Англия и Шотландия

Кралство Англия ХVI — XVII в.

Посещения: 2953

 

 Йордан Николов

 

1024px Flag of England.svgПо това време управляващите династии, които възглавявали политическия живот на Англия, били две: Тюдори (1485 — 1603) и Стюарти (1603 — 1688). От Тюдорите управлявали кралете Хенри VII (1485 — 1509), Хенри VIII (1509-1547), Едуард VI (1547-1553) и кралиците Мария I (1553-1558) и Елизабет I (1558-1603). Династията на Стюартите пък била представлявана от кралете Джеймз I (1603 — 1625), Чарлз I (1625-1649), Чарлз II (1660-1685), Джеймз II (1685-1688). След това линията била съчетана между Стюарти и Оранския дом: Вилхелм III Орански (1689 — 1702) и Мария II Стюарт (починала през 1694 г.).

 

Династия на Тюдорите

 

Родоначалникът на династията, управлявала Англия 118 години, Хенри, лорд Ричмънд, заел престола, след като в битката при Босуърт на 22 август 1485 г. крал Ричард III (1483 — 1485) бил предаден и убит на бойното поле. Още вечерта след битката Томас Стенли граф Дерби поставил короната върху главата на своя доведен син Хенри Тюдор и така положил не само началото на едно ново управление, но и на една нова династия. Настъпил краят на царуването на фамилията на Йорките (1461 — 1485). Тържествената коронация на монарха била извършена на 30 октомври с.г. Войната между Бялата и Червената роза приключила.

Приживе крал Ричард III заповядал да бъдат убити в затвора Тауър законните малолетни наследници на брат му Едуард IV. С тази нечовешка жестокост той предизвикал недоволството на ланкастърци и на част от бароните в Йорк. Въстанието, което пламнало против краля-убиец, му коствало главата. Ето защо родоначалникът на Тюдорите бил обвеян от славата на носител на възмездие.

Животописът на крал Хенри VII не бил богат откъм външни събития. Той се родил в Пембройк през 1455 г. в семейството на Едмонд Тюдор, граф на Ричмънд, и Маргарита, дъщеря на графа на Съмърсет Джон Бофор. Младият Хенри бил внук на крал Едуард III (1327 — 1377). Той сключил брак на 25 януари 1486 г. с Елизабет Йоркска (1466-1503).

Henry Seven EnglandКогато през ноември 1485 г. крал Хенри VII застанал на трибуната на Парламента, не се подвоумил да заяви, че наследява короната на Англия по Божията воля, помогнала му да спечели победата. Споменът за престъпното убийство, извършено от покойния крал, улеснило членовете на върховния законодателен орган да му гласуват своя вот и да санкционират навлизането на династията на Тюдорите в управлението.

В началото крал Хенри VII бил принуден да укрепи властта си в борба срещу бароните, които отстоявали своя имунитет и не проявявали готовност да се покоряват като васали на върховния сеньор, сюзерена на страната. Затова през март 1486 г. той пристигнал в Йоркшир и направил опит да убеди местната аристокрация, че ще зачита интересите на враждуващите страни. Както разговорите, които провел, така и речите му разсеяли предубежденията. Лордовете повярвали в искреността на новия крал и го приели като законен владетел на Англия. През пролетта на 1487 г. обаче, след като вече се родил синът му Артър и династията се усещала стабилна, в Ирландия избухнал бунт. Било провъзгласено възшествието на нов крал — Едуард VI, мним представител на Йорките. Това наложило Хенри VII да вземе незабавни мерки за стабилизиране на трона. В сражението при Стоук в Уелс на 16 юни с. г. армията на претендента за престола била разгромена, а предводителите на преврата — избити още в разгара на сражението.

Войната, която избухнала между Англия и Франция през 1489 г., продължила до 1491 г., без нито една от воюващите страни да може да извоюва реално победа. Това се дължало на относителното равновесие между воюващите части и липсата на категорично превъзходство в бойните операции. В резултат от подписания мирен договор обаче управляващата династия на Тюдорите получила официално признание от Франция и от Испания.

През 1497 г. крал Хенри VII успял да се справи с последния претендент за престола Пъркин Уорбик, хвърлил го в затвора в Лондон, откъдето той се опитал да избяга, но бил заловен и отново затворен. През ноември 1499 г. Уорбик направил опит отново да избяга, но пак бил заловен и по разпореждане на краля екзекутиран.

Провеждайки линия на ограничаване на политическото влияние на бароните, крал Хенри VII издал закон за забрана на многобройните феодални свити, които обличали ливреи на своите сеньори и разпалвали междуособици. Кралят забранил на бароните да разполагат с артилерия, като им разрешил да се въоръжават само с мечове, копия и лъкове. Той запазил Парламента, но ограничил функциите му главно в областта на финансите, като през последните 13 години от своето управление го свикал само два пъти. Кралят увеличил ролята на някои новосъздадени органи на управление, а редица стари закрил. Кралският съвет изместил различните камари. Трибуналът, наречен Звездна палата, заместил някогашния съд. Крал Хенри VII засилил и укрепил влиянието си чрез многобройния административен апарат в страната. Новата аристокрация, която той създал, получила различни привилегии, титли, а позициите на старата аристокрация били ограничавани.

Материалният си стабилитет крал Хенри VII осигурил чрез увеличаване земите на своя личен домен, чрез въвеждане на съдебни такси и мита. Натрупал богатства и от някои права, произтичащи от короната. Такъв пример е възможността за опрощаване на различни престъпления срещу такса. Кралят на Англия съсредоточил в ръцете си цялата власт.

Синът на крал Хенри VII — Хенри VIII (1509 — 1547), роден от брака му с Елизабет Йоркска, бил следващият владетел на Англия, който продължил да развива и укрепва кралския абсолютизъм. Новият монарх продължил реорганизацията на вътрешното управление, като я възложил на кардинал Уолси (1515 — 1530). След като получил специално разрешение от папа Юлий II, през 1509 г. той се оженил за вдовицата на брат си Артър Екатерина Арагонска, потомка на могъщия род на Хабсбургите, сестра на краля на Испания Фелипе II. По-късно той я прогонил от дома си и на 30 юни 1532 г. се оженил за Ана Болейн (1507 — 1533). Само след една година той екзекутирал втората си съпруга. Развеждал се още няколко пъти и имал общо 6 жени.

Застанал начело на кралство Англия едва осемнадесетгодишен, крал Хенри VIII бил с мощна фигура, с ярко изразени физически качества, красавец, спортист, ловец, образован теолог, покровител на изкуството и културата. От Парламента, който свикал през януари 1510 г., той поискал да гласува присъединяването на Англия към Свещената лига на Венеция и Испания за борба против Франция. Войната с Франция, която започнала още в 1511 г., протекла с противоречив резултат. Разгромяването на английския флот при Брест през април 1513 г. го накарало да извърши демарш на английските войски от Франция във Фландрия. Английската армия разгромила френската през август 1513 г. при гр. Терлан и крал Хенри VIII си извоювал славата на победител. Преговорите с Франция завършили с мирен договор. Англия получила гр. Турне, а по-малката сестра на краля се омъжила за френския крал Луи XII.

Henry VIII kingofengland 1491 1547Крал Хенри VIII провел редица промени в управлението на страната: увеличил ролята на Кралския съвет, попълнен от членове на чиновническия апарат, избирани лично от него. Управлението на държавата се осъществявало от различните комитети при Кралския съвет. Парламентът се превърнал в орган на абсолютната монархия. В усилията си да укрепи кралската власт и да притъпи изострените социални противоречия, породени от ограниченията, кардинал Уолси накърнил интересите на новата аристокрация и на новите фермери. Поради това той бил свален от власт. Мястото му на канцлер било заето от знаменития хуманист-утопист Томас Мор, авторът на „Утопия“. След време обаче той бил обвинен в държавна измяна поради нежеланието да признае върховната власт на краля в църковните дела и бил екзекутиран. В управлението на Англия главна роля започнал да играе Томас Кромуел, който положил огромни усилия за укрепване на централната власт. По силата на Акта за върховенството, гласуван от Парламента през 1534 г., кралят станал върховен глава на църквата и господството на папството на Британския остров било отхвърлено. В ръцете на крал Хенри VIII било съсредоточено правото да решава въпросите на вярата. Църквата била реформирана, имуществата на абатствата — отнети. Забранено било на населението, на занаятчиите, майсторите, слугите и селяните да четат Библията, за да не изпадат в ерес.

Крал Хенри VIII спомогнал за оформянето на редица специфични черти на английския абсолютизъм. За разлика от Франция, където кралската власт преустроила по-решително парламентарния живот, в Англия било запазено съсловното представителство. Реформираната църква била напълно подчинена на краля и имуществата на абатствата и църквите били секуларизирани.

Крал Едуард VI (1547 — 1553) бил 9-годишен, когато наследил престола след смъртта на баща си Хенри VIII. Коронясан бил на 25 февруари 1547 г. Той не успял да задържи процесите на засилване на икономическата мощ на новата аристокрация. Заел престола малолетен и болнав, той се увличал в богословски занимания и предоставил управлението на протекторите. Първоначално от името на краля управлявал херцог Съмърсет Едуард Сеймур. След като той бил обвинен в държавна измяна и екзекутиран, лорд протектор станал граф Дъдней.

Крал Едуард VI отменил статута на шестте постулата на вярата и въвел нови, продължавайки започнатите от баща му протестантски реформи. През 1549 г. той издал специален акт за изравняване на всички вероизповедания. Правомощията на краля в устройството и управлението на църквата нараснали: той лично назначавал членовете на епископата. Въведен бил нов молитвеник, а след това и требник за ръкополагане.

363px Maria Tudor1Мария Тюдор (1553 — 1558) поела управлението като дъщеря на Хенри VIII от брака му с Екатерина Арагонска и сестра на починалия крал Едуард VI. Наречена била „Кървавата“, защото заела престола след смазването на заговор, организиран от протестантските сили, възглавявани от нортъмберландския херцог. Правнучка на Хенри VII, провъзгласена за кралица, тя била подкрепяна от старата аристокрация и от гражданството на Лондон. Ръководителите на заговора Джон Грей и нортъмберландският херцог били екзекутирани. Управлението на Мария Тюдор било свързано с възстановяването на католицизма в Англия. Старите сили на Католическата църква придобили неограничени права. Започнали ожесточени преследвания на реформационните дейци. Връзките с папския престол били възстановени.

В Англия се засилило влиянието на католическите държави. През 1554 г. Мария Тюдор сключила брак с Фелипе, наследник на испанския престол, който от 1556 г. управлявал под името Фелипе II. Интересите на Англия били подчинени на интересите на испанската монархия. В резултат на неуспешна война на Англия и Испания срещу Франция през 1557 — 1559 г. страната загубила пристанището Кале. Израз на всеобщото недоволство от управлението на кралицата било въстанието на Уайт. Смъртта на Мария Тюдор успокоила духовете. Протестантската партия издигнала на престола Елизабет Тюдор (1558 — 1603), дъщеря на Хенри VIII от брака му с Ана Болейн.

При управлението на Елизабет Тюдор английският абсолютизъм достигнал най-големия си разцвет. Опряна на широките кръгове на старата и новата аристокрация, кралицата започнала да провежда абсолютистичната си политика. Връзките с Римската църква били прекъснати. Парламентът издал нов Акт за върховенството. Възстановена била Протестантската църква, респективно умереното англиканство. През 1559 г. бил сключен мир с Франция. Недоволните социални среди — аристокрацията във върховете и угнетените слоеве в низините — не можели да се примирят с установените обществени отношения. През 1569 — 1570 г. в северните графства избухнало въстание, подклаждано от испанския крал Фелипе II и от други политически сили в Европа. В неговата организация взели участие и Мария Стюарт, шотландска кралица, дъщеря на шотландския крал Яков V, и французойката Мария Гиз. Макар и пленена от Елизабет Тюдор, Мария Стюарт продължавала да държи нишките на заговора, поради което била екзекутирана. „Непобедимата армада“, изпратена от Фелипе II срещу Англия, била разгромена през 1588 г.

525px Darnley stage 3Кралица Елизабет Тюдор организирала английската търговска и колониална експанзия. Започнало системното завоюване на Ирландия. С акт от 1572 г. били предприети сурови законодателни мерки против експроприираните в Ирландия. Разразила се сурова разправа със селяните, които протестирали по време на огражденията. По този повод някои мислят, че Елизабет Тюдор трябва да бъде наречена „Ултракървава“, защото по време на нейното царуване са екзекутирани много повече католици и протестанти, отколкото при Мария Тюдор.

Абсолютизмът на кралица Елизабет Тюдор забавял по-нататъшното развитие на капиталистическите обществени отношения. Неслучайно най-напредничавите сили в страната воювали против монопола на различните патенти, раздавани от кралския двор на търг, искали установяване на равенство за различните секти и пр.

Като цяло управлението на Тюдорите имало абсолютистичен характер и целяло да укрепи феодалната хегемония на короната във всички области на живота. На тази цел трябвало да служат и Парламентът, и реформираната църква, и останалите институции в английското общество. Едва при последната представителка на династията — Елизабет, Парламентът, изразявайки интересите на известни среди на зараждащата се буржоазия, започнал да се превръща в арена на остри сблъсъци между абсолютизма и новите социални сили.

В Англия абсолютизмът се утвърдил като специфична форма на управление. Английският абсолютизъм бил свързан с династията на Тюдорите, която укрепила политическите си позиции и взела в свои ръце законодателната и изпълнителната власт. На Британския остров била формирана феодално-абсолютна монархия.

При утвърждаването на абсолютизма били изградени нови органи на изпълнителната власт — Звездна палата, Канцеларски съд, Палата на прошенията и др. Старата аристокрация, която оказвала съпротива, била разгромена, избита, хвърляна по затворите, а имуществата ѝ — конфискувани. Социална опора на Тюдорите били новата аристокрация и буржоазията, поради което парламентарната система, укрепваща техните интереси, се запазила. Кралският двор подкрепял промишлеността, търговията и корабоплаването, както и експроприацията на селяните, прилагането на наемен труд. Градската буржоазия, манифактуристите и търговците, чиито интереси съвпадали с интересите на новата аристокрация, също били обграждани с внимание и привилегии, поради което бранели династията на Тюдорите.

За разлика от френския абсолютизъм, развил се в класически форми, английският запазил някои традиционни стари елементи. Наред с Парламента продължили да функционират местните институции на самоуправлението в графствата — шерифите, муниципалитетът, мировите съдии и др. Възникнал многоброен бюрократичен апарат. Наистина постоянна армия нямало, но бил създаден мощен флот, охраняващ границите на страната.

1024px Family of Henry VIII an Allegory of the Tudor Succession

Смъртта на кралица Елизабет поставила край на управлението на Тюдорите, заместени от династията на Стюартите (1603 — 1649) и (1660 — 1683), свързани със знатен аристократичен род в Шотландия, известен още от XI — XII в. Първият владетел от тази фамилия бил Джеймз I, роден през 1566 г. в Единбург, син на кралицата на Шотландия Мария Стюарт, вдовица на краля на Франция Франсоа II (1559 — 1560). Придобил солидно за времето си образование, той четял и пишел на латински език, проявявал поетически наклонности. В теологичните си трактати поддържал тезата, че кралете са предопределени от Бога да управляват, а поданиците — да се подчиняват. Поради това той заключавал, че кралят стои над закона, но трябва да го изпълнява, за да дава пример на своя народ. На 28 години се оженил през 1594 г. за Ана, дъщеря на краля на Дания Фридрих II.

След като станал крал на Шотландия, Джеймз I завоювал и Ирландия. В качеството на върховен владетел проявявал толерантност към протестантите и защитавал техните интереси. Това се обяснява с обстоятелството, че бил възпитан в калвинистичен дух. Заел престола на монарсите в Англия, защото бил син на кралицата на Шотландия и Франция Мария Стюарт. Кралица Елизабет го обявила за свой наследник и на 29 юли 1603 г. го интронизирали за крал на Англия. Амбициозен владетел, крал Джеймз I (1603 — 1625) обединил Британския остров, респективно Англия, Шотландия и Ирландия в едно кралство и започнал да се титулува „крал на Великобритания“.

355px JamesIEnglandНа събора на Англиканската църква на 14 януари 1604 г. били обсъдени противоречията между епископата и пуританите по реформирането на църквата. В известната „Миленаристка петиция“ пуританите обосновали искането си за премахване на тайнствата, ритуалите, кръстния знак. В отговор на настояванията за промяна в учението за епископалната църква кралят казал: „Няма ли епископи, няма и крал.“ Това той научил още в Шотландия, обосновавайки така връзката между божественото право на кралете да управляват и апостолската традиция да ръководят църквата. В края на дългата дискусия пуританите изразили съгласие да поставят подписите си под превода на Библията на английски език, обявен за официален. Крал Джеймз I дал този текст през 1611 г. за отпечатване. Той се справил със заговора срещу короната от 1605 г., организиран от Р. Кейтсби и Ги Фолк. Заговорниците били заловени и обезвредени. Поради постоянните огромни финансови дефицити на хазната крал Джеймз I непрекъснато бил принуден да решава финансови проблеми, а средствата все не достигали. Водел борба и с корупцията. Лорд канцлерът и лорд на Сенкт Олбанс, философът Френсис Бейкън бил обвинен, че вземал подкупи при решаване на държавни въпроси и подведен под съдебна отговорност. Съдебното разследване доказало, че философът действително е виновен. Единственото оневиняващо обстоятелство било, че не можело да се установи дали го е правил съзнателно, или не. Станало ясно, че философът не разграничавал частното от държавното имущество. Затова смесвал различните видове приходи, които трябвало да се представят на короната. Решението на съда предвиждало Бейкън да бъде наказан със затвор, глоба и лишаване от длъжност. Като се запознал със случая, крал Джеймз I отменил затвора и глобата, но запазил лишаването от длъжност.

За да реши тежките финансови въпроси, кралят въвеждал допълнителни налози и такси: продажба на служби, на благороднически титли и пр. Парламентът не одобрил решенията му и владетелят не се поколебал да го разпусне през май 1621 г. До края на живота си той не го свикал повече. Възникващите въпроси решавал по собствено усмотрение. Бил убеден, че функционирането на Парламента зависело от милостта на краля.

Крал Джеймз I се включил в Тридесетгодишната война. Един английски военен корпус, командван от Мансфелд, от 12 000 войници с 2000 коня преминал на континента. След няколко седмици той понесъл тежки загуби — около 9000 английски войници били убити, а от конете останали живи едва 200.

King Charles I after original by van DyckКрал Джеймз I починал на 27 март 1625 г. Той оставил Англия в тежко финансово положение, в разруха и недоимък. Тронът заел неговият син Чарлз I (1625 — 1648), роден през 1600 г. в Дърнфърмлайн. Той бил коронясан на 2 февруари 1626 г. и започнал управлението си с намерението да утвърди абсолютизма в Англия по модела на Испания и Франция. Като баща си той смятал, че притежава неограничена кралска власт по „Божия милост“. В отговор на двукратния отказ на Парламента да утвърди данъците — първия път през 1625, втория през 1626 г., — той не се поколебал и го разпуснал. Всякакви прояви на неподчинение и протести не само на Парламента и неговите членове, но и на всички лица били наказвани най-жестоко. При провеждането на управленските си решения кралят се опирал на приближени на двореца министри и на архиепископ Лоуд — примас на Англиканската църква. Английският абсолютизъм се развивал и утвърждавал.

През 1640 г. крал Чарлз I направил опит да наложи Англиканската църква в Шотландия. Установената Презвитерианска църква обаче организирала въстание. Нямало средства за смазването му и кралят бил принуден да свика Парламента, за да получи вота му за нови данъци. Мнозинството от депутатите, които били пуритани, не одобрили отпускането на средства за войната. Това дало основание на краля да приложи старата практика — да разпусне Парламента. Шотландските войски навлезли в английските територии. Парламентът не подкрепил краля и се обявил против неговите искания. Било решено също лорд Страфорд, главният крепител на кралската политика, да бъде осъден на смърт и екзекутиран. Всички монополни решения на краля били отменени. Получавайки удовлетворение на исканията си, шотландските войски напуснали Англия и се прибрали в страната си.

През 1641 г. пламнало въстание на католиците: бунтовниците подложили на масово клане протестантите в Ълстър. В Камарата на общините била приета „Велика ремонстрация“, прокламираща да се отстранят епископите от Камарата на лордовете. Крал Чарлз I се опитал да арестува водачите на бунта в Парламента, които искали да установят конституционна монархия, но не успели. Армията на неговите противници нараснала, към нея се присъединили навлезлите от Шотландия войски. В сраженията при Марстън Мур през 1644 и при Нейсби през 1645 г. презвитериани, индепенденти и шотландци разгромили армията на Чарлз I. През 1647 — 1649 г. гражданската война в Англия продължила. Кралят загубил. Трибуналът го осъдил на смърт като предател на народа. Присъдата била изпълнена.

На 30 януари/9 февруари 1649 г. крал Чарлз бил екзекутиран. Камарата на общините взела решение за ликвидиране на монархията и провъзгласяване на република. Разпусната била и Камарата на лордовете.

 

Общ поглед

 

В края на XV и началото на XVI в. Англия била сравнително малка страна. Населението ѝ възлизало на около 3 млн. души, Шотландия още не била включена в нейните граници, а Ирландия се намирала само в номинална зависимост от английското кралство. В икономическия живот решаваща роля играело селското стопанство. Преобладаващата част от населението живеела в селата, докато гражданите съставлявали едва 10%.

В английското кралство обаче били извършени основни промени. В самото начало на XVI в. се създали необходимите предпоставки за зараждане на по-съвършени обществени отношения. В промишлеността разцъфтявала манифактурата, а в селското стопанство бил извършен аграрен преврат. В Азия, Африка и Америка били основани английски колонии. Причините за това се коренели в икономическото развитие на страната и в отражението на Великите географски открития върху Британския остров. Започналото разлагане на феодалните отношения довело до ликвидирането на крепостното право, до възникването на нова система на стопанска организация. Селяните били прогонени от земите си и превърнати в скитници. Развитието на сукнената промишленост, преодоляването на съществуващото разединение и укрепването на централната власт създали условия за известно обединяване и сплотяване на разнородните политически сили — рицарите, джентрите и зараждащата се буржоазия. Всичко това било обусловено от промените в английското общество.

От друга страна, в резултат на Великите географски открития Англия заела водещо място в океанския път за Америка, което осигурило възможности за разцвета на международната дейност на английските търговци.

 

Социално-икономическо развитие

 

На Британския остров се създали необходимите условия за ранно възникване и развитие на капиталистически обществени отношения. Старият начин на производство, изчерпвайки възможностите си, започнал да забавя закономерното развитие на обществото, да задържа техническия напредък. Триполната система, която в началото отбелязала значителни постижения, вече не можела да доведе до значимо увеличаване на производството в селското стопанство. Установената цехова организация в промишлеността задържала въвеждането на нови, по-съвършени оръдия в производството.

Породила се необходимост от ново разделение на труда. Организацията на новото производство трябвало да преодолее остарялата цехова система и да създаде друга форма на стопанисване. Наложително било да се организира по-ефективна система на производство, която би отговаряла по-пълно на интересите на обществото. Старите поземлени собственици, които трупали своите богатства от феодалната рента, не били заинтересувани от промяна в установения начин на производство. Ето защо възникването и развитието на новата система на производство били свързани с остра борба между новите и старите обществени сили.

Новите производителни сили се налагали не само в селското стопанство, но и в промишлеността. Земевладелците вече не били доволни от размерите на рентата и се опитвали да увеличават богатствата си чрез използването на наемен труд. В основни линии селскостопанското производство започнало да преминава от домена на едрия собственик в именията на средните и дребните производители. Едрите земевладелци започнали да раздават земите си под аренда и да ликвидират едрите доменни владения, което водело до намаляване на производството в селското стопанство. Настъпила своеобразна криза в обществената система. Появили се нови, по-гъвкави форми на организация на селското стопанство. Оформил се по-съвършен тип производители, свързани с новите отношения, които възниквали и се налагали.

 

Поява на големи предприятия

 

В тясна връзка с аграрния преврат, производството на сукно заело основно, водещо място не само в селското стопанство, но и в градската промишленост. Овцевъдството се превърнало в по-доходно занятие от отглеждането на селскостопански култури. Производството на сукно осигурявало огромни доходи. Това довело до засилване ролята на овцевъдството и до увеличаване значението на сукнената промишленост.

Нарасналите производителни сили в недрата на феодалното общество довели до замяна на зависимия труд на феодалния селянин със свободния труд на работника. Търсенето на сукнени произведения не можело да се осигури от дребните занаятчийски работилници, които произвеждали ограничени количества продукция. В промишленото производство започнали да се прилагат по-съвършени оръдия на труда. На мястото на малките занаятчийски работилнички се появили големи промишлени предприятия със стотици работници.

 

Възникване на манифактура

 

В градовете забогателите занаятчии откривали големи работилници и увеличавали производството на вълнени изделия. Така се появили големи предприятия. В тях поради липса на машини производственият процес — прането и чепкането на вълната, преденето, тъкането на плата, боядисването се извършвали ръчно. Затова промишлените предприятия били наречени манифактури (латинското „manufactura“ на български означава „произведено с ръце“, „ръчно произведено“).

Промени настъпили и в труда на селяните, които отглеждали овце и упражнявали предачество и тъкачество. Те продавали продукцията си по панаирите и пазарите. След като търсенето на сукнени изделия се увеличило, по селата тръгнали различни търговци, които купували вълна и я давали за преработка в манифактурните предприятия. Част от получената продукция пласирали на градските пазари, друга изнасяли в чужбина.

Нарастващото търсене на английските сукнени изделия на вътрешния и международния пазар довело до ново разделение на труда, до усъвършенстване в цялостния цикъл на производството. Обособявала се дейността на майсторите и занаятчиите. Разделение на труда възникнало и в самите манифактури. В една балада, написана от съвременник, се разказва, че в просторна сграда тъчели 200 работници на 200 тъкачни стана, а в другите зали действали 50 стригачи, 80 гладачи, 40 бояджии и още 20 души работели по сукното.

В резултат от разделението на труда между различните специалисти било подобрено качеството на продукцията. Натрупвали се трудови навици и производствен опит; повишавала се и производителността на труда.

Появата на манифактурните предприятия била свързана с формирането на две нови класи — буржоазията и работниците. Стопанинът на манифактурата бил собственик на сградата, в която се произвеждало сукното, на суровините, на оръдията на труда, както и на готовата продукция. Той ръководел предприятието, управлявал производствения процес, но сам не упражнявал производителен труд. След собствениците идвали търговците, пласиращи продукцията. Живеещите от труда на работниците — собственици на манифактури, търговци и др. — образували класата на буржоазията (френската дума „буржоа“ — „bourgeois“ — означава „гражданин“).

В качеството си на млада класа буржоазията притежавала свои особености. Буржоазният собственик разполагал с пари, стоки, предприятия, както и с известни поземлени имения. Той включвал работника в организиран производителен труд. Самите работници били свободни, докато средновековният селянин разполагал с лично стопанство, към което господарите го прикрепвали. Работникът не притежавал собственост и бил принуден да продава своя труд на собственика на манифактурата, на предприятията.

По социално съдържание манифактурите били нови, модерни предприятия. В тях се използвали ръчни оръдия на труда. Между работниците се появило разделение на труда. Наред със сукненото производство, манифактурите били въведени в металургията, в оръжейното производство, в книгопечатането и пр. В процеса на манифактурното производство възникнали и се оформили съответните социални групи.

 

Ограждения

 

По-нататъшното развитие на сукнената промишленост довело до необходимостта от увеличаване на овцевъдството. Заинтересуваните собственици превръщали обработваемите земи в пасища. Било чрез покупка, било чрез насилия, било чрез измама, скотовъдците заграбвали земята на селяните и я превръщали в пасища. Заграбванията на селските земи били наречени ограждения. Голяма част от селяните били обезземлени и обречени на глад и мизерия.

Скотовъдците, които присвоявали земите на селяните, създавали огромни ферми и в тях отглеждали хиляди овце. Във фермите привличали бедни и обезземлени селяни, които срещу мизерно заплащане вършели разнообразна работа. Земевладелците, занимаващи се със скотовъдство, били наречени нова аристокрация; тя имала общи черти с буржоазията.

 

„Кърваво законодателство“

 

Селяните, чиито земи били заграбени, се видели принудени да напуснат родните си места и да се скитат немили-недраги по английското кралство. За да могат да живеят, те трябвало да просят, да крадат и да скитат. За да ликвидира скитничеството, правителството издало поредица от най-жестоки закони, наречени „кърваво законодателство“. За кратко време били наказани със смърт повече от 70 000 скитници.

Въвеждането на „кървавото законодателство“, целящо да превърне обеднелите селяни в наемни работници, било посрещнато с огромно недоволство. Своят протест селяните изразявали по различен начин, включително и чрез оръжие. През 1549 г. пламнало въстание, предвождано от Робърт Кейт, сплотил около 20 000 недоволни. Бунтовниците разгромили армията, изпратена срещу тях, и завладели гр. Норидж. Въстаниците отправили искания за прекратяване на огражденията и за ползване на общинските пасища, завладени от скотовъдците.

В едно от сраженията кралската армия нанесла катастрофално поражение на въстаниците. Вождът на разбунтуваните селяни Р. Кейт бил заловен, осъден на смърт и обесен. След това селяните се вдигали многократно, но без резултат.

 

Бит и битови отношения

 

Икономическият подем в Англия, разцветът на индустрията и търговията неизбежно предизвикали чувствително подобряване на начина на живот, на бита и битовите отношения. Повишила се общата култура на аристокрацията. Мрачните замъци вече не задоволявали изтънчения вкус на лордовете и те започнали да строят изящни дворци, палати, заобиколени с великолепни градини. В градове и села замогнали се занаятчии и търговци издигали чудесни къщи. Вместо старите отдушници за излизане на пушека започнали да строят комини, които запазвали топлината. В частните къщи се появили прозорци със стъкла. Подобрения настъпили и в уредбата на домовете. По леглата започнали да поставят възглавници, а по пода — килими. Традиционната храна, употребявана столетия наред, вече не можела да задоволи нарасналите потребности на аристократа, който знаел достатъчно за разнообразието на кухнята в различните страни на света. Прясното месо заменило солената риба, употребявана като основна храна на Британския остров. При приготвянето на ястията започнали да използват подправки — черен пипер, канела, бахар.

В Англия се увеличило количеството на вносни стоки, включително и виното, сервирано редовно на масата на заможните собственици. Домакинята, която вече знаела и можела повече от своята предшественичка в миналото, започнала да сервира храната в оловни и сребърни подноси — дървените подложки (талерки) били изхвърлени от употреба. Многообразието изместило еднотипното в живота, разкошът започнал да характеризира облеклото, жизнената среда, храната и начина на хранене. Кралица Елизабет притежавала не по-малко от 3000 тоалета, както свидетелстват съвременници. Това обаче било характерно за кралския двор. В обикновените семейства дрехите, с които разполагали хората, се носели на гърба.

Времената не били спокойни. Уличните боеве станали обикновено явление. Човешкият живот не представлявал особена ценност. Несигурността и страхът господствали.

 

Британска колониална империя

 

Аграрният преврат в кралство Англия осигурил подема на промишлеността, а чрез нея — икономическия възход. Невижданият и непознат дотогава разцвет на външната, експортна търговия, първо място в която заемал износът на сукно и сукнени изделия, разкрил просторите на прогреса. Ако през 1354 г. били изнасяни 5000 т сукно, при управлението на крал Хенри VIII то достигнало 120 000 тона.

Търговията на кралство Англия придобила международен характер. През 1554 г. била основана Руска компания, която организирала търговията с Русия, със средноазиатските страни, особено с Персия, както и със Закавказието. Към края на XVI в. били учредени нови компании — Източна (Балтийска), осъществяваща обмена със скандинавските държави Дания, Швеция, Норвегия. Създала се Гвинейска компания, преобразувана през 1559 — 1601 г. в Източноиндийска. За провеждането на търговски операции в Средиземноморския басейн била създадена Турска (Левантийска) компания. Появили се компании за поддържане на стопански взаимоотношения и връзки с Америка: Централна и Северна.

В борбата за разширяване на международната си търговия кралство Англия се сблъскало с кралство Испания. През 1588 г. английският флот нанесъл при Ламанша огромно поражение на Непобедимата армада — грамаден испански флот, включващ 130 плавателни съда с около 30 000 моряци. Могъществото на Испания като морска държава помръкнало. Англия се наложила като първостепенна морска сила в целия свят.

Възникнала и се оформила английската колониална система. В началото на XVII в. в Северна Америка се появила първата колония — Вирджиния. Английските колонисти заграбили плодородните земи на индианците и ги прогонили по гори и планини. Англичаните проникнали и в Азия, където се сблъскали с португалците. Важна роля за утвърждаване на английското господство играела Източноиндийската компания. Търговските пунктове на англичаните били превръщани в крепости, които имали за задача да налагат английското колониално господство.

В колониите английските завоеватели провеждали политика на експлоатация, гнет и грабителство. Колонизаторите се занимавали с пиратство и грабежи, водели позорна търговия с роби и натрупали огромни богатства.

През XVI и първите десетилетия на XVII в. Англия успяла да направи значителни крачки в преодоляването на феодализма и в създаването на нови отношения с капиталистически характер. Под ръководството на краля победила Реформацията, чиято главна цел била да отхвърли господството на Католическата църква и да заграби нейните земи. Борбата против католическата схоластика продължила.

 

Реформация

 

Английската реформация — плод на конкретните исторически условия на Британския остров, била нещо уникално, своеобразно, неповторимо. За разлика от конфликта на германските и швейцарските реформатори с Римската курия, противоречията на английския крал с църквата били от по-особено естество. Поради това новата църква, наречена Англиканска, тръгнала по свой самостоятелен път на развитие и придобила по-различни особености. Докато в Германия и Швейцария Реформацията протекла без участието на официалната власт, независимо от нея, а в някои отношения дори и в борба срещу нея, в Англия тя била организирана и извършена от краля. Това се отразило върху социалното съдържание на Английската реформация, върху нейната платформа, върху формата, в която се проявили отношенията между двете страни в разгорелия се конфликт — папския престол и Английското кралство.

В историческата литература оценките за отношенията между крал Хенри VIII и папа Лъв X, а след това Климент VII, се обясняват твърде разнопосочно. Една група историци, предимно католически, обясняват разрива на краля с църквата с неговото сластолюбие, с увлечението му по Ана Болейн. Друга категория изследователи обръщат внимание върху грижата на краля да си осигури престолонаследник чрез един нов брак. Авторите припомнят, че Екатерина Арагонска раждала 11 пъти, но новородените все умирали, докато останала само една-единствена дъщеря — Мария. А кралят искал да има престолонаследник — обстоятелство, което имало огромно значение. В английската историопис отдавна се анализират комплексните фактори, които накарали крал Хенри VIII да вземе категорично решение за провеждане на Реформацията и за образуване на национална Англиканска църква. Изследователите правилно акцентират върху ролята на монарха, без да подценяват влиянието на субективните фактори.

Едва ли съществува потребност да се доказва, че разривът на крал Хенри VIII с църквата е изключително сериозен, за да се обяснява само или главно с бракоразводния процес, макар че той играел определена роля, но тя едва ли била решаваща. Толкова повече, че самият владетел бил верен син на папския престол и изпълнявал неговите разпоредби. Неслучайно авторите, които изследват характера на обществено-религиозните движения в Англия, обръщат внимание върху обстоятелството, че когато в Германия започнало движението на Мартин Лутер, крал Хенри VIII го осъдил. Получил богословско образование, той публикувал съчинението „В защита на седемте тайнства“ (Assertio septem sacramentorum, 1521), написано главно от Томас Мор. Тъй като застанал на страната на църквата, папа Лъв X го наградил с титул „Защитник на вярата“ (Defensor fidei). Лутер казал по повод появата на съчинението: „Ако Господ Бог поиска да има още един глупак повече, Той ще направи краля богословски писател.“

Бракоразводният процес на краля бил наистина много сложен, за да може да се реши прибързано и еднопосочно. Кралица Екатерина била на 40 години и вече 7 години не забременявала. Кралят направил опит да получи развод от най-авторитетната религиозна инстанция и нямал никакво намерение да скъсва с църквата. От своя страна, папа Климент VII (1523 — 1534) не искал да създава конфликти с краля на Англия по много сериозни причини: понтифексът оценявал заетата от владетеля позиция спрямо дейността на Лутер, бил му и задължен и поради защитата, която получил срещу атаките на испанци и французи. През 1527 г. в Рим пристигнал за преговори с папата кардинал Томас Уолси (1473 — 1530), канцлер на кралството. Движен от намерението да обяви брака на крал Хенри VIII за невалиден, той осведомил папата, че кралят живеел в грях с Екатерина Арагонска, жена на покойния му брат Артър. В процеса на разговорите папата не бързал да вземе окончателно решение. Архиепископ Уолси направил всичко необходимо да убеди папата да разтрогне брака. Вземайки акт от допълнителните сведения, които получил, Климент VII признал брака за незаконен. В отговор на настоятелните искания на архиепископа той оповестил специална була, в която обявил, че разтрогването на брака може да стане въз основа на Трета книга Мойсеева (Левит., XVIII, 16), където се казва: „Голотата на братовата си жена не откривай, тя е братовата ти голота.“. В булата понтифексът заключавал, че посочените забрани за брак са част от Божественото право и не подлежат на никакво изключение и нарушаване. Тъй като тази була не била намерена в архивите на Ватикана, се предполага, че след като я прочели архиепископ Уолси и крал Хенри VIII, тя била изгорена. В Рим нахлула и армията на император Карл V и започналите преговори трябвало да се прекъснат. Щом се прибрал в Лондон, кардинал Уолси предложил на краля да решат сами въпроса за развода, без да търсят съгласието на Рим, чрез решението на църковен събор в Англия, председателстван от него. Папата обаче не дал съгласие за това и през 1528 г. назначил специална комисия за изясняването на проблема. Като разбрал, че въпросът се усложнява, крал Хенри VIII свикал през ноември 1528 г. дворцовите благородници да обсъдят положението. В слово пред събралите се съветници кралят споделил тревогата си за опасността династията да остане без наследник и кралството да се изправи пред непредвидими изпитания. В Рим папата не бил далеч от идеята да удовлетвори исканията на английския крал и делегирал кардинал Кампеджо в Лондон, за да намерят решение заедно с кардинал Уолси. Крал Хенри VIII вече бил убеден, че разводът му ще бъде разрешен. Екатерина Арагонска, леля на могъщия император на Свещената римска империя на германската нация Карл V, който се разпореждал в Рим, обаче променила становището на папата. Кардинал Кампеджо наистина пристигнал в Англия, където вече решили да открият църковен събор на 31 март 1529 г., за да улесни краля в изпълнението на неговото искане. На 23 юли легатът на папа Климент VII обаче заявил, че съборът е длъжен да изпълнява разпоредбите на Римската курия. Това предрешило нещата и съборът така и не бил свикан. Католическото духовенство застанало зад Хенри VIII и го подкрепило. Разтакаването на въпроса предизвикало гнева на монарха, който освободил кардинал Уолси от заеманите длъжности. Срещу него започнало съдебно дирене, обвинили го в измяна (praemunire). Основание за това намерили в обстоятелството, че като англичанин Уолси изразил съгласие да стане папски легат и да решава в чужд съд дела, които били от компетенцията единствено на Кралския съд. Било разпоредено да го арестуват, но в деня, когато пратениците на краля пристигнали в Йорк, където изпълнявал архиепископските си задължения, той неочаквано умрял.

Изменил на първоначалната си позиция, папа Климент VII вече категорично отказал да изпълни дадените обещания. Всякакви разговори за развода на краля той отхвърлял с фразата, станала историческа: „Не можем“ (Non possumus). Новото коренно различно отношение на понтифекса намира обяснение в обстоятелството, че периодът на война между императора и папата (1526 — 1529) приключил с подписването на мирен договор. Двамата властелини на Европа — духовният и политическият — изоставили различията и намерили общ език. Крал Хенри VIII, осведомен за съюза, насочен срещу него, взел необходимите мерки. На мястото на архиепископ Уолси през 1529 г. назначил Томас Мор (1478 — 1523), който с известна боязън започнал да изпълнява задачите си на лорд-канцлер на Англия. Принципиален противник на Реформацията, той имал възгледи, влизащи в разрез с политиката на краля, и подал оставка. Голямото престъпление, заради което бил арестуван, хвърлен в тъмниците на крепостта Тауър, осъден на смърт и екзекутиран, било, че отказал да положи клетва за вярност на краля като глава на църквата.

368px Thomas Cranmer by Gerlach FlickeТомас Кранмър (1489 — 1556), теолог, ръкоположен за свещеник през 1523 г., оказал неоценима подкрепа на краля при осъществяването на неговите замисли. В разгара на конфликта той споделил със секретаря на Хенри VIII Гардинър, че кралят нямало защо да се допитва до Рим, а е достатъчно да се консултира с университетите в Европа, за да се увери в недействителността на първия си брак. Това предложение подействало мобилизиращо на владетеля и той решил да покани обикновения свещеник на разговор с бащата на Ана Болейн — Томас Болейн, рицар, виконт Рошфор. Съветът на свещеник Кранмър бил приведен в изпълнение. Теолозите, преподаващи в университетите на Оксфорд и Кеймбридж, дали положителен отговор и подкрепили монарха. Благоприятно се отзовали и професорите от Парижкия университет, последвани от университетите на Северна Италия.

В заседанията на Парламента Хенри VIII докладвал становището на 8 университета и научни института, които оценявали женитбата му с вдовицата на неговия брат като недействителна. Становището на учените било, че папата няма компетентността да разрешава втори брак. А времето минавало, кралят очаквал от Ана Болейн дете. Междувременно Томас Кранмър постъпил на служба в двореца и кралят го изпратил със специална мисия при императора. Като се прибрал в Англия през 1532 г., Кранмър бил назначен за архиепископ на Кентърбъри. Така той се превърнал в решаващ фактор за благоприятното приключване на бракоразводния процес, продължил необикновено дълго. В качеството на архиепископ Кранмър разтрогнал брака на краля и същевременно на 28 май 1532 г. санкционирал бракосъчетаването на Хенри VIII с Ана Болейн, коронована на 1 юни с.г. за кралица. Бракосъчетанието било извършено от архиепископа през януари 1532 г., но тайно. В отговор на извършения акт с була от 1 юни 1532 г. папа Климент VII отлъчил краля на Англия от църквата. Архиепископ Кранмър бил екскомуникациран.

В Английската реформация активна роля играел Томас Кромуел (1485 — 1540) — държавен деец, прекарал известно време в Италия, където се запознал с учението на Николо Макиавели за държавата и управлението. Влязъл в обществения живот като секретар на архиепископ Уолси, през 1532 г. той бил назначен за пазител на кралските съкровища, през 1533 г. — за министър на финансите, а през 1535 г. — за главен секретар и главен пазител на архивите на кралство Англия. Получил титлата лорд-пазител на кралския печат, Кромуел се превърнал в дясна ръка на монарха, в негов пръв съветник по въпросите на църквата.

Крал Хенри VIII започнал фактически да реформира църквата още през лятото на 1530 г., когато взел мерки да ограничи прякото подчинение на духовенството на Римския папски двор. През декември 1530 г. той се разпоредил всички духовни лица, служители на култа, да положат клетва за вярност пред краля на Англия. Под предлог, че са изпълнявали незаконно задълженията си като духовни лица, те трябвало да бъдат отново ръкоположени. През февруари 1531 г. църквата била задължена да внесе във фиска на кралството 118 000 лири.

Реформацията, която крал Хенри VIII започнал, получила законова регламентация от Парламента, взел най-важните решения през периода 1529 — 1536 г. Всички решения, предложени от краля, били гласувани единодушно от членовете на Парламента. До духовенството било отправено разпореждане да заплати глоба в размер на 2 млн. лири за това, че признало авторитета на кардинал Уолси в качеството му на папски легат. Освен това целият клир бил призован да признае на краля титула „протектор и върховен глава на църквата“. Най-важният акт, приет от Парламента, бил кралският „Акт за супремация“ (върховенство), провъзгласил Хенри VIII за „глава на църквата и на духовенството в Англия“. Въведена била „Клетва за супремацията“ (Oath Supremacy), която всеки чиновник трябвало да положи пред краля като глава на църквата. Със смърт се наказвали всички, отказали да дадат клетва, както и онези, които не одобрявали брака на краля с Ана Болейн. Жертва на това решение станали Джон Фичер, епископ на Рочестър, и Томас Мор.

За развитието и утвърждаването на Реформацията в Англия значение имало и гласуването на цяла поредица от други актове на Парламента. Става дума за Акта на призоваванията, отменящ правото на Рим да призовава вярващите на отчет във върховния ръководен център на църквата и за Акта за отмяна на „анатите“ и „първите плодове“ — специфични църковни облаги, събирани от папата. С Акта на наследяването се анулирал първият брак на краля, децата от него се лишавали от право на наследство върху короната. В приетата документация папата се наричал „Римски епископ“. Закривали се всички църковни съдилища. Връзките с Рим били окончателно преустановени.

Усилията за пълно изкореняване на организационните структури на Римокатолическата църква продължили. Пристъпило се към секуларизиране на църковните имущества. Томас Кромуел най-подробно описал имуществата на архиепископства, епископства, абатства, църкви, отделни духовни лица. След като събрал необходимата информация, той осведомил краля, че абатствата били средища на корупция и разложение и поради това не можели да се реформират. Парламентът взел решение, гласувано през 1539 г., имуществото на абатствата и църквите да стане собственост на династията. Мощите на светците и иконите били унищожени. Били изгорени много ценни ръкописи, а други — изкупени от бакалите за амбалаж. През 1539 г. били забранени вярването и признаването на превъплъщаването (превръщането на виното и хляба в тяло и кръв Христови), причестяването в двата вида, целибатът на духовенството, спазването на обета за целомъдрие, молитвите за мъртвите и тайната изповед. Така бил нанесен нов допълнителен удар върху култа и учението на Католическата църква. За да не изпадат вярващите в заблуда, било забранено самостоятелното изучаване на Библията.

Църквата, изградена от крал Хенри VIII, наречена „Англиканска“, имала национален характер, доколкото се възглавявала от краля, но доколкото запазила вероучението и традиционната организация, не претърпяла съществени промени и фактически била католическа. След като при управлението на крал Едуард VI архиепископ Кранмър подготвил „Книга на общинното богослужение“ (Common Prayer Book, 1549), в догматиката и култа били извършени известни промени. По-късно, при кралица Елизабет догматическото учение на църквата било доближено до калвинизма, но епископалната структура останала непокътната. Кралят продължавал да е глава на църквата: той назначавал архиепископи и епископи. След него по значимост се нареждали архиепископите на Кентърбъри и Йорк. В „39 статии“, приети през 1571 г., били съчетани лутеранският принцип за оправдаването чрез вярата с догмата за Светото писание като единствен извор на вярата и до известна степен за църквата като спасителна институция. Примас на църквата станал архиепископът на Кентърбъри.

През 1567 г. от възникващата Англиканска църква се отделили пуританите — особено течение (на латински purus, чист, на английски puritans), образувано на базата на калвинизма. Пуританите пледирали за очистване на новата църква от католическите догматически начала. Те издигали глас за отделянето на църквата от държавата.

Символът на вярата, възприет от Англиканската църква, бил недостатъчно определен, поради което в нея се оформили 3 течения. Едното течение, Високата църква (High Church), било родствено на католицизма, другото, Ниската църква (Low Church) — на пуританството и пиетизма, а третото, Широката църква (Broad Church) се приспособявало към измененията в живота.

Кралица Елизабет Тюдор, която укрепила позициите на Англия като морска държава, възстановила протестантизма, забранен от кралица Мария Тюдор, и обявила война на Испания — опората на католицизма. В Шотландия се засилило реформационното движение. През 1570 г. римският папа издал була, с която отлъчил кралица Елизабет от църквата и я обявил за еретичка. При все това тя окончателно наложила протестантизма в лицето на англиканството. Парламентът потвърдил правото на краля да назначава епископите. Бил изработен специален символ на вярата. Започнала ожесточена борба против католиците, които отказвали да признаят новата Англиканска църква, превърната в официална държавна църква.

 

Ренесанс

 

Както Реформацията като социално-религиозно явление, така и Ренесансът като духовнокултурен феномен в живота на английския народ протекли при управлението на династията на Тюдорите. В това съвпадение на историческите закономерности едва ли има нещо случайно, макар двете течения да придобили различен облик и да играели нееднаква роля в развитието на английското общество. Ренесансът в Англия се оформил като цялостен комплекс от духовнокултурни ценности, които се обективирали в различните области на хуманитарните науки — историята, философията, литературата, архитектурата, скулптурата, живописта.

В културния живот на кралство Англия несъмнено значително влияние упражнявали университетите, открити през отминалите столетия, но продължили да развиват системата на просветата и образованието като съществен елемент на културата — Оксфордският, открит още през 1169 г., и Кеймбриджкият, учреден през 1209 г. Печатницата на У. Кекстън, първата в Англия, появила се още през 1476 г., също заела своето място. Заслуга на кралството било и изграждането на мрежа от висши учебни заведения в колониите на Англия в Америка: на колежа в Харвард (1636), колежа „Уилям и Мери“ (1693), Йейлския колеж (1701), колежа Пристън (1746), Кингс колидж (1754). Всички тези учебни заведения формирали интелигенция, разширявали просветата и книжовността. През 1675 г. била открита астрономическата обсерватория в Гринуич.

Характерна особеност на Английския ренесанс била неговата самостоятелност и дистанцираност от класическата гръко-римска древност и ориентирането му към италианската култура, разбира се, съществували известни елементи на интерес към древността в изучаването на антични личности (Александър Македонски, Виргилий, Овидий, Лукиан, Хораций, Софокъл), на литературни форми и идеи, но те намирали обективация по индиректен начин. В Англия култът към силната личност, раздвижил перото на не един творец, води към Макиавели. На интереса към древността били подчинени и исканията за превеждане на Библията на английски език. Следването на традицията да се пише на латински език също е форма на вярност към древността, но средновековният латински е нещо по-различно. Усилено се изучавал и гръцки език. През това време излезли на бял свят множество описания на Италия, сътворени от англичани, възпитаници на италианските университети. Професорите по класическа филология в университетите на Оксфорд и Кеймбридж Уилям Гросайн, Ричард Пейс, Джон Колет, Томас Линкер и др. изучавали трудовете на Лоренцо Вала, Флавио Биондо, Николо Макиавели. Голямо значение имало обстоятелството, че крал Хенри VIII покровителствал творческата дейност на хуманистите.

В развитието на английската хуманистична култура се откроява продукцията по история — научната дисциплина, която във възможно най-голяма степен развивала и обогатявала хуманистичната култура. Един от най-видните представители на хуманистичната наука бил Томас Мор (1478 — 1535), автор на прочутото произведение „Утопия“, извоювало на автора си световна слава. Основното съчинение на Т. Мор е „История на Ричард III“, в което авторът отстоява принципите на общочовешкия морал при описване на политическите отношения. За събитията от 1504 до 1508 г. той разказва в друго произведение — „Мисли“. Томас Мор подготвил трактати против Реформацията, „Дванадесет меча“, „Апология“, епиграми, превод на английски език на биографията на Пико де ла Мирандола. В творческото му наследство влиза и огромна преписка със съвременници.

Друг забележителен автор, италианец по рождение, но прекарал голяма част от живота си в Англия, е Полидор Виргилий (1470 — 1555), свързан с школата на Флавио Биондо. Подпомаган непосредствено от крал Хенри VIII, Виргилий написал цяла поредица от произведения: „Английска история“ (Anglica historia), „За изобретателите на вещите“ (Die inventoribus rerum), „Тъжна книга за гибелта на Британия“ (Liber querulus de excidio Britanniae). Трудовете на Виргилий са написани на много добро научно равнище, те свидетелстват за високата научна традиция на италианската историография. Английски компилатори, засегнати от високото равнище на книгите му, от неговото превъзходство, направили опит да го оклеветят, за да го задраскат от списъка на английските историци, но стойността на трудовете му надживяла всякакви фалшификации и му отредила неоспоримо място в културния живот на Британския остров.

Шерифът на Лондон Робърт Фабиан подготвил „Нова хроника на Англия и Франция“, претърпяла 5 издания. Правистът Едуард Хал (1497 — 1547) издал „Английска история“, значителна част компилирана от Полидор Виргилий, но посрещната като ново творение от съвременниците.

През втората половина на XVI в. се появили нови трудове по история. Джон Стоу (1525 — 1605) написал „Конспект на английските хроники“, „Обзор на Лондон и Уестминстър“, а Джон Спид (1552 — 1629) — „История на Великобритания“. Това са произведения с неравностойна познавателна ценност, но те били посрещнати с интерес от читателите на историческа литература. Компилативен характер притежават „Хроника на Англия, Шотландия и Ирландия“ на Рафаил Холиншед, починал през 1580 г., „История на скотите“ от Хектор Боеций (1465 — 1536). „История на света в пет книги“ от Уолтър Рели (ок. 1554 — 1618) — поет, фаворит на кралица Елизабет, наподобява средновековна хроника, но съдържа много интересни описания, разработени в хуманитарен дух; проникнато е от либерализъм.

През втората половина на XVI и началото на XVII в. английската историческа наука отбелязала нови постижения. Уилям Кемдън (1551 — 1623) завършил „Описание на Британия“, излязло през 1586, претърпяло до 1600 г. 5 издания. Съвременниците ценели труда заради богатството на информацията и талантливото пресъздаване на събитията.

Философската мисъл също се развивала и обогатявала. Френсис Бейкън (1561 — 1626), който заемал при управлението на крал Джеймз I поста лорд-канцлер, основал експерименталната наука. В своя труд „Нов органон“ прокарал нова концепция за науката, създал научната индукция. Философът поддържал, че крайната цел на познанието е да увеличи властта на човека над природата. Основно течение имат неговите „Опити“ (1597). Бейкън е и автор на редица исторически произведения. Прочуто е изследването му „История на управлението на Хенри VII“ — оригинално научно повествование, посветено на крал Джеймз I. Друго негово творение е „Нова Атлантида“ — утопично съчинение, в което се пресъздава идеалното общество.

Съвременник на Бейкън бил Томас Хобс (1588 — 1679). По време на революцията той пристигнал в Париж и подготвил две от произведенията си, които го утвърдили в европейската култура: „Философски елементи на учението за гражданина“ (1642) и „Левитан“ (1651). Авторът отстоява учението за обществения договор като фактор за образуване на държавата и отхвърля учението за свръхестествения произход на държавното устройство.

Английският анатом и физиолог Уилям Харвей (1578 — 1658) създал учението за кръвообращението. Той разработвал проблемите на анатомията и дал научно обяснение на редица въпроси за устройството на човешкото тяло и за неговите заболявания.

599px ShakespeareНай-талантливият представител на английската и на световната литература не само по онова време, но и в цялата история на Англия и на света бил Уилям Шекспир (1564 — 1616), оставил множество комедии, трагедии, драми, исторически произведения, в които отразил драматизма и величието на своето време. По изящество на съдържание и език творчеството му представлява недосегаем връх. Между комедиите му се открояват „Венецианският търговец“, „Сън в лятна нощ“, „Много шум за нищо“, а сред трагедиите — „Хамлет“, „Отело“, „Крал Лир“, „Кориолан“. Неувяхваща слава му донесли историческите пиеси „Хенри VI“, „Ричард III“, „Крал Джон“, „Хенри V“, в които с неподражаемо майсторство пресъздава миналото на кралство Англия. В тези творби Шекспир се изявява като противник на анархията в обществото, като защитник на кралската власт, на абсолютизма.

С талантливото си творчество Шекспир оказал огромно въздействие не само върху своите съвременници, но и върху писателите и поетите от следващите столетия. Той раздвижил перата на творци като Бен Джонсън (1573 — 1637), Томас Хейууд (ок.1570 — 1650), Томас Декер (ок.1570-ок.1641), Джон Флетчър (1579 — 1625) и др.

Талантлив драматург бил и Кристофър Марлоу (1564 — 1593). Неговите трагедии „Тамерлан“, „Фауст“, „Крал Едуард II“, „Парижкото клане“ са забележително постижение на литературната класика.

Бележит творец, поет и публицист бил Джон Милтьн (1608 — 1674), автор на сонети и лирични стихове, на поеми. В огромното му наследство се открояват „Изгубеният рай“, „Възвърнатият рай“, „История на Англия“ и др., които го обезсмъртили в столетията.

В културните комплекси особен дял заела архитектурата. Безспорни заслуги в тази област имал Иниго Джонс (1573 — 1652) — родоначалник на нов стил в строителството. В неговите творби получили хармонично съчетание класическите форми на естетическия идеал. Истински шедьоври на архитектурата са Куинс-хаус (1616 — 1635) в Гринуич, Уилтън-хаус (1649 — 1652), Уилтшир, Банкетинг-хаус (1619 — 1622) в Лондон. Между поредицата от постижения на Джонс се откроява и площадът Ковънт гардън (1630 — 1638) — архитектурен ансамбъл, реализиран в Лондон. Под влияние на епохалното му творческо дело архитектурното строителство развивали множество негови последователи: Р. Прет изградил имението Коулшил в Брекшир (1650), Дж. Уеб сътворил корпус на крал Чарлз II в Гринуич (1665).

Английският класицизъм намерил внушителна изява в творчеството на Кристофър Рен (1632 — 1723), изградил дворци, театри, църкви, библиотеки, болници, паркове и градини. Истински строителни върхове са театърът Шелдън (1664 — 1669) в Оксфорд, библиотеката Тринити колидж (1676 — 1684), болницата в Гринуич, корпусите на двореца Хемптън-корт (1689 — 1692). Делото на Рен било увенчано с импозантната катедрала „Св. Павел“ (1675 — 1710) в Лондон. В катедралния ансамбъл се извисява грандиозният купол на църквата, поразяващ със своето изящество и великолепие. С естетическо съвършенство се отличава и дворецът Хемптън-корт в Лондон.

Живописта също намерила талантливи представители. Най-изявените миниатюристи — Н. Хилиард и А. Оливър, създали множество портрети. Самюел Купър (1609 — 1672) нарисувал портретите на Чарлз II, Кромуел, Екатерина Браганца, херцог Монмаута. Крал Хенри VIII канел архитекти и художници от Италия. В Англия пристигнал и немският художник Ханс Холбайн Младши, който оказал влияние върху английската духовна култура. Портретите му отразявали вътрешния облик на човека с неговите нюансирани външни черти. Характерна особеност на английските портрети е тяхното богатство и многообразие. За това спомогнали и други двама емигранти художници: П. Лели и X. Надлер, които внесли своите стилистични особености.

Кралство Англия, след като изминало несигурния път на разединението, се превърнало в една от онези държави в Европа, които не само успели да запазят идентичността на своята народност, интегритета на кралската институция, но и да ги укрепят. Величественото название „Кралство Великобритания“, въведено от крал Джеймз I през 1604 г., не било изкуствено съчетание без реално вътрешно покритие, а могъща институция, тласнала напред социално-икономическия и обществено-политическия живот на Острова, обединен под един скиптър. Кралство Великобритания се превърнало в могъща държава, която участвала активно в колониалното разпределение на откритите земи. Натрупаните богатства били оползотворени за по-нататъшния възход на стопанството. Английската абсолютна монархия успяла да обедини проспериращите обществени сили — новата аристокрация, която израснала от средите на старите земевладелци и градския патрициат. Парламентът продължил да работи, тъй като в неговата дейност били включени представители на обществени групи, заинтересувани от развитието на стопанството и от възхода на Англия. Това се обяснява с факта, че от възхода на Англия, управлявана от абсолютната монархия на Тюдори и Стюарти, се нуждаели почти всички обществени сили — и старата, и новата аристокрация, поради което те подкрепяли монархията. Когато противоречията между тях не можели да се преодолеят, Парламентът осъждал монарха на смърт и го екзекутирал за национално предателство, както станало с крал Чарлз I.

Разбира се, в стопански замогваща се Англия не всички били заинтересувани от установената абсолютистична система на управление. За разлика от старата и новата аристокрация, селяните, които били недоволни от огражденията, извършвани по най-суров и жесток начин, се вдигали многократно на въстания през 1549, 1569, 1596, 1607 г. Кралство Англия не било държава, в която господствали хармонични обществени отношения.

Абсолютната монархия установила система на управление, която успешно лавирала между старите и новите обществени сили, възникнали в недрата на феодалния строй. Фактът, че фрихолдерите, свободните държатели с не по-малко от 40 шилинга доход на година, имали право да избират и да бъдат избирани, определял социалната ориентация на върховния законодателен орган, който запазвал фактически феодалния си характер. Изборите се провеждали по стара традиция по графства и градове, излъчващи по двама представители. Градовете като европейско явление били свързани с новите социални образувания, които ликвидирали средновековния режим, но в кралство Англия те имали съществена особеност, изменяща техните функции. Така осигурилата замогването на Англия сукнена промишленост зависела от селата и се развивала в тях, променяла съдържанието на старите цехове, които се трансформирали. Значителна част от градовете, намиращи се в земите на лордовете, започнали да зависят още повече от стопанските интереси на магнатите, които пък от своя страна изпълнявали върховната воля на своя сюзерен — краля. Нова Англия реализирала своя възход на базата на старите социални механизми и си оставала по същество стара, средновековна и феодална държава. Неслучайно замогващата се буржоазия, която се превръщала в привилегирована класа, запазвала в ръцете си муниципалитета и имала интерес от силна абсолютна кралска власт, която от своя страна не внасяла промени в органите на местното управление.

За всестранните успехи на Англия немалка роля изиграл и островният характер на кралството, както и отдалечеността от римския папа. Това обстоятелство безспорно спомагало за укрепването на английския абсолютизъм и за неговото по-независимо развитие.

Много голяма крачка за утвърждаването на английската нация, за нейното консолидиране в единен етносоциален организъм била направена с провеждането на Реформацията и изграждането на Англиканската църква като официална държавна църква, подчинена на краля. Ликвидирането на зависимостта от папския престол разкрило още по-широки възможности за развитието и укрепването на националната английска душевност. В по-други социални тенденции и в по-други форми за консолидацията на националната английска духовност спомагала и ренесансовата култура.

Разцветът на английската култура се отразил и върху развитието на английската нация. Нараснало английското национално съзнание и самосъзнание, намерило своеобразен израз и в учредяването на Англиканската църква като национална. Засилил се интересът към историческото минало, който предизвикал появата на множество исторически повествования и хроники. Местните диалекти, изтласкани на заден план от формирането на единен стопански, политически и духовнокултурен център в лицето на националната столица Лондон, постепенно загубили влияние, излезли от употреба и се влели в общонародния английски език. Лондонският диалект послужил като основа на литературния английски език. Формирали се единна национална английска духовност и култура.

С духовната култура, която създало, с материалната мощ на островната си държава, с Англиканската църква, която основало, кралство Великобритания заело едно от първите места в политическата система на късносредновековното общество в Европа. То формирало своя самобитна, самостоятелна цивилизация, отразила по неповторим начин единството и многообразието на английската нация.