Из "Атентати, които трябваше да променят света", Вацлав Боровичка
„Алберт Дей Граций-Дукс Фридланд Сакре Цезар Маестат Консиларий Белик Камерарий Супрем Колонел Прагенс е Евсдем Милите генерал“ — така звучи титлата под портрета на мъжа с брадичката, със строг израз, с орлов нос и проницателен поглед. Алберт Вацлав Евзебий от Валдщайн е чешки воин с несъмнено най-големи бойни успехи, наемен пълководец, кондотиер, предприемчив търговец, безогледен похитител, спекулант от най-висша класа, генералисимус на императора и на неговия противник, най-ярката фигура в Тридесетгодишната война.
Той е роден в небогато аристократично семейство в Хержманице край Яромнерж на 14 септември 1583 г., учил известно време в Падуа, след което се връща в Прага, попада в двора на император Рудолф II и поема пътя на военната кариера. На двадесет и три години той вече е полковник. След като си избира заможна невеста, не твърде красивата вдовица Лукреция Нешковна от Ландек, той захвърля униформата и започва да обработва земите си. Лукреция умира скоро и цялото богатство остава на Валдщайн. Пет години той се занимава със своите сделки, след което се връща на военна служба. Най-безсрамно и безчестно като полковник от моравската съсловна войска той дезертира във Виена, вземайки със себе си касата с деветдесет и шест хиляди талера, и предава плячката на императора.
Успехите на Реформацията, постигнати в Германия, Швейцария, Англия, Нидерландия, Дания, Швеция, Норвегия и редица други страни, предизвикали сериозно безпокойство в Римския папски двор. Ударът бил чувствителен, силен, но не катастрофален. Дори при понесените загуби Католическата църква останала доста стабилна институция, разполагайки с много добра политическа, религиознойерархична организация, солидна стопанска база, неизчерпаеми финансови възможности, многобройни добре подготвени служители. Това ѝ гарантирало необходимите условия да продължи своята дейност. Оставала непокътната и феодалната обществена система, която осигурявала подкрепа и стабилитет на духовенството. Като многовековна теократична система, натрупала огромен опит в борбата срещу своите противници, църквата притежавала могъщ потенциал, непокътнати позиции в различните територии на тогавашния свят, позволяващи ѝ да запази положението си на най- важен религиозен фактор в Европа. Тя била единственото по рода си учреждение в Стария континент.
Взета в нейните широки мащабни измерения, Реформацията1 е не само и не толкова учение за преустройство, за усъвършенстване на Католическата църква, колкото комплексно социално-религиозно движение, засегнало цялостния обществено-политически, икономически и духовен живот на човешкото общество. Неслучайно модерно мислещи историци свързват Реформацията с появата на ново направление в световната цивилизация, наричано основателно протестантско2. Това заключение може да изглежда на пръв поглед недостатъчно мотивирано, но то се потвърждава както от наличната изворова база, така и от научните изследвания. Най-новите проучвания, изградени върху привлечения документален материал, доказват недвусмислено, че Реформацията извършила дълбок прелом в мисленето на хората от Европа и останалите континенти, поставила началото на нов светоглед, на нови религиозни идеи и идеали, на нова душевност. Най-големият парадокс в цялостното развитие на движението, трансформирало се в протестантизъм, е, че едно типично средновековно явление от XVI в. не успяло да надмогне средновековната мисловност, но тласнало напред интелектуалния потенциал на най-напредналите нации от Стария континент: германската, английската, френската, швейцарската и пр.
Османската империя навлиза в седемнадесетото столетие разяждана от кризи, дълбоки социални конфликти и повсеместна корупция. Управлението било обхванато от сериозни вътрешни противоречия. Импозантната имперска структура, изградена по времето на Сюлейман Великолепни, започнала бавно и мъчително да се руши.
Създаден върху руините на рушащия се Селджукски султанат, Османският бейлик, тази малка по територия държава, бързо прераства в огромна империя, под чиято власт влизат много етноси и народи. В зенита на своята мощ през XVI в. Османската империя се разпростира на три континента: Европа, Азия и Африка (предимно Северна). В етническия състав на Османската империя влизат много етноси и народи, сред които е и българският народ. Българите имат нещастието да са първият балкански народ, който изцяло попада под османска власт през 1396 г. Завладяването на България от османците слага край на средновековната българска държава. Тя изчезва от историческата карта, за да се появи след близо петвековно чуждо владичество. Така за близо пет века се прекъсва самостоятелното и независимо историческо развитие на българския народ, който вече е включен в пределите на ислямската цивилизация. В този дух трябва да се отбележи, че през късното Средновековие, когато се случва това, етническата принадлежност все още отстъпва място като значение на религиозната или на местните феодални отношения. В известна степен това себевъзприемане се запазва до Възраждането и в новата османска система.
Няма съмнение, че на първо място сред изворите, от които черпим знания за османската държава и нейната по-стара наследница Селджукската империя, се намират чуждите пътеписи. От XI в. отечеството ни започва да придобива турски характер. Много преди нас това забелязват занимаващите се тук с търговия и дипломация от XII в. насам италианци, наименувайки страната ни като Türchia или Turcmenia (Туркмения). С други думи - познаващите добре Близкия изток и развиващи тук търговия италианци, генуезци, венецианци още тогава дават името Тюркмения или Тюркия на земите ни. Пък ние, поради имперската ни мисия и претенция, я именуваме Румска страна, Румски предели, Румски селджуци, Румелия - все названия, свързани с Рим.
Баб-ъ Али1 - често ни се случва да чуваме този израз. По-скоро, вече не го чуваме, защото, откакто печатните медии напуснаха тези квартали и се оттеглиха в Икителли извън историческия Истанбул, Баб-ъ Али престана да се използва и като название за пресата.