Имперска Испания

Испанска империя

Посещения: 1900

 

 Йордан Николов


The return of Columbus in Spain 1493По степен тя била и си останала кралство, но по огромните мащаби на своите владения се превърнала в истинска колониална империя — първата, единствена по рода си в историята на човечеството. Географи и историци изчисляват, че земите на кралството в Европа се простирали на 2 000 000, а в Америка — на 6 000 000 кв. км. Не по-малко от 100 000 испанци пресекли Атлантическия океан и се разпръснали в Новия свят, за да търсят своето щастие. Това преселение било същинска демографска експанзия.

Причините за превръщането на кралство Испания в световна колониална империя са отдавна изяснени в научната литература. Те се търсят и откриват в особените условия, при които се развива и укрепва Испания, и на първо място — в силната кралска власт, придобила неограничен характер. Решаващото събитие, обявено за преломно, е бракът през 1469 г. на кралицата на Кастилия Изабела с наследника на Арагон Фернандо, който само след 10 години станал крал на Арагон и успял да обедини най-големите кралства на Пиренейския полуостров. Опрян на гражданството, крал Фернандо се наложил над непокорните магнати и установил силна абсолютистична власт. Немалка опора той намерил и в църквата, превърнала се чрез Инквизиционния трибунал в могъща духовна и материална опора на испанската абсолютна монархия. Значителна била ролята и на император Карл V, който не само разширил границите на Испания, но и укрепил нейния международен престиж.

 

Испанска монархия

 

В живота на кралство Испания се очертават 3 основни династични клона. Първият е на Фернандо (Фердинад) II и Изабела I (1479 — 1516), вторият обхващал династията на Хабсбургите (1516 — 1700), третият — на Бурбоните (1700 — 1831). Хабсбургският дом се представлявал от Карлос I, който бил избран за император на Свещената римска империя и управлявал като Карл V (1516 — 1556). След това в Мадрид властвали кралете Фелипе II (1556-1598), Фелипе III (1598-1621), Фелипе IV (1621-1665) и Карл II (1665 — 1700). Третата династия — на Бурбоните, започва с Фелипе V (1700-1724).

С управлението на крал Фернандо II било свързано освобождението на Испания от арабското владичество и обединението на страната. След като крал Хуан II (1458 — 1479) умрял по време на войната срещу Франция, престолът в Арагон бил овакантен. В резултат от династичния брак между Фернандо Католика и Изабела Кастилска били обединени Леоно-Кастилското и Арагоно-Каталонското кралство. Това историческо събитие било извършено през 1479 г. В границите на новообразуваното кралство влезли Балеарските острови, Сицилия, Сардиния, Южна Италия и Арагон. Обединяването на всички тези територии било извършено върху основата на старата „Света Ермендада“, образувана още през 1476 г. Поради слабата си активност Навара била разделена между Арагон и Франция.

В усилията да укрепи властта си крал Фернандо провел редица административни промени. Самовластието и своеволията на местните магнати били ограничени, а замъците им — разрушени. Кралят ги лишил от правото да гласуват в Кралския съвет, да обявяват войни, да сключват мир, да секат монети. Духовно-рицарските ордени минали на подчинение на владетеля, обявен за техен велик магистър. В обединеното кралство Арагон и Кастилия се установила абсолютната власт на краля. През 1480 г. била въведена Инквизицията, която подложила на ожесточено преследване не само еретици, но и всички, които проявявали непокорство спрямо краля.

Capitulao de Granada Vicente Barneto y VazquezВ отговор на настъплението на султан Абу Алхасан през 1481 г. и покоряването на гр. Захара, свързано с поголовно избиване на населението, крал Фернандо организирал настъплението срещу маврите, както били наричани арабите. Срещу Гранада, опора на нашествениците, се вдигнал херцогът на Кадис Родриго Понс де Леон и през 1482 г. успял да им нанесе сериозен удар. Крал Фернандо освободил Лоя. Притиснат от бойния устрем на борците за свобода, Абу Алхасан бил принуден да напусне Гранада. Наследникът му Боябдил дал васална клетва за вярност към крал Фернандо. Така противоречията между завоеватели и завоювани били изгладени, но през 1486 г. войната пак пламнала с нова сила. Армията на Кастилия и Арагон обсадила Гранада и след неколкогодишна обсада маврите се предали. През 1492 г. Гранада била освободена. Краят на арабското господство на Пиренейския полуостров настъпил. Обединението на Арагон и Кастилия приключило успешно.

Във външнополитическо отношение две големи събития, неравностойни по своите особености и последици, ангажирали вниманието на крал Фернандо. Едното било откриването на Америка, другото — покоряването на кралство Неапол и други територии на Апенинския полуостров. За тях били необходими много средства и сили.

Крал Фернандо проявил стремеж да наложи абсолютизма в Испания, да смаже съпротивата на феодалните магнати и да стабилизира централната власт. Това се налагало от съществуващата законова уредба, която давала право на бароните да отхвърлят върховната власт на краля, да се откъснат от него и да образуват съюз срещу него. Едрите собственици в Арагон и Кастилия и в Португалия разполагали с имунитет и върховният владетел нямал право да се меси в техните вътрешни работи. Това наложило крал Фернандо да реформира държавното устройство, да ликвидира съществуващата анархия и да наложи своята върховна еднолична власт. Опирайки се на градовете и техните съюзи, наричани Емендадат, които също се нуждаели от кралска подкрепа, той сломил своеволията на сепаратистите. В усилията да наложат властта си и да ликвидират всякакви опити за съпротива крал Фернандо и кралица Изабела през 1480 г. въвели Инквизицията в Испания, поставена по-високо от съществуващите закони и съдилища. Кралят и кралицата станали членове на Инквизиционния трибунал. Поради политическия характер на испанската инквизиция, чиито решения били диктувани от монарха, тя била посрещната с неодобрение от духовенството и предизвикала поредица от протести.

Не толкова религиозният, колкото политическият характер на испанската инквизиция, ръководена от крал Фернандо, се доказва от насочеността на първите решения на Инквизиционния трибунал. През 1492 г. било взето решение да се прогонят евреите от пределите на кралство Испания, предизвикано от първенстващото положение, което те заели със своите богатства, обществен престиж и образованост. В учебните заведения на юдейските общини се обучавали не само евреи, но и християни и мохамедани. Определени некоректни решения предизвикали и банките на евреите — единствените по онова време, които осигурявали заеми за представителите на владетелските домове. Затова войнстващите инквизитори посегнали на богатствата на евреите и ги прогонили от Испания. Единствено Арагон защитил своите евреи и не позволил на рицарите на Инквизицията да посегнат върху имуществата и живота им. На преследване били подложени и мохамеданите, които били принуждавани да се покръстят.

При реализирането на абсолютистичните си планове крал Фернандо се опирал на съществуващите религиозни ордени и особено на „Сантяго де Компостела“, „Алкантара“ и „Калатрава“.

Fernando e IsabelПо това време започнало формирането на испанската народност. Обстоятелството, че в кралството започнали да се водят династийни хроники показва, че това бил дълбок етноконсолидиращ процес. Ернандо дел Пулгара, секретар на Изабела Кастилска, описал в „Хроника на католическите крале“ (Cronica de los reyes catolicos) събитията до 1490 г. Самият хроникьор умрял през 1492 г. За формиращата се по това време душевност в Испания може да се съди и по мемоарите на капелана на архиепископа от Севиля Андрес Берналдес (ок. 1450 — 1513) „История на католическите крале“ (Historia de los reyes catolicos). Това са исторически съчинения, в които участниците в събитията предават добросъвестно не само обществените явления, но и формиращото се единство на народностните мисли и чувства на испанците.

Крал Фернандо II успял да обедини Арагон и Кастилия и да постави началото на могъщата испанска държава от модерен средновековен тип. Тази цел той постигнал не само с личните си качества на държавник, но и чрез многобройните титли, които успял да придобие било по наследство, било по пътя на борбата. От 1468 г. той бил вече крал на Сицилия, от 1479 г. — крал на Арагон, а от 1504 г. — крал на Неапол. Когато съпругата му Изабела починала през 1504 г., Фернандо станал регент на Кастилия при управлението на дъщеря си Хуана Лудата. По силата на договора в Барселона, подписан с краля на Франция Шарл VIII (1483 — 1498) през 1493 г., присъединил Русийони и Сердан, а през 1512 г. сложил ръка на Навара, като обединил кралството.

Имперският облик на кралство Испания се развил и усъвършенствал при наследника на крал Фернандо, неговия внук Карлос I (1516 — 1556), син на Филип Хубави и Хуана Лудата. Карлос I се ръководил цял живот от идеята да образува световна християнска монархия. В качеството на владетел той бил едновременно крал на Испания (1516 — 1556), принц на Нидерландия (1516 — 1555), крал на Сицилия (1516 — 1556). Образованието си получил в Нидерландия, поради което искал да наложи в Испания правилата на рицарите от Бургундия. Магнатите на Кастилия изразили несъгласие с опита на краля да налага чужди образци. Това създало известни противоречия между тях. Когато новият крал пристигнал в Испания през 1517 г., за да положи клетва пред Кортесите във Валядолид, където го очаквал регентът Хименес де Сизнерос, депутатите му отправили категорични искания да отстрани чужденците от управлението, да спазва старите свободи и да не допуска изнасянето на злато зад граница. Карлос I дал очакваните обещания и с големи трудности получил исканите субсидии.

332px CharlesV TitianПротиворечията между младия владетел и Кортесите обаче останали, защото съюзниците, които той довел от Фламандия, извършвали множество злоупотреби, своеволничели, заграбвали богатства, които пристигали от „Твърдата земя“ (Tierra firma) Америка. Това създало недоволство не само сред Кортесите, но и сред самото испанско население. За да изглади отношенията, кралят присъствал на заседанията на Кортесите в Арагон и Каталония и успял да получи с известни трудности исканите субсидии. След като бил избран за император на Свещената римска империя на германската нация, той се подготвил за отпътуване. На кортесите във Валенсия не присъствал лично, а делегирал епископа на Тортоса Адриан Утрехтски. Това предизвикало недоволство и исканата сума не му била отпусната. Тъй като за отпътуването за Германия били необходими много средства, монархът се оказал в изключително тежко положение. За да може да подсигури отпътуването си за коронацията, Карлос I свикал Кортесите в Сантяго. Кортесите в Толедо обаче организирали противодействие и успели да обединят градовете на Кастилия, за да окажат съпротива на замислите на новия император. Когато Кортесите били свикани в Сантяго в началото на 1520 г., противодействието било особено силно. Отправили му ултиматум да не напуска кралството. Това принудило монарха да премести заседанията в Лa Коруня. Все пак желаната сума, необходима за погасяване на предстоящи разходи, била получена. Императорът обаче бил принуден да обещае да не изнася в бъдеще пари от вътрешността на страната, да не изнася коне, да не дава служби на чужденци и да постави начело на държавното управление човек, който се ползва с всеобщо доверие. Преди да отпътува за Германия на 20 май 1520 г., Карлос назначил за свой заместник кардинал Адриан Утрехтски, човек без особена популярност в кралството. Макар да станал папа (1522 — 1523) с име Адриан VI, той не успял да се справи с несигурната обстановка.

След закриване на сесията членовете на Кортесите се върнали в своите домове и организирали населението за въстание срещу краля-император. Самите депутати били подложени на преследване заради капитулацията пред монарха. Двама парламентаристи в Сеговия били обесени от разбунтувани занаятчии сукнари. Не друг, а кардинал Адриан признал, че кралят е загубил уважението и любовта на народа си. Срещу него се вдигнали грандове и кавалери, които се съюзили с градските комуни. Под предводителството на Хуан де Падиля и Педро Ласо де ла Вега (едри магнати) се вдигнало гражданството на Толедо, последвано от редица други центрове на страната: Сеговия, Замора, Гуадалахара, Мурсия, Саламанка, Мадрид, Куенка, Аликанте.

Исканията на въстаниците били различни. Докато градовете се обявили против разхищенията на краля, грандовете се обединили с градовете-комуни на Кастилия и издигнали искания за отмяна на привилегиите на кралските фаворити — фламандците. Търговците от гр. Медина дел Кампо отправили петиция до владетеля, че трябва да живее в Кастилия, службите да се заемат само от испанци и депутатите на Кортесите — прокурадорите, да се отчитат пред избирателите си, Кортесите да се събират 3 пъти в годината, да се забрани износът на пари зад граница. Издигнати били искания войниците да престояват в частни квартири само по 6 дни и то само тогава, когато са в поход; алкабалата, данъкът от 10% върху оборота, да бъде смекчен.

Предявените искания не били удовлетворени. Пламнало въстание. Единадесет града в Кастилия били обединени през юли 1520 г. във военен съюз — Свещена хунта, чийто щаб се намирал в гр. Авила. Съпротивата обхванала градовете и селата на Кастилия. Кардинал Адриан направил опит да смаже въстанието, но армията му била разгромена. След като откъснал част от градовете на Свещената хунта и привлякъл някои градове и средната аристокрация, император Карл V (Карлос I) успял да смаже въстанието. На 23 април 1521 г. той възглавил 4000 наемника и разбил катастрофално бунтовниците в битката при Виляр. Водачите на въстанието заедно с други бунтовници, 290 души, били осъдени на смърт.

Обезпокоен не на шега от оказаната съпротива, император Карл V взел спешни мерки за заздравяване и укрепване на своята власт. Столицата на кралството била преместена от Толедо в Мадрид, където владетелят се усещал по-сигурен. Кралският съвет, на който възложил управлението на кралството по време на отсъствието си от страната, бил консолидиран. Централизацията на държавната власт била поверена и на регенти. Кралят възложил на самостоятелни съвети да управляват Кастилия и Арагон. За вниманието, отделяно от монарха на Испания, свидетелства обстоятелството, че от 1522 до 1530 г. той останал трайно в Кастилия. Биографите му пишат, че по това време Карл V научил кастилското наречие. За да не допусне нови протести, посещавал провинциите и беседвал с магнатите и гражданството. През 1524 г. били оформени 4 министерства: на външните работи, на финансите, на сухопътните войски и на флота, което се занимавало с управлението на колониите. Центърът на министерствата се намирал в кралския дворец. Императорът назначил вицекрале на владенията в Америка: един в Мексико, друг — в Латинска Америка. Централната.администрация функционирала ефективно. Епископи заемали важни служби във висшия административен апарат.

Като върховен главнокомандващ, император Карл V отделял внимание за изграждането на боеспособна армия — една от най- дисциплинираните в Европа. Това проличало особено ясно и убедително по време на войните с Италия и Франция (1516 — 1559). След разгрома на армията на френския крал Франсоа I при Павия той бил пленен и отведен в Мадрид. Установеното господство на испанците в Италия укрепило авторитета на Испания в Европа.

1024px Battle of Pavia oil on panel

От юни 1543 г. император Карл V се насочил към проблемите на Германия, където Реформацията завоювала победа след победа. Завърнал се в Испания едва след абдикацията си като император на Свещената римска империя на германската нация. Починал на 21 септември 1558 г. в едно абатство в околностите на Саламанка.

Овакантеният престол на кралство Испания бил зает от сина на Карл V Фелипе II (1556 — 1598) . Наистина баща му го готвел за император, но поради съпротивата на унгарци и чехи тези замисли не можели да се осъществят. Преди баща му да абдикира той бил от 1546 г. херцог на Милано, от 1554 г. — крал на Неапол, от 1555 г. — граф на Сиена. В границите на кралство Испания, което възглавил през 1556 г., влизали кралството на двете Сицилии, Нидерландия, Франш-Конте, наследствените имения в Америка и Африка — огромна империя, към която през 1581 г. била присъединена и Португалия.

Philip IIЕдин портрет на Тициан представя 24-годишния престолонаследник Фелипе II в разцвета на младостта. Продълговато лице с добре поддържани брада и мустаци, високо чело, почти сключени вежди, проницателни очи — по-скоро образ на интелектуалец, отколкото на политик, който решава въпросите на управлението с помощта на Инквизиционния трибунал. Ако съвременниците не го представят като религиозен фанатик, изпълнен с ненавист към еретиците и реформаторите, може да се помисли, че на портрета е изобразен мислител философ. Гениалният художник е уловил в студения поглед и стиснатите устни психологическия образ на бъдещия владетел, който само след 5 години ще застане начело на Испания.

Обхванат от нескритото желание да създаде могъща християнска държава и да смаже Реформацията в Англия, император Карл V оженил Фелипе още през 1554 г. за английската кралица Мария Тюдор, наречена Кървавата, но тя починала през 1558 г. Новата кралица на Англия Елизабет отхвърлила предложението на вдовеца за брак и плановете за обединяване на държавите пропаднали.

При управлението на могъщата империя, включваща разнородно население с различен начин на живот, етническа принадлежност, език, религия, обичаи, крал Фелипе II се съобразявал със завареното положение. Вицекралете на провинциите, а наред с тях и многобройният административен бюрократичен апарат, били корумпирани и използвали служебното си положение за трупане на богатства. Това пораждало недоволство сред широките слоеве на населението и ги настройвало срещу испанската власт. Монархът подкрепил усилията на Кастилия да увеличи поземлените си владения чрез секуларизиране на църковните земи. Нещо повече, той одобрил решението на Държавния съвет да отмени папските були и да освободи епископите в Испания от задължението да се подчиняват на Римската курия. В същото време повишил правомощията на Инквизиционния трибунал, възглавяван от примаса на Испания и архиепископ на Толедо Бартоломей Каранца. Кралство Испания заело челно място в усилията за смазване на Реформацията в Европа. Въведена била цензура. Започнало издаването на „Индекс на забранените книги“.

Злоупотребите на Инквизицията — своеволия, субективизъм при съдебните процеси, разхищаване на огромни средства за поддържане на грамаден щат от служители, поставянето им над законите, фактическата им неподсъдност — принудило Кортесите на Кастилия да гласуват през 1563 г. решение против Трибунала. Тежкото финансово положение на кралството притиснало Фелипе II и го накарало да се съобрази с взетото решение, но той поставил условие да получи определена сума за издръжка на армията в Нидерландия.

Пак по това време той започнал да изгражда двореца Ескуриал, като възнамерявал да го превърне в център на управлението. Две години по-късно избухнала революцията в Нидерландия, която завършила с отхвърляне на испанското господство и с освобождаване на страната. Това коствало големи усилия и много разочарования на монарха. Намерението му да въведе Инквизицията в Неапол не се осъществило. През 1566 г. той успял да разгроми турския флот, който извършил разорителни нападения в Италия, да освободи о. Малта и да го предостави на собствениците му — рицарите.

С активното участие на Инквизиционния трибунал крал Фелипе II предприел през 1568 г. истински поход срещу мориските — най-заможното население в Испания с арабска принадлежност, което приело католицизма след победата на Реконкистата. Мориските били трудолюбиви, занимавали се със селско стопанство, произвеждали великолепни вина. Проявявали лоялност към Испания. Епископите, които ръководели Инквизицията, изразили съмнение в тяхната правоверност, обвинили ги в тайно изповядване на исляма и предизвикали омраза на религиозна и етническа основа срещу тях сред християните. Подлагани на постоянна дискриминация, мориските организирали през 1568 г. въстание в Андалусия. Обект на тяхното недоволство станали абатствата и църквите, които те опожарявали и разрушавали, и избивали християните в тях. За смазване на въстанието, в Андалусия пристигнал дон Хуан Австрийски начело на огромна армия. Предприета била безмилостна разправа с бунтовниците. Повече от 50 000 мориски били избити. Въстанието било смазано, а властта на краля укрепнала.

Празната хазна, която новият крал наследил, го принудила да вземе мерки за стабилизиране на финансите. Данъкът алкабала продължил да е главно перо за осигуряване финансовата стабилност на Испания. Алкабалата обхващала 10% от оборота на всеки поданик. Тъй като преминаването на стоката от един собственик към друг повишавало 10 пъти нейната стойност, производители и търговци губели всякаква заинтересованост. Цената на стоката нараствала още повече, когато преминавала от един домен в друг, поради което търговците на Испания били принудени да извършват размяната в родните си селища. Действително всеки град получавал определени квоти за търгуване, но на практика съществуващите стопански отношения били подкопани.

Стоките от и за Америка се облагали с голям държавен акциз. Таксите от продажбата на индулгенции, насочвани за борба срещу неверниците, отивали във фиска на държавата. Внасянето на предмети за разкош се обявявало за противозаконно и било подлагано на преследване. Властите забранили да се произвеждат луксозни стоки и да се изнасят ценни метали. Всичко това затруднявало стокооборота и принуждавало търговците да търсят странични, незаконни пътища за преодоляване на ограниченията.

За да подобри отношенията си с Франция, с която бил във война през 1556 — 1559 г., крал Фелипе II започнал преговори с крал Франсоа II. Това станало след победата на испанците при Сен Кантен през 1557 г. По силата на мира, сключен в Като-Камбрези, Франция се задължавала да се откаже от завоюването на Италия, а Испания — от Бургундия. Изтощителните войни за покоряване на Италия приключили.

Оплакванията на Парламента в Кастилия от постоянните набези на турските пирати в Средиземно море подтикнали крал Фелипе II да вземе мерки в защита на интересите и сигурността на гражданите. След продължителна предварителна подготовка акцията започнала. Под командата на Медина Сели и Андреа Дория през февруари 1561 г. флотът на кралството се насочил срещу галерите на Османската империя. Флотът на султана, превъзхождащ във военно отношение испанския, разгромил корабите на Испания. Единадесет години по-късно крал Фелипе II организирал отново съпротива срещу нападенията на турците. По негова инициатива била създадена „Свещената лига“. През юли 1571 г. султанският флот превзел Кипър и се отправил към Адриатика. Испанската флотилия, обединяваща силите на папския престол, възглавяван от папа Пий V, Венеция, Генуа и Савоя, под командването на опитния военачалник дон Хуан Австрийски, се събрала в залива на Месина. Този път военният потенциал обхващал огромен боен флот от 264 галери с 80 000 моряци. В жестокото сражение, едно от най-големите в историята, победила християнската коалиция. След като нанесли първото решително поражение на османската армия, която вече западала, победителите от Европа решили да продължат настъплението, докато принудят турците да напуснат континента и Северна Африка.

1024px Battle of Lepanto 1571

През октомври 1580 г. крал Фелипе II влязъл победоносно в Лисабон, столицата на Португалия. Той включил Португалия в границите на Испания и поставил под скиптъра си целия Пиренейски полуостров. Колониалните владения на Португалия (Гвинея, Бразилия, Мозамбик, Гоа, Макао, о. Цейлон и Молукските острови) също били присъединени към неговата държава. Португалските кортеси положили клетва за вярност пред новия господар на 1 април 1581 г. Кралят на Испания достигнал най-високия връх на своето могъщество. Това бил неговият триумф.

През 1S88 г. крал Фелипе II, окуражен от завоюваните победи, се помъчил да подчини Англия, управлявана тогава от кралица Елизабет (1558 — 1603). Той сформирал огромен флот, наречен Непобедимата армада, от 130 кораба с 30 000 моряци. За главнокомандващ назначил адмирал-херцог Медина Сидоний, който установил, че флотът бил разложен, корабите — недостатъчно здрави, моряците — недисциплинирани, запасите — недостатъчни и окрадени. Затова адмиралът предложил датата на отплаването да се отсрочи. Крал Фелипе не искал и да чуе за отлагане и на 30 май 1588 г. Непобедимата армада се отправила срещу Британския остров. Сражението с английския флот се разразило при Ламанша. Маневрените и лекоподвижни малки английски галери атакували тежките испански кораби и ги потопявали. От гибел успяла да се спаси само част от тях. Флотилията на Испания претърпяла пълен погром. В битката при Гравелин била потопена друга част от галерите. Морската хегемония на кралство Испания била силно подкопана. По океани и морета започнала да господства Англия.

През следващите години (1592 — 1598) крал Фелипе II правил опити да компенсира загубите чрез редица акции във Франция, като се намесвал в конфликтите между католици и протестанти. Той застанал на страната на църквата срещу реформаторите, но не постигнал никакви успехи. Мирният договор, подписан през май 1598 г. във Вервен, го принудил да се откаже от редица завоювани области във Франция.

Активна, динамична личност, крал Фелипе II не се отказал от плановете да подчини кралство Англия. Той искал да завладее Ирландия и подготвял нова морска експедиция, но здравословното състояние не му позволило да осъществи плановете си. На 13 септември 1598 г. Фелипе II неочаквано починал по време на утринно богослужение (Утреня) в параклиса под жилището му в двореца Ескуриал. Той оставил кралството с обширни територии, но с празна хазна и обедняло градско и селско население.

324px Velazquez felipeIIIКрал Фелипе III (1598 — 1621), син на починалия владетел и съпругата му Ана Австрийска, заел престола едва 18-годишен. Върху него тегнел отпечатъкът на физическо израждане, характерно за Хабсбургите. Духовно беден, интелектуално ограничен, лекомислен, той нямал афинитет към управлението; предоверил се на един от близките си приятели и му възложил да управлява империята. Властта преминала в ръцете на фаворита Лерма. Монархът принудил Кортесите да му гласуват огромни суми било за преустройството на двореца Ескуриал, било за женитбата му. Така и без това изтънялата хазна съвсем се опразнила. За да може да посреща огромните, правени без сметка разходи, не се посвенил да посегне върху имуществото на църквата и дори върху покъщнината на обикновените домакинства.

Фелипе III планирал да излезе от кризата, в която все повече затъвал, чрез завладяването на Англия. През 1599 г. заповядал да се организира голяма армада от 35 галеона, 22 галери и 50 кораба с 25 000 моряци. Огромната изразходвана сума предизвикала финансов банкрут, от който едва успял да излезе чрез извънредни данъци. Военното му начинание претърпяло провал, но това не го отчаяло и на 4 септември 1601 г. Фелипе III подготвил нов флот. Целта му била да дебаркира в гр. Корк, да го завладее, да се укрепи там и да предприеме настъпление в земите на острова. Флотилията обхващала 33 кораба и 4000 бойци. Моряците достигнали успешно Ирландия и завладели гр. Корк. Окупирали и Кинсейл, но англичаните ги обсадили и на 2 януари 1602 г. пред града се разгоряла ожесточена битка. Понесли поражение от превъзхождащите ги английски бойни .части, испанците трябвало да напуснат Ирландия с бягство. До Испания успели да се доберат едва 9 кораба с 650 моряци.

Драмата в Ирландия завършила с мирен договор с краля на Англия Джеймз I, подписан през август 1604 г. След като си осигурил примирие с могъщия английски противник, Фелипе III насочил вниманието си към другите войни, които водел.

Провалът на експедицията в Ирландия бил последван от неуспехи в Нидерландия, където през 1605 — 1606 г. испанските войски понесли сериозни поражения. Това наложило да започнат преговори с Обединените провинции, приключили на 9 април 1609 г. с подписването на мир за 12 години.

В отговор на честите нападения по бреговете на Испания от мохамедански моряци крал Фелипе III обнародвал на 22 септември 1609 г. едикт за изселването на мориските от пристанищните градове и заселването им във вътрешността на страната. От март до септември с. г. 40 000 семейства напуснали Валенсия и се установили в Кастилия. Мориските били изселени от Арагон, Андалусия и Естрамадура, но едва настанили се, трябвало отново да се преселват, този път вече завинаги. С допълнителен едикт от 1611 г. кралят се разпоредил около 500 000 мориски да бъдат насила изселени от Испания.

Embarco moriscos en el Grao de valencia

Проблеми създавали и владенията на Испания в Италия: кралство Неапол, херцогствата Милано и Тоскана. Не били спокойни и Парма, Модена, Верона. Двамата испански наместници — Педро Жирон, херцог Осуна, вицекрал на Неапол, и Педро де Толедо, маркиз Франкавила, вицекрал на Милано, организирали заговор срещу краля на Испания. Фелипе III бил предупреден за разколническата им дейност, но неочаквано умрял на 31 март 1621 г., без да може да вземе предохранителни мерки.

Наследникът му Фелипе IV (1621 — 1665)  бил още по-слаб владетел от своя баща. Както пишат биографите му, той бил не само мързелив, но и безотговорен, слабообразован, не познавал законите на управлението. Като възпитаник на херцог Оливарес, той решил да му възложи да оглави правителството на Испания. Това му осигурило възможността да се отдаде на живот, протичащ в занимания с изкуство, в забавления и лов. Фелипе IV заварил хазната празна и задлъжняла с огромна сума от 30 000 000 дуката. Амбициозният Оливарес се опитал да излезе от кризата, като търсел изход в различни посоки. Намерението му да ожени испанската инфанта за английския престолонаследник не намерило очакваното разбиране от страна на парламентарната опозиция в Лондон, която му противодействала. Включването на Испания в борбата за наследството на починалия херцог на Мантуа през 1628 г. се сблъскало с кардинал Ришельо. В резултат на разразилия се конфликт Испания претърпяла униженията на победените.

Philip IV by VelazquezАристокрацията на кралство Португалия, възползвайки се от тежкото положение, в което изпаднала Испания, организирала заговор с цел освобождаването на страната. Всеобщото въстание, избухнало на 1 декември 1640 г., било успешно. Португалия отхвърлила испанската политическа зависимост. Херцог Жуан Брагански бил издигнат за крал под името Жуан IV (1640 — 1656). За да си осигури подкрепата на Европа, новият владетел на Португалия подписал мирни договори с Швеция, Франция, Холандия и Англия.

Тежкото положение на населението в градовете и селата, влошавано от данъчния гнет и войните, предизвикало недоволство. В Каталония и Бискайа, в Арагон и Андалусия пламнали въстания. Част от въстаниците предявявали искания за възстановяване на отнети свободи, друга част — за привилегии, които били погазени, трета — за създаване на автономна държава под протектората на Франция. Имало и бунтовници, които протестирали срещу грабежите и издевателствата на испанската армия, разквартирувана по градове и села, за да се бори срещу Франция. В Бискайа недоволството се разразило поради повишаването на данъците и налозите.

Кралство Испания излязло без реален резултат от Тридесетгодишната война (1618 — 1648), в която взело участие в съюз с Германия срещу Франция. Мирът, подписан през януари 1648 г. в Мюнстер, сложил край на конфликта между Испания, от една страна, и Франция и Холандия — от друга. Крал Фелипе IV признал независимостта на Холандия. През 1659 г. бил сключен Пиренейският мир между Франция и Испания, която загубила Русийони, Артуа и редица фландърски градове. Кралство Англия успяло да отнеме от Испания о. Ямайка в Карибско море. Опитът на Фелипе IV да покори отново Португалия през 1661 г. не успял. Авторитетът на Испания като могъща държава намалял.

На 17 септември 1665 г. починал крал Фелипе IV. Наследил го синът му Карлос II (1665 — 1700), който бил не само малолетен, едва 4-годишен, но и недоразвит и психически неуравновесен. При последния представител на Хабсбургската династия в Испания кралството стремглаво губело своята мощ, територии и влияние. Финансовите му възможности били изчерпани. Могъщите държави в Европа, възползвайки се от очевидната му слабост, замислили да разделят испанското наследство. Мирът, подписан през 1667 г. между Испания и Португалия, осигурил на Португалия правото да владее Бразилия, както и придобитите от нея преди това райони в Източна Индия. В пламналата през 1667 — 1668 г. френско-испанска война Испания била победена. При сключения през 1668 г. мирен договор във Франш-Конте Карлос II получил Франш-Конте, отстъпвайки на французите Лил и няколко града в Белгия.

Малко преди да почине в 1700 г., Карлос II подготвил завещание, с което оставил за свой заместник Филип V (1700 — 1740), внук на френския крал Луи XIV. Апетитите за испанското наследство се засилили. От 1701 до 1714 г. бушувала война за разделянето на Испания.

 

Устройство и управление

 

В историческата литература са маркирани редица характерни особености на политическата система на испанското общество, на нейната същност и на еволюцията ѝ. Френският испанист П. Вилар вижда в испанската държавност, формирана на Пиренейския полуостров, взаимодействието на центробежните и центростремителните тенденции, определена степен на „способност към синтез“, резултат от борбата за европейска хегемония, за създаване на колониална империя. Друг специалист, С. Мадариага, търси диалектическата връзка между диктатурата и авторитаризма, при който управляващият център стимулирал автономията, трансформирана в процеса на развитието в дезинтеграция на националната общност. Противоречивият характер на общата тенденция в развитието много точно е доловен от цитирания П. Вилар, който отбелязва, че историята на Пиренейския полуостров била изпълнена с постоянна борба за обединяване и същевременно за разединяване.

Кралство Испания по форма на управление било абсолютна централизирана монархия. В организационната му структура влизали няколко обособени района, най-важни от които били Арагон и Кастилия, Каталония, Валенсия, Навара, Гранада и провинцията на баските Бискайа. В исторически план интересна формация бил парламентът на Кастилия — Кортесите, възникнали през 1379 г. Автономните градове, които разполагали с необходимите възможности да отстояват своите права и привилегии, изпращали свои представители в Кортесите. Съсловно-представителни органи за управление, Кортеси, придобили и другите кралства: Арагон, Каталония, Валенсия, Навара. Всички те разполагали с автономия и имунитет, изразяващи се в правото да бранят самостоятелността си и да не допускат чужди войски в своите територии. Кортесите, създадени по пътя на съсловното представителство, определяли размерите на данъците. Грандовете, управляващи селските райони, разполагали със съдебна власт: те можели да налагат смъртни наказания. В качеството на сеньори, те обявявали войни, сключвали мир, организирали заговори срещу централната власт. В резултат от брака на Фернандо Арагонски и Изабела Кастилска през 1469 г., и след като през 1479 г. Кастилия и Арагон сключили уния и било поставено началото на кралство Испания, в управлението настъпили съществени изменения. Отхвърлила арабското господство през 1492 г., Испания успяла да формира специфично държавно устройство. В нейните граници влизали няколко кралства, които разполагали с повече или по-малко отстоявана автономност. Това били Кастилия, Арагон, Валенсия и Навара. Те разполагали с вицекрале, Кортеси, съсловно-представителни учреждения, имащи право самостоятелно да решават редица въпроси на управлението, включително и да определят размерите на данъците.

Испанската държава била ръководена от Кралски съвет и кралска съдебна палата — върховни органи на управление. Тъй като централната власт накърнявала правата на местните органи за управление, възникнали противоречия. Формиращата се абсолютна власт на краля задушавала и смазвала безмилостно стремежите към автономия.

Нови задачи възникнали пред управленската система на кралство Испания при Карл V. Като си поставил за цел да създаде световна християнска монархия, той фактически подценил императорските си задължения и възложил на Кралския съвет и на регентите да решават възникващите проблеми. С него е свързано създаването на испанския абсолютизъм. Самостоятелни съвети възглавявали Кастилия и Арагон. Усилията на Карл V за изграждане на световната империя намирали изключително непопулярен еквивалент в огромните данъци на населението. Испания била превърната в данъкоплатец на империята. Когато през 1520 г. кралят поискал от Кортесите на Кастилия да му гласуват средства, срещнал съпротива. Членовете на върховния орган дали съгласие при съотношение 9 града за и 7 против едва след като монархът обещал да изпълни техните искания: вече да не изнася злато от Испания, да не назначава чужденци на управленски длъжности и да оставя за свой заместник, когато отсъства, човек, на когото Кортесите имат доверие. Но Карл V назначил за заместник епископа на Утрехт Адриан, който нямал необходимия авторитет.

В хода на промените след утвърждаване на властта на Хабсбургите настъпил усилен процес на ограничаване правата и привилегиите на традиционните обществени институции и структури: сеньории, муниципалитет, установената градска бюрокрация. Дейността на градските съвети започнала да попада под контрола на корехидорите, представители на централната власт на краля, негови съветници, които наблюдавали вземането на решения и общото настроение на местните власти. По начало обаче градовете заставали на страната на централната власт в нейната борба за ограничаване на своеволията и безчинствата на грандовете, които невинаги спазвали законите на страната. Когато грандовете посягали върху традиционни права на селяните, гражданите заставали на страната на селяните и подкрепяли техните искания. При провеждането на централистична политика кралете на Испания регулирали противоречията: в едни случаи ги ограничавали, в други ги разпалвали, за да налагат върховната си воля. При все това монархията синхронизирала своите управленски функции с настроенията на грандовете и правела опит да не влиза в конфликт с тях и да постига разбирателство.

Със засилването и укрепването на испанската абсолютистична система на управление държавната власт започнала да упражнява непосредствен контрол върху цялостния живот на отделните области. Сеньориалната и църковната юрисдикция били до голяма степен ограничени и подчинени на централната власт. Армията придобила постоянен, редовен характер. Кралят увеличавал състава на наемната войска и фактически обезсилвал влиянието на градските бойни подразделения. През XVI в. Испания водила 25 войни, а през XVII в. броят им се увеличил и тя живяла само 21 спокойни години в мир. Въведената наемна армия се нуждаела от огромни разходи, които били осигурявани със заеми. Между банкерите възникнала максимата: „Не давай заем на силния, а ако дадеш, смятай го за загубен.“

Традиционните институции за управление — Кралският съвет, Света Ермендада, управлението на градовете под контрола на корехидора, променили социалното си съдържание. Това се забелязва ясно при прехода от съсловно-представителната монархия към абсолютната. Самите крале, особено Карл V, започнали да смятат своите разпоредби за непроменими и абсолютни. Още кралица Изабела в завещанието си изтъквала, че волята ѝ трябвало да бъде спазена и изпълнена, дори ако с нещо противоречи на държавните закони. Кралската власт започнала да се поставя над законите, тя придобила върховен характер, самата тя станала върховен закон (Suprema lex).

При провеждането на своята политика кралете на Испания се опирали на подкрепата на църквата. Могъща опора на абсолютната монархия станала Инквизицията. Тъй като кралят успял да откъсне църквата в Испания от Рим и да я подчини на своята власт, в управлението на държавата се включили голяма част от прелатите, висшите духовни лица. Крал Фернандо бил избран за магистър на военните ордени Сантяго, Калатрава и Алкантара. По разпореждане на папата това звание започнало да се предава по наследство. По силата на майоратната система младшите синове на аристократите, които били лишени от наследство, получавали високи степени в йерархията на духовенството. Владенията на ордените служели за попълване на постоянно нарастващите финансови потребности на короната.

Била издадена и папска була за учредяване в кралство Кастилия на Трибунал на инквизицията, оповестена на 1 ноември 1478 г. В булата крал Фернандо и Изабела се упълномощавали да назначат двама или трима архиепископи и епископи или други църковни сановници, „известни със своята мъдрост и добродетелност, не по-млади от 40 години и с безупречно поведение, магистри или бакалаври по богословие, доктори или лиценциати по каноническо право, след като издържат пълен изпит“. На свещенослужителите се възлагало да открият еретиците, вероотстъпниците и извършителите на престъпления и „да действат против виновните съгласно правото и обичая“. За борба против еретиците кардинал Мендоса, архиепископ на Севиля, подготвил специален катехизис. В първия том на „Критическа история на испанската инквизиция“ кардинал Хуан Антонио Льоренте оповестява, че в Севиля били осъдени 38 440 души, 2592 от които били изгорени живи, 896 — фигурално (техни изображения), а на 34 952 човека се присъждали различни епитимии. „Сред множеството лица, преследвани от Инквизицията — добавя кардиналът, — се намирали хора, известни със своя произход, ученост, богатство и просвета. В тяхното число имало съветници и секретари на краля и кралицата.“

Централната власт на абсолютния монарх ограничила правата на Кортесите — те вече не можели да издават закони. Кралят свел правомощията им главно до утвърждаването на субсидиите, от които се нуждаел. При съпротивата, която срещнал при решаването на някои въпроси от управлението през 1538 г., император Карл V бил принуден да освободи аристокрацията от налози. Тогава той лишил грандовете от правото да бъдат избирани в Кортесите. Мястото им се заемало от членове на градския патрициат. Апаратът на управлението нараснал неимоверно. Кортесите на Кастилия, Арагон, Каталония и Валенсия обаче запазили своята самостоятелност и упражнявали контрол върху различните съвети, трибунали и пр.

За разлика от абсолютизма във Франция и Англия, абсолютизмът в Испания бил по-консервативен, по-краен и провеждал управленските си функции, опирайки се на грандовете, които запазили стопанската си самостоятелност и сила. Почетните звания и длъжности, които те получавали от краля, им давали право да се заселват в столицата Мадрид и да влизат в състава на придворната аристокрация. Средните и дребните аристократи, т. нар. „идалго“, се превърнали в опора на кралската власт. Испанската абсолютна монархия не била свързана с новите икономически отношения и нямала интерес от тяхното развитие. По тази причина тя била, общо взето, традиционна, консервативна институция, която не подкрепяла новостите в стопанския живот.

Централизацията на властта в Испания не успяла да придобие завършен характер. Администрацията била много раздута, тежка, бюрократична и поради това неефективна. Държавният съвет, висшият управленски орган, давал най-общите насоки в управлението на огромната империя. Системата на различните съвети се дублирала, между тях нямало съгласуваност и взаимодействие. Част от тях се занимавали с вътрешните дела, друга — с външните. Крал Фелипе II, който се опитал да установи единство в управлението и да упражнява контрол, не успял да въведе ред.

Абсолютната монархия срещнала сериозни затруднения при управлението на италианските владения, добити по военен път. Много проблеми предизвиквало кралство Неапол, а също и Милано, Сицилия, Сардиния. Не било спокойно в Нидерландия. Испанските колонии в Америка имали своите особености, които искали адекватни решения.

Многобройни, добре школувани служители на държавния апарат трудно се подготвяли. Чиновниците с юридическо и теологическо образование, т. нар. „летрадос“, изпълнявали най-важните функции в администрацията. Те били опора на кралската административна структура. Сложността на обществените отношения налагала кралската власт да ликвидира старите свободи на различните социални групи и да въведе единни закони. Това можело да се постигне чрез модернизиране на администрацията и чрез създаването на бюрокрация от нов тип, която да отговаря на потребностите на абсолютната монархия. Всякакви опити за промяна в управлението обаче срещали противодействие от консервативните представители на аристокрацията.

 

Колониална експанзия на Испания и Португалия

 

Успоредно с отхвърлянето на многовековното арабско владичество, Испания и Португалия извършили Великите географски открития. В живота на кралство Испания 1492 г. станала историческа: на 2 януари била освободена Гранада и победоносно завършила Реконкистата, на 3 август Христофор Колумб започнал своето пътешествие, а на 12 октомври открил Америка. Водещата роля на двете страни при откриването и завладяванията произтичала от възможностите на аристокрацията да попълва доходите си от новооткритите земи, да използва постиженията на науката и техниката за организирането на далечни пътешествия по света.

Стъпил със своята ескадра в Новия свят, Колумб поставил началото на испанското колониално господство. Испанците завладели Мексико, Перу, Боливия, Чили, територии на Аржентина и части от Централна и Южна Америка. Така била създадена испанската колониална империя в Америка. В завоюваните територии кралство Испания изградило структури за управление на местното население. Кралство Кастилия изпращало в Новия свят свои конкистадори и организирало преселниците от Андалусия и Каталония. През 1560 г. по разпореждане на кралството били въведени договорите „аделантадо“, последвани от капитулациите в Санта Фе. По силата на постигнатите договорености Фернандо Кортес и Франсиско Писаро, известни колонизатори, получили права върху огромни територии, които завоювали в Новия свят. Конкретно правата им се изразявали в придобиването на имунитет и автономия в управлението на местното население и на земите с техните богатства. Като преценил положението, император Карл V през 1530 г. взел решение да реорганизира договора аделантадо и да трансформира завоюваните пространства от имения, домени, в държави с независима форма на управление, осъществявана чрез чиновнически апарат, който назначавал. Чиновниците се включвали в управлението на държавата, а също и в муниципалитета на градовете.

1024px Juan Cordero Cristopher Columbus at the Court of the Catholic Monarchs Google Art Project

Нов етап в овладяването на покорените земи отбелязало налагането на т. нар. „аудиенции“ — особена система на управление, осъществявана от прависти, назначени да администрират. Това било нещо по-различно от начина на управление в съответствие със законите аделантадос. За първи път аудиенцията била въведена през 1511 г. в Санто Доминго, след това през 1527 г. в Мексико, през 1535 г. в Панама, през 1542 г. в Лима.

Друга форма на управление наред с аудиенциите, включваща 6 институализирани структури, били вицекралете. През 1535 г. се сформирало вицекралство Испания, през 1544 г. — вицекралство Кастилия, през 1718 г. — Твърда земя, а през 1776 г. — Ла Плата. Правата и компетенциите, задълженията и ангажиментите на двата вида власт — по законите на аудиенцията, от една страна, и на вицекралете, от друга, не били достатъчно изяснени от централната власт в Мадрид. Но така бил упражняван ефикасен контрол върху администрацията и се налагала абсолютната власт на испанската корона.

При двора на краля в Мадрид замислили да усъвършенстват начина на администриране в колониите. Били създадени две организационни звена: Съвет за отношенията и Съвет за Индиите. Задачата на Съвета за отношенията била да провежда монопола на краля в колониите, а Съветът за Индиите се занимавал с политическия контрол в управлението.

Ценните метали били превърнати в обект на колониалните апетити на заселниците в Новия свят. От 1540 г. започнало разработването на големи мини за злато, сребро и други богатства. Въведена била саксонската система за добив на сребро. От 1590 до 1620 г. износът на сребро от Америка взел най-големи размери.

Икономисти и статистици посочват, че от 1493 до 1520 г. добивът на злато в света възлизал на 5800 кг, докато делът на Испания включвал 800 кг (общо 13%). В следващия период 1521 — 1544 г. добивът се повишил на 7100 кг, от които на Испания — 2910 кг (общо 41%). През 1545 — 1560 г. световната продукция се покачила на 8500 кг, на Испания — на 5460 кг (64%), през 1561 — 1580 г. световният добив е 5800 кг, а на Испания — 3700 кг (55%). Най-сетне, през 1581 — 1600 г. от произведените в света 7380 кг (59%) или 4330 кг били на Испания.

Това съотношение свидетелства за водещото място на Испания в добива на благородния метал. Според изчисленията на големия германски икономист и статистик В. Лексис (1837 — 1914) в средата на XVI в. добивът на благородни метали на Испания достигнал 72% от световната продукция. Данните на специалистите отдавна се приемат за аксиоматични и не пораждат никакво съмнение. Не предизвикват съмнение и заключенията на някои автори, според които притокът на толкова много злато от Америка действително погубил Испания. Причината за това те откриват в обстоятелството, че установената феодална система на натрупване и разпределение на богатствата задържала обществените отношения в старите стопански рамки и не формирала нов социален ред, не спомагала за развитието на промишлеността.

Всички тези причини обуславяли и характера на институциите, които кралство Испания изграждало в Америка. При управлението на завареното население били използвани кастилски порядки в отживели времето си бюрократични модели. Наложена била алкабалата с 10% данък върху оборота. Износът на благородни метали (злато и сребро) вземал огромни размери и бил използван за войните, разпалвани от испанската корона.

 

Испания в италианските войни (1494 — 1559)

 

Италианските войни били започнати от крал Фернандо (Фердинанд I), но ги приключил Фелипе II. След като френският крал Шарл VIII през лятото на 1494 г. нахлул в Италия, завладял Рим и на 22 февруари 1495 г. влязъл в Неапол, била създадена антифренска коалиция от папа Александър VI Борджия, Милано, Венеция, подкрепена и от император Максимилиан I.

След като испанците успели да разгромят в началото на 1525 г. при Павия френската армия, в хода на войната настъпил коренен прелом. Постепенно, въпреки някои временни успехи, Франция загубила своите позиции. Мирът в Като-Камбрези от април 1559 г. принудил кралство Франция да се откаже от всякакви претенции към Италия. Победа завоювало кралство Испания и неговият владетел Фелипе II. Договорът предоставял на Испания херцогство Милано, кралство Неапол, Сицилия, Сардиния, както и някои владения в Тоскана. Плановете на крал Фелипе II да подчини Италия най-сетне се осъществили.

 

Икономически отношения

 

Цяла редица фактори дали отражение върху икономическото развитие на Испания в края на XV и началото на XVI в. Положително въздействие упражнили такива събития, като освобождаването на страната от арабско владичество, обединяването на отделните кралства в единна държава, откриването на Новия свят и последиците от тях. Оживление настъпило не само в градската промишленост, но и в селското стопанство.

Кралство Испания понесло революцията на цените, която се отразила върху начина на живот на различните слоеве от населението. Резултатите от проучванията на историците показват, че през XVI в. цените на стоките, включително и от първа необходимост, се повишили 3,5 — 4 пъти. Това не можело да не се отрази върху бита на хората. Овцевъдството се оказало най-доходното препитание за немалка част от различните слоеве на населението — от привилегированата аристокрация до обикновените селяни, освободили се от разнообразните форми на зависимост. Статистическите данни показват, че през 1556 г. броят на овцете се движел към 7 млн. От сведенията, с които разполага историческата наука, се вижда, че през 1512 г. били изнесени към 50 000 квинтала (мярка за тегло, равняваща се на 50 кг) вълна на обща стойност 250 000 дуката. През 1557 г. износът на вълна достигнал 150 000 квинтала, през 1610 — 180 000 квинтала.

Развитието на овцевъдството било съсредоточено в онези области на Испания, където нямало условия за развитието на земеделие, респективно на зърнопроизводство, лозарство, градинарство. Такъв регион била Кастилия. В основни линии отглеждането на овце било поето от привилегированата аристокрация — особено корпорацията, известна под името „Места“. Тя била покровителствана от краля и разполагала с редица привилегии. Аристокрацията подчинявала конкретната обстановка на своите цели; тя разорявала по-дребните собственици и заграбвала техните земи, превръщайки ги в пасища. Получила се картина, аналогична на огражденията в Англия. В резултат от активността на новите едри собственици мнозина дребни селяни, лишени от земи, обеднявали и се принуждавали да се занимават със скитничество и кражби.

В Испания през XVI в. в градовете се развивала промишлеността, възникнала манифактурата. Увеличило се производството на вълнени платове. В Толедо, Севиля, Гранада, Валенсия, Барселона, Сеговия, Куенка процъфтяло производството на сурова коприна и копринени платове. Алонсо Моргадо, хронист от XVI в., разказва, че гр. Сеговия изобилствал със злато, сребро, бисери, кристали, скъпоценни камъни, емайл, корали, коприна, килими, най-скъпи кожи, всякакъв вид копринени изделия и най-фини сукнени платове, струпани по дюкяни и улици. В града пребивавали търговци от Фландрия, Италия, Франция, Англия, Португалия и Америка. В Толедо се прочул цехът на шапкарите, в който работели 200 майстори, а чираците и калфите били много повече. В гр. Оканя се произвеждали годишно около 123 500 чифта ръкавици. В Толедо, Севиля, Валенсия и Гранада се изработвали най-добрите копринени платове и тъкани.

Металургията била друг основен отрасъл на промишлеността, който добил в страната значително развитие. Центрове на металургията станали Астурия, Галисия, Баскония. За това спомогнало рударството, което получило разпространение. Желязната руда дала основата за изработване на метални изделия и особено на оръжие. Започнало производство на артилерийски оръдия. Появила се потребност и от правенето на мускети. Развило се корабостроенето.

Бургос станал основен пункт за преработка на вълна. Билбао се наложил като център на железообработващата промишленост. Испания изнасяла за Нидерландия, Франция и Англия вълна и различни видове суровини. Испанските търговци изнасяли вино и маслини не само в Европа, но и в Америка.

В Испания не успял да възникне единен национален пазар, отделните провинции запазили средновековния си облик на затворени райони, които сами задоволявали стопанските си потребности; в тях трудно прониквали новостите. Поради тази причина испанските търговци били принудени да внасят готова продукция, за да задоволяват потребностите на консуматорите, а изнасяли предимно суровини. Това имало известни предимства, но с течение на времето отрицателните последици започнали да се усещат: страната изоставала от международното разделение на труда.

Vista de Zaragoza en 1647

Упадъкът, който настъпил в Испания в средата на XVI в., обхванал най-напред аграрния живот, а после промишлеността и търговията. Причините за това са сложни и взаимно свързани. Историците търсят корените на изоставането в неимоверно големите данъци и налози, които населението не било в състояние да изплаща, в ниските цени на селскостопанската продукция, в злоупотребите на привилегированата аристокрация, на „Местата“, покровителствана от краля. В стремежа си да трупат повече богатства членовете на „Местата“ подлагали на ограбване и гнет общините и селяните. Те превръщали техните обработваеми ниви в пасища. С укази от 1552, 1575, 1580, 1589, 1609 и 1633 г. кралете на Испания се разпореждали с нивите, заграбени от аристокрацията, но после върнати на предишните собственици и разорани, „за да бъдат превърнати отново в пасища“. Това водело до катастрофално обедняване на голяма част от народа на Испания — нейното селско население. Била предизвикана миграция, граничеща с геноцид.

Войните, водени от император Карл V, го принудили да взима заеми от известната лихварска фамилия Фугер, към която натрупал огромни задължения. Това го накарало още през 1525 г. да им отстъпи правото да събират данъците от селяните, обитаващи земите на ордените Сантяго, Алкантара, Калатрава. Така Фугерите заграбвали на безценица зърното и другата селскостопанска продукция. Срещу дълговете те придобили правото да разработват богатите на залежи рудници за живак и цинк в Алмаден и получили облекчения за търговия с намалени мита. Това причинило допълнителни затруднения на испанските търговци във вътрешната и във външната търговия. Абсолютната монархия в Испания затруднявала и парализирала развитието на производителните сили.

Не е лишена от основания тезата на испанския историк, който търсел причините за бедността на Испания в откриването на Америка. Според него огромните количества благородни метали, които се вливали в метрополията, се използвали не за развитието на селското стопанство и промишлеността, а за нарастващите стремежи към разкош на аристокрацията.

Всичко това неизбежно водело до обедняване и разоряване на различните слоеве от населението. Както било и в Англия, овцете опустошавали земите на селяните, превърнати в пасища. Селяните обеднявали за сметка на „Местата“, на аристократите, които богатеели. Данъците се увеличавали: само за един век те били повишени от 3 на 17 млн. дуката годишно. Аристокрацията не се развивала и не била в състояние да се превърне в нова социална сила — буржоазия. Испания изоставала катастрофално от другите страни. Етническото развитие протичало с много бавни темпове. Различните провинции били изолирани. Големи етнически групи — каталонци и баски — продължавали да говорят на своите езици, които нямали общ испански произход. Запазили се и диалектите на населението в Кастилия, Астурия, Леон, Навара, Арагон. В основата на литературния език залегнал кастилският диалект, но поради липсата на единен национален пазар и на духовнокултурен център на страната процесът на изграждането на единна испанска нация протичал трудно. Разделението продължавало, силите, които парализирали тенденциите към единство, били значителни.

 

Ренесанс

 

През втората половина на XVI и първата половина на XVII в. в Испания се развила ренесансовата култура. Тя обхванала литературата, театъра, живописта и скулптурата. За подема на духовната култура и самостоятелната мисъл спомогнали редица фактори. Били постигнати значителни успехи в различните области на цивилизацията.

Важен фактор за възхода на испанската образованост, просвета и култура станали университетите, висшите учебни заведения, които възникнали и укрепвали. Първият университет бил създаден още през 1216 г. в Саламанка, вторият във Валядолид (1346), третият в Барселона (1460). След това в хронологическа последователност университети се появили: във Валенсия (1500), в Севиля (1502), в Мадрид (1508), в Гранада (1526), в Сарагоса (1542), в Овиедо (1608). Прочул се и университетът в Алкала. Това били учебни заведения до голяма степен под патронажа на църквата и под контрола на кралската власт — средища на католическата теологична мисъл. Важно значехме имало и книгопечатането в Испания, създадено през 1473 или 1474 г.

Поради особената обстановка — абсолютна монархия, мощна Католическа църква, господство на Трибунала на инквизицията с огромен бюрократичен апарат и пр. — развитието на Ренесанса в Испания до голяма степен протекло в съгласие с традициите на католическата теология. В испанското общество не се зародил конфликт между гражданската мисъл и теологията. Най-големите творци на испанската култура, като Мигел Сервантес (1546 — 1613) и Лопе де Вега (1562 — 1635), създавали своите произведения като смирени и покорни синове на Католическата църква.

Изключение от традицията представляват учението и делото на Мигел Сервет (1511 — 1553) — учен хуманист, медик, открил малкия и големия цикъл на кръвообращението. В труда „Възстановяване на християнството“ той се опитал да даде нетрадиционно обяснение на религията. Догмата за св. Троица той разгледал в „Относно заблудите на учението за троичността“ и по същество отрекъл основната догма на християнството. Бил подложен на преследване от Трибунала на инквизицията и напуснал родината си. Пристигнал в Женева, Швейцария, където Калвин се разпоредил да го арестуват и подложат на съд, който го обявил за еретик заради богохулния характер на книгата му и го осъдил на смърт чрез изгаряне на клада. Присъдата била изпълнена.

Още в ранния период от развитието на хуманизма в Испания и след него се открояват редица учени, свързани с различни течения на обществената мисъл. Специално трябва да се отбележат имената на Алфонсо Валдес (1492 — 1532), Хуан Луис Вивес (1492 — 1540), Ернан Нунес (1463 — 1553), Хуан Мал Лару (1525 — 1571), Хуан Баскан (1490 — 1542) и др. Алфонсо Валдес написал „Диалог на Лактанций и архидякона“, „Диалог на Меркурий и Хаон“, в стила на Еразъм Ротердамски. Хуан Луис Вивес бил философ, мислител, един от големите синове на Испания по онова време, който разработвал проблеми на познанието. Друг мислител — Алонсо дел Кастильо, подготвил „Трактат за владетеля“, а Антонио Набриха (1444 — 1481) — „Увод в латинския“.

Внимателният преглед на испанската литература през първата половина на XVI в. показва, че преобладавали романите, пресъздаващи авантюристични рицарски сюжети и сантиментално-пасторални събития от семейния живот. Получил разпространение и т. нар. „шутовски роман“. В противовес на тези произведения се извисява творчеството на Мигел Сервантес де Сааведра, навлязъл в литературата с пиесата „Нуманция“ — творба, пропита с патриотични мотиви, посрещната с голям интерес и оценена положително от критиката и широката общественост. Книгата на неговия живот обаче е „Хитроумният идалго Дон Кихот Ламаншки“, първата част от която излязла през 1605, а втората — през 1615 г. Авторът си поставил за цел да осмее жанра на рицарския роман и да покаже неговото безсмислие. Поради значимостта на темата, както и поради талантливия, занимателен начин на повествование „Дон Кихот“ донесъл всеобщо признание и известност на Сервантес. Произведението е белязано със знака на безсмъртието и винаги ще вълнува човечеството с героя, обхванат от високи идеали и останал верен на тях въпреки всички изпитания и лишения.

LopedeVegaЗначителен принос в развитието на испанската драматургия има и друг голям и талантлив творец — Лопе Феликс де Вега Карпьо, създал неповторими стихове, драми, религиозни мистерии, романи. Изпод перото му са излезли повече от 2000 пиеси, от които са се запазили едва 400, за да покажат изключителния талант на големия творец. Пиесите „Фуенте Овехуна“, „Девойката със стомната“, „Венецианската вдовица“ са най-добрите му творения, а поемите „Цирцея“ и „Филомена“ притежават неизразима прелест. Цялото творческо дело на Лопе де Вега е пропито с любов към родината и свободата, с ненавист към тиранията.

В обкръжението на Лопе де Вега се подвизавал един голям художник на словото — Габриел Телеса, влязъл в литературата с псевдонима Тирсо де Молина (1571 — 1648) — драматург, автор на сатири, комедии, фарсови творби. Още в първата си работа, която отпечатал, „Толедски вили“, напомняща „Декамерон“ на Бокачо, Де Молина направил опит да съчетае ренесансовите принципи с реализма на гражданския светоглед. Една от заслугите му в литературата е, че подготвил най-стария първообраз на „Дон Жуан“ и чрез него поставил началото на един тематичен цикъл, раздвижил множество талантливи пера през столетията. Между драмите му се открояват „Антон Гарсия“, „Благочестивата Марта“, „Учителят по танци“, „Севилският палавник или Каменният гост“, написани с тънък усет и естетическо изящество.

Калдерон де ла Барка (1600 — 1681) бил свързан с Католическата църква и прославял папската институция. Традициите на хуманизма обаче прозират в творчеството му чрез известни демократични мотиви, прокарани „под сурдинка“, чрез формата на изложение и уважението към човека.

Сред най-изявените творци на духовнокултурни ценности се открояват и други драматурзи: Хуан Руис де Аларкон (1580 — 1639), Гийом де Кастро (1568 — 1631).

Много големи успехи постигнали творците на Испания в двата основни клона на изкуството — живописта и скулптурата. Още през XV — XVI в. скулптори и художници се запознали с постиженията на Италианското възраждане, но върху тях оказала влияние не толкова хуманистичната традиция, колкото стилистиката и потребностите на Католическата църква. Живописта си останала онази област на изкуството, в която испанските творци имали най-големи постижения в общочовешки аспект. Художници от ранга на Франсиско Рибалти (1551 — 1628), Хусапе Рибера (1591 — 1652), Франсиско Сурбаран (1598 — 1664), Франсиско Ерера Старши (1576 — 1656), Диего де Силва Веласкес (1599 — 1660), Бартоломе Естебан Мурильо (1618 — 1682) създали непреходни произведения на живописта: картини, икони, фрески, пейзажи.

Франсиско Рибалти оставил монументални композиции, в които си дават среща мистиката на църквата и реализмът на Ренесанса. Пример за това са двете му класически произведения, съхранявани в галерията Прадо в Мадрид: „Евангелист Лука“ (1627 — 1628) и „Видение на св. Франсиск“ (между 1612 и 1628 г.). Методите на реализма са застъпени в картините на Ф. Ерера Старши „Св. Василий Велики“ (1639), пазена в Лувъра, и „Приемането на св. Бонавентура в ордена на францисканците“ (1629) в галерията Прадо в Мадрид. Произведенията на X. Рибера носят отпечатъка на най-висока естетическа класа. Това се потвърждава от „Мъченичеството на св. Вартоломей“ (1630), пазена в Прадо — Мадрид, от „Оплакването на Христа“ (1636), абатство Сан Марино, Неапол, от „Диоген“ (1637), Картинна галерия, Дрезден. Значително завоевание на художника са „Венера и Адонис“ (началото на 30-те години на XVII в.), галерия Корсини, Рим; „Аполон и Марс“ (1637), Музей на старинното изкуство, Брюксел: „Св. Инеса“ (1641), Картинна галерия, Дрезден — творби, които носят полъха на вечността.

Един очарователен свят пресъздава Ф. Сурбаран в: „Св. Лаврентий“ (1636), Ермитаж, С. Петербург; „Херонимо Переса“ (1634), абатство Ла Мерсед, Калсада. Истински шедьовър е „Обручване на св. Екатерина“ (1643), Метрополитен музей, Ню Йорк.

С неповторима художествена характеристика се открояват „Поклонение на пастирите“ (1638), музей на Гренобъл, и „Посещение на св. Бонавентура при Тома Аквински“ (1629), Берлин. Двете картини изразяват идеята за духовната мощ на католическата теология.

Испанската живопис намира своя най-талантлив представител в лицето на безсмъртния творец Д. Веласкес. Неговите картини „Водоносец“ (ок. 1620), музейна Уелингтън, Лондон и „Вакх“ (1628-—1629), Прадо, Мадрид, поразяват със своята сурова житейска правда и духовна проникновеност. Картината „Христос в дома на Марта и Мария“ (ок. 1620), Национална галерия, Лондон, изобразява две жени — млада и стара, приготвящи храна. Гениалният художник извисява един евангелски сюжет до изяществото на обикновена, но сакрализирана битова случка.

През 1623 г. Д. Веласкес, бил поканен в двореца на крал Фелипе IV като придворен художник. Това обаче не ограничило, а разширило света на неговите сюжети. Неизразимо изящество блика от картината „Вакх“ (1628 — 1629), Прадо, Мадрид. Забележителни са портретите на исторически личности, запазени като художествена документалистика за историята: „Портрет на Фелипе IV“ (1657), Национална галерия, Лондон, „Портрет на инфанта Маргарита“ (ок. 1660), Прадо, Мадрид, „Портрет на кавалера на ордена Сантяго“ (1630), Картинна галерия, Дрезден, „Портрет на Инокентий X“ (1650), Галерия Дориа, Рим.

Неповторими и завладяващи са творбите на Б. Мурильо „Светото семейство“ (1645 — 1650) и „Мадоната с младенеца“ (ок. 1660), Прадо, Мадрид. Голяма известност придобива „Девойката с огледалото“ (1670), Национална галерия, Вашингтон.

375px El caballero de la mano en el pecho by El Greco from Prado in Google EarthОсобен дял в историята на испанското изкуство заемат произведенията на световноизвестния художник Доменико Теотокополос, Ел Греко (1542 — 1614), роден на о. Крит, но в Италия, където живял известно време, имал възможност да учи при венецианците Тициан и Тинторето. Той създал свой неповторим начин на отразяване на действителността, който му определил видно място в изкуството. В религиозна форма, но с различна стилистика Ел Греко документирал със средствата на живописта драматизма на епохата, в която живял и творил. В образите на Христос Спасителя, на светците на Римокатолическата църква той пресъздал неподражаем свят на небесни жители, които обитавали земята.

В испанската архитектурна школа големи майстори достигнали значителни висоти. В нея проникнали влияния на мавританското строителство, съчетани с народните традиции. Неподозирано майсторство е постигнато при изграждането на портала на Кинтана в катедралата на Сантяго де Компостела между 1675 — 1700 г., във фасадата на църквата „Сан Каетано“ в Сарагоса през 1678 — 1683 г. Неостаряваща монументална мощ излъчват църквата на Ф. Баутиста „Сан Исидоро“ в Мадрид и катедралата в Гранада.

В тясна връзка с потребностите на църквата се развивала готическата архитектура. След това се появили моделите на Италианския ренесанс. Архитектът Хуан де Ерера създал особен тип архитектурни сгради, наречени „еререск“. Негово дело бил прочутият дворец на крал Фелипе II „Ескуриал“, съчетаващ елементи на дворец и абатство. По външна архитектура и вътрешно устройство дворецът „Ескуриал“ е монумент на могъществото и величието на монархическата институция в Испания. Той е своеобразен връх в архитектурната мисъл и дело, тяхно безспорно най-висше завоевание не само в гражданското, но и в църковното строителство.

 

***

Отхвърлила арабското господство и освободила Гранада, последната опора на завоевателите, Испания тръгнала по пътя на необикновено политическо могъщество, съпроводено с неестествена стагнация на икономиката. Докато Англия дала невиждан простор на икономическите си възможности, докато Франция изградила своеобразен модел на абсолютна монархия, докато Италия под властта на испанските аристократи продължила да създава непреходните ценности на своя Ренесанс, Испания успяла да създаде колониална империя. Кралство по форма на управление, тя се утвърдила като метрополия, която обхващала земи както в Европа, така и в Америка. Това ѝ определя централно място в историята на политическите системи.

Мотивите за нейното създаване са посочени ясно от основоположниците на испанската империя, Фернандо II и Изабела. Като дали съгласието си да подпомогнат финансово планираното от Колумб пътешествие, те посочили две основни съображения, които ги ръководели при вземането на това историческо решение. Едното било да се открият нови пазари за испанските стоки, а второто — да се намерят нови пътища за разпространението на католическата вяра. В основата на империята залегнал папоцезаристичен принцип, тя била израз на един теократичен идеал, на една теократична монархия.