбата на християнска Европа против османските завоеватели, станал посредник между двамата враждуващи монарси. На 18 юни 1538 г. бил подписан мирен договор между Свещената римска империя на германската нация и Франция. Макар разногласията да останали, била проявена търпимост и толерантност. При потушаването на въстанието в Антверпен през 1539 г. обединеният флот на Хабсбургите и Франция действал в синхрон и респектирал противниците на коалицията.

Последният етап на войните бил от 1542 до 1544 г. Инициатор на конфликта станал император Карл V. След като привлякъл на своя страна краля на Англия, той му обещал възможност за разширяване на английските територии в Нидерландия. Напразно Франсоа I се опитвал да привлече за своята кауза кралете на Дания и Швеция. Те отбягвали да дадат желания отговор. Императорът навлязъл победоносно във Франция, но въстанието на протестантските князе го отклонило от изпълнението на завоевателните му планове. Договорът, подписан във френския град Крепи през септември 1544 г. между двамата владетели, ги задължавал да се откажат от своите завоевателни планове. Крал Франсоа I декларирал, че няма претенции към Фландрия и Артуа и към кралство Неапол, а император Карл У — че се отказва от херцогство Бургундия. Императорът поел задължението да освободи завоюваните земи през 1538 г. — градовете по течението на р. Сома, Савоя, Пиемонт. Изразено било съгласие за съвместна борба против турците, в защита на Европа.

Поетите задължения обаче не примирили враждуващите страни. Наследникът на крал Франсоа I, неговият син Анри II (1547 — 1559) оценил обстановката, в която управлявал императорът след Шмалкалденската война, и решил да действа. Новият крал предприел настъпателна офанзива, опрян на подкрепата, която получил от недоволните протестантски князе в Германия. Зад акцията на краля застанали князете от епископствата Мец, Тул и Вердюн. Краят на войните настъпил с подписването на мир в Като-Камбрези  на 2 април 1559 г. между Франция и Англия и на 3 април между Франция и Испания. На кралство Франция били предоставени крепостите Мец, Тул и Вердюн в Лотарингия, графство Асти в Италия и Франш-Конте, но монархът се отказвал от всякакви претенции спрямо Италия. Херцогство Милано и кралство Неапол минавали във владение на Испания, която установила пълна власт над Апенинския полуостров. Херцогство Савоя получило пълна самостоятелност. Наследникът на император Карл V — Фелипе II Испански бил признат официално за владетел на Италия.

 

Испанска власт на Апенините

 

Мирът в Като-Камбрези фактически узаконил васалната зависимост на почти половината италиански градове-държави от кралство Испания. В кралство Неапол и Сицилия крал Фелипе II назначил вицекрал, а в херцогство Милано — губернатор. Управлението се осъществявало от Висш съвет по делата в Италия, установен в столицата на кралство Испания, Мадрид. В отделните градове на покорените земи били разположени испански гарнизони, които укрепвали и утвърждавали властта на испанския монарх.

Кралство Испания провеждало политика за преодоляване на съществуващата разпокъсаност и за създаване на централизирана система на управление. За тази цел Висшият съвет по делата на Италия, чрез вицекраля на Неапол и чрез губернатора на Милано взимал разнообразни административни, наказателни, съдебни и други мерки за смазване съпротивата на бароните в Южна Италия. В Ломбардия била въведена майоратната система, имаща за цел да запази едрите имения от раздробяване.

Кралство Испания непрекъснато увеличавало данъците и налозите в завладените земи. Когато гражданите на Неапол протестирали пред данъчните власти, че не могат да изплатят своите задължения, получили чудовищен отговор: „Продайте честта на своите жени и дъщери, но платете!“

Испанските чиновници въвели в италианските земи допълнителни данъци и налози върху плодовете, зеленчуците, месото, хляба, зехтина, олиото, солта и др. Испанците наложили монопол върху износа на редица стоки, включително и на зърното. Външната търговия била ограничена, рязко намаляло и количеството на изработваните стоки. В Милано производството на сукно спаднало 5 пъти, а броят на работилниците — 4 пъти. През втората половина на XVI в. във Флоренция се произвеждали 30 000 топа сукно, а към средата на XVII в. спаднали на 5000 топа.

През 1542 г. бил създаден Върховният трибунал на инквизицията в Рим, а в италианските земи била въведена инквизицията в нейния най-зловещ испански вариант. По разпореждане на папа Павел IV от 1559 г. насетне започнал да излиза прочутият „Индекс на забранените книги“, преиздаван периодично след съответно попълване на нови заглавия. Цензурата била предоставена на Ордена на йезуитите. Като учение и движение Реформацията била подложена на най-жестоко и безмилостно преследване. Велики учени като Джордано Бруно (1548–1600), Лучилио Ванини, Андре Везалий и други били изгорени на кладата. Заради учението си за въртенето на Земята около Слънцето пред съда на Инквизицията бил изправен и Галилео Галилей.

 

Борби против испанското господство

 

Населението на италианските земи, което пострадало най-много от нашествията на французи, германци, испанци, от разоренията в резултат на продължителните войни, имало основания да недоволства и от установената политическа, социална и икономическа система на испанците. През 1647 г. в Сицилия избухнало голямо въстание. Селяните и градският плебс, които се вдишали на борба, били доведени до границата на нищетата и отчаянието поради високите данъци и налози. Вицекралят едва успял да избяга от Палермо и да се спаси от разгневените бунтовници, възглавявани от рибаря Томазо Анело, популярен с прякора Мазанело. На мястото на кралската институция била установена република. Мазанело бил провъзгласен за генерал-капитан.

Вицекралят, който дезертирал в Неапол, се принудил да направи редица отстъпки на въстаниците, най-важната от които била намаляването на налозите върху хранителните стоки. Испанците направили безуспешен опит да подкупят предводителя на бунта. По- късно Мазанело бил заловен и на 16 юли 1647 г. умъртвен.

В Неапол начело на недоволните застанал Дженаро Анезе, манифактурист-оръжейник. Вдигнало се и населението в Абруци, Калабрия и Апулия. Хванали се за оръжието в Салерно и Таранто, в Бари, където били избити испанските чиновници, бирници, събирачи на данъци и прекупвачите. В Неапол били разлепени списъци на магнатите, които подлежали на екзекутиране. Обявена била война на кралство Испания. Водачите на бунта отправили призиви към Франция за подкрепа.

Разединението и разногласията, които възникнали, предрешили изхода на въстанието. Водачът на бунтовниците Дженаро Анезе започнал да провежда тайни разговори с испанските власти. Херцогът на Лотарингия Хенрих дьо Гиз пристигнал в Неапол и изразил претенции за кралския престол в Неапол. Заради двуличието и демагогията, които проявил в разговорите с бунтовниците, той загубил първоначалната популярност, с която се ползвал.

През април 1648 г. испанската армия, подпомогната от магнатите на Италия, влязла в Неапол. На 5 април 1648 г. испанците разгромили въстаниците. Дженаро Анезе бил обесен. След като правителството отменило въведените тежки данъци и налози върху плодовете и зеленчуците, настъпило примирие и испанците продължили да управляват завладените територии на Апенините.

Спокойствието, което настъпило в италианските земи след смазването на въстанието, било временно. По време на Тридесетгодишната война (1618–1648), когато в Северна Италия нахлули войските на испанци, французи и германци, положението отново станало тревожно. Населението пак изживяло ужасите на войната.

Изпитанията не отминали и Венеция. През 1645 г. турският флот нападнал нейното владение о-в Крит и завзел част от него. За да защити своите територии, републиката организирала отбраната. Армията на Венеция била командвана от Франческо Морозини, патриций по принадлежност. На 5 септември Венеция отстъпила острова. Но при подновените военни конфликти между Свещената римска империя на германската нация и Османската държава през 80-те години, Венеция потърсила реванш. Войските на републиката, водени от Ф. Морозини, завзели полуостров Морея. При подписването на мира в Карловац през 1699 г. венецианските владения тук били узаконени.

 

Икономическо положение

 

Влияние върху стопанския живот оказали различни фактори, като се започне от последиците от Великите географски открития и се стигне до разрухата от войните, бушували на Апенинския полуостров. Действително, в икономиката на Италия през XVI в. се забелязвало известно оживление. Италианците успели да запазят определени позиции в традиционната търговия с Леванта, възползвайки се от засиления интерес на своите съперници към Америка. Тонажът на корабите на Венеция и Генуа се увеличил. През 1517 г. във Венеция се изработвали 3000 топа сукно, през 1569 г. — 26 500, през 1602 г. — 29 000. Нараснал броят на предприятията за производство на сукно във Флоренция. През 1553 г. 150 предприятия произвеждали 14 700 топа сукно, през 1561 г. — 30 000 топа, през 1572 г. — 33 212 топа. Великолепно сукно, търсено по пазарите на Изтока и Запада, се произвеждало в Генуа, Милано, Павия, Болоня, Модена, Пиаченца, Парма, Падуа, Мантуа.

Към края на XVI в. и началото на XVII в. интересът към сукнените изделия спаднал. Производството на вълнени тъкани във Венеция, Милано, Генуа, Флоренция рязко намаляло. Постепенно замрели предприятията в Павия, Кремона, Комо. Вносните изделия от вълна и памук били по-евтини и поради това по-търсени. Това предопределило западането на вълнената промишленост, която осигурявала препитание на значителна част от населението. Металургията в Ломбардия и корабостроенето във Венеция също изпаднали в криза.

В края на XVI и началото на XVII в. влиянието на италианските търговци на международния пазар намаляло. Италианската търговска колония в Лондон била закрита. Криза изживяла и колонията в Лион, поради което преустроила своите търговско-банкерски операции. Отслабнали позициите на генуезките търговци. Намаляла ролята на италианските търговци върху обмена със страните от Средиземноморския басейн. Холандски и английски кораби изместили флота на Венеция, Генуа и Анкона и започнали да превозват в Леванта испанската вълна и сицилийското зърно. Навлизането на италианците на пазарите в Полша в края на XVI в. не могло да компенсира понесените загуби.

Италианската аграрна система също преминала периоди на възход и упадък. Докато през XVI в. настъпил известен подем, през XVII в. тя претърпяла сериозни промени, навлязла в период на криза, свързана с тази в градската промишленост.

В началото на XVI в. видимият подем на селското стопанство се дължал на относителното нарастване с около 33% на населението, предимно на селското.

Кризата, в която изпаднала италианската промишленост, принудила определена част от градското население да се премести от градовете в селата и да дири там препитание. Преселниците се ориентирали към производство на зърнени култури, на плодове и зеленчуци, на вино и др. Тази промяна в професионалната ориентация осигурявала на гражданите възможност да излязат от кризата и да си осигурят стабилен поминък. Николо Макиавели пише, че Лоренцо Медичи, „изоставяйки търговските предприятия, се обърна към земевладението като по-устойчиво и надеждно богатство.“

Всичко това се отразило върху технологията на обработването на селскостопанските култури, върху увеличаването на посевните площи. Започнало разчистването на целините и тревясалите площи, на заблатените терени. Въведени били иригационни съоръжения, които повишили количеството и качеството на продукцията. Обработваемите площи се увеличили. Паралелно с познатите зърнени култури, отглеждани от най-древни времена, били въведени нови, с които европейците се запознали след откриването на Америка. В Северна Италия, Ломбардия, Венецианската република и Тоскана били разширени площите, засявани с ориз. Царевица започнали да сеят през средата на XVI в. отначало във Венеция, а след това в Ломбардия, Пиемонт, Емилиа. Коноп засаждали в околностите на Болоня. Италианците пристъпили към отглеждането на черничеви дървета, цитрусови култури, захарна тръстика. Продължило да се развива лозарството. Виното се произвеждало и за износ.

Неразделно свързано със земеделието било развитието на скотовъдството. В кралство Неапол, където селскостопанската продукция се увеличила значително, много голямо развитие получили овцевъдството и говедовъдството. Отглеждани били и традиционните домашни животни.

Различните форми на феодална зависимост били смекчени: селяните получили лична свобода. Арендаторите работели в получените парцели земя на изполица. В новата обстановка едрите феодални земевладелци успели да запазят своите имения, обработвани от селяни, които продължавали да изпълняват своите стари средновековни повинности. Селяните били задължени да плащат различни видове данъци, налози и такси. Десятъкът, който трябвало да внасят на църквата, далече не бил най-тежкият данък. Задълженията придобивали непоносими форми по време на война, когато селяните трябвало да понесат загубите от щетите, причинени от чуждестранните войски. Наемни шайки кондотиери ограбвали безнаказано имуществото на стопаните.

В условията на икономическа стагнация и политическа раздробеност в Италия се забелязва процес на етнически подем, на увеличаване на броя на населението. По изчисленията на етнолози в началото на XVI в. броят на италианците възлизал на 10 млн., около 1550 г. били 11,6 млн., а през 1600 г. — 13,3 млн. Неапол в началото на XVI в. имал 100 000 жители, в средата на века — 200 000, а около средата на XVII в. те достигнали 400 000. В Рим в началото на XVI в. живеели 50 000, в края на века — 110 000, а към края на XVII в. — 140 000 души.

 

Късноиталианско възраждане

 

За разлика от политическия и стопанския живот културата на италианско общество достигнала невиждан възход. Това се отнася на първо място до образованието, просветата и науката. Подем отбелязват различните клонове на хуманитарните науки — история, философия, литература, а също така и на изкуството — архитектура, скулптура, живопис.

Разширил се кръгът на научните и образователните институции: университети, академии и пр. Основаният през 1303 г. в Рим университет продължил да се развива, както и Болонският, един от най-старите в Европа (1158). Не престанали да изпълняват своите образователни задачи и университетите във Виченца (1205), Арецо (1215), Падуа (1222), Неапол (1224), Перуджа (1308), Флоренция (1349), Павия (1361), Генуа (1471). Създаването на такава широка мрежа от висши учебни заведения тласнало напред образованието, науката и културата. Възпитаниците на университетите давали своя принос за развитието на цивилизацията. Те били носители на обществения прогрес.

През този период възникнали и един нов тип научни звена — академиите. Според изчисленията на някои изследователи, през 1530 г. в Италия имало около 500 академии. От тях в Болоня работели 70, в Рим — 56, във Венеция — 43. Академии възникнали в Неапол, Верона, Милано, Генуа, Парма, Флоренция.

Хуманитарните науки в най-голяма степен разкрили творческия гений на италианската нация, показали нейните големи възможности да прониква в дълбоката същност на социалните процеси и явления, да ги разбира, да ги обяснява и разработва. Историческата наука била един от основните стожери на хуманитаристиката. Неслучайно в началото на ренесансовата историопис се изправя импозантната фигура на Николо Макиавели (1469–1527), историк, политолог, дипломат. В неговите трудове „Разсъждения върху първата декада на Тит Ливий“, „Князът“, „История на Флоренция“, „За военното изкуство“ са поставени основите на новата италианска историопис. В тях авторът си поставя за цел да изследва критично явленията на миналото, да търси и открива законите и закономерностите в историята, причинната връзка между събитията. Католическата църква осъдила възгледите му и включила книгите му в „Индекс на забранените книги“.

Друг голям учен историк бил Фра Паоло Сарпи (1552–1623), една от най-ерудираните личности през тази епоха, противник на папството и Католическата църква. Неговите трактати, особено „История на Тридентския събор“ разкриват ужасите на Инквизицията и голямата разкрепостяваща роля на Реформацията. По оценката на Палавичини, член на Йезуитския орден, Сарпи бил виновен за това, че „напълнил своята история със семената на ересите, нечестиви много повече, отколкото еретическите възгледи на Макиавели“. Заради научните достойнства на трудовете му някои историци го поставят наравно с имената на Н. Макиавели, Дж. Бруно, Г. Галилей.

Джорджо Вазари (1511–1574) бил художник, един от учените енциклопедисти на своето време, историк на изкуството, архитект, животописец. Той написал „Животоописание на най-знаменитите живописци, ваятели и архитекти“, в което са дадени най-подробни сведения за развитието на изкуството през епохата на Възраждането. Съчинението е великолепен образец на историческо изследване, пропито с хуманизъм, с правдиво изложение на събитията, с обективност.

В „Десет диалога за историята“ Франческо Патриди (1529 — 1597) се ръководи от два принципа: познанието на истината и нейното използване за човешкото щастие. За него историята е самостоятелна наука, различна от философията и литературата. От поета историкът се отличава с това, че възпроизвежда точно миналото, проявява стремеж да представя случилото се правдоподобно, подчертава той. Франческо Патрици е един от първите автори, които се опитват да дадат обективно изложение на събитията чрез систематизирана критика на изворите.

Между представителите на философската мисъл през епохата на Ренесанса ярко се открояват Джордано Бруно (1548–1600), Томазо Кампанела (1568–1639), Галилео Галилей (1564–1642). Джордано Бруно бил философ, последовател на неоплатонизма и питагорейството. Продължавайки учението на Н. Коперник за хелиоцентризма, той обосновал тезата за безкрайността на света във времето и пространството. В необозримото множество небесни тела Дж. Бруно открива Земята като незначително тяло, което се движи около Слънцето. Следвайки принципите на неоплатонизма, Дж. Бруно допускал съществуването на световна душа, духовна субстанция, обективирана във всички неща. Ученият-философ написал трудовете „За причината, началото и единството“, „За безкрайността, Вселената и световете. Заради учението си за въртенето на Земята около Слънцето бил осъден от Инквизицията на смърт и изгорен на кладата, издигната на „Площада на цветята“ в Рим.

Томазо Кампанела с монашеско име Джовани Доменико, се подстригал за монах през 1582 г. Той бил виден философ, привърженик на натурфилософията на Телезио, отстоявал идеите на сенсуализма и деизма. Организирал въстание за освобождаване на Италия от испанска зависимост през 1599 г., но го заловили и осъдили на затвор, където прекарал 27 години. В тежките условия на затворническата килия той написал своето съчинение „Градът на слънцето“, завършен през 1602 г., но публикуван едва през 1623 г.

Галилео Галилей бил физик и астроном, поклонник на древногръцкия философ Аристотел. Станал професор по математика през 1589 г. в Пиза, през 1592 г. се преместил в Падуа, а през 1610 г. се завърнал във Флоренция, неговия роден град. Галилео Галилей конструирал телескоп, с който наблюдавал спътниците на Юпитер, фазите на Венера, петната върху Слънцето, повърхността на Луната и големия брой звезди, невидими с просто невъоръжено око. Резултатите от своите открития той обобщил в труда си „Звезден вестител“, публикуван през 1610 г. Ученият стигнал до заключението за вечността и безкрайността на света. Според него опитът представлява изходна точка на познанието, обявено от него за вътрешна необходимост. Галилео Галилей поставил основите на експерименталната наука и създал точната индукция. Със своя основен труд „Диалог за двете най-главни системи на света — Птолемеевата и Коперниковата“ извършил прелом в светогледа на Средновековието.

Като самостоятелно направление в развитието на Италианския ренесанс се оформила литературата — белетристика и поезия. Средище на художествената литература станали градовете Флоренция и Ферара. Във Флоренция, при двореца на банкерите Медичи, бил образуван прочутият кръжок на поетите, привлякъл творците Лоренцо Великолепни (1448–1492), Анджело Амброджини (1454–1494), Луиджи Пулчи (1432–1484) и др. Изпод перото на Лоренцо Великолепни излезли такива творби, като идилиите „Коринто“ и „Амбра“, в които личи въздействието на Бокачо. В същия дух е сътворено и произведението „Пир“, написано живо и реалистично. „Карнавални песни“, изпълнявани при карнавалните шествия във Флоренция, спадат към най-добрите творби на поета. Анджело Амброджини, поет-хуманист, оставил драмата „Орфей“, възпяваща митичния герой на древна Тракия, който с песните си укротявал хората, зверовете и дори силите на ада. Друга негова творба е „Станси за турнира“, проникната с пасторални и алегорични мотиви. Това е произведение, което съдържа вълнуващи описания на красотата, олицетворявана от жената и природата.

Флорентинецът Луиджи Пулчи създава комични идилии. Между тях се открояват „Ненчи от Барберино“ и „Бека от Дикомано“. В първата от тях авторът описва житейски случки, докато в „Бека от Дикомано“ селянинът Нуто прославя своята дама на сърцето. Най-значимото произведение на Пулчи е „Морганте“, забележителна поема с рицарски мотиви. „Морганте“ съдържа 28 песни, следващи сюжета на анонимната поема „Орландо“.

При двореца на херцозите Матео Боярдо (1434–1494) във Ферара също се развивала литературна дейност. Самият М. Боярдо сътворил поемата „Влюбеният Роланд“, в която възпява рицарството. Град Ферара, където хуманистът Гварино Верона (1370–1460) основал един от най-старите университети в Италия, се превърнал в люлка на хуманизма. В основата на „Влюбеният Роланд“, пропита с хуманистични мотиви, се пресъздава любовта, женската хитрост, ревността, съперничеството. Влюбеният Роланд, пленен от Анджелика, дъщеря на китайския император, проявява смелост, решителност и храброст. В омагьосаната градина влюбеният младеж се бие с великани, магьосници и дракони. На Изток, закъдето се отправил в чест на Анджелика, Роланд се сражавал с царя на Татария Агрикан, влязъл във война с бащата на Анджелика.

Напразни са били усилията на младия храбрец, защото Анджелика останала равнодушна към поривите на неговото сърце. Тя била влюбена в брат му, който пък останал безразличен към нейната любов. Това непреодолимо противоречие възникнало в резултат от обстоятелството, че двамата млади хора — Роланд и Анджелика — пили вода от омагьосан извор, който определял чувствата на хората.

Произведението на Матео Боярдо „Влюбеният Роланд“ освобождава образите на своите герои от романтиката. Анджелика е обрисувана като съблазнителна кокетка, изменчива, коварна и зла, докато Роланд е показан като истински рицар. В творбата авторът следва интересна сюжетна схема. Преминавайки през множество напрегнати и задъхани епизоди, той до края държи в напрежение вниманието на читателя.

Завладял своите съвременници, „Влюбеният Роланд“ отекнал в съзнанието на поета Лодовико Ариосто (1474–1533), автор, който творил в двореца на херцога на Флоренция. Той написал „Яростният Роланд“, произведение, което достига върховете на изящното слово. Започнат през 1506 г., романът бил завършен през 1516 г. В четиридесетте песни на първото издание авторът развива своите естетически идеи. Във второто издание, излязло през 1521 г. той добавил още 6 песни. Поправяна, усъвършенствана и допълвана, творбата била отпечатана в окончателен вид една година преди смъртта на автора, през 1532 г. Л. Ариосто осмива рицарския живот на своя герой, станал жертва на своята любов, от която загубил ума си.

Италианската белетристика получила развитие в творбите на Балдасаре Кастильоне (1478–1529), на Торквато Тасо (1544–1595), на Франческо Верни (1498–1535), на Теофил Фоленго (1491–1544). Балдасаре Кастильоне, поет от школата на галантните творци, написал „Придворният“, където пресъздал под формата на трактат-диалог беседите на херцогинята Елизабета Гонзага за качествата на придворния интелектуалец. Събеседниците на херцогинята — литератори, просветени дами от аристокрацията, мотивират своите разбирания за естетиката, литературата и културата на своето време. В своето класическо произведение „Освободеният Ерусалим“ Т. Тасо си поставя за цел да обезсмърти католицизма чрез образите на кръстоносците, сражаващи се за освобождаването на Ерусалим от неверниците. Творбата отразява хуманизма на своя автор, неговия жизнеутвърждаващ светоглед, безграничната му любов към човека. Естетическите концепции на твореца контрастират на епохата, в която господства Контрареформацията, избухват пламъците на кладите и ехтят злодействата на вилнеещите инквизитори.

„Опашатите сонети“ на Франческо Берни достигат високи върхове на художественото слово. В „Балбус“ Т. Фоленго, избягал монах от Ордена на бенедиктинците, пресъздава сцени от италианския бит, рисува отношенията между хората със средствата на сатирата и пародията. Талантът на този монах отекнал в сърцето на Франсоа Рабле и оказал положително въздействие върху неговото творческо дело.

Драмата и величието на Италия по онова време раздвижила публицистичното перо на Траяно Бокалини (1556–1613), който чрез статии и писма разобличава испанския режим и воюва за освобождаването на своята изстрадала родина. Публицистът Пиетро Аретино (1492–1566) жигосва тъмните сили на времето, които надигат глава срещу прогреса, и обезсмъртява патриотите, които се борят за свободата. Макар и с недостатъчно изискан естетически вкус, той създал огромно творчество в различни жанрове на литературата. Пиетро Аретино осмивал петраркистите и пародирал нашумялата рицарска тематика.

Високи постижения отбелязали скулптурата, архитектурата, живописта. Леонардо да Винчи (1452–1519), Микеланджело Буонароти (1475-1564), Рафаело Санти Санцио (1483-1520), Тициан (1477-1576) издигнали на невиждани висоти изкуството на Италианския ренесанс, оставяйки блестящи образци, надживели условностите на столетията.

Гениален художник, скулптор, изследовател и изобретател, Леонардо да Винчи обогатил и усъвършенствал културата на зрелия Ренесанс. Научните му изследвания са в областта на военната техника, хидротехниката, механиката. Научните му занимания обхващат различни клонове на анатомията, ботаниката, геологията, физиката, геометрията. Разработките му, включени в книгите „Трактат за живописта“, „За анатомията на човека и коня“, „За полета на птиците“ представляват истински съкровищници, свидетелстващи за огромната професионална подготовка на своя автор, изпреварил времето и съвременниците си. Блестящите му художествени творби „Тайната вечеря“, „Благовещение“, „Мона Лиза“, „Мадона Бенуа“, „Света Ана“, „Дамата с хермелина“, „Автопортрет“ са символ на естетическо изящество и красота. Това се шедьоври на класиката, недокоснати от времето.

Енциклопедичен характер има и огромното дело на Микеланджело Буонароти, скулптор и живописец, архитект и поет на Ренесансовата епоха. Между постиженията му в архитектурата заслужават да бъдат споменати катедралата „Св. Петър“ в Рим, при строежа на която той взема непосредствено участие. Голям дял имал и при оформянето на цялостния ансамбъл на площада на Вечния град, където приложил законите за оптичното възприемане на архитектурата. Призован от папа Юлий II в Рим, за да вземе участие при изграждането на гробницата му, Микеланджело сътворил цяла поредица от безсмъртни скулптурни творби: „Мойсей“ (1515–1516), „Умиращият роб“, „Въставащият роб“ (1513–1516), „Нощ“, „Ден“, „Зора“. Ненакърнима прелест притежава статуята „Давид“. Истински венец на творческото му дело са фреските в Сикстинската капела (1508–1512). В капелата творецът създава „Страшният съд“, величествена гениална композиция, галерия от модели на голи човешки тела, наситени с неизчерпаема енергия, необикновена мощ, възхвала на човека и неговите възможности.

В огромното творческо дело на Микеланджело особен дял заемат литературните му произведения. Лириката, която сътворява, е пропита с мотиви на неизразим трагизъм, скръб, интелектуализъм. В стиховете си поетът възпява любовта като чувство, като вечен неукротим стремеж към красота, хармония и съвършенство. Творбите му, събрани в „Стихотворения“, излизат през 1623 г., едва 59 години след неговата смърт.

Рафаело бил знаменит художник и архитект. Вълнуващите образи в картините „Полагане в гроба“, „Мадона Грандука“, „Мадона сред зеленина“, „Мадона Темпи“, „Мадона с щиглец“ и други, му донесли признание и слава. Папа Юлий II го поканил в Рим, за да украси с фрески залите на Ватиканския дворец. Художникът откликнал на призива и в продължение на 6 години успял да създаде 8 големи композиции: „Диспут“, „Атинската школа“, „Парнас“, „Тържеството на закона“ и др. Това са произведения, които отразяват идеите на хуманизма, прославят разума и красотата. Назначен през 1514 г. от новия папа Лъв X за ръководител на строежа на катедралата „Св. Петър“ и за инспектор на всички римски старини, Рафаело внесъл множество подобрения в плана на историческата катедрала. Той подготвил схема на параклиса „Киджи“. Негово дело е дворецът „Пандолфини“ във Флоренция. Архитектът Рафаело развил и усъвършенствал най-добрите традиции на зрелия Италиански ренесанс. В поредицата олтарни композиции, които е създал, ярко се откроява „Сикстинската мадона“, предназначена за абатството на бенедиктинците, но запазена днес в Картинната галерия на гр. Дрезден. В този цикъл влизат великолепни мадони, озарени с нежна майчинска обич и красота: „Мадоната на великия херцог“, „Мадона Алба“, „Мадоната с птичката“, „Мадоната под балдахина“. Като стилизация и индивидуализация на портретната живопис се открояват: „Папа Юлий II“, „Граф Валтазар Кастильоне“, „Папа Лъв X с кардиналите Лудовико дей Роси и Джулио дей Медичи“, „Дамата с покривалото“. Рафаело създава множество фрески, стенописи върху тавана на Лоджиите във Ватиканския дворец. Едно завършено художествено цяло образуват 52-фигурни композиции, носещи обобщаващо заглавие „Библия на Рафаело“, в която оживяват лица от Стария и Новия завет.

Най-яркият представител на Венецианската школа е Вечелио Тициан (1476–1477 или 1490–1576). Във Венеция той създал олтарна композиция „Сан Марко“, а след нея — „Циганска мадона“, „Земна и небесна любов“, „Концерт“. В Падуа, където се преместил да живее, след като във Венеция връхлетяла чумната епидемия, създал три фрески, най-ярката от които е „Денарият на кесаря“. Завърнал се отново във Венеция след отминаването на епидемията и от 1516 г. започнал да твори неуморно. От картините, които създал, с особена сила пленяват „ Асунта“, „Мадоната на семейство Пезаро“, „Бакх и Ариадна“, „Празник на Венера“, „Убийството на св. Петър Мъченика“. Един зрял, по-висок етап в неговото творчество е достигнат при изобразяването на голото женско тяло: „Венера Урбинска“, „Венера пред огледалото“ и др. Той се утвърдил като един от големите портретисти на Ренесанса. Между най-добрите портрети, които нарисувал, се извисяват със своето съвършенство и изящество „Пиетро Аретино“, „Иполито Риминалди“, „Карл V“ и др. В произведенията с религиозна и митологична тематика великолепни образци са „Похищение на Европа“, „Св. Магдалена“, „Св. Себастиан“. Голямото му майсторство личи и в композицията „Оплакване на Христа“.

С цялото си творческо дело В. Тициан се наложил като художник-хуманист, който прославя драматизма и величието на човешката личност. В това се заключава значимостта на произведенията, които създал през различните периоди от своя живот.

Цялостното социално-икономическо, обществено-политическо и духовнокултурно развитие на Италия през Късното средновековие протекло неравномерно. Една част от градовете-държави, макар и да били организирани в кралства, изоставали от общото развитие на континента. Друга част, разтърсвани от остри вътрешни противоречия, не могли да достигнат възхода на съседните, по-напреднали държави в Европа. Сепаратизмът и ожесточените конфликти обусловили трагизма и злощастието на националното битие на италианците.

При съществуващата политическа раздробеност и разпокъсаност, в италианските земи продължили да функционират разнообразни по форма държавни институции: кралства, херцогства, републики, както и отделни имперски ленове. Кралство било Неапол, херцогство — Милано, Венеция и Флоренция — републики. С по-ограничени възможности били малките държави-републики Генуа, Сиена и Лука, а херцогства — Савоя, Мантуа, Ферара. В обсега на Папската държава се обособили редица дребни сеньории.

Съдбата на кралствата, херцогствата, републиките и сеньориите в Италия зависели от общата политическа ситуация на Апенинския полуостров, която непрекъснато се променяла. От 1559 г., когато бил сключен мирът в Като-Камбрези, кралство Испания установило своето господство в кралство Неапол, Сицилия и Сардиния, в херцогство Милано, а също така и в някои селища по брега на Тиренско море. В началото на Италианските войни Миланското херцогство се намирало под властта на Франция, а от 1535 г. минало в управленската система на кралство Испания. Попаднала отначало под властта на Франция, а след това на Испания, Генуа успяла да извоюва независимост. Република Сиена попаднала под властта на херцогство Флоренция. Основаното през 1545 г. от папа Павел III херцогство Парма и Пиаченца просъществувало под властта на папския син Пиер Луиджи, за да достигне невредимо дори до средата на XVIII в. Великото херцогство Тоскана било заплашвано от император Карл V.

През столетията настъпвали изменения, предизвикани от политическите конфликти, които променяли картата на континента, включително и на Апенинския полуостров.

През XVI–XVII в. италианските държави се обособявали в две групи — самостоятелни и зависими. Една част били светски, граждански институции, друга — църковна. Исторически голяма част от градовете-държави се зародили като републики, но постепенно се трансформирали в сеньории. Градът-държава Флоренция изминал пътя от републиката до монархията.

В късносредновековната история на Италия проличава един от най-големите парадокси на нейната богата история: стагнацията в икономиката не могла да подкопае възхода на духовната култура.

Н. Макиавели развил теорията за единството на нацията, но тя не срещнала разбиране и подкрепа. Въпреки че Трибуналът на инквизицията свирепствал, учените продължавали да утвърждават своята studia humanitatis.

Величието на Италия било създадено не от нейните търговци, а още по-малко от нейните политици, които не съумели да организират защитата на нейната свобода и независимост. При всичките си несъвършенства, Италианският ренесанс бил най-висшето постижение, извоювано не само на Апенинския полуостров, но и в Европа. Сентенцията на Пико дела Мирандола представя интелектуалния възход на епохата: „Този, който е лишен от литературно изящество, е недостатъчно човечен, а който е чужд на философията, не е човек“. (Non est humanus qui sit insolens politioris litteraturae; non est homo qui sit expers philosophiae.)