Българо-югославските отношения е тема, която през годините е била обект на множество изследвания, почти всички от които разглеждат по-ранни периоди от тяхната история. Акцентът в тях пада върху политическите контакти между двете страни и то основно върху спорните моменти около македонския въпрос. Настоящето изследване се базира върху непубликувани архивни документи от фондовете на Министерство на външните работи (МВнР) и ЦК на БКП, които влизат за първи път в научно обръщение. То разглежда двустранните отношения в сфера, която все още е слабо проучена, както в българската историография, така и в чуждестранната – образованието и науката. Времевият обхват на изследването също е слабо разработен от историците, макар и да е наситен със събития от голямо международно значение, оказали силно въздействие върху българо-югославските отношения.
Периодът от края на 60-те до средата на 70-те години на ХХ век представлява специфичен момент от Студената война, който започва със силно напрежение между двата блока вследствие на интервенцията на Варшавския договор в Чехословакия през август 1968 г. и приключва с един своеобразен връх в разведряването между тях – Заключителния акт на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа през 1975 г. В този отрязък от време динамично се развиват и двустранните отношения между Народна република България (НРБ) и Социалистическа федеративна република Югославия (СФРЮ).
Събитията в Чехословакия спъват започналия процес на сътрудничество в сферата на културата вследствие на договорката между Тодор Живков и Йосип Броз Тито да не поставят открито и на преден план македонския въпрос1. Според българското посолството в Белград интервенцията на Варшавския договор тепърва ще оказва отрицателно влияние върху културните връзки между НРБ и СФРЮ поради създадената психоза, насаждана у югославяните, за надвиснала военна опасност над държавата им2. Навлизането на войските в Чехословакия ,,дава храна” в полза на твърдението, че федерацията е застрашена от ,,врага от Изток” и активизира антибългарската кампания3, до голяма степен започната с цел отвличане на вниманието от вътрешните проблеми, пред които страната е изправена, като икономическия хаос и напрежението между отделните републики4.
Важна роля за влошаването на отношенията изиграва и започналата полемика между двете страни по македонския въпрос. През март 1967 г. България решава да започне открито да представя приетото на Мартенския пленум от 1963 г. становище по него5, а Югославия започва масирана пропагандна кампания срещу нея, обвинявайки я в заплаха за териториалната цялост и държавния суверенитет.
Конфликтът между двете страни се отразява и върху науката, където реализираният научен обмен значително намалява. Това се случва, въпреки че тази област е от взаимен интерес и нейната възможност за широко популяризиране на чуждите враждебни тези е малка6. Обяснението на югославската страна за този спад е, че при така обтегнатите отношения те се страхуват данните, които ще съберат тези специалисти, да не бъдат използвани в антиюгославската пропаганда на България7.
За отдалечаването на Югославия влияние оказва силната антибългарската кампания, която прави просветните дейци и институции резервирани към контакти с България. Особено в началото на разглеждания период се срещат трудности при поддържането на контакти с югославски официални лица в сферата на културата. Не са редки случаите, когато срещите, искани от посолството, се уреждат с протакания или нивото на югославските събеседници се снижава8. В тази връзка посолството предлага НРБ да изпраща по-авторитетни и представителни делегации, което ще задължи Югославия да им отдели по-голямо внимание и да даде по-голяма гласност на водените преговори сред югославската общественост9.
През 1969 г. Министерство на външните работи изпраща указания до дипломатическите представителства в чужбина с инструкции да изтъкват по ,,най-компетентен и убедителен начин” непрекъснато и системно на първо място „превъзходството на социалистическата идеология” и на второ – да популяризират историята, културата и природата на България10. Това е показателно за целите, които си поставя българската културна пропаганда, обслужващи не само НРБ, но и СССР, което не се харесва на югославските власти.
Така се стига до съзнателното задържането на културния обмен между двете страни, но най-често от югославска страна. От българска това се проявява в отказ от участие на различни форуми в Югославия, които могат да се свържат с македонския въпрос и да породят открит конфликт11 или отказват югославско участие поради идеологически различия. Югославската страна също отказва различни инициативи, но при нея отказите от участие в мероприятия идват от проявена солидарност от страна на някои от републиките към усилията на Социалистическа република Македония (СРМ) за признаване на неговите ,,национални права”. В двете страни се забелязва стремеж да не се допуска разпространяване на собствената ѝ територията на тезите на другата държава по спорните въпроси.
За НРБ размяната на просветни работници за обмяна на опит е възможност тя да разшири контактите си с различните югославски републики12. Въпреки това основният интерес на НРБ като самостоятелна държава и като част от Източния блок в отношенията й със СФРЮ е насочен към Сърбия (и в частност Западните покрайнини) и СР Македония. През 1972 г., според управляващите, ,,пропагандата на НРБ трябва да се насочва с по-голяма сила в Македония, Сърбия и Босна и Херцеговина. Доколкото в Хърватия, Словения и Войводина могат да въздействат и други братски социалистически държави”. Трябва да се отбележи, че другите социалистически страни лесно създават контакти със СР Македония поради нейната активност, породена от желанието да се утвърди като отделна държава със своя собствена история и култура13. От югославските републики най-слаби са отношенията на България с Черна гора поради географската отдалеченост и липсата на заинтересованост от страна на НРБ14.
Част от югославските просветни дейци, предимно от по-младото поколение и главно от Хърватия и Словения, също нямат интерес към България, тъй като са обърнали поглед към културата на Запада. Мнозина от културните дейци в Македония пък са възприели антибългарската линия на скопското ръководство, което също пречи за развитието на отношенията. Трябва да се има предвид, че югославската страна по-лесно се съгласява НРБ да развива контактите си с републиките Черна гора, Хърватия и Словения и по-трудно с Македония и Сърбия, и по-специално със Западните покрайнини. В СРМ българското участие е желано и търсено само в мероприятия от международен характер, имащи за цел утвърждаването на македонската нация15.
Въпреки многото проблемни точки в отношенията, двете страни полагат усилия за подобряване на контактите помежду си. Така в сферата на висшето образование по Плана за културно сътрудничество между България и Югославия за 1969-1970 г. се предвижда двете страни да подкрепят установяването на директни връзки между своите университети и други висши учебни заведения с цел разширяване взаимното сътрудничество, за размяна на научни делегации, преподаватели и студенти за изнасяне на лекции, обмен на опит и консултации.
Специално внимание се обръща на сътрудничеството в областта на славистиката. Предвижда се двете страни да разменят ежегодно по един университетски преподавател, специалист по съответния език и литература на народите на двете страни, за изнасяне на лекции, за срок до 30 дни16. Желанието на българската държава да развива тази област от двустранните отношения е видима от проекта за културно сътрудничество, който тя предлага. Там е предложено годишно да се изпращат по четирима университетски преподаватели за двойно повече време – 60 дни17.
Също така България и Югославия се договарят да си разменят ежегодно по шест слависти за участие в летни семинари и симпозиуми, които се организират в София, Варна, Задар, Загреб, Любляна и Охрид18.
В плана се разглежда и въпросът за студентите, граждани на едната страна, които учат на територията на другата. Те ще следват на собствени разноски, като се предвижда българската страна да предостави по 2 държавни стипендии за изучаване на български език и литература в Софийския университет (СУ)19. Ще се осъществява и размяната на до 50 студенти годишно между Централния комитет на Димитровският комунистически младежки съюз (ДКМС) и Централния съвет на Съюза на югославските студенти за производствена практика. Тази практика се изразява в едномесечен труд във фабрика, клиника или друго работно място, съгласно разпределението на страната-домакин. Заложена е и обмяна на опит между служители на просветните администрации, както и в училищата (на учители и ученици), макар последното да се осъществява значително по-рядко20.
В точка 12 от Плана се предвижда двете страни да пристъпят към по-ефикасно сътрудничество в областта на издаването на онези учебници, които представят другата страна. За целта до края на 1969 г. трябва да се създаде специална смесена комисия от специалисти, която да утвърди формите на сътрудничество и начините на работа21.
Тогава, както и днес, учебниците са израз на държавната политика на страната, а особено тези по история целят да създадат у учениците усещане за национална принадлежност и гордост от нея. Проблемът идва от това, че българската теза по македонския въпрос отрича основни стълбове от националната история на СРМ, а това е нещо, с което югославската страна неведнъж, по време на различни преговори, заявява, че няма да се съгласи и от което няма да отстъпи.
Поради това още през януари 1970 г. при проявената инициативност за изпълнение на тази точка от плана от страна на България, МВнР реагира22. То изразява мнение, че засега срещата е по-добре да не се провежда. Според тях, по принцип срещи от подобен род са полезни, защото могат да доуточнят някои позиции, но в момента е желателно да се избягва излишното напрежение между двете страни, поне там, където е възможно. В конкретния случай ще се наложи да бъдат разгледани учебниците на СРМ по история и география. Българската делегация ще бъде принудена или да отхвърли изцяло тези учебници или да приеме да разисква върху тях. Следователно има опасност тя да санкционира нежелателни за НРБ в една или друга степен тези или да бъде принудена да прекъсне преговорите. Ако позицията на МВнР не бъде приета, то съветва да се проведе една чисто процедурна среща, без участие на научни работници23. Министерството на народната просвета се съгласява с МВнР и така България започва целенасочено да протаква организирането на подобна среща.
В областта на музейното дело, библиотеките и архивите планът за сътрудничество предвижда размяна на служители, като са посочени поименно Институтът за защита паметниците на културата в България и съответния в Сърбия и Хърватия, както и Етнографският музей при БАН и Музеят за приложни изкуства в Белград. Библиотеките и библиографските институти ще продължат размяната на библиографски и други публикации24, на служители за размяна на опит, вкл. и с библиотеката ,,Климент Охридски” в Скопие. При размяната между Народната библиотека в София и Народната библиотека в Белград се предвижда и проучване на ръкописите от библиотечните работници25.
Впечатление прави, че за разлика от сферите на художествената култура, засегнати в плана за културно сътрудничество, развиването на отношенията в научната област е разгледано доста по-конкретно и детайлно. Това показва по-голямото желание на двете страни да разширяват тези контакти, за разлика от подобряване на връзките между различните творчески съюзи и дейността, свързана с тях. Въпреки това, конфликти не липсват и в тази сфера. ,,Ябълката на раздора” отново се явява македонският въпрос и различните позиции по него.
Така по време на преговорите сблъсъкът между двете делегации се предизвиква от предложението в югославския проект да се изпратят в НРБ лектори по словенски и македонски език26, както и да се осъществи размяна на архивни работници със СРМ27.
Друг спорен момент е искането за участие на български специалисти в Летния семинар по македонски език и литература в Охрид, за което Югославия настоява28. В крайна сметка по този въпрос се приема компромисно решение - изброяване на семинарите, в което се споменава и Охрид, без обаче да се уточнява с югославската формулировка: ,,за участието в семинара по македонски език за литература и култура в Охрид”29.
Въпреки тези конфликтни моменти, като цяло атмосферата е позитивна и двете страни се стремят да избягват разговори, които биха породили политически спорове. На българската делегация прави силно впечатление гостоприемството, проявено от страна на Югославия. При пристигането си тя е посрещната от цялата югославска делегация, а преговорите се водят в една от залите на Министерския съвет (МС). Самото подписване на плана се извършва в тържествената зала на МС, което също свидетелства за проявено особено внимание30. За съществуването на доброжелателна атмосфера говори фактът, че по почти всички предложения в проектите на двете страни е постигнато съгласие още на първия ден от преговорите. Представителите на Македония в югославската делегация също не създават трудности при преговорите и проявяват готовност за компромисни формулировки по някои деликатни въпроси около ,,македонски език и литература”, съдържащи се в югославския проект. Подписването на този план за сътрудничество българската държава оценява като нова стъпка по пътя на нормализирането на контактите помежду им31.
През 1969 г. се отчита, че отношенията между БАН и Съюзния съвет за координация на научните изследвания на Югославия се развиват неравномерно, с много приливи и отливи. Основната причина за това са спорове по научни въпроси, свързани с тълкуванията на исторически, езикови и литературни проблеми. Понякога сътрудничество, чието изпълнение зависи от директното договаряне от заинтересованите институции, остава само добро пожелание, тъй като точките по него са формулирани твърде общо32. В повечето случаи това се прави съзнателно, с цел да не се създава напрежение при директен отказ на инициатива, на която другата страна държи.
Голяма трудност за осъществяването на размяната на преподаватели пък представлява фактът, че висшите учебни заведения в Югославия са самостоятелни и разполагат с малко средства за осъществяването на културен обмен. За да неутрализира това, българската страна трябва да изпраща свои изтъкнати учени, дали принос в науката, за които югославската страна би намерила средства, за да ги приеме. Трябва да се отбележи, че югославската страна изпраща в България изключително професори с подчертан интерес към области на науката, в които НРБ е отбелязала значителен успех33. Понякога България бави предлагането на хора за обмена поради по-бавния подбор. Според нея изпращаните младежи и специалисти трябва не само да притежават дълбоки научни знания по тясната си специалност, но да имат и широка обща култура и солидни познания за своята родина, за да могат да бъдат проводници на нейната наука и култура, на нейните успехи34.
Размяната на учени за специализация обхваща всички области на науката, вкл. и по конфликтните хуманитарни дисциплини35, като тя се осъществява успешно, но с някои изключения. Така напр. извън Плана за сътрудничество са изпратени Крумка Шарова, Костадин Пандев и Андрей Пантев от Института по история за проучване на материали по сръбско-българските отношения през XIX и нач. XX век. във връзка с изготвянето на многотомната история на БАН. Шарова проучва материали в Загреб и Белград, а К. Пандев трябва да работи в Скопие за проучване на спомените на Петър Попарсов, поместени във в. ,,Бюлетин на временното представителство на бившата обединена ВМРО”, но ръководителите на Института по история на Скопие и лично Михайло Апостолски не са позволили на Пандев да прегледа вестника, нито да поработи в държавния архив, формално мотивирайки се, че няма споразумение между двете страни по този въпрос. В Белград също не им е позволено да работят в Държавния архив, а само в Университетската библиотека. Най-положително впечатление остават хърватите, които са разрешили някои документи дори да бъдат филмирани36.
Тук трябва да се отбележи, че като цяло българската държава, посъветвана от Москва, развива отношенията си със Югославия така, че да не отпрати последната в ,,обятията” на Запада. НРБ поставя публично спорните исторически въпроси изключително внимателно. Така напр. през 1972 г. на Международната изложба на книгата в зала ,,Фестивална”, въпреки изложените от СРМ книги, Министерство на външните работи предлага да се махнат от списъка на българските книги ,,Образуването на българската народност” от Димитър Ангелов, трилогията на Талев, сборник на БАН с научни статии за Климент Охридски, сборник на БАН с научни статии за Константин-Кирил Философ и книгата за Константин-Кирил Философ от патриарх Кирил, слова на Климент Охридски, преведени на съвременен български език (заради предговора на изданието). Според министерството всички тези книги имат пряко отношение към различията по македонския въпрос и не е целесъобразно да бъдат излагани, тъй като могат да предизвикат ,,нежелателни инциденти”37. В този момент отношенията между двете страни вървят възходящо и вероятно Живков не иска излишно да дразни Тито. Българската позиция по историческите въпроси е ясно изразявана по време на преговорите, а аргументите ѝ не се нуждаят чак толкова от публично пропагандиране на собствена територия, за да се рискува възможността за лична среща между Тодор Живков и Тито. Идеята, която се възражда през 1972 г., и за която двамата дават съгласието си през 1973 г.38
Проблеми съществуват и при размяната на специалисти по българистика. В свой отчет от декември 1970 г. Надежда Драгова, лектор по българистика в Белградския университет, отбелязва, че има проблем с учебните помагала - ,,състоянието им е недопустимо лошо”. Няма учебници (съществуващите по-рано учебници са или изчерпани, или в лошо състояние и неактуални, или библиотеката изобщо не разполага с тях), с които да работи, а магнетофонния запис е само един. Според нея българска художествена литература има достатъчно, но препоръчва да се закупят нови издания, тъй като книгите се късат. Библиотеката не разполага с достатъчно речници и разговорници, нито граматика на български, нито учебник по старобългарски език. Нейната работа е затруднена не само от условията, в които попада, но и от самата атмосфера. Тя пише, че отношението на администрацията и ръководството на филологическия факултет към нея е много резервирано и хладно, а извън университета другите преподаватели избягват да общуват с нея. Като сериозен проблем тя вижда липсата на специалисти сърби по българска филология, лингвистика, и литературознание, поради което студентите не могат да научат повече за нея и съответно да изберат да се профилират в тази област. Обяснението, което дава университетът е, че няма преподаватели, понеже няма студенти, които искат да учат това и така се получава един ,,омагьосан кръг”. Драгова предлага студентите с добър успех да бъдат поканени на летен курс в НРБ и компетентните български органи го одобряват39. Българското държавно ръководство започва да обмисля и начини за създаване на такива лекторати и в Загреб и Любляна40.
Със затопляне на отношенията между България и Югославия през първата половина на 70-те години интересът към българския език и броят на студентите нараства. По време на обучението си студентите се запознават с биографията на Георги Димитров, Георги Кирков и Димитър Благоев, със статии, посветени на миналото на българския народ и на съвременното развитие на страната, както и откъси от класическа и съвременна българска литература. По този начин покрай ученето се пропагандират успехите на българската страна41.
И двете страни търсят начини да влияят на чуждестранните студенти. Например през 1971 г. югославското посолство предлага на Софийския университет да бъде организирана кинопрожекция в салоните на посолството за студентите, изучаващи сърбохърватски език в него. Пантелей Зарев, който по това време е ректор на университета,дава съгласието си, но само при условие, че няма антибългарски моменти във филмите42.
В реч на Божко Станковски, председател на републиканската конференция на социалистическия съюз на трудовия народ на Македония, по повод 30-годишнината от ,,революцията” и формирането на 7-ма македонска бригада, публикувана от в-к ,,Нова Македония” от 22 август 1971 г. се казва: „За какво добронамерено и широко сътрудничество и искрени добросъседски отношения може да се говори, когато например върху онези, които искат да следват в Софийския университет, така да се каже, още не изписани, се извършва чудовищен натиск върху тяхното национално самоопределение, върху тяхната национална съвест и съзнание. Съвременният свят е пълен с противоречия и насилие, но все пак рядко някъде се върши насилие върху националното определение, върху съвестта и съзнанието”43. В белградския седмичник ,,Сусрет” от 13 януари 1971 г. в подобен дух се изказва Владо Поповски, секретар на университетския комитет на Съюза на комунистите в Македония, като отбелязва, че югославските студенти в София44 са третирани ,,специфично” и постъпките спрямо тях не трябва да се подценяват като незначителни. Подлагани са на пропаганда, поради което значителна част от тях са заявили заинтересованост и стремеж да се върнат в Югославия, по-специално в Македония. Оценявайки това, държавата работи за връщането на македонските студенти от България в югославските университети45.
НРБ също полага усилия да върне своите студенти, защото под по-либералния режим те започват да извършват ,,неморални”действия. Според информацията на посолството българските студенти живеят при много трудни материални условия. Те не получават място в студентските общежития, а след последните увеличения на цените в студентските столове и на наемите на частните студентски квартири, положението им значително се е усложнило. Много от тях са принудени да учат и да работят каквото и да е срещу минимални възнаграждения. Една част от българските студенти имат добър или задоволителен успех и поведение ,,на съзнателни български граждани... за съжаление обаче сред голяма част от останалите български студенти комунистическото възпитание е на много ниско равнище и се проявяват тревожни явления като слаб успех, неморални прояви, криминални деяния, отказване от българско гражданство или измяна на родината”46. Посолството прави опити да ги върне в България и да повлияе положително на възпитанието. За приобщаване на българските студенти в Белград към България то организира забави за студентския и други културни празници. Организира се също екскурзия за студентите-активисти и за тези с добър успех47. Като мярка посолството предлага също да се избират по-внимателно изпращаните младежи48. През 1974 г. в югославските университети учат 33 български студенти. От тях 13 са деца на български граждани, работещи в посолството и търговското представителство, трима стипендианти, а останалите учат на свои разноски. Средният им успех е 3,5. За учебната 1975-76 г. държавата очаква в югославските университети да останат да учат само децата на сътрудниците на посолството и търговското представителство49.
Основна част от пропагандата на двете страни е по линия на македонския въпрос, от което страдат отношенията между определени научни среди. Така през 1973 г. въпреки усилията остава неразрешен въпросът за възстановяване на сътрудничеството между академиите на науките на двете страни, поради сблъсък именно по този въпрос в хуманитарните науки50.
Този спор оказва силно влияние върху отношенията между институциите, отговорни за съхраняването на архивни документи. През 1970 г. югославското посолство се оплаква от липсата на свободен достъп до всички архивни материали, необходими за изпълнение на работата на югославските научни работници в България. Това отношение, според тях, е причина югославските архивисти да не желаят да поддържат връзка с българските си колеги51. Затвореността на архивите, характерна за този период, до голяма степен е следствие и от липсата на взаимно доверие, поради множество спорни исторически въпроси между двете страни. Както се отбелязва в информация на МВнР: ,,Към нашите музеи и архиви особен интерес проявява македонската страна, но трябва да отбележим, че много често македонските музейни и архивни работници използват нашите материали за изопачаване на историческата истина и при случай провеждат антибългарска пропаганда.”52
През 1973 г. при посещението на Милош Минич, министър на външните работи на СФРЮ, със съпругата му Милка, която е бивш директор на Института за съвременна история, по нейна инициатива се обръща специално внимание на сътрудничеството между архивите53. Две години по-късно се достига до подписването на споразумение между Института по история на БКП при ЦК на БКП и Института за съвременна история в Белград и архива на ЦК на СЮК (от името на Общността на институциите за изучаване на новата история на народите и народностите на Югославия54). Споразумението предвижда даването на пълен достъп до използването на целия архивен материал, достъпен за изследователска работа в Централния партиен архив на НРБ и Архива на ЦК на СЮК. Според БКП това налага картотеката на ЦПА да бъде очистена от материали, които могат да се използват срещу България. Особено необходимо е ,,отново да се прегледа документацията по македонския въпрос, към която се проявява и ще се появи особен пиетет от всички историци на Югославия”, особено в частта за Балканската федерация. Отбелязва се също необходимостта от обръщането на повече внимание за опазването на материалите от югославските историци, тъй като имат ,,сведения, че са изчезнали много стари книги и някои броеве от вестници на Народната библиотека в София, които по незнайни пътища се оказват в Македония. Има случаи на публикувани български документи в скопски издания“55.
Важно е да се отбележи, че споразумението предвижда възможност за даване да достъп до материалите на архиви и библиотеки по преценка на самата страна. В него също така е заложено отпечатването на сборници от документи за съвместната борба и сътрудничеството на българския и югославските народи, което би имало позитивен ефект за отношенията между двете страни56. Интересите на НРБ в югославските архиви ясно проличават от препоръката: ,,Необходимо е да се състави бригада от историци и архивни работници, която да бъде изпратена в Югославия за издирване и ползване документация, отнасящи се до БКП и историята на работническото движение в България.“57
Най-независещи от политическата конюнктура са отношенията с Хърватия, чийто учени през 1970 г. изразяват желание за ,,най-тясно сътрудничество” с Българската академия на науките и Софийския университет58. Люблянският университет също подкрепя идеята за сътрудничество със СУ, но по време на разговорите не пропуска да акцентира върху факта, че са били поканили българска делегация за чествания през 1968 г., но такава не е пристигнала59.
През 1972 г. се подписва протокол за пряко сътрудничество между Висшия Лесотехнически институт в София и Лесотехническия факултет на Белградския университет60. Установяват се преки връзки между Музея на Георги Димитров и Музея на революцията на югославските народи, Националния институт за паметниците на културата и Покраинския институт за защита на паметниците на културата в Нови Сад61.
Интересен позитивен момент от отношенията между България и Югославия в сферата на образованието е построяването със средства от България на училище. Тази инициатива се осъществява през 1972 г., и е в помощ на пострадалото от земетресение население на град Баня Лука (Босна и Херцеговина). Министерството на просветата предлага на МВнР училището да носи името на Георги Стойков Раковски62, поради отношението му към ,,братските народи” на Босна, Херцеговина и Черна гора, заради ,,геройските им борби против поробителите на балканските народи”63. Сградата разполага с 16 класни стаи, с удобни учебни кабинети за работилници, актова зала, трапезария и физкултурен салон. Оценката на местните е, че българското правителство е поднесло като скъп дар един ,,съвременен дворец на знанието“64. При откриването на сградата е подарен барелеф на патрона на училището Георги Раковски. От Съюза на българските художници пък е поднесена колекции от картини, отразяващи социалистическите преобразувания в НРБ65.
Празненство по случай 24-ти май в училище "Г.С. Раковски в гр. Баня Лука
Източник: Министерство на външните работи
Като цяло в сферата на просветата двете страни полагат усилия за развиването на сътрудничество, но в областта на хуманитарните науки политическите отношения и ,,откритите” въпроси създават пречка за разширяването и задълбочаването на контактите. Често контактите остават ,,в плен” на целенасочената пропаганда на двете страни. Въпреки това, между България и Югославия се осъществява научен обмен, който е от полза и за двете държави.
1През 1963 г., на връщане от конгрес на Германската социалистическа партия, Тодор Живков се среща с Тито в Белград. Споразумението между двамата се състои във взаимно съгласие двете страни да не поставят на преден план спорните въпроси, за да се създаде благоприятна атмосфера за подобряване на контактите в области от взаимен интерес и тези въпроси да не се превръщат в предмет на публична дискусия. То основно се отнася до конфликта между НРБ и СФРЮ по македонския въпрос, по който и двете виждат в становищата на другата териториални аспирации, с което се подкопава основният стълб на добросъседските отношения – уважаването на териториалната цялост и суверенитет на съседната държава. В периода 1963-1967 г. двете държави полагат усилия за изпълнение на тази договореност и отношенията им значително се подобряват. По-подробно вж. Калинова, Е. Българо-югославските отношения 1963 – 1967 – опроверганите надежди. – В: Призвание и всеотдайност. Сб. в чест на проф. д. и. н. Витка Тошкова. С., 2011, с. 125-141; Костадинов, К. Македонският въпрос в българо-югославските политически отношения (1963-1967). – Македонски преглед, 2001, № 2, с. 53-68; Стамова, М. Тито, Тодор Живков и македонският въпрос (1963-1967 г.). – В: Минало, 1999, № 2, с. 77-84.
2Централен държавен архив на Република България (ЦДА), Ф. 1477, оп. 26, а. е. 3049, л. 5.
3ЦДА, Ф. 1477, оп. 26, а. е. 2994, л. 42.
4От началото на 60-те години СФРЮ тръгва по пътя на либерализацията, както в политическата, така и в икономическата сфера. Така например се дава по-голяма свобода за действия на отделните републики и предприятия. Това води до позитивни и негативни последствия за икономическото състояние на страната и живота на обикновения човек. След като се въвеждат пазарни елементи и се ограничава ролята на държавата, посредством дотации и защитни мита, се повишават показателите за качество и рентабилност на промишлената продукция, увеличава се износа и дела на частния сектор, нараства и производителността на труда. Постигат се успехи в модернизирането на редица промишлени предприятия, усвояват се нови технологии и се въвеждат нови производства. Същевременно обаче тази икономическа реформа довежда до закриване на предприятия и масови съкращения, което от своя страна засилва икономическата миграция. Образуването на цените на базата на търсенето и предлагането подтиква производителите да ги увеличават. Голяма част от предприятията намират изход от ситуацията с набавянето на суровини от чужбина на по-ниски цени, което се отразява негативно върху местното производство. Основният проблем се крие в това, че диспропорциите между силно и слабо развитите държави в Югославия се запазват, най-вече поради намалените отчисления за държавните фондове, което запазва напрежението между отделните републики. По-силно развитите от тях (Хърватия и Словения) искат задълбочаване на реформите и разширяване на либерализацията, докато Сърбия се обявява за централизирана федерацията, която да бъде единствен носител на държавния суверенитет, единна федерална армия, централни фондове за провеждане на обща икономическа политика на федерацията и т.н. По-подробно вж. ЦДА, Ф. 1Б, оп. 81 в, а. е. 551, л. 125-132; Лалков, М. Югославия (1918-1992). Драматичният път на една държавна идея. С., 2000, с. 215.
5Калинова, Е. Българо-югославските отношения 1963 – 1967…, с. 139.
6ЦДА, Ф. 1477, оп. 26, а. е. 3049, л. 6.
7Пак там, л. 7.
8ЦДА, Ф. 1Б, оп. 81 в, а. е. 528, л. 37.
9ЦДА, Ф. 1477, оп. 26, а. е. 3049, л. 15.
10ЦДА, Ф. 1477, оп. 26, а. е. 192, л. 3.
11Пример за това е участие на Любен Тонев през септември 1971 г. като представител на БАН в симпозиума по регулирането на Охридското езеро, проведен в Охрид. Той е отстранен от него, тъй като при посещението на манастира Свети Наум, изписал в книгата за впечатления свои становища, които по начина на излагане, стила и съдържанието им са били идентични с позициите на ,,великобългарските” становища за присвояване на македонската култура и история. Тази и подобни случки ще принудят СУ през 1974 г. да откаже размяна на преподаватели по история и литература със Скопския университет, въпреки плана за сътрудничество.
12ЦДА, Ф. 1477, оп. 26, а. е. 3049, л. 8.
13ЦДА, Ф. 1477, оп. 28, а. е. 3362, л. 41.
14ЦДА, Ф. 1Б, оп. 81 в, а. е. 633, л. 144.
15ЦДА, Ф. 1Б, оп. 81 в, а. е. 575, л. 40-41.
16ЦДА, Ф. 1477, оп. 26, а. е. 3049, л. 56.
17Пак там, л. 26.
18Пак там, л. 26.
19Пак там, л. 57.
20Пак там, л. 27.
21Пак там, л. 58.
22Към този момент Министерството на народната просвета уточнява състава на българската делегация: проф. Воин Божинов (зам. директор на Института по история към БАН, ръководител на делегацията), проф. Тянко Йорданов (Институт по география на БАН), Тодор Ангелов (педагог, началник на отдел Учебно-методически в Управление ,,Общо образование” МНП) и Атанас Настев (началник на отдел ,,Връзки с чужбина” в МНП).
23ЦДА, Ф. 1477, оп. 26, а. е. 3052, л. 17.
24ЦДА, Ф. 1477, оп. 26, а. е. 3049, л. 59.
25Пак там, л. 64.
26Пак там, л. 77.
27Пак там, л. 79-80.
28В Охрид Скопският университет организира семинар за македонски език, литература и култура с участници от различни държави. По време на семинара ежедневно се водят упражнения по македонски език и се устройват екскурзии из историческите забележителности на Охрид и околностите. За целия разглеждан период НРБ отказва, въпреки ежегодните покани, да изпрати български слависти на семинара в Охрид. Те смятат, че това не е международен форум, а югославско мероприятие за налагане на тяхното становище по македонския въпрос. Присъствието на български представител би означавало научно признание от българската славистика на югославската теза за самобитен македонски език, поради което МВнР препоръчва да не се изпращат хора. По-подробно виж. ЦДА, Ф. 1477, оп. 26, а. е. 3026, л. 19. и ЦДА, Ф. 1Б, оп. 81 в, а. е. 633, л. 55.
29ЦДА, Ф. 1477, оп. 26, а. е. 3049, л. 45.
30Пак там, л. 51.
31Пак там, л. 53.
32Пак там, л. 123.
33Пак там, л. 124.
34Пак там, л. 125.
35Поименно споменаване на част от лицата, изпратени на специализация, виж ЦДА, Ф. 1477, оп. 26, а. е. 3049, л. 133-139. и ЦДА, Ф. 1477, оп. 26, а. е. 3047, л. 1-6.
36ЦДА, Ф. 1477, оп. 26, а. е. 3047, л. 6.
37ЦДА, Ф. 1477, оп. 28, а. е. 3364, л. 79.
38ЦДА, Ф. 1477, оп. 29, а. е. 3241, л. 2.
39ЦДА, Ф. 1477, оп. 27, а. е. 3297, л. 10-33.
40ЦДА, Ф. 1Б, оп. 81 в, а. е. 529, л. 53.
41ЦДА, Ф. 1Б, оп. 81 в, а. е. 529, л. 53.
42ЦДА, Ф. 1477, оп. 26, а. е. 3227, л. 9.
43Пак там, л. 115.
44Югославските студенти в НРБ идват от СРМ и Западните покрайнини и най-много от тях учат медицина. По-подробно виж. ЦДА, Ф. 1Б, оп. 81 в, а. е. 632, л. 178.
45ЦДА, Ф. 1477, оп. 27, а. е. 3262, л. 35.
46ЦДА, Ф. 1Б, оп. 81 в, а. е. 528, л. 73.
47Пак там, л. 74.
48Пак там, л. 45.
49ЦДА, Ф. 1Б, оп. 81 в, а. е. 529, л. 54.
50ЦДА, Ф. 1Б, оп. 81 в, а. е. 528, л. 186.
51ЦДА, Ф. 1477, оп. 26, а. е. 2996, л. 2.
52ЦДА, Ф. 1477, оп. 26, а. е. 3049, л. 125.
53Македонският въпрос в българо-югославските отношения 1968-1989 г. С. 2012, с. 506.
54Това споразумение важи за всички институти членове на общността, вкл. и Институтът за национална история в Скопие.
55ЦДА, Ф. 1Б, оп. 81 в, а. е. 633, л. 133-135.
56Пак там, л. 128-132.
57Пак там, л. 133-135.
58ЦДА, Ф. 1477, оп. 26, а. е. 2993, л. 156.
59Пак там, л. 175.
60ЦДА, Ф. 1Б, оп. 81 в, а. е. 528, л. 111.
61Пак там, л. 185.
62ЦДА, Ф. 1477, оп. 28, а. е. 3378, л. 1.
63Пак там, л. 2.
64Пак там, л. 13.
65Пак там, л. 14.
Библиография
1. Непубликувани документи
Централен държавен архив (ЦДА)
ф. 1-Б – Централен комитет на БКП
оп. 81в – ЦК на БКП – отдел ,,Външна политика и международни връзки”
ф. 1477 – Министерство на външните работи
оп. 26; оп. 27; оп. 28; оп. 29;
2. Публикувани документи
Македонският въпрос в българо-югославските отношения 1968-1989 г. С. 2012.
3. Изследвания
Калинова, Е. Българо-югославските отношения 1963 – 1967 – опроверганите надежди. – В: Призвание и всеотдайност. Сб. в чест на проф. д. и. н. Витка Тошкова. С., 2011, с. 125-141;
Костадинов, К. Македонският въпрос в българо-югославските политически отношения (1963-1967). – Македонски преглед, 2001, № 2, с. 53-68;
Лалков, М. Югославия (1918-1992). Драматичният път на една държавна идея. С., 2000.
Стамова, М. Тито, Тодор Живков и македонският въпрос (1963-1967 г.). – В: Минало, 1999, № 2, с. 77-84.
