Съвременна история

Франция – кървавата война на разузнаванията (края на 50-те – началото на 70-те години на ХХ век)

Написана от Христо Милков
Посещения: 578

 

Студията е публикувана в списание "Времена", бр. XVI, май, 2019 г.

 

Константин Константинович Мелник
Константин Константинович Мелник

един православен начело на тайната служба на Франция.
Безпощадният към властимащите „Канар аншене” пише за него през тези години (1958-1962): „Сред нищожествата в Матиньонския дворец ярко свети звездата на име Мелник”.

Източник: https:/ru.wikipedia.org, http://orthodoxie.com/

Mишел Дебре
Mишел Дебре

първият министър-председател на Петата република след триумфалното завръщане на Дьо Гол през 1958 г. Човекът, представил на Генерала Константин Мелник и заявил му: “Отечеството има нужда от Вас.”
Източник: Études coloniales, http://etudescoloniales.canalblog.com

Седмицата на барикадите, „Да живее Масю!”
Седмицата на барикадите, „Да живее Масю!”

Източник: Сreative commons, https://creativecommons.org/
Фотография: М. Маршьо

Седмицата на барикадите, 20 януари 1960 г., „Френски Алжир!”
Седмицата на барикадите, 20 януари 1960 г., „Френски Алжир!”

Източник: 50 години от Алжирските барикади, http://philippepoisson-hotmail.com.over-blog.com

Обръщение на Дьо Гол от 23 април 1961 г.
Обръщение на Дьо Гол от 23 април 1961 г.

по повод бунта на генералите в Алжир. В продължение на пет дни стратегическият съветник Константин Мелник фактически ръководи Франция. Плюейки на демокрацията, той два дни организира подслушване на телефоните на бунтовниците, а след още няколко дни метежните генерали са арестувани.
Източник: EU screen, http://euscreen.eu

Ричард МакГара Хелмс (1913 – 2002)
Ричард МакГара Хелмс (1913 – 2002)

директор на ЦРУ от юни 1966 до февруари 1973 г. Хелмс започва работата си в разузнаването още от ОСС по време на Втората световна война. От създаването на ЦРУ през 1947 г. той се изкачва по стъпалата по време на администрациите на Труман, Айзенхауер и Кенеди и е негов директор по време на президентите Джонсън и Никсън.
В меморандум до президента Джонсън от 30 май 1968 г. изразява убеждението си, че Дьо Гол е готов започне гражданска война и да потопи страната в кръв само и само да запази властта.
Източник: https://www.cia.gov/csi/studies/vol46no4/art6_1.jpg

Звездата Франсоа Митеран
Звездата Франсоа Митеран

само две седмици след смъртта на Генерала на 22 ноември 1970 г. вече обявява, че голизмът вече е „бита карта”. Към този момент именно той е бит позорно на парламентарните избори: „Аз ще бъда кандидат и ще бъда избран". Макар и с доста голямо закъснение, той става първият президент-социалист.
Из Нота на американския посланик Дик Уотсън.
Източник: Dutch National Archives, The Hague, Fotocollectie Algemeen Nederlands Persbureau (ANeFo), 1945-1989, https://commons.wikimedia.org

Жорж Помпиду
Жорж Помпиду

Нота на бившия зам.-директор на ЦРУ Върнън Уолтърс до президента Ричард Никсън под заглавие „Помпиду: ако трябваше да се стреля в тълпата, той ще даде заповед!” Френският президент е „високо интелигентен, лукав, може да се възползва от благоприятните обстоятелства и да избегне декларациите, ако не желае да го направи. Той има една по-силна личност и пълно доверие отколкото изобщо можех да си помисля.” Оценката на дипломата е, че с досега до властта Помпиду се е втвърдил.
Източник: Printerest, https://www.pinterest.com

Жак Ширак, кмет на Париж, министър-председател и президент.
Жак Ширак, кмет на Париж, министър-председател и президент.

Нота от американския посланик Джон Ъруин от 29 май 1974 г.: „В известни правителствени кръгове, той е познат като „булдозерът” (прозвище, дадено му от Помпиду) по повод неговото борбено поведение [...] Той е груб, студен, малко дипломатичен, много откровен. [...] Той се проява на политическата сцена като интелигентен, млад технократ, на когото му липсва човешки външен вид. Един от неговите близки го посъветвал да гледа в очите хората, когато им стиска ръката, за да не създава впечатление, че е винаги забързан. [...]
Източник: Voici, https://www.voici.fr.

Валери Жискар д’Eстен, министър председател в тандем с Ширак, президент.
Валери Жискар д’Eстен, министър председател в тандем с Ширак, президент.
Давид Бен-Гурион, пръв министър-председател на Израел.
Давид Бен-Гурион, пръв министър-председател на Израел.

Именно той учредява през 1951 г. разузнаването на подчинение към министър-председателя. Той смята, че държавата е под обсада и определя Мосад като „първа линия на отбраната”.
На снимката обявява раждането на Израел през 1948 г. (1948-1953 и 1955-1963).
Източник: You Tube, https://www.youtube.com

Мехди Бен Барка
Мехди Бен Барка

прославеният противник на крал Хасан II. Той е влиятелна фигура не само в Мароко, но и в целия арабски свят.Отвлечен на 29 октомври 1965 г. насред самия Париж в Латинския квартал.

Lucie Geffroy, Emmanuelle Morau. Renseignement. Comment le Mossad
a aidé le Maroc à tuer Ben Barka, https://www.courrierinternational.
Източник: Parti Anti Zionist, https://www.partiantisioniste.com

В нощта на 24 срещу 25 декември 1969 г. в пристанище Шербур:
В нощта на 24 срещу 25 декември 1969 г. в пристанище Шербур:

5 бойни кораба, ракетни катери, изчезват от кея на който досега са били закотвени! И избухва тази афера: никой нищо не е чул, никой нищо не е видял…
Източник: France Inter, https://www.franceinter.fr

Димитър Кьосев, началник на разузнаването (1968-1972)
Димитър Кьосев, началник на разузнаването (1968-1972)

„Да изпълним указанията на другаря Тодор Живков – да заслужим правото да се наречем филиал на съветското разузнаване”. 1972 г. ген. Димитър Кьосев, н-к на разузнаването.
Източник: Разузнаване.ком, http://razuznavane.com

Даниел Кон-Бендит и преди и сега все така „бесен”.
Даниел Кон-Бендит и преди и сега все така „бесен”.

Източник: DR/Reuters, https://www.caminteresse.fr

Tavistock
Tavistock

Водещ агент на Червения Дани от Института Тависток в Университета в Нантер е Мишел Крозие.
Източник: MK ULTRA PROJECT: THE CIA, TAVİSTOCK INSTİTUTE, AND THE GLOBAL “INTELLİGENCE-POLİCE GESTAPO” STATE, https://teskilatimahsusa.wordpress.com

Пьотр Кошевой
Пьотр Кошевой

командващ Групата съветски войски в Германия (1965-1969), която е трябва да „достигне за три дни до Гибралтар”. На 15 април 1968 г. му присвоено званието маршал на Съветския Съюз. На 29 май 1968 г. се среща с командващия френските окупационни сили в Гермация ген. Масю часове преди идването на ген. Дьо Гол.
Източник: Википедия, https://ru.wikipedia.org

Валериан Александрович Зорин
Валериан Александрович Зорин

извънреден и пълномощен посланик в Париж. Генерал Дьо Гол изпраща емисари през майските събития през 1968 г. при посланик Зорин.
Източник: С сайта постпредства России в ООН,
http://www.un.int/russia/new/MainRootrus/fotoppru.html

Ицхак Шамир
Ицхак Шамир

през 1955-1965 година работи и заема ръководни длъжности в израелското разузнаване Мосад, включително във Франция и Европа. В края на 60-те години започва политическата си кариера и става председател на Кнесета (1977-1980), министър на външните работи (1980-1983) и министър-председател (1983-1984 и 1986-1992).
Източник: Newsru.co.il, http://m.newsru.co.il; IzraLove, https://isralove.org

Жорж Пак
Жорж Пак

от 1944 до 1963 е член на всички министерски кабинети на IVтата Република, на Генералния щаб на Националната отбрана, после в службата за информация на НАТО.
Източник: The Pague’s Affair, https://www.nato.int

Жак Фокар
Жак Фокар

главен съветник на френското правителство по африканската политика, както и съосновател на голистката Служба за Гражданско действие през 1959 г., която е специализирана в тайни операции в Африка.
Източник: Kein productions, https://kien.fr

Генерал Пол Гросен
Генерал Пол Гросен

от 1957 до 1962 по време на войната в Алжир ръководи френските тайни служби – Службата за външна документация и контрашпионаж (SDECE).
Източник: Chemins de mémoire, http://www.cheminsdememoire.gouv.fr

Previous Next Play Pause
 

Една от най-добре пазените тайни във Франция е, че англосаксонските тайни служби водят през шестдесетте години на ХХ век кървава война, за да господстват върху националния политически живот. Доста преди да се разкрие публично съществуването на тайни армии на НАТО, Дьо Гол желае САЩ да зачитат неговата изолирана позиция в Западна Европа и в същото време е култивирал омраза по отношение на ЦРУ, което подозира, че прибягва до манипулация и до операции от гражданска война. Възкачвайки се на власт през 1958 година, Генералът заявява своето намерение да прилага външната си политика единствено чрез дипломатите си, а не чрез „неотговорни тайни служби”, които впрочем са получили заповед да отрежат мостовете с ЦРУ, от което зависи главната част от техните действия в разузнаването. Според него, френската държава е връхлетяна от окултни сили. Кой е отговорният? Със сигурност ЦРУ, уверен е той.

Едва ли са само англосаксонските сили. Още след самото му връщане на Елисейския престол на френска територия действат такива мощни организации, като Мосад, КГБ, западноевропейските разузнавания, да не говорим за „братските” тайни служби като ЩАЗИ и ДС-ПГУ.

През 1990 излизат на светло тревожни доказателства за спонсорираните от НАТО терористични атаки. Това е тайната история на Операция „Гладио” („Кинжал”)1; разказ за шпионаж, конспирация и политическо насилие. Финансирана от САЩ, тренирана от Великобритания и установена в следвоенна Европа, това е НАТО-вската тайна армия, която трябва да се пребори с надигането на комунизма в Европа. ЦРУ и британските военни секретни служби в сътрудничество с военния алианс НАТО и европейските военни секретни служби изграждат широко разклонена и сложна мрежа от нелегални антикомунистически армии в Западна Европа след Втората световна война.

gladioТези тайни войници са тренирани на усамотени острови в Средиземно море в разрез с общоприетото военно дело в центрове в Англия и в Съединените щати от зелените барети и от специалните сили на САС (Специални въздушни части на Англия). Мрежите са въоръжени с експлозиви, автоматично оръжие и с високотехнологична екипировка, скрита в дълбоки бункери и с тайни оръжия, укрити в гори и планини. В някои страни тайната армия е свързана с терористи от дясното крило, които са въвлечени в политически манипулации, тормоз над партиите от лявото крило, кланета, политически преврати и мъчения. Осъдената „Гладио”, италианската тайна армия е изложена през 1990 от италианския министър-председател Джулио Андреоти в италианския Сенат, след което печатът говори за „най-добре пазената и най-опасната, политическо-военна тайна от Втората световна война”.2 „Историята изглежда направо като от страниците на политически трилър”.3 Оттогава насам, така наречените „нелегални армии” на НАТО са открити също във Франция, Испания, Португалия, Германия, Белгия, Холандия, Люксембург, Норвегия, Швеция, Финландия, Швейцария, Австрия, Гърция и Турция. Те са международно координирани от Пентагона и НАТО и последната им известна среща е на свързания с НАТО Съюзнически нелегален комитет в Брюксел през октомври 1990 г.

Разглеждането на тази тема едва ли е възможно, без да се анализира съвременната френската система за сигурност през президентството на Дьо Гол и Помпиду. Разбира се, това не може да се разгледа пълноценно в една студия, защото нейното изграждане започва още през Втората световна война докато Генералът оглавява „Свободна Франция” и под негово пряко ръководство са разузнаването и контраразузнаването. Освен това много от водещите фигури, част от които са „голисти от първия ден”, вече през неговото министър-председателство и президентство оглавяват службите за сигурност.

Периодът на изследване е от връщането на власт на генерал Дьо Гол през до смъртта на неговия наследник на Елисейския престол Жорж Помпиду през 1974 г.

Има обаче една личност, която със сигурност не би могла да се пропусне. И това е бившият съветник по сигурността, разузнаването и контраразузнаването Констанин Константинович Мелник-младши. Това е човек с действително необичайна съдба. Син на руски емигрант, офицер от царската армия, пагоните на когото той пази като семейна реликва в своята скромна парижка квартира, по волята на случая се оказва при президента Дьо Гол като фактически ръководител на френските специални служби. Баща му, поручик Константин Мелник, родом от семейство на заможни волински селяни, е ранен през Първата световна война и се лекува в дома на Боткини, където се запознава с бъдещата си съпруга. През Гражданската война е началник на контраразузнаването на Колчак. Семейството по чудо успява да се качи във Владивосток на един от последните параходи. Майка му Татяна Боткина, е дъщеря на лейб-медика на Николай II, Евгений Сергеевич Боткин, който заедно с  императора и децата му е разстрелян от болшевиките. Прадядо му, Сергей Петрович Боткин, е прочут терапевт, основател на най-голямата школа на руските клиницисти и на чието име е наречена московска болница. Боткини са в родство с аристократичните фамилии Фет, Щукини, Третякови. Майка му дружи с великата княгиня Анастасия. Оказвайки се в Тоболск, тя я вижда да се разхожда зад затворническата ограда. В емиграция Татяна пише книгата „Намерената Анастасия”. Тя вярва, че Анастасия е успяла да се спаси и се среща с тази, която се представя за царска дъщеря, опитвала се е да й помогне. Наистина „има мая” този младеж…

През Сърбия семейството се прехвърля във Франция. През 1927 година в селището Рив-сюр-Фюр недалеч от Гренобъл на белия свят се появява Константин Мелник-Боткин. Баща му работи в целулозно-хартиена фабрика край Гренобъл, в Южна Франция. Един много умен френски промишленик разбира, че за руските офицери не съществува понятието „стачка”, защото там руснаците работят много. При тях редовно пристига генерал Кутепов4. Има специални военни занятия за децата на офицерите. Има православна енория. Та те вярват, че скоро ще се върнат в родината. Живеят бедно, понякога гладуват, както и болшинството руски емигранти.
Едва ли водач с толкова опит в държавните и военните дела, като генерал Дьо Гол, би допуснал „случаят” да се намеси. В хода на взаимоотношенията му с френските тайни служби ще се види, че Генералът не се колебае да извърши жестоки чистки, нито пък да прекъсне взаимоотношенията си с Мосад.

Константин Мелник се издига благодарение на своите способности. Той е най-добрият ученик в лицея и успоредно с това – свръзка и информатор на нелегалните-маки. След войната в продължение на две години носи американска униформа. През 1946 година с отличие завършва Парижкия институт за политически науки. Става парламентарен секретар на партията на радикалсоциалистите, която тогава възглавява Шарл Брюн. „Не е малко за университетско момче, - подсмихва се Мелник. – В самото начало на кариерата ми ми помогнаха моите руски корени. В 20-те години йезуитите организираха в емиграция специална руска школа – Център на Свети Георги. Аз посещавах едно от отделенията под Париж, в Мьодон. Въобще, в онези години това беше „мястото на срещата между Изтока и Запада. Там имаше отбрано общество – идваше Марина Цветаева, пристигаше известният до революцията политик и адвокат Василий Маклаков5”.6

MaklakovИменно в Мьодон след войната Мелник прави първите си крачки на попрището на политологията. Помага му княз Сергей Оболенски, племенник на Л. Н. Толстой, който преподава в школата руска литература. Князът е член на закритата организация „Русикум”, която действайки под крилото на Ватикана, изучава политическия процес в СССР. Оболенски фактически въвежда тогава още младия Мелник в света на политическата експертиза.

Самият той споделя за себе си: „Аз работех като аналитик в различни организации. Особено ми беше интересно да сътруднича с ватиканската организация „Русикум”. Нея я оглавяваше племенникът на Лев Толстой, главата на френските йезуити, княз Сергей Оболенски. Своята младост той беше прекарал в Ясна Поляна, от СССР беше заминал в емиграция през 30-те години. Той нямаше ненавист към Съветския съюз. Той и аз смятахме, че Съветският съюз е освободил Европа от хитлеристите. За него химнът на Съветския съюз беше химн на освободителите. Аз след завършването на лицея даже влязох в организацията „Съветски патриоти”.7 Сергей Оболенски смяташе комунизма не за идеология, а за новата гражданска религия. Аз продължих изучаването на проблемите на комунизма като постъпих на работа в Министерството на външните работи на Франция.”8

Обаче Мелник направо казва, че за пръв път е чул за религиозната природа на комунизма от княз Сергей Оболенски. Именно той привлича двадесетгодишния Мелник на работа в сформираната от „Русикум” група, която бъдещият съветник сам нарича нещо като руски отдел на ватиканското разузнаване. Какви задачи решава Ватиканът с помощта на тази малка група? В частност, опитва се да постигне същността на комунизма, който беше враг на католическата църква.

Оболенски учи своя млад колега на аналитичен, незатъмнен от ненавист възглед върху предмета, същността на който предстои да постигне. Дали ученикът е усвоил този урок? До известна степен. Мелник твърди, че той не се е побъркал от омраза към комунизма и към всичко съветско, както много емигранти. „Към „хомо съветикус”, както го е учил Сергей Оболенски, аз се отнасях като учен...” Какво анализираха „ученият” и неговите колеги от „руския отдел”? Не може да се отрече верният усет на противника: йезуитите се интересуваха от корените на комунизма, дълбочинната приемственост между СССР и досъветска Русия. Възможно е като тласък към изследвания в даденото направление да е послужила книгата на Николай Бердяев „Извори и смисъл на руския комунизъм”, излязла през 1938 година. (Тя е била публикувана на немски език, но за преминалите към католицизма високообразовани представители на руската емиграция от калибъра на Сергей Оболенски знанието на няколко чужди езика е било норма.)

Такъв подход е бил близък и на Мелник: „Аз не споделях мнението на нашите нещастни емигранти, че Русия, тъй да се каже, ненавижда комунизма, че тоталитарната система живее само благодарение на КГБ. Според мен съществуваха някакви особени отношения между руския народ и комунизма”.9

През 1952 година Шарл Брюн става министър на вътрешните работи и взима със себе си и Константин Мелник. След година Мелник преминава на служба в Генералния щаб на националната отбрана на Франция, на подчинение на генерал Жуен, впоследствие – главнокомандващ на сухопътните войски на НАТО в Централна Европа. Много бързо Мелник си създава име на добър съветолог. Именно на него му се отдава да определи името на приемника на Сталин. Той предлага тогава неочакваната за Запада кандидатура на първия секретар на Московския комитет на ВКП (б.) Никита Хрушчов. „Аз бях съветолог, един от малкото по това време във Франция. Имахме много малко възможности тогава. Изобщо нямахме агентурна мрежа в Съюза. И ние черпехме информация от отворени източници, от вестниците. Когато служех в щаба на генерал Жуен, аз, ръководейки се от своите наблюдения, предсказах, че след смъртта на Сталин на власт в Съветския съюз ще дойде Никита Хрушчов. Аз следих честотата на споменаванията на имената на Берия, Маленков и Хрушчов във вестник „Правда”. Моята теория се заключаваше в това, че партията имаше в страната голяма тежест. Кандидатът на партията трябва да застане на кормилото на държавата. „Правда” най-често пишеше за Хрушчов”.10 В годината на смъртта на Сталин никой не знае какво ще бъде по-нататък. „За мен беше очевидно, че ключова роля, трябва да изиграе генералният секретар на комунистическата партия, който е Хрушчов. Аз доложих това на маршала.”11

Самите французи обаче не се решават да го изпратят в Москва. Един от неговите приятели във френския генерален щаб, когото назначават в руската столица като военен аташе, го кани със себе си, но френските специални служби отказват, обяснявайки: „Вие сте с руски произход, и КГБ или ще се опита да Ви вербува, или ще създаде за Вас ужасни условия”.12

Вместо това той попада в най-големия американски мозъчен център „Ренд корпорейшън”. Него го препоръчва там приятелят му и учителят му – големият френски философ Реймон Арон. Многобройни аналитици го смятат за полуофициална структура на ЦРУ, осъществяващ събиране на сведения за закрепване на американството присъствие в европейското пространство. Там той също е аналитик по Съветска Русия. Негов колега там е Хенри Кисинджър. Въпреки младостта си (Мелник през 1952 година е само на 25 години), той става известен в света на аналитиците. Включен е сред сътрудниците на легендарния американски стратегически център RAND като съветник по съветските въпроси, а след 1955 година като представител на организацията в Париж.

Примерно по това време Мелник попада в полезрението на Мишел Дебре – виден френски политик и един от лидерите на голистките партии „Обединение на френския народ” и „Съюза в защита на новата република”. Когато Дьо Гол триумфално се връща на власт през 1958 година, на него и на неговия министър-председател им трябват качествени кадри. На Мелник му предлагат да „влезе в отбора”, да стане съветник на министър-председателя по контраразузнаването. Вземат го на работа в Сената, където той се запознава с бъдещия министър-председател при президента Дьо Гол, юриста и сенатора Мишел Дебре. Мелник се сближава с него. Тази дружба изиграва ключова роля в съдбата му. Заедно с това Константин Константинович се заема с изучаването на Съветския съюз.

На въпроса на в. „Росийская газета” не е ли необичайно, че той, руснак по произход, се оказва на поста координатор на френските силови министерства и при какви обстоятелства е станало това, Константин Мелник отговаря. В началото на 1959 година, когато Дьо Гол е вече на власт той се е готвел да заминава за САЩ. И изведнъж Мишел Дебре, който тогава е бил още министър на правосъдието, го е посъветвал да не заминава. Казал му е, че Дьо Гол му е обещал поста на министър-председател. От своя страна Дебре му е предложил да работи с него. Той е имал намерение да го направи „стратегически съветник” в сферата на отношенията на новата голистка Франция със Съветския съюз и САЩ. Когато през януари 1959 година той е започнал да работи с Дебре, никой не се е бил занимавал по въпросите на сигурността. Началникът на полицията Вердие и главата на военното разузнаване Гросе са решили, че трябва да имат представител пред министър-председателя, който постоянно да се занимава с въпросите на сигурността. С това предложение те са отишли при Мишел Дебре и са назовали кандидатурата на Мелник. Дебре се е съгласил, а Дьо Гол е утвърдил назначението му. Тогава той е бил само на 32 години. Ролята му е била изключително важна. Бил е посредник между Дьо Гол и силовите министерства – най-важните и най-примамливите в държавата. Президентът им е предавал чрез него своите указания, а те са докладвали за своите планове. Генерал Дьо Гол го взима за главен контраразузнавач на Петата република, именно защото е работил в „Ренд корпорейшън”. Това е било началото на Петата република и той оглавява структура, координираща работата на всички служби за сигурност и специални служби между 1959 и 1962 (Съдебната полиция, Главно управление за общо разузнаване, Службата за външна документация и контраразузнаването – външно разузнаване, Дирекцията за наблюдение на територията, Префектура на полицията) при министър-председателя Дебре.

Първоначално главната му задача е била борбата с интригите на КГБ и алжирския Фронт за национално освобождение (ФНО), а след това – с Организацията на тайната армия (ОАС). Това е период, през който Дьо Гол рязко променя посоката на своята алжирска политика: пристъпва към потушаване на колониалната война и започва тайни преговори с екстремистите от ФНО. Ролята на посредник изиграва именно Константин Мелник. Така само за шест години Мелник прави феноменална кариера. Сега вече работи в резиденцията на министър-председателите на Франция Матиньонския дворец. Там ще прекара три години – от 1959 до 1962. Изглежда, не е толкова много. Въпреки всичко за това време в най-новата история стават редица събития, които радикално изменят облика и на Франция и на цяла Европа. „Знаете ли, Дьо Гол много обичаше руснаците и Русия. Той беше „офицер на XIX век”. „През Първата световна война попадна в лагер на военнопленници, където се запозна с бъдещия съветски маршал Тухачевски. Той разбираше, че ако Русия не беше влязла в Прусия през 1914 година, Франция би загинала. Той вярваше „в единна Европа от Атлантика до Урал”. Дьо Гол, като никой друг, разбираше, че трябва да се поддържа приятелство с Москва. Затова по-късно се роди неговата формула „съгласие-разведряване-сътрудничество”. Това беше гениална идея”, спомня си Константин Константинович.

През тези години Мелник, както пише за него вестник „Монд”, е бил от най-влиятелните дейци на Петата република. Той е знаел всички тайни, държал е в ръцете си всички ключове, ползвал се е с абсолютно доверие. Безжалостният към властимащите седмичник „Канар аншене” пише през тези години: „Сред нищожествата в Матиньонския дворец ярко свети звездата на име Мелник”.13

Той е не само прочут „майстор шпионин”, а е част от редките „катализатори на Принца, които заместиха в модерния свят сивите тайни съветници на кралете. Пий ХII, генерал Дьо Гол, Джон Кенеди или президентът Рейган са чели неговите тайни бележки. Широката публика, подхранена от журналистическите или академичните коментари, изобщо няма представа за стратегическите анализи, които ръководейки държавните мъже, предопределят нейната съдба.14

Много са важни взаимоотношенията между Генерала и неговият съветник по сигурността и разузнаването. Те разкриват „интимната” страна на френската външна политика, която е приоритет на държавния глава. Много е ярко заглавието на един от най-новите документални филми „Дьо Гол, последният от гигантите” в телевизионната поредица „Тайни на историята”. Само в няколко реда той сякаш изчерпва същността на тази голяма личност. „Без генерал дьо Гол, днес Франция нямаше да бъде същата. Свободен човек с цялата лична амбиция, но постоянно зает и въодушевен от страстта към своята страна, за когото интересът на нацията е над него. За Франция, която той обичаше, той щеше да отдаде цялата си енергия, за да я направи горда от себе си, свободна, независима и влиятелна. Той беше прагматичен държавник, визионер, на когото Франция дължи много.”15

Една от водещите линии във взаимоотношенията държавен глава и съветник са въпросите на противодействие на френската комунистическа партия. Според Мелник обаче Дьо Гол не е бил антикомунист. „Той признаваше приноса на комунистическата партия в движението на френската Съпротива, но не искаше във Франция да се утвърждава комунизмът. Дьо Гол си постави за цел да създаде в рамките на смесената икономика по-прогресивна социална система, отколкото съществуващата в СССР. По негово време се национализираха много едри компании, телевизията беше държавна.”16

Временното правителство на Френската република от 1944 до 1946 г. начело с генерал Дьо Гол под тежестта на пълната разруха, сполетяла Франция през Втората световна война, има съзнанието за предстоящата тежка мисия. В този момент се решава оцеляването на нацията и нейната перспектива за бъдещето. За осъществяването на тези цели правителството трябва да бъде готово да вземе нелеки решения и дори понякога да предприеме драстични мерки. Национализацията е една от тях. Нейното провеждане излиза далеч извън рамките на периода на управление на Временното правителство. Последствията от нея довеждат до създаване на основи в различни области, като например стратегическите отрасли в икономиката, възстановяване на предишната и изграждане на нова инфраструктура, преминаване на финансите, кредита и застрахователното дело в ръцете на държавата. Национализира се въгледобивът, газодобивът, производството на електрическа енергия. Едни от най-важните цели на национализацията са самолетостроенето, автомобилостроенето, железопътният, морският и речният транспорт. Възстановяването на железниците се превръща в приоритет. Национализирането на банките, кредита и застрахователното дело засяга дълбоко различни социални групи и се осъществява след продължителни спорове и многобройни компромиси.

На 27 септември 1944 г. са национализирани каменовъглените мини на Север и Па-дьо-Кале, на 16 януари 1945 г. — заводите „Рено"; на 29 май 1945 г. — националното предприятие С.Н.Е.К.M.А., обединяващо значителна част от самолетостроителната промишленост; на 26 юни - „Ер-Франс", която обединява две други национални самолетни компании. Подкрепените парично морски компании също ще са контролирани от държавата.

Законът от 2 декември 1945 г. национализира напълно Банк дьо Франс, също и четирите най-големи банки за влогове: „Креди Лионе", „Сосиете Женерал", „Комптоар насионал д'есконт" и „Националната банка за търговия и индустрия". По същото време цялата система за кредита минава под прекия контрол на държавата, която го регламентира посредством един Национален съвет за кредит, подчинен на министъра на финансите. Последното правителство на Дьо Гол ще приготви всички текстове, които институират национализацията на каменовъглените мини в Центъра и Миди, тази на газа и на електричеството, които ще бъдат гласувани след напускането му. Така основните източници на енергия, главните средства за комуникация, значителна част от автомобилостроенето и самолетостроенето, част от банковия апарат и цялата система на кредита са на пряко разположение на обществената мощ, която при правителството на Феликс Гуен се разпростира върху големите застрахователни компании.

Така още на другия ден след края на Съпротивата и почти изключително благодарение на отговорността на двете правителства, възглавявани от Дьо Гол, държавата вече осигурява средства да ръководи и ориентира икономическата и финансовата активност. Тези и редица други мерки превръщат разрушена Франция в модерна държава, заела достойно място сред Великите сили.

Мелник набелязва друга важна линия във външната политика на Дьо Гол, заложена още през Втората световна война – връзките със СССР. В края на ноември – началото на декември 1944 той извършва посещение в Съветския съюз. Според неговите думи, Генералът преди всичко е искал да установи пряк контакт със Сталин и най-близкото му обкръжение. Главната цел е била подписването на съюзен договор между Франция и СССР. Дьо Гол е казвал, че е необходимо да се „възстанови в някаква форма френско-руската солидарност, която съответства на естествения ред на нещата пред лицето на немската заплаха, както и да се установят опитите на англо-американска хегемония”. Още тогава Дьо Гол говорел за строителство на „единна Европа”, полюсите на която трябва да станат Москва, Лондон, Париж”.17 И договорът в Москва е бил подписан.

На въпроса на журналиста на в. „Росийская газета”, какво впечатление е направил Сталин на Дьо Гол след разговора, траял 15 часа, съветникът отговаря: „Дьо Гол дълбоко уважаваше Сталин, писа за него в своите мемоари. Той смяташе, че Сталин установи в Русия следреволюционна анархия, създаде индустриалната държава, която беше способна да разгроми хитлеристка Германия. Дьо Гол беше единственият от западните ръководители, който изпрати да воюва в Русия военна част – въздушен полк, по-късно ескадрила "Нормандия - Неман"18, макар че при него самия имаше много малко летци. Дьо Гол не изпитваше враждебни чувства, още по-малко ненавист към Съветския съюз и комунизма. Той възприемаше комунизма като неизбежен исторически етап на развитието на Русия, което той добре познаваше още от времето на младостта си, когато се създаваше съюзът между Франция и Русия.”19 Според него, Русия ще изпие комунизма както пиявицата изпива мастилото, и тогава ще може да се построи единна Европа „до Урал”. Днешният Европейски съюз – това не е тази Европа, за която мечтаеше Дьо Гол. Разбира се, тя става икономически гигант, но от това не стана велика. В областта на политиката тя остава джудже.

Както е известно, Дьо Гол винаги нарича Съветския съюз Русия. Той оценява първото посещение на първия секретар на ЦК на КПСС и председател на Министерския съвет Никита Сергеевич Хрущов положително. Дава указания Хрушчов да бъде приет като приятел на Франция. „Дьо Гол изпрати членове на своята партия на улицата да посрещнат съветския гост. Комунистите, другите партии, постъпиха по същия начин. Улицата възторжено алплодираше Хручшов. На него явно това му хареса. Посещението на Хручшов сближи Франция и СССР. Установи се сътрудничество. По линията на правителствата министър-председателят Дебре установи контакт с съветската администрация. По същия начин постъпи френското външно министерство. А ето че с КГБ контакти не се получиха. Смятахме да проведем преговори за взаимодействие с КГБ в хода на посещението на Хручшов. Но съветското ведомство не тръгна на контакт. Дьо Гол беше разочарован. […] Той си създаде мнение, че това е хитро селянче, което никак не може да разбере, че страната се нуждае от промени. По примера на Франция Генералът се опитваше да внуши на своя гост мисълта, че за благото на СССР и на неговия народ е нужна либерализация на комунизма. Дьо Гол му показваше най-доброто, което имаше Франция. Но Хрушчов твърдеше само едно: "У нас ще бъде още по-добре..." Хрушчов не разбра Дьо Гол. Дьо Гол смяташе, че на Хрушчов тази визита му е нужна предимно, за да покаже на своите съратници по Политбюро, как него, Хрушчов, топло го приемат зад граница. Впрочем, президентът на САЩ Кенеди пред срещата във Виена с Хрущов помоли французите да му съобщят какви впечатления сме получили в хода на неговото посещение във Франция. Ние изпълнихме тази му молба.”20

Колкото до политиката на Хрушчов мненията се разминават. Едни смятат, че той провежда политика на разведряване на международното напрежение. Други, в това число и Мелник, твърдят, че неговата външна политика е била авантюристична. Къде е „златната среда”? Според него всички признават, че „Кубинската криза от 1962 година постави света на ръба на ядрена катастрофа. Но кой знае защо не казват същото за Берлинската криза, която се състоя година по-рано. Та и тогава светът е близък до ядрен конфликт. Политически Дьо Гол подкрепя американците и западногерманците. Но той разбира, че тяхната политика по този въпрос е опасна. Те решават, че ако и този път събитията се развият по сценария на първата Берлинска криза, когато СССР установи блокада на Западен Берлин, то те ще прибегнат до ядрено оръжие. Дьо Гол иска да предупреди за това Москва. Той моли Мелник да предадат на КГБ тази информация. Но те нямат контакти с КГБ. Долагат за това на президента. И Дьо Гол кани съветския посланик в Париж и го информира за възможността за ядрена война. „Тогава ще умрем всички заедно”, - отвръща посланикът.21 Но все пак някак си успяват да урегулират кризата.

Шарл дьо Гол е един от малцината, които имат силата да не се признаят за победени, да погледнат в бъдещето и да видят в тогавашната разпокъсана Франция утрешната Велика сила, и в сразената армия една от армиите-победителки. Той е човекът, който дава на французите, унизени от катастрофата, оскърбени от съюзниците, обезверени от собственото си малодушие или приспособенчество, самочувствието на бойци. След Освобождението начело на правителството от 1944-1946 г. Генералът полага основите на новия живот във всички посоки. С неговото име са свързани създаването на Петата република от 1958 г., решаването на алжирския проблем, деколонизацията, изграждането на самостоятелна външна политика на „развързани ръце”, в резултат на която страната излиза от военната организация на НАТО и изисква от САЩ да вдигнат своите бази от територията на Франция. На него принадлежи прословутата реплика „за обединена Европа от Атлантика до Урал” и политиката за разбирателство с Източна Европа в разгара на Студената война.

Съветникът на Генерала „открехва” вратичката на разузнаването и както се вижда, на действията на КГБ във Франция. Според него заслугата за да се предотврати конфлита от 1961 г. е на съветския разузнавач Жорж Пак. „Вашите го вербуваха още през 1942 година, когато той беше скромен чиновник при Дьо Гол в „Свободна Франция”. Човек с големи способности, той по-късно зае висок пост във френския генерален щаб, а след това в щаба на НАТО. Той предаде в Москва натовския "план на действията". В него ставаше дума за намерението на Запада да използва ядрено оръжие. Пак сам получи този план. Ние за него даже и не подозирахме. Получавайки от Пак плана на НАТО, Хрушчов, който вярваше на този агент, реши да не блокира Западен Берлин, а да построи Берлинската стена. Ядрената катастрофа тогава беше избегната. Разузнаването можа да окаже неоценима услуга на мира. Пак беше арестуван във Франция през 1963 година.”22

На въпроса дали Париж е имал свои агенти в Москва, той отговаря, че френският резидент е заемал длъжността помощник-военен аташе в посолството на Франция в съветската столица. От него е постъпвала откровено слаба информация. Всички данни за СССР те са получавали от американците и частично от германците. Но „прехваленият” Гелен, главата на западногерманското разузнаване не е имал свои агенти в СССР. Той се е ползвал от сведенията на германските военнопленници, които са се връщали в родината.

Друга основна линия във външната политика на Дьо Гол е антиамериканизмът. Макар че във всички кризисни ситуации той поддържа САЩ в тяхното противоборство с СССР, той е противник на кръстоносните походи срещу Съветския съюз. Неговата политика е по-скоро неутрална, отколкото блокова. Той извежда Франция от военната организация на НАТО, поддържа борбата на виетнамския народ за независимост. Дьо Гол е прагматик във външната политика.

Генералът принадлежи на Запада и е твърд антикомунист. Неговата цел е да върне привилегированото положение на Франция. За да я постигне, той трябва да докаже, че не следва сляпо, автоматично американските директиви. В някои случаи интересите на страната му и Съединените щати не съвпадат, но при всички големи кризи Дьо Гол ги подкрепя: Берлин, Ракетната криза в Куба, провалът на срещата на високо равнище в Париж.

u tuТочно на 1 май 1960 г. гръмва Аферата с Ю-2, когато американски шпионски самолет е свален над Съветския съюз и пилотът му Франсис Гари Пауърс е пленен. След като приема да посети Париж, за да участва в съвещанието на четирите Велики сили под председателството на Дьо Гол, първият секретар на ЦК на КПСС и министър-председател на СССР Никита Хрушчов използва това като претекст да напусне внезапно, като осъжда агресията и непочтеността на американците. „Съвещанието бе прекъснато от Хрушчов, който разгневен напусна залата. Тогава Дьо Гол хвана Айзенхауер до мен за ръката и му каза: „Не зная какво ще направи той, нито какво ще се случи, но знайте, че каквото и да направи и каквото и да се случи, ние ще бъдем с Вас докрай." На 13 август 1961 г. е издиганата на Берлинската стена, която разделя града на две. От 14 месеца напрежението отново нараства. Американците са в бойна готовност. И в този случай Дьо Гол изразява своята пълна солидарност с Вашингтон пред надвисналата над Запада опасност. Кубинската криза — август 1962 г. Когато през октомври 1962 г. избухва аферата с ракетите в Куба и президентът Кенеди изпраща Дийн Ачесън, бившия държавен секретар, да отиде при Дьо Гол и да го информира за станалото, кой е първият държавен глава, който безрезервно подкрепи Кенеди? Това е Дьо Гол. Кенеди е силно впечатлен от това, че въпреки проблемите в отношенията между тях във възникналата криза Дьо Гол е на негова страна, Дьо Гол е със Съединените щати, с Кенеди.

Според директора на кабинета на Жорж Помпиду — Мишел Жобер, „ако все пак анализираме постъпките на Генерала, той не направи нищо, което да е против Съединените щати. Чисто и просто той често ги предупреждаваше и ги критикуваше за две неща: техните невероятни претенции и честите им, недалновидни постъпки. Той казваше: трябва да признаете Китай, не можете да останете свързани с Тайван при наличието на Вечен Китай. Проблемът е, че Китай е в ръцете на хора, които не ви допадат, но бъдете реалисти. Той постъпи така, както мислеше и получи упреци за това, а на всичко отгоре съветваше другите да постъпят по същия начин. Мисля, че Дьо Гол разкриваше на Съединените щати собствените им недостатъци."23

Съществува още един елемент — ядреното оръжие, самостоятелните възпиращи сили. Тъй като Франция желае да има своя национална отбрана, необходимо е да се подчертае, че принципното решение за нея е взето през 1954 г. от правителството на Пиер Мендес-Франс и после от следващите и по-точно от това на Симоне.

На 13 февруари 1960 г. в Реган, Сахара, е взривена първата френска атомна бомба. На 25 април във Вашингтон Генералът казва: „Техниката започна да властва над света. Тя води до огромен материален напредък. Но в същото време тя доведе и до появата на две явно несъвместими системи. Всяка от тях претендира, че само тя е способна да промени обществото. Но дори и ако от материална гледна точка съотношението между двата лагера, които разделят света да изглежда равно, то не е еднакво от морална гледна точка. Що се отнася до Франция, тя направи своя избор. Тя избра страната на свободните народи. Тя избра да бъде с вас."24

Концепцията на Генерала за отношенията му със САЩ е перфектна илюстрация на тази „определена идея за Франция", която той възнамерява да въплъщава. След войната Дьо Гол постоянно се опитва да издигне отношенията между Франция и САЩ на равнището на равноправни двустранни отношения между две държави. Когато Кенеди е избран за президент през 1960 г., Генералът му изпраща телеграма, наистина топла, но в която той поздравява президента на САЩ с титлата „скъпи партньоре".25

По отношение на съюзниците от НАТО Шарл дьо Гол е твърд: „Солидарни — да, чираци – не”.

Мелник разлиства една важна страница от войната между службите, която се отнася за Дьо Гол. Той поставя на място ЦРУ, което до неговото идване на власт ръководи играта във Франция. Той се възпротиви на това агенцията да има в страната политически контакти. „Преди шефът на ЦРУ Алън Дълес, както се казва, отваряше с ритник вратите на всички правителствени кабинети. Дьо Гол се разпореди Дълес и главата на резидентурата в посолството на САЩ в Париж да бъдат свързани с мен. Ние с Дълес се сдружихме. Той не бе професионален разузнавач, но беше близък на президента Айзенхауер. Във Вашингтон Дълес се ползваше с голямо влияние. Самият Дьо Гол, ставайки президент на Франция, отказа да приема Дълес, когато той помоли за среща с него. Той поръча на Дебре, тогава още министър на правосъдието, да направи това. От своя страна Дебре ме покани да присъствам на вечерята с Дълес. Така започнаха нашите отношения”.26

В началото на 60-те години ХХ век връзките между Франция и Съединените щати са меко казано напрегнати. Дипломати, съветници в Белия дом и експерти в ЦРУ се опитват да подкопаят личността на Дьо Гол. Управлението определя Генерала като един несговорчив егоцентрик. В доскоро непубликувани архиви на ЦРУ става известен неговият профил. В нота на американския посланик в Париж Чарлс Болън до президента Линдън Джонсън от края на 1963 г. е записано: „Характерът на Дьо Гол е напълно изкован от неговото образование, неговия опит и неговите собствени черти, които са основно егоцентрични, с няколко замаха на мегаломания. Доколкото мога да съдя през моите дискусии и четива, неговите фундаментални мнения никога не са се променяли от един разговор, или под влиянието на отстъпка или жест, направени от други страни.”27 От своя страна ЦРУ се опитва в края на 1962 г. да анализира средствата за влияние върху Дьо Гол. Разузнавателната агенция го описва като самотен човек, с „неизчерпаем резерв”, приемащ много посетители, но вярващ единствено в себе си, отстранил „много от своите министри от всякаква пряка роля”, за да решават големите черти на националната политика.28 В доклад, изработен през юни 1963 г. за президента Кенеди, малко преди неговата обиколка из Европа, заместник-държавният секретар Джордж Бол се безпокои: "Седмица след седмица, Франция на Дьо Гол става все повече и повече абсолютистка, докато французите се отдават на продължителни политически ваканции, един вид дълго циганско лято на безотговорността. Разрушавайки структурата на партиите, с изключение на комунистическата партия, Генералът елиминира институционалните средства за съпротива срещу комунизма".29

Редица институции, като ЦРУ, посолства и пр. продължително време разработват френските политици от опозиционни лидери до момента на издигането им като президенти. Създаването на профили е едно от най-важните средства, които целят да се открият пътища и механизми за влияние, уязвими точки. Докладите са много подробни, като включват и конкретния контекст. На 20 март 1970 г., след визитата на Жорж Помпиду в Чикаго, по време на която президентът и жена му са блъснати от еврейски манифестанти, които протестират срещу продажбата на „Миражи” за Либия, бившият зам.-директор на ЦРУ Върнън Уолтърс дава своите впечатления в нота под заглавие: „Помпиду: ако трябваше да се стреля в тълпата, той ще даде заповед!”, и адресирана до президента Ричард Никсън. Френският президент е „високо интелигентен, лукав, може да се възползва от благоприятните обстоятелства и да избегне декларациите, ако не желае да го направи. Той има една по-силна личност и пълно доверие отколкото изобщо можех да си помисля.” По време на блъсканицата в Чикаго Помпиду се страхуваше за жена си, която отнесе няколко псувни на английски, които не бяха дошли от манифестантите. Но преди всичко, пристигнал в Съединените щати като обвиняем, той осъществи в Чикаго предимства, с които той можеше да оттегли с факта, че е нападнатата страна. Според Уолтърс, Помпиду не обича американците, но „разбира това, което представляме в света”. Френският президент не е трябва да запазва голяма привързаност към своя предшественик. „Генерал Дьо Гол нямаше доверие у никого и, накрая заради това той го загуби”, казва той на Върнън Уолтърс. Според Помпиду неговите бъдещи противници на вътрешната сцена са щели да бъдат неговият министър-председател, Жак Шабан-Делмас, министърът на финансите Валери Жискар д’Естен, радикалният водач Жан-Жак Серван-Шрайбер и може би центристът Едгар Фор. Но това беше именно целта на авторитета на Помпиду, „екстремно антикомунистически”, върху която обръща особено внимание американският военен: „Това е човек на реда и закона. Той каза също, че когато се е върнал от своето пътуване в Афганистан в Париж по време на събитията на Май 68, той открил министъра на вътрешните работи, Роже Фре, напълно объркан. Фре му е казал, че това е вечното завръщане от 1848. Помпиду е отговорил сурово, че той не знае дали генерал Дьо Гол е Луи Филип, но той не е Гизо (министър-председател на Луи-Филип [sic!]). Два пъти посочвайки манифестации, които са се случили в Съединените щати, той е казал: „Едно общество, което не знае как да се отбранява от самото себе си, няма да оживее.” И г-жа Помпиду, шокирана и раздразнена от събитията в Чикаго, е добавила: „И то не заслужава да оживява...” [...] „На няколко пъти той открито казва, че не толерира безпорядъка във Франция. Ако обстоятелствата водят до необходимостта да се стреля, той няма да се поколебае да даде заповедта.” Създал си вече репутация за неговата нагласа за разбирателство през Май 68, Помпиду изглежда се е втвърдил в контакта с властта.”30

След като последната истинска преграда, Генерал дьо Гол, вече е паднала, срутването на Франция е можело да започне, финансово, геополитическо, военно, религиозно. Страната започва да се облага със закона Помпиду-Ротшилд, станал през 1973 Договорът от Маастрихт, границите загубиха смисъла си, френската валута е била заместена, френските институции и предприятия са опустошени…

В скалата на приоритетите на новия държавен глава отношенията със САЩ играят много важна роля. Франция претендира за ролята на лидер вътре в ЕИО, всички участници на които разглеждат САЩ в качеството на свой главен партньор и съюзник. Нещо повече, „задълбочаването” на европейската интеграция и построяването на икономически и валутен съюз предполагат преразглеждане на основите на световната финансова система, което е невъзможно без тясно сътрудничество със САЩ. По такъв начин първоначалната външнополитическа доктрина на Помпиду предвижда развитието на европейската интеграция в качеството на главно направление, но при установяването на контакти от привилегирован характер с Вашингтон.

Неслучайно своето първо официално задгранично пътуване в качеството на президент, през февруари-март 1970 г., Помпиду извършва именно в САЩ. Между двамата държавни глави се установяват добри лични връзки. Успешното му посещение закрепя тенденцията към подобряване на двустранните контакти.

„Отношенията на Никсън с френския президент Жорж Помпиду потръгнаха добре. Никсън се възхищаваше от Шарл дьо Гол и Помпиду високо оцени факта, че той бе първият държавен глава, който обяви, че ще присъства на възпоменателната служба за Дьо Гол в катедралата „Нотр Дам” на 12 ноември 1970 г. Този жест гарантираше съгласието и на много други държавни глави.

Никсън и аз [Хенри Кисинджър] симпатизирахме на стремежа на Дьо Гол Франция да провежда автономна външна и отбранителна политика. Затова първите ни срещи с неговия наследник, Помпиду, протекоха в топли и конструктивни отношения. Умен, ерудиран и уравновесен, Помпиду продължи курса на Дьо Гол без да проявява надменната снизходителност на великия политик. Освен това неговият анализ за международните отношения до голяма степен съвпадаше с преценката на Никсън. Помпиду изключително ме улесни при тайните ми посещения в Париж, когато се провеждаха мирните преговори за Виетнам – без да иска, нито да намеква за компенсация. Помпиду се увличаше по остроумните епиграми. Когато го информирах за задънената улица, до която бяха стигнали преговорите за Виетнам, той ми отговори, че предизвикателството пред мен не е безизходното положение, а неговото преодоляване: „Vous êtes à réussir”. (Вие сте обречени да успеете”.) През 1973 г. в Рейкявик Никсън го притисна да преодолее съмненията на Франция по повод инициативата „годината на Европа”, а Помпиду му отвърна: „Забременяването е много по-приятно от раждането.”31

Шест месеца преди конгреса в Епине32 и слагането на ръка на Франсоа Митеран върху Социалистическата партия, тогавашният депутат социалист в Националното събрание доверява своята стратегия на дипломата Алън Холмс на един обяд при един френски политически журналист. Американците ще се доближат до този антиголист, чиято амбиция ги поразява, в случай, че един ден той вземе властта. Тя се осъществява през 1981 г. едва след 10 години. „Неделя, 22 ноември 1970, в полската къща на журналиста Пиер Руане [тогава журналист в „Нувел Обсерватьор”], обкръжението е безгрижно. Поканена е звездата Франсоа Митеран, дошъл в компанията на една чаровна млада жена, и бързо спечелил вниманието на сътрапезниците си с откровенията си и със своя скърцащ хумор. На края на масата Алън Холмс и неговата съпруга се наслаждават. [...] Депутатът социалист казва, че много е бил разочарован, че Дьо Гол никога не е поискал да му присъди статут на Компаньон дьо ла Либерасион.33

„По политически причини”, оплаква се той. Според Митеран, страницата на голизма е обърната окончателно. „Картите им ще бъдат бити”, казва той на Холмс. [...] Франсоа Митеран има план, който в детайли е изложил на своя американски събеседник. „Дошло е време да се реорганизира разделената левица в достойна за доверие, по маниера на Федерацията за демократичната и социалистическата левица, която аз представях по време на президентски избори от 1965. Аз принудих Дьо Гол да излезе на втори тур. Без Елзас и Бретан, най-католическите региони, аз можех да бия справедливо. [...]

Сегашната Социалистическа партия не е достатъчно силна, за да преговаря с Комунистическата партия или за да служи за точка за присъединяване на цялата останала левица. Това е причината, заради която аз ще призова моята партия, Конвенцията за републиканските институции, за да се обедини със социалистите. Ние ще отидем на един вид сливане по време на конгреса от юни 1971 [в Епине]. След това, и едва само след това, ще бъде възможно да състави социалистически и демократичен фронт, изборен съюз на левицата, който ще ни позволи да спечелим кресла срещу мнозинството по време на законодателните избори от 1973. [...] Аз ще бъда кандидат и ще бъда избран", посочва той на американския дипломат, който признава, че е бил изумен от политическата визия и макиавелистката убеденост на Митеран. Отчитайки се във Вашингтон за тази неформална среща, частично инструктивна, посланик Дик Уотсън резюмира амбицията на социалистическия лидер: „Неговата дългосрочна цел е да бъде президент на Републиката през 1976.” На президентските избори, които са организирани по преждевременно през 1974 поради смъртта на Помпиду, Митеран ще се провали, което ще го принуди да почака до следващата дата, тази от 1981”.34

Митеран допуска няколко грешки. Основната е, че твърдението му, че страницата на голизма се е затворила. Макар че Генералът току що е починал, спомените и влиянието, които той е оставил върху французите далеч не заглъхнало. Не случайно неговият наследник Помпиду заявява при смъртта му: „Франция овдовя!” Колкото до новия държавен глава, далеч не е случайно, че неговото управление с включва в 30-те славни години на страната. Той не само буквално прилага заветите на Генерала, но и разработва свои схващания в най-различни области.

Митеран допуска и друга груба грешка, и то още през май 1968 г. Той толкова е повярвал, че песента на Дьо Гол е изпята, че категорично заявява, че ще бъде кандидат за министър-председател, а президент – Мендес-Франс. Никой от тогавашните политици, нито пък партии, организации или структури, и медии, стоящи зад тях, нямат потенциала да съборят Генерала от власт.

Следващият президент, проучван от американците, е Жискар д’Естен. Самият той заявява, че „след като шпионираха и се опитваха да попречат на Франция да направи своя атомна бомба, американците приемат да допринесат със своята военна и научна помощ за завършването на нашата ударна ядрена сила. През декември 1974 г. Жискар светва зелена светлина на президента Форд. В най-голяма тайна.”35

В “Хотел Меридиен”, Фор-дьо-Франс, неделя, 15 декември 1974, 16 ч. 30 мин. климатът между Джералд Форд и Валери Жискар д’Естен е спокоен. След един разкошен обяд на плантацията Лейриц, идва време за дискусии. Френският президент хвърля око върху откъсите от своето досие с червени печати „тайна на отбраната”. Приготвени от неговия собствен щаб на генералния щаб начело с генерал Ги Мери, тези бележки съдържат една от най-добре пазените тайни на Петата република: става дума за списък от френски искания в свръхчувствителната област на ядрените въоръжения. Франция не може публично да признае, но има нужда от помощта на Съединените щати да ускори завършването на своята ударна сила. "Ето точките, които ни интересуват: - върху MIRV [касетъчните ядрени бойни глави]; - известни информации върху втвърдяването на бойната глава, виж върху концепцията на самата глава; - въпросът на подземните ядрени опити, по повод които вие бихте могли да ни дадете информации върху инструментите за измерване, или може би дори да ни позволите да използваме някои от вашите инсталации за подготвителни работи, които биха ни позволили така да правим неща, които преди ние никога не бихме могли да използваме собствените си инсталации в Пасифика; - вие бихте също така може би ни дали известни информации върху преместването на съветските ракети [...]." Кисинджър го прекъсна, за да му припомни, че върху тази последна точка сведенията, които вече бяха дадени на Франция, което беше вярно. После Жискар приключи своето изложение без фалшива скромност: „Тук става дума за сътрудничество, което ни интересува и което, аз смятам, ще има добро влияние върху нашите отношения. Но това е област, в която ние нямаме какво да дадем в замяна.”36

През май 1974 новият тандем, формиран от Валери Жискар д’Естен и неговият министър-председател Жак Ширак, който е на 41 години, се харесва на американците. Те виждат в него предзнаменование за една по-модерна и по-малко антиамериканска Франция.

В телеграма от 29 с.м. американският посланик Джон Ъруин се забавлява да нахвърля портрета на новия глава на правителството. „От дванадесет години Ширак е смятан за един от най-блестящите млади вълци в мнозинството, ползващ се със приятелство на Пиер Жюие, таен съветник на Помпиду, и на Жак Фридман, довереник на [Пиер] Месмер”. Ъруин се поздравява с американизма, афиширан от министър-председателя и с неговото малко по-съглашателско поведение. След като изкачва всички политически ешелони, съблазнява земеделците и прави свое леговище в Корез, Жак Ширак, „много амбициозен” и „опортюнист”, се присъединява към Жискар по време на кампанията. „В известни правителствени кръгове, той е познат като „булдозерът” (прозвище, дадено му от Помпиду) по повод неговото борбено поведение [...] Той е груб, студен, малко дипломатичен, много откровен. [...] Той се проява на политическата сцена като интелигентен, млад технократ, на когото му липсва човешки външен вид. Един от неговите близки го посъветвал да гледа в очите хората, когато им стиска ръката, за да не създава впечатление, че е винаги забързан. [...] Парижкият печат го намира за зле облечен, защото носи зле скроени костюми и мрачносиви манта. С висок ръст и сурова красота, той обаче има физическо присъствие. Той пуши свръхдълги американски цигари.”37

Не би могло да се забрави поведението на Жак Ширак през 1968 г., когато той твърдо осъществява линията за раздляне на различните синдикати и успешното постигане на Грьонелските споразумения от 27 май.

Едно от най-мощните разузнавания, които действат на френска територия е Мосад. Разбира се, те не могат да бъдат разгледани съвсем подробно, но същевременно не може да се пропуснат такива операции, като убийството на Бен-Барка, кражбата на документацията на „Мираж-3”, отвличането на ракетните катери от Шербур.

Давид Бен-Гурион установява Тайната разузнавателна служба (разговорното й име) през 1951 и я поставя на пряко подчинение на министър-председателя. Мосад укрепя международната си репутация на шпионска сила, когато през 1956 г. получава Секретния доклад на Хрущов, ознаменувайки края на сталинизма. През 1961 г. Мосад предупреждава френския президент Шарл дьо Гол за заговор срещу живота му, с което заздравява френско-израелските отношения. Израел изтъргува тази информация срещу ядрени инсталации.

„На 13 юни 1960 г. Бен-Гурион излетя за Париж за среща с Дьо Гол. В Елисейския дворец президенът на Франция направо го запита. „За какво му е нужен на Израел ядрен реактор?” Бен-Гурион увери, че реакторът ще се използва изключително за мирни цели и няма да се развива по направление на производството на оръжеен плутоний. В потвърждение на това на 21 декември 1960 г. той от трибуната на Кнесета обяви, че Израел строи втори изследователски ядрен реактор, но увери парламента, че реакторът ще бъде използван за мирни цели. Именно това беше същото заявление, което чакаше Дьо Гол. Сега французите изглежда можеха безпрепятствено и в пълно съответствие с установилите се норми на международните отношения да доставят последната партида от оборудването, необходимо за завършването на реактора. Но „можеха” и „искаха” са различни глаголи. Шарл дьо Гол съвсем не беше привърженик на разпространението на ядреното оръжие – и се искаха определени усилия за придвижването на делото.”38

Ицках Шамир в продължение на десет години e шеф на израелския Мосад във Франция и в Европа. Като такъв той се оказва в сърцето на един поразителен, таен епизод, който можеше да струва живота на генерал Дьо Гол. До 1958, военното сътрудничество между Франция и Израел познава своя апогей. Две години преди това двете страни се сражават рамо до рамо във войната в Синай и социалистическото правителство на Пиер Мендес Франс поддържа тесни връзки с това на Давид Бен Гурион, в частност в областта на ядрения, а също така и в авиационния сектор. В замяна на значителна помощ, предоставяна от Франция в развитието на ядрена инфраструктура, агентите на израелския Мосад по онова време предоставят ценни сведения върху това, което става в някои арабски страни, в които са се инфилтрирали.

Тези информации са събирани от шефа на Мосад във Франция Ицхак Шамир и предавани на френските власти. Една част от тази помощ беше свързана с войната в Алжир. В действителност Мосад под европейското ръководство на Шамир и с помощта на изтъкнатия професор Ювал Нееман, успява да проникне в терористичните мрежи на ФЛН и редовно израелските агенти предоставят на Шамир съществени информации върху терористичните операции на алжирското националистическото движение срещу френската армия.

Естествено, в хода на годините това сътрудничество много сближава основните френски генерали с Израел и неговите тайни служби. Но връщането на генерал Дьо Гол на власт през 1958 и неговото решение да предостави независимост на Алжир изведнъж ще поставят Израел и Мосад в неудобна позиция. В действителност, много от генералите, които жестоко се противопоставят на алжирската политика на Дьо Гол се смятат за най добрите приятели на Израел и поддържат постоянни връзки с Мосад и с Шамир.

Д-р Ронен Бергман, специалист по тайните служби, споделя в колоните на своето списание един необикновен епизод.39 На 17 март 1961, или само месец преди славния бунт на „четиримата генерали” Шал, Жуо, Салан и Зелер, един военен с много висш чин от френската армия, чието име Бергман премълчава, се свързва с Шамир и му предлага сделка: „Помогнете ни да елиминираме Дьо Гол и когато дойдем на власт, ние гарантираме на Израел всички оръжия, от които той ще има нужда”. Този висш френски военен обяснява още на Шамир, че позицията на Дьо Гол в полза на независимостта на Алжир е само прелюдия към промяната на ориентацията на външната политика на Франция: „Дьо Гол иска да се сближи с арабския свят и когота дойде моментът, той ще ви зареже”, заявява френският офицер на Шамир. Последният тогава незабавно предава съдържанието на този разговор на могъщия първи директор на Мосад, легендарния Исер Харел. За него, е очевидно, че дори ако тези предложения на френския военен да са примамливи, не би трябвало да им се дава последствие. Тогава е свикана среща между министър-председателя Давид Бен Гурион, министъра на външните работи Голда Мейр, Исер Харел и Шимон Перес, който тогава беше заместник-министър на отбраната. Бен Гурион изслушва доклада на Харел и се изказва в полза на пълното отхвъляне на предложението, получено от Шамир в Париж. Бен Гурион тогава нарежда на израелските дипломати да предупредят генерал Дьо Гол за това, което се готви срещу него. Бергман заявява, че френският президент тогава ще благодари на Бен Гурион, но според някои израелци Дьо Гол ще се чувства унизен от това, че именно Израел му е спасил живота. За едно висшият френски военен не сбърка. Когато е дошъл моментът, Дьо Гол „предава” Израел в полза на арабския свят.

„С цел запазването на отношенията с Франция израелците, които, ако се погледне сериозно, нямаха толкова богат избор на средства, решиха да тръгнат на това, което разузнавателните служби правят извънредно рядко: те „изгориха” своя разузнавателен източник. На 16 март 1961 г. военният аташе на посолството на Израел полковник Узи Наркис разбра за подготовката на поредното покушение срещу президента Дьо Гол. Източник на тази информация стана Клод Арно, йезуит и бивш полковник от антинацистката Съпротива. Принципно важното в съобщението на Арно беше това, че за изострянето на антиалжирските настроения във Франция в опит за ликвидация се планира да се задейства арабин-убиец. Самият Клод Арно, както и неговите колеги, се придържат към десни възгледи; несъмнено той не одобряваше извеждането на французите от Алжир, но смяташе идеята за убийството на президента за съвсем неприемлива. Възможно е, че предавайки информацията на „естествения враг арабин”, той да се е надявал на това, че залавянето на терорист ще компрометира Алжир и ще отклони заплахата за живота на харизматичния лидер на „Свободна Франция”, и това ще му бъде напълно достатъчно. Узи Наркис незабавно насочи шифрограмата с тази информация и със собствено мнение в министерството на отбраната в Тел-Авив, където с анализа на подобни съобщения се занимава „Аман”. Самият Наркис смяташе, че терористичния акт може да бъде провален със силите на израелските спецслужби; Харел си спомня, че Шимон Перес и началникът на щаба генерал Цви Зур са били съгласни с Наркис и са предполагали, че за това даже не трябва да се информира Дьо Гол. Но самият Харел настояваше за това да се съобщи на французите тази информация. Бен-Гурион го поддържаше – и след две седмици на Дьо Гол му съобщават за заговора; президентът, естествено, предприе оказалите се съвсем достатъчни мерки за сигурност, но едновременно с това решително изиска от израелците да му разкрият източника на тази информация, - което и беше направено. Французите арестуваха Клод Арно и го подложиха на разпит, но не получиха никакви доказателства, и се наложи да го пуснат. Арно, естествено, веднага разбра откъде е дошла информацията и се разгневи на „Аман”; така израелците загубиха ценен източник (а може би не един). Но това беше всъщност една съвсем малка цена, която трябваше да се плати. Тайните отношения между разузнаванията бяха много по-важни.”40

Като се вземат предвид колко удари нанася Израел и специално Мосад срещу френската държава, едва ли би трябвало Дьо Гол да изпитва особени скрупули и задръжки. По време на „управлението” си Амит удвоява броя на сътрудниците на своето ведомство, въведежда нови оперативни методи, действащи и досега.

Израелското разузнаване успява да получи чертежите на френския самолет „Мираж”. И това много помага да се създаде изтребителя „Кфир”, с който сега са снабдени ВВС на Израел. Тогава Мосад осъществява операцията „Ноев ковчег”, в резултат на която от пристанище „Шербур” са отвлечени френските ракетни катери, построени по поръчка на Израел. Но те са задържани от Франция заради наложеното от президента Дьо Гол ембарго върху доставките на въоръжение за Израел. За тях вече е заплатено заплатено, така че никой от Мосад не изпитва угризение на съвестта. Операциите са много. „Но истинският изпит, който разузнаването блестящо издържа, стана Шестдневната война. Благодарение на Мосад и военното разузнаване, в израелския Генерален щаб знаеха за противника абсолютно всичко – оперативните планове, дислокацията на войските, летищата, базите и даже личните данни и психологическите характеристики на полевите командири.

На 1 юни 1967 г. Амит спешно излетя за САЩ. Направо от летището той се свърза с тогавашния директор на ЦРУ Ричард Хелмс, с когото беше добре познат по време на обучението в Колумбийския университет. В резултат на срещата си с него и министъра на отбраната Робърт Макнамара, последните бяха запознати с данните на израелското разузнаване. Амит ги убеди в неизбежността на войната и получи молчаливото съгласие на американците за нанасяне на първи изпреварващ удар. Този удар се оказа решаващ за победоносния за Израел изход на войната. При Меир Амит разузнаването на Израиля се сдоби със сериозни успехи. Да, имаше победи, много победи, но, за съжаление, имаше и сериозни загуби. Така, в Сирия беше разкрит и екзекутиран изтъкнатият разузнавач Ели Коен.”41

Едно от най-наглите посегателства на Мосад срещу Дьо Гол и Франция е убийството на видния марокански опозиционер Мехди Бен-Барка, влязло в историята като „делото Бен-Барка”. Израел си създава особени и много тесни отношения с Мароко. И тук важна роля изиграва Мосад. Той оказва помощ на крал Хасан за създаването на неговата тайна служба, а кралят от своя страна укротява антисемитизма и не възпрепятства еврейската емиграция. Отношенията между двете страни са тайни, но много здрави – просто близки до идеала. Но именно тези „близки до идеала” отношения водят до много тежко сътресение спецслужбите на Изреал и на самия трети директор Меир Амит.

Барка, който е в принудителна европейска емиграция, води активна „подривна” работа, е задочно осъден на смърт от кралския съд на Мароко. Службата за сигурност на Мароко, оглавена от Махамад Уфкир, решава да приведе в изпълнениие присъдата независимо от местонахождението му. За провеждане на тази операция Уфкир моли за помощ Мосад, знаейки развитието и силата на неговата европейска резидентура и агентурния му опит. Амит се съгласява, както пише заангажираният печат, от опасения, че един отказ ще се отрази зле на положението на евреите в Мароко. „Решението се взе на равнище първите ръководители на спецслужбите: Амит се срещна с Уфкир във Франция през есента на 1965 година и обсъди подробностите на операцията. Мосад се съгласи да устрои капан на Мехди Бен-Барка. На 29 октомври 1965 г. израелските агенти примамиха Бен-Барка от Женева в Париж уж заради среща с кинорежисьор. Там, около едно кафене на Левия бряг, трима офицери от френската служба за сигурност, сътрудничещи с „Мароко”, „арестуват” Бен-Барка – а след това по команда на самия Уфкир мароканците изкараха Мехди извън града и просто го разстреляха. Тялото на Бен-Барка заровиха в градината на една вила в предградие на Париж. Амит и Уфкир смятаха, че тайната е зарита заедно с трупа. Кой ще обърне внимание на изчезването или даже на убийството на не най-яркия представител на твърде бруталната близкоизточна политика?”42

Обаче генерал Дьо Гол незабавно заповядва да се разследват всички обстоятелства около изчезването на Бен-Барка в центъра на Париж, което е изпълнено бързо и изцяло. Разследването разкрива не само израелско-мароканския сговор, но и съпричастността на френския еквивалент на Мосад – Службата на външна документация и контраразузнаване. (SDECE). Президентът Дьо Гол получава още едно потвърждение за некоректността или нелоялността на SDECE, — а той съвсем не безоснователно предполагаше, че неговата собствена спецслужба може да плете срещу него заговор. „Големият Шарл” изпада в ярост и заповядва да се „вкара ред в къщата” – именно тогава е проведена и най-жестоката чистка в спецслужбите на Франция. Но и Израел си изпати: действително, трудно можем да си представим харизматичен ръководител, който ще остане равнодушен към безцеремонни действия на съюзника на Франция на нейната собствена територия. Дьо Гол заповядва да се закрие най-голямото европейско представителство на Мосад, базирано в Париж и напълно прекратява сътрудничеството с израелските спецслужби. Навярно това се отразява върху общата промяна на Дьо Гол в отношенията с Израел, която изиграва толкова голяма роля в избухването на конфликта през 1967 година.

Безследното изчезване на Бен-Барка предизвиква във Франция грандиозен скандал. Президентът Дьо Гол ефективно го използва, за да смени по-голямата част от ръководството на френските спецслужби. Уволнен е също и одиозният префект на парижката полиция Морис Папон, по-късно осъден за престъпления срещу човечеството, извършени по време на управлението на режима във Виши. Освен това двама офицери, участващи в операцията, са вкарани в затвора. Тайният агент Жорж Фигнон, организирал срещата с Бен-Барка в кафене „Брасьори Лип” и твърдящ, че е убил мароканския опозиционер генерал Уфкир, е намерен през януари 1966 застрелян в квартирата си. В официалните документи за причина за смъртта е посочено самоубийство. Основната вина за отвличането и убийството на Бен-Барка френският съд, проведен през 1967, възлага на Мохамед Уфкир. Френското правосъдие изисква от Мароко предаването му както и на Ахмед Длими, което, разбира се, не се състои.43

В самия Израел съпричастността на Мосад към това убийство се държи в най-строга тайна. Когато списание „Бул” намеква, че в делото Бен-Барка може да има „израелска следа”, „Шин Бет” незабавно конфискува всичките 30 хиляди екземпляра и само 5 броя достигат до вестникарските будки. За пръв път в историята на Израел – по инициатива на цензурното управление и по решение на съда са наказани редакторите на вестника, впрочем хора с много ясни ционистки убеждения. На правителствено равнище, без да се придава на гласност на делото, скандалът изцяло се разгаря; в крайна сметка стълкновението на политическите сили се излива в странен компромис – отново под знамената е призован Исер Харел.

До 1967 Израел няма здрави отношеня със САЩ в областта на доставките на въоръжение. Първото – и то отбранително оръжие (комплекс ПВО) президентът Кенеди продава на Израел. А дотогава един основните доставчици е Франция. Допреди Шестдневната война Дьо Гол изпраща телеграми в Йерусалим да не нанасят изпреварващ удар: по това време на Дьо Гол са извънредно важни отношенията между Франция и арабския свят. След Шестдневната война Франция въвежда оръжейно ембарго по отношение на Израел и пречи на доставките на вече придобитите оръжия – например военни катери, изготвени в завода в Шербур, на северното крайбрежие на Франция. Около това са проведени няколко операции, най-известната от която е отвличането на катерите от Шербур. В нея разбира се взима участие ВМФ на Израел, но тя е изпълнена главно от Мосад. Катерите са пред ходови изпитания в пристанището на Шербур, след които се планира да ги продадат на Либия. „Сътрудниците на Мосад разработиха легендата с товарен параход за доставки, който влезе в пристанище Шербур, от него слязоха бойците на Мосад и на ВМФ на Израел, и натоварвайки се по катерите, ги отвлякоха. По пътя ги следваха два съда за поддръжка на ВМФ на Израел: първият – пред входа на Гибралтар, вторият – в средата на Средиземно море. Но разбира се, нищо нямаше да излезе, ако не беше проведена работа с офицери от ВМФ на Франция. Операцията се готвеше няколко месеца – и за това време оперативните работници от разузнаването си подготвиха поддръжка, завербувайки французите: започвайки от сътрудници в пристанището (за да гледат в нужното време в неподходящата посока), и завършвайки с двама висши офицери от ВМФ на Франция. Именно това доведе до там, че заповедите от Париж за преследвани бяха игнорирани. Като цяло, до Хайфа, катерите изминаха 3000 км. След този епизод във Франция беше уволнено цялото ръководство както на флота, така и на авиацията.”44

nesherВтората операция, предизвикана от въвеждането на ембаргото от страна на Франция, е по-малко ефектна, но далеч по-полезна в продължителна перспектива. Сред въоръжението, което Франция отказва да доставя на Израел, са самолетите „Мираж-3” — машини с много напреднал по тогавашните времена двигател. Да отвлечеш самолети от Франция не си представяха, че е възможно, но израелското разузнаване след вербуване на агенти в Тулуза успява да открадне почти цялата проектна документация, чертежите на тези самолети, технологията на производство на двигателя. На основата на тези материали е основано производството на самолетите, фактически копия на „Мираж-3”, под название „Нешер”. По-късно Израел продадва тези „Нешери” в множество страни, включително и в Аржентина. През 1973 година е създаден самолетът „Кфир”, с американски двигател от „Фантом”, който после продават в повече от 50 страни. А всичко започва от спецоперацията на Мосад.

Един истински възел на тайните служби се заплита по време на майските събития от 1968 година. Тази тема е малко позната в научната литература, долкова доколкото едва отскоро са открити нови архиви по тази тема. Без никакво съмнение, не би могла да се пропусне личността на Даниел Кон-Бендит, познат като Червения Дани. Събитията във Франция от преди петдесет години отвяват внимателно построените нови стари лъжи. Както Русия от Февруарската революция от 1905, този великолепен, но неуспешен момент вкарава в политическия дискурс идеята за революцията. Тя е вдъхновена, изпитана и рамкирана от младежите от лявото крило и обновена в народното съзнание. Надеждата за радикално социално преобразование във Франция - разбиране, което също така, разбира се, е и международно. Много журналисти настояват да се преразкажат не събитията от май 1968, сякаш те са били единствено, или поне главно осъществени от студенти, поставили целия епизод до миналия ентусиазъм, радостен жест или често хумористични провокации, наблюдавани от студентските групи като Движението „22 Март”.

„Името Даниел Кон-Бендит, „Червения Дани”, и неговия дяволит, младежки образ, хванат от фотографите и филмовите екипи, е нашироко рекламиран като синоним на май 1968. Статутът, спечелен му като лидер на протеста на студентския град в Нантер, в предходната година, му осигури правдоподобност между равните. Но Кон-Бендит не създаде лесно запалим социален материал, каквато беше Франция. Нито пък той ръководеше събитията към успешен завършек. Кон-Бендит беше напълно неспособен на това. Войнстващата работническа класа, нейните органични традиции, нейните реалности и вродени нужди бяха за Кон-Бендит винаги друга страна. От този син на просветени германско-еврейски родители, над средната класа, тези бунтовници срещу военния конформизъм направиха мигновено персонифицирано широко разпространено възмущение срещу безсмислената суровост на университетския живот.

Кон-Бендит мразеше отчуждението, бездушието на капиталистическото общество и отхвърляше смазващата перспектива на 9,5 служебна безработица. Обаче, решително, той премина от думи към дела. И без съмнение, дори за негова собствена изненада, събитията от Май 1968 се придвижиха с толкова стихийна скорост и нараснаха с такива огромни измерения, че внезапно той намери себе си като получил доверието сякаш е бил революционен гений.

Умен, енергичен и правещ непочтителни забележки върху сексуалните връзки, сталинската профсъюзна бюрация и неговото искрено желание за общочовешка свобода, изглеждаше, че въплъщава духа на времето. Обаче теоретически, той беше напълно повърхностен. Дилетант, авантюрист, Кон-Бендит беше вдъхновен от анархизма, автономизма, левия комунизъм и ситуационизма.45

Но въпреки – или още по-точно, заради неговата повърхностност, отричането на политическите реалности и липсата на стройна програма, издателите, директорите, продуцентите и собствениците бяха възхитени. Той беше точно това, от което те се нуждаеха. Част пироман, част гений, част смешник.

Има успоредици между Кон-Бендит и младия руски православен свещеник Георгий Гапон (1870-1906), който водеше обречената работническа демонстрация към Зимния Площад в Санкт-Петербуг на 22 януари 1905 г. Този мъж в расо внезапно се оказа като популярен водач в Русия и беше честван зад граница като първокласен революционер. Някога историята показва, че той не е бил нищо такова. В съвременните факти Гапон беше едно нагласено нищожество, евтин демагог и платен полицейски сътрудник.”46

Формата трябва да бъде отличена от подчертаното съдържание. Инвазията в женските спални в Нантер, окупацията на Сорбоната от хиляди радикални студенти, дори героичната нощ на барикадите в Латинския квартал не съставлява реалното значение на Май 1968. Те и Кон-Бендит го запалват. Вече след седмица неговото влияние видимо избледнява дори върху състудентите му, и студентският бунт се превърна в маловажно събитие.

Единственият съперник е работническата класа. Първа се присъединява в подкрепа на протестиращите студенти. Така се обединиха в мощна 10-милионна обща стачка, довела търговията и индустрията до пълен застой и в процес на размножаване на безчислени самоуправляващи се акционни комитети. Накрая, макар и страдащ от силно програмно късогледство, останало от „официалното комунистическо” безлидерство и утайката от малкия празник на влажните трошици, работническата класа показва извън всякакво съмнение, че тук няма друга жизнена алтернативна социална власт. Само работническата класа може да се надява да помете бюрократично-военната държава във Франция и да отиде от там запали пламъка на освобождението глобално.

Медиите още обрисуват май 1968 като ситуационистки номер, голям студентски хепъниг, взрив от незрели стъпки, чиято тайна лежи в находчивата личност на Кон-Бендит. Работническата класа типично забравя или й идва наум по-късно.

Даниел Кон-Бендит е агент на ЦРУ, а докато учи в социологическия факултет в Нантер негов водещ агент от Института Тависток е Мишел Крозие. Самият той признава, че различни институции и структури, зад които е стояла американската агенция, са проявявали интерес към тях и са им предлагали значителни финансови средства.

В наши дни няма вече нищо червено в Кон-Бендит. През 1984 Кон-Бендит се присъединява към Германската зелена партия, от където той започва бързо да се прехвърля в дясно. Избран от MEP, той подкрепя НАТО-вската намеса в Босна и Херцеговина. Има една емблематична фотография по време на съвещание на Европейския съвет по време на ротационното председателство на Франция. Кон-Бендит топло се ръкува с тогавашния френски президент Никола Саркози. Има две общи неща между тях – едното е еврейският им произход, а другото – старателният им стремеж да върнат Франция във военната организация на НАТО. Като съпътстващо обстоятелство Кон-Бендит безрезервно прегръща неолибералната, тъй наречена „икономика на свободния пазар”. “Сега председател на Европейските Зелени, той подържа, че различията между левицата и десницата са неуместни за XXI век, че неолибералният капитализъм е единствената игра в града. Очевидно, когато се върне към Май 1968, неговите коментари са смятани за особено заслужаващи си: „Аз казвам забравете май 1968… Той е свършен. Днешното общество няма нищо общо с това от 1960-те. Когато ние наричахме антиавторитаристи, ние се борехме срещу съвсем различно общество”.47 Със сигурност вече друг пример за „новите стари”.48

Наред с другите разузнавания, които извършват операции на френска територия, е българското външно разузнаване. Дейността му през разглеждания период е доста разнообразна. За отбелязване е, че под паравана на цели 200 успешни търговски фирми българските разузнавачи упражняват своята дейност в най-различни направления.

В докладна записка от 12.05.1971 г. до ген. Димо Кьосев, началник ПГУ-ДС, относно състоянието на работата по турците и гърците в западните страни, подполковник Р. Харалампиев съобщава: „Материалите, с които се запознах, някои изводи и предложения, съдържащи се в същите на началници на оперативни отдели, показват, че въпросът за работата на разузнавателното управление сред многобройната гръцка и турска емиграция (икономическа и политическа) студенти, специализанти и др. в Западна Европа и някои развиващи се страни, не е цялостно проучен, а агентурно-оперативните възможности, които това положение създава за ПГУ недооценени и неизползвани.

По неточни данни понастоящем в Западна Европа има над 560 хиляди гърци, съсредоточени главно в ГФР, Англия, Франция и Скандинавските страни. В тези страни следват около 15 хиляди гръцки студенти. В западните страни работят над 350 хиляди турци – работници и други специалисти. Броят на турските студенти в тези страни е значителен.” В тази връзка и с оглед проучването на въпроса, вземането на необходимите мерки и създаване на предпоставки, които ще позволят използването на тези възможности той предлага:

„1) Да бъде възложено на отдел „анализ, контрол и планиране”, координирано с отделите І, ІІ, ІІІ, VІІІ и VІ, да направи цялостно проучване на проблема относно гръцката и турската емиграция (взета в нейния широк смисъл) в Западна Европа и направи произтичащите от тази основа оперативни и организационни изводи и предложения;

2) Отделите І, ІІ и ІІІ да поискат от съответните резиденти необходимата допълнителна информация по състоянието на гърците и турците в западните страни, а така също и идеи и предложения, насочени към активизиране на вербовъчната работа и тази по линия на влиянието сред тях;

3) Отделите І, ІІ и ІІІ, след като анализират досегашната си работа по турците и гърците в западните страни и поставят на преценка възможностите на сега действащите о.р. и агентура (ако има такава), да Ви предложат конкретни организационни мерки:

a) евентуално подсилване /прегрупиране на някои резидентури с о.р., имащи реални възможности за работа сред този контингент.

б) евентуално изпращане на наши о.р. като студенти в университети на западни страни (където има голям брой турски и гръцки студенти) с оглед изучаването и извършването на вербовки сред тези младежи, обработване на подходящи кандидати и тяхното подготвяне за вербовка и използване в перспектива.”49

Според подполковник Харалампиев предприемането на горните мерки ще бъде очевидно целесъобразно, тъй като в справките и отчетите на съответните отдели се подчертава слабата вербовъчна работа на резидентурите в Гърция и Турция, главно поради сложната и тежка агентурно-оперативна обстановка в тези страни.

В архивите на Комисията по досиетата има документи, отчети, планове, информации и справки, които представят дейността на българското разузнаване във Франция в сравнителен план през различните години. Такива примери са документите за 1974 и 1975 г., засягащи работата на Отдел „западни страни”.

Един от тях е „Резултати от оперативната работа на ІІІ отдел през 1974 г.” В него той и резидентурите работят предимно по договорени със „съветските другари” обекти на проникване. Проверката показва по-добра организация на работа в отдела, повишени са контролът и взискателността към резидентурите, за изпълнението на планираните задачи. Прави впечатление, че резидентурите работят по-добре и изпълняват мероприятията по наличната агентура, ОВ (Оперативна връзка), ДОН (Дело за оперативно наблюдение).

Заключението е, че „като правило трябва да отбележим, че резидентурите на този отдел не работят активно, целенасочено по обектите на проникване. Бавно се работи по обект-канцелариите на министър-председателите в ГФР, Франция, Италия и Белгия. Изучаването на тези обекти е много слабо, особено в Италия и Франция. Планираните конкретни задачи по тези обекти не са изпълнени добре.

По обект – държавни учредения на Италия, ГФР, Белгия и фирми, занимаващи се с въпросите на НАТО, състоянието на работата не е задоволително. Известно първично проучване е извършено в Италия и Белгия. Резидентурите в Бон и Париж не са показали дейност. Общо всички резидентури бавно и тежко изпълняват дори конкретните задачи по този обект.”50

В Отчета на Отдела за 1975 г. са поставени задачите в цялостен план по всички направления и на различните резидентури:

„- Разкриване плановете и намеренията на САЩ, НАТО и останалите империалистически държави и маоистите, насочени срещу страните от социалистическата общност във военната, икономическата и идеологическата област, срещу нейното единство, срещу международното комунистическо и работническо движение;

- Получаване на информация за евентуална подготовка на противника ракетно-ядрено нападение срещу СССР и другите страни от социалистическата общност, а така също и неговото намерение за създаване на ограничени конфликти и кризисни ситуации;

- Агентурно проникване в специалните служби на САЩ, ГФР, Франция, Турция, Гърция, Иран и КНР в центровете за идеологическа диверсия, ционистките и други вражески организации. -Проникване в научните центрове на САЩ, главните капиталистически страни, които разработват военни и важни народностопански проблеми с цел своевременно придобиване на научно-технически материали.”51

Ръководни работници от Управлението посещават изоставащите резидентури (Виена, Бон, Париж, Атина и др.) и оказват помощ на място. В Центъра са извикани изоставащи ОР, а други, показали слаба работа, са отзовани.

Относно информационната работа от Париж са получени следните информации:

- по основни задачи - 111;
- извън основни задачи - 41;
- използвани информации:
- по основни задачи - 21;
- извън основни задачи - 5;
- за натрупване – информации:
- по основни задачи - 58;
- извън основни задачи - 11;
- неизползвани информации:
- по основни задачи – 32;
- извън основни задачи - 15.

Само резидентурата в Рим е доставила повече информации, в сравнение с Париж – 152, а от Брюксел са получени същият брой информации.52

Ръководството на Управлението смята, че информационната работа по линия на ВПР (Външнополитическото разузнаване) като цяло е незадоволителна, и в частност на резидентурите във Виена, Париж, Бон, Ню Йорк и Токио. Сравнително по-добри резултати са получени от резидентурите в Рим и Брюксел. Все още е незадоволителен качественият показател в тази област, което показва липса на целенасоченост. Недостатъчен е броят на информациите по основните номенклатурни информационни задачи. Налагат се срочни мерки за подобряването на работата, в това число главно за ПГУ-ДС, като включването на всички ОР от резидентурите, разширяването на източниците на агентурата ОВ (оперативна връзка), СС (секретен сътрудник) и др.

Отдел 3-ти, „западноевропейски страни” по направление САЩ, НАТО и западноевропейсските страни през отчетния период е работил главно по НАТО, САЩ, линия „А” (17-ти отдел, Китай, Албания) и ционизма. Тези обекти са съгласувани с ПГУ-КГБ и са залегнали като основни обекти в перспективния план за сътрудничество. По резидентури извършената вербовъчна работа се характеризира както следва:

„Франция: (със знак минус с червен молив/Агентура/ в рамките за обекти за проникване – нито един, извън рамките на обекти за проникване – нито един;

Новооткрити разработки – в и извън обекти за проникване нито една;

Новопридобити връзки: в обекти за проникване – 5;

Извън обекти за проникване – 4.

Данните сочат, че сравнително по-добри резултати са получени в Италия и Белгия, както по вербовката на нова агентура, така и по новооткритите разработки и новопридобитите перспективни връзки.

Вербовъчната работа по линия на ВПР (външнополитическото разузнаване) на такива основни резидентури като Виена, Париж, Бон, Лондон, Ню Йорк и Токио следва да се отчете като крайно незадоволителна.

Освен че няма вербувана агентура, съвсем недостатъчни са новоткритите разработки и новосъздадените интересни връзки.

Необходимо е да се подобри организацията на работата в отдел ІІІ, да се повиши контрола и взискателността към оперативния състав от Центъра и резидентурите за изпълнението на планираните мероприятия по разработките за проникване.

Наложително е да се разгледа работата на резидентите ни в Париж, Виена, Лондон и Бон и набележат мерки за активизирането на всички ОР за придобиване на политическа информация и решаване на утвърждените в плановете вербовъчни задачи.”53

По линия на КРО (контраразузнавателен отдел) отдел ІV:

„Обекти за проникване:

- Специалните служби на САЩ и на страните членки от НАТО в разузнаваните страни разузнаваните страни;
- Центрове за идеологическа диверсия;
- Центрове за идеологическа диверсия;

Франция е една от резидентурите – обекти за и извън проникване – 0;

Новооткрити и извън обекти за проникване – 0

Новопридобити връзки в и извън обекти за проникване – 0.

По линия на НТР отдел VІІ е работил по 25 обекта за проникване, съгласувани със съветските другари. Получени са следните резултати във вербовъчната работа, разпределени по резидентури:

Франция, разработки за обект - за обект за проникване - 1 (с червен молив).

Незадоволителна е работата в Австрия, Франция и Италия, а това са едни от резидентурите, където са концентрирани най-много работници по линия на НТР.”54

Какви са слабостите:

„[…] 3. Макар че в информационната работа е налице известен ръст в сравнение с 1974 година, този положителен резултат, сравнен с нарасналите изисквания, предявени от Управлението като цяло, е незначителен. Незадоволителна е информационната работа по САЩ, НАТО, линия „А” и ционистките органицации и спецорганите на противника.

Не е получена ценна информация, осветляваща плановете и действията на вражеските идеологически диверсионни централи и центровете на българската вражеска емиграция.

4. Не е работено достатъчно организирано, настъпателно и целенасочено по обектите за агентурно проникване, поради което вербовъчната работа, като цяло, следва да се оцени като незадоволителна (Общо вербувани 25).

Правят впечатление такива факти:

- Малък е процентът на нововербуваната агентура с преки възможности по обектите за проникване (Само 12);

- Недостатъчен е броят на разработките (всичко 43) и интересните връзки, като база за вербовки за перспектива. Постигнатите частични вербовъчни резултати са дело на отделни резидентури и ОР. Все още болшинството от състава не е включен активна за разрешаването на тази основна задача;

- Недостатъци в разстановката на разузнавателните кадри, съобразно основните задачи по линии и напарвления. Това е особено характерно за някои резидентури, като Ню Йорк, Париж, Бон, Виена и др.”55

В Информация относно изпълнението на плановете на оперативните отдели за първото шестмесечие на 1975 година през месец юли началниците на оперативните отдели докладват на първи зам.-началник на ПГУ-ДС ген.-майор Ст. Митев. Що се отнася до Отдел Трети за Франция, по линия на САЩ и НАТО резидентурата няма връзки с оформено българско становище за тях. Центърът разполага само с една връзка по САЩ, която ще прерасне в ДОП (Дело за оперативна проверка). По линия „А” има само три връзки, по които се работи трудно и много бавно. От оперативните връзки с „АМИГО” са създадени по-интересни отношения, които дават основание той да прерасне в разработка. Поради смяната на ОР, работата по същия временно ще бъде замразена. Резидентурата не работи за изпълнението на общи задачи като изучаване и подбор на места за тайници, сигнализация, ПДЯ (постоянно действаща явка). Досега няма нито едно място. „Общото впечатление е, че резидентурата в момента е със слаби агентурно-оперативни възможности. Няма агентура, разработки и ОР. Работниците от отдел VІІ не участват в изпълненото на поставените пред нея общи разузнавателни задачи.56

Относно резултатите от вербовъчната работа на отделите при ОР Хр. Атанасов-Калинов, Владимир Костов и Димо Станков няма стари агенти, няма нововербовани и няма нови разработки в обекти и други. Началник отдел III-ПГУ полк. Л. Лалов в документ от 22 март 1975 г. споменава разстановката на силите за 1975 г. Сегашното състояние във Франция по ВПР: резидент + 1 ОР; НТР – 3; КРО - 1, Отдел V – 0; Икономически отдел -0. Предлага се по ВПР резидент + 3 ОР.

Шарл дьо Гол е последният държавник, когото Франция познава. Французите преди това имат единствено политици, кога искрени, често без чест нито закон. Разликата между държавника и политика е едновременно в морален и интелектуален порядък, тя почива върху съществуването на визия и ангажимент. У Генерала заангажираността и честността на Генерала и винаги са били на изключителна висота на визията, която той е имал за страната.

Далеч от поддръжката на десния режим на генерал Шарл дьо Гол, Съединените щати го обвиняват за анархията във Франция и очевидно се надяват социалистическият патриарх Пиер Мендес Франс да вземе властта. На 30 май 1968 главата на ЦРУ Ричард Хелмс изпраща таен меморандум от 5 страници до президента Линдън Джонсън. Дьо Гол току що се е върнал от Германия, разпуска Националното събрание и тържествено обещава по телевизията да спаси Франция от заплахата на „тоталитарния комунизъм”. Хелмс е безмилостен в своята критика към Генерала, който две години по-рано беше преместил главната квартира на НАТО от Париж [в Брюксел – б.а. Х.М.]. „Голистите неведнъж нарушават и изопачават тяхната собствена конституция”, докладва той на президента Джонсън. „Те се отнасят дори към умерената опозиция с презрение и безразличие.” Франция е на „ръба на разрухата”, пише Хелмс. „Отказвайки да се оттегли, срещу Дьо Гол предприеха мерки работниците и студентите фронтално.” Той се представи като човек, мощен, предизвикателен автократ… Той излезе от своя ъгъл предизвикателно жизнерадостен към опонентите си, които си мислят, че ще го победят на ринга.”57

Генералът разделя Франция на тези, които са с него, и на тези, които са негови врагове – всички смятани за комунистически будали. Когато, както и ако фронтален сблъсък между десницата и левицата ще настъпят, още не е ясно, но искрата може да пламне”, докладва шефът на ЦРУ.

bordoЗа да принудят Дьо Гол да подаде оставка, 10 милиона стачкуващи работници биха могли да прекъснат газовите и електрическите доставки и да саботират фабриките, които окупират. Ако те направят това, Дьо Гол ще трябва да призове армията, от която Хелмс очаква да се подчини на заповедите. Нищо подобно не се случва, бронирани и парашутни части обкръжават Париж, но само жандармерия и полиция влизат в столицата и окупират мостовете на Сена. По заповед на Генерала употребата на огнестрелно оръжие е забранена, освен за самозащита. Неслучайно има само две жертви.

Шефът на ЦРУ казва, че Дьо Гол би могъл да прекрати бунта, ако общите работници се върнат на работа. „Ако ли не, със сигурност резултатът от това ще бъде граждански конфликт с още по-големи размери.” Той мисли, че в кратък срок правителството трябва да възстанови реда и основните публични служби, „но само на цената на отравянето на политическия живот за неопределено бъдеще… Каквито и да са краткосрочните последствия”, Хелмс заключава, че „Франция се изправя пред период от вълнения, и евентуално, дори гражданска война.”

Само че нищо подобно не се случва. За пореден път с конституционни средства голистката република утвърждава победата си. 1 милион привърженици триумфално дефилират пред Елисейския дворец на 30 май 1968 г. Генералът събира огромно мнозинство и дори не са му нужни депутатите в Националното събрание от съюзниците.

 

1Operation Gladio: NATO’s Secret Armies. By Global Research News, Global Research, September 28, 2014, thedossier.ukonline.co.uk, http://www.globalresearch.ca/operation-gladio-natos-secret-armies/5404825; Gladio - Операция „Гладио” – мръсната тайна на Запада и най-зловещата страница в историята след Втората световна война, 19.02.2016. Между редовете.ком.
Operation Gladio, https://wikispooks.com/wiki/Operation_Gladio.
NATO’s Secret Armies. Operation GLADIO and the Strategy of Tension. Interview with Dr. Daniele Ganser.
Operation GladioNATO/CIA “Stay-Behind” Secret Armies, http://www.truthmove.org/.
Operation Gladio - Full 1992 documentary BBC. Operation Gladio, operation-gladio.net.
2Observer, November, 18, 1990.
3The Times, November, 19, 1990.
4Куте́пов, Александър (28.09.1882—26.01.1930) — руски военeн деец.
5Маклаков, Василий (1869(70)-1957) – обществено-политически деец, юрист, публицист, мемоарист.
6Уразов, Алексей. Тысяча дней одного русского в Матиньоне, Журнал „Русский мир.ru”, 2011, http://www.russkiymir.ru.
7Вероятно става дума за „Съюз на съветските патриоти”, съществувала от 1943 до 1948 г. Това е организация на руските емигранти, живеещи във Франция. Съюзът заема просъветска позиция.
8Настоящая разведка была только в СССР. Так считает бывший куратор французских спецслужб Константин Мельник. Текст:Николай Паклин (Париж) Российская газета - Федеральный выпуск №4643 (0). 19.04.2008. https://rg.ru.
9Кудинова, Анна. Сокрушение Красной Церкви. Информационно-психологическая война, №16, 21.02.2013, http://rossaprimavera.ru.
10Уразов, Алексей. Тысяча дней одного русского в Матиньоне, Журнал „Русский мир.ru”, 2011, http://www.russkiymir.ru.
11Коваленко, Юрий. Константин Мельник: Французы тоже “мочили” своих врагов. Лицом к лицу №11 (411). http://russian-bazaar.com/ru.
12Пак там.
13Хабаров, Георгий. Чужой среди чужих. "Совершенно секретно", No.5/156, 01.01.2002. http://www.sovsekretno.ru.
14Melnik, Constantin. "De Gaulle, les services secrets et l’Algérie". Nouveau Monde Editions, 2011.
15De Gaulle: Le dernier des géants, documentaire, 2017.
16Паклин, Н. Настоящая разведка была только в СССР…
17Пак там.
18Един от най-близките съратници на генерал Дьо Гол, Ромен Гари през 1938 служи в авиацията. На 10 юни 1940 г. в сраженията край Тур е тежко ранен в челюстта. Откликва на призива на Дьо Гол от 18 юни 1940 г. и още същата година се присъединява към „Свободна Франция”. Сражава се като пилот в Европа и Африка в „Свободните въздушни сили”. За четирите години война преживява няколко самолетни катастрофи, като последната му донася ордена Кавалер на Почетния легион. Той е сред петимата от общо 200-те френски летци, оцелели от ескадрилата бомбардировачи „Лотарингия”. Проявява изключителен героизъм, когато като навигатор на бомбардировач успява, въпреки че е тежко ранен в корема, да ръководи ранения в очите от парчета от плексиглас пилот, благодарение на което самолетът се приземява на британско летище. Специалистът по история на „Свободна Франция” Жан-Франсоа Мюрасиол смята, че летателният състав на Свободните Френски сили е броял 3200 души. Цит.по: Jean- François Muracciole, Les Français libres, p. 34-35.
19Паклин, Н. Настоящая разведка была только в СССР…
20Пак там.
21Пак там.
22Пак там.
23Пак там.
24Пак там.
25Rosoux, V.-B. La mémoire de Général de Gaulle. Culte ou instrument. Louvain-la-Neuve, 1998.
26Паклин, Н. Настоящая разведка была только в СССР…
27Note de l'ambassadeur américain à Paris, Charles Bohlen, au président Johnson, fin 1963, bibliothèque Johnson.
28The Channels of Influence to General de Gaulle, 26 décembre 1962, archives de la CIA.
29The Mess in Europe and the Meaning of your Trip, 20 juin 1963, archives du Département d'Etat, http://www.lepoint.fr.
30„General Walters Impressions of President Pompidou”, mémo de Henry Kissinger, bibliothèque Nixon.
31Кисинджър, Хенри. Години на промяна. С., 1999, с. 507-508.
32Конгрес в Епине, официално конгрес на обединението на социалистите, състоялсе от 11 до 13 юни 1971 в Епине-сюр-Сен (Сен-Сен-Дьони); той позволява на Франсоа Митеран, новият привърженик на Социалистическата партия, ръководена от Ален Савари, да стане първи секретар и да поеме контрола върху една линия на съюза на левицата. От тук нататък той се проявява като неин естествен кандидат на близките президентски избори.
33Компаньон дьо ла Либерасион – член на Ордена на Освобождението, създаден от генерал Дьо Гол на 16 ноември 1940 като глава на Свободните французи.
34Mémorandum de conversation entre François Mitterrand, Pierre Rouanet et H. Allen Holmes, 22 novembre 1970, National Archives and Records Administration.
35Les archives secrètes de la CIА (Le Point).
36Bibliothèque Ford et Archives nationales.
37Jacques Chirac New Prime Minister of France, 29 mai 1974, télégramme de l'ambassadeur John Irwin, National Archives and Records Administration.
38Первые полвека – „Моссад”, с. 56.
39Comment le Mossad et Shamir ont sauvé De Gaulle, par Daniel Haïk/ De Gaulle, premier responsable de l’islamisation de la France, 12.02.2012. https://louyehi.wordpress.com.
Този епизод ще бъде описан детайлно в книгата на Ронен Бергман, озаглавена на английски „Изкуството на убийството” (The art of assassination, Gallimard). Hamodia, par Daniel Haïk, (Source: Europe-Israël).
40Кунц, И. Первые полвека – „Моссад”, с. 56. https://unotices.com. Русский базар. Еженедельник "Секрет". История далекая и близкая. №41 (703). http://russian-bazaar.com. Меир Амит – третият директор на „Мосад”. На щите Давидовом начертано "Моссад". Юрий Черчнер. Юрий Певзнер. Москва, Терра, Книжный клуб, 2001, с. 298. http://www.jewish.ru.
41Меир Амит – третият директор на Мосад. Еженедельник "Секрет". История далекая и близкая, №41 (703), http://russian-bazaar.com/ru.
42Кунц, И. Первые полвека – Моссад, с. 56, https://unotices.com.
43Непомнящий, Александр. Моссад на службе у Марокко, 30.06.2016.
44Осипов, Егор, Сергей Мигдал. Лотц, „Мираж-3” и лодки и из Шербура. 18.11.2013. http://booknik.ru.
45Ситуационисткият интернационал е миниатюрна, еклектична, много раздробена и твърде надценена секта от радикални артисти интелектуалци. Той предявява искане към противостоящите на идеите на Карл Маркс: в действителност днес, обаче, към него принадлежат повече към дадаизма, отколкото към марксизма. Не може да се отрече, че писанията на ситуационистите, като Ги Дебор (1931-94), Атила Котани (1924-2004), и пр. упражняват силно влияние върху умовете на определен пласт студентски активисти. Романтични и утопични лозунги, внушавани или направо взети от ключови ситуационистки лозунги, появили се от безчислените парижки стени през 1968: например, ‘Soyez réalistes - demandez l’impossible!’ (Бъдете реалисти – искайте невъзможното!), ‘Sous les pavés, la plage! ’ (Под паветата, плажът!).
46May 1968 explosion and Cohn-Bendit's exaggerated role. In the first of a series of articles Jack Conrad looks back at the events in France 40 years ago, http://weeklyworker.co.uk.
47The Independent, Febuary 22 2008.
48Ibid.
49Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, (КРДОПБГДСРСБНА), ф. 9, оп. 2, а. е.56, л. 5.
50Пак там, а. е. 47, л. 24-25-26.
51Пак там, а. е. 48, 1-4.
52Пак там.
53Пак там, л. 16.
54Пак там, л. 21.
55Пак там, л. 22.
56Пак там, л. 31.
57Lara Marlowe. Paris provoked CIA and KGB alarm. 9.05.1998. http://www.irishtimes.com.